Шеста част 9 страница

Обедът бе сложен за четирима. Всички вече се бяха събрали, за да влязат в малката трапезария, когато пристигна Тушкевич със заръка от княгиня Бетси до Ана. Княгиня Бетси молеше да я извинят, задето не бе дошла да се сбогува; била неразположена, но молеше Ана да отиде в дома й между шест и половина и девет часа. При това определяне на времето, което показваше, че са взети мерки тя да не се срещне с никого, Вронски погледна Ана; но Ана сякаш не забеляза това.

— Много съжалявам, че тъкмо между шест и половина и девет не мога — каза тя, леко усмихната.

— Княгинята ще съжалява много.

— И аз също.

— Вие сигурно ще отидете да слушате Пати? — каза Тушкевич.

— Пати ли? Вие ми давате идея. Бих отишла, ако можеше да се намери ложа.

— Аз мога да ви намеря — предложи услугите си Тушкевич.

— Много, много ще съм ви благодарна — каза Ана. — Искате ли да обядвате с нас?

Вронски едва доловимо сви рамене. Той просто не разбираше какво прави Ана. Защо бе довела тая стара княжна, защо задържа Тушкевич на обед и което е най-чудното, защо го изпраща да й търси ложа? Нима можеше да се мисли, че в нейното положение ще отиде на представлението на Пати, дето ще бъде цялото познато общество? Той я погледна сериозно, но тя му отвърна със същия предизвикателен, хем весел, хем отчаян поглед, чието значение той не можа да разбере. През време на обеда Ана беше настъпателно весела: тя сякаш кокетничеше с Тушкевич и с Яшвин. Когато станаха от обеда и Тушкевич отиде да осигури ложа, а Яшвин излезе да пуши, Вронски слезе заедно с него в стаята си. Като поседя известно време, той изтича на горния етаж. Ана беше облечена със светла копринена, гарнирана с кадифе рокля, която си бе ушила в Париж, отворена отпред и с бяла скъпа дантела на главата, която очертаваше лицето й и особено добре изтъкваше ярката й красота.

— Наистина ли ще отидете на театър? — запита той, като се мъчеше да не я гледа.

— Но защо така изплашено питате? — каза тя, пак оскърбена от това, че той не я гледа. — Защо да не отида?

Тя сякаш не разбираше значението на думите му.

— Разбира се, няма никаква причина — каза той намръщен.

— Тъкмо това казвам и аз — рече тя, като умишлено не разбираше иронията на неговия тон и спокойно обръщаше дългата си парфюмирана ръкавица.

— Ана, за Бога! Какво ви е? — каза той, като я караше да се опомни също така, както едно време мъжът й.

— Не разбирам за кое питате.

— Вие знаете, че не бива да отивате.

— Защо? Аз няма да бъда сама. Княжна Варвара отиде да се облича, тя ще дойде с мене.

Той сви рамене с израз на недоумение и отчаяние.

— Но нима не знаете… — започна той.

— Та аз не искам и да зная! — почти извика тя. — Не искам. Разкайвам ли се за това, което направих? Не, не и не. И ако трябва да се почне пак отначало, би било същото. За нас, за мене и за вас, е важно само едно: дали се обичаме. Други съображения няма. Защо живеем тук отделно и не се виждаме? Защо да не мога да изляза? Аз те обичам и ми е все едно — каза тя на руски, като го погледна с особен, неразбран за него блясък в очите, — ако ти не си се променил. Защо не ме гледаш в очите?

Той я погледна. Видя цялата красота на лицето и тоалета й, който винаги толкова й приличаше. Но сега тъкмо красотата и елегантността й бяха онова, което го дразнеше.

— Моето чувство не може да се промени, вие знаете това, но аз ви моля да не отивате — каза той отново на френски с нежна молба в гласа, но със студенина в погледа.

Тя не слушаше думите, но виждаше студенината в погледа и ядосано отговори:

— А пък аз ви моля да ми кажете защо не трябва да отида.

— Затова, защото това може да ви причини… — Той се запъна.

— Не разбирам нищо. Яшвин n’est pas compromettant[66], а княжна Варвара никак не е по-лоша от другите. Но ето я и нея.

XXXIII

Вронски за пръв път изпитваше към Ана яд, почти злоба, задето тя умишлено не разбираше положението си. Това чувство се усилваше и защото той не можеше да й каже причината на яда си. Ако трябваше да й каже направо каквото мисли, той би казал: „Да се явиш в театъра с тоя тоалет и заедно с известната на всички княжна — значи не само да признаеш положението си на паднала жена, но и да предизвикаш обществото, сиреч да се отречеш завинаги от него. “

Той не можеше да й каже това. „Но как може тя да не го разбира и какво става с нея? “ — питаше се той. Чувствуваше как в едно и също време уважението му към нея намалява, а се засилва съзнанието му за нейната красота.

Върна се намръщен в стаята си, седна до Яшвин, който бе изтегнал дългите си крака на един стол и пиеше коняк със сода, и поръча да донесат и нему същото.

— Ти говориш за Могъщия на Ланковски. Той е хубав кон и съветвам те да го купиш — каза Яшвин, като погледна мрачното лице на другаря си. — С увиснал задник е, но краката и главата му — не може да се желае нищо по-хубаво.

— Мисля да го взема — отвърна Вронски.

Разговорът за конете го интересуваше, но той нито за миг не забравяше Ана, неволно се ослушваше в стъпките по коридора и поглеждаше часовника на камината.

— Ана Аркадиевна заповяда да ви доложа, че отиде на театър.

Яшвин изля още една чашка коняк в кипящата сода, изпи я и стана, като се закопчаваше.

— Какво? Да вървим — каза той, като се подсмихваше под мустак и с тая усмивка показваше, че разбира мрачното настроение на Вронски, но не му придава значение.

— Аз няма да отида — мрачно отвърна Вронски.

— Но аз трябва, обещал съм. Е, довиждане. Но ела и ти, има столове, ще вземеш стола на Красински — прибави Яшвин, когато излизаше.

— Не, имам работа.

„Със законна жена лошо, а с незаконна — още по-лошо“ — помисли Яшвин на излизане от хотела.

Когато остана сам, Вронски стана от стола и закрачи из стаята.

„Но какво дават днес? Четвърто представление… Там е Егор с жена си, сигурно и майка ми. Това значи, че целият Петербург е там. Сега тя е влязла, съблякла е шубата си и е излязла на светло. Тушкевич, Яшвин, княжна Варвара… — представяше си той. — А какво правя аз? Или се страхувам, или съм предал на Тушкевич покровителството си над нея? Както и да погледнеш — глупаво, глупаво… И защо тя ме поставя в такова положение? “ — каза той и махна с ръка.

С това си движение той закачи масичката, на която бе поставена содата и шишето с коняк, и за малко не я събори. Искаше да я задържи, но я изтърва и с яд я блъсна с крак и позвъни.

— Ако искаш да служиш при мене — каза той на влезлия камериер, — помни работата си. Друг път да не се случва това. Трябва да прибереш.

Понеже не се чувствуваше виновен, камериерът искаше да се оправдае, но като погледна господаря си, по лицето му разбра, че трябва само да мълчи, и затова се наведе бързо, отпусна се на килима и започна да прибира бързо здравите и счупените чашки и бутилки.

— Това не е твоя работа, изпрати лакея да прибере и ми приготви фрака.

Вронски влезе в театъра в осем и половина. Представлението беше в пълния си разгар. Старецът-разпоредител му помогна да съблече шубата си и като го позна, нарече го „ваше сиятелство“ и му предложи да не взема номер, а просто да извика Фьодор. В светлия коридор нямаше никого освен разпоредителя и двама лакей с шуби в ръце, които слушаха от вратата. Иззад притворената врата се чуваха звуците на тихия акомпанимент стакато на оркестъра и един женски глас, който отчетливо изговаряше музикалната фраза. Вратата се отвори, за да се промъкне разпоредителят, и фразата, почти към края си, ясно порази слуха на Вронски. Но вратата веднага се затвори и Вронски не чу края на фразата и каданса, но по гръмките ръкопляскания разбра, че кадансът е свършил. Когато той влезе в ярко осветената с полилеи и бронзови газови лампи зала, шумът още продължаваше. На сцената певицата, блестяща с голите си рамене и брилянтите, се покланяше, усмихваше се и с помощта на тенора, който я държеше за ръка, събираше несръчно прелитащите през рампата букети и пристъпваше към един господин с пътека посред лъсналите от помада коси, който протягаше през рампата дългите си ръце с някаква вещ — и цялата публика в партера, както и в ложите, се движеше насам-натам, протягаше се напред, крещеше и ръкопляскаше. От своя подиум капелмайсторът помагаше за предаването и оправяше бялата си вратовръзка. Вронски стигна до средата на партера, спря се и се заозърта. Днес по-малко от когато и да било той обърна внимание на познатата, привична обстановка, на сцената, на тоя шум, на цялото това познато, неинтересно, пъстро стадо зрители в претъпкания театър.

В ложите бяха същите, както винаги, някакви дами с някакви офицери на задните столове; същите, Бог знае кои, разноцветни жени и мундири, и сюртуци; същата мръсна тълпа в галерията — и сред цялата тая тълпа, в ложите и на първите редове, имаше четиридесетина души истински мъже и жени. И на тия оазиси Вронски веднага обърна внимание и веднага влезе във връзка с тях.

Действието беше свършило, когато той влезе, и затова, без да се отбива в ложата на брат си, той стигна до първия ред и се спря до рампата при Серпуховски, който, подгънал коляно и потраквайки с тока на обувката си по рампата, бе го видял отдалеч и го викаше с усмивка при себе си.

Вронски още не бе видял Ана, той нарочно не гледаше към нейната страна. Но по посоката на погледите знаеше де е тя. Той незабелязано се озърташе, но не търсеше нея; в очакване на нещо по-лошо той търсеше с очи Алексей Александрович. Но за негово щастие тоя път Алексей Александрович не беше в театъра.

— Колко малко военно е останало у тебе! — каза му Серпуховски. — Дипломат, художник, нещо подобно.

— Та аз облякох фрака още щом се върнах у дома — отвърна Вронски, като се усмихваше и бавно вадеше бинокъла си.

— Да си призная, тъкмо за това ти завиждам. Когато се връщам от чужбина и слагам това — той докосна акселбантите си, — става ми жал за свободата.

Серпуховски отдавна вече бе махнал с ръка на служебната дейност на Вронски, но го обичаше както по-рано и сега бе особено любезен с него.

— Жалко, че закъсня за първото действие.

Слушайки с едно ухо, Вронски насочваше бинокъла от беноара към белетажа и оглеждаше ложите. Близо до една дама с тюрбан и едно плешиво старче, което сърдито мигаше в стъклото на движещия се бинокъл, Вронски изведнъж видя главата на Ана, горда, поразително красива и усмихната в рамката от дантели. Тя беше в петия беноар, на двадесет крачки от него. Седеше отпред и леко обърната, говореше нещо на Яшвин. Виждайки главата й върху красивите и широки рамене и сдържано-възбуденото сияние на очите и на цялото й лице, той си я спомни напълно такава, каквато я видя на бала в Москва. Но сега възприемаше съвсем иначе тая красота. В чувството му към нея сега нямаше нищо тайнствено и затова, макар че красотата й го привличаше по-силно, отколкото по-рано, сега тя го и оскърбяваше. Ана не гледаше към него, но Вронски чувствуваше, че вече го е видяла.

Когато насочи отново бинокъла си натам, той забеляза, че княжна Варвара е особено червена, неестествено се смее и непрестанно се озърта към съседната ложа; а Ана, прибрала ветрилото и почуквайки с него по червеното кадифе, се взира някъде, но не вижда и очевидно не иска да види какво става в съседната ложа. Лицето на Яшвин имаше оня израз, който той добиваше, когато губеше на карти. Нацупен, той пъхаше все повече и повече левия си мустак в устата и поглеждаше изпод вежди към същата съседна ложа.

В тая ложа, отляво, бяха Картасови. Вронски ги познаваше и знаеше, че Ана се познава с тях. Картасова, слаба, дребна жена, се бе изправила в ложата си и обърната гърбом към Ана, слагаше наметалото, което мъжът й подаваше. Лицето й беше бледо и сърдито и тя говореше развълнувано нещо. Картасов, дебел, плешив господин, непрестанно се озърташе към Ана и се мъчеше да успокои жена си. Когато жена му излезе, той дълго се бавеше, като търсеше с очи погледа на Ана и, изглежда, искаше да й се поклони. Но Ана очевидно нарочно не го поглеждаше и обърната назад, казваше нещо на Яшвин, който бе навел към нея остриганата си глава. Картасов излезе, без да й се поклони, и ложата остана празна.

Вронски не разбра какво именно е станало между Картасови и Ана, но разбра, че е станало нещо унизително за Ана. Разбра го и по това, което видя, и най-много по лицето на Ана, която, той знаеше, е събрала последните си сили, за да изиграе ролята, с която бе се нагърбила. И тая роля на външно спокойствие напълно й се удаваше. Ония, които не познаваха нея и нейния кръг и не бяха чували съжаленията, негодуванието и учудването от страна на жените, задето си е позволила да се покаже в обществото, и то да се покаже така открито в дантеления си тоалет и с красотата си, се любуваха на спокойствието и красотата на тая жена и не подозираха, че тя изпитва чувство на човек, когото изправят на позорния стълб.

Понеже знаеше, че се е случило нещо, но не знаеше какво именно, Вронски изпитваше мъчителна тревога и като се надяваше да научи нещо, тръгна към ложата на брат си. Той избра нарочно противоположния от ложата на Ана изход на партера и на излизане се сблъска с бившия си полкови командир, който приказваше с двама познати. Вронски чу, че произнесоха името Каренина и забеляза, че полковият командир побърза да каже високо името му, като погледна многозначително събеседниците си.

— А, Вронски! Кога ще дойдеш в полка? Ние няма да те пуснем без гуляй. Ти си най-старият ни другар — каза полковият командир.

— Няма да успея, много съжалявам, друг път — каза Вронски и хукна нагоре по стълбата към ложата на брат си.

Старата графиня, майката на Вронски, с посребрените си къдри, беше в ложата на брат му. В коридора на белетажа го срещнаха Варя и княжна Сорокина.

След като отведе княжна Сорокина при майка му, Варя подаде ръка на девера си и веднага заприказва с него за онова, което го интересуваше. Тя бе така развълнувана, както рядко бе я виждал той.

— Смятам, че това е низко и гадно и madame Картасова не е имала никакво право. Madame Каренина… — започна тя.

— Какво има? Аз не зная.

— Как, не си ли чул?

— Нали знаеш, че последен ще го чуя.

— Та има ли по-зло същество от тая Картасова!

— Но какво е направила тя?

— Мене мъжът ми разправи… Тя оскърбила Каренина. Мъжът й от ложата заприказвал с нея, а Картасова му направила сцена. Разправят, че казала високо нещо оскърбително и си отишла.

— Графе, вика ви вашата maman — каза княжна Сорокина, като надникна от вратата на ложата.

— А аз все те чакам — каза майка му, усмихната иронично, — Не се виждаш никакъв.

Синът видя, че тя не може да сдържи радостната си усмивка.

— Здравейте, maman. Аз идвах при вас — студено каза той.

— А защо не отидеш faire la cour& #224; madame Karenine? [67] — прибави тя, когато княжна Сорокина се отдалечи. — Elle fait sensation. On oublie la Patti pour elle. [68]

— Maman, аз съм ви молил да не ми говорите за това — намръщено отвърна той.

— Казвам това, което приказват всички.

Вронски не отговори нищо и след като каза няколко думи на княжна Сорокина, излезе. На вратата срещна брат си.

— А, Алексей! — каза брат му. — Каква мръсотия! Глупачка, и нищо повече… Ей сега исках да отида при нея. Да отидем заедно.

Вронски не го слушаше. С бързи крачки той тръгна надолу: чувствуваше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Хвана го яд, задето тя бе поставила и себе си, и него в такова фалшиво положение, но същевременно я съжаляваше за страданията й. Той слезе долу в партера и тръгна право към ложата на Ана. При ложата й бе се изправил Стремов и разговаряше с нея:

— Няма вече тенори. Le moule en est bris& #233;. [69]

Вронски й се поклони и се спря, като се здрависа със Стремов.

— Изглежда, че вие дойдохте късно и не чухте най-хубавата ария — каза Ана на Вронски, като го погледна иронично, както чу се стори.

— Аз съм лош ценител — каза той, гледайки я строго.

— Като княз Яшвин — усмихната каза тя, — който смята, че Пати пее прекалено високо. Благодаря ви — каза тя, като взе в малката си ръка с дълга ръкавица вдигнатата от Вронски програма и в тоя миг красивото й лице изведнъж трепна. Тя стана и отиде в дъното на ложата.

Забелязал, че на следващото действие ложата й остана празна, Вронски излезе от партера, като възбуди шъткане у стихналия при каватината театър, и си тръгна към хотела.

Ана се бе прибрала вече. Когато Вронски влезе в стаята й, тя беше сама, със същия тоалет, с който беше в театъра. Седеше в първото кресло до стената и гледаше пред себе си. Тя го погледна и веднага зае по-раншното си положение.

— Ана — каза той.

— Ти, ти си виновен за всичко! — извика тя, ставайки, със сълзи на отчаяние и злоба в гласа.

— Аз ти казах, молих те да не отиваш, знаех, че ще ти бъде неприятно…

— Неприятно! — извика тя. — Ужасно! Няма да забравя това, докато съм жива. Тя каза, че било позорно да седи до мене.

— Думи на една глупава жена — каза той, — но защо трябва да рискуваш, да предизвикваш…

— Аз мразя твоето спокойствие. Ти не трябваше да ме докарваш дотам. Ако ме обичаше…

— Ана! Каква връзка има тук любовта ми…

— Да, ако ме обичаше, както аз те обичам, ако се измъчваше като мене… — каза тя, като го поглеждаше с израз на уплаха.

Беше му жал за нея и все пак го беше яд. Той я уверяваше в любовта си, защото виждаше, че само това може да я успокои сега, и не я укоряваше с думи, но в душата си я укоряваше.

И тя поглъщаше любовните уверения, които му се виждаха така долни, че го беше срам да ги изказва, и постепенно се успокояваше. На другия ден след това, напълно помирени, заминаха за село.

Шеста част

⇐ Предыдущая 40 41 42 43 444546 47 48 49 Следующая ⇒