Шеста част 3 страница

Тогава, в първия миг на скъсването, бе й дошла една успокоителна мисъл за постъпката й и сега, когато си спомняше за всичко минало, спомни си и за тая мисъл. „Аз неизбежно причиних нещастие на тоя човек — мислеше тя, — но не искам да използувам това нещастие; аз също страдам и ще страдам: лишавам се от онова, за което държах най-много — лишавам се от честното си име и от сина си. Аз постъпих лошо и затова не искам щастие, не искам развод и ще страдам от позора и раздялата със сина си. “ Но колкото и искрено да искаше да страда, Ана не страдаше. Нямаше никакъв позор. С оня такт, какъвто имаха така много и двамата, като избягваха в чужбина руските дами, те никога не се поставяха във фалшиво положение и навред срещаха хора, които се преструваха, че разбират положението им много по-добре, отколкото го разбираха самите те. На първо време не я измъчваше и раздялата със сина, когото обичаше. Момиченцето, неговото дете, беше така мило и така бе привързало към себе си Ана, откак й бе останало само то, че тя рядко си спомняше за сина.

Нуждата да живее, която бе се засилила след оздравяването й, беше толкова голяма и условията на живота бяха така нови и приятни, че Ана се чувствуваше непростимо щастлива. Колкото повече опознаваше Вронски, толкова повече го обикваше. Обичаше го заради самия него и заради любовта му към нея. За нея беше постоянна радост да го притежава напълно. Неговата близост й беше винаги приятна. Всички черти на характера му, който тя опознаваше все повече и повече, й бяха неизразимо мили. Външността му, променена в цивилните дрехи, беше за нея привлекателна, както за току-що влюбена. Във всичко, което той говореше, мислеше и правеше, тя виждаше нещо особено благородно и възвишено. Възхищението й от него често я плашеше: търсеше и не можеше да намери в него нищо, което да не е прекрасно. Тя не смееше да проявява пред него, че съзнава нищожеството си в сравнение с него. Струваше й се, че ако научи това, той може да я разлюби по-скоро; и макар да нямаше поводи за това, тя сега от нищо не се боеше толкова много, както да не изгуби любовта му. Но тя не можеше да не му бъде благодарна за отношението му към нея и да не показва колко много цени това. Той, който според нея имаше такова определено призвание към държавническа дейност, в която трябваше да играе видна роля, бе пожертвувал честолюбието си заради нея, без да проявява никога ни най-малко съжаление. Повече от по-рано той беше любовно-почтителен към нея и мисълта тя да не почувствува никога неловкото си положение не го напущаше нито за миг. Толкова мъжествен човек, в държането си към нея той не само никога не й противоречеше, но нямаше дори своя воля и сякаш беше зает само с това как да предугажда желанията й. И тя не можеше да не цени това, макар че понякога й тежеше тая напрегнатост на вниманието му към нея, тая атмосфера на грижи, с която я заобикаляше.

А Вронски, въпреки че бе осъществил напълно онова, което толкова дълго бе желал, не беше напълно щастлив. Той скоро почувствува, че осъществяването на неговото желание бе му дало само една песъчинка от оная планина от щастие, която той очакваше. Това осъществяване му показа вечната грешка, която правят хората, когато си представят, че щастието е осъществяване на желанието. На първо време, след като се свърза с нея и облече цивилни дрехи, той почувствува цялата прелест на свободата изобщо, която не познаваше по-рано, и свободата на любовта и беше доволен, но не за дълго. Скоро почувствува, че в душата му се надигнаха желания за нови желания, тъга. Въпреки волята си започна да се залавя за всеки мимолетен каприз, като го смяташе за желание и цел. Шестнадесетте часа на деня трябваше да се запълнят с нещо, понеже в чужбина те живееха при пълна свобода, извън оня кръг от условности в обществения живот, който запълваше времето им в Петербург. За удоволствия от ергенския живот, които поглъщаха Вронски при по-раншните му пътувания в чужбина, не можеше и да се мисли, тъй като един опит от тоя род бе причинил неочаквано и неподходящо за късната вечеря с познати умърлушване на Ана. Поради неопределеността на положението им не можеха да имат връзки и с местни руски компании. А разглеждането на забележителности, независимо от това, че всичко беше вече видяно, за него, като за русин и умен човек, нямаше онова необяснимо значение, което умеят да приписват на тая работа англичаните.

И както гладното животно грабва всеки попаднал му предмет, надявайки се да намери в него храна, така и Вронски напълно несъзнателно се залавяше ту за политиката, ту за новите книги, ту за картините.

Понеже на младини имаше влечение към живописта и понеже не знаеше къде да харчи парите си, той се зае да събира гравюри, спря се на живописта, започна да се занимава и вложи в нея оня свободен запас от желания, който искаше задоволяване.

Той умееше да разбира изкуството и да му подражава вярно, с вкус и затова сметна, че притежава онова, което е необходимо за художника, и след като се колеба известно време какъв род живопис да избере — религиозна, историческа, жанрова или реалистична, — започна да рисува. Той разбираше всички родове и можеше да се вдъхновява и от едните, и от другите; но не можеше да си представи, че може съвсем да не знаеш какви родове живопис има и да се вдъхновяваш непосредствено от онова, което е в душата ти, без да се интересуваш дали това, което ще нарисуваш, принадлежи към тоя или оня известен род. Понеже не знаеше това и се вдъхновяваше не непосредствено от живота, а посредством живота, въплътен вече в изкуството, той се вдъхновяваше много бързо и лесно и също така бързо и лесно постигаше нарисуваното от него да прилича много на оня род, на който искаше да подражава.

Най-много му харесваше френският грациозен и ефектен род и тъкмо в тоя род той започна да рисува портрета на Ана в италиански костюм и тоя портрет се стори както на него, така и на всички, които бяха го видели, много сполучлив.

Старото, изоставено палацо с високи гипсови моделирани тавани и с фрески по стените, с мозаични подове, с тежки жълти копринени завеси на високите прозорци, с вази по конзолите и камините, с врати, украсени с резба, и с мрачни зали, отрупани с картини — това палацо, след като се преместиха в него, със самата си външност поддържаше у Вронски приятното заблуждение, че той е не толкова руски помешчик, егермайстер без служба, колкото просветен любител и покровител на изкуствата и сам скромен художник, който се е отрекъл от обществото, от връзките и честолюбието си заради любимата жена. С преместването им в палацото ролята, която Вронски бе си избрал, му се удаде напълно и след като се запозна чрез Голенишчев с някои интересни лица, на първо време той беше спокоен. Рисуваше под ръководството на един италиански професор по живопис етюди от натура и изучаваше средновековния италиански живот. Напоследък средновековният италиански живот дотолкова го бе пленил, че започна да носи дори шапката и пелерината си през рамо по средновековен маниер, което му приличаше много.

— А ние живеем и не знаем нищо — каза веднъж Вронски на дошлия една сутрин при него Голенишчев. — Видя ли картината на Михайлов? — каза той, като му подаде току-що получения сутринта руски вестник и посочи статията за руския художник, който живееше в същия град и бе завършил една картина, за която отдавна приказваха и която била откупена предварително. В статията укоряваха правителството и Академията, задето бележитият художник бе лишен от всякакво насърчение и помощ.

— Видях я — отвърна Голенишчев. — Разбира се, той не е лишен от дарба, но има съвсем фалшива насока. Все същото онова ивановско-щраусовско-ренановско отношение към Христа и религиозната живопис.

— Какво представлява картината? — попита Ана.

— Христос пред Пилат. Христос е представен като евреин с целия реализъм на новата школа.

И понеже въпросът за съдържанието на картината го насочи към една от най-любимите му теми, Голенишчев започна:

— Не разбирам как могат да правят такива груби грешки. Христос има вече своето определено въплъщение в изкуството на великите старци. Така че, щом те искат да изобразят не Бога, а революционера или мъдреца, нека вземат от историята Сократ, Франклин, Шарлота Корде, но не и Христа. Те вземат тъкмо онова лице, което не бива да се взема за изкуството, и след това…

— А истина ли е, че тоя Михайлов е в такава бедност? — попита Вронски, който смяташе, че като руски меценат трябва да помогне на художника, независимо от това дали картината му е хубава или лоша.

— Едва ли. Той е отличен портретист. Виждали ли сте портрета му на Василчикова? Но изглежда, че не иска вече да рисува портрети и може би тъкмо затова е в нужда. Аз казвам, че…

— Не можем ли да го помолим да нарисува портрета на Ана Аркадиевна? — попита Вронски.

— Защо пък моя? — каза Ана. — След твоя аз не искам никакъв портрет. По-добре да нарисува Ани (така тя наричаше момиченцето си). Ето я и нея — прибави тя, като съгледа през прозореца хубавицата италианка кърмачка, която бе изнесла детето в градината, и веднага незабелязано се обърна към Вронски. Хубавицата кърмачка, която послужи на Вронски като модел за главата на една от картините му, беше единствената тайна мъка в живота на Ана. Когато я рисуваше, Вронски се любуваше на нейната красота и средновековност и Ана не смееше да признае, че се бои да ревнува тая кърмачка и затова особено обсипваше с любезности и глезеше както нея, така и малкия й син.

Вронски също погледна през прозореца, погледна и Ана в очите и се обърна веднага към Голенишчев:

— А ти познаваш ли тоя Михайлов?

— Срещал съм го. Но той е чудак и без всякакво образование. Знаете ли, един от ония диви нови хора, които често се срещат сега; един от ония свободомислещи, които d’embl& #233; e[58] са възпитани в представите за безверие, отрицание и материализъм. По-рано — каза Голенишчев, като не виждаше или не желаеше да види, че и Ана, и Вронски искат да говорят, — по-рано свободомислещ беше оня човек, който се възпитаваше в представите за религията, закона и нравствеността и сам с борба и труд стигаше до свободомислието; но сега се явява нов тип самородни свободомислещи, които израстват, без да са чували дори, че е имало нравствени, религиозни закони и авторитети, а просто израстват с представите за отричане на всичко, сиреч — като диви. Той е такъв. Струва ми се, че е син на един московски камерлакей и не е получил никакво образование. Когато постъпил в Академията и си спечелил репутация, той, като умен човек, поискал да се образова. И се обърнал към онова, което му се струвало извор на образованието — към списанията. Но, разбирате ли, едно време човек, който искал да се учи, да кажем, един французин, би започнал да изучава всички класици: и богослови, и трагици, и историци, и философи, и вие знаете какъв труд би му предстоял. Но у нас сега той попада направо на отрицателната литература, усвоява набързо целия екстракт на отрицателната наука и е готов. А и нещо повече: преди двадесет години той би намерил в тая литература признаци на борба с авторитетите, с вековните възгледи, би разбрал от тая борба, че е имало и нещо друго; а сега попада направо на такава, в която дори не удостояват със спор старите възгледи, а казват направо: не съществува нищо, evolution, подбор, борба за съществуване и нищо повече. В моята статия аз…

— Знаете ли — каза Ана, която отдавна вече предпазливо се споглеждаше с Вронски и знаеше, че Вронски не се интересува от образованието на тоя художник, а го занимава само мисълта да му помогне и да му поръча портрет. — Знаете ли какво? — смело прекъсна тя разприказвалия се Голенишчев. — Я да отидем при него!

Голенишчев се опомни и с удоволствие се съгласи. Но понеже художникът живееше в един далечен квартал, решиха да вземат каляска.

След един час Ана заедно с Голенишчев и Вронски, седнали на предното място в каляската, стигнаха до една нова грозна къща в далечния квартал. Те научиха от посрещналата ги жена на вратаря, че Михайлов позволява да посещават ателието му, но че сега е в квартирата си, на две крачки оттук, и я изпратиха при него с визитните си картички, искайки позволение да видят картините му.

Художникът Михайлов както винаги работеше, когато донесоха картичките на граф Вронски и Голенишчев. Сутринта бе работил над една голяма картина в ателието си. Когато си дойде в къщи, той се разсърди на жена си, задето не умееше да се справи с хазайката, която искаше пари.

— Двадесет пъти съм ти казвал, не влизай в обяснения. Ти и без това си глупава, а като започнеш да се обясняваш на италиански, ставаш тройно по-глупава — каза й той след дълго препиране.

— Ама ти не дигай врява, аз не съм виновна. Ако имах пари…

— За Бога, остави ме на мира! — със сълзи в гласа извика Михайлов и като запуши ушите си, влезе в работната си стая зад преградката и заключи вратата. „Неразбрана жена! “ — каза си той, седна до масата и като разтвори папката, веднага се залови с особена жар за една започната рисунка.

Той не работеше никога с такъв жар и успех, както когато животът му вървеше зле и особено когато се караше с жена си. „Ах, да мога да се пръждосам някъде! “ — мислеше той и продължаваше да работи. Правеше скица на човек, който е обхванат от гняв. Скицата бе направена по-рано, но той не беше доволен от нея. „Не, оная беше по-хубава… Де ли е тя? “ Отиде при жена си и начумерен, без да я гледа, попита по-голямото си момиче де е оная хартия, която им беше дал. Хартията с нахвърляната скица се намери, но беше измачкана и накапана със стеарин. Но той все пак взе рисунката, постави я на масата в стаята си и като се поотдалечи и замижа, започна да я разглежда. Изведнъж се усмихна и радостно размаха ръце.

— Така, така! — рече той, взе молива и веднага започна бързо да рисува. Стеариновото петно придаваше на човека нова поза.

Той рисуваше тая нова поза и изведнъж си спомни енергичното лице с издадена брадичка на продавача, от когото си купуваше пури, и нарисува на човека същото това лице с брадичката. Засмя се от радост. Изведнъж от мъртва, измислена, фигурата стана жива, и то такава, че не биваше вече да се променя. Тая фигура живееше и беше ясно и несъмнено очертана. Можеше да поправи скицата съобразно изискванията на тая фигура, можеше и дори трябваше да разположи иначе краката, да промени съвсем положението на лявата ръка и да отметне косата. Но като правеше тия поправки, той не изменяше фигурата, а само отстраняваше това, което я затуляше. Той сякаш махаше от нея ония покривки, поради които тя не се виждаше цяла; всяка нова черта само изтъкваше повече цялата фигура в пълната й енергична сила, такава, каквато бе му се представила изведнъж от направеното стеариново петно. Той внимателно завършваше фигурата, когато му донесоха картичките.

— Ей сега, ей сега!

Отиде при жена си.

— Е, стига, Саша, не се сърди! — каза й той, като се усмихваше плахо и нежно. — Ти бе виновна. Аз бях виновен. Ще уредя всичко. — И след като се помири с жена си, облече маслиненото си палто с кадифена яка, сложи си шапката и тръгна към ателието. Бе забравил вече сполучливата фигура. Сега го радваше и вълнуваше посещението, което правеха на ателието му тия важни руси, пристигнали с каляска.

За картината си, тая, която сега беше на статива му, дълбоко в душата си той имаше мнение, че такава картина никой никога досега не е рисувал. Не мислеше, че картината му е по-хубава от всички картини на Рафаел, но знаеше, че онова, което искаше да предаде и бе предал в тая картина, никой никога не бе постигнал. Това нещо той знаеше със сигурност и го знаеше отдавна, откак бе почнал да я рисува; но мненията на другите, каквито и да бяха те, все пак имаха грамадно значение за него и го вълнуваха до дъното на душата. Всяка забележка, дори най-нищожната, която показваше, че познавачите виждат поне една малка част от онова, което той виждаше в тая картина, го вълнуваше до дъното на душата. На своите критици той винаги приписваше по-голяма дълбочина на разбиране от тая, която той самият имаше, и винаги очакваше от тях нещо такова, което сам не виждаше в картината си. И както му се струваше, често намираше това нещо в преценката на зрителите.

С бързи крачки той се приближаваше до вратата на ателието си и въпреки вълнението изведнъж го порази меко осветената фигура на Ана, която бе се изправила в сянката при входа и слушаше разпаления Голенишчев, който й казваше нещо, и в същото време очевидно искаше да огледа приближаващия се художник. Той дори сам не забеляза как, приближавайки се до тях, улови и погълна това впечатление, както беше и с брадичката на тютюнопродавача, и го скъта нейде, отдето щеше да го извади, когато потрябва. Посетителите, разочаровани вече предварително от разказа на Голенишчев за художника, се разочароваха още повече от външността му. Среден на ръст, набит, с чевръста походка, с кафява шапка, маслинено палто и тесни панталони, тогаз, когато отдавна вече се носеха широки, и особено с обикновеното си широко лице, върху което бе съчетан израз на стеснение и желание да запази достойнството си, Михайлов им направи неприятно впечатление.

— Моля, заповядайте — каза той, като се стараеше да изглежда равнодушен, влезе в коридора, извади ключа от джоба си и отключи вратата.

Когато влязоха в ателието, художникът Михайлов още веднъж изгледа гостите и отбеляза във въображението си и израза върху лицето на Вронски, особено скулите му. Въпреки че естетичното му чувство непрестанно работеше, събирайки материал, въпреки че чувствуваше все по-голямо и по-голямо вълнение, понеже наближаваше моментът, когато ще чуе мнения за картината си, той бързо и тънко по неуловими признаци си създаваше представа за тия три лица. Тоя (Голенишчев) е тукашен русин. Михайлов не си спомняше нито фамилното му име, нито къде го бе срещал и какво бе говорил с него. Спомняше си само лицето му, както помнеше всички лица, които бе виждал някога, но си спомняше също, че това бе едно от ония лица, които във въображението си той бе отделил в един огромен дял от фалшиво значителни и бедни откъм израз физиономии. Дългите коси и твърде откритото чело придаваха външна значителност на лицето, което имаше детски неспокоен израз, съсредоточен в основата на тесния нос. Според преценката на Михайлов Вронски и Каренина трябва да са знатни и богати руси, които като всички богати руси не разбират нищо от изкуство, но се преструват на любители и ценители. „Сигурно са видели вече всички старини и сега обикалят ателиетата на новите, на шарлатанина немец и на глупака прерафаелит англичанин, а при мене идват само за да имат пълна представа“ — мислеше той. Познаваше много добре маниера на дилетантите (колкото по-умни са те, толкова по-зле) да разглеждат ателиетата на съвременните художници само за да имат право да кажат, че изкуството е в упадък и че колкото повече гледаш новите, толкова повече виждаш колко неподражаеми си остават големите стари майстори. Той очакваше всичко това, четеше го по лицата им, виждаше го в равнодушната небрежност, с която говореха помежду си, наблюдаваха манекените и бюстовете и свободно се разхождаха, като чакаха той да открие картината. Но въпреки това, докато преместваше етюдите си, вдигаше завесите и снемаше покривката, той изпитваше силно вълнение, толкова повече, че макар според него всички знатни и богати руси да са говеда и простаци, и Вронски, и особено Ана му харесваха.

— Ето, заповядайте! — каза той, като посочи картината и с чевръстата си походка се отдръпна настрана. — Това е разпитът при Пилат. Матея, глава XXVII — каза той, чувствувайки, че устните му започват да треперят от вълнение. Той се отдръпна и застана зад тях.

Няколко секунди, докато посетителите мълчаливо наблюдаваха картината, Михайлов също я гледаше, но я гледаше с равнодушен, чужд поглед. В тия няколко секунди той бе предварително уверен, че тъкмо те, тия посетители, които толкова презираше преди една минута, ще произнесат висока, пресправедлива оценка за картината му. Той бе забравил всичко, което мислеше за картината си по-рано, през тия три години, докато я рисуваше; забравил бе всичките й достойнства, които бяха несъмнени за него, и сега я наблюдаваше с техния равнодушен, чужд, нов поглед и не виждаше нищо хубаво в нея. Виждаше на пръв план сърдитото лице на Пилат и спокойното лице на Христа, а на втори план фигурите на Пилатовите слуги и лицето на Йоан, което се взираше в това, което става. Сега, когато гледаше с техните очи, всяко лице, със своя особен характер, до което той се бе домогнал с такова търсене, с такива грешки и поправки, всяко лице, което бе му създало толкова мъки и радост, и всички тия лица, които бе размествал толкова пъти, за да постигне общото, всички отсенки в колорита и тоновете, които бе постигнал с такъв труд — всичко това заедно му се виждаше една баналност, повтаряна хиляди пъти. Когато погледна картината с техните очи, дори най-скъпото за него лице, лицето на Христа, което беше център на картината и бе му доставило такъв възторг при постигането му, беше изцяло изгубено за него. Той виждаше едно добре нарисувано (а дори не и добре — той виждаше сега ясно много недостатъци) повторение на ония безконечни Христосовци на Тициан, Рафаел и Рубенс и на същите войници, и на Пилат. Всичко това беше изтъркано, бедно и старо и дори лошо нарисувано — пъстро и слабо. Те ще бъдат прави, когато в присъствието на художника ще изрекат престорено учтиви фрази, а ще го съжаляват и ще му се смеят, когато останат сами.

Стана му много тежко от това мълчание (макар че то продължи не повече от една минута). За да го прекъсне и покаже, че не е развълнуван, той направи усилие над себе си и се обърна към Голенишчев.

— Струва ми се, че съм имал удоволствието да се срещна с вас — каза му той, като се озърташе неспокойно ту към Ана, ту към Вронски, за да не изтърве нито една черта от израза на лицата им.

— Разбира се, виждахме се у Роси, помните ли, на оная вечеринка, дето декламираше италианската госпожица — новата Рашел — свободно заприказва Голенишчев, като откъсна без ни най-малко съжаление погледа си от картината и се обърна към художника.

Но като забеляза, че Михайлов чака мнението му за картината, каза:

— Картината ви е напреднала доста, откак я видях последния път. И както тогава, така и сега необикновено ме поразява фигурата на Пилат. Колко разбран ти става той, тоя добър, отличен човек, но чиновник до дъното на душата си, който не знае какво прави. Но, струва ми се…

Живото лице на Михайлов изведнъж просия цяло: очите му светнаха. Той искаше да каже нещо, но не можа да проговори от вълнение и се престори, че се закашля. Колкото и малко да ценеше способността на Голенишчев да разбира изкуството, колкото и нищожна да беше тая справедлива забележка за верния израз на лицето на Пилат като чиновник, колкото и обидно да му се виждаше, че му правят най-напред такава нищожна забележка, преди да е станало дума за най-важните неща, Михайлов беше във възторг от тая преценка. Самият той мислеше за фигурата на Пилат същото, което каза Голенишчев. Че тая преценка беше една от милионите други преценки, които можеха да бъдат верни, в което Михайлов бе твърдо убеден, това не намаляваше значението на забележката, изказана от Голенишчев. Той обикна Голенишчев за тая забележка и неговата умърлушеност веднага се замени с възторг. Изведнъж цялата му картина оживя пред него с цялата неизразима сложност на всичко живо. Михайлов отново се опита да каже, че и той разбира така Пилат; но устните му непокорно трепереха и той не можа да проговори. Вронски и Ана също си приказваха нещо с оня тих глас, с който обикновено хората говорят на художествените изложби — донейде за да не оскърбят художника, а донейде за да не кажат високо някоя глупост, каквато много лесно може да се каже, когато се говори за изкуство. На Михайлов се стори, че картината и на тях направи впечатление. Той пристъпи до тях.

— Чуден е изразът на Христа! — каза Ана. От всичко, що видя, тоя израз й хареса най-много; тя чувствуваше, че това е центърът на картината и затова на художника ще бъде приятно да го похвалят. — Ясно е, че той съжалява Пилат.

Това беше пак една от милионите верни преценки, които можеха да се направят за картината му и за фигурата на Христа. Тя каза, че той съжалява Пилат. В израза на Христа трябва да има и жалост, защото в него има израз на любов, на неземно спокойствие, готовност за смърт и съзнание за безполезността на думите. Разбира се, у Пилат има израз на чиновник, а у Христа — израз на жалост, защото единият олицетворява плътския, а другият — духовния живот. Всичко това и много други неща минаха през ума на Михайлов. И отново лицето му засия от възторг.

— Пък и как е направена тая фигура, колко въздух! Можем да отминем — каза Голенишчев, който с тая забележка очевидно искаше да покаже, че не одобрява съдържанието и идеята на фигурата.

— Да, чудно майсторство! — каза Вронски. — Как изпъкват тия фигури на задния план! Това се казва техника — каза той, като се обръщаше към Голенишчев и с това загатваше за някогашния им разговор за отчаянието на Вронски, че ще може да придобие тая техника.

— Да, да, чудно! — потвърдиха Голенишчев и Ана. Въпреки възбуденото състояние, в което се намираше, забележката за техниката болезнено сви сърцето на Михайлов, той сърдито погледна Вронски и изведнъж се начумери. Той често бе чувал думата техника и никак не разбираше какво искат да кажат с тая дума.

Знаеше, че под тая дума разбират механичната способност да рисуваш, напълно независима от съдържанието. Често, както и при сегашната похвала, забелязваше, че противопоставят техниката на вътрешното достойнство, сякаш е възможно да се нарисува хубаво онова, което е грозно. Знаеше, че когато се разкрива съдържанието, и то напълно, е необходимо голямо внимание и предпазливост, за да не се похаби самото произведение; но тук няма никаква техника, никакво изкуство да се рисува. Ако на едно малко дете или на готвачката му също се открие това, което той е видял, тя също би могла да разбере това, което вижда. А само с механична способност дори най-опитният и изкусен живописец-техник не би могъл да нарисува нищо, ако преди това не биха му се открили границите на съдържанието. Освен това той виждаше, че ако се говори за техника, той не би могъл да се похвали с такава. Във всичко, което рисуваше и бе нарисувал, виждаше поразителни недостатъци поради неумелото разкриване на съдържанието, които не можеше вече да поправи, без да похаби цялото произведение. И почти във всички фигури и лица виждаше, че не е успял напълно да разкрие съдържанието, а това разваляше картината.

— Може да се каже само едно, ако позволите да направя тая забележка… — обади се Голенишчев.

— Ах, много се радвам и ви моля — каза Михайлов и се усмихна престорено.

— То е, че у вас Той е даден като човекобог, а не като богочовек. Впрочем зная, че тъкмо това сте и искали.

— Аз не мога да рисувам такъв Христос, какъвто нямам в душата си — мрачно каза Михайлов.

— Да, но в такъв случай, ако позволите да изкажа мисълта си… Вашата картина е толкова хубава, че моята забележка не може да й повреди, и после това е мое лично мнение. У вас това е друго. Самият мотив е друг. Но да вземем, ако щете, Иванов. Смятам, че ако се гледа на Христа като на историческо лице, по-добре е било Иванов да избере друга историческа тема, нова, неразработвана.

— Но ако това е най-великата тема, която се явява пред изкуството?

— Ако се потърсят, ще се намерят други. Но работата е там, че изкуството не търпи спор и разсъждения. А при картината на Иванов за вярващия и за невярващия изниква въпросът: Бог ли е това, или не е Бог? И се разрешава единството на впечатлението.

— Защо пък? Струва ми се — каза Михайлов, — че за образованите хора не може вече да има спор.

Голенишчев не се съгласи с това и като поддържаше първата си мисъл за единство на впечатлението, необходимо в изкуството, обори Михайлов.

Михайлов се вълнуваше, но не умееше да каже нищо в защита на мисълта си.

XII

Ана и Вронски отдавна вече се споглеждаха, като съжаляваха за умната бъбривост на приятеля си, и най-после, без да дочака домакина, Вронски мина към друга, малка картина.

— Ах, колко е хубава, колко е хубава! Чудно! Колко е хубава! — в един глас заприказваха те.

„Какво ли им харесва толкова? “ — помисли Михайлов. Той дори бе забравил тая картина, рисувана преди три години. Забравил бе всички страдания и възторзи, които бе преживял с тая картина, която няколко месеца непрестанно, ден и нощ, го бе занимавала, забравил бе, както забравяше винаги завършените си картини. Не обичаше дори да я гледа и бе я изложил само защото чакаше един англичанин, който искаше да я купи.

— Това е просто един отдавнашен етюд — каза той.

— Колко е хубаво! — каза Голенишчев, който очевидно също бе завладян искрено от прелестта на картината.

В сянката на една ракита две момчета ловят риба с въдица. Едното, по-голямото, току-що е хвърлило въдицата и грижливо издърпва поплавъка иззад храста, цяло погълнато от тая работа; другото, по-малкото, лежи на тревата, опряло чорлава руса глава на облакътените си ръце, и със замислените си сини очи гледа във водата. За какво мисли то?

Възхищението пред тая негова картина пробуди у Михайлов предишното вълнение, но той се страхуваше и не обичаше това празно чувство към миналото и затова, макар и да се радваше на тия похвали, искаше да отвлече посетителите към трета картина.

Но Вронски попита не се ли продава картината. За Михайлов, развълнуван от това посещение, повдигането на паричния въпрос сега беше твърде неприятно.

⇐ Предыдущая 34 35 36 37 383940 41 42 43 Следующая ⇒