Седма част 2 страница

— Значи, нищо не намерихте? Впрочем навътре в гората винаги има по-малко.

Сергей Иванович въздъхна и не отговори нищо. Яд го беше, че тя заприказва за гъбите. Искаше да я върне към първите й думи, които тя каза за детинството си; но сякаш въпреки волята си, след като помълча известно време, направи бележка върху последните й думи.

— Чувал съм само, че манатарките се срещат предимно в края на гората, макар че не умея да ги разпознавам.

Минаха още няколко минути, те се отдалечиха още повече от децата и бяха съвсем сами. Сърцето на Варенка биеше така, че тя чуваше ударите му и чувствуваше, че се изчервява, побледнява и пак се изчервява.

Да стане жена на такъв човек като Кознишев след положението си у госпожа Щал, й се виждаше върхът на щастието. Освен това тя беше почти уверена, че е влюбена в него. И това трябва да се реши ей сега. Беше я страх. Страх я беше и от това, което той ще каже, и от онова, което няма да каже.

Трябва да се обяснят сега или никога; това го чувствуваше и Сергей Иванович. Всичко в погледа, в руменината, в сведените очи на Варенка показваше болезнено очакване. Сергей Иванович виждаше това и я съжаляваше. Той чувствуваше дори, че да не каже нищо сега — значеше да я оскърби. Бързо повтаряше в ума си всички доводи в полза на решението си. Повтаряше си и думите, с които искаше да изрази предложението си; но вместо тия думи, по някакво неочаквано хрумнало му съображение, той изведнъж попита:

— Каква е разликата между манатарката и печурката?

Устните на Варенка трепереха от вълнение, когато отговори:

— В гуглата почти няма разлика, а в пънчето.

И още щом бяха казани тия думи, и той, и тя разбраха, че всичко е свършено, че онова, което трябваше да си кажат, няма да бъде казано, и вълнението им, което преди това бе стигнало до най-висока степен, започна да утихва.

— Пънчето на печурката напомня небръсната два дни брада на брюнет — каза вече спокойно Сергей Иванович.

— Да, това е истина — усмихната отвърна Варенка и неволно посоката на тяхната разходка се промени. Започнаха да се приближават към депата. На Варенка й беше мъчно, и я беше срам, но същевременно изпитваше и чувство на облекчение.

След като се върна в къщи и прецени всички доводи, Сергей Иванович сметна, че е разсъждавал неправилно. Той не можеше да изневери на паметта на Marie.

— По-тихо, деца, по-тихо! — дори сърдито се развика Левин на децата, като застана пред жена си, за да я защити, когато роякът деца с радостни викове се втурна насреща им.

След децата от гората излязоха и Сергей Иванович и Варенка. Кити нямаше нужда да пита Варенка; по спокойния и донякъде посрамен израз и на двете лица тя разбра, че плановете и не са се сбъднали.

— Е, как е? — запита я мъжът й, когато се връщаха в къщи.

— Не се лови на въдицата — каза Кити и с усмивката и начина на говорене напомняте баща си, което Левин често с удоволствие забелязвате у нея.

— Как не се лови на въдицата?

— Ей така — каза тя, като хвана ръката на мъжа си, поднесе я до устата си и се докосна до нея с неразтворени устни. — Както се целува ръка на някой владика.

— Но кой не се лови на въдицата? — засмян запита той.

— И двамата. А трябва ей така…

— Селяни минават…

— Не, те не видяха.

Докато децата пиеха чай, възрастните седяха на балкона и разговаряха така, сякаш нито не бе се случило, макар че всички, и особено Сергей Иванович и Варенка, много добре знаеха, че бе се случило едно, макар и отрицателно, но много важно събитие. И двамата изпитваха еднакво чувство, подобно на онова, което ученикът изпитва след неуспешен изпит и остава в същия клас или бива изключен завинаги от училище. Всички присъствуващи разбираха същото, че бе се случило нещо, и затова говореха оживено за странични неща. Тая вечер Левин и Кити се чувствуваха особено щастливи и влюбени. И в това, че те бяха щастливи в любовта си, имаше неприятно загатване за ония, които искаха същото и не можеха — и им беше съвестно.

— Помнете ми думата: Alexandre няма да дойде — каза старата княгиня.

Тая вечер очакваха с влака Степан Аркадич, а старият княз бе писал, че може и той да дойде.

— И аз зная защо — продължи княгинята, — той казва, че на първо време младоженците трябва да се оставят сами.

— Но татко и без това ни е оставил. Ние не сме го виждали — каза Кити. — И какви младоженци сме и не? Отдавна остаряхме.

— Само че, ако не дойде, и аз ще ви оставя, деца — каза княгинята, като въздъхна тъжно.

— Какво приказваш, мамо! — нападнаха я и двете й дъщери.

— Помисли си какво му е на него. Нали сега…

И изведнъж съвсем неочаквано гласът на старата княгиня затрепери. Дъщерите й млъкнаха и се спогледаха. „Maman винаги ще измисли нещо тъжно“ — казаха те с тоя поглед. Те не знаеха, че колкото и добре да бе на княгинята у дъщеря си, колкото и необходима да се чувствуваше тук, беше й мъчително тъжно и за нея самата, и за мъжа й, откак бяха омъжили последната си любима дъщеря и семейното гнездо бе съвсем опустяло.

— Какво има, Агафия Михайловна? — изведнъж запита Кити спрялата се тайнствено и с многозначителен израз на лицето Агафия Михайловна.

— Исках да ви попитам за вечерята.

— Виж, това е отлично — каза Доли, — ти върви се разпореждай, а пък аз ще отида с Гриша да преговорим урока му. Че той днес нищо не е работил.

— Урокът е за мене! Не, Доли, аз ще отида — рече Левин и скочи.

Гриша, който бе постъпил вече в гимназията, трябваше през лятото да преговаря уроците си. Даря Александровна още в Москва учеше заедно със сина си латински език, но сега у Левин бе си поставила за задача да преговаря с него, макар и веднъж на ден, най-трудните уроци по аритметика и латински. Левин бе предложил да я замести; но след като чу веднъж урока на Левин и забеляза, че не става така, както преговаряха с учителя в Москва, майката, смутено и пазейки се да не обиди Левин, решително му каза, че трябва да се води по учебника, както учителят, и че по-добре ще е тя сама да прави това. Левин го беше яд на Степан Аркадич, задето поради неговото нехайство не той, а майката следеше преподаването, от което не разбираше нищо, и на учителите, задето преподават така лошо на децата; но той обеща на балдъза си да води уроците, както тя иска. И продължаваше да се занимава с Гриша не както си знае, а по учебника, и затова го занимаваше неохотно и често забравяше времето за урока. Така беше и днес.

— Не, аз ще отида, Доли, а ти стой тук — каза той. — Ще направим всичко както трябва, по учебника. Виж, когато дойде Стива и тръгнем на лов, тогава ще прекъснем.

И Левин отиде при Гриша.

Същото каза и Варенка на Кити. Дори в щастливо благоустроената къща на Левин Варенка съумя да бъде полезна.

— Аз ще поръчам вечерята, а вие стойте тук. — каза тя и пристъпи до Агафия Михайловна.

— Да, да, сигурно не са намерили пилета. Тогава от нашите… — каза Кити.

— Ние с Агафия Михайловна ще помислим. — И Варенка изчезна заедно с нея.

— Какво мило момиче! — каза княгинята.

— Не мило, maman, а просто прелестно, такива не се намират.

— Значи, вие днес чакате Степан Аркадич? — каза Сергей Иванович, който очевидно не искаше да продължат разговора за Варенка. — Трудно е да се намерят двама баджанаци, които по-малко да си приличат — с тънка усмивка каза той. — Единият, подвижен, живее само в обществото като риба във вода; а другият, нашият Костя, жив, пъргав, отзивчив на всичко, но щом попадне в обществото, или примира, или се мята объркан като риба на сухо.

— Да, той е много лекомислен — каза княгинята, като се обърна към Сергей Иванович. — Аз исках именно да ви помоля да му поговорите, че на нея (тя посочи Кити) й е невъзможно да остане тук, а трябва непременно да дойде в Москва. Той каза, че щял да извика лекар…

— Maman, той ще направи всичко, на всичко е съгласен — каза Кити, ядосана на майка си, че вика за съдия в тая работа Сергей Иванович.

Посред разговора им по алеята се чу пръхтене на коне и шум от колела по пясъка.

Дол и още не бе успяла да стане, за да посрещне мъжа си, когато долу, от прозореца на стаята, в която се занимаваше Гриша, изскочи Левин и смъкна Гриша.

— Това е Стива! — извика изпод балкона Девин. — Ние свършихме, Доли, не бой се! — прибави той и като момче хукна срещу колата.

— & #206; s, ea, id, ejus, ejus, ejus[72] — викаше Гриша и подскачаше по алеята.

— И още някой. Сигурно е татко! — извика Левин, като се спря при входа на алеята. — Кити, не минавай по стръмната стълба, а заобиколи!

Но Левин се излъга, като помисли, че тоя, който седеше в каляската, е старият княз. Когато се приближи до каляската, той видя до Степан Аркадич не княза, а един хубав пълен младеж с шотландска шапчица, с дълги краища на лентите отзад. Това беше Васенка Весловски, втори братовчед на Шчербацки — петербургско-московски блестящ младеж, „отличен момък и страстен ловец“, както го представи Степан Аркадич.

Без да се смути ни най-малко от разочарованието, което предизвика, понеже бе дошъл вместо стария княз, Весловски весело се здрависа с Девин, напомняйки му, че се познават от по-рано, и като пое в каляската Гриша, пренесе го над пойнтера, който Степан Аркадич водеше със себе си.

Левин не се качи в каляската, а тръгна след нея. Беше го малко яд, задето не бе дошъл старият княз, когото той колкото повече опознаваше, толкова повече обикваше, и задето беше се домъкнал тоя Васенка Весловски, съвсем чужд и излишен човек. Той му се видя още по-чужд и излишен, когато, приближавайки се до външната стълба, дето се бе събрала цялата оживена тълпа от възрастни и деца, видя, че Васенка Весловски особено любезно и галантно целуна ръка на Кити.

— А ние е жена ви сме couisins[73], пък сме и стари познати — каза Васенка Весловски, като стисна отново силно-силно ръката на Левин.

— Е, как е, има ли дивеч? — обърна се към Левин Степан Аркадич, който едва успяваше да поздрави всекиго. — Ние с него имаме най-жестоки намерения. Как може, maman, те оттогава не са идвали в Москва. Е, Таня, ето за тебе! Извади го, моля ти се, от каляската отзад — на всички страни говореше той. — Колко си се освежила, Доленка — каза той на жена си, като целуна още веднъж ръката й, задържа я в своята и я потупваше отгоре с другата си ръка.

Левин, който преди минута беше в най-весело настроение, сега гледаше, мрачно и не харесваше нищо.

„Кого ли е целувал вчера е тия устни? “ — мислеше той, като гледаше нежностите на Степан Аркадич към жена му. Той погледна Доли и тя също не му се хареса.

„Та тя не вярва в любовта му. Тогава защо се радва толкова? Отвратително! “ — мислеше Левин.

Погледна княгинята, която преди минута му се виждаше толкова мила, и не му хареса маниерът, с който тя, като у дома си, поздравяваше тоя Васенка с лентите му.

Дори Сергей Иванович, който също бе излязъл на външната стълба, му се видя неприятен с престореното дружелюбие, с което посрещна Степан Аркадич, защото Левин знаеше, че брат му не обича и не уважава Облонски.

И Варенка, и тя му бе противна с начина, по който със своя вид на sainte nitouche[74] се запознаваше с тоя господин, когато всъщност мислеше само как да се омъжи.

А най-противна беше Кити, задето се бе поддала на тоя весел тон, с който тоя господин гледаше на идването си на село като на празник за себе си и за всички, и особено неприятна беше с тая особена усмивка, с която отговаряше на усмивките му.

Разговаряйки шумно, всички тръгнаха към къщи; но още щом всички седнаха, Левин се обърна и излезе.

Кити видя, че с мъжа й става нещо. Тя искаше да издебне миг, за да поприказва с него насаме, но той побърза да се изплъзне от нея, като каза, че трябва да отиде в канцеларията. Отдавна стопанските работи не бяха му се виждали така важни, както днес. „Там за тях е все празник — мислеше той, — я тук работите не са празнични: те не чакат и без тях не може да се живее. “

VII

Левин се върна в къщи едва когато изпратиха да го извикат за вечеря. На стълбата стояха Кити и Агафия Михайловна — съвещаваха се какви вина да поднесат на вечерята.

— Но защо правите такъв fuss[75]? Ще поднесем обикновено вино.

— Не, Стива не го пие… Костя, почакай, какво ти е? — извика Кити, като забърза след него, но той безжалостно, без да я дочака, влезе с големи крачки в трапезарията и веднага се намеси в общия оживен разговор, който поддържаха там Васенка Весловски и Степан Аркадич.

— Е, ще отидем ли утре на лов? — каза Степан Аркадич.

— Моля ви се, да отидем — каза Весловски, като се премести странишком на друг стол и подгъна под себе си дебелия си крак.

— С удоволствие, да отидем. Ами вие ходили ли сте тая година на лов? — обърна се Левин към Весловски, като оглеждаше крака му внимателно, но с престорена приятност, която бе така позната на Кити и която никак не му отиваше. — Не зная дали ще намерим бекасини, но бекаси има много. Само че трябва да тръгнем рано. Няма ли да се изморите? Ти не си ли изморен, Стива?

— Аз да съм изморен? Никога още не съм се изморявал. Хайде да не спим цяла нощ! Да отидем на разходка.

— Наистина, хайде да не спим! Отлично! — потвърди Весловски.

— О, ние сме уверени, че можеш да не спиш и да не оставиш и други да спят — каза на мъжа си Доли с оная едва доловима ирония, с каквато сега почти винаги се отнасяше към него. — А според мене време е вече за спане… Аз отивам, няма да вечерям.

— Не, постой, Доленка — каза Степан Аркадич, като мина на нейната страна до голямата маса, на която вечеряха. — Колко много работи още ще ти разправя!

— Сигурно нищо.

— Знаеш ли, Весловски ходил у Ана. И пак отива у тях. Та те са само на седемдесет версти от вас. И аз ще отида непременно. Весловски, ела тук!

Васенка отиде при дамите и седна до Кити.

— Ах, разправете, моля ви се, вие сте ходили у тях? Как е тя? — обърна се към него Даря Александровна.

Левин остана на другия край на масата и без да престане да разговаря с княгинята и Варенка, видя, че между Степан Аркадич, Доли, Кити и Весловски се води оживен и тайнствен разговор. И не само че се водеше тайнствен разговор, но той видя върху лицето на жена си израз на сериозно чувство, когато, без да махне очи, тя гледаше хубавото лице на Васенка, който оживено разправяше нещо.

— У тях е много хубаво — разправяше Васенка за Вронски и Ана. — Разбира се, аз не се наемам да съдя, но в тяхната къща се чувствуваш сред семейство.

— Какво смятат да правят те?

— Изглежда, че през зимата искат да отидат в Москва.

— Колко хубаво би било да отидем заедно у тях! Ти кога ще отидеш? — запита Степан Аркадич Васенка.

— Ще прекарам у тях юли.

— Ти ще отидеш ли? — обърна се Степан Аркадич към жена си.

— Отдавна исках да отида и непременно ще отида — каза Доли. — Мене ми е жал за нея, аз я познавам. Тя е прекрасна жена. Аз ще отида сама, когато си заминеш, и няма да притесня някого с това. И дори по-добре е без тебе.

— Отлично — каза Степан Аркадич. — Ами ти, Кити?

— Аз ли? Защо да отида? — каза Кити, цяла пламнала. И се обърна към мъжа си.

— А вие познавате ли се с Ана Аркадиевна? — запита я Весловски. — Тя е много привлекателна жена.

— Да — отвърна тя на Весловски, като се изчерви още повече, стана и пристъпи към мъжа си.

— Значи, утре отиваш на лов? — каза тя.

Ревността му в тия няколко минути, особено поради руменината, която бе покрила бузите й, когато разговаряше с Весловски, бе отишла вече далеко. Сега, когато слушаше думите й, той ги разбираше вече посвоему. Колкото и странно да му бе отпосле да си спомня затова, сега му се виждаше ясно, че ако тя го пита дали ще отиде на лов, това я интересува само за да знае дали той ще направи това удоволствие на Васенка Весловски, в когото според него тя бе влюбена вече.

— Да, ще отида — отвърна й той с неестествен, противен на самия него глас.

— Не, по-добре прекарайте утре тук, защото Доли не се е видяла с мъжа си, и заминете вдругиден — каза Кити.

Сега вече Левин преведе смисъла на Китините думи така: „Не ме разделяй с него. Все едно ми е, че ти ще отидеш, но остави ме да се насладя на компанията на тоя прелестен младеж. “

— Ах, щом искаш, ще останем утре — с особена приятност отвърна Левин.

В това време Васенка, който никак не подозираше какво страдание причинява с присъствието си, стана след Кити от масата и като я следеше с усмихнат, ласкав поглед, тръгна след нея.

Левин видя тоя поглед. Той побледня и един миг не можа да си поеме дъх. „Как си позволява така да гледа жена ми! “ — кипеше в него.

— Значи, утре? Моля ви се, да отидем — каза Васенка, като седна пак на стола и отново по навик подгъна крака си.

Ревността на Левин отиде още по-далеч. Той се видя вече измамен мъж, от когото жената и любовникът имат нужда само за да им създава удобства в живота и удоволствие… Но въпреки това той любезно и гостоприемно разпитваше Васенка за неговия ловджилък, за пушката и ботушите му и се съгласи да отидат утре.

За щастие ма Левин старата княгиня прекрати страданията му, като стана сама и посъветва Кити да отиде да спи. Но и тук не мина без ново страдание за Левин. Като се сбогуваше с домакинята, Васенка отново искаше да й целуне ръка, но Кити, изчервена, с наивна грубост, за която после майка й се кара, бутна ръката му и каза:

— Това не е прието у нас.

В очите на Левин тя бе виновна, че бе допуснала такива отношения, и още по-виновна, че така несръчно бе показала, че те не й се харесват.

— Е, как може да ви се спи! — каза Степан Аркадич, който след изпитите на вечерята няколко чаши вино бе изпаднал и най-мило и поетично настроение. — Погледни, погледни, Кити — рече той, като посочи луната, която се издигаше зад липите, — каква красота! Весловски, тъкмо сега е за серенада. Знаеш ли, той има чуден глас, ние си попяхме из пътя. Гой донесе прекрасни романси, новите два. Да бяхте попели с Варвара Андреевна.

Когато всички се разотидоха, Степан Аркадич още дълго се разхожда с Весловски по алеята и се чуваха гласовете им, които пееха новия романс.

Левин седеше начумерен в едно кресло в спалнята на жена си, слушаше тия гласове и упорито мълчеше, когато тя го питаше какво му е; но щом най-после тя сама го запита, плахо усмихната: „Да не би да не ти е харесало нещо у Весловски? “ — той не можа да изтърпи и изказа всичко: това, което казваше, го оскърбяваше и затова още повече го ядосваше.

Той стоеше пред нея със страшно блестящи изпод смръщените му вежди очи и притискаше силните си ръце към гърдите, сякаш напрягате всичките си сили, за да се сдържи. Изразът на лицето му би бил суров и дори жесток, ако едновременно не изразяваше и страдание, което я трогваше. Скулите му трепереха и гласът му се прекъсваше.

— Разбери, че не ревнувам; тази дума е отвратителна. Аз не мога да ревнувам и да вярвам, че… Не мога да кажа какво чувствувам, но това е ужасно… Не ревнувам, но съм оскърбен, унижен, задето някой смее да мисли, смее да те гледа с такива очи…

— Но с какви очи? — каза Кити, като се мъчеше да си припомни колкото може по-добросъвестно всички думи и жестове тая вечер и всичките им отсенки.

Дълбоко в душата си тя смяташе, че имаше нещо тъкмо в оня миг, когато той се премести след кея на другия край на масата, но не смееше да признае това дори пред себе си, а още по-малко се решаваше да го каже на мъжа си и с това да засили страданието му.

— И какво привлекателно може да има в мене, каквато съм? …

— Ах! — извика той и се улови за главата. — По-добре не приказвай! … Значи, ако беше привлекателна…

— Но не, Костя, изслушай ме! — каза тя, като го гледаше със страдалческо-съболезнователен израз. — Та какво можеш да мислиш ти? Когато за мене не съществуват хората, не, не! … Искаш ли да не виждам никого?

В първия миг неговата ревност я оскърби; яд я беше, че й е забранено дори най-малкото, и то най-невинно развлечение; но сега с удоволствие би пожертвувала не само такива дребни неща, но и всичко за неговото спокойствие, за да го избави от страданието, което изпитваше.

— Разбери ужаса и комизма на моето положение — с отчаян шепот продължи той, — че той е дошъл в къщата ми, че всъщност не е направил нищо неприлично, освен дето се държи така безцеремонно и подгъва крака си. Той смята това за най-добър тон и затова аз трябва да бъда любезен с него.

— Но, Костя, ти преувеличаваш — каза Кити, но дълбоко в душата си се радваше на тая силна любов, която се изразяваше сега чрез ревността му.

— Най-ужасното с, че ти си такава, каквато си винаги, и сега, когато за мене си такава светиня, когато сме така щастливи, така особено щастливи, и изведнъж такъв негодник… Не негодник, защо ще хокам него? Аз нямам нищо общо с него. Но защо е моето, твоето щастие? …

— Знаеш ли, аз разбирам защо стана това — започна Кити.

— Защо? Защо?

— Видях как гледаше ти, когато приказвахме на вечерята.

— Е да, е да! — изплашено каза Левин.

Тя му разправи какво са приказвали. И докато му разправяше това, задъхваше се от вълнение. Левин помълча, а след това се вгледа в бледното й, изплашено лице и изведнъж се улови за главата.

— Катя, аз съм те измъчил! Миличка, прости ми! Това е лудост! Катя, напълно съм виновен. И можеше ли заради такава глупост да се мъчим толкова?

— Не, мене ми е жал за тебе.

— За мене ли? За мене? Какво съм аз? Луд човек… Ами тебе защо измъчих? Ужасно е да се помпели, че всеки чужд човек може да развали щастието ни.

— Разбира се, тъкмо това е оскърбително…

— Не, тогава аз, напротив, ще го оставя нарочно цяло лято у нас и ще бъда прекалено любезен с него — каза Левин, като целуваше ръцете й. — Ще видиш. Утре… Да, наистина утре отиваме на лов.

VIII

На другия ден дамите още не бяха станали, а двете ловджийски коли, кабриолет и каручка, стояха пред входа и Ласка, която още от сутринта бе разбрала, че отиват на лов, след като се наквича и наскача до насита, седеше на кабриолета до коларя и развълнувана от закъснението, неодобрително поглеждаше към вратата, от която ловците все още не излизаха. Пръв излезе Васенка Весловски с големи нови ботуши, които стигаха до половината на дебелите му бедра, със зелена рубашка, препасана с нов, миришещ на кожа патрондаш, със своята шапчица с ленти и с новичка английска пушка без антапок и презрамка. Ласка изтича към него, поздрави го с подскачане, попита го посвоему дали ще излязат скоро ония, но понеже не получи отговор от него, върна се на поста си в очакване и отново замря, обърнала глава настрана и наострила едното си ухо. Най-сетне вратата шумно се отвори, изскочи, като се въртеше и подскачаше нависоко, Крак, пъстрожълтият пойнтер на Степан Аркадич, а след него излезе и самият Степан Аркадич с пушка в ръце и с пура в уста. „Мирно, мирно, Крак! “ — подвикваше той ласкаво на кучето, което опираше лапите си на корема и гърдите му и се вчепкваше за ловджийската му чанта. Степан Аркадич беше с цървули и навуща, със скъсани панталони и късо палто. На главата си имаше жалки останки от някаква шапка, но пушката му, нова система, беше великолепна, а чантата и патрондашът, макар и изтъркани, бяха от най-добро качество.

По-рано Васенка Весловски не разбираше тая истинска ловджийска елегантност — да бъдеш облечен в дрипи, но да имаш ловджийски екип от най-добро качество. Той разбра това сега, като гледаше Степан Аркадич, сияещата му в тия дрипи елегантна, охранена и весела господарска фигура, и реши при следващия лов да се екипира непременно така.

— Ами де го домакина ни? — запита той.

— Той има млада жена — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Да, и толкова прелестна!

— Той се бе облякъл вече. Сигурно пак е отишъл при нея.

Степан Аркадич позна. Левин бе изтичал пак при жена си да я попита още веднъж дали му е простила за вчерашната глупост и да я помоли, за Бога, да бъде предпазлива. Главно, да стои по-далеч от децата — те винаги могат да я блъснат. След това трябваше още веднъж да получи от нея потвърждение, че не му се сърди, задето заминава за два дни, и да я помоли да му изпрати непременно утре сутринта писъмце по един конник, да му пише поне две думи, за да научи той, че тя е добре.

На Кити както винаги й бе мъчно да се раздели за два дни с мъжа си, но когато видя оживената му фигура, която изглеждаше особено едра и силна в ловджийските ботуши и бялата риза, и го видя светнал от някакво непонятно за нея ловджийско възбуждение, заради радостта му тя забрави огорчението си и весело се сбогува с него.

— Извинявайте, господа! — каза той, като изскочи на външната стълба. — Взехте ли закуската? Защо червеникавият кон отдясно? Е, все едно. Ласка, марш, скоро на място!

— Пусни ги сред яловото стадо — обърна се той към говедаря, който го причакваше до входа, за да го пита де да откара скопените овни. — Извинявайте, ето идва още един негодник.

Левин скочи от кабриолета, на който бе се качил вече, и се спусна към предприемача-дърводелец, крачещ към входа с метър в ръка.

— Не дойде вчера в канцеларията, а сега ме задържаш. Какво има?

— Ако можем да направим още един завой. Ще се прибавят само три стъпала. И ще стане точно. Много по-удобно ще бъде.

— Да беше ме послушал — ядосан отвърна Левин. — Нали ти казвах, закрепи най-напред страничната опора и после дълбай стъпала. Сега не можеш го поправи. Направи, каквото ти казах — издялай нова.

Работата беше там, че в строящата се пристройка предприемачът бе сбъркал стълбата, бе я направил отделно и без да съобрази наклона, така че, когато поставиха стълбата на мястото, всички стъпала се оказаха полегати. Сега той искаше да остави същата стълба, като прибави още три стъпала.

— Много по-добре ще бъде.

— Но къде ще опре тая стълба с още три стъпала?

— Моля ви се — с презрителна усмивка каза дърводелецът. — Ще опре на самата площадка. Като започне, значи, отдолу — с убедително движение каза той, — ще върви, ще върви и ще опре.

— Но ще трябва да се прибавят три стъпала и надлъж… Къде ще опре тогава?

— Щом тръгне, значи, отдолу, и ще опре — упорито и убедително каза предприемачът.

— Ще опре в тавана и в стената.

— Моля ви се. Нали ще тръгне отдолу. Ще се издига, ще се издига и ще опре.

Левин извади шомпола и започна да му рисува стълбата върху праха.

— Ето, виждаш ли?

— Както искате — каза дърводелецът и изведнъж очите му светнаха, очевидно разбра най-после работата. — Изглежда, ще трябва да правим нова стълба.

— Направи, както ти е казано! — извика Левин, качвайки се в кабриолета. — Карай! Дръж кучетата, Филип!

Сега, когато остави зад себе си всички семейни и стопански грижи, Левин изпитваше такова силно чувство на радост от живота и от очакването, че не му се щеше да приказва. Освен това той изпитваше онова чувство на съсредоточено вълнение, каквото изпитва всеки ловец, когато се приближава към мястото на лова. Ако сега го занимаваше нещо, това бяха само въпросите дали ще намерят нещо в Колпенското блато, каква ще бъде Ласка в сравнение с Крак и как ще стреля днес. Дали няма да се посрами пред новия човек? Дали Облонски няма да го надмине в стрелянето? — минаваше му също през ума.

Облонски изпитваше подобно чувство и също не беше приказлив. Само Васенка Весловски приказваше весело, без да млъква. Сега, когато го слушаше, на Левин му беше съвестно да си спомни колко несправедлив е бил вчера към него. Васенка беше наистина славен момък, естествен, добродушен и много весел. Ако Левин се бе запознал с него като ерген, биха се сближили. На Левин му беше малко неприятно празничното му отношение към живота и неговата някак безцеремонна елегантност. Той сякаш си придаваше важност, задето имаше и дълги нокти, и шапчица, и други подходящи неща; но това можеше да се извини с неговото добродушие и порядъчност. Той се харесваше на Левин с доброто си възпитание, с отличното произношение на френски и английски и с това, че беше човек от неговия свят.

На Васенка извънредно много се хареса степният донски кок, левият логой. Той току се възхищаваше от него.

— Колко е хубаво да препускаш със степен кон из степта! А? Нали! — казваше той.

В язденето на степен кон той си представяше нещо диво, поетично, от което не можеше да се разбере нищо; но неговата наивност, особено съчетана с хубостта, милата усмивка и грацията на движенията му, беше много привлекателна. Дали защото неговата натура беше симпатична на Левин, или защото Левин, за да изкупи вчерашния си грях, се мъчеше да намери всичко хубаво у него, но на Левин му беше приятно.

Когато отминаха три версти, Весловски изведнъж потърси пурите и портфейла си и не знаеше дали ги е изгубил, или ги е оставил на масата. В портфейла имаше триста и седемдесет рубли и затова не биваше да се остави така.

— Знаете ли какво, Левин, аз ще прескоча до къщи с тоя донски кон. Ще бъде чудесно. А? — каза той, готов вече да се качи.

— Не, защо пък? — отвърна Левин, който пресметна, че Васенка трябва да има не по-малко от сто килограма. — Ще изпратя кочияша.

Кочияшът замина с логоя, а Левин подкара сам другите два коня.

— Та какъв е нашият маршрут? Я разправи хубавичко — каза Степан Аркадич.

— Планът ми е следният: сега отиваме до Гвоздево. Отсам Гвоздево има блато с бекасини, а отвъд Гвоздево се простират чудни блата с бекаси, а има и бекасини. Сега е горещо и привечер (на двадесет версти оттук) ще стигнем и ще нагазим вечерта в полето; ще пренощуваме, а утре сме вече в големите блата.

⇐ Предыдущая 42 43 44 45 464748 49 50 51 Следующая ⇒