Шеста част 8 страница

Човек може да седи няколко часа с подгънати крака в едно и също положение, ако знае, че нищо няма да му попречи да промени положението си; но ако знае, че трябва да седи така с подгънати крака дълго време, ще се появят конвулсии, краката ще изтръпнат и няма да се прострат към онова място, където би желал да ги протегне. Същото нещо изпитваше и Вронски по отношение на обществото. Макар че дълбоко в душата си знаеше, че обществото е затворено за тях, той опитваше дали сега то няма да се промени и дали няма да ги приемат. Но много скоро забеляза, че обществото бе отворено лично за него, а бе затворено за Ана. Както в играта на котка и мишка, ръцете, протегнати за него, веднага се отпущаха пред Ана.

Една от първите дами на петербургското общество, която Вронски видя, беше братовчедка му Бетси.

— Най-сетне! — радостно го посрещна тя. — Ами Ана? Колко се радвам! Де отседнахте? Представям си как след вашето прелестно пътешествие нашият Петербург ви се вижда ужасен; представям си медения ви месец в Рим. Какво става с развода? Направихте ли всичко това?

Вронски забеляза, че възторгът на Бетси намаля, когато научи, че няма още развод.

— Знай, ще хвърлят камък върху мене — каза тя, — но ще дойда при Ана; да, непременно ще дойда. Малко време ли ще стоите тук?

И наистина още същия ден тя дойде при Ана; но тонът й вече съвсем не беше по-раншният. Очевидно тя се гордееше със смелостта си и желаеше Ана да оцени вярното й приятелство. Постоя не повече от десет минути, разговаряйки за светските новини, и на отиване каза:

— Вие не ми казахте кога ще бъде разводът. Да кажем, аз не държа на тия работи, но другите вирнати яки ще ви обливат със студена вода, докато не се ожените. А това е така просто сега. & #199; a se fait. [65] Значи, в петък си заминавате? Жалко, че няма да се видим вече.

По тона на Бетси Вронски можеше да разбере какво трябва да очаква от обществото; по той направи опит и в семейството си. На майка си не се надяваше. Знаеше, че майка му, която толкова се възхищаваше от Ана при първото им запознанство, сега беше неумолима към нея, задето бе станала причина да пропадне кариерата на сина й. Но той възлагаше големи надежди на братовата си жена Варя. Струваше му се, че тя не ще хвърли камък и с простота и решителност ще отиде при Ана и ще я приеме.

Още на другия ден след пристигането си Вронски отиде при нея и понеже я свари сама, изказа направо желанието си.

— Ти знаеш, Алексей — каза тя, след като го изслуша, — колко те обичам и как съм готова да направя всичко за тебе; но аз мълчах, защото знаех, че не мога да бъда полезна на тебе и на Ана Аркадиевна — каза тя, като изговори особено старателно „Ана Аркадиевна“. — Не мисли, моля ти се, че я осъждам. Никога; може би на нейно място и аз бих направила същото. Не влизам и не мога да влизам в подробностите — каза тя, като поглеждаше плахо мрачното му лице. — Но нещата трябва да се наричат с имената им. Ти искаш да отида при нея, да я приема у дома си и с това да я реабилитирам в обществото; но разбери, че не мога да направя това. Моите дъщери растат и аз трябва да живея за мъжа си в обществото. Добре, ще дойда при Ана Аркадиевна; тя ще разбере, че не мога да я поканя у дома или трябва да направя така, че да не я видят ония, които гледат иначе; но това ще я оскърби. Аз не мога да я реабилитирам…

— Но аз не смятам, че тя е паднала повече, отколкото стотици жени, които приемате! — още по-мрачно я прекъсна Вронски и мълчаливо стана, като разбра, че решението на снаха му е неизменно.

— Алексей! Не ми се сърди. Люля ти се, разбери, че аз не съм виновна — започна Варя, като го гледаше с плаха усмивка.

— Не ти се сърдя — също така мрачно каза той, — но ми е мъчно двойно повече. Мъчно ми е и защото с това се прекъсва приятелството ни. Да кажем, не се прекъсва, но отслабва. Ти разбираш, че и за мене това не може да бъде иначе.

И при тия думи той си отиде.

Вронски разбра, че по-нататъшните опити са напразни и че трябва да прекарат в Петербург тия няколко дни като в чужд град, отбягвайки всякакви връзки с по-раншното общество, за да не се излагат на неприятности и обиди, които бяха така мъчителни за него. Една от главните им неприятности в Петербург беше, че Алексей Александрович и неговото име сякаш бяха навред. Не можеше да се заприказва за нещо, без да се обърне разговорът за Алексей Александрович; не можеха да отидат никъде, без да го срещнат. Така поне се струваше на Вронски, както се струва на човек с болен пръст, че сякаш нарочно се закача за всичко с тоя болен пръст.

Престояването им в Петербург се виждаше на Вронски още по-тежко, защото през цялото това време той забелязваше у Ана някакво ново, необяснимо за него настроение. Тя ту беше като че влюбена в него, ту ставаше студена, раздразнителна и непроницаема. Измъчваше се от нещо и криеше нещо от него и сякаш не забелязваше ония обиди, които отравяха живота му, а за нея, с нейното изтънчено разбиране, сигурно бяха още по-мъчителни.

XXIX

Една от целите на пътуването на Ана в Русия беше да се види със сина си. Откак бе напуснала Италия, мисълта за тая среща не преставаше да я вълнува. И колкото повече наближаваше Петербург, толкова по-големи и по-големи й се виждаха радостта и значението на тая среща. Тя дори не си задаваше въпроса как ще нареди тая среща. Струваше й се естествено и просто да види сина си, щом е в един град с него; но след пристигането в Петербург изведнъж й стана ясно сегашното й положение в обществото и тя разбра, че е трудно да се уреди среща.

От два дни вече тя живееше в Петербург. Мисълта за сина не я напущаше нито миг, но тя още не бе го виждала. Чувствуваше, че няма право да отиде в къщата, дето можеше да срещне Алексей Александрович. Можеха да не я пуснат и да я обидят. Да пише и да влезе във връзка с мъжа си, й бе мъчително дори да си помисли: тя можеше да бъде спокойна само когато не мислеше за мъжа си. Да види сина си през време на разходка, след като научи къде и кога той излиза, беше малко за нея; тя така се бе готвила за тая среща, имаше да му каже толкова много работи, така й се искаше да го прегръща и целува. Старата бавачка на Серьожа можеше да й помогне и да я научи. Но бавачката вече не беше в къщата на Алексей Александрович. В тия колебания и в търсене на бавачката минаха два дни.

Когато научи за близките отношения на Алексей Александрович с графиня Лидия Ивановна, на третия ден Ана реши да й напише писмото, което й костваше голям труд и в което тя умишлено споменаваше, че разрешението да види сина си сигурно зависи от великодушието на мъжа й. Тя знаеше, че ако покажат писмото на мъжа й, той няма да й откаже, продължавайки да играе ролята си на великодушен.

Прислужникът, който отнесе писмото, й предаде най-жестокия и неочакван за нея отговор, че няма да получи отговор. Тя никога не бе се чувствувала толкова унижена, както в оня миг, когато, след като извика прислужника, той й разказа подробно как почакал и как след това му казали: „Никакъв отговор няма да има. “ Ана се чувствуваше унижена, оскърбена, но виждаше, че от свое гледище графиня Лидия Ивановна е права. Мъката й беше толкова по-силна, защото беше само нейна. Тя не можеше и не искаше да я сподели с Вронски. Знаеше, че на него, макар че той беше главната причина за нещастието й, въпросът за срещата със сина й ще му се види най-незначителна работа. Знаеше, че той никога няма да бъде в състояние да разбере цялата дълбочина на нейното страдание; знаеше, че ще го намрази за студения му тон, когато се спомене за това. И тя се страхуваше от това повече от всичко на света и затова криеше от него всичко, което се отнасяше до сина й.

Останала цял ден в хотела, тя измисляше средства за среща със сина си и се спря на решението да пише на мъжа си. Тя вече съчиняваше това писмо, когато й донесоха писмото на Лидия Ивановна. Мълчанието на графинята беше я укротило и покорило, но писмото й, всичко онова, което прочете между редовете му, така я ядоса, така възмутителна й се видя тая злоба в сравнение с нейната страстна майчина нежност към сина, че тя се възмути срещу другите и престана да обвинява себе си.

„Тая студенина е лицемерие на чувството — каза си тя. — Те гледат само да ме обидят и да измъчат детето, а аз ще седна да им се покорявам! За нищо на света! Тя е по-лоша от мене. Аз поне не лъжа. “ И веднага реши, че още утре, на самия рожден ден на Серьожа, ще отиде направо в къщата на мъжа си, ще подкупи слугите, ще лъже, но на всяка цена ще види сина си и ще разруши тая безобразна лъжа, с която са заобиколили нещастното дете.

Тя отиде в един магазин, накупи играчки и обмисли плана си за действие. Ще отиде рано сутринта, в осем часа, когато Алексей Александрович сигурно още не е станал. Ще има в ръцете си пари, които ще даде на вратаря и лакея, за да я пуснат, и без да вдигне воала си, ще каже, че идва от страна на кръстника на Серьожа да го поздрави и че е натоварена да постави играчките при кревата на момчето. Не бе намерила само думите, които ще каже на сина си. Колкото и да мисли за това, не можа да измисли нищо.

На другия ден, в осем часа сутринта, Ана слезе сама от един файтон и позвъни на големия вход на предишната си къща.

— Иди виж какво искат. Някаква дама — каза Капитонич, още необлечен, с палто и галоши, като погледна през прозореца и видя дамата, покрита с воал, която стоеше пред самата врата.

Помощникът на вратаря, непознат на Ана момък, току й отвори вратата и тя влезе, като извади от маншона си една трирублева банкнота и бързо я пъхна в ръката му.

— Серьожа… Сергей Алексеич — рече тя и пристъпи напред.

След като огледа банкнотата, помощникът на вратаря я спря при другата стъклена врата.

— Кого търсите? — попита той.

Тя не чуваше и не отговаряше нищо.

Доловил смущението на непознатата, самият Капитонич я посрещна, пусна я през вратата и я попита какво иска.

— Изпраща ме княз Скородумов при Сергей Алексеич — рече тя.

— Той не е станал още — каза вратарят, като се взираше внимателно.

Ана никак не очакваше, че тая съвсем непроменена обстановка в антрето на къщата, дето бе живяла девет години, ще й подействува така силно. Един след друг в душата й се надигнаха спомени, радостни и мъчителни, и тя за миг забрави защо е дошла.

— Ще почакате ли? — запита Капитонич, като й помагаше да си свали шубата.

Когато съблече шубата, Капитонич погледна лицето й, позна я и мълчаливо ниско й се поклони.

— Заповядайте, ваше превъзходителство — каза й той.

Тя искаше да каже нещо, но гласът й отказа да произнесе каквито и да било звуци; погледна стареца с виновна молба и с бързи леки стъпки се заизкачва по стълбата. Прегънат цял напред и зашляпал с галошите по стъпалата, Капитонич тичаше след нея, като се мъчеше да я изпревари.

— Учителят е там, може да не е облечен. Аз ще доложа.

Ана продължаваше да върви по познатата стълба, без да разбира това, което старецът й казваше.

— Тук, наляво, моля. Извинете, че не е чисто. Сега той е в по-раншната всекидневна стая — запъхтян каза вратарят. — Моля, почакайте, ваше превъзходителство, аз ще надникна — каза той и като я изпревари, полуотвори високата врата и се скри зад нея. Ана спря и зачака. — Току-що се е събудил — каза вратарят, като се показа пак на вратата.

И в тоя миг, когато вратарят казваше това, Ана чу детско прозяване. Само по това прозяване тя позна сина си и като жив го видя пред себе си.

— Пусни ме, пусни ме, чакай! — каза тя и влезе през високата врата. Вдясно от вратата имаше креват, а на кревата седеше, току-що станало, момченцето само по разкопчана ризка; прегънало телце, то се протягаше и довършваше прозявката си. В момента, когато устните му се сключваха, те цъфнаха в блажено сънлива усмивка и с тая усмивка то отново бавно и сладко се търкулна назад.

— Серьожа! — прошепна тя, като пристъпи тихо към него.

През време на раздялата си с него и при тоя прилив на любов, който изпитваше през цялото това време, тя си го представяше четиригодишно момче, каквото най-много го обичаше. Сега той не беше дори такъв, какъвто бе го оставила; далеч бе надхвърлил четиригодишната възраст, бе пораснал и отслабнал. Какво е това? Колко е отслабнало лицето му, колко е къса косата му! Колко са му дълги ръцете! Колко се е променил, откак го бе оставила! Но това беше той — същата форма на главата, неговите устни, меката шийка и широките му раменца.

— Серьожа! — повтори тя над самото ухо на детето. Той отново се изправи на лакътя си, обърна насам-натам чорлавата си глава, сякаш търсеше нещо, и отвори очи. Тихо и въпросително гледа няколко секунди застаналата неподвижно пред него майка, след това изведнъж блажено се усмихна и като затвори отново слепващите се очи, търкулна се, но не назад, а към нея, към ръцете й.

— Серьожа! Милото ми момче! — рече тя, като се задъхваше и прегръщаше пълничкото му тяло.

— Мамо! — каза той, като се въртеше в ръцете и, за да може да се докосне до тях с различни места на тялото си.

Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й, долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина, каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й.

— Аз знаех — каза той, като отвори очи. — Днес е рожденият ми ден. Аз знаех, че ще дойдеш. Ей сега ще стана.

И като казваше това, той заспиваше.

Ана жадно го гледаше; тя виждаше как в нейно отсъствие той бе пораснал и бе се променил. Тя хем познаваше, хем не можеше да познае голите му, толкова удължени сега крака, които се подаваха от одеялото, познаваше тия отслабнали бузи, тия подстригани къси къдри на тила му, по който така често го целуваше. Опипваше всичко това и не можеше да каже нищо; сълзите я задушаваха.

— Но защо плачеш, мамо? — каза той, като се събуди напълно. — Мамо, защо плачеш? — викна той с плачлив глас.

— Аз ли? Няма да плача… Аз плача от радост. Толкова отдавна не съм те виждала! Няма да плача, няма — каза тя, като гълташе сълзите си и се обръщаше настрана. — Но време е да се обличаш — прибави тя, като се съвзе, помълча и без да пусне ръцете му, седна до кревата на един стол, на който бяха приготвени дрехите му.

— Как се обличаш без мене? Как… — искаше тя да заприказва просто и весело, но не можа и отново се извърна.

— Не се мия със студена вода, татко не дава. Ами ти видя ли Василий Лукич? Той ще дойде. Но ти си седнала върху дрехите ми! — И Серьожа се разсмя.

Тя го погледна и се усмихна.

— Мамо, душичке, миличка! — развика се той, като се хвърли пак към нея и я запрегръща. Сякаш едва сега, когато видя усмивката й, той разбра ясно какво бе се случило. — Това не трябва — каза той и свали шапката и.

И сякаш защото я видя отново без шапка, той пак се хвърли да я целува.

— Но какво си мислил за мене? Да не би да си мислил, че съм умряла?

— Никога не съм вярвал.

— Не си ли вярвал, приятелю?

— Аз знаех, знаех! — повтаряше той любимата си фраза и като улови ръката й, която милваше косите му, започна да притиска дланта й до устата си и да я целува.

XXX

В това време Василий Лукич, който отначало не разбираше коя е тая дама, след като научи от разговора, че това е същата оная майка, която бе оставила мъжа си и която той не познаваше, понеже бе постъпил в къщата след нейното напущане, се колебаеше дали да влезе, или не, или да съобщи на Алексей Александрович. Но като размисли най-после, че неговата длъжност е да вдига Серьожа в определен час и че поради това не му е работа да знае кой е там, майката или някой друг, а трябва да изпълнява длъжността си, той се облече, пристъпи до вратата и я отвори.

Но милувките на майката и сина, гласовете им и онова, което си приказваха — всичко това го накара да промени намерението си. Той поклати глава, въздъхна и затвори вратата. „Ще почакам още десет минути“ — каза си той, като се изкашля и избърса сълзите си.

В това време между прислугата на къщата бе настъпило силно вълнение. Всички бяха научили, че е дошла господарката и че Капитонич я пуснал, и че сега тя е в детската стая, а пък господарят винаги в девет часа се отбива в детската стая и всички разбираха, че срещата между съпрузите е неудобна и че трябва да й се попречи. Корней, камериерът, беше слязъл в стаята на вратаря, разпитваше кой и как я е пуснал и след като научи, че я посрещнал и въвел Капитонич, се караше на стареца. Вратарят упорито мълчеше, но когато Корней му каза, че за тая работа заслужава да го изпъдят, Капитонич подскочи към него и размахал ръце пред лицето на Корней, заговори:

— А ти не би ли я пуснал? Десет години си служил, нищо лошо не си виждал, та сега ще я срещнеш и ще кажеш: моля, излезте навън! Много тънко разбираш ти от политика! Така е то! По-добре е да си спомниш как си обирал господаря, как си мъкнал енотови шуби!

— Солдатин! — презрително каза Корней и се извърна към влизащата бавачка. — Представете си, Мария Ефимовна: пуснал я, никому не казал — обърна се към нея Корней. — Ей сега ще излезе Алексей Александрович и ще влезе в детската стая!

— Ех, какви работи стават! — каза бавачката. — Вие, Корней Василиевич, да можете да го задържите някак си, господаря де, а пък аз ще изтичам да я изведа някак. Ех, какви работи стават!

Когато бавачката влезе в детската стая, Серьожа разказваше на майка си как паднали заедно с Наденка, като се търкулнали от едно високо място и три пъти се преметнали. Тя слушаше гласа му, виждаше лицето и игривия му израз, пипаше ръката му, но не разбираше какво й разправя той. Трябва да си отиде, трябва да го остави — само това мислеше и чувствуваше тя. Чуваше и стъпките на Василий Лукич, който се приближаваше до вратата, и кашляше, чуваше и стъпките на приближаващата бавачка, но седеше като вкаменена и нямаше сили нито да заприказва, нито да стане.

— Господарке, миличка! — започна бавачката, като пристъпи до Ана и зацелува ръцете и раменете й. — Ето Бог донесе радост на нашия именник. Вие никак не сте се променили.

— Ах, бавачке, мила, аз не знаех, че сте още в тая къща! — каза Ана, като се опомни за миг.

— Аз не съм тук, живея с дъщерята, дойдох да го поздравя, Ана Аркадиевна, миличка!

Бавачката изведнъж заплака и отново започна да целува ръката й.

Серьожа, със светнали и усмихнати очи, се бе уловил с едната ръка за майка си, а с другата — за бавачката и тупкаше по одеялото с пълничките си голи крачета. Нежността на любимата бавачка към майка му го бе довела във възторг.

— Мамо! Тя често идва при мене и когато дойде… — започна той, но прекъсна, като забеляза, че бавачката шепнешком каза нещо на майка му, а върху майчиното му лице се изписа уплаха и нещо прилично на срам, което никак не й подхождаше.

Тя пристъпи до него.

— Милото ми! — каза тя.

Не можа да каже сбогом, но изразът на лицето й каза това и той го разбра.

— Мили, мили Кутик! — издума тя името, с което го наричаше, когато бе малък. — Нали няма да ме забравиш? Ти… — Но не можа да говори повече.

Колко думи отпосле й идваха наум, които можеше да му каже! А сега не знаеше и не можа да каже нищо. Но Серьожа разбра всичко, което тя искаше да му каже. Разбра, че тя е нещастна и че го обича. Разбра дори онова, което бавачката й каза шепнешком. Той чу думите: „Винаги в девет часа“ и разбра, че става дума за баща му и че майка му и баща му не бива да се срещнат. Той разбираше това, но едно не можеше да разбере: защо на лицето й се изписаха уплаха и срам? Тя не е виновна, а се страхува от него и се срамува за нещо. Той искаше да зададе един въпрос, който би му изяснил това съмнение, но не смееше да го направи: виждаше, че тя страда и му беше жал за нея. Мълчаливо се притисна към нея и шепнешком каза:

— Не си отивай още. Той няма да дойде скоро.

Майка му го отстрани от себе си, за да разбере дали той мисли това, което говори, и в изплашения израз на лицето му прочете, че той не само говори за баща си, но и сякаш я пита как трябва да мисли за него.

— Серьожа, приятелю — каза тя, — обичай го, той е по-мил и по-добър от мене и аз съм виновна пред него. Когато пораснеш, ще отсъдиш.

— Няма по-добра от тебе! … — с отчаяние извика той през сълзи и като я улови за раменете, с всичка сила започна да я притиска до себе си с треперещи от напрежение ръце.

— Миличък, малкият ми! — изрече Ана и заплака също така слабо, по детски, както плачеше той.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий Лукич. При другата врата се чуха стъпки и бавачката с плах шепот каза:

— Идва — и подаде шапката на Ана.

Серьожа се отпусна в леглото и зарида, като покри лицето си с ръце. Ана махна ръцете му, още веднъж целуна мокрото му лице и с бързи крачки излезе през вратата. Насреща й идваше Алексей Александрович. Когато я видя, той се спря и наведе глава.

Въпреки че тя току-що бе казала, че той е по-мил и по-добър от нея, при беглия поглед, който хвърли към него, като обгърна цялата му фигура с всичките й подробности, я обхванаха чувства на отвращение и злоба към него и на завист заради сина й. С бързо движение тя спусна воала и като ускори крачки, почти избяга от стаята.

Не бе успяла да извади и така си и отнесе играчките, които с такава любов и мъка бе избирала вчера в магазина.

XXXI

Колкото и силно да желаеше да се види със сина си, колкото и отдавна да бе мислила и да бе се готвила за това, Ана никак не очакваше, че тая среща ще й подействува толкова силно. Когато се върна в самотния си апартамент в хотела, тя дълго време не можеше да разбере защо е тук. „Да, всичко това се свърши и аз съм отново сама“ — каза си тя и без да свали шапката си, седна в креслото до камината. Впери неподвижни очи в бронзовия часовник, поставен на масата между прозорците, и се замисли.

Камериерката французойка, доведена от чужбина, влезе и й предложи да се облече. Тя учудено я погледна и рече:

— После.

Лакеят й предложи кафе.

— После — каза тя.

Кърмачката италианка, след като облече момиченцето, влезе с него и го подаде на Ана. Когато видя майка си, пълничкото, добре нахранено момиченце както винаги протегна изопнатите си голи ръчички с дланите надолу и като се усмихваше с беззъбата си уста, започна, като риба с перките, да гребе с ръчички, шумолейки с тях по колосаните плисета на бродираната си рокличка. Не можеше човек да не се усмихне, да не целуне момиченцето, не можеше да не му подаде пръст, за който то да се хване, пищейки и подскачайки с цялото си телце; не можеше да не му подложиш устна, която то, във вид на целувка, да улови в устенцата си. И Ана направи всичко това — взе го на ръце, накара го и да подскача и целуна свежата му бузка и оголените му лакътчета; но като гледаше това дете, още по-ясно й стана, че чувството, което изпитваше към него, не бе дори любов в сравнение с онова, което чувствуваше към Серьожа. Всичко в това момиченце беше мило, но, кой знае защо, всичко това не караше сърцето й да примира. На първото дете, макар и от нелюбим човек, бяха отдадени всички сили на любовта, които оставаха незадоволени; момиченцето бе родено при най-тежки условия и за него не бяха положени дори една стотна от ония грижи, които бяха положени за първото дете. Освен това в момиченцето всичко беше още очакване, а Серьожа беше вече почти човек, и то любим човек; в него се бореха чувства, мисли; той разбираше, обичаше, съдеше я — мислеше си тя, като си спомняше думите и погледите му. И тя бе разделена с него завинаги не само физически, но и духовно и това не можеше да се поправи.

Тя подаде момиченцето на кърмачката, освободи я и отвори медальона, в който беше портретът на Серьожа, когато бе почти на същата възраст като момиченцето. Стана, свали шапката си и взе от масичката албума, в който бяха снимките на сина й и от други възрасти. Искаше да сравни снимките и започна да ги изважда от албума. Извади всички. Оставаше една, последната, най-хубавата снимка. В бяла риза, той седеше на стола като на кон, присвил очи и с усмивка на уста. Това беше най-особеният, най-хубав негов израз. С малките си сръчни ръце, белите тънки пръсти на които сега особено напрегнато се движеха, тя няколко пъти улавяше ъгълчетата на снимката, но снимката се изплъзваше и тя не можеше да я извади. На масата нямаше ножче за разрязване на книги и затова тя извади следващата снимка (това беше една снимка на Вронски, направена в Рим, с кръгла шапка и с дълги коси) и с нея избута снимката на сина си. „Да, ето го! “ — каза тя, като погледна снимката на Вронски, и изведнъж си спомни кой бе причината за сегашната й мъка. Тая сутрин тя не бе си спомнила нито веднъж за него. Но сега, когато видя това мъжествено, благородно, така познато и мило за нея лице, изведнъж почувствува неочакван прилив на любов към него.

„Но де е той? Как може да ме остави сама с моите страдания? “ — изведнъж с укор помисли тя, забравяйки, че сама крие от него всичко относно сина си. Изпрати да го помолят да дойде веднага при нея; чакаше го с примряло сърце, като измисляше думите, с които ще му каже всичко, и ония изрази на любовта му, които ще я утешат. Изпратеният се върна с отговор, че той имал гостенин, но че щял да дойде след малко, и заръчал да я попитат дали може да го приеме с пристигналия в Петербург княз Яшвин. „Не ще дойде сам, а не сме се виждали от вчерашния обед — помисли тя. — Няма да дойде така, че да мога да му изкажа всичко, а ще дойде заедно с Яшвин. “ И изведнъж й мина странна мисъл: ами ако я е разлюбил?

И като прехвърляше през ума си събитията от последните дни, струваше й се, че вижда във всичко потвърждение на тая страшна мисъл: и че вчера той не обядва в къщи, и че настоя в Петербург да се настанят поотделно, и че дори сега не идва при нея сам, сякаш отбягва да се срещнат очи с очи.

„Но той трябва да каже това. Аз трябва да го зная. Щом зная това, тогава ще знам какво да направя“ — казваше си тя, но не беше в състояние да си представи в какво положение ще се озове, когато се убеди в равнодушието му. Мислеше, че той я е разлюбил, виждаше се близо до отчаянието и поради това се почувствува особено възбудена. Позвъни на камериерката и отиде в тоалетната си. Когато се обличаше, тя се позанима повече, отколкото през тия дни, с тоалета си, сякаш, след като бе я разлюбил, той можеше пак да я обикне в оная рокля и с оная прическа, които най-много й отиваха.

Чу звънеца, преди да бъде готова.

Когато влезе в приемната, не той, а Яшвин я посрещна с поглед. Той разглеждаше снимките на сина й, които тя бе забравила на масата, и не бързаше да я погледне.

— Ние се познаваме — каза тя, като сложи малката си ръка в грамадната ръка на сконфузилия се (което беше така странно при грамадния му ръст и грубо лице) Яшвин. Познаваме се от конните надбягвания миналата година. Дайте ги — каза тя, грабвайки с бързо движение от Вронски снимките на сина си, които той разглеждаше, и го погледна многозначително с блестящите си очи. — Хубави ли бяха надбягванията тая година? Вместо тях аз гледах надбягванията на Корсо в Рим. Впрочем вие не обичате живота в чужбина — каза тя ласкаво усмихната. — Аз ви познавам и зная всичките ви вкусове, макар че съм се срещала малко с вас.

— Много съжалявам, защото повечето мои вкусове са лоши — каза Яшвин, захапал левия си мустак.

След като поприказва известно време и забеляза, че Вронски гледа часовника си, Яшвин я запита дълго ли ще остане в Петербург и като изпъна грамадната си фигура, взе шапката си.

— Изглежда, малко — смутено каза тя, като погледна Вронски.

— Значи, няма да се видим вече? — обърна се Яшвин към Вронски и стана. — Де ще обядваш?

— Елате да обядвате тук — решително каза Ана, сякаш се бе разсърдила на себе си заради смущението си, но се изчерви както винаги, когато издаваше положението си пред нов човек. — Тук обедът не е хубав, но поне ще се видите с него. От всичките си другари в полка Алексей никого не обича така много, както вас.

— Много се радвам — каза Яшвин с усмивка, от която Вронски видя, че Ана му се е харесала много.

Яшвин се сбогува и излезе, Вронски остана назад.

— И ти ли излизаш? — каза му тя.

— Аз закъснях вече — отвърна той. — Върви! Ей сега ще те настигна — извика той на Яшвин.

Тя го улови за ръка и без да сваля очи, го гледаше, като търсеше в мислите си какво да каже, за да го задържи.

— Почакай, трябва да ти кажа нещо. — И като улови късата му ръка, притисна я до шията си. — Не направих ли лошо, дето го поканих на обед?

— Много хубаво направи — със спокойна усмивка каза той, като откри гъстите си зъби, и целуна ръката й.

— Алексей, не си ли се променил към мене? — каза тя, като стискаше ръката му с двете си ръце. — Алексей, аз се измъчих тук. Кога ще си заминем?

— Скоро, скоро. Няма да повярваш колко тежи и на мене тукашният ни живот! — каза той и издърпа ръката си.

— Е, върви, върви! — обидено рече тя и бързо се отдалечи от него.

XXXII

Когато Вронски се върна, Ана я нямаше още в хотела. Както му казаха, скоро след излизането му при нея дошла някаква дама и тя излязла заедно с нея. Че тя бе излязла, без да каже къде отива, че и досега я нямаше, че и сутринта бе ходила някъде, без да му каже нищо — всичко това заедно със странно възбудения израз на лицето й тая сутрин и спомена за оня враждебен тон, с който пред Яшвин почти измъкна от ръцете му снимките на сина си, го накара да се замисли. Той реши, че трябва да се обясни с нея. И я чакаше в приемната й. Но Ана не се върна сама, а доведе леля си, една стара мома, княжна Облонская. Тя беше същата, която бе идвала сутринта и с която Ана бе ходила на покупки. Ана сякаш не забелязваше израза върху лицето на Вронски, угрижен и въпросителен, и весело му разправяше какво е купила тая сутрин. Той виждаше, че у нея става нещо особено: в блестящите й очи, когато бегло се спираха върху него, имаше напрегнато внимание, а в думите и движенията й личеше оная нервна бързина и грация, които в началото на сближаването им така го пленяваха, а сега го тревожеха и плашеха.

⇐ Предыдущая 39 40 41 42 434445 46 47 48 Следующая ⇒