Шеста част 5 страница

XVII

Хотелът в губернския град, дето лежеше Николай Левин, беше един от ония губернски хотели, които се уреждат по новите усъвършенствувани образци, с най-добри намерения за чистота, комфорт и дори елегантност, но които, поради публиката, която ги посещава, необикновено бързо се превръщат в мръсни кръчми с претенции за съвременни усъвършенствувания и поради самите тия претенции стават много по-лоши от старите, просто мръсни хотели. Тоя хотел беше стигнал вече до това състояние; и войникът с мръсен мундир, който пушеше цигара при входа и трябваше да представлява вратар, и желязната, вътрешна, мрачна и неприятна стълба, и бъбривият слуга с мръсен фрак, и общата зала с прашен букет от восъчни цветя, който украсяваше масата, и повсеместната мръсотия, прах и занемареност, и същевременно някакво ново съвременно железопътно самодоволно удобство на тоя хотел — всичко това породи у Левин след техния новобрачен живот най-тежко чувство, особено с това, че фалшивото впечатление, което правеше хотелът, никак не съвпадаше с това, което ги очакваше.

Както винаги оказа се, че след въпроса за каква цена искат стая, нямаше нито една хубава стая: едната от хубавите стаи бе заета от един ревизор по железниците, другата — от един адвокат от Москва, а третата — от княгиня Астафиева от някакво село. Оставаше една мръсна стая, до която до вечерта обещаваха да опразнят още една. Ядосан на жена си, задето бе се сбъднало това, което очакваше, а именно, че след пристигането им, тогава, когато сърцето му се свиваше от вълнение при мисълта как е брат му, той трябваше да се грижи за нея, вместо да отиде веднага при брат си, Левин отведе жена си в определената им стая.

— Отивай, отивай! — каза тя, като го гледаше с плах, виновен поглед.

Той мълчаливо излезе и още на вратата се сблъска с Мария Николаевна, която бе научила за пристигането му и не смееше да влезе при него. Тя беше същата, каквато бе я видял в Москва: със същата вълнена рокля, голи ръце и шия и същото добродушно-тъпо, малко понапълняло, сипаничаво лице.

— Е, как е? Какво прави той? Как е?

— Много е зле. Не става. Все вас очакваше. Той… Вие… сте дошли със съпругата си.

В първия миг Левин не разбра какво я смущава, но тя веднага му разясни.

— Аз ще изляза, ще отида в кухнята — рече тя. — Той ще се радва много. Той е чувал за нея и я познава и помни от чужбина.

Левин разбра, че тя говори за жена му и не знаеше какво да каже.

— Да вървим, да вървим! — каза той.

Но още щом тръгна, вратата на стаята му се отвори и оттам надникна Кити. Левин се изчерви и от срам, и от яд към жена си, която поставяше и себе си, и него в това тежко положение; но Мария Николаевна се изчерви още повече. Тя цяла се сви, изчерви се до сълзи и като улови с две ръце краищата на забрадката си, започна да ги усуква с червените си пръсти и не знаеше какво да каже и какво да направи.

В първия миг Левин видя израз на жадно любопитство в погледа, с който Кити наблюдаваше тая непозната за нея ужасна жена, но това продължи само един миг.

— Е, как е? Как е той? — обърна се тя към мъжа си, а след това и към нея.

— Но в коридора не бива да се приказва! — каза Левин и изгледа ядосано господина, който в това време минаваше по коридора уж по своя работа, като тътреше крака.

— Тогава влезте — каза Кити, обръщайки се към съвзелата се Мария Николаевна, но като забеляза изплашеното лице на мъжа си, прибави: — Или вървете, вървете и пратете да ме извикат — и се върна в стаята. Левин отиде при брат си.

Той никак не очакваше това, което видя и почувствува у брат си. Очакваше да намери онова състояние на самоизмама, което, както бе чувал, се среща така често у туберкулозните и което така силно бе го поразило през време на есенното гостуване на брат му. Очакваше да види по-определени физически признаци на приближаващата смърт, по-голяма слабост, по-голямо измършавяване, но все пак почти същото положение. Очакваше да изпита същото чувство на жалост от загубата на любимия брат и на ужас пред смъртта, каквото бе изпитал тогава, само че в по-силна степен. И се подготвяше за това; но намери съвсем друго.

В малката мръсна хотелска стая с оплюти изрисувани стени, дето зад тънката преградка се чуваше говор, сред просмукания със задушлива миризма на нечистотии въздух лежеше на един отдръпнат от стената креват покрито с одеяло тяло. Едната ръка на това тяло беше върху одеялото и грамадната като гребло китка на тая ръка се крепеше, кой знае как, към тънката и равна от началото до средата дълга свирка. Главата лежеше странишком върху възглавницата. Левин виждаше потната рядка коса на слепите очи и обтегнатото сякаш прозрачно чело.

„Не може да бъде това страшно тяло да е братът Николай“ — помисли Левин. Но пристъпи по-близо, видя лицето и вече не можеше да има съмнение. Въпреки че лицето бе се променило страшно, достатъчно бе Левин да погледне тия живи очи, които се повдигнаха да видят влезлия, и да забележи лекото помръдване на устата под залепналите мустаци, за да разбере страшната истина, че това мъртво тяло е живият му брат.

Блестящите очи строго и укорно погледнаха влезлия брат. И веднага с тоя поглед се установи жива връзка между живи хора. Левин веднага почувствува укор в устремения към него поглед и разкаяние за своето щастие.

Когато Константин го улови за ръката, Николай се усмихна. Усмивката беше слаба, едва доловима, и въпреки тая усмивка строгият израз на очите не се промени.

— Не си очаквал да ме намериш такъв — едва изрече той.

— Да… не — каза Левин, като обърка думите. — Защо не си се обадил по-рано, сиреч още докато беше сватбата ми? Аз разпитвах навред за тебе.

Трябваше да каже нещо, за да не мълчат, но не знаеше какво да каже, толкоз повече, че брат му не отговаряше нищо, а само гледаше, без да снеме очи, и очевидно вникваше в значението на всяка дума. Левин съобщи на брат си, че с него е дошла и жена му. Николай изрази удоволствие, но каза, че се страхува да не я изплаши в това си положение. Настъпи мълчание. Изведнъж Николай се размърда и започна да говори нещо. По израза на лицето му Левин очакваше нещо особено значително и важно, но Николай заприказва за здравето си. Обвиняваше лекаря, съжаляваше, че не е тук знаменитият московски лекар и Левин разбра, че той все още се надява.

Като издебна първия миг от настъпилото мълчание, Левин стана, желаейки да се отърве поне за малко от мъчителното чувство, и каза, че ще отиде да доведе жена си.

— Е, добре, а аз ще наредя да почистят тук. Мисля, че е мръсно и мирише. Маша, я оправи тук! — едва каза болният. — А като оправиш, излез — прибави той, като погледна въпросително брат си.

Левин не отвърна нищо. Когато излезе в коридора, той се спря. Бе казал, че ще доведе жена си, но сега, като си даде отчет за чувството, което изпитваше, напротив, реши да се помъчи да я убеди да не ходи при болния. „Защо да се измъчва като мене? “ — помисли той.

— Е, какво има? Как е? — с изплашено лице попита Кити.

— Ах, това е ужасно, ужасно! Защо дойде ти? — каза Левин.

Кити помълча няколко секунди, като гледаше плахо и жално мъжа си; след това пристъпи и го хвана с двете си ръце за лакътя.

— Костя! Заведи ме при него, ще ни бъде по-леко и на двамата. Само ме заведи, заведи ме, моля ти се, и излез — започна тя. — Разбери, че мене ми е много по-тежко да гледам тебе и да не видя него. Там може да съм полезна и на тебе, и нему. Моля ти се, позволи ми! — молеше мъжа си тя, сякаш щастието на живота й зависеше от това.

Левин трябваше да се съгласи и след като се съвзе и забрави вече напълно за Мария Николаевна, заедно с Кити отново отиде при брат си.

Като стъпваше леко и постоянно поглеждаше мъжа си и придаваше смел и съчувствен израз на лицето си, тя влезе в стаята на болния, бавно се обърна и безшумно затвори вратата. С нечути стъпки бързо се приближи до леглото на болния и като застана така, че да не става нужда той да обръща главата си, веднага улови в свежата си млада ръка; грамадната му кокалеста ръка, стисна я и с оная безобидна и съчувствена тиха оживеност, свойствена само на жените, заприказва с него.

— Ние се виждахме в Соден, но не се познавахме — каза тя. — Вие не сте мислили, че ще стана ваша сестра?

— Вие не бихте ме познали, нали? — каза той със светнала при влизането й усмивка.

— Не, щях да ви позная. Колко добре сте направили, че ни обадихте! Не минаваше ден Костя да не си спомни за вас и да не се безпокои.

Но оживлението на болния не продължи дълго.

Тя още не бе свършила да говори и върху лицето му се появи отново строг укорен израз на завист у умиращия към живия.

— Боя се, че тук не ви е съвсем добре — каза тя, като се отвърна от втренчения му поглед и заоглежда стаята. — Трябва да поискаме от хотелиера друга стая — каза тя на мъжа си, — а и на нас да е по-близо.

XVIII

Левин не можеше да гледа спокойно брат си, не можеше в негово присъствие да бъде естествен и спокоен. Когато влизаше при болния, очите и вниманието му несъзнателно се замъгляваха и той не виждаше и не различаваше добре положението на брат си. Усещаше ужасна миризма, виждаше мръсотия, безредие, мъчително положение и стонове и чувствуваше, че не може да се помогне с нищо. Дори не му минаваше през ума да обсъди подробно състоянието на болния, да помисли как това тяло лежи там, под одеялото, как са свити тия изсъхнали пищяли, слабини и гръб и не може ли някак по-добре да се сложат на леглото, да се направи нещо, та да му бъде ако не по-добре, поне по-малко зле. Тръпки полазваха по гърба му, когато започнеше да мисли за всички тия подробности. Той беше несъмнено убеден, че не може да се направи нищо нито за да се продължи животът, нито за да се облекчат страданията му. Но болният чувствуваше, че той смята, че не може да му се помогне, и се дразнеше. И затова на Левин му беше още по-тежко. За него беше мъчително да стои в стаята на болния, но още по-лошо беше да не бъде при него. И под различни предлози той непрестанно излизаше и пак влизаше — нямаше сили да остане сам.

Ала Кити мислеше, чувствуваше и действуваше съвсем не така. Когато видя болния, ней й дожаля за него. Но в женската й душа тая жалост породи съвсем не онова чувство на ужас и погнуса, каквото бе събудила у мъжа й, а необходимост да действува, да научи всички подробности за състоянието му и да му помогне. И понеже не се съмняваше ни най-малко, че трябва да му помогне, тя не се и съмнявате, че може да му се помогне и затова веднага се залови за работа. Веднага й обърнаха внимание същите ония подробности, само мисълта за които ужасяваше мъжа й. Изпрати да извикат лекаря, да идат до аптеката, накара пристигналата с нея прислужница и Мария Николаевна да пометат, да избършат праха, да измият, а и самата тя миеше, изплакваше нещо и подпъхваше някои неща под одеялото. По нейно нареждане внасяха и изнасяха нещо от стаята на болния. Самата тя няколко пъти ходи в стаята си, без да обръща внимание на господата, които я срещаха, и донасяше оттам чаршафи, калъфи, кърпички, ризи.

Лакеят, който сервираше обед на някакви инженери в общия салон, няколко пъти със сърдито лице идваше при нейното повикване и не можеше да не изпълни нарежданията й, понеже тя ги даваше с такава ласкава настойчивост, че не можеха никак да се отърват от нея. Левин не одобряваше всичко това; той не вярваше, че от това ще има някаква полза за болния. А най-много се страхуваше да не би болният да се разсърди. Но болният, макар че изглеждаше равнодушен, не се сърдеше, а само се срамуваше и изобщо сякаш се интересуваше от това, което тя прави с него. Когато Левин се върна от лекаря, при когото бе го изпратила Кити, и отвори вратата, свари болния тъкмо когато по нареждане на Кити му сменяха долните дрехи. Дългият бял кокалест гръб с грамадни изпъкнали лопатки и стърчащи ребра и прешлени беше гол, а Мария Николаевна и лакеят се мъчеха с ръкава на ризата и не можеха да пъхнат в него дългата му увиснала ръка. Кити, която бързо затвори вратата след Левин, не гледаше натам; но болният застена и тя мигновено се втурна към него.

— По-бързо де — каза тя.

— Но не идвайте — сърдито каза болният, — аз сам…

— Какво казвате? — попита Мария Николаевна.

Но Кити чу и разбра, че му било срамно и неприятно да го вижда гол.

— Аз не гледам, не гледам! — каза тя и оправи ръката му. — Мария Николаевна, вие пък минете от оная страна и оправете ръкава — прибави тя.

— Иди, моля ти се, в малката ми чанта има едно шишенце — обърна се тя към мъжа си, — знаеш, в страничното джобче, донеси го, моля ти се, а дотогава тук ще оправят напълно.

Когато се върна с шишенцето, Левин завари болния вече легнал в леглото, а всичко около него беше напълно променено. Тежката миризма бе заменена с миризма на оцет и парфюм, който, събрала устни и издула румените си бузи, Кити пръскаше през една тръбичка. Прах не се виждаше никъде, пред кревата бе постлан килим. На масата бяха наредени стъкленички, шише за вода и бе сложено необходимото бельо и започната broderie anglaise на Кити. На другата маса, при кревата на болния, имаше нещо за пиене, свещ и прахове. Самият болен, измит и сресан, лежеше върху чисти чаршафи, на високо издигнати възглавници, с чиста риза с бяла яка около неестествено тънката шия и без да сваля очи, гледаше Кити с нов израз на надежда.

Лекарят, когото Левин намери в клуба и доведе, не беше оня, който лекуваше Николай Левин и от когото той не бе доволен. Новият лекар извади слушалката си и преслуша болния, поклати глава, предписа лекарство и особено подробно обясни най-напред как да се взема лекарството, а след това — каква диета да се спазва. Той препоръча сурови или рохки яйца и минерална вода с варено мляко при известна температура. Когато лекарят си отиде, болният каза нещо на брат си, но Левин чу само последните думи: „твоята Катя“, а по погледа, с който гледаше, Левин разбра, че я хвали. Той извика и Катя, както я наричаше.

— Сега ми е вече много по-добре — каза той. — Ако ме гледахте вие, отдавна бих оздравял. Колко е хубаво! — Той улови ръката й и я притегли към устните си, но сякаш се страхуваше, че това ще й бъде неприятно, отказа се, пусна ръката й и само я погали. Кити улови ръката му с двете си ръце и я стисна.

— Сега ме обърнете на лявата страна и идете да спите — рече той.

Никой не можа да чуе какво каза той, само Кити го разбра. Разбра го, защото непрестанно следеше с мисълта си какво му е нужно.

— На другата страна — каза тя на мъжа си, — той спи винаги на нея. Обърни го, неприятно е да викаме слугите. Аз не мога. Ами вие не можете ли? — обърна се тя към Мария Николаевна.

— Страх ме е — отвърна Мария Николаевна.

Колкото и да се страхуваше да обгърне с ръце това страшно тяло и да докосне ония места под одеялото, за които искаше да не знае, Левин, изпаднал под влиянието на жена си, доби решителен израз на лицето, какъвто жена му бе виждала у него, и като пъхна ръце, улови го, но въпреки силата си бе поразен от странната тежест на тия изтощени членове. Докато той го обръщаше, като усещаше на врата си прегърналата го грамадна мършава ръка, Кити бързо, безшумно обърна възглавницата, нагласи я и оправи главата на болния и рядката му коса, която отново бе залепнала на слепите очи.

Болният задържа в ръката си ръката на брат си. Левин чувствуваше, че той иска да направи нещо с ръката му и я дърпа някъде. Левин се подчиняваше изтръпнал. Да, той я поднесе към устните си и я целуна. Левин се разтърси от ридания и понеже нямаше сили да каже нещо, излезе от стаята.

XIX

„Скрил от премудрых и открил детям и неразумным. “ Така мислеше Левин за жена си, разговаряйки тая вечер с нея.

Той мислеше за изречението от Евангелието, но не защото се смяташе премъдър. Не се смяташе премъдър, но не можеше да не знае, че е по-умен от жена си и от Агафия Михайловна, и не можеше да не знае, че когато мислеше за смъртта, мислеше с всички сили на душата си. Знаеше също, че много мъже с големи умове, чиито мисли по тоя въпрос бе чел, мислеха за това и все пак не знаеха дори една стотна от онова, което знаеха жена му и Агафия Михайловна. Колкото и различни да бяха тия две жени, Агафия Михайловна и Катя, както я наричаше братът Николай и както сега на Левин му бе особено приятно да я нарича, те си приличаха напълно в това. И двете несъмнено знаеха що е живот и що е смърт и макар че никак не можеха да отговорят и дори не биха могли да разберат ония въпроси, които се изпречваха пред Левин, и двете не се съмняваха в значението на това явление и гледаха на него напълно еднакво, и то не само помежду си, но споделяха тоя възглед с милиони хора. Доказателството, че знаеха твърдо какво нещо е смъртта, беше в това, че без да се съмняват нито за миг, те знаеха как трябва да се постъпва с умиращите и не се страхуваха от тях. А Левин и другите, макар че можеха да кажат много неща за смъртта, очевидно не знаеха, защото се страхуваха от смъртта, и никак не знаеха какво трябва да правят, когато някой умира. Ако сега Левин беше сам с брата Николай, той би го наблюдавал с ужас, с още по-голям ужас би чакал и не би могъл да направи нищо повече от това.

А той не знаеше и какво да говори, как да гледа, как да ходи. Виждаше му се обидно и не можеше да говори за странични неща; но да говори за смъртта, за тъжни работи — също не можеше. Не можеше пък и да мълчи. „Ако го гледам, ще си помисли, че го изучавам, страхувам се, ако не го гледам — ще си помисли, че мисля за друго. Ако ходя на пръсти — ще бъде недоволен; но съвестно ми е да тропам. “ А Кити очевидно не мислеше и нямаше време да мисли за себе си, тя мислеше за него, защото знаеше нещо, и всичко излизаше добре. Тя разправяше и за себе си, и за сватбата си и се усмихваше, и го жалеше, и го насърчаваше, и говореше за случаи на оздравяване и всичко излизаше добре; ясно е, че тя знаеше какво да прави. Доказателството, че нейните постъпки и тия на Агафия Михайловна не бяха необмислени, животински, неразумни, беше в това, че освен грижите за физическото му състояние, за облекчаване на страданията, както Агафия Михайловна, така и Кити гледаха да дадат на умиращия и нещо такова, много по-важно от грижите за физиката му, което нямаше нищо общо с физиологичните нужди. Когато говореше за умрелия старец, Агафия Михайловна бе казала: „Ех, слава Богу, причестиха го, миросаха го, дай Боже всекиму да умре така. “ Също така и Катя освен всички грижи за бельото, за раничките от лежането, за нещо за пиене още първия ден успя да склони болния, че трябва да го причестят и да му направят маслосвет.

След като се върнаха от болния да нощуват в стаите си, Левин седеше с наведена глава и не знаеше какво да прави. Трябваше да вечерят, да подредят за спане, да обмислят какво ще правят, но той не можеше дори да говори с жена си: съвестно му беше. А Кити, наопаки, беше по-дейна от обикновено. Беше дори по-оживена от друг път. Тя поръча да им донесат вечеря, сама прибра нещата, помогна да постелят леглата и не забрави да ги поръси с прах против дървеници. У нея имаше онова възбуждение и бърза съобразителност, които се явяват у мъжете преди сражение и борба, в опасни и решителни минути в живота, в ония минути, когато мъжът веднъж за винаги показва цената си и доказва, че цялото му минало не е било изживяно напразно, а е било подготовка за тия минути.

Цялата й работа спореше и нямаше още дванадесет часа, когато всички неща бяха подредени чисто, грижливо, някак особено, така че стаята в хотела заприлича на дом, на нейните стаи: леглата постлани, четки, гребени и огледалца подредени, кърпите приготвени.

Левин смяташе, че сега е непростимо да яде, да спи и дори да говори и чувствуваше, че всяко негово движение е неприлично. А тя подреждаше четчиците, но правеше всичко това така, че в тая работа нямаше нищо оскърбително.

Но те не можаха да хапнат нищо и дълго не можаха да заспят и дори дълго време не си лягаха.

— Много се радвам, че го склоних утре да го миросат — каза тя, седнала по блузка пред своето сгъващо се огледало, като решеше с гъстия гребен меките си благоуханни коси. — Аз не съм виждала никога такова нещо, но зная, мама ми е разправяла, че се четат молитви за изцеление.

— Нима мислиш, че той може да оздравее? — каза Левин, като гледаше как тясната пътечка на тила на кръглата й главичка се слива, щом прекараше гребена отпред.

— Питах лекаря: той каза, че няма да живее повече от три дни. Но нима те могат да знаят? Все пак се радвам, че го склоних — каза тя, като поглеждаше мъжа си изпод косата. — Всичко може да стане — прибави тя с оня особен, донякъде хитър израз, който се появяваше на лицето й винаги, когато говореше за религията.

След разговора им за религията, когато бяха още годеник и годеница, нито той, нито тя бяха заговаряли за това, но тя изпълняваше черковните обреди и молитви винаги с еднакво спокойно съзнание, че така трябва. Въпреки уверенията му в противното тя беше твърдо убедена, че той е също такъв и дори и по-добър християнин от нея и че всичко, което говори за тия работи, е една от неговите смешни мъжки приказки, като онова, което казваше за broderie anglaise — добрите хора уж закърпват дупките, а тя нарочно ги изрязва, и т. н.

— Но тая жена, Мария Николаевна, не е можела да се справи с всичко това — каза Левин. — И… трябва да призная, че много, много се радвам, дето дойде и ти. Ти си толкова чиста, че… — Той улови ръката й, но не я целуна (виждаше му се неприлично да целува ръката й при тая близост на смъртта), а само я стисна виновно, загледан в светналите й очи.

— Щеше да ти бъде много тежко сам — каза тя и като вдигна високо ръцете, които закриваха зачервените й от удоволствие бузи, събра косите си на тила и ги забоде с фуркети. — Не — продължи тя, — тя не е знаела… За щастие аз научих много работи в Соден.

— Нима и там имаше такива болни?

— По-тежко.

— Ужасното за мене е, че не мога да не си го спомня какъв бе на младини… Няма да повярваш колко хубав младеж беше, но тогава аз не го разбирах.

— Вярвам, вярвам. Доколкото чувствувам, щяхме да бъдем приятели с него — каза тя и се изплаши от думите си, обърна се към мъжа си и сълзи бликнаха в очите й.

— Да, щяхме да бъдем — тъжно каза той. — Той е един от ония хора, за които казват, че не са за тоя свят.

— Но нам ни предстоят много дни, трябва да си легнем — каза Кити, като погледна мъничкия си часовник.

Смъртта

На другия ден причестиха болния и го миросаха. През време на обреда Николай Левин горещо се молеше. В големите му очи, вперени в иконата, поставена върху покритата с цветна кърпа маса, се четеше такава страстна молба и надежда, че Левин се ужасяваше да го гледа. Левин знаеше, че тая страстна молба и надежда ще направят само още по-тежка раздялата му с живота, който така много обичаше. Левин познаваше брат си и хода на мислите му; той знаеше, че неговото безверие не се дължеше на това, че му беше по-леко да живее без вяра, а на това, че съвременно-научните обяснения на природните явления постепенно бяха изместили вярванията му, и затова знаеше, че сегашното му връщане към вярата не е естествено, дошло по пътя на същата мисъл, а е само временно, користно, с безумна надежда да оздравее. Левин знаеше също, че тая надежда бе подсилена и от Кити с разказите й за необикновени оздравявания, за които бе слушала. Той знаеше всичко това и му бе тежко, болно да гледа тоя молещ, пълен с надежда поглед и тая мършава китка на ръката, която едва се повдигаше и слагаше кръст върху силно обтегнатото чело, тия щръкнали рамене и хъркащи кухи гърди, които не можеха вече да поберат оня живот, за който болният се молеше. През време на тайнството Левин също се молеше и правеше онова, което той, безверникът, бе правил хиляди пъти. Той казваше, обръщайки се към Бога: „Ако ти съществуваш, направи да се излекува тоя човек (но това същото се повтаряше много пъти) и ще спасиш и него, и мене. “

След миропомазването на болния изведнъж му стана много добре. В продължение на цял час той не се закашля нито веднъж, усмихваше се, целуваше ръката на Кити, като й благодареше просълзен, и казваше, че му е по-добре, никъде не го боли и чувствува апетит и сила. Дори сам се поизправи, когато му донесоха супа, и поиска да му дадат и котлет. Колкото и безнадежден да беше, колкото и да беше очевидно, когато го погледнеха, че не ще може да оздравее, през тоя час Левин и Кити се намираха в едно и също щастливо възбуждение, примесено с плахост при мисълта да не би да се лъжат.

— По-добре ли е? — Да, много по-добре. — Чудно! — Няма нищо чудно. — Все пак по-добре е — шепнеха си те, като се усмихваха един на друг.

Тая илюзия не продължи много. Болният заспа спокойно, но след половин час кашлицата го събуди. И изведнъж изчезнаха всички надежди и у тия, които бяха около него, и у самия него. Явните страдания без съмнение ги разрушиха и у Левин, и у Кити, и у самия болен и те дори забравиха за по-раншните си надежди.

Без да си спомня дори за онова, в което вярваше преди половин час, сякаш се срамуваше дори да си го спомни, болният поиска да му дадат да подиша йод от едно шишенце, покрито с надупчена хартийка. Левин му подаде шишенцето и същият поглед на страстна надежда, с който гледаше, докато го миросваха, се впери сега в брат му, като искаше от него да потвърди думите на лекаря, че вдишването на йод прави чудеса.

— Катя няма ли я? — изхърка той, като се озърташе, когато Левин неохотно потвърди думите на лекаря. — Тогава мога да ти кажа… За нея направих тая комедия. Тя е толкова мила, но ние с тебе няма какво да се лъжем. Ето в това вярвам аз — каза той и като стискаше шишенцето с кокалестата си ръка, започна да вдишва от него.

В осем часа вечерта Левин и жена му пиеха чай в стаята си, когато Мария Николаевна дотича запъхтяна при тях. Тя беше бледна и устните й трепереха.

— Умира! — прошепна тя. — Страх ме е, че ей сега ще умре.

И двамата изтичаха при него. Той бе се привдигнал и седеше облакътен на кревата, превил дългия си гръбнак и навел ниско глава.

— Какво чувствуваш? — шепнешком попита Левин след късо мълчание.

— Чувствувам, че заминавам — с мъка, но с извънредна определеност проговори Николай, като процеждаше бавно думите. Той не повдигна глава, а само насочваше очи нагоре, без да види лицето на брат си. — Катя, излез! — рече още той.

Левин скочи и с повелително шепнене я накара да излезе.

— Заминавам — отново каза той.

— Защо мислиш така? — каза Левин само за да каже нещо.

— Защото заминавам — повтори той, сякаш му бе харесал тоя израз. — Край.

Мария Николаевна пристъпи до него.

— Да бяхте легнали, по-леко ще ви е — каза тя.

— Скоро ще лежа тихо — рече той, — мъртъв — прибави иронично и сърдито. — Е, щом искате, сложете ме да легна.

Левин сложи брат си да легне по гръб, седна до него и гледаше лицето му, без да диша. Умиращият лежеше, затворил очи, но мускулите на челото му помръдваха от време на време като у човек, който мисли дълбоко и напрегнато. Левин неволно мислеше заедно с него за онова, което става сега в душата му, но въпреки всички усилия на мисълта му да върви паралелно с неговата, по израза на това спокойно строго лице и по играта на мускула над веждата той виждаше, че за умиращия постепенно се изяснява онова, което си остава все така тъмно за Левин.

— Да, да, така — с прекъсване, бавно рече умиращият. — Почакайте. — Той отново млъкна. — Така! — изведнъж успокоително провлече той, сякаш за него всичко беше вече разрешено. — О, Господи! — каза той и тежко въздъхна.

Мария Николаевна попипа краката му.

— Изстиват — прошепна тя.

Дълго, много дълго, както се стори на Левин, болният лежеше неподвижно. Но той все още беше жив и от време на време въздишаше. Левин бе се уморил вече от напрежение на мисълта. Той чувствуваше, че въпреки цялото това напрежение на мисълта не можа да разбере кое е така. Чувствуваше, че отдавна вече бе останал по-назад от умиращия. Не можеше вече да мисли върху самия въпрос за смъртта, а неволно му идваше на ума за онова, което сега, след малко, ще трябва да прави: да му затвори очите, да го облече, да му поръча ковчег. И чудно нещо, той се чувствуваше съвсем охладнял и не изпитваше нито мъка, нито скръб от загубата, нито дори жалост към брат си.

Ако сега имаше някакво чувство към брат си, то беше по-скоро завист за онова знание, което умиращият има сега, а той не може да го има.

Той седя така още дълго край него и все очакваше края. Но краят не идваше. Вратата се отвори, показа се Кити. Левин стана, за да я върне. Но в същото време, когато ставаше, чу, че мъртвецът се раздвижи.

— Не си отивай — каза Николай и протегна ръка. Левин му подаде своята и сърдито замаха на жена си да излезе.

С ръката на мъртвеца в своята той седя половин час, един час и още един. Сега вече съвсем не мислеше за смъртта. Мислеше какво прави Кити, кой живее в съседната стая, собствена къща ли има лекарят. Огладня и му се доспа. Предпазливо пусна ръката и попипа краката на болния. Краката му бяха студени, но той дишаше. Левин отново се накани да излезе на пръсти, но болният пак се раздвижи и каза:

— Не си отивай!

………………………………………………………………

Съмна се; положението на болния беше все същото. Левин полекичка пусна ръката на умиращия и без да го погледне, отиде в стаята си и заспа. Когато се събуди, вместо да му съобщят за смъртта на брат му, както очакваше, научи, че болният се е върнал в по-раншното състояние. Пак започна да сяда, да кашля, започна пак да яде, да говори и пак престана да приказва за смъртта, пак започна да изказва надежда, че ще оздравее, и стана още по-раздразнителен и по-мрачен от преди. Никой, нито брат му, нито Кити можеха да го успокоят. Той се сърдеше на всички и на всички говореше неприятни неща, укоряваше всички за своите страдания и искаше да му доведат знаменития лекар от Москва. Винаги когато го запитваха как се чувствува, отговаряше еднакво с израз на злоба и укор:

⇐ Предыдущая 36 37 38 39 404142 43 44 45 Следующая ⇒