Седма част 1 страница

Даря Александровна прекарваше лятото с децата си в Покровское, у сестра си Кити Левина. Къщата в нейното имение бе се срутила съвсем и Левин и жена му я склониха да прекара лятото у тях. Степан Аркадич одобри много тоя проект. Той казваше, че съжалява много, дето службата му пречи да прекара лятото със семейството си на село, което би било за него висше щастие, и понеже остана в Москва, идваше от време на време за един-два дни на село. Освен семейство Облонски с всички деца и гувернантката това лято у Левин гостуваше и старата княгиня — тя смяташе за свой дълг да се грижи за неопитната си дъщеря, която се намираше в такова положение. Освен това Варенка, Китината приятелка от чужбина, изпълни обещанието си да дойде при нея, когато Кити се омъжи, и гостуваше на приятелката си. Всички тия гости бяха роднини и приятели на Левиновата жена. И макар че той ги обичаше всички, съжаляваше донякъде за своя левински мир и ред, който бе нарушаван от тоя наплив на „шчербацки елемент“, както сам си казваше. От неговите роднини това лято им гостуваше само Сергей Иванович, но и той бе човек не от левинска, а от кознишевска порода, така че левинският дух съвсем се губеше.

В Левиновата, отдавна пуста къща сега имаше толкова много народ, че почти всички стаи бяха заети и почти всеки ден, сядайки на трапезата, старата княгиня трябваше да преброява всички и да настанява тринадесетия внук или внучка на отделна масичка. И за Кити, която се занимаваше усърдно с домакинството, не бяха малко грижите да набави кокошки, пуйки, патици, каквито, поради летния апетит на гостите и децата, се готвеха много.

Цялото семейство беше седнало на обед. Децата на Доли с гувернантката и Варенка крояха планове къде да отидат за гъби. Сергей Иванович, който със своя ум и ученост се ползуваше между всички гости с уважение, стигащо почти до преклонение, зачуди всички, като се намеси в разговора за гъбите.

— Вземете и мене. Аз обичам много да ходя за гъби — каза той, като гледаше Варенка, — смятам, че това е много хубаво занимание.

— Защо не, много ни е приятно — отвърна Варенка, като се изчерви. Кити и Доли се спогледаха многозначително. Предложението на учения и умен Сергей Иванович да отиде за гъби с Варенка потвърждаваше някои предположения на Кити, които напоследък я занимаваха много. Тя побърза да заприказва с майка си, за да не забележат погледа й. След обеда Сергей Иванович седна с чашка кафе до прозореца в гостната, като продължаваше започнатия разговор с брат си и поглеждаше към вратата, от която трябваше да излязат децата, които се готвеха да отидат за гъби. Левин седна на прозореца до брат си.

Кити се бе изправила до мъжа си, очевидно изчаквайки края на неинтересния за нея разговор, за да му каже нещо.

— Ти си се променил в много отношения, откак се ожени, и то в добър смисъл — каза Сергей Иванович, като се усмихваше на Кити и очевидно малко се интересуваше от започнатия разговор, — но си останал верен на страстта си да защищаваш най-парадоксални теми.

— Катя, за тебе не е добре да стоиш права — каза мъжът й, като й подаде стол и я гледаше многозначително.

— Е, да, впрочем няма и време — прибави Сергей Иванович, който бе видял излизащите деца.

Пред всички, странишком, с изопнати чорапи, размахала кошничка и шапката на Сергей Иванович, право срещу него тичаше и подскачаше Таня.

Тя дотича смело при Сергей Иванович и със светнали очи, които толкова приличаха на прекрасните очи на баща й, му протегна шапката и понечи да я сложи на главата му, като смекчаваше волността си с плаха и нежна усмивка.

— Варенка чака — каза тя, слагайки предпазливо шапката му на главата, след като по усмивката на Сергей Иванович разбра, че може да направи това.

Варенка се бе изправила на вратата, преоблечена в жълта басмена рокля, с вързана на главата бяла забрадка.

— Идвам, идвам, Варвава Андреевна — каза Сергей Иванович, като допиваше кафето си и пъхаше в джобовете кърпичката и табакерата.

— А каква прелест е моята Варенка! А? — каза Кити на мъжа си, щом Сергей Иванович стана. Тя каза това така, че Сергей Иванович да може да я чуе, нещо, което очевидно искаше. — И колко е красива, благородно красива! Варенка — провикна се Кити, — ще бъдете ли в гората при воденицата? Ние ще дойдем при вас.

— Ти съвсем забравяш положението си, Кити — рече старата княгиня, като излезе бързо на вратата. — Не бива да викаш така.

Като чу гласа на Кити и мъмренето на майка й, Варенка с леки стъпки бързо се приближи до Кити. Бързината на движенията, руменината, която покриваше оживеното й лице — всичко показваше, че у нея става нещо необикновено. Кити знаеше какво е това необикновено нещо и внимателно я следеше. Сега тя извика Заренка само за да я благослови мислено за важното събитие, което, както си мислеше Кити, трябваше да стане днес следобед в гората.

— Варенка, аз ще бъда много щастлива, ако се случи едно нещо — шепнешком каза тя, като я целуваше.

— Ами вие ще дойдете ли с нас? — смутено се обърна Варенка към Левин, преструвайки се, че не е чула това, което й казаха.

— Ще дойда, но само до хармана и ще остана там.

— Но какво ти е дотрябвало толкова? — запита Кити.

— Трябва да видя и проверя новите коли — каза Левин. — Ами ти къде ще бъдеш?

— На терасата.

На терасата се бе събрало цялото женско общество. Те въобще обичаха да седят там следобед, но днес имаха и работа. Освен шиенето на детски ризки и плетенето на повои, с което бяха заети всички, днес там варяха сладко по една нова за Агафия Михайловна метода без прибавяне на вода. Кити въвеждаше тая нова метода, която се прилагаше в бащината й къща. По-рано тая работа бе възложена на Агафия Михайловна, която смяташе, че всичко, каквото се прави в къщата на Левинови, не може да бъде лошо, все пак наля вода в малините и ягодите, като твърдеше, че иначе не може; тя бе уличена в това и сега малините се варяха пред всички и Агафия Михайловна трябваше да се убеди, че и без вода сладкото ще стане хубаво.

Агафия Михайловна, с разгорещено и огорчено лице, с разчорлени коси и голи до лактите слаби ръце, поклащаше кръгообразно тавичката над жарника и мрачно гледаше сладкото, като желаеше от все сърце да се пелтоса и да не се свари. Княгинята, чувствувайки, че върху нея като главна съветница при варенето на малините трябва да се стовари гневът на Агафия Михайловна, се мъчеше да се престори, че е заета с друго и не се интересува от сладкото; тя говореше за странични неща, но поглеждаше изпод вежди към жарника.

— Аз винаги купувам евтинички рокли на слугините си — каза княгинята, като продължаваше започнатия разговор. — Не трябва ли сега да се махне пяната, миличка? — прибави тя, като се обърна към Агафия Михайловна. — Ти съвсем не трябва да правиш това, пък е и горещо — спря тя Кити.

— Аз ще го направя — каза Доли, стана и започна предпазливо да бърка с лъжицата разпенилата се захар; от време на време, за да махне от лъжицата полепналото по нея, тя почукваше по чинията, покрита вече с разноцветна, жълто-розова, с провлечен ален сироп пяна. „Как ще ближат това с чая! “ — мислеше тя за децата си, спомняйки си, че като малка се е чудила защо възрастните не ядат най-хубавото — пяната.

— Стива казва, че много по-добре е да се дават пари — продължи между това Доли започнатия интересен разговор по въпроса как е по-добре да се даряват прислужниците, — но…

— Как може пари! — започнаха в един глас княгинята и Кити. — Те ценят това.

— Ето аз например миналата година купих на нашата Матрьона Семьоновна не поплин, а нещо подобно — каза княгинята.

— Спомням си, на имения ви ден тя беше облечена с тая рокля.

— Много хубав модел; така просто и благородно. Аз щях да си ушия, ако тя нямаше такава. Също като у Варенка. Така мило и евтино.

— Е, сега, струва ми се, е готово — каза Доли, като капваше сироп от лъжицата.

— Когато започне да се точи, тогава е готово. Поварете още, Агафия Михайловна.

— Ох, тия мухи! — сърдито каза Агафия Михайловна. — Същото ще стане — прибави тя.

— Ах, колко е мил, не го плашете! — неочаквано каза Кити, като видя врабеца, който беше кацнал на перилата и кълвеше една малина.

— Да, но стой по-далеч от огъня — каза майка й.

— A propos de Варенка — каза Кити на френски, както си и говореха през цялото време, за да не ги разбира Агафия Михайловна. — Знаете ли, maman, че днес, кой знае защо, очаквам разрешение. Вие разбрахте какво. Колко хубаво би било!

— Ех, каква опитна сватовница! — каза Доли. — Колко предпазливо и умело ги сватосва…

— Не, кажете, maman, какво мислите?

— Какво мога да мисля? Той (той беше Сергей Иванович) е могъл винаги да вземе най-добрата мома в Русия; сега вече не е така млад, но все пак зная, че и сега много момичета биха се омъжили за него… Тя е много добра, но той би могъл…

— Не, разберете, мамо, че и за него, и за нея не може да се намери нищо по-хубаво. Първо, тя е прелест! — каза Кити, като подгъна единия си пръст.

— Тя му се харесва много, това е вярно — потвърди Доли.

— После, той заема такова положение в обществото, че няма никаква нужда жена му да има състояние иди положение в обществото. Трябва му само едно — хубава, мила, спокойна жена.

— Да, с нея човек може да бъде спокоен — потвърди Доли.

— Трето, необходимо е тя да го обича. И това го има… Значи, би било чудесно! … Чакам да се покажат сега от гората и всичко ще се разбере. Веднага ще позная по очите им. Толкова ще се радвам! Как мислиш, Доли?

— Но ти не се вълнувай. Ти съвсем не трябва да се вълнуваш — каза майка й.

— Та аз не се вълнувам, мамо. Струва ми, че днес той ще й направи предложение.

— Ах, това е толкова странно, как и кога мъжът прави предложение… Има някаква преграда и изведнъж тя пада — каза Доли, като се усмихваше замечтана и си спомняше миналото си със Степан Аркадич.

— Мамо, татко как ви е направил предложение? — изведнъж запита Кити.

— Много просто, нямаше нищо необикновено — отвърна княгинята, но лицето й светна цяло при тоя спомен.

— Не, но как? Вие все пак сте го обичали, преди да ви позволят да си говорите?

Кити изпитваше особено очарование, че сега може да говори с майка си като с равна за тия най-главни въпроси в живота на жената.

— Разбира се, че го обичах; той идваше у нас на село.

— Но как стана тая работа, мамо?

— Ти сигурно мислиш, че вие сте измислили нещо ново? То си е едно и също: всичко стана с погледи, с усмивки…

— Колко добре го казахте, мамо! Именно с погледи и с усмивки — потвърди Доли.

— Но какви думи ти каза той?

— А на тебе какви думи ти каза Костя?

— Той писа с тебешир. Беше чудно… Колко отдавна ми се вижда то! — каза тя.

И трите жени се замислиха за едно и също. Първа Кити прекъсна мълчанието. Тя си спомни цялата последна зима преди женитбата и увлечението си по Вронски.

— Едно има… това е по-раншното увлечение на Варенка — каза тя, като си спомни за това по естествена връзка на мисълта. — Исках да кажа някак на Сергей Иванович, да го подготвя. Всички мъже — прибави тя — са ужасно ревниви към миналото ни.

— Не всички — каза Доли. — Ти съдиш за това по мъжа си. Той и досега се измъчва от спомена за Вронски. Истина е, нали?

— Истина е — отвърна Кити със замечтана усмивка.

— Само че аз не зная — намеси се княгинята-майка с материнските си грижи за дъщеря си, — какво твое минало е могло да го безпокои? Че Вронски те е задирял? Това се случва с всяко момиче.

— Да, но ние не говорим за това — каза Кити, като се изчерви.

— Не, позволи ми — продължи майка й, — и после ти сама не искаше да ми позволиш да поприказвам с Вронски. Помниш ли?

— Ах, мамо! — с израз на страдание каза Кити.

— Сега човек не може да ви спре… Твоите отношения не можеха да отидат по-далеч, отколкото трябваше; аз бих го предизвикала сама. Впрочем за тебе не е добре да се вълнуваш, мила. Моля ти се, помни това и се успокой.

— Аз съм напълно спокойна, maman.

— Какво щастие бе тогава за Кити, че пристигна Ана — каза Доли — и какво нещастие за нея! Стана тъкмо обратното — прибави тя, поразена от мисълта си. — Тогава Ана бе така щастлива, а Кити се мислеше за нещастна. А стана тъкмо обратното! Често си мисля за кея.

— Намерила си за кого да мислиш! Мръсна, отвратителна жена, без сърце — каза майка й, която не можеше да забрави, че Кити се омъжи не за Вронски, а за Левин.

— Как ви се ще да говорите за това — ядосано каза Кити, — аз не мисля и не искам да мисля за това… Не искам и да мисля — повтори тя, като се вслушваше в познатите стъпки на мъжа си по стълбата на терасата.

— За какво се отнася това: не искам и да мисля? — запита Левин, когато дойде на терасата.

Но никой не му отговори и той не повтори въпроса.

— Съжалявам, че развалих женското ви царство — каза той, като изгледа недоволно всички и разбра, че са говорили нещо такова, за което не биха говорили пред него.

За миг той почувствува, че споделя чувството на Агафия Михайловна, недоволството й, че варят сладкото без вода и въобще срещу чуждото шчербацко влияние. Но се усмихна и пристъпи до Кити.

— Е, как е? — запита я той, като я погледна със същия израз, с който сега всички се обръщаха към нея.

— Нищо, добре съм — усмихната каза Кити, — а ти как си?

— Знаеш ли, возят тройно повече, отколкото талигите. Да отидем ли за децата? Аз наредих да впрегнат.

— Как, нима искаш да возиш Кити с кабриолета? — с укор каза майката.

— Но ние ще караме бавно, княгиньо.

Левин никога не наричаше княгинята maman, както правят зетьовете, и това й беше неприятно. Но въпреки че обичаше много и уважаваше княгинята, Левин не можеше да я нарече така, без да оскверни чувството към умрялата си майка.

— Елате с нас, maman — каза Кити.

— Не искам да гледам това безразсъдство.

— Добре, аз ще тръгна пешком. То е здравословно за мене. — Кити стана, пристъпи до мъжа си и го улови за ръка.

— Здравословно е, но всичко трябва да бъде с мярка — каза княгинята.

— Е, как е, Агафия Михайловна, готово ли е сладкото? — каза Левин усмихнат на Агафия Михайловна, като искаше да я развесели. — Добре ли е по новата метода?

— Трябва да е добре. Понашему, преварено е.

— Така е по-добре, Агафия Михайловна, няма да вкисне, а пък ледът ни се стопи вече и няма отде да вземем — каза Кити, която веднага разбра намерението на мъжа си, и се обърна към старицата със същото чувство. — Затова пък вашите туршии са толкова хубави и мама казва, че не е яла никъде такива — прибави тя усмихната, като й оправяше забрадката.

Агафия Михайловна сърдито погледна Кити.

— Вие не ме утешавайте, господарке. Достатъчно е да ви погледна с него, и ми е вече весело — каза тя и тоя груб израз с него, а не с господаря засегна Кити.

— Елате с нас за гъби, ще ни покажете местата.

Агафия Михайловна се усмихна, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Бих ви се разсърдила, но не мога. “

— Моля ви се, направете, както казвам — рече княгинята, — покрийте сладкото с една хартийка и я намокрете с ром. Няма никога да плесеняса и без лед.

III

Кити беше особено доволна от случая да прекара насаме с мъжа си, защото бе забелязала, че в оня момент, когато той дойде на терасата и попита за какво приказват, а те не му отговориха, по лицето му, което така живо отразяваше всичко, премина сянка на огорчение.

Когато тръгнаха пешком пред другите и излязоха на отъпкания, прашен и обсипан с житни класове и зърна път, отдето къщата не се виждаше, тя се опря по-силно на ръката му и я притисна до себе си. Той бе забравил вече за минутното неприятно впечатление и сега, когато мисълта за нейната бременност не го напущаше нито за миг, насаме с нея изпитваше онова още ново за него и радостно, съвсем чисто от чувственост наслаждение от близостта с любимата жена. Нямаше какво да говорят, но на него му се искаше да чува гласа й, както и да среща погледа й, който бе се променил сега при бременността. В гласа, както и в погледа й, имаше мекота и сериозност, подобна на оная, която се среща у хора, постоянно съсредоточени над някоя любима работа.

— Няма ли да се измориш? Облягай се повече — каза той.

— Не, аз съм така доволна от случая да бъда насаме с тебе и да си призная, колкото и да ми е добре с тях, съжалявам за нашите зимни вечери, когато си бяхме двамата.

— Онова бе хубаво, а това е още по-хубаво. И едното, и другото е добре — каза той, като притискаше ръката й.

— Знаеш ли за какво говорехме, когато ти дойде?

— За сладкото?

— Да, и за сладкото; но след това говорехме как мъжете правят предложение.

— А! — каза Левин, като слушаше повече звука на гласа й, отколкото думите, които тя произнасяше; той през цялото време мислеше за пътя, който сега минаваше през гората, и заобикаляше ония места, дето тя би могла да се препъне.

— И за Сергей Иванович и Варенка. Забелязал ли си? … Аз желая много това нещо — продължи тя. — Как мислиш ти? — И тя го погледна в лицето.

— Не зная какво да мисля — усмихнат отвърна Левин. — В това отношение Сергей ми се вижда много странен. Нали съм ти разправял…

— Да, че бил влюбен в онова момиче, което умряло…

— Това било, когато съм бил дете; разправяли са ми. Помня го оттогава. Той беше чудно мил. Но оттогава го наблюдавам с жените: той е любезен, някои му харесват, но чувствуваш, че за него те са просто хора, а не жени.

— Да, но сега с Варенка… Изглежда, че има нещо…

— Може и да има… Но него човек трябва да го познава… Той е особен, чуден човек. Живее само духовен живот. Той е твърде чист и с възвишена душа човек.

— Как? Нима това ще го унижи?

— Не, но той е свикнал дотолкова да живее само духовен живот, че не може да се примири с действителността, а Варенка все пак е действителност.

Сега вече Левин бе свикнал да изказва смело мисълта си, без да си дава труд да я облича в точни думи; той знаеше, че в такива любовни минути като сега жена му ще го разбере какво иска да каже само от загатване, и тя го разбра.

— Да, но в нея няма тая действителност като в мене; зная, че той не би обикнал мене никога. Тя цялата е духовна…

— Не е така, той те обича толкова много и на мене винаги ми е така приятно, че близките ми те обичат…

— Да, той е добър към мене, но…

— Но не така, както с покойния Николенка… внесе бяхте обикнали — довърши Левин. — Защо да не го кажа? — прибави той. — Понякога се укорявам: накрая всички забравяме. Ах, какъв ужасен и прекрасен човек беше! … Но за какво приказвахме? — каза Левин, след като помълча.

— Ти мислиш, че той не може да се влюби — каза Кити, като преведе всичко на своя език.

— Не че не може да се влюби — усмихнат каза Левин, — но у него няма оная слабост, която е необходима… Винаги съм му завиждал, и сега дори, когато съм толкова щастлив, все пак му завиждам.

— Завиждаш му, че не може да се влюби ли?

— Завиждам му, защото е по-добър от мене — усмихнат каза Левин. — Той не живее за себе си. Целият му живот е подчинен на дълга. И затова той може да бъде спокоен и доволен.

— Ами ти? — с иронична, любовна усмивка каза Кити.

Тя никак не можеше да изрази тоя ход на мисли, който я караше да се усмихва; но последният извод беше тоя, че мъжът й, който се възхищава от брат си и унижава себе си пред него, не е искрен. Кити знаеше, че тая му неискреност произтича от любов към брат му, от това, че му е съвестно, задето той е твърде щастлив, и особено от постоянното му желание да бъде по-добър — тя обичаше това нещо у него и затова се усмихваше.

— Ами ти? Ти от какво си недоволен? — запита тя със същата усмивка.

Нейното недоверие към недоволството му от себе си го радваше и той несъзнателно я предизвикваше да каже причината за недоверието си.

— Аз съм щастлив, но не съм доволен от себе си… — каза той.

— Но как можеш да бъдеш недоволен, щом си щастлив?

— Как да ти кажа… Аз искрено не искам нищо повече от това ти да не се препънеш. Ах, не бива, не бива да скачаш така! — прекъсна се той, като я укори, задето бе направила твърде бързо движение, прескачайки един паднал на пътеката клон. — Но когато мисля за себе си, и се сравнявам с другите, особено с брат си, чувствувам, че съм лош.

— Но защо да си лош? — със същата усмивка продължи Кити. — Нима ти също не работиш за другите? А твоите села, твоето стопанство, книгата ти? …

— Не, аз чувствувам, и особено сега: ти си виновна — каза той, като притисна ръката й, — дето това нещо не е така. Аз правя това между другото. Ако можех да обичам цялата тая работа така, както обичам тебе… а пък в последно време върша всичко като зададен урок.

— Но какво ще кажеш за татко? — запита Кити. — И той ли е лош, защото не е работил нищо за общото дело?

— Той ли? Не. Но трябва човек да има оная простота, яснота и доброта като баща ти, а нима у мене има това нещо? Аз не работя и се измъчвам. За всичко това причината си ти. Когато те нямаше и нямаше още това — каза той с поглед към корема й, който поглед тя разбра, — аз влагах всичките си сили в работа; а сега не мога и ми е съвестно; върша всичко именно като зададен урок, преструвам се…

— Е, ами би ли искал още сега да се смениш със Сергей Иванич? — каза Кити. — Би ли искал да вършиш тая обща работа и да обичаш тоя зададен урок като него и нищо повече?

— Разбира се, не — каза Левин. — Впрочем аз съм толкова щастлив, че не разбирам нищо. Значи, ти мислиш, че днес той ще направи предложение? — прибави той, като помълча.

— И мисля, и не. Само че ми се иска ужасно. Чакай малко. — Тя се наведе и откъсна една лайкучка край пътя. — Хайде, брой: ще направи предложение, няма да направи — каза тя, като му подаваше цветето.

— Ще направи, няма да направи — казваше Левин и късаше белите тесни и набраздени надлъж листенца.

— Не, не! — спря го и го улови за ръката Кити, която с вълнение следеше пръстите му. — Ти откъсна две.

— Добре, но това мъничкото не се брои — каза Левин, като откъсна едно недорасло листенце. — Ето и кабриолетът ни настигна.

— Не се ли умори, Кити? — извика княгинята.

— Никак.

— Качи се, щом конете са кротки, и ще караме бавно. Но нямаше смисъл да се качва. Беше вече близо и всички тръгнаха пешком.

С бялата си забрадка върху черните коси, заобиколена от децата, добродушно и весело заета с тях и очевидно развълнувана от възможността за едно обяснение с мъжа, който й се харесваше, Варенка беше много привлекателна. Сергей Иванович крачеше до нея и непрекъснато й се любуваше. Като я гледаше, той си спомняше всички мили думи, които бе чувал от нея, всичко хубаво, което знаеше за нея, и все повече и повече съзнаваше, че чувството, което изпитва към нея, е нещо особено, изпитано от него отдавна-отдавна, и то само веднъж, в ранни младини. Чувството на радост от близостта с нея все се усилваше и стигна дотам, че когато й подаваше в кошничката една намерена от него грамадна печурка с тънко пънче и завити краища, той я погледна в очите и понеже забеляза руменина от радостно и плахо вълнение, която бе покрила лицето й, сам се смути и мълчаливо й се усмихна с такава усмивка, която говореше твърде много.

„Щом е така — каза си тон, — трябва да обмисля и реша, а не като момче да се отдавам на минутно увлечение. “

— Ще ида сега да събирам гъби отделно от всички, защото събраното от мене не личи — каза той и от края на гората, дето вървяха по копринената ниска трева между редките стари брези, тръгна сам към средата на гората, дето между белите стъбла на брезите се сивееха стволовете на трепетлики и тъмнееха храстите на лещака. Когато се отдалечи на четиридесетина крачки и се скри зад един храст, цъфнал напълно с розовочервените си обички, Сергей Иванович се спря, понеже знаеше, че не го виждат вече. Наоколо беше съвсем тихо. Само над брезите, под които стоеше, като рой пчели нестихващо бръмчаха мухи, а от време на време се чуваха гласовете на децата. Изведнъж близо до края на гората прозвуча контраалтовият глас на Варенка, която викаше Гриша, и върху лицето на Сергей Иванович се появи радостна усмивка. Като осъзна тая усмивка, Сергей Иванович неодобрително поклати глава заради своето състояние, извади пура и започна да я пали. Дълго не можа да запали клечката о стеблото на брезата. Нежен слой от бялата кора облепваше фосфора и пламъкът угасваше. Най-после една от клечките пламна и ароматният дим от пурата като широка разлюляна пелена се провлече право напред и нагоре над храста под надвисналите клонки на брезата. Като следеше с очи струйката дим, Сергей Иванович тръгна с тихи стъпки, обмисляйки състоянието си.

„Но защо не? — мислеше той. — Ако това е пламваме на чувства или страст, ако бях изпитвал само това влечение — това взаимно влечение (мога да кажа взаимно ), но чувствувах, че то е в разрез с пелия ми начин на живот, ако чувствувах, че отдаден на това влечение, ще изневеря на призванието и на дълга си… но няма нищо подобно. Едно, което мога да кажа против, е, че след като изгубих Marie, аз си казвах, че ще остана верен на паметта й. Само това мога да кажа против моето чувство… Това е важно“ — казваше се Сергей Иванович, но чувствуваше едновременно, че това съображение не може да има никакво значение лично за него, а само накърнява поетичната му роля в очите на другите хора. „Но вън от това, колкото и да търся, няма да намеря нищо, което да мога да кажа срещу чувството си. Ако бих избирал само с разума си, не бих могъл да намеря нищо по-хубаво. “

За колкото и познати жени и момичета да си спомняше, не можеше да си спомни за някое момиче, което до такава степен да съчетава всички, именно всички качества, каквито, разсъждавайки хладно, той желаеше да види у жена си. Тя притежаваше цялата прелест и свежест на младостта, но не е дете, и ако го обича, обича го съзнателно, както трябва да обича жената: това е едно. Второ: тя е не само далеч от светската суета, но очевидно се отвращава от обществото, а заедно с това го познава и притежава всички маниери на жена от доброто общество, без които за Сергей Иванович бе немислима една другарка в живота. Трето: тя е религиозна, но не несъзнателно религиозна, и добра като дете, каквато е например Кити; нейният живот е основан на религиозни убеждения. Дори до дреболиите Сергей Иванович намираше у нея всичко, което искаше от жената; тя е бедна и самотна, така че няма да доведе куп роднини и тяхното влияние в къщата на мъжа, както той вижда това в случая с Кити, а ще бъде задължена за всичко на мъжа си, нещо, което той винаги е желал за бъдещия си семеен живот. И това момиче, което съчетава в себе си всички тия качества, го обича. Той беше скромен, но не можеше да не види това. И той я обича. Едно съображение против — това са годините му. Но неговият род е дълголетен, той няма нито един бял косъм, никой не му дава четиридесет години, и той помни, че Варенка е казвала, че само в Русия петдесетгодишните хора се смятат старци, докато във Франция петдесетгодишният човек се смята dans la force de l’& #226; ge[70], а четиридесетгодишният — un jeune homme[71]. Но какво значение имат годините, когато се чувствува млад по душа, такъв, какъвто беше преди двадесет години? Нима не е младост това чувство, което той изпитваше сега, когато, излизайки от другата страна пак в края на гората, видя в ярката светлина на полегатите слънчеви лъчи грациозната фигура на Варенка, която с жълта рокля и с кошница крачеше с леки стъпки покрай стъблото на старата бреза, и когато това впечатление от Варенка се сля в едно с поразилата го с красотата си жълтееща овесена нива, облята от полегатите лъчи, и зад нивата далечната стара гора, обагрена в жълто, чезнеща в синята далечина? Сърцето му радостно се сви. Обхвана го чувство на умиление. Той почувствува, че се е решил. Варенка, която току-що бе се навела да бере гъби, с гъвкаво движение се изправи и се озърна. Сергей Иванович хвърли пурата и с решителни стъпки тръгна към нея.

„Варвара Андреевна, когато бях още много млад, бях си съставил идеал за жена, която ще обикна и която ще бъда щастлив да нарека своя жена. Преживях дълъг живот и сега за пръв път срещнах у вас това, което търсех. Обичам ви и ви предлагам ръката си. “

Сергей Иванович си казваше това, когато беше вече на десет крачки от Варенка. Застанала на колене, тя защищаваше с ръце гъбите от Гриша и викаше малката Маша.

— Тук, тук! Мънички! Много! — казваше тя с милия си гръден глас.

Когато видя приближаващия се Сергей Иванович, тя не стана и не промени положението си; но всичко му казваше, че тя чувствува приближаването му и му се радва.

— Е, намерихте ли нещо? — запита тя, като извърна към него иззад бялата забрадка хубавото си, леко усмихнато лице.

— Нито една — каза Сергей Иванович. — Ами вие?

Тя не му отговори, заета с децата, които бяха я наобиколили.

— И тая тук, до клончето — показа тя на малката Маша една малка гъбка-червенушка, прерязана напреки по коравата си розова шапчица от една суха тревичка, изпод която напираше. Тя стана, когато Маша разчупи на две белите половинки и прибра гъбата. — Това ми напомня детинството — прибави тя, като се отдели от децата заедно със Сергей Иванович.

Мълчаливо изминаха няколко крачки. Варенка виждаше, че той иска да говори; тя се досещаше за какво и примираше от радостно вълнение и страх. Отдалечиха се толкова много, че никой вече не можеше да ги чуе, но той все още не заговаряше. На Варенка беше по-добре да мълчат. След мълчанието можеше да се каже по-лесно онова, което искаха да кажат, отколкото след разговора за гъбите; но въпреки волята си, сякаш неочаквано, Варенка каза:

⇐ Предыдущая 41 42 43 44 454647 48 49 50 Следующая ⇒