Шеста част 7 страница

⇐ ПредыдущаяСтр 43 из 66Следующая ⇒

— Не, остарял е вече — каза камерхерът.

— От грижи. Сега той пише все проекти. Няма да остави сега нещастния, докато не му изложи всичко по пунктове.

— Как остарял? Il fait des passions. [62] Мисля, че графиня Лидия Ивановна го ревнува сега от жена му.

— Е, та? Моля ви се, не говорете лошо за графиня Лидия Ивановна.

— Но нима е лошо, че е влюбена в Каренин?

— Ами истина ли е, че Каренина е тука?

— Сиреч не тук, в двореца, а в Петербург. Вчера ги срещнах на Морска bras dessous, bras dessous[63] c Алексей Вронски.

— C’est un homme qui n’a pas…[64] — започна камерхерът, но се спря, за да стори път, и се поклони на минаващата особа от царското семейство.

Така неспирно приказваха за Алексей Александрович, като го осъждаха и му се присмиваха, а в това време, пресякъл пътя на срещнатия от него член на Държавния съвет и без да прекъсва нито за миг изложението си, за да не го изтърве, той му излагаше пункт по пункт финансовия си проект.

Почти в едно и също време, когато жена му го напусна, с Алексей Александрович се бе случило и най-горчивото за един чиновник събитие — прекрати се неговото авансиране в службата. Това прекратяване стана и всички ясно го виждаха, но самият Алексей Александрович не съзнаваше още, че кариерата му е свършена. Дали сблъскването му със Стремов, нещастието с жена му или просто това, че той бе стигнал вече предела, който му бе предназначен, по тая година за всички стана очевидно, че служебното му поприще е свършено. Той още заемаше важна служба, беше член на много комисии и комитети; по беше човек, който се е изтъркал напълно и от когото не очакват вече нищо. Каквото и да говореше, каквото и да предлагаше, слушаха го така, сякаш онова, което предлага, е отдавна вече известно и е тъкмо такова, каквото не е потребно.

По Алексей Александрович не чувствуваше това, а, напротив, понеже бе отстранен от пряко участие в правителствената дейност, сега по-ясно от преди виждаше недостатъците и грешките в дейността на другите и смяташе за свой дълг да посочва средства за поправянето им. Наскоро след раздялата с жена си той започна да пише първото си изложение за новия съд, едно от безбройната редица никому ненужни изложения по всички отрасли на управлението, които му бе съдено да напише.

Алексей Александрович не само не забелязвате безнадеждното си положение в служебния свят и не само не се огорчаваше от това, но повече от когато и да било бе доволен от дейността си.

„Жененият се грижи за светското, как да угоди на жена си, а нежененият се грижи за Божието, как да угоди на Бога“ — казва апостол Павел и Алексей Александрович, който сега се ръководеше във всичките си работи от писанието, често си спомняше тоя текст. Струваше му се, че откак бе останал без жена, с тия си проекти той служеше на Господа много повече, отколкото по-рано.

Очевидното нетърпение на члена на съвета, който искаше да се махне от него, не смущаваше Алексей Александрович; той прекрати изложението си само когато членът, възползувай от минаването на едно лице от царското семейство, се изплъзна от него.

Останал сам, Алексей Александрович наведе глава, събирайки мислите си, а след това разсеяно се озърна и тръгна към вратата, дето се надяваше да срещне графиня Лидия Ивановна.

„И какви са пък силни и здрави физически — помисли Алексей Александрович, като гледаше здравеняка камерхер с разчесани напарфюмирани бакенбарди и червения врат на стегнатия в мундир княз, край когото трябваше да мине. — Справедливо е казано, че всичко в света е зло“ — помисли той, като погледна изпод вежди още веднъж прасците на камерхера.

Като крачеше бавно, Алексей Александрович с обикновения си изглед на умора и достойнство се поклони на тия господа, които приказваха за него, и загледан към вратата, търсеше с очи графиня Лидия Ивановна.

— А! Алексей Александрович! — каза старчето със злобно блеснали очи в същото време, когато Каренин се изравни с него, и наведе глава със студен жест. — Аз не съм ви поздравил още — каза той, като сочеше новополучената му лента.

— Благодаря ви — отвърна Алексей Александрович. — Какъв прекрасен ден е днес — прибави той, подчертавайки особено по навик думата „прекрасен“.

Той знаеше, че те му се присмиват, но и не очакваше от тях нищо друго освен враждебност; бе свикнал вече с това.

Като видя щръкналите от корсета жълти рамене на графиня Лидия Ивановна, която се появи на вратата, и нейните зовящи прекрасни замислени очи, Алексей Александрович се усмихна, като показа неувяхващите си бели зъби, и се приближи до нея.

Тоалетът на Лидия Ивановна й струваше голям труд, както и всичките й тоалети в последно време. Целта на тоалета й сега беше съвсем противоположна на оная, която тя преследваше преди тридесет години. Тогава й се искаше да се натруфи с нещо и колкото повече, толкова по-добре. Сега, наопаки, тя винаги беше натруфена така несъответно на годините и фигурата си, че се грижеше поне да няма такава ужасна противоположност между тия украшения и нейната външност. И по отношение на Алексей Александрович тя постигаше това и му изглеждаше привлекателна. За него тя беше единственият остров не само на добро разположение към него, но и на любов сред това море от враждебност и ирония, което го заобикаляше.

Като минаваше през строя от иронични погледи, той естествено се насочваше към влюбения й поглед, както растението към светлината.

— Поздравявам ви — каза му тя, като сочеше с очи лентата.

Сдържайки доволната си усмивка, той сви рамене и затвори очи, сякаш искаше да каже, че това не може да го радва. Графиня Лидия Ивановна много добре знаеше, че това е една от главните му радости, макар че той никога не го признаваше.

— Как е нашият ангел? — каза графиня Лидия Ивановна, подразбирайки Серьожа.

— Не мога да кажа, че съм напълно доволен от него — каза Алексей Александрович, като вдигна вежди и разтвори очи. — И Ситников не е доволен от него. (Ситников беше педагогът, който бе натоварен със светското възпитание на Серьожа. ) Както ви бях казал, той проявява някакво равнодушие към ония най-главни въпроси, които трябва да засягат душата на всеки човек и на всяко дете — започна да излага мислите си Алексей Александрович по единствения въпрос, който го интересуваше извън службата — възпитанието на сина му.

Когато, с помощта на Лидия Ивановна, се върна отново към живот и дейност, Алексей Александрович почувствува като свой дълг да се заеме с възпитанието на сина, останал на негови ръце. Понеже по-рано никога не бе се занимавал с въпросите на възпитанието, Алексей Александрович посвети известно време на теоретично изучавана на предмета. И след като прочете няколко книги по антропология, педагогика и дидактика, той си състави план за възпитание, покани най-добрия петербургски педагог за ръководител и пристъпи към работа. И тая работа го занимаваше постоянно.

— Да, но сърцето? Аз виждам в него сърцето на баща му, а с такова сърце детето не може да бъде лошо — с възторг каза графиня Лидия Ивановна.

— Да, може би… Що се отнася до мене, аз изпълнявам дълга си. Това е всичко, което мога да направя.

— Ще дойдете у дома — каза графиня Лидия Ивановна, като помълча, — трябва да си поприказваме върху една тъжна за вас работа. Бих дала всичко, за да ви отърва от някои спомени, но другите не мислят така. Получих писмо от нея. Тя е тук, в Петербург.

При споменаването на жена му Алексей Александрович трепна, но веднага върху лицето му се появи оная мъртва неподвижност, която изразяваше пълна безпомощност в тая работа.

— Аз очаквах това — рече той.

Графиня Лидия Ивановна го погледна възторжено и на очите й се появиха сълзи на възхищение пред величието на душата му.

XXV

Когато Алексей Александрович влезе в малкия уютен кабинет на графиня Лидия Ивановна, отрупан със старинен фарфор и окичен с портрети, самата домакиня още я нямаше. Тя се преобличаше.

Кръглата маса бе застлана с покривка и бе поставен китайски прибор и сребърен спиртен чайник. Алексей Александрович разсеяно огледа безбройните познати портрети, които украсяваха кабинета, седна до масата и разтвори лежащото на нея Евангелие. Шумоленето от копринената рокля на графинята го отвлече.

— Ето сега можем да седнем спокойно — каза графиня Лидия Ивановна, като се промъкна бързо с развълнувана усмивка между масата и дивана — и да поприказваме, докато пием чай.

След няколко подготвителни думи, като дишаше тежко и се изчервяваше, графиня Лидия Ивановна предаде полученото от нея писмо в ръцете на Алексей Александрович.

Той прочете писмото и дълго мълча.

— Не смятам, че бих имал право да й откажа — плахо каза тон, като повдигна очи.

— Приятелю! Вие не виждате у никого зло!

— Напротив, виждам, че всичко е зло. Но справедливо ли е това?

По лицето му се четеше нерешителност и търсене на съвет, подкрепа и ръководство в една объркана за него работа.

— Не — прекъсна го графиня Лидия Ивановна. — Всичко има граници. Разбирам безнравствеността — не съвсем искрено каза тя, тъй като никога не можеше да разбере онова, което довежда жените до безнравственост, — по не разбирам жестокостта, и то към кого? Към вас! Как може да остане в тоя град, дето сте вие? Не, докато човек е жив, все се учи. И аз се уча да разбирам вашата възвишеност и нейната низост.

— А кой ще хвърли камък? — каза Алексей Александрович, очевидно доволен от ролята си. — Аз й простих всичко и затова не мога да я лиша от нуждата й от любов — любовта към сина й…

— Но любов ли е това, приятелю? Искрено ли е то? Да кажем, вие сте й простили, прощавате й… но имаме ли право да влияем върху душата на тоя ангел? Той я смята за умряла. Моли се за нея и моли Бога да й прости греховете… И така е по-добре. Какво ще си помнели сега?

— Не съм мислил за това — каза Алексей Александрович, който очевидно се съгласяваше.

Графиня Лидия Ивановна закри лицето си с ръце и млъкна. Тя се молеше.

— Щом искате моя съвет — каза тя, след като се помоли и откри лицето си, — не ви съветвам да направите това. Нима не виждам как страдате, как това нещо развреди всичките ви рани? Но да предположим, че вие както винаги не мислите за себе си. Докъде може да доведе всичко това? До нови страдания за вас, до мъки за детето! Ако у нея е останало нещо човешко, тя сама не трябва да иска това. Не, решително не ви съветвам и ако ми разрешите, аз ще й пиша.

И Алексей Александрович се съгласи и графиня Лидия Ивановна написа следното писмо на френски:

„Уважаема госпожо,

Споменът за вас може да подтикне сина ви към въпроси, на които не може да се отговори, без да се всее в душата на детето дух на критичност към онова, което трябва да бъде светиня за него, и затова ви моля да разберете отказа на мъжа ви в духа на християнската любов. Моля всевишния за милосърдие към вас.

Графиня Лидия“

Това писмо постигна скритата цел, която графиня Лидия Ивановна не искаше да признае дори пред себе си. То оскърби Ана до дъното на душата.

От своя страна, след като се върна от Лидия Ивановна у дома си, Алексей Александрович не можа тоя ден да се отдаде на обикновените си занятия и да намери онова душевно спокойствие на вярващ и спасен човек, което чувствуваше по-рано.

Споменът за жена му, която така много бе виновна пред него и пред която той беше толкова свят, както справедливо му казваше графиня Лидия Ивановна, не трябваше да го смущава; но той ме бе спокоен: не можеше да вникне в книгата, която четеше, не можеше да прогони мъчителните си спомени за отношенията си към нея, за ония грешки, които, както му се струваше сега, бе направил спрямо нея. Спомни си как на връщане от конните надбягвания бе посрещнал нейното признание в изневяра (и особено това, че от нея искаше само да пази външно приличие, а не бе прибягнал до дуел) и това го измъчваше като разкаяние. Мъчеше го също и споменът за писмото, което бе й писал; и особено прошката му, никому ненужна, и грижите му за чуждото дете изгаряха сърцето му от срам и разкаяние.

И точно същото чувство на срам и разкаяние изпитваше сега, като прехвърляше през ума си цялото си минало с нея и си спомняше неуместните думи, с които подир дълги колебания бе и направил предложение.

„Но в какво съм виновен? “ — казваше си той. И тоя въпрос винаги пораждаше у него друг въпрос — дали иначе чувствуват, иначе любят, иначе се женят тия други хора, тия Вронски, Облонски… тия камерхери с дебели прасци на краката? И той си представяше цялата тая редица свежи, силни, несъмняващи се хора, които неволно винаги и напред привличаха любопитното му внимание. Той пъдеше от себе си тия мисли, стараеше се да се убеждава, че не живее за тукашния временен живот, а за вечния, че в душата му има мир и любов. Но това, че в тоя пременен, нищожен живот бе направил, както му се струваше, някои нищожни грешки, го измъчваше така, сякаш не съществуваше онова вечно спасение, в което вярваше. Ала изкушението не продължи дълго и скоро пак в душата на Алексей Александрович се възстанови онова спокойствие и оная възвишеност, благодарение на които можеше да забрави това, за което не искаше да си спомня.

XXVI

— Е, как е, Капитонич? — каза Серьожа, когато се върна румен и весел от разходка в навечерието на рождения си ден и подаде надиплената си подьовка на високия стар вратар, който от височината на своя ръст се усмихваше на малкия човек. — Идва ли днес превързаният чиновник? Татко прие ли го?

— Прие го. Щом управителят си излезе, аз му доложих — каза вратарят, като смигна весело. — Моля, аз ще ви съблека.

— Серьожа! — каза славянинът гуверньор от вратата, която водеше към вътрешните стаи. — Съблечете се сам.

Но макар че чу слабия глас на гуверньора, Серьожа не му обърна внимание. Той стоеше, хванат с ръка за колана на вратаря, и го гледаше в лицето.

— Ами татко направи ли за него каквото трябва? Вратарят кимна утвърдително.

Превързаният чиновник, който вече седем пъти бе идвал да моли за нещо Алексей Александрович, интересуваше и Серьожа, и вратаря. Веднъж Серьожа го завари в антрето и чу как той жално молеше вратаря да доложи за него, като казваше, че той и децата му просто ще умрат.

Оттогава, след като и друг път срещна чиновника в антрето, Серьожа се заинтересува за него.

— Беше ли много доволен? — питаше Серьожа.

— Как да не бе доволен! Едва ли не скачаше, когато си тръгна.

— Ами донесоха ли нещо? — запита Серьожа, след като помълча.

— Да, господарю — шепнешком каза вратарят, като поклати глава, — от графинята.

Серьожа веднага разбра, че това, за което говореше вратарят, беше подарък от графиня Лидия Ивановна за рождения му ден.

— Какво приказваш? Де е?

— Корней го внесе при баща ви. Изглежда хубаво нещо!

— Колко е голямо? Ей толкова?

— По-малко е, но е хубаво.

— Книжка ли е?

— Не, друго нещо. Вървете, вървете, Василий Лукич ви вика — каза вратарят, като чу приближаващите стъпки на гуверньора, внимателно отстрани малката ръка в снета до половината ръкавица, която го държеше за колана, и смигна, посочвайки с глава Вунич.

— Василий Лукич, ей сега ще дойда! — отвърна Серьожа с оная весела и обичлива усмивка, която винаги побеждаваше изпълнителния Василий Лукич.

На Серьожа му беше толкова весело, чувствуваше се така щастлив, че не можеше да не сподели с приятеля си вратаря и семейната радост, за която бе научил при разходката в Лятната градина от племенницата на графиня Лидия Ивановна. Тая радост му се виждаше особено важна поради съвпадането с радостта на чиновника и с неговата радост, че са му донесли играчка. На Серьожа му се струваше, че днес е такъв ден, в който всички трябва да бъдат радостни и весели.

— Знаеш ли, татко получи орден „Александър Невски“?

— Как да не зная! Вече идваха да го поздравят.

— Ами той радва ли се?

— Как може да не се радва на царската милост! Значи, заслужил е — строго и сериозно каза вратарят.

Серьожа се замисли, като се взираше в изученото до най-малки подробности лице на вратаря, особено в брадичката му, увиснала между побелелите бакенбарди, която не бе виждал никой друг освен Серьожа, тъй като той винаги го гледаше само отдолу.

— Дъщеря ти отдавна не е идвала, нали?

Дъщерята на вратаря беше балерина.

— Кога ще намери време да дойде в делник? Те също учат. И вие имате да учите, господарю, вървете!

Когато отиде в стаята си, вместо да се залови за уроците, Серьожа разправи на учителя предположението си, че това, което са му донесли, трябва да е машина.

— Как мислите? — запита той.

Но Василий Лукич мислеше само за това, че трябва да подготви урока по граматика за учителя, който щеше да дойде в два часа.

— Не, вие само ми кажете, Василий Лукич — изведнъж запита Серьожа, седнал вече на работната си маса и уловил книгата в ръце, — кой орден е по-голям от „Александър Невски“? Знаете ли, че татко е получил орден „Александър Невски“?

Василий Лукич отговори, че по-голям от „Александър Невски“ е орденът „Владимир“.

— Ами още по-голям?

— Най-голям е „Андрей Първозвани“.

— Ами още по-голям от „Андрей Първозвани“?

— Не зная.

— Как, и вие ли не знаете? — И Серьожа се облакъти на масата и потъна в размишления.

Размишленията му бяха най-сложни и разнообразни. Той си представяше как баща му ще получи изведнъж и орден „Владимир“, и орден „Андрей“ и как поради това днес на урока той ще бъде много по-добър, и как, когато стане голям, самият той ще получи всички ордени, дори някой по-голям от ордена „Андрей“, ако измислят. Само да измислят, той ще го заслужи. Измислят ли по-голям орден, той веднага ще го заслужи.

В такива размишления мина времето и когато дойде учителят, урокът за обстоятелствата за време, място и начин на действие не беше готов и учителят беше не само недоволен, но и огорчен. Това огорчение на учителя засегна Серьожа. Той не се чувствуваше виновен, задето не бе научил урока си; но колкото и да се мъчеше, никак не можеше да го научи; докато учителят му разясняваше, той слушаше и сякаш разбираше, но щом останеше сам, съвсем не можеше да си спомни и разбере, че късичката и толкова разбираема дума „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. Но все пак му беше жал, че е огорчил учителя си и му се искаше да го утеши.

Той избра един момент, когато учителят мълчаливо гледаше в книгата.

— Михаил Иванич, кога е именният ви ден? — изведнъж запита той.

— По-добре е да мислите за работата си, а именният ден няма никакво значение за едно разумно същество. И той е ден като другите, през който трябва да се работи.

Серьожа внимателно погледна учителя си, рядката му брадичка и очилата, които бяха се смъкнали на носа му, и се замисли така, че вече не чуваше нищо от онова, което му обясняваше учителят. Той разбираше, че учителят не мисли за това, което казва, чувствуваше го по тона, с който бе казано. „Но защо те всички са се сдумали да говорят по един и същ начин, все най-скучни и ненужни неща? Защо ме отблъсква тон, защо не ме обича? “ — питаше се Серьожа с тъга и не можеше да намери отговор.

XXVII

След учителя имаше урок с баща си. Докато баща му дойде, Серьожа седна на масата, като си играеше с ножчето, и се замисли. Едно от любимите занятия на Серьожа беше да търси майка си през време на разходка. Той не вярваше изобщо в смъртта, и особено в нейната смърт, въпреки че Лидия Ивановна бе му казала това и баща му го бе потвърдил; затова и след като му казаха, че е умряла, през време на разходка той я търсеше. Всяка пълна, грациозна жена с тъмни коси бе майка му. Когато видеше такава жена, в душата му се надигаше чувство на нежност, такова, от което той се задъхваше, и в очите му се появяваха сълзи. И той току чакаше тя да се приближи до него, да вдигне воала си. Цялото й лице ще се вижда, тя ще се усмихне, ще го прегърне, той ще долови нейния парфюм, ще почувствува нежността на ръката й и ще заплаче щастливо, както една вечер бе легнал в краката й и тя го гъделичкаше, а той се смееше и хапеше бялата й ръка с пръстени. След това, когато случайно научи от бавачката, че майка му не е умряла, а баща му и Лидия Ивановна му обясниха, че тя е умряла за него, защото е лоша (в което той никак не можеше да повярва, защото я обичаше), той също така я търсеше и очакваше. Днес в Лятната градина имаше една дама с лилав воал, която той следеше с примряло сърце, когато тя се приближаваше към него по пътеката, защото очакваше, че е тя. Тая дама не дойде до тях и се скри някъде. Днес по-силно от когато и да било Серьожа чувствуваше прилив на любов към нея и сега, очаквайки баща си, се забрави дотолкова, че с ножчето си изряза целия край на масата, загледан с блеснали очи пред себе си и замислен за нея.

— Татко ти идва! — отвлече го от мислите му Василий Лукич.

Серьожа скочи, пристъпи към баща си, целуна му ръка и внимателно го погледна, като търсеше признаци на радост от получаването на ордена „Александър Невски“.

— Добре ли се разходи? — каза Алексей Александрович, като седна в креслото си, придърпа към себе си Вехтия завет и го разтвори. Въпреки че Алексей Александрович неведнъж бе казвал на Серьожа, че всеки християнин трябва да знае добре свещената история, самият той често се справяше с Вехтия завет и Серьожа бе забелязал това.

— Да, беше много весело, татко — каза Серьожа, като седна странишком на стола и го заклати, което бе забранено. — Видях Наденка (Наденка беше племенница на Лидия Ивановна, нейна възпитаница). Тя ми каза, че са ви дали нова звезда. Радвате ли се, татко?

— Първо, не се клати, моля ти се — каза Алексей Александрович. — И второ, ценна е не наградата, а трудът. И аз бих желал да разбереш това. Ако се трудиш, ако се учиш, за да получиш награда, трудът ще ти се види тежък; но когато се трудиш от любов към труда — говореше Алексей Александрович, като си спомняше как го крепеше мисълта за дълг при отегчителната работа тая сутрин, която се състоеше в подписването на сто и осемдесет документа, — награда ще намериш в него.

Блестящите от нежност и веселие очи на Серьожа угаснаха и се сведоха под бащиния му поглед. Това бе същият отдавна познат тон, с който баща му винаги се обръщаше към него и към който Серьожа бе успял вече да се нагоди. Баща му винаги говореше с него — така чувствуваше Серьожа, — сякаш се обръща към някакво въображаемо момче, едно от ония, каквито се срещат в книгите, но което съвсем не прилича на Серьожа. И пред баща си Серьожа винаги се стараеше да се престори тъкмо на такова книжно момче.

— Надявам се, че разбираш това? — каза баща му.

— Да, татко — отвърна Серьожа, като се преструваше на въображаемо момче.

Урокът се състоеше в заучаване наизуст няколко стиха от Евангелието и повтаряне началата на Вехтия завет. Серьожа знаеше добре стиховете от Евангелието, но в същия миг, когато ги казваше, той се загледа в челната кост на баща си, която извиваше така остро към слепите очи, че се забърка и края на един стих с еднаква дума постави в началото на другия. За Алексей Александрович беше очевидно, че той не разбира това, което казва, и това го ядоса.

Той се намръщи и започна да обяснява същото, което Серьожа бе слушал вече много пъти и никога не можеше да го запомни, защото много ясно го разбираше — нещо като това, че „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. С изплашен поглед Серьожа гледаше баща си и мислеше само едно: дали баща му ще го накара, или не, да повтори това, което бе казал, както се случваше понякога. И тая мисъл плашеше Серьожа дотолкова, че той не разбираше вече нищо. Но баща му не го накара да повтори и мина към урока от Вехтия завет. Серьожа разправи добре самите събития, но когато трябваше да отговаря на въпросите какво се загатва с някои от събитията, той не знаеше нищо, макар че бе наказан вече за тоя урок. А онова място, дето не можеше да каже нищо и мънкаше, режеше масата и се клатеше на стола, беше там, дето трябваше да разправи за допотопните патриарси. От тях той не знаеше за никого освен за Енох, който бил взет жив на небето. По-рано той помнеше имената, но сега ги бе забравил съвсем особено защото Енох беше неговото любимо лице от целия Вехт завет и във връзка с вземането на Енох жив на небето в главата му се точеше цяла дълга редица мисли, на които той се бе предал сега, гледайки с втренчени очи верижката на бащиния си часовник и закопчаното до половината копче на жилетката му.

Серьожа не вярваше никак в смъртта, за която му говореха толкова често. Той не вярваше, че могат да умрат любимите му хора и особено, че и той ще умре. Това беше съвсем невъзможно и необяснимо за него. Но му казваха, че всички ще умрат; той разпитваше дори хора, на които вярваше, и те потвърждаваха това; бавачката казваше същото, макар и неохотно. Но Енох не умрял, значи, не всички умират. „И защо пък всеки да не може да заслужи така пред Бога и да бъде взет жив на небето? “ — мислеше Серьожа. Лошите, сиреч опия, които Серьожа не обичаше, можеха да умрат, по всички добри могат да бъдат като Енох.

— Е, значи, кои са били патриарсите?

— Енох, Енос.

— Но ти каза вече това. Лошо, Серьожа, много лошо. Ако не се помъчиш да научиш това, което е най-необходимо за един християнин — каза баща му и стана, — кое друго може да те занимава? Аз не съм доволен от тебе и Пьотр Игнатич (той бе главният педагог) не е доволен. Трябва да те накажа.

И бащата, и педагогът бяха недоволни от Серьожа и наистина той се учеше много лошо. Но никак не можеше да се каже, че той е неспособно момче. Наопаки, беше много по-способен от ония момчета, които педагогът сочеше за пример на Серьожа. От гледището на баща му той не искаше да учи това, което го учеха. А всъщност той не можеше да го учи. Не можеше, защото в душата му имаше много по-големи изисквания от ония, които предявяваха баща му и педагогът. Тия изисквания бяха в противоречие и той просто се бореше с възпитателите си.

Той беше деветгодишен, беше дете, но познаваше душата си, тя беше ценна за него, той я пазеше, както клепачът пази окото, и не пущаше в душата си никого без ключа на любовта. Възпитателите му се оплакваха, че не искал да учи, а душата му бе преизпълнена с жажда за знание. И той се учеше от Капитонич, от бавачката, от Наденка, от Василий Лукич, но не от учителите си. Оная вода, която баща му и педагогът очакваха на своите колела, отдавна вече бе се просмукала и работеше на друго място.

Бащата наказа Серьожа, като не го пусна при Наденка, племенницата на Лидия Ивановна; но това наказание бе щастие за Серьожа. Василий Лукич бе в добро настроение и му показа как се правят вятърни мелници. Цялата вечер мина в работа и мечти как може да се направи такава мелница, че човек да може да се върти на нея: да се улови с ръце за крилата й или да се върже — и да се върти. Серьожа не мисли за майка си цялата вечер, но след като си легна в кревата, изведнъж си спомни за нея и със свои думи се помоли утре на рождения му ден майка му да престане да се крие и да дойде при него.

— Василий Лукич, знаете ли за какво извънредно нещо се помолих?

— Да се учите по-добре.

— Не.

— За играчки ли?

— Не. Не познахте. То е много хубаво нещо, но е тайна! Когато се сбъдне, ще ви го кажа. Не познахте ли?

— Не, не мога да позная. Кажете вие — рече Василий Лукич усмихнат, което се случваше рядко с него. — Хайде, лягайте, ще угася свещта.

— А аз без свещ виждам по-добре онова, което виждам и за което се молих. Е, малко остана да издам тайната си! — засмя се весело Серьожа.

Когато отнесоха свещта, Серьожа чуваше и чувствуваше майка си. Тя стоеше над него и го милваше с гальовен поглед. Но появиха се мелници, ножче, всичко се обърка и той заспа.

XXVIII

Когато пристигнаха в Петербург, Вронски и Ана отседнаха в един от най-хубавите хотели. Вронски отделно, в по-долния етаж, а Ана в горния с детето, дойната и слугинята в голям апартамент от четири стаи.

Още първия ден след пристигането си Вронски отиде при брат си. Там завари майка си, която бе пристигнала по работа от Москва. Майка му и снаха му го посрещнаха както обикновено; разпитваха го за пътуването му в чужбина, приказваха за общите познати, но не споменаха нито дума за връзката му с Ана. Но на другия ден сутринта братът дойде при Вронски, сам го запита за нея и Алексей Вронски му каза направо, че на връзката си с Каренина гледа като на брак, че се надява да издействува развод и тогава ще се ожени за нея, а дотогава я смята за своя жена, като всяка друга съпруга, и го моли да съобщи така на майка им и на жена си.

— Ако обществото не одобрява това, мене ми е все едно — каза Вронски, — но ако близките ми искат да бъдат в роднински връзки с мене, трябва да бъдат в също такива отношения и с жена ми.

По-големият брат, който винаги уважаваше схващанията на по-малкия, не знаеше дали той с прав, или не, докато обществото не реши тоя въпрос; по от своя страна той нямаше нищо против и заедно с Алексей отиде при Ана.

Пред брат си, както и пред всички, Вронски се обръщаше към Ана на вие и се държеше с нея като с близка позната, но се подразбираше, че брат му знае отношенията им, и ставаше дума, че Ана заминава за имението на Вронски.

Въпреки голямата си светска опитност, поради новото положение, в което се намираше, Вронски беше в странно заблуждение. Той сякаш трябваше да разбере, че за него и Ана обществото е затворено; но сега в главата му се родиха някакви неясни съображения, че така е било само едно време, но сега, при бързия прогрес (незабелязано за себе си сега той беше привърженик на всеки прогрес), възгледът на обществото се е променил и още не е решен въпросът дали ще ги приемат в обществото, или не. „Разбира се — мислеше той, — придворното общество няма да я приеме, но близките хора могат и трябва да разберат това, както се полага. “

⇐ Предыдущая 38 39 40 41 424344 45 46 47 Следующая ⇒