Седма част 4 страница

— Отивам на лов, стрино. Мога ли да мина оттук за блатото?

— Право зад дворовете; през нашите хармани, драги, и после през конопите; там има пътека.

Като крачеше предпазливо с босите си загорели крака, бабата изпрати Левин и му отвори вратичката при хармана.

— Право оттук ще стигнеш до благото. Снощи нашите деца откараха нататък говедата.

Ласка весело тичаше напред по пътеката; Левин вървеше след нея с бързи, леки стъпки и постоянно поглеждаше към небето. Искаше му се слънцето да не изгрее, преди той да стигне блатото. Но слънцето не се забави. Месецът, който още светеше, когато той излезе, сега само блестеше като зрънце живак; Зорницата, която преди малко не можеше да не се види, сега трябваше да се търси; неопределените преди малко петна далече в полето сега вече се виждаха ясно. Това бяха купи ръж. Невидимата още без слънчева светлина роса по дъхавия висок коноп, от който бяха откъснати вече изберките, мокреше краката и рубашката на Левин над кръста. В прозрачната тишина на утрото се чуваха и най-слабите звуци. Със свирене на куршум край ухото на Левин прелетя пчелица. Той се озърна и видя още една и още една. Те всички излитаха иззад плета на пчелина и изчезваха над конопа по посока към блатото. Пътечката водеше право в блатото. Блатото се познаваше по парата, която се издигаше от него де по-гъсто, де по-рядко, така че острицата и ракитовите храсти се люлееха в тая пара като островчета. Край блатото и пътя момчета и възрастни селяни, които бяха пасли добитъка, лежаха и преди разсъмване всички спяха под кафтаните си. Наблизо крачеха три спънати коня. Единият от тях гърмеше с букаите си. Ласка вървеше до стопанина си, но искаше да мине напред и се озърташе. Когато отмина спящите селяни и стигна тресавището, Левин прегледа пистоните и пусна кучето. Единият от конете, охранен кафяв двегодишен кон, като видя кучето, подскочи, вдигна опашка и изпръхтя. Другите коне също се изплашиха и заскачаха из блатото, като шляпаха по водата със спънатите си крака и издаваха с газещите из гъстата глина копита звук, подобен на ръкопляскане. Ласка се спря, погледна насмешливо конете и въпросително Левин. Левин я погали и подсвирна в знак, че може да започне.

Ласка весело и суетливо затича по разлюляното под нея тресавище.

Когато нагази в блатото, между познатите й миризми на корени, блатни треви, тресавище и чуждата миризма на конски тор, Ласка веднага усети проникналия по цялото това място мирис на птица, на същата оная благоухаеща птица, която я вълнуваше най-много. Тук-там по мъха и по блатните репеи тая миризма беше доста силна, но не можеше да се каже в коя посока се усилва и в коя отслабва. За да се открие посоката, трябваше да се отмине по-далеч срещу вятъра. Без да усеща движението на краката си, с напрегнат галоп, така че при всеки скок да може да се спре, ако стане нужда, Ласка затича надясно, далеч от духащия от изток предутринен ветрец, и се обърна срещу вятъра. Тя пое въздух с разширените си ноздри и веднага подуши, че не само следите им, но самите те са тук, пред нея, и то не една, а много. Ласка намали бързината на тичането си. Те са тук, но де именно, тя не можеше още да определи. За да намери мястото, тя започна вече един кръг, но изведнъж гласът на стопанина й я сепна. „Ласка, тука! “ — каза той, като й показваше на друга страна. Тя постоя, питайки го не е ли по-добре да направи така, както бе започнала. Но той повтори със сърдит глас заповедта си, като й показваше едно заляно с вода ботрунесто място, дето не можеше да има нищо. Тя го послуша, като се преструваше, че търси, за да му направи удоволствие, обиколи ботруните и се върна на по-раншното си място и веднага отново усети дирите им. Сега, когато той не й пречеше, тя знаеше какво да прави: без да гледа под краката си и като се препъваше с яд по високите ботруни и нагазваше във водата, но се справяше с гъвкавите си силни крака, започна кръг, който трябваше да й обясни всичко. Миризмата им все по-силно и по-силно, все по-определено и по-определено я поразяваше и изведнъж й стана напълно ясно, че една от птиците е тук, зад тая ботруна, на пет крачки пред нея, и тя се спря и замря с цялото си тяло. Върху ниските си крака тя не можеше да види нищо пред себе си, но по миризмата знаеше, че птицата се намира на не повече от пет крачки. Тя стоеше, като все повече и повече усещаше присъствието й и се наслаждаваше на очакването. Щръкналата и опашка беше обтегната и потреперваше само в края. Устата й беше леко отворена, ушите — вирнати. Едното й ухо се беше извило още при тичането и тя тежко, но предпазливо дишаше и още по-предпазливо се бе обърнала, повече с очите, отколкото с главата, към стопанина си. А той, с познатото си за нея лице, но винаги със страшни очи, вървеше, препъвайки се по ботруните, и то необикновено бавно, както й се струваше. Струваше й се, че той върви бавно, а той тичаше.

Забелязал това особено търсене на Ласка, когато тя се притискаше цяла към земята, сякаш гребеше с големи крачки със задните си крака, и едва разтваряше уста, Левин разбра, че тя дебне бекасини, и като се помоли в душата си на Бога да му даде успех, особено при първата птица, хукна към Ласка. Когато стигна току до кея, той се загледа, както беше прав, пред себе си и видя с очи това, което тя виждаше с носа си. В междината между ботруните, върху една от тях се виждаше бекасин. Извърнал глава, той се ослушваше. А след това, като едва разпери крилата си и отново ги прибра, той несръчно се извърна и се скри зад ботруната.

— Дръж, дръж! — извика Левин, блъскайки отзад Ласка.

„Но аз не мога да отида — мислеше Ласка. — Къде ще отида? Аз ги подушвам оттук, но ако ида напред, няма да разбера де са и какви са те. “ Но ето че той я блъсна с коляното и с развълнуван шепот рече:

— Дръж, Ласочка, дръж!

„Е, щом той иска това, ще го направя, но сега вече не отговарям за себе си“ — помисли тя и с всички сили се втурна напред между ботруните. Сега вече не подушваше нищо и само виждаше и чуваше, без да разбира нищо.

На десет крачки от по-раншното място, с мазно крякане и с особено ясен характерен звук на крилата, се вдигна един бекасин. И след изстрела тежко пльосна с бялата си гръд в мокрото тресавище. Друг един не изчака и се вдигна зад Левин, без да го подгони кучето.

Когато Левин се обърна към него, той беше вече далеко. Но изстрелът го настигна. След като прелетя двадесетина крачки, вторият бекасин се издигна право нагоре и падна тежко на сухо място като хвърлена топка, също като пумпал.

„Виж, това е вече нещо! — мислеше Левин, като прибираше в чантата топлите и тлъсти бекасини. — А, Ласочка, нали това е вече нещо? “

Когато Левин напълни пушката си и тръгна по-нататък, слънцето бе изгряло вече, макар че се криеше още зад облачета. Месецът, изгубил целия си блясък, се белееше като облаче на небето; не се виждаше вече нито една звезда. Застоялите локви, които по-рано сребрееха от росата, сега блестяха като злато. Тресавището беше цяло янтарно. Синевината на тревите се смени с жълтеникава зеленина. Блатните птички се гушеха по храстчетата при ручея, които блестяха от росата и хвърляха дълга сянка. Един ястреб се бе събудил и бе кацнал на една купа, като обръщаше насам-натам глава и недоволно поглеждаше към блатото. В полето летяха гарги и едно босоного момче вече подкарваше конете към стареца, който се бе понадигнал изпод кафтана и се почесваше. Димът от изстрелите се белееше като мляко по зелената трева.

Едно от момчетата дотича при Левин.

— Чичо, вчера тук имаше патици! — извика му то и тръгна на разстояние след него.

И пред това момче, което изказваше одобрението си, на Левин му беше двойно по-приятно да убие още тук един след друг три бекаса.

XIII

Ловджийската поличба, че ако не изпуснеш първия звяр и първата птица, ловът ще бъде щастлив, се сбъдна.

Уморен, гладен, щастлив, след като бе извървял тридесет километра, Левин се върна в квартирата към десет часа сутринта с деветнадесет блатни птици и една патица, която бе вързал за пояса си, понеже не можа да се побере в чантата. Другарите му се бяха събудили вече отдавна и бяха успели да огладнеят и да закусят.

— Чакайте, чакайте, знам, че са деветнадесет — каза Левин, като броеше за втори път бекасините и бекасите, които нямаха сега тоя значителен вид, какъвто имаха, когато излитаха, а бяха свити и изсъхнали, със съсирена кръв, с извити настрани главички.

Сметката излезе вярна и завистта на Степан Аркадич беше приятна на Левин. Приятно му беше още, че когато се върна в квартирата, завари пристигналия вече пратеник с писъмце от Кити.

„Аз съм напълно здрава и весела. Ако се безпокоиш за мене, можеш да бъдеш още по-спокоен от по-рано. Имам нов телохранител, Мария Власевна (това беше акушерката, ново важно лице в семейния живот на Левин). Тя пристигна да види как съм. Намери ме напълно здрава и нея я задържахме, докато си дойдеш. Всички сме весели, здрави и моля ти се, не бързай, а ако ловът е добър, остани още един ден. “

Тия две радости, щастливият лов и писъмцето от жена му, бяха толкова големи, че двете малки неприятности, които се случиха след това, минаха леко за Левин. Едната от тия неприятности беше, че алестият логой, който очевидно се бе преуморил вчера, не ядеше кърмата и беше умърлушен. Кочияшът казваше, че се е пресилил.

— Вчера го преуморихме, Константин Дмитрич — каза той. — То се знае, десет версти препускахме безразсъдно!

Другата неприятност, която в първия миг развали хубавото му настроение, но над която отпосле много се смя, беше тая, че от всички провизии, дадени му от Кити в такова изобилие, че струваше му се, не могат ги изяде за цяла седмица, не бе останало нищо. Когато се връщаше уморен и гладен от лова, Левин така определено мечтаеше за пирожки, че щом наближи квартирата, вече усещаше миризмата и вкуса им в устата си, както Ласка подушваше дивеча, и веднага заповяда на Филип да му поднесе. Оказа се, че вече няма не само банички, но и пилета.

— Ех, че апетит! — засмян каза Степан Аркадич, като посочи Васенка Весловски — И аз не страдам от липса на апетит, но това е нещо чудно…

— Mais c’& #233; tait d& #233; licieux[87] — похвали Весловски изяденото от него говеждо.

— Е, какво да се прави! — каза Левин, като гледаше мрачно Весловски. — Филип, дай ми тогава говеждо.

— Говеждото изядохме, а костите дадох на кучетата — отвърна Филип.

На Левин му беше така обидно, че каза ядосан:

— Да бяхте ми оставили поне нещо! — и му се доплака.

— Тогава изкорми дивеча — с треперещ глас каза той на Филип, като се мъчеше да не гледа Васенка — и го наложи с коприва. А за мене поискай поне мляко.

Едва след това, когато се наяде с мляко, му стана съвестно, че бе излял яда си върху чужд човек и започна да се смее над гладното си озлобление.

Вечерта ходиха още веднъж на лов, при което и Весловски уби няколко птици, а през нощта се върнаха.

Обратният път беше също така весел, както и пътят на отиване. Весловски ту пееше, ту си спомняше с наслада за похожденията си у селяните, които го бяха черпили с ракия и бяха му казали: „Остави тая работа“; ту за нощните си похождения с орехите и ратайкинята и селянина, който бе питал дали е женен и след като научи, че не е женен, му каза: „А ти не се заглеждай в чуждите жени, ами по-добре гледай да си намериш своя. “ Тия думи особено разсмиваха Весловски.

— Изобщо аз съм ужасно доволен от нашето излизане. Ами вие, Левин?

— Много съм доволен — искрено каза Левин, комуто беше особено радостно, че не само не чувствува оная враждебност, която изпитваше у дома си към Васенка Весловски, но, наопаки, най-приятелски е разположен към него.

XIV

На другия ден, в десет часа, след като обиколи вече стопанството, Левин похлопа на стаята, дето нощуваше Васенка.

— Entrez! [88] — извика му Весловски. — Извинете, аз току-що свърших моите ablutions[89] — усмихнат каза той, застанал пред него само по долни дрехи.

— Моля, не се стеснявайте. — Левин седна до прозореца. — Добре ли спахте?

— Като пребит. А какъв ден е днес за лов!

— Да. Вие какво пиете, чай или кафе?

— Нито едното, нито другото. Закусвам. Право да ви кажа, срам ме е… Вярвам, че дамите са станали вече? Сега е чудесно да се разтъпче човек. Покажете ми конете.

След като се разходиха из градината, отбиха се в конюшнята и дори играха заедно гимнастика на паралелка, Левин се върна с гостенина си в къщи и влезе в приемната.

— Чуден лов беше, и колко впечатления! — каза Весловски, като пристъпи до Кити, която седеше до самовара. — Жалко, че дамите са лишени от тия удоволствия!

„Е, какво пък, той трябва да поприказва някак с домакинята“ — каза си Левин. Той пак бе доловил нещо в усмивката, в израза на победител, с който гостенинът се обърна към Кити.

Княгинята, която седеше от другата страна на масата с Мария Власевна и Степан Аркадич, извика Левин при себе си и заприказва с него за заминаването за Москва, дето Кити трябваше да се освободи от бременност, и за приготвянето на квартирата. Както около сватбата на Левин му бяха неприятни всякакви приготовления, унизяващи с нищожеството си величието на това, което се върши, така още по-унизителни му се виждаха приготовленията за очакваното раждане, времето, за което брояха някак на пръсти. Той се мъчеше през цялото време да не чува тия разговори — за това как да се повива очакваното бебе, мъчеше се да се извръща и да не вижда някакви си тайнствени безконечни плетени повои, някакви си платнени триъгълничета, на които Доли приписваше особена важност, и т. н. Раждането на сина му (той беше уверен, че ще бъде син), което му предвещаха, но в което той не можеше да повярва — дотолкова то му се струваше необикновено, — му изглеждаше, от една страна, такова огромно и поради това невъзможно щастие, а от друга страна, такова тайнствено събитие, че му се виждаше възмутително и унизително, като гледаше как хората се готвят за това събитие като за нещо най-обикновено.

Но княгинята не разбираше чувствата му и си обясняваше нежеланието му да мисли и приказва за това с лекомислие и равнодушие от негова страна и затова не го оставяше на мира. Тя бе натоварила Степан Аркадич да прегледа квартирата и сега извика Левин при себе си.

— Не знам нищо, княгиньо. Направете, както искате — каза той.

— Трябва да решим кога ще дойдете.

— Право да ви кажа, не зная. Знам, че се раждат милиони деца без Москва и лекари… защо пък…

— Но щом е така…

— Ама не, както иска Кити.

— С Кити не бива да се приказва за това! Да не би да искаш да я изплаша? Ето тая пролет Натали Голицина умря от лош акушер.

— Както кажете, така ще направя — мрачно каза той.

Княгинята започна да му приказва, но той не я слушаше. Макар че разговорът с княгинята разваляше настроението му, той стана мрачен не от тоя разговор, а от онова, което виждаше при самовара.

„Не, това е невъзможно“ — мислеше той и от време на време поглеждаше наведения към Кити Васенка, който й казваше нещо с хубавата си усмивка, както и нея, зачервена и развълнувана.

Имаше нещо нечисто в позата на Васенка, в погледа, в усмивката му. Левин видя дори нещо нечисто и в позата и погледа на Кити. И отново светлината угасна в очите му. Отново, както вчера, изведнъж, без ни най-малък преход, той се почувствува хвърлен от висотата на щастието, спокойствието и достойнството в бездната на отчаянието, злобата и унижението. Отново всичко и всички му станаха противни.

— Направете така, както искате, княгиньо — каза той и отново се озърна.

— Тежка е царската корона! — шеговито му каза Степан Аркадич, като загатваше очевидно не само за разговора с княгинята, но и за причината на Левиновото вълнение, което той бе забелязал. — Колко късно си станала днес, Доли!

Всички станаха да посрещнат Даря Александровна.

Васенка стана за миг и с присъщата на новото поколение липса на учтивост към дамите едва се поклони и отново продължи разговора си, като се засмя за нещо.

— Измъчи ме Маша. Тая кош, тя спа лошо и сега е ужасно капризна — каза Доли.

Разговорът, започнат от Васенка и Кити, се въртеше пак около вчерашното, за Ана и за това, може ли любовта да стои над светските условности. Тоя разговор бе неприятен на Кити и я вълнуваше както със самото си съдържание, така и с тона, с който се водеше, и особено с това, че тя знаеше как ще подействува на мъжа и. Но тя беше твърде простодушна и невинна, за да може да прекрати тоя разговор и дори да скрие онова външно удоволствие, което й правеше очевидното внимание на тоя млад човек. Тя искаше да прекрати тоя разговор, но не знаеше какво да направи. Знаеше, че какаото и да направи, мъжът й ще забележи и ще изтълкува всичко в лошия смисъл. И наистина, когато тя запита Доли какво й е на Маша, а Васенка, в очакване да се свърши тоя скучен за него разговор, започна да гледа равнодушно Доли, тоя въпрос се стори на Левин една неестествена, отвратителна хитрост.

— Е, ще отидем ли днес за гъби? — каза Доли.

— Да отидем, моля ви се, и аз ще дойда — каза Кити и се изчерви. От учтивост тя искаше да запита Васенка дали ще дойде и той и не го запита. — Къде отиваш, Костя? — виновно запита тя мъжа си, когато той с решителни крачки мина край нея. Тоя виновен израз потвърди всичките му съмнения.

— В мое отсъствие е дошъл механикът, не съм го виждал още — каза той, без да я погледне.

Той слезе в долния етаж, но не бе успял още да излезе от кабинета, когато чу познатите стъпки на жена си, която непредпазливо бързо идваше към него.

— Какво искаш? — сухо й каза той. — Ние сме заети.

— Извинете — обърна се тя към механика немец, — искам да кажа няколко думи на мъжа си.

Немецът искаше да излезе, но Левин му каза:

— Не се безпокойте.

— Влакът в три ли тръгва? — запита немецът. — Да не би да закъснея.

Левин не му отговори и сам излезе с жена си.

— Е, какво имате да ми кажете? — рече той на френски.

Той не я гледаше в лицето и не искаше да види, че тя, в нейното положение, потрепваше с цялото си лице и имаше жалък, смазан вид.

— Аз… аз искам да кажа, че не може да се живее така, че това е мъчение… — рече тя.

— Слугите са тук в бюфета — сърдито каза той, — не правете сцени.

— Добре, елате тук!

Те стояха в една стая, през която се минаваше за други стан. Кити искаше да влязат в съседната стая. Но там англичанката се занимаваше с Таня.

— Добре, да идем в градината!

В градината се натъкнаха на селянина, който чистеше алеята. И вече без да мислят, че селянинът вижда нейното разплакано и неговото развълнувано лице, без да мислят, че имат вид на хора, които бягат от някакво нещастие, те с бързи крачки вървяха напред, чувствувайки, че трябва да се обяснят и разубедят един друг, да останат насаме и така да се избавят от мъката, която изпитваха и двамата.

— Така не може да се живее! Това е мъчение! Аз страдам, страдаш и ти. За какво? — каза тя, когато стигнаха най-после до една уединена пейка в дъното на липовата алея.

— Но ти ми кажи едно: имаше ли в неговия тон нещо неприлично, нечисто, унизително-ужасно? — каза той като се спря пред нея пак в същата поза, с юмруци пред гърдите, както бе стоял тогава през нощта.

— Имаше — с треперещ глас каза тя. — Но, Костя, нима не виждаш, че аз не съм виновна? От сутринта исках да държа друг тон, но тия хора… Защо е дошъл той? Колко щастливи си бяхме! — каза тя, задъхвана от ридания, които разтърсваха цялото й напълняло тяло.

Макар че никой не ги гонеше, че нямаше от какво да бягат и че не са могли да намерят нищо особено радостно на пейката, градинарят с учудване видя, че на връщане към къщи те минаха край него с успокоени, светнали лица.

След като изпрати жена си на горния етаж, Левин отиде в стаята на Доли. От своя страна тоя ден и Даря Александровна изпитваше голямо огорчение. Тя крачеше из стаята и говореше сърдито на изправеното в ъгъла разплакано момиченце.

— Ще стоиш цял ден в ъгъла, сама ще обядваш, няма да видиш нито една кукла и няма да ти ушия нова рокля! — нареждаше тя, като не знаеше вече с какво да я накаже. — Не, тя е отвратително момиче! — обърна се тя към Левин. — Отде се вземат у нея тия лоши наклонности?

— Но какво е направила? — доста равнодушно каза Левин, който имаше желание да се посъветва за своята работа и затова го беше яд, че не е улучил момента.

— Ходила с Гриша за малини и там… дори не мога да кажа какво е правила. Такива едни лоши работи. Хиляди пъти ще съжаляваш за miss Elliot. Тая не се грижи за нищо, машина… Figurez-vous, qu’elle…[90]

И Даря Александровна разправи за постъпката на Маша.

— Това не доказва нищо, това съвсем не са лоши наклонности, а просто палавост — успокояваше я Левин.

— Но ти си нещо разстроен? Защо си дошъл? — попита Доли. — Какво става там?

И по тона на тоя въпрос Левин долови, че ще му бъде лесно да каже това, което имаше намерение да каже.

— Аз не бях там, бяхме сами в градината с Кити. Скарахме се за втори път, откак… откак дойде Стива.

Доли го гледаше с умни, разбиращи очи.

— Е, кажи ми откровено, имало ли е… не у Кити, а у тоя господин, такъв тон, който да бъде неприятен, не неприятен, а ужасен, оскърбителен за един мъж?

— Как да ти кажа… Стой, стой в ъгъла! — обърна се тя към Маша, която, след като видя едва доловимата усмивка върху лицето на майка си, понечи да се обърне. — Светското мнение би било, че той се държи така, както се държат всички млади хора. Il fait la cour & #224; une jeune et jolie femme[91], а един светски мъж трябва само да се ласкае от това.

— Да, да — мрачно каза Левин, — но ти забеляза ли?

— Не само аз, но и Стива забеляза. Веднага след чая той ми каза: „Je crois que Весловски fait un petit brin de cour & #224; Кити. “[92]

— Е, чудесно, сега съм спокоен. Ще го изпъдя — каза Левин.

— Да не си полудял? — ужасена извика Доли. — Какво приказваш, Костя, опомни се! — засмяна каза тя. — Е, сега можеш да отидеш при Фани — каза тя на Маша. — Не, ако искаш, ще кажа на Стива. Той ще си го отведе. Можем да кажем, че очакваш гости. Изобщо той не е за нашия дом.

— Не, не, аз сам ще му кажа.

— Но ти ще се скараш с него?

— Ни най-малко. Това ще ме развесели — каза Левин и очите му наистина блеснаха весело. — Е, прости й, Доли! Тя няма вече да прави така — каза той за малката престъпница, която не отиваше при Фани, а нерешително стоеше срещу майка си, като очакваше и търсеше изпод вежди погледа й.

Майката я погледна. Момиченцето се разплака, завря лице в скута на майка си и Доли сложи на главата й слабата си нежна ръка.

„И какво ли общо има между нас и него? “ — помисли Левин и отиде да търси Весловски.

Когато мина през антрето, той заповяда да впрегнат каляската, за да отиде на гарата.

— Вчера ресорът се счупи — отвърна лакеят.

— Тогава впрегнете кабриолета, но по-скоро. Де е гостенинът?

— Той отиде в стаята си.

Левин свари Васенка в момента, когато той бе разровил нещата си в куфара, извадил бе новите романси и мереше кожените си гамаши, за да отиде на езда.

Дали в лицето на Левин имаше нещо особено, или самият Васенка бе почувствувал, че petit brin de cour[93] което бе замислил, е неуместно в това семейство, но той бе донякъде (доколкото може да бъде един светски човек) смутен от влизането на Левин.

— Вие с гамаши ли яздите?

— Да, така е много по-чисто — каза Васенка, като сложи пълния си крак на стола и весело, добродушно усмихнат, започна да закопчава долното копче.

Той бе несъмнено добро момче и на Левин му стана жал за него и съвестно за себе си, домакин на къщата, когато долови смущение в погледа на Васенка.

На масата лежеше парче от бастун, който тая сутрин бяха счупили заедно при гимнастиката, като се опитваха да вдигнат набъбналата паралелка. Левин взе парчето в ръцете си и започна да отчупва разцепилия се край, понеже не знаеше как да започне.

— Аз исках… — Той млъкна, но изведнъж си спомни за Кити и всичко станало и каза, като го гледаше смело в очите: — Наредих да впрегнат колата за вас.

— Как така? — с учудване запита Васенка. — Къде ще ходим?

— Вие ще отидете на гарата — мрачно каза Левин, като цепеше края на бастуна.

— Заминавате ли, или се е случило нещо?

— Случи се това, че очаквам гости — каза Левин, като отчупваше все по-бързо и по-бързо със силните си пръсти краищата на разцепения бастун. — Всъщност не очаквам гости и нищо не се е случило, но ви моля да си заминете. Можете да си обясните както искате моята неучтивост.

Васенка се изправи.

— Моля ви да ми обясните… — с достойнство каза той, като разбра най-после.

— Не мога да ви обясня — тихо и бавно изрече Левин, като се стараеше да скрие треперенето на скулите си. — И по-добре е да не питате.

И понеже разцепените краища на бастуна бяха вече цели отчупени, Левин стисна с пръсти дебелите краища, раздвои бастуна и внимателно улови падащия край.

Вероятно тия нервно напрегнати ръце, същите тия мускули, които тая сутрин той опипваше при гимнастиката, както и блестящите очи, тихият глас и треперещите скули убедиха Васенка повече, отколкото думите. Той сви рамене, презрително се усмихна и се поклони.

— Мога ли да видя Облонски?

Свиването на раменете и усмивката не ядосаха Левин. „Какво друго му остава да прави? “ — помисли той.

— Ей сега ще ви го изпратя.

— Що за глупост! — каза Степан Аркадич, след като научи от приятеля си, че го пъдят, и намери Левин в градината, дето той се разхождаше, очаквайки заминаването на гостенина. — Mais c’est ridicule! [94] Каква муха те е ухапала! Mais c’est du dernier ridicule! [95] Какво ти се е видяло, ако един млад човек…

Но очевидно мястото, по което мухата бе ухапала Левин, го болеше още, защото той пак побледня, когато Степан Аркадич искаше да му обясни причината, и бързо го прекъсна:

— Моля ти се, не ми обяснявай причината! Аз не мога иначе! Много ме е срам пред тебе и пред него. Но смятам, че за него няма да бъде голямо нещастие да си отиде, а за мене и за жена ми неговото присъствие е неприятно.

— Но за него е обидно! Et puis c’est ridicule. [96]

— А за мене е и обидно, и мъчително! И аз не съм виновен за нищо и няма защо да страдам!

— Е, не очаквах от тебе такова нещо. On peut & #234; tre jaloux, mais & #224; ce point, c’est du dernier ridicule. [97]

Левин бързо се обърна, отдръпна се в дъното на алеята и продължи да се разхожда сам назад-напред. Скоро той чу тракането на кабриолета и иззад дърветата видя как Васенка, седнал на сеното (за нещастие кабриолетът нямаше седалище), с шотландската си шапчица, мина по алеята, като подскачаше от друсането.

„Това пък какво е? “ — помисли Левин, когато лакеят изтича от къщи и спря кабриолета. Беше механикът, за когото Левин съвсем бе забравил. Като се кланяше, механикът каза нещо на Весловски; след това се качи в кабриолета и заминаха заедно.

Степан Аркадич и княгинята бяха възмутени от постъпката на Левин. И той самият се чувствуваше не само извънредно ridicule[98], но и съвсем виновен и опозорен, ала като си спомняше какво бяха претеглили с жена си, Левин се питаше как би постъпил при друг подобен случай и си отговаряше, че би постъпил точно така.

Въпреки всичко към края на деня всички, с изключение на княгинята, която не можеше да прости тая постъпка на Левин, се оживиха и развеселиха необикновено, като деца след наказание или възрастни след тежък официален прием, така че вечерта, в отсъствие на княгинята, за изгонването на Васенка се говореше вече като за отдавнашно събитие. И Доли, която бе наследила от баща си способността да разправя комично, караше Варенка да се превива от смях, когато за трети и четвърти път, все с нови хумористични прибавки, разправяше как току-що се готвела да си сложи нови фльонги заради гостенина и влизала вече в приемната, когато изведнъж чула тракането на кабриолета. И кой бил в кабриолета? Самият Васенка, с шотландска шапчица, с романсите и с кожените гамаши, седи върху сеното.

— Да бе наредил поне да впрегнат каретата! А след това чувам: „Чакайте! “ Е, мисля си, съжалиха се. Но гледам: качиха при него дебелия немец и потеглиха… И моите фльонги пропаднаха! …

XVI

Даря Александровна изпълни намерението си и замина при Ана. Беше й много жал да огорчи сестра си и да причини неприятности на мъжа й; тя разбираше колко прави са Левини, като не желаеха да имат никакви връзки с Вронски; но смяташе за свой дълг да отиде у Ана и да й докаже, че чувствата й не могат да се променят въпреки промяната в положението й.

За да не зависи от Левини при това пътуване, Даря Александровна изпрати да й наемат коне от селото; но Левин, като научи за това, отиде да й се кара.

— Но защо мислиш, че твоето отиване ми е неприятно? Дори да е така, много по-неприятно ще ми е, че не вземаш мои коне — каза той. — Ти не си ми казала нито веднъж, че си решила да идеш непременно. А да наемеш коне от селото, първо, ми е неприятно и главно — ще се намерят, но няма да те откарат. Аз имам коне. И ако не искаш да ме оскърбиш, вземи моите.

Даря Александровна трябваше да се съгласи и в определения ден Левин приготви за балдъзата си четворка коне и други за смяна, много некрасиви, понеже ги избра измежду работните и яздитни коне, но които щяха да откарат Даря Александровна за един ден. Сега, когато трябваха коне и за заминаващата княгиня, и за акушерката, това беше трудно за Левин, но дългът на гостоприемството не му позволяваше да остави Даря Александровна да наема чужди коне, докато е у дома му, а освен това знаеше, че двадесетте рубли, които искаха от Даря Александровна за това пътуване, бяха много важни за нея; а Левини чувствуваха като свои собствени паричните работи на Даря Александровна, които се намираха в много лошо състояние.

⇐ Предыдущая 44 45 46 47 484950 51 52 53 Следующая ⇒