Седма част 3 страница

— А нима по пътя няма нищо?

— Има; но ще се забавим, а е и горещо. Има две славни местенца, но там едва ли ще намерим нещо.

На самия Левин му се искаше да се отбие на тия местенца, но тия местенца бяха близо до дома му, той можеше винаги да отиде на лов там, пък и те бяха малки — трима нямаше къде да стрелят. И затова той си кривеше душата, като казваше, че там едва ли ще намерят нещо. Когато се изравниха с едно малко блато, Левин искаше да го отминат, но набитото ловджийско око на Степан Аркадич веднага различи виждащото се от пътя тресавище.

— Няма ли да се отбием? — каза той, като посочи блатото.

— Левин, моля ви се! Тука е отлично! — замоли се Васенка Весловски и Левин не можа да не се съгласи.

Още не бяха се спрели, и кучетата вече летяха към блатото, като се надпреварваха.

— Крак! Ласка! …

Кучетата се върнаха.

— За трима ни ще бъде тясно. Аз ще остана тук — каза Левин, като се надяваше, че те няма да намерят нищо друго освен вдигнатите от кучетата калугерици, които се преобръщаха при летенето и жално писукаха над блатото.

— Не! Да вървим, Левин, да вървим заедно! — викаше Весловски.

— Истина ви казвам, тясно е. Ласка, назад! Ласка! Нали не ви трябва друго куче?

Левин остана при кабриолета и със завист наблюдаваше ловците. Те обиколиха цялото блато. В блатото нямаше нищо друго освен блатни кокошки и калугерици, една от които Васенка уби.

— Е, виждате ли, че не ми се свиди за блатото — каза Левин, — само дето си губим времето.

— Не, все пак е весело. Видяхте ли? — каза Васенка Весловски, като се качваше несръчно в кабриолета с пушка и с калугерица в ръце. — Как славно убих тая калугерица! Нали? Е, скоро ли ще стигнем до истинското място?

Конете изведнъж потеглиха. Левин удари главата си о ствола на нечия пушка и се чу изстрел. Всъщност изстрелът се чу преди това, но така се стори на Левин. Работата беше там, че като спущаше ударниците на пушката си, Васенка Весловски натискаше едната пружинка, а придържаше другия ударник. Зарядът се заби в земята и не причини никому вреда. Степан Аркадич поклати глава и се засмя укорно на Весловски. Но Левин нема& #768; кураж да му се скара. Първо, всеки укор би се сторил предизвикан от преминалата опасност и от подутината, която изскочи на челото на Левин; и второ, Весловски бе така наивно огорчен отначало и после така се смя добродушно и заразително на общата им уплаха, че не можеше да не се засмее и той.

Когато стигнаха второто блато, което беше доста голямо и сигурно щеше да им отнеме много време, Левин започна да ги уговаря да не слизат. Но Весловски отново го склони. И пак, понеже блатото беше тясно, Левин, като гостоприемен домакин, остана при колите.

Още с пристигането Крак се насочи към ботруните. Васенка Весловски пръв изтича след кучето. А Степан Аркадич не бе успял да се приближи, когато излетя вече един бекасин. Весловски не можа да го улучи и бекасинът кацна в неокосената ливада. Оставиха го на Весловски. Крак отново го намери, замря и Весловски уби бекасина и се върна при колите.

— Сега идете вие, а аз ще остана при конете — каза той.

Ловджийската завист бе започнала да гложди Левин. Той предаде поводите на Весловски и тръгна към блатото.

Ласка, която отдавна вече жално квичеше и се оплакваше от несправедливостта, хукна напред право към една сигурна, позната на Левин ботруна, при която Крак не бе ходил.

— Защо не спреш кучето? — извика Степан Аркадич.

— То няма да пропъди лова — отвърна Левин, като се радваше на кучето и бързаше след него.

Колкото повече се приближаваше до познатите ботруни, толкова по-голяма сериозност проличаваше в търсенето на Ласка. Една малка блатна птичка я отвлече само за миг. Ласка направи един кръг пред ботруните, започна втори и изведнъж трепна и замря.

— Ела, ела, Стива! — извика Левин, чувствувайки как сърцето му започва да бие по-силно и как изведнъж сякаш някаква ключалка се бе откачила в напрегнатия му слух, започнаха да го поразяват безредно, но ярко всички звуци, изгубил мярката за разстояние. Той чуваше стъпките на Степан Аркадич, като ги вземаше за далечен тропот на коне, чу как с хрупкав звук се изскубна с корените краят на ботруната, на която бе стъпил, и помисли тоя звук за летене на бекасин. Чу наблизо отзад и някакво шляпане по водата, за което не можеше да си даде сметка.

Като избираше място за крака си, той се придвижваше към кучето.

— Дръж!

Изпод кучето излетя не бекасин, а бекас. Левин вдигна пушката, но същия миг, когато се прицели, шляпането по водата се усили, дочу се съвсем близко и към него се присъедини гласът на Весловски, който викаше нещо странно високо. Левин видя, че се прицелва с пушката зад бекаса, но все пак стреля.

Като се убеди, че не е улучил, Левин се озърна и видя, че конете с кабриолета не са вече на пътя, а в блатото.

В желанието си да види стрелбата Весловски бе навлязъл в блатото и бе вкарал конете в калта.

— Дяволът го довлече! — измърмори Левин, като се връщаше към затъналата кола. — Защо карате насам? — сухо каза той на Весловски, извика коларя и започна да освобождава конете.

Левин го хвана яд и за това, че му попречиха да стреля, и за това, че вкараха конете му в калта, и главно за това, че нито Степан Аркадич, нито Весловски не помагаха нему и на кочияша да измъкнат и разпрегнат конете, понеже нито единият, нито другият нямаха понятие от впрягане и разпрягане. Без да отговори нито дума на уверенията на Васенка, че тук е съвсем сухо, Левин мълчаливо работеше с кочияша, за да измъкнат конете. Но след това, разгорещен от работата и като видя колко старателно и усърдно Весловски дърпа кабриолета за калника, така че дори го отчупи, Левин се укори, задето под влияние на вчерашното си чувство бе твърде студен към Весловски, и се постара с особена любезност да заглади своята сухост. Когато всичко бе поставено в ред и колите бяха извадени на пътя, Левин нареди да поднесат закуската.

— Bon app& #233; tit — bonne consience! Ce poulet va tomber jusqu’au fond de mes bottes[76] — каза една френска игрословица развеселилият се отново Васенка, като дояждаше второто пиле. — Е, сега нашите беди се свършиха; сега всичко ще тръгне благополучно. Само че заради грешката си аз трябва да седя на капрата. Нали? А? Не, не, аз съм Автомедон. Вижте само как ще ви откарам! — отвърна той, като не пущаше поводите, когато Левин го помоли да пусне кочияша на капрата. — Не, аз трябва да изкупя вината си и мене ми е много добре на капрата. — И той подкара конете.

Левин се страхуваше малко, че той ще измори конете, особено левия, червеникавия, който не можеше да задържи; но неволно се подчиняваше на веселостта му, слушаше романсите, които той, седнал на капрата, пееше по целия път, или разказите и нагледното му представяне как трябва да се карат по английски four in hand[77]; и в най-весело настроение след закуската всички стигнаха Гвоздевското блато.

Васенка караше толкова бързо конете, че стигнаха до блатото много рано, така че беше още горещо.

Когато наближаваха до това важно блато, главна цел на пътуването им, Левин неволно мислеше как да се отърве от Васенка и да се движи сам, без да му пречат. Степан Аркадич очевидно желаеше същото и на лицето му Левин видя израз на загриженост, какъвто винаги има истинският ловец преди започването на лова, и някаква свойствена нему добродушна хитрост.

— Как да тръгнем сега? Блатото е отлично, виждам и ястреби — каза Степан Аркадич, като посочи две виещи се над острицата големи птици. — Дето има ястреби, там сигурно има и дивеч.

— Ето, виждате ли, господа — каза Левин, като притягаше ботушите си с малко мрачен израз и оглеждаше пистоните на пушката си. — Виждате ли тая острица? — Той посочи едно тъмнеещо с черна зеленина островче сред грамадната, окосена до половината мокра ливада, ширнала се от дясната страна на реката. — Блатото започва ето тук, право пред нас, виждате ли — дето е по-зелено. Оттук то върви надясно, дето минават конете; там има ботруни и се срещат бекасини; и около тая острица чак до елшака и до самата мелница. Ей там, виждаш ли, дето е заливът. Това е най-хубавото място. Веднъж там убих седемнадесет бекаса. Ние ще се разделим с двете кучета в различни страни и ще се съберем там при мелницата.

— Е, кой ще тръгне надясно, кой наляво? — запита Степан Аркадич. — Надясно е по-широко, идете вие двамата, а пък аз ще тръгна наляво — сякаш безгрижно каза той.

— Прекрасно! Ние ще ударим повече лов! Е, хайде да вървим, да вървим! — подзе Васенка.

Левин не можеше да не се съгласи и те се разделиха.

Още щом влязоха в блатото, и двете кучета заедно започнаха да душат и се насочиха към тресавището. Левин познаваше това търсене на Ласка, предпазливо и неопределено; той познаваше и мястото и очакваше цяло ято бекаси.

— Весловски, до мене, до мене вървете! — със заглъхващ глас каза той на другаря си, който шляпаше по водата зад него; след неочаквания изстрел в Колпенското блато Левин неволно се интересуваше от посоката на неговата пушка.

— Не, аз няма да ви преча, не мислете за мене.

Но Левин неволно мислеше и си спомняше думите на Кити, когато тя го изпращаше: „Внимавайте да не се застреляте един друг. “ Кучетата идваха все по-близо и по-близо, като се изпреварваха едно друго и всяко вървеше по своя диря; очакването на бекас беше така силно, че шляпането на токовете в тресавището се струваше на Левин като крясък на бекас и той улавяше и стискаше приклада на пушката си.

„Пат! Пат! “ — чу се над ухото му. Васенка бе стрелял по едно ято патици, които се виеха над блатото и съвсем не навреме се изпречиха пред ловците. Левин не бе успял да се озърне, когато изпляска едни бекас; втори, трети и един след друг се издигнаха още осем парчета.

Степан Аркадич удари единия от тях в същия момент, когато той се готвеше да започне своите зигзази, и бекасът като топка падна в тресавището. Облонски бавно насочи пушката към другия, който летеше още ниско над острицата, и тоя бекас падна едновременно със звука на изстрела; и виждаше се как той подскача из окосената острица, като удря с оцелялото си бяло отдолу крило.

Левин не беше така щастлив: той стреля по първия бекас много отблизо и не улучи; насочи пушката си към него, когато той започна вече да се издига, но в това време изпод краката му излетя още един, който отвлече вниманието му, и той отново не улучи.

Докато пълнеха пушките, вдигна се още един бекас и Весловски, който бе успял да напълни пушката си втори път, изстреля по водата още два заряда с дребни сачми. Степан Аркадич прибра своите бекаси и с блеснали очи погледна Левин.

— Хайде сега да се разделим — каза Степан Аркадич и като понакуцваше с левия си крак и държеше пушката си готова за стрелба и подсвиркваше на кучето, тръгна на една страна. Левин и Весловски тръгнаха на друга.

С Левин винаги се случваше така, че когато първите му изстрели бяха несполучливи, той се горещеше, ядосваше се и стреляше през целия ден лошо. Така стана и днес. Бекаси имаше твърде много. Изпод кучетата, изпод краката на ловците непрестанно излитаха бекаси и Левин би могъл да се оправи; но колкото повече стреляше, толкова повече се посрамваше пред Весловски, който весело стреляше и на място, и не на място, нищо не убиваше и ни най-малко не се смущаваше от това. Левин бързаше, не се владееше, горещеше се все повече и повече и стигна дотам, че когато стреляше, почти не се надяваше, че ще убие. Изглежда, че и Ласка разбираше това. Тя започна да търси по-лениво и сякаш с недоумение или с укор се озърташе към ловците. Изстрелите следваха един след друг. Барутен дим се стелеше около ловците, а в голямата широка мрежа на чантата имаше само три лекички, мънички бекаси. При това единият бе убит от Весловски, а другият бе общ. В това време от другата страна на блатото се чуваха редките, но както се струваше на Левин, многозначителни изстрели на Степан Аркадич, при което почти след всеки изстрел се чуваше: „Крак, Крак, апорт! “

Това още повече вълнуваше Левин. Бекасите непрестанно се виеха във въздуха над острицата. От всички страни се чуваше нестихващо пляскане по земята и крякане във висината; вдигнатите преди това и виещи се във въздуха бекаси се изпречваха пред ловците. Вместо два — сега десетки ястреби с писък се виеха над блатото.

След като преминаха повече от половината блато, Левин и Весловски стигнаха до онова място, дето селската ливада бе разделена на дълги ивици, които опираха в острицата, и бе отбелязана на места с отъпкани бразди, на други — с окосен ред. Половината от тия ивици беше вече окосена.

Макар че по неокосеното имаше малко надежда да се намери толкова лов, колкото по окосеното, Левин бе обещал на Степан Аркадич да се срещнат и затова тръгна със спътника си по-нататък по окосените и неокосени ивици.

— Ей, ловджии! — извика им един от селяните, насядали пред една разпрегната каручка. — Елате да пладнувате с нас! Да си пийнете!

Левин се озърна.

— Ела де! Ела! — извика весел брадат селянин с червено лице, като откри белите си зъби и дигна зеленикаво, блестящо на слънцето шише.

— Qu’est ce qu’ils disent? [78] — запита Весловски.

— Викат ни да пием водка. Сигурно са делили ливадата. Аз бих си пийнал — не без хитрост каза Левин, като се надяваше, че Весловски ще се съблазни от водката и ще отиде при тях.

— Но защо черпят?

— Ей така, веселят се. Наистина идете при тях. За вас е интересно.

— Allons, c’est curieux. [79]

— Идете, идете, вие ще намерите пътя за мелницата! — извика Левин; той се озърна и с удоволствие видя, че Весловски, наведен, като се препъваше с уморените си крака и държеше пушката в изопнатата си ръка, се запъти от блатото към селяните.

— Ела и ти! — викаше селянинът на Левин. — Не бой се! Ще си хапнеш пирожки.

На Левин много му се искаше да си пийне водка и да изяде къшей хляб. Той бе изгубил сили и чувствуваше, че едва измъква преплитащите се крака от тресавището и за миг се подвоуми. Но кучето му се спря. И веднага цялата умора изчезна и той леко тръгна по тресавището към кучето. Изпод краката му излетя бекас; той стреля и го уби, но кучето продължаваше да стои. „Дръж! “ Изпод кучето се вдигна друг бекас. Левин стреля. Но денят бе злополучен; той не улучи и когато отиде да търси убития бекас, не намери и него. Той изгази цялата острица, но Ласка не вярваше, че е ударил нещо и затова, когато я изпращаше да търси, тя се преструваше, че търси, но не търсеше.

Работата не се оправи и без Васенка, когото Левин обвиняваше за неуспеха си. Бекаси имаше много и тук, но Левин едно след друго не улучваше.

Полегатите лъчи на слънцето още палеха; дрехите, цели просмукани от пот, лепнеха към тялото; левият ботуш, пълен с вода, тежеше и жвакаше; по изцапаното с барут лице се стичаха капки пот; в устата горчеше, в носа имаше миризма на барут и тресавище, в ушите — непрестанно крякане на бекаси; до цевите на пушката не можеше да се докосне човек, толкова бяха нагорещени; сърцето тупаше бързо и откъслечно; ръцете се тресяха от вълнение, а уморените крака се препъваха и преплитаха по ботруните и тресавището; но той все ходеше и стреляше. Най-после, когато, за срам, не улучи, хвърли на земята пушката и шапката си.

„Не, трябва да се опомня! “ — каза си той. Вдигна пушката и шапката си, извика Ласка и излезе от блатото. Когато се озова на сухо място, седна върху една ботруна, събу се, изля водата от ботуша, след това се приближи до блатото, напи се с вода, която имаше ръждив вкус, намокри разгорещените цеви на пушката и уми лицето и ръцете си. След като се разхлади, пое пак към онова място, дето бе кацнал един бекас, с твърдото намерение да не се горещи.

Искаше да бъде спокоен, но стана пак същото. Пръстът му натискаше пружината, преди той да се е прицелил в птицата. Вървеше от лошо към по-лошо.

Когато излезе от блатото и тръгна към елшака, дето трябваше да се срещне със Степан Аркадич, в чантата му имаше само пет парчета.

Преди да види Степан Аркадич, видя кучето му. Изпод изскубнатите корени на една елша изскочи Крак, цял почернял от вонящата блатна тиня, и с вид на победител подуши Ласка. Зад Крак в сянката на елшака се показа и снажната фигура на Степан Аркадич. Той идваше насреща му червен, запотен, с разкопчана яка и все така понакуцвайки.

— Е, как е? Вие стреляхте много! — каза той, като се усмихваше весело.

— Ами ти? — запита Левин. Но нямаше нужда да пита, защото бе видял вече пълната му чанта.

— Дребна работа.

Той бе ударил четиринадесет парчета.

— Славно блато! На тебе сигурно ти е пречил Весловски. Двама души с едно куче е неудобно — каза Степан Аркадич, за да омаловажи победата си.

Когато Левин и Степан Аркадич пристигнаха в къщата на селянина, у когото Левин винаги отсядаше, Весловски беше вече там. Той седеше сред стаята и уловен с две ръце за пейката, от която един войник, брат на домакинята, го дърпаше за изцапаните с тиня ботуши, се смееше със заразително-веселия си смях.

— Току-що дойдох. Ils ont & #233; t& #233; charmants. [80] Представете си, напоиха ме и ме нагостиха. Какъв хляб, чудо! D& #233; licieux! [81] А водката — никога не съм пил по-вкусна! И по никакъв начин не искаха да вземат пари. Все казваха: „Остави тая работа. “

— Защо ще ви вземат пари? Та те са ви черпили. Нима водката им е за продаване? — каза войникът, като измъкна най-после измокрения ботуш с почернелия чорап.

Въпреки нечистотията в стаята, замърсена от ботушите на ловците и мръсните, облизващи се кучета, въпреки блатната и барутна миризма, с която тя се изпълни, и липсата на ножове и вилици, ловците пиха чай и вечеряха с такъв апетит, както се яде само през време на лов. Измити и чисти, те отидоха в пометения плевник, дето кочияшите бяха постлали за господарите си.

Макар че бе се мръкнало, на никого от ловците не се спеше.

След като се повъртя около спомени и разкази за стрелба, за кучета, за по-раншни излизания на лов, разговорът попадна на тема, която заинтересува всички. Във връзка с повтаряните вече няколко пъти възторжени думи на Васенка за прелестта на тая нощувка и аромата на сено, за прелестта на счупената каручка (тя му се виждаше счупена, защото предната й част бе снета), за добродушието на селяните, които го бяха черпили с водка, за кучетата, които лежаха всяко в кравата на стопанина си, Облонски разправи за един прекрасен лов у Малтус, на който той бе ходил миналото лято. Малтус беше известен железопътен богаташ. Степан Аркадич разправяше какви блата в Тверска губерния бил откупил тоя Малтус и как ги бил запазил, какви екипажи, догкарти, превозили ловците и каква палатка със закуска разпънали край блатото.

— Не те разбирам — каза Левин, като се подигна на сеното — как не са ти противни тия хора. Разбирам, че една закуска с вино „Лафит“ е много приятна, но нима не ти е противен именно тоя разкош? Всички тия хора, както по-рано нашите откупчици, трупат пари така, че с това трупане спечелват презрението на хората, пренебрегват това презрение, а след това с безчестно спечеленото се откупват от по-раншното презрение.

— Съвсем правилно — отзова се Васенка Весловски. — Съвсем! Разбира се, Облонски прави това от bonhomie[82] а другите казват: „Ето и Облонски ходи при тях…“

— Ни най-малко. — Левин долови, че като казваше това, Облонски се усмихваше. — Аз просто не го смятам за по-безчестен от когото и да било от богатите търговци и дворяни. И едните, и другите са спечелили еднакво с труд и ум.

— Да, но с какъв труд? Нима е труд да получиш концесия и да я препродадеш?

— Разбира се, че е труд. Труд в тоя смисъл, че ако не беше той или други като него, не би имало и пътища.

— Но не такъв труд, какъвто е трудът на селянина или учения.

— Да кажем, че е така, но труд в тоя смисъл, че неговата дейност дава резултати — пътищата. Но ти пък смяташ, че пътищата се безполезни.

— Не, това е друг въпрос; аз съм готов да призная, че са полезни. Но всяка придобивка, която не отговаря на положения труд, е нечестна.

— Но кой ще определи дали тя отговаря, или не?

— Придобивка по нечестен път, с хитрост — каза Левин, чувствувайки, че не умее да определи ясно границата между честно и нечестно, — също както придобивките на банкерските кантори — продължи той. — Това зло, придобиване на грамадни състояния без труд, както е било при концесиите, е променило само формата си. Le roi est mort, vive le roi! [83] Току-що успяха да унищожат концесиите и ето че се явиха железопътните линии, банките: също печалби без труд.

— Да, всичко това може да е вярно и остроумно… Мирно, Крак! — извика Степан Аркадич на кучето, което се чешеше и обръщаше цялото сено; той очевидно бе уверен в правотата на тезата си и затова каза това спокойно и бавно. — Но ти не определи границата между честния и нечестния труд. Това, че аз получавам по-голяма заплата от моя началник-бюро, макар че той познава работата по-добре от мене, нечестно ли е?

— Не зная.

— Добре, тогава ще ти кажа: това, че ти получаваш за труда си в стопанството, да кажем, пет хиляди рубли повече, а нашият домакин-селянин, колкото и да се труди, не може да получи повече от петдесет рубли, е също така нечестно, както че аз получавам повече от моя началник-бюро, а Малтус — повече от един майстор на пътища. Напротив, аз виждам едно враждебно, с нищо необосновано отношение на обществото към тия хора и, струва ми се, че тук има завист…

— Не, това е несправедливо — каза Весловски, — не може да има завист, а има нещо нечисто в тая работа.

— Не, позволи ми — продължи Левин. — Ти казваш, че е несправедливо аз да получа пет хиляди, а селянинът — петдесет рубли: това е истина. Това е несправедливо и аз го чувствувам, но…

— Така е в действителност. Защо ние ядем, пием, ходим на лов, не работим нищо, а той вечно, вечно работи? — каза Васенка Весловски, който очевидно за пръв път в живота си помисли ясно за тия неща и затова напълно искрено.

— Да, ти чувствуваш това, но не му даваш имота си — каза Степан Аркадич, който сякаш нарочно дразнеше Левин.

В последно време между двамата баджанаци се бе установило някакво тайно враждебно отношение: сякаш, откак се бяха оженили за сестрите, между тях бе изникнало съперничество — кой е наредил по-добре живота си, и сега тая враждебност се изразяваше в тоя разговор, който бе започнал да добива личен характер.

— Не го давам, защото никой не иска това от мене, пък и да желая, не мога да го дам — отвърна Левин, — а и няма на кого.

— Дай го на тоя селянин; той няма да се откаже.

— Да, но как ще му го дам? Да отида и да му дам продавателен акт?

— Не зная; но щом си убеден, че нямаш право…

— Никак не съм убеден. Наопаки, чувствувам, че нямам право да дам имота си, че имам задължения и към земята, и към семейството си.

— Не, позволи ми; щом смяташ, че това неравенство е несправедливо, защо не постъпваш така…

— Аз постъпвам, само че отрицателно, в тоя смисъл, че не се стремя да увелича разликата в положението, което съществува между мене и него.

— Не, извини ме, но това е парадокс.

— Та това е някакво софистично обяснение — потвърди Весловски. — А, хазяине! — каза той на селянина, който скръцна с вратата и влезе в плевника. — Ти още ли не спиш?

— Не, какъв ти сън! Аз мислех, че нашите господа спят, но чувам — говорят. Искам да взема една кука. Не хапе ли кучето? — прибави той, като стъпваше предпазливо с босите си крака.

— А ти къде ще спиш?

— Ние отиваме да пасем конете.

— Ах, каква нощ! — каза Весловски, като гледаше края на къщата и разпрегнатите коли, които се виждаха при слабата вечерна светлина в голямата рамка на разтворената сега врата. — Но слушайте, пеят женски гласове, и то не лошо. Кой пее, хазяине?

— Пеят ратайкините, тук наблизо.

— Да идем да се разходим! И без това няма да заспим. Облонски, да вървим!

— Да можеше и да лежим, и да се разхождаме — отвърна Облонски, като се изтягаше. — Прекрасно е да се лежи.

— Добре, ще отида сам — каза Весловски, който стана и започна да се обува бързо. — Довиждане, господа. Ако е весело, ще ви извикам. Вие ме гощавахте с дивеч и аз няма да ви забравя.

— Нали е славен момък? — каза Облонски, когато Весловски излезе и селянинът затвори вратата след него.

— Да, славен — отвърна Левин, но продължаваше да мисли върху току-що водения разговор. Струваше му се, че доколкото умее, той изказа ясно мислите и чувствата си, а между това и двамата, умни и искрени хора, му заявиха в един глас, че се утешавал със софизми. Това нещо го смущаваше.

— Та така е, приятелю. Трябва едно от двете: или да признаеш, че сегашното устройство на обществото е справедливо и тогава да отстояваш правата си, или да признаеш, че се ползуваш от несправедливи предимства, както правя аз, и да се ползуваш с удоволствие от тях.

— Не, ако е несправедливо, ти не би могъл да се ползуваш с удоволствие от тия блага, поне аз не бих могъл. За мене главното е да чувствувам, че не съм виновен.

— Наистина, дали да отидем и ние, а? — каза Степан Аркадич, очевидно уморен от напрежение на мисълта. — Че няма да заспим, няма да заспим. Хайде да отидем!

Левин не отговори. Казаната от него в разговора дума, че постъпва справедливо само в отрицателен смисъл, го занимаваше. „Нима можем да бъдем справедливи само отрицателно? “ — питаше се той.

— Но колко силно мирише прясното сено! — каза Степан Аркадич, като се привдигна. — По никой начин няма да заспя. Васенка е измислил нещо там. Чуваш ли смях и неговия глас? Да отидем ли? Да отидем!

— Не, аз няма да отида — отвърна Левин.

— Нима отказваш пак по принцип? — усмихнат каза Степан Аркадич, като търсеше фуражката си в тъмнината.

— Не по принцип, но защо ще отида?

— Знаеш ли, ти ще си навлечеш беля — каза Степан Аркадич, който намери фуражката си и стана.

— Защо?

— Та не виждам ли как си се поставил с жена си? Чух, че за вас е първостепенен въпрос дали да идеш, или не за два дни на лов. Всичко това е хубаво като идилия, но така не може да бъде цял живот. Мъжът трябва да бъде независим, той си има своите мъжки интереси. Мъжът трябва да бъде мъжествен — каза Облонски и отвори вратата.

— Сиреч какво? Да отиде да задиря слугините? — запита Левин.

— Защо пък да не отиде, ако е весело. Са ne tire pas & #224; cons& #233; quence. [84] От това на жена ми няма да стане по-зле, а на мене ще ми бъде весело. Главното нещо е — да пазиш светостта на своя дом. У дома ти да не става нищо. Но не свързвай ръцете си.

— Може би — каза сухо Левин и се обърна настрана — Утре рано трябва да вървим, няма да будя никого, а ще тръгна на разсъмване.

— Messieurs, venez vite! [85] — чу се гласът на върналия се Весловски. — Charmante! [86] Аз я открих. Charmante, истинска Гретхен, и ние се запознахме вече с нея. Наистина, много е хубавичка! — разправяше той с такъв възторг, сякаш тя бе създадена хубава именно за него и той бе доволен от оня, който бе приготвил това за него.

Левин се престори на заспал, а Облонски се обу, запали пура и излезе от плевника; и скоро гласовете им стихнаха.

Левин дълго не можа да заспи. Чуваше как конете му хрупкат сено, а след това как стопанинът и по-големият му син се приготвиха и отидоха да пасат конете; после чу как войникът си постила да спи на другата страна на плевника с племенника си, малкия син на стопанина; чу как момчето с тънкото гласче каза на вуйчо си впечатлението от кучетата, които му се видели страшни и грамадни; после как момчето разпитваше какво ще ловят тия кучета и как войникът с пресипнал и сънлив глас му каза, че утре ловците ще отидат в блатото и ще стрелят с пушките, и как след това, за да се отърве от въпросите на момчето, той каза: „Спи, Васка, спи, че инак…“ — и скоро захърка и всичко утихна; чуваше се само цвилене на коне и крякане на бекас. „Нима само отрицателно? — повторно се запита Левин. — Е, та какво от туй? Аз не съм виновен. “ И започна да мисли за утрешния ден.

„Утре ще тръгна рано сутринта и ще си наложа да не се горещя. Бекаси колкото щеш. И бекасини има. А когато се върна, ще намеря писъмце от Кити. Да, Стива май е нрав: аз не съм мъжествен с нея, станал съм баба… Но какво да се прави! Пак отрицателно! “

Той чу през съня си смеха и веселите гласове на Весловски и Степан Аркадич. За миг отвори очи: луната бе изгряла, а те стояха и разговаряха в отворената врата, ярко осветена от лунната светлина. Степан Аркадич казваше нещо за свежестта на момичето, като го сравняваше с току-що обелен пресен орех, а Весловски се смееше със заразителния си смях и повтаряше нещо, сигурно казаните му от някой селянин думи: „Ти се увъртай повече около своята! “ Левин през сън рече:

— Господа, утре в зори! — и заспа.

XII

Когато стана в ранни зори, Левин се опита да събуди другарите си. Васенка, легнал по корем и протегнал единия си крак с чорап, спеше така дълбоко, че от него не можеше да се получи отговор. Облонски през сън отказа да тръгне толкова рано. Дори Ласка, която спеше свита на кълбо на края на сеното, стана неохотно и лениво започна да изтяга и оправя един след друг задните си крака. След като се обу, Левин взе пушката и предпазливо отвори скърцащата врата на плевника и излезе на улицата. Кочияшите спяха при колите. Конете дремеха. Само един от тях лениво ядеше овес, като го разпиляваше с пръхтене в коритото. Навън беше още дрезгаво.

— Защо си станал толкова рано, драги? — дружелюбно, като към стар добър познат, се обърна към него излязлата от къщи стара стопанка.

⇐ Предыдущая 43 44 45 46 474849 50 51 52 Следующая ⇒