Шеста част 4 страница

— Тя е изложена за продажба — отвърна той мрачно начумерен.

Когато посетителите си отидоха, Михайлов седна срещу картината с Пилат и Христа и си повтаряше наум онова, което тия посетители бяха казали или мислеха, без да го кажат, за картината му. И странно: онова, което имаше такава тежест за него, когато те бяха тук и когато той мислено заставаше на тяхното гледище, изведнъж загуби за него всякакво значение. Той започна да гледа на картината с истинския си поглед на художник и стигна до онова състояние на увереност в съвършенството и поради това в значителността на картината си, което му бе необходимо, за да се издигне над всички други интереси, защото той можеше да работи само при такова напрежение.

Кракът на Христа все пак не беше даден добре в перспектива. Той взе палитрата и започна да работи. Докато поправяше крака, непрестанно се взираше във фигурата на Йоан на задния план, която посетителите дори не забелязаха, но която, той знаеше това, беше върхът на съвършенството. След като завърши крака, искаше да се залови с тая фигура, но се почувствува твърде развълнуван за това. Той еднакво не можеше да работи, когато беше равнодушен, както и когато беше твърде размекнат и виждаше прекалено всичко. Имаше само едно стъпало в тоя преход от равнодушие към вдъхновение, когато можеше да работи. А днес той бе твърде развълнуван. Искаше да покрие картината, но се спря и като държеше в ръка покривката и блажено се усмихваше, дълго се взира във фигурата на Йоан. Най-после сякаш се откъсна с тъга, спусна покривката и уморен, но щастлив си тръгна към къщи.

На връщане Вронски, Ана и Голенишчев бяха особено оживени и весели. Говореха за Михайлов и картините му. Думата талант, под която разбираха една вродена, почти физическа способност, независима от ума и сърцето, и с която искаха да изразят всичко, преживявано от художника, особено често се преплиташе в разговора им, защото тая дума им бе необходима, за да нарекат онова, за което нямаха никакво понятие, но за което искаха да говорят. Казваха, че не може да му се отрече талант, но че талантът му не може да се развие поради липса на образование — общо нещастие на нашите руски художници. Но картината с момчетата бе се врязала в паметта им и те току се връщаха към нея.

— Колко е хубава! Как му се е удала тая работа и колко е естествена! Той дори не разбира колко е хубава тя. Да, трябва да не я изтървем и да я купим — каза Вронски.

XIII

Михайлов продаде картината си на Вронски и се съгласи да нарисува портрет на Ана. В определения ден дойде и започна работа.

Още от петия сеанс портретът порази всички, особено Вронски, не само с приликата, но и с особената й хубост. Чудно беше как Михайлов бе успял да долови тая нейна особена хубост. „Трябва човек да я е познавал и обичал, както съм я обичал аз, за да долови този неин мил душевен израз“ — мислеше Вронски, макар че едва от тоя портрет той бе открил у нея тоя мил душевен израз. Но тоя израз беше толкова правдив, че както нему, така и на другите се струваше, че са го познавали отдавна.

— Колко време се мъча и не можах да направя нищо — каза той за своя портрет, — а той я погледна и я нарисува. Ето какво значи техниката.

— Това ще дойде — утешаваше го Голенишчев, според когото Вронски имаше и талант, и главно образование, което дава възвишен поглед за изкуството. Убеждението на Голенишчев, че Вронски има талант, се поддържаше и от това, че той имаше нужда от съчувствието и похвалите на Вронски за статиите и мислите му и чувствуваше, че похвалите и подкрепата трябва да бъдат взаимни.

В чуждата къща и особено в палацото у Вронски Михайлов беше съвсем друг човек, отколкото в ателието си. Беше неприязнено почтителен, сякаш се боеше да се сближи с хора, които не уважаваше. Наричаше Вронски „ваше сиятелство“ и въпреки поканите на Ана и Вронски никога не оставаше на обед и идваше само за сеансите. Повече, отколкото към другите, Ана беше ласкава с него и благодарна за портрета. Вронски беше повече от учтив и очевидно се интересуваше от мнението на художника за своята картина. Голенишчев не пропускаше случай да внушава на Михайлов истинските разбирания за изкуството. Но Михайлов оставаше еднакво студен към всички. Ана долавяше по погледа му, че обича да я гледа; но той отбягваше да говори с нея. Когато Вронски говореше за своята живопис, той упорито мълчеше и също така упорито мълчеше, когато му показваха картината на Вронски и очевидно се отегчаваше от разговорите на Голенишчев, но не му възразяваше.

Изобщо със сдържаното си и неприятно, сякаш враждебно отношение Михайлов никак не им хареса, когато го опознаха по-отблизо. И се радваха, когато сеансите свършиха и в ръцете им остана прекрасният портрет, а той престана да идва.

Голенишчев пръв изрази мисълта на всички, а именно, че Михайлов просто завижда на Вронски.

— Да предположим, че не завижда, защото има талант; но него го е яд, че един придворен и богат човек, при това граф (та те мразят всичко това), без особен труд прави същото, ако не и по-хубаво от него, който е посветил на това целия си живот. И главно, образованието, което той няма.

Вронски защищаваше Михайлов, но дълбоко в душата си вярваше в това, защото според него човек от друг, по-низш свят не може да не завижда.

Портретът на Ана, едно и също нещо рисувано от натура и от двамата, трябваше да покаже на Вронски разликата, която съществуваше между него и Михайлов; ала той не я виждаше. Но едва след Михайлов той престана да рисува Ана, защото сметна, че това сега е излишно. Ана продължаваше да работи картината си от средновековния живот. И той самият, и Голенишчев, и особено Ана намираха, че е много хубава, защото приличала много повече на знаменитите картини, отколкото картината на Михайлов.

А пък Михайлов, въпреки че портретът на Ана бе го увлякъл доста, се радваше още повече от тях, когато сеансите завършиха и той не беше принуден да слуша повече разсъжденията на Голенишчев върху изкуството и можеше да забрави за живописта на Вронски. Той знаеше, че не може да се забрани на Вронски да си играе на живопис; знаеше, че той и всички дилетанти имат пълно право да рисуват, каквото си искат, но му беше неприятно. Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще бъде неприятно. Същото неприятно чувство изпитваше и Михайлов, когато виждаше живописта на Вронски; беше му и смешно, и досадно, и жалко, и оскърбително.

Увлечението на Вронски от живописта и средните векове не продължи дълго. Той имаше толкова вкус към живописта, че не можа да довърши картината си. Престана да я рисува. Смътно долавяше, че недостатъците й, които в началото се забелязваха слабо, ще бъдат поразителни, ако я продължи. С него се случи същото, както и с Голенишчев, който чувствуваше, че няма вече какво да каже и постоянно се самоизмамваше, че мисълта му не е узряла, че обмисля всичко и събира материали. Но Голенишчев се озлобяваше и измъчваше от това, а Вронски не можеше да се мами и измъчва и особено да се озлобява. Със свойствената му решителност на характера той престана да се занимава с живопис, без да обяснява защо и без да се оправдава.

Но без това занимание животът му и тоя на Ана, която се чудеше на неговото разочарование, му се видя така отегчителен в този италиански град, палацото изведнъж стана така явно старо и мръсно, толкова неприятно проличаха петната по завесите, пукнатините по подовете, олющената мазилка по корнизите и толкова отегчителен стана тоя все един и същ Голенишчев, италианецът професор и немецът пътешественик, че трябваше да променят живота си. Решиха да си заминат за Русия, на село. В Петербург Вронски възнамеряваше да направи подялба с брат си, а Ана да види сина си. А лятото смятаха да прекарат в голямото бащино имение на Вронски.

XIV

Левин беше женен от три месеца. Той бе щастлив, но съвсем не така, както очакваше. На всяка крачка намираше разочарование в по-раншните си мечти и едно ново неочаквано очарование. Левин беше щастлив, но откакто бе заживял семеен живот, на всяка крачка виждаше, че това съвсем не е онова, което си представяше. На всяка крачка изпитваше онова, което изпитва човек, който, след като се е любувал на плавното, щастливо плуване на някоя лодка в езерото, сам се е качил на тая лодка. Той виждаше, че не е достатъчно само да пазиш равновесие, без да се люлееш, но трябва и да пресмяташ, без да забравяш нито за миг накъде да плуваш, да знаеш, че под тебе има вода и трябва да гребеш и че несвикналите ръце отмаляват, защото това е лесно само като го гледаш, но е много трудно да го правиш, макар че е доста приятно.

Някога като ерген, когато наблюдаваше чуждия съпружески живот, дребните грижи, свади и ревност, той се усмихваше презрително в душата си. Според него в неговия бъдещ съпружески живот не само не можеше да има нищо подобно, но струваше му се, че дори всички външни форми трябва да се различават напълно и във всичко от живота на другите. И изведнъж вместо това неговият живот с жена му не само не се нареди особено, а, наопаки, целият се изгради от същите ония най-нищожни дреболии, които той така много презираше по-рано, но които сега, въпреки волята му, добиваха необикновено и несъмнено значение. И Левин виждаше, че уреждането на всички тия дреболии съвсем не е така лесно, както му се струваше по-рано. Макар и да смяташе, че има най-точна представа за семейния живот, както всички мъже и той неволно си представяше семейния живот само като любовно наслаждение, на което не трябва да пречи нищо и от което дребните грижи не могат да го отвлекат. Според него той трябваше да върши работата си и да си отпочива от нея сред щастието на любовта. Кити трябваше да бъде любима и нищо повече. Но като всички мъже и той забравяше, че и тя трябва да работи. И се чудеше как тя, тая поетична, прелестна Кити, можеше не само още в първите седмици, но дори още в първите дни на семейния живот да мисли, да помни и да се грижи за покривки, за мебели, за дюшеци за гостите, за подноса, за готвача, за обеда и т. н. Още като годеник той бе поразен от тая категоричност, с която тя се отказа да заминат в чужбина и реши да отидат на село, сякаш знаеше нещо такова, което бе необходимо, и освен за любовта си можеше да мисли и за странични неща. Това го оскърби тогава, а сега няколко пъти го оскърбяваха нейните дребни грижи и старания. Но той виждаше, че това е необходимо за нея. И понеже я обичаше, не можеше да не се любува на тия грижи, макар че не знаеше защо, макар че им се присмиваше. Присмиваше се, като я гледаше как подрежда мебелите, докарани от Москва, как оправя поновому своята и неговата стая, как слага завеси, как разпределя бъдещото помещение за гости, за Доли, как нагласява стая за новата си прислужница, как поръчва обеда на стареца-готвач, как влиза в препирня с Агафя Михайловна, отнемайки й грижата за провизии. Той виждаше, че старецът-готвач се усмихва, като слуша неумелите й неизпълними нареждания, и й се любува; виждаше, че Агафия Михайловна умислено и ласкаво клати глава на новите разпоредби на младата госпожа относно килера; виждаше, че Кити е необикновено мила, когато през сълзи и смях идва да му съобщи, че слугинята Маша била свикнала да я смята за госпожица и поради това никой не я слушал. Всичко това му се виждаше мило, но чудно, и той мислеше, че би било по-добре без него.

Той не познаваше това чувство за промяна, което тя изпитваше, след като по-рано у дома си не можеше да има всичко, що й се поиска — например зеле с квас или бонбони, а сега можеше да поръчва, каквото си иска, да купува цели купища бонбони, да харчи колкото си иска пари и да поръчва каквито си иска сладки.

Сега тя с радост мечтаеше за идването на Доли с децата особено защото ще може да поръчва за всяко от децата любимите им сладки, а Доли ще оцени цялата й нова наредба. Тя сама не знаеше защо и за какво, но домакинската работа неудържимо я привличаше. Понеже инстинктивно чувствуваше приближаването на пролетта и знаеше, че ще има и мрачни дни, тя си виеше, както знаеше, гнездото и бързаше едновременно да го вие и да се учи как се прави това.

Тая дребнава загриженост на Кити, толкова противоположна на Левиновия идеал за възвишено щастие, на първо време беше едно от разочарованията му; но тая мила загриженост, чийто смисъл той не разбираше, но не можеше да не обича, беше едно от новите му очарования.

Другото разочарование и същевременно очарование бяха караниците. Левин никога не можеше да си представи, че между него и жена му може да има други отношения освен нежни, внимателни и любовни и изведнъж още първите дни те се скараха, така че тя му каза, че той не я обича, обича само себе си, заплака и размаха ръце.

Това тяхно първо скарване стана, защото Левин бе отишъл в новото селище и бе се забавил повече от половин час, понеже поиска да мине по прекия път и се заблуди. На връщане мислеше само за нея, за любовта й, за щастието си и колкото повече наближаваше към къщи, толкова повече се разгаряше нежността му към нея. Втурна се в стаята със същото чувство и дори по-силно от онова, с което бе отишъл у Шчербацки да прави предложение. И изведнъж тя го посрещна с мрачен израз, какъвто не бе виждал никога у нея. Искаше да я целуне, но тя го отблъсна.

— Какво значи това?

— Тебе ти е весело… — започна тя с желанието да бъде спокойно-язвителна.

Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укор ни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае де свършва тя и де започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се оскърби, но още същия миг почувствува, че не може да бъде оскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.

Отпосле той никога вече не чувствуваше това с такава сила, но тоя първи път дълго не можа да се опомни. Съвсем естествено би било да се оправдае, да й докаже, че вината е у нея; но да й докаже това, значеше да я разсърди още повече и да направи по-голям разрива, който бе причина за цялата неприятност. Едно привично чувство го караше да отхвърли вината от себе си и да я стовари върху нея; но друго, по-силно чувство го караше по-скоро, колкото се може по-скоро да изглади станалото спречкване, за да не го остави да се засили. Да се остане с такова несправедливо обвинение, беше мъчително, но още по-лошо беше да се оправдае и да й причини болка. Като човек, който в полусън се измъчва от някаква болка, той искаше да откъсне, да отхвърли от себе си болното място, но след като бе се опомнил, чувствуваше, че болното място е самият той. Трябваше само да се помъчи да помогне на болното място да изтърпи и той се помъчи да направи това.

Помириха се. Съзнала вината си, но без да я признае, тя стана по-нежна към него и те изпитаха ново, удвоено любовно щастие. Но това не попречи тия спречквания да се повтарят, и то дори особено често, по най-неочаквани и нищожни поводи. Тия спречквания ставаха често и поради това, че те не знаеха още кое е важното и за единия, и за другия и защото на първо време постоянно и двамата често биваха в лошо настроение. Когато единият имаше добро, а другият лошо настроение, мирът не се нарушаваше, но когато и двамата се случваха в лошо настроение, спречкванията ставаха поради такива необясними със своята нищожност причини, че отпосле просто не можеха да си спомнят защо са се карали. Наистина, когато и двамата имаха добро настроение, радостта им от живота се удвояваше. Но все пак тия първи дни бяха тежко време за тях.

През цялото това първо време особено живо се чувствуваше една натегнатост, сякаш изопваха ту на едната, ту на другата страна веригата, с която бяха свързани. Изобщо тоя меден месец, сиреч първият месец след сватбата, от който по традиция Левин очакваше толкова много, не само не беше меден, но се запази в спомените и на двамата като най-тежко и унизително време от живота им. В по-късния си живот и двамата еднакво се мъчеха да заличат от паметта си всички грозни, срамни обстоятелства от това болно време, когато и двамата рядко биваха в нормалното си настроение, рядко биваха такива, каквито са.

Едва на третия месец от семейния им живот, след като се върнаха от Москва, дето бяха ходили за един месец, животът им стана по-спокоен.

Те току-що бяха пристигнали от Москва и се радваха на уединението си. Той седеше до писмената маса в кабинета си и пишеше. Облечена и днес със същата тъмнолилава рокля, която носеше първите дни след женитбата си и която той особено помнеше и обичаше, тя седеше на дивана, на същия стар кожен диван, който винаги е бил в кабинета на Левиновите дядо и баща, и се занимаваше с broderie anglaise[59]. Той мислеше и пишеше с постоянното радостно чувство от присъствието й. Не беше престанал да се занимава както със стопанството, така и с книгата, в която трябваше да изложи основите на новото стопанство; но както по-рано тия занимания и мисли му се видяха дребни и нищожни в сравнение с мрака, който бе покрил целия живот, също така незначителни и дребни му се виждаха сега в сравнение с тоя облян в ярката светлина на щастието предстоящ живот. Той продължаваше заниманията си, но сега чувствуваше, че центърът на тежестта на вниманието му се е преместил върху друго и поради това съвсем иначе и по-ясно гледа на работата си. По-рано тая работа беше за него спасение от живота. По-рано чувствуваше, че без тая работа животът му ще бъде много мрачен. А сега тия занимания му бяха необходими, за да не бъде животът твърде еднообразно светъл. След като се залови отново с ръкописите си и прочете това, което бе написал, с удоволствие видя, че работата заслужава да се занимава с нея. Тя беше нова и полезна. Много от по-раншните мисли му се видяха излишни и крайни, но когато поднови в паметта си цялата работа, много пропуснати неща му станаха ясни. Сега пишеше нова глава върху причините за неизгодното положение на земеделието в Русия. Доказваше, че бедността в Русия произлиза не само от неправилното разпределение на поземлената собственост и от неправилната насока, но че за това е помогнала в последно време неестествено присадената в Русия външна цивилизация, особено пътищата за съобщение, железниците, които докараха централизация в градовете, развитие на разкоша и поради това, в ущърб на земеделието, развитие на фабричната индустрия, на кредита и неговия спътник — борсовата игра. Струваше му се, че при нормално развитие на богатството в държавата всички тия явления настъпват само когато в земеделието е вложен вече значителен труд, когато то е поставено при правилни или поне определени условия, че богатството на страната трябва да расте равномерно и особено така, че другите отрасли да не изпреварват земеделието; че съобразно с известно състояние на земеделието трябва да има и съответни пътища за съобщение и че при нашето неправилно използуване от земята железните пътища, предизвикани не от икономическа, а от политическа необходимост, са предивременни и вместо да подпомогнат земеделието, както се очакваше, те го спъват, понеже го изпреварват и предизвикват развитие на индустрията и кредита, и затова както едностранчивото и предивременно развитие на един орган в животното би попречило на общото му развитие, така и за общото развитие на богатството в Русия кредитът, пътищата за съобщение и засилването на фабричната дейност, несъмнено необходими за Европа, дето са навременни, у нас причиняват само вреда, тъй като изместват главния належащ въпрос за организиране на земеделието.

Докато той пише това, тя мислеше колко неестествено внимателен бе мъжът й с младия княз Чарски, който много нетактично бе любезничил с нея в навечерието на заминаването им. „Но той ме ревнува — мислеше тя. — Боже мой! Колко е мил и глупав! Да ревнува мене! Ако знаеше, че за мене всички те са като готвача Пьотр — мислеше тя, като гледаше със странно за себе си чувство за собственост тила и червения му врат. — Макар че ми е жал да го откъсна от работата му (но той ще я навакса! ), трябва да видя лицето му; дали ще почувствува, че го гледам? Искам да се обърне… Искам, хайде! “ — и тя отвори по-широко очи, като искаше с това да усили действието на погледа си.

— Да, те поглъщат всички сокове и придават лъжлив блясък — промърмори той, спря да пише и като почувствува, че тя го гледа и се усмихва, се обърна.

— Какво има? — попита той усмихнат и стана.

„Обърна се“ — помисли тя.

— Нищо, исках да се обърнеш — каза тя, като го гледаше и искаше да разбере дали го е яд, или не, задето го е откъснала от работата му.

— Колко ни е хубаво заедно! Искам да кажа, на мене — каза той и пристъпи до нея, грейнал в щастлива усмивка.

— И мене ми е много хубаво! Не ще отида никъде, особено в Москва.

— Ами за какво мислеше?

— Аз ли? Мислех… Не, не, иди си пиши, не се отвличай — каза тя, като се нацупи, — пък и аз трябва да изрежа ей тия дупчици, виждаш ли?

Тя взе ножицата и започна да изрязва.

— Не, кажи ми какво — каза той, като седна до нея и следеше кръгообразното движение на малката ножица.

— Ах, какво мислех ли? Мислех за Москва, за твоя тил.

— Защо именно на мене е дадено такова щастие? Неестествено е. Прекалено хубаво — каза той и целуна ръката й.

— За мене, наопаки, колкото е по-хубаво, толкова е по-естествено.

— А ти имаш плитчица — каза той, като обърна предпазливо главата й. — Плитчица. Виждаш ли, ето тук. Не, не, ние си имаме работа.

Но работата вече не продължи и те като виновни отскочиха един от друг, когато Кузма влезе да доложи, че чаят е готов.

— Ами от града дойдоха ли? — попита Левин Кузма.

— Току-що пристигнаха, гласят се.

— Но ела по-скоро — каза му тя на излизане от кабинета, — иначе ще прочета писмата без тебе. И нека посвирим на четири ръце.

Когато остана сам, той прибра тетрадките си в новата, купена му от нея чанта и започна да мие ръцете си на новия умивалник с нови елегантни принадлежности, които се бяха появили пак с нея. Левин се усмихваше на мислите си и неодобрително клатеше глава при тия мисли; измъчваше го едно чувство, подобно на разкаяние. В сегашния му живот имаше нещо срамно, изнежено, капуанско, както се изразяваше той. „Не е добре да се живее така — мислеше той. — Ето минаха близо три месеца, а аз не работя почти нищо. Днес почти за пръв път се залових сериозно за работа — и какво? Едва започнах и оставих. Дори обикновените си занимания — и тях почти съм зарязал. За стопанството също не се грижа. Ту ми е жал да я оставя, ту виждам, че й е скучно. А пък аз си мислех, че до женитбата живота не го бива, не се смята и че истинският живот започва след женитбата. А ето минаха близо три месеца и аз никога не съм прекарвал така празно и безполезно времето си. Не, не бива така, трябва да започна. Разбира се, тя не е виновна. Не мога да я укоря за нищо. Самият аз трябваше да бъда по-твърд, да запазя мъжката си независимост. Иначе и аз ще свикна така, и нея ще науча… Разбира се, тя не е виновна“ — каза си той.

Но за един недоволен човек е трудно да не укори другиго, и то най-близкия си, в това, от което е недоволен. И на Левин смътно му минаваше през ума, че вината не е у самата нея (тя не можеше да бъде виновна за нищо), но виновно е възпитанието й, твърде повърхностно и фриволно. („Тоя глупак Чарски: зная, че тя искаше, но не можеше да го спре. “) „Да, освен интереса към къщи (тя има такъв), освен тоалета и освен broderie anglaise тя няма други сериозни интереси. Нито интерес към моята работа, към стопанството, към селяните, нито към музиката, в която е доста силна, нито към четенето. Тя не работи нищо и е напълно доволна. “ В душата си Левин осъждаше това и още не можеше да разбере, че тя се подготвя за оня активен период, който трябваше да настъпи за нея, когато ще стане едновременно и жена на мъжа си, и домакиня на къщата, когато ще ражда, кърми и възпитава деца. Той не бе помислил, че тя инстинктивно знае това и готвейки се за тоя страшен труд, не се укоряваше за минутите на безгрижие и любовно щастие, от които се ползуваше сега, и весело виеше бъдещото си гнездо.

XVI

Когато Левин се качи на горния етаж, жена му седеше до новия сребърен самовар и новия чаен прибор; тя бе поканила старата Агафия Михайловна да седне при малката масичка, наляла й беше чай и четеше писмото на Доли, с която си пишеха редовно и често.

— Вижте, покани ме вашата госпожа, накара ме да седна при нея — каза Агафия Михайловна, като се усмихваше дружелюбно на Кити.

В тия думи на Агафия Михайловна Левин прочете развръзката на оная драма, която напоследък се разиграваше между нея и Кити. Той видя, че въпреки всички горчивини, причинени на Агафия Михайловна от новата стопанка, която бе й отнела правото на управление, Кити все пак я бе победила и бе я накарала да я обича.

— Ето тука едно писмо и за тебе — каза Кити, като му подаде едно неграмотно писмо. — Изглежда, че е от оная жена, на твоя брат… — каза тя. — Не съм го чела. А това е от нашите и от Доли. Представи си, Доли водила Гриша и Таня на детски бал у Сарматски; Таня била маркиза.

Но Левин не я слушаше; той се изчерви, взе писмото на Мария Николаевна, предишната любовница на брат му Николай, и го зачете. Това беше вече второ писмо от нея. В първото си писмо Мария Николаевна пишеше, че брат му я изпъдил без никаква вина и с трогателна наивност добавяше, че макар да е пак в голяма бедност, тя не моли и не иска нищо, а я отчайва само мисълта, че без нея Николай Дмитриевич ще загине поради лошото си здраве, и молеше брат му да се интересува за него. Сега тя пишеше друго. Намерила Николай Дмитриевич, отново се събрала с него в Москва и заминали за един губернски град, дето той бил назначен на служба. Но там се скарал с началника и тръгнал обратно за Москва, но по пътя така се разболял, че едва ли ще стане — пишеше тя. „Все вас поменува, пък и пари вече няма. “

— Прочети, Доли пише за тебе — усмихната започна Кити, но изведнъж се спря, като забеляза промяна в израза на лицето на мъжа си.

— Какво ти е? Какво има?

— Тя ми пише, че братът Николай е на умиране. Аз ще замина.

Лицето на Кити изведнъж се промени. Мислите й за Таня, маркизата, за Доли — всичко изчезна.

— Кога ще заминеш? — каза тя.

— Утре.

— Мога ли да дойда и аз с тебе? — попита тя.

— Кити! Какво приказваш! — с укор каза той.

— Как какво? — оскърби се тя, задето той сякаш с нежелание и яд посрещна предложението й. — Защо пък да не дойда? Аз няма да ти преча. Аз…

— Аз отивам, защото брат ми умира — каза Левин. — А ти за какво…

— За какво ли? За същото, за което отиваш и ти.

„Дори в такъв важен за мене момент тя мисли само за това, че още й е скучно сама“ — помисли Левин. И този предлог при такава важна работа го разсърди.

— Това е невъзможно — строго каза той.

Агафия Михайловна видя, че работата отива към скарване, тихо остави чашата си и излезе. Кити дори не я забеляза. Тонът, с който мъжът й бе казал последните думи, я обиди особено с това, че той, изглежда, не вярваше на думите й.

— А пък аз ти казвам, че ако отидеш, ще дойда и аз с тебе, непременно ще дойда — бързо и ядосано заприказва тя. — Защо да е невъзможно? Защо казваш, че е невъзможно?

— Защото ще се пътува Бог знае къде, по какви пътища, по какви хотели. Ти ще ме затрудняваш — каза Левин, като се мъчеше да бъде хладнокръвен.

— Ни най-малко. Аз не искам нищо. Дето можеш ти, там и аз…

— Е, достатъчно е само това, че там е тая жена, с която ти не трябва да се сближаваш.

— Аз не зная нищо и не искам да зная кой е там и какво има. Знам, че братът на мъжа ми умира и мъжът ми отива при него, и аз ще отида с мъжа си, та да…

— Кити! Не се сърди. Но помисли, тая работа е толкова важна, че ми е тежко да мисля, че проявяваш чувство на слабост, на нежелание да останеш сама. Щом ти е скучно да стоиш сама, иди в Москва.

— Ето, ти винаги ми приписваш лоши, подли мисли — започна тя със сълзи от обида и гняв. — Аз нищо, нито слабост, нищо… Чувствувам, че е мой дълг да бъда с мъжа си, когато той е в беда, но ти искаш нарочно да ми причиниш болка, искаш нарочно да не ме разбереш…

— Не, това е ужасно! Да бъда някакъв си роб! — извика Левин, стана и нямаше повече сили да сдържа яда си. Но същия миг почувствува, че бие сам себе си.

— Но тогава защо се ожени? Да бе си стоял свободен. Защо се ожени, щом се разкайваш? — започна тя, скочи и избяга в приемната.

Когато той отиде да я намери, тя хълцаше със сълзи.

Той заприказва, като искаше да намери ония думи, които биха могли не да я разубедят, а само да я успокоят. Но тя не го слушайте и не се съгласяваше с нищо. Той се наведе към нея и я улови за ръката, която тя дърпаше.

Целуна ръката й, целуна я по косите, отново целуна ръката й — тя все мълчеше. Но когато обхвана с две ръце лицето й и каза: „Кити! “ — тя изведнъж се опомни, разплака се, и се примири.

Решиха да заминат на другия ден заедно. Левин каза на жена си, че вярва, че тя иска да дойде само за да бъде полезна, съгласи се, че присъствието на Мария Николаевна при брат му не представлява нищо неприлично; но дълбоко в душата си той отиваше недоволен от нея и от себе си. Недоволен беше от нея, задето тя не можа да се реши да го пусне сам, когато това бе необходимо (и колко странно бе за него да мисли, че той, който доскоро не смееше да вярва в това щастие, че тя може да се влюби в него, сега се чувствуваше нещастен от това, че тя го обича прекалено! ), а от себе си бе недоволен, задето не бе проявил характер. Още повече дълбоко в душата си не беше съгласен тя да има работа с оная жена, която е с брат му, и с ужас мислеше за всички спречквания, които можеха да изникнат. Само това, че жена му, неговата Кити, ще бъде в една и съща стая с една улична жена, го караше да тръпне от отвращение и ужас.

⇐ Предыдущая 35 36 37 38 394041 42 43 44 Следующая ⇒