Шеста част 6 страница

— Страдам ужасно, непоносимо!

Болният страдаше все повече и повече, особено от раните от лежането, които не можеха вече да се излекуват, и все повече и повече се сърдеше на околните, като ги укоряваше за всичко и особено задето не му довеждат лекар от Москва. Кити се мъчеше всякак да му помогне, да го успокои; но всичко бе напразно и Левин виждаше, че самата тя бе измъчена и физически, и нравствено, макар че не признаваше това. Чувството за смъртта, което болният бе пробудил у всички със своето прощаване с живота оная нощ, когато бе извикал брат си, бе изчезнало. Всички знаеха, че той ще умре неизбежно и скоро, че вече е мъртъв наполовина. Всички желаеха само едно — да умре колкото може по-скоро, но всички криеха това, даваха му лекарство от едно шишенце, търсеха му лекарства и лекари и мамеха и него, и себе си, мамеха се и помежду си. Всичко това беше лъжа, долна, обидна и кощунствена лъжа. И тая лъжа Левин понасяше особено тежко както поради своя характер, така и защото повече от всички обичаше умиращия.

Левин, когото отдавна занимаваше мисълта да помири братята си, макар и преди смъртта, бе писал на брат си Сергей Иванович и когато получи отговор от него, прочете писмото му на болния. Сергей Иванович пишеше, че не може да дойде, но с трогателни думи искаше прошка от брат си.

Болният не каза нищо.

— Какво да му пиша? — попита Левин. — Надявам се, че не му се сърдиш?

— Не, ни най-малко! — ядосан от тоя въпрос, отвърна Николай. — Пиши му да ми изпрати лекаря.

Минаха още три мъчителни дни; болният беше все в същото положение. Сега желаеха смъртта му всички, които го виждаха: и лакеите в хотела, и хотелиерът, и всички живеещи в хотела, и лекарят, и Мария Николаевна, и Левин, и Кити. Само болният не желаеше това, а наопаки — сърдеше се, че не са му довели лекаря, и продължаваше да взема лекарството и да говори за живота. Само в редки минути, когато опиумът го караше да забрави за миг непрестанните си страдания, понякога в полусън казваше това, което по-силно, отколкото у всички други, беше на душата му: „Ах, да дойде поне краят! “ Или: „Кога ли ще се свърши! “

Страданията, които се увеличаваха равномерно, вършеха работата си и го подготвяха за смъртта. Нямаше положение, в което да не страда, нямаше минута, в която да не се унесе, нямаше място или член от тялото му, които да не го болят и да не го мъчат. Дори спомените, впечатленията и мислите на това тяло сега вече възбуждаха в него същата отврата, както и самото тяло. Виждането на други хора, думите им, собствените му спомени — всичко това му причиняваше само мъка. Околните чувствуваха това и несъзнателно не си позволяваха пред него нито свободни движения, нито разговори, нито даваха израз на желанията си. Целият му живот се сливаше в едно чувство на страдание и желание да се отърве от него.

Очевидно в него ставаше оня преврат, който трябваше да го накара да гледа на смъртта като на задоволяване на желанията му, като на щастие. По-рано всяко отделно желание, предизвикано от страдание или лишение, като глад, умора, жажда, се задоволяваше чрез някоя функция на тялото, която дава наслада; но сега лишението и страданието не получаваха задоволяване, а опитът да се задоволят причиняваше ново страдание. И затова всичките му желания се сливаха в едно — да се избави от всички страдания и от техния извор, тялото. Но той нямаше думи да изрази това желание за освобождение и ето защо не говореше за това, а по навик искаше да задоволи ония желания, които не можеха вече да бъдат изпълнени. „Обърнете ме на другата страна“ — казваше той и веднага след това викаше да го поставят както по-рано. „Дайте ми бульон. Отнесете бульона. Разкажете нещо, защо мълчите? “ И още щом започнеха да говорят, затваряше очи и изразяваше умора, равнодушие и отврата.

На десетия ден след пристигането им в града Кити се разболя. Заболя я глава, започна да повръща и цялата сутрин не можа да стане от леглото.

Лекарят обясни, че болестта се дължи на умора и вълнение и й препоръча душевно спокойствие.

Но следобед Кити стана и отиде както винаги с ръкоделието си при болния. Когато тя влезе, той я изгледа строго и презрително се усмихна, когато чу, че била болна. Тоя ден той непрестанно се секнеше и жаловито стенеше.

— Как се чувствувате? — попита го тя.

— По-зле — едва проговори той. — Боли ме!

— Къде ви боли?

— Навред.

— Днес ще свърши, ще видите — каза Мария Николаевна, макар и шепнешком, но така, че болният сигурно я чу, защото, както бе забелязал Левин, той бе с твърде изострен слух. Левин й зашътка и се озърна към болния. Николай слушаше, но тия думи не му направиха никакво впечатление. Погледът му беше все така укорен и напрегнат.

— Защо мислите така? — попита Левин, когато тя излезе след него в коридора.

— Той вече бере душа — каза Мария Николаевна.

— Как бере душа?

— Ей така — каза тя, като подръпваше диплите на вълнената си рокля.

И действително той бе забелязал, че през целия ден болният се улавяше и сякаш искаше да издърпа нещо.

Предсказанието на Мария Николаевна се сбъдна. През нощта болният вече нямаше сили да вдигне ръце и само гледаше отпреде си, без да променя внимателно съсредоточения израз на погледа си. Дори когато брат му или Кити се навеждаха над него, така че да може да ги види, той гледаше все така. Кити изпрати да извикат свещеника, за да му прочете молитва.

Докато свещеникът четеше молитвата, умиращият не даваше никакви признаци за живот; очите му бяха затворени. Левин, Кити и Мария Николаевна стояха до леглото. Свещеникът не беше още довършил молитвата, когато умиращият се протегна, въздъхна и отвори очи. След като свърши молитвата, свещеникът допря кръста до студеното му чело, сетне бавно го загъна в епитрахила, постоя мълчаливо още една-две минути и докосна грамадната му изстинала и безкръвна ръка.

— Свършил е — каза свещеникът и искаше да се отдръпне, но изведнъж слепналите мустаци на мъртвеца помръднаха и от дълбочината на гърдите му в тишината ясно се чуха определено резки звуци:

— Не съвсем… Скоро.

И след миг лицето му светна, под мустаците му се появи усмивка и събралите се жени угрижено започнаха да гласят покойника.

Видът на брат му и близостта на смъртта възобновиха в душата на Левин онова чувство на ужас пред тайната и същевременно близостта и неизбежността на смъртта, което бе го обзело през оная есенна вечер, когато брат му бе дошъл на гости. Сега това чувство беше още по-силно от преди; още по-малко от преди той се чувствуваше способен да разбере смисъла на смъртта и още по-ужасна му се виждаше нейната неизбежност; но сега, благодарение че жена му беше до него, това чувство не го докарваше до отчаяние: въпреки смъртта той чувствуваше необходимостта да живее и да обича. Чувствуваше, че любовта го спасява от отчаянието и че под заплахата на отчаянието тая любов става по-силна и по-чиста.

Пред очите му още не бе успяла да се извърши тайната на смъртта, която оставаше неразгадана, и ето че възникна друга тайна, също така неразгадана, която зовеше към любов и живот.

Лекарят потвърди предположението си за Кити. Нейното неразположение се дължеше на бременността.

XXI

От оня миг, когато Алексей Александрович разбра от обясненията си с Бетси и Степан Аркадич, че от него се иска само да остави жена си на мира, да не й дотяга с присъствието си, и че това го иска и жена му, той се почувствува толкова объркан, че не можеше да реши нищо сам, не знаеше какво иска сега и като се остави в ръцете на ония, които с такова удоволствие се занимаваха с работите му, отговаряше на всичко със съгласие. Едва когато Ана си отиде вече от къщата му и англичанката изпрати да го запитат дали трябва да обядва заедно с него или отделно, той за пръв път разбра ясно положението си и се ужаси от него.

Най-трудното в това положение беше, че той просто не можеше да съпостави и примири миналото си с това, което беше сега. Смущаваше го не онова минало, когато живееше щастливо с жена си. Той бе преживял вече страдалчески прехода от това минало към изневярата на жена си; това състояние му беше тежко, но обяснимо. Ако жена му го бе напуснала тогава, след като му откри изневярата си, той щеше да е огорчен, нещастен, но нямаше да бъде в това безизходно, необяснимо положение, в каквото се чувствуваше сега. Той не можеше никак да примири неотдавнашната си прошка, умилението, любовта си към болната жена и чуждото дете с това, което беше сега, сиреч с това, че сякаш като награда за всичко сега той се почувствува сам, опозорен, осмян, непотребен никому и презиран от всички.

Първите два дни след заминаването на жена му Алексей Александрович приемаше просители, управителя на работите му, ходеше в комитета и отиваше да обядва в трапезарията както обикновено. Без да си дава отчет защо прави това, през тия два дни той напрягаше всички сили на душата си само за да изглежда спокоен и дори равнодушен. Когато отговаряше на въпросите как да се разпоредят с нещата и стаите на Ана Аркадиевна, той правеше прекомерни усилия над себе си, за да има вид на човек, за когото станалото събитие не е било непредвидено и няма в себе си нищо, което да излиза извън обикновените събития, и постигаше целта си: никой не можеше да забележи в него признаци на отчаяние. Но на втория ден след заминаването, когато Корней му поднесе сметката от модния магазин, която Ана бе забравила да плати, и му доложи, че самият продавач е тук, Алексей Александрович заповяда да извикат продавача.

— Извинете, ваше превъзходителство, че се осмелявам да ви безпокоя. Но ако заповядате да се обърна към нейно превъзходителство, моля да ми съобщите адреса й.

Както се стори на продавача, Алексей Александрович се замисли, сетне изведнъж се обърна и седна до масата. Отпуснал глава на ръцете си, той дълго седя в това положение, няколко пъти се опитваше да заприказва и прекъсваше.

Корней разбра чувствата на господаря си и помоли продавача да дойде друг път. Останал пак сам, Алексей Александрович разбра, че няма повече сили да издържи тая роля на твърдост и спокойствие. Той заповяда да разпрегнат чакащата го карета, нареди да не приемат никого и не излезе да обядва.

Той почувствува, че не ще може да издържи тоя всеобщ напор от презрение и ожесточение, който виждаше ясно и върху лицето на продавача, и на Корней, и на всички без изключение, които срещаше през тия два дни. Чувствуваше, че не може да отблъсне от себе си омразата на хората, защото тая омраза не произлизаше от това, че беше лош (в такъв случай той би могъл да се помъчи да стане по-добър), а от това, че е позорно и отвратително нещастен. Знаеше, че затова, тъкмо затова, че сърцето му е измъчено, те ще бъдат безжалостни към него. Чувствуваше, че хората ще го унищожат, както кучетата удушват някое измъчено, квичащо от болка куче. Знаеше, че единственото спасение от хората е да скрие раните си от тях и два дни той се опитваше несъзнателно да прави това, но сега се почувствува вече безсилен да продължава тая неравна борба.

Отчаянието му се усилваше и от съзнанието, че е съвсем сам с мъката си. Не само в Петербург той нямаше нито един човек, комуто би могъл да изкаже всичко, което изпитваше, за да го съжали не като висш чиновник, не като член на обществото, а просто като страдащ човек; но той нямаше нийде такъв човек.

Алексей Александрович бе израснал сирак. Бяха двама братя. Баща си не помнеха, майка им умря, когато Алексей Александрович бе десетгодишен. Имотът им беше малък. Възпитаваше ги чичо им Каренин, важен чиновник и някога любимец на покойния император.

След като завърши гимназията и университета с медали, с помощта на чичо си Алексей Александрович веднага зае голяма служба и оттогава се отдаде изключително на служебната си кариера. Нито в гимназията, нито в университета, нито отпосле в службата си Алексей Александрович завърза приятелски отношения с някого. Брат му беше най-близкият по душа човек, но той беше на служба в Министерството на външните работи, живееше винаги в чужбина, дето и умря скоро след женитбата на Алексей Александрович.

През време на губернаторствуването му лелята на Ана, богата губернска дама, запозна не младия вече мъж, но млад губернатор, с племенницата си и го постави в такова положение, че той трябваше или да й се обясни в любов, или да се махне от града. Алексей Александрович дълго се колеба. Доводите за тая стъпка тогава бяха толкова за, колкото и против и нямаше оня решителен повод, който би го накарал да измени на принципа си: да се въздържа в съмнение; но чрез един познат лелята на Ана му внуши, че той е компрометирал вече момичето и че дългът на честта му повелява да направи предложение. Той направи предложение и отдаде на годеницата и жена си цялото онова чувство, на което бе способен.

Привързаността, която изпитваше към Ана, изключи от душата му и последната нужда от сърдечни отношения с хората. И сега между всичките си познати той нямаше нито един близък. Имаше много от онова, което се нарича връзки, но нямаше приятелски отношения. Алексей Александрович имаше мнозина такива познати, които можеше да покани на обед, да ги помоли за съчувствие към някоя интересуваща го работа, за протекция на някой просител, хора, с които можеше да обсъжда откровено действията на други лица и на висшето правителство; но отношенията му с тия хора бяха ограничени в една твърдо определена от обичая и навика област, от която не можеше да се излезе. Имаше един колега от университета, с когото бе се сближил отпосле и с когото би могъл да поговори за личното си нещастие; но тоя колега беше инспектор в един далечен учебен окръг. А от лицата, които бяха в Петербург, най-близки и най-достъпни му бяха управителят на канцеларията и лекарят.

Михаил Василевич Слюдин, управителят на работите му, беше умен, добър и нравствен човек и в него Алексей Александрович долавяше лично разположение към себе си; но петгодишната му служебна дейност бе поставила помежду им преграда за душевни обяснения.

Когато свърши подписването на книжата, Алексей Александрович дълго мълча, като поглеждаше Михаил Василевич, и на няколко пъти се опитваше, но не можа да заприказва с него. Той бе приготвил вече и фразата: „Чухте ли за моето нещастие? “ Но се ограничи само да каже както обикновено: „И тъй, пригответе ми това“ — и го освободи.

Другият човек беше лекарят, който също беше добре разположен към него; но помежду им отдавна се бе установило мълчаливо съгласие, че и двамата са отрупани с работа, и двамата трябва да бързат.

За приятелките си и за най-първата от тях, графиня Лидия Ивановна, Алексей Александрович не мислеше. Всички жени, просто като жени, му бяха страшни и противни.

XXII

Алексей Александрович бе забравил за графиня Лидия Ивановна, но тя не бе го забравила. В тоя най-тежък миг на самота и отчаяние тя дойде в дома му и влезе без разрешение в кабинета му. Завари го в същото положение, в което седеше — опрял глава на двете си ръце.

— J’ai forc& #233; la consigne[60] — каза тя, влизайки с бързи крачки и дишайки тежко от вълнение и от бързото движение. — Аз чух всичко! Алексей Александрович! Приятелю! — продължи тя, като стискаше силно с двете си ръце ръката му и го гледаше в очите с прекрасните си замислени очи.

Алексей Александрович се понадигна намръщен и като освободи ръката си от нея, подаде й стол.

— Ще седнете ли, графиньо? Аз не приемам, защото съм болен, графиньо — каза той и устните му затрепериха.

— Приятелю! — повтори графиня Лидия Ивановна, без да снема поглед от него, и изведнъж веждите й се издигнаха откъм вътрешната страна и образуваха триъгълник на челото; некрасивото й жълто лице стана още по-некрасиво; но Алексей Александрович почувствува, че тя го съжалява и е готова да заплаче. И го обзе умиление: той улови пълната й ръка и започна да я целува.

— Приятелю! — каза тя с прекъсван от вълнение глас. — Не трябва да се отдавате на скръбта. Нещастието ви е голямо, но трябва да намерите утеха.

— Аз съм разбит, убит съм, не съм вече човек! — каза Алексей Александрович, като пусна ръката й, но продължаваше да гледа пълните й със сълзи очи. — Положението ми е още по-ужасно, защото не намирам нийде, в самия себе си не намирам опорна точка.

— Вие ще намерите опора, търсете я не в мене, макар че ви моля да вярвате в приятелството ми — с въздишка каза тя. — Нашата опора е любовта, оная любов, която Той ни е завещал. Неговото бреме е леко — каза тя с оня възторжен поглед, който Алексей Александрович познаваше така добре. — Той ще ви подкрепи и ще ви помогне.

Макар че в тия думи се съдържаше онова умиление пред собствените й възвишени чувства и онова ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.

— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.

— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.

— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.

— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.

Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.

— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата произтичат ) от новото ми положение на самотник. Прислугата, гувернантката, сметките… Тоя дребнав огън ме изгори и аз нямах сили да издържа. На обеда… вчера за малко не станах от трапезата. Не можах да понеса погледа на сина си. Той не ме пита за значението на всичко това, но искаше да ме попита и аз не можах да издържа тоя поглед. Той се страхуваше да ме гледа, но това не е всичко…

Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.

— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?

Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.

— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…

— Не мога да не ви благодаря.

— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин: който се унижава, ще се възвиси. И не бива да благодарите на мене. Трябва да благодарите на Него и да го молите за помощ. Само в Него ще намерим спокойствие, утеха, спасение и любов — каза тя и като вдигна очи към небето, започна да се моли, както разбра по мълчанието й Алексей Александрович.

Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.

— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.

Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.

— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.

Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.

Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.

Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.

XXIII

Графиня Лидия Ивановна бе се омъжила още като твърде младо възторжено момиче за богат, знатен, много добродушен и безпътен веселяк. На втория месец мъжът й я заряза и на възторжените й уверения в нежност отговаряше само с ирония и дори враждебност, която хората, които познаваха доброто сърце на графа, а не виждаха никакви недостатъци у възторжената Лидия, никак не можеха да си обяснят. Оттогава, макар и да не се разведоха, те живееха разделени и когато мъжът срещаше жена си, винаги се отнасяше към нея с неизменна жлъчна ирония, чиято причина не можеше да се разбере.

Графиня Лидия Ивановна отдавна вече бе престанала да бъде влюбена в мъжа си, но оттогава никога не преставаше да бъде влюбена в някого. Тя се влюбваше в неколцина изведнъж, и в мъже, и в жени; влюбваше се почти във всички хора, които изпъкваха с нещо особено. Беше влюбена във всички нови принцеси и принцове, които влизаха в родство с царското семейство, беше влюбена в един митрополит, в един викарий и в един свещеник. Беше влюбена в един журналист, в трима славяни, в Комисаров; в един министър, в един лекар, в един английски мисионер и в Каренин. Всички тия влюбвания, които ту отслабваха, ту се усилваха, изпълваха сърцето й, създаваха й занимание и не й пречеха да поддържа най-широки и сложни придворни и светски отношения. Но откак, след нещастието, което бе постигнало Каренин, тя бе го взела под особеното си покровителство, откак бе се нагърбила с къщата на Каренин, като се грижеше за благосъстоянието му, тя почувствува, че всичките й други влюбвания не са истински и че сега е влюбена истински само в Каренин. Чувството, което сега изпитваше към него, й се виждаше по-силно от всички по-раншни чувства. Като го анализираше и сравняваше с по-раншните, тя ясно виждаше, че не би се влюбила в Комисаров, ако той не бе спасил живота на императора, не би се влюбила в Ристич-Куджицки, ако не съществуваше славянският въпрос, но че обичаше Каренин заради самия него, за възвишената му неразбрана душа, заради милия за нея тънък звук на гласа му с неговите провлечени нотки, за уморения му поглед, за характера му и за меките бели ръце с издути жили. Тя не само се радваше, когато го срещнеше, но търсеше да види върху лицето му впечатлението, което му правеше. Искаше да му се харесва не само с думите, но и с цялата си личност. Сега заради него се занимаваше с тоалета си повече, отколкото когато и да било по-рано. Издебваше се да мечтае какво ли би било, ако тя не беше омъжена, а той беше свободен. Изчервяваше се от вълнение, когато той влизаше в стаята, не можеше да задържи възторжената си усмивка, когато той й говореше нещо приятно.

Няколко дни вече графиня Лидия Ивановна се намираше в много силно вълнение. Тя бе научила, че Ана и Вронски са в Петербург. Трябваше да предпази Алексей Александрович от една среща с нея, трябваше да го спаси дори от мъчителната мисъл, че тая ужасна жена се намира в един град с него и че той всеки миг може да я срещне.

Чрез познатите си Лидия Ивановна разузнаваше какво смятат да правят тия отвратителни хора, както тя наричаше Ана и Вронски, и през тия дни се стараеше да ръководи всяко движение на своя приятел, за да не може той да ги срещне. Младият адютант, приятел на Вронски, чрез когото тя получаваше сведения и който чрез графиня Лидия Ивановна се надяваше да получи концесия, каза, че те уредили работите си и заминават на другия ден. Лидия Ивановна бе започнала вече да се успокоява, когато още на другата сутрин й донесоха едно писъмце, чийто почерк тя с ужас позна. Това бе почеркът на Ана Каренина. Пликът беше от дебела като лико хартия; върху продълговатия жълт лист имаше грамаден монограм и писмото миришеше на хубаво.

— Кой го донесе?

— Един слуга от хотел.

Графиня Лидия Ивановна дълго не можа да седне, за да прочете писмото. От вълнение получи пристъп от задух, от който страдаше. Когато се успокои, прочете следното писмо на френски.

„Madame la Comtesse[61], християнските чувства, които изпълват сърцето ви, ми дават, аз чувствувам това, непростимата смелост да ви пиша. Аз съм нещастна от раздялата със сина си. Моля да ми позволите да го видя веднъж, преди да си замина. Простете ми, че ви напомням за себе си. Обръщам се към вас, а не към Алексей Александрович само защото не искам да накарам да страда тоя великодушен човек при спомена за мене. Познавайки вашето приятелство към него, вие ще ме разберете. Ще изпратите ли Серьожа при мене, или аз да дойда в къщи в известен, определен час, или ще ми съобщите кога и де мога да го видя вън от къщи? Не допущам, че ще откажете, като познавам великодушието на оногова, от когото зависи това. Не можете да си представите как жадувам да го видя и затова не можете да си представите благодарността, която ще породи в мен помощта ви.

Ана“

Всичко в това писмо ядоса графиня Лидия Ивановна: и съдържанието му, и загатването за великодушието, и особено безцеремонният, както й се стори, тон.

— Кажи да не чака отговор — каза графиня Лидия Ивановна и веднага отвори бювара и писа на Алексей Александрович, че се надява да го види в един часа на поздравленията в двореца.

„Трябва да поприказвам с вас по една важна и тъжна работа. Там ще уговорим къде. Най-добре у дома, дето ще наредя да приготвят вашия чай. Необходимо е. Той налага кръста, но той дава и сила“ — прибави тя, за да го подготви донейде.

Графиня Лидия Ивановна пишеше обикновено по две-три писма дневно до Алексей Александрович. Тя обичаше тоя процес на общуване с него, в който имаше елегантност и тайнственост, каквито липсваха в нейните лични отношения.

XXIV

Поздравленията привършваха. Тия, които си отиваха, се срещаха и разговаряха за последните новини, за новополучени награди и преместване на важни чиновници.

— Да можеше на графиня Мария Борисовна да дадат военното министерство, а началник-щаб да станеше княгиня Ватковска — каза едно побеляло старче в обшит със злато мундир, като се обръщаше към високата хубавица фрейлина, която го разпитваше за преместванията.

— А пък аз да станех адютант — усмихната отвърна фрейлината.

— Вие имате вече назначение. Вие сте по духовното ведомство. И помощник ще ви бъде Каренин.

— Здравейте, княже! — каза старчето, като стискаше ръка на приближилия се княз.

— Какво казвате за Каренин? — запита князът.

— Той и Путятов получили орден „Александър Невски“.

— Аз мислех, че той има вече такъв.

— Не. Погледнете го — каза старчето, като сочеше с обшитата си шапка Каренин, който в придворен мундир с нова червена лента през рамо се бе спрял при вратата на залата с един от влиятелните членове на Държавния съвет. — Щастлив и доволен като меден грош — прибави той, като се поспря да стисне ръка на един атлетически сложен хубавец камерхер.

⇐ Предыдущая 37 38 39 40 414243 44 45 46 Следующая ⇒