Шеста част 2 страница

— Да, да — отвърна Левин, без да разбере за какво му говорят.

— Е, Костя — каза Степан Аркадич престорено изплашен, — сега трябва да се реши един важен въпрос. Тъкмо сега ти си в състояние да оцениш цялата му важност. Питат ме: горени ли свещи да запалят или негорени? Разликата е десет рубли — прибави той, като сбра устните си в усмивка. — Аз реших, но боя се, че няма да се съгласиш.

Левин разбра, че това е шега, но не можа да се усмихне.

— И тъй, негорени или горени! Ето въпроса.

— Да, да, негорени!

— Е, много се радвам. Въпросът е решен! — усмихнат каза Степан Аркадич. — Но колко оглупяват хората в това положение — каза той на Чириков, когато Левин го погледна смутено и се приближи до годеницата си.

— Внимавай, Кити, да стъпиш първа на килима — каза графиня Нордстън, като се приближи. — Ама и вас си ви бива! — обърна се тя към Левин.

— Е, не е ли страшно? — каза Маря Дмитриевна, старата леля.

— Не ти ли е хладно? Ти си бледа. Чакай, наведи се! — каза Лвова, сестрата на Кити, и като изви пълните си хубави ръце, усмихната поправи цветята на главата й.

Доли се приближи, искаше да каже нещо, но не можа да го издума, заплака и неестествено се засмя.

Кити гледаше всички със същите унесени очи, както и Левин. На всички отправени й думи тя отговаряше само с щастлива усмивка, която сега беше толкова естествена за нея.

В това време черковните служители се облякоха и свещеникът и дяконът излязоха до аналоя, който се издигаше в притвора на черквата. Свещеникът се обърна към Левин и му каза нещо. Левин не чу думите му.

— Уловете булката за ръка и я водете — каза шаферът на Левин.

Левин дълго време не можа да разбере какво искат от него. Дълго време го оправяха и искаха вече да го оставят — защото я улавяше все не с тая и не за тая ръка, както трябваше, — но най-после разбра, че трябва, без да промени положението си, да улови с дясната си ръка дясната й ръка. Най-после, когато той улови булката за ръката както трябва, свещеникът мина няколко крачки пред тях и спря при аналоя. Множеството роднини и познати, забръмчали в разговори и зашумели с шлейфовете си, се придвижиха след тях. Някой се наведе и оправи шлейфа на булката. В черквата стана толкова тихо, че се чуваше падането на капките от восъка.

Старчето-свещеник, с калимавка, с блестящи като сребро побелели коси, разресани на две страни зад ушите, проврял малките си старчески ръце изпод тежкия сребърен филон със златен кръст на гърба, подреждаше нещо при аналоя.

Степан Аркадич предпазливо пристъпи до него, пошепна му нещо и като смигна на Левин, мина пак отзад.

Свещеникът запали две украсени с цветя свещи, като ги държеше отстрана с лявата си ръка, така че восъкът от тях капеше бавно, и се обърна с лице към младоженците. Свещеникът беше същият, който бе изповядал Левин. Той обгърна с уморен и тъжен поглед младоженеца и булката, въздъхна и като провря изпод филона дясната си ръка, благослови с нея младоженеца и също така, но с отсянка на предпазлива нежност, сложи събраните си пръсти върху наведената глава на Кити. След това им подаде свещите и като взе кадилницата, бавно се отдръпна от тях.

„Нима е истина това? “ — помисли Левин и се озърна към булката. Той виждаше профила й малко отвисоко и по едва доловимото движение на устните и клепачите й разбра, че тя бе почувствувала погледа му. Тя не се обърна, но високата й плисирана якичка помръдна, като се издигна към малкото й розово ухо. Той видя, че дъхът й спря в гърдите, а малката й ръка в дълга ръкавица, която държеше свещта, потрепери.

Цялото безпокойство за ризата, закъснението, разговорът с познатите и роднините, тяхното недоволство, неговото смешно положение — всичко изчезна изведнъж и го обзе радост и страх.

Красивият едър протодякон в сребърен стихар, с отхвърлени настрана разчесани завити къдри, живо мина отпред, с обичайния жест повдигна с двата си пръста орара и се спря срещу свещеника.

— „Бла-го-сло-ви, вла-дико! “ — бавно, един след друг се разнесоха тържествени звуци, които раздвижиха въздуха.

— „Благословен Бог наш всегда, ныне и присно и во веки веков“ — смирено и напевно отвърна старчето-свещеник, което продължаваше да размества нещо на аналоя. И изпълнил цялата черква от иконите до кубетата, стройно и широко се понесе, засили се, прекъсна за миг и тихо замря пълният акорд на невидимите певци.

Молеха се както винаги за мир от небето и спасение, за синода, за императора; молеха се и за „ныне обручающихся рабе Божием Константине и Екатерине“.

— „О еже ниспослатися им любве совершенней, мирней и помощи, Господу помолимся“ — сякаш дишаше цялата черква с гласа на протодякона.

Левин слушаше думите и те го поразяваха. „Как са се сетили, че трябва помощ, именно помощ? — мислеше той, като си спомняше всичките си неотдавнашни страхове и съмнения. — Какво зная аз? Какво мога да направя в тая страшна работа без помощ? — мислеше той. — Именно помощ ми трябва сега. “

Когато дяконът свърши ектенията, свещеникът се обърна с книга в ръце към младоженците.

— „Боже вечный, расстоящияся собравы в соединение — четеше той с кротък напевен глас — и союз любвеположивый им неразрушимый; благословивый Исаака и Ревекку, наследники я твоего обетования показавый; сам благослови и рабы твоя сия, Константина, Екатерину, наставляя я на всякое дело благое. Яко милостивых и человеколюбец Бог еси и тебе славу воссылаем, Отцу и Сыну, и Святому Духу, ныне и присной вовеки веков. “ — „А-аминь“ — отново се разля във въздуха невидимият хор.

„«Расстоящияся собравый в соединение и союз любве положивый» — колко дълбокомислени са тия думи и как отговарят на това, което чувствуваш в тоя миг! — мислеше Левин. — Дали и тя чувствува същото като мене? “

И като се озърна, той срещна погледа й.

И по израза на тоя поглед заключи, че и тя разбира същото като него. Но това не беше истина; тя почти никак не разбираше думите на службата и дори не ги чуваше през време на венчавката. Тя не можеше да ги слуша и да ги разбира: толкова силно беше това единствено чувство, което изпълняше душата й и все повече и повече се засилваше. Това чувство беше радостта, че се извършва напълно онова, което от месец и половина вече бе се извършило в душата й и което в продължение на тия шест седмици я радваше и я измъчваше. В деня, когато в къщата на улица Арбатская тя пристъпи мълчаливо в кафявата си рокля до него и му се врече — в душата й тоя ден и час настъпи пълно скъсване с целия й по-раншен живот и започна един съвършено друг, нов, напълно неизвестен за нея живот, а в действителност продължаваше старият. Тия шест седмици бяха най-блаженото и най-мъчително време за нея. Целият й живот, всичките й желания и надежди бяха съсредоточени само в тоя непознат още за нея човек, с когото я свързваше някакво още по-неясно, отколкото самия човек, ту сближаващо, ту отблъскващо чувство, а същевременно тя продължаваше да живее в условията на по-раншния си живот. Живеейки постарому, тя се ужасяваше от себе си, от пълното непреодолимо равнодушие към цялото си минало: към нещата, към навиците, към хората, които бяха я обичали и я обичаха, към огорчената от това й равнодушие майка и към милия й, нежен баща, когото по-рано тя обичаше повече от всичко на света. Тя ту се ужасяваше от това равнодушие, ту се радваше на онова, което бе я довело до това равнодушие. Не можеше ни да мисли, ни да желае нещо вън от живота с тоя човек; но тоя нов живот още го нямаше и тя не можеше дори да си го представи ясно. Имаше само очакване — страх и радост от новото и неизвестното. И сега още малко и очакването, и неизвестността, и разкаянието, че се е отрекла от по-раншния си живот — всичко ще се свърши и ще започне новото. Това ново не можеше да не бъде страшно поради своята неизвестност; но страшно или не, то бе станало още преди шест седмици в душата й, а сега само се освещаваше това, което бе станало отдавна вече в душата й.

Когато се обърна пак към аналоя, свещеникът едва улови малкия пръстен на Кити и като взе ръката на Левин, сложи го на първата става на пръста му. „Обручается раб Божий Константин рабе Божией Екатерине. “ И като сложи големия пръстен на розовия, малък и жалък поради слабостта си пръст на Кити, свещеникът издума пак същото.

Няколко пъти младоженците искаха да се досетят какво трябва да направят, но всеки път сбъркваха и свещеникът шепнешком ги поправяше. Най-после, след като направи необходимото и ги прекръсти с пръстените, той отново предаде на Кити големия, а на Левин малкия пръстен, те отново се объркаха и два пъти предаваха пръстена от ръка на ръка и все пак не излизаше това, което трябва.

Доли, Чириков и Степан Аркадич минаха отпред да ги оправят. Настъпи объркване, шепот и усмивки, но тържествено-умисленият израз върху лицата на младоженците не се промени; наопаки, обърквайки ръцете си, те гледаха по-сериозно и по-тържествено, отколкото по-рано, и усмивката, с която Степан Аркадич пошепна всеки да сложи сега своя пръстен, неволно замръзна на устните му. Той чувствуваше, че всяка усмивка ще ги оскърби.

— „Ты бо изначала создал еси мужеский пол и женский — четеше свещеникът след сменянето на пръстените — и от тебе сочетавается мужу жена, в помощ и в восприятие рода человеча. Сам убо, Господи Боже наш, пославый истину, на наследие твое и обетование твое, на рабы твоя отци наша, в коемждо роде и роде избранныя твоя: призри на раба твоего Константина и на рабу твою Екатерину и утверди обручение их в вере и единомыслии, и истине, и любви…“

Левин все повече и повече чувствуваше, че всичките му мисли за женитбата, мечтите му как да нареди живота си — всичко това беше детинщина и че това е нещо такова, което досега той не разбираше и сега още по-малко го разбира, макар че то става с него; в гърдите му все по-високо и по-високо се надигаха тръпки, а в очите му бликаха непокорни сълзи.

В черквата беше цяла Москва, роднини и познати. И докато траеше сменянето на пръстените, в бляскаво осветената черква, сред пременените жени, момичета и мъже с бели вратовръзки, с фракове и мундири, не преставаше прилично тихият говор, който започваха предимно мъжете, а пък жените бяха погълнати да наблюдават всички подробности на това свещенодействие, което винаги ги покъртваше толкова много.

В най-близкия до младата булка кръг бяха двете й сестри: Доли и по-голямата, спокойната хубавица Лвова, която бе пристигнала от чужбина.

— Защо Мари е дошла на сватба в лилаво, сякаш е в черно? — каза Корсунская.

— За нейния цвят на лицето това е единственото спасение… — отвърна Друбецкая. — Чудя се защо са направили сватбата вечер. Това е еснафство…

— По-красиво е. Аз също се венчах вечерно време — отвърна Корсунская и въздъхна, като си спомни колко мила беше тоя ден, колко смешно бе влюбен мъжът й в нея и как сега всичко е другояче.

— Казват, че който е бил повече от десет пъти шафер, не може да се ожени: аз исках да стана шафер за десети път, та да се застраховам, но мястото бе заето — каза граф Синявин на хубавичката княгиня Чарская, която смяташе да се омъжи за него.

Чарская му отговори само с усмивка. Тя наблюдаваше Кити и си мислеше как и кога ще се озове с граф Синявин в положението на Кити и как ще му напомни тогава сегашната му шега.

Шчербацки каза на старата фрейлина Николаева, че смята да сложи короната върху шиньона на Кити, за да бъде щастлива.

— Нямало е нужда да си слага шиньон — отвърна Николаева, която отдавна бе решила, че ако старият вдовец, след когото тя тичаше, се ожени за нея, сватбата им ще бъде най-скромна. — Аз не обичам това разточителство.

Сергей Иванович приказваше с Даря Дмитревна, уверявайки я на шега, че обичаят на сватбените пътешествия се разпространява, защото новобрачните винаги се срамуват донейде.

— Вашият брат може да се гордее. Колко е мила! Сигурно му завиждате?

— Аз съм преживял вече тия работи, Даря Дмитревна — отвърна той и лицето му неочаквано доби тъжен и сериозен израз.

Степан Аркадич разправяше на балдъзата си своя каламбур за развода.

— Трябва да се оправи короната — отвърна тя, без да го слуша.

— Колко жалко, че е погрозняла! — каза графиня Нордстън на Лвова. — И все пак той не струва колкото палеца й. Нали?

— Не, той ми харесва много. Не защото ми е бъдещ beau-fr& #232; re[57] — отвърна Лвова. — И колко добре се държи! А толкова е трудно да се държиш добре в такова положение — да не бъдеш смешен. Той не е смешен, не е превзет, а, както изглежда, е трогнат.

— Изглежда, че вие очаквахте тая работа?

— Почти. Тя винаги го е обичала.

— Я да видим кой от тях ще стъпи пръв на килима. Аз съветвах Кити.

— Все едно — отвърна Лвова, — ние всички сме покорни жени, това е в кръвта ни.

— А пък аз, когато се венчавах с Василий, стъпих нарочно първа. А вие, Доли?

Доли стоеше до тях, слушаше ги, но не отговори. Тя беше развълнувана. В очите й бяха бликнали сълзи и тя не би могла да каже нищо, без да се разплаче. Радваше се на Кити и Левин; връщайки се мислено към своята сватба, тя поглеждаше светналия Степан Аркадич, забравяше всичко сегашно и си спомняше само първата си невинна любов. Спомняше си не само за себе си, но и за всички близки и познати жени; спомни си ги в тоя единствено тържествен за тях миг, когато също като Кити стояха под венчилото с любов, надежда и страх в сърцето, отричайки се от миналото и навлизайки в тайнственото бъдеще. Измежду всички тия младоженки, които й идваха на ума, си спомни и за своята мила Ана, за чийто очакван развод бе чула наскоро подробности. И тя бе стояла също така чиста, с портокалови цветя и воал. А сега?

— Ужасно странно — рече тя.

Не само сестрите, приятелките и роднините следяха всички подробности на свещенодействието; с вълнение, което прекъсваше дъха им, чуждите жени, зрителните, също следяха израза върху лицата на младоженците, като се страхуваха да не изпуснат някое движение, и от яд не отговаряха и често не слушаха думите на равнодушните мъже, които правеха шеговити или странични забележки.

— Защо е така насълзена? Или се жени насила?

— Как ще е насила за такъв юнак? Княз ли е, какъв е?

— Ами тая в белия атлаз сестра ли й е? Слушай сега как ще ревне дяконът: „Да боится своего мужа. “

— Чудовски ли са?

— Сигурно са някои важни.

— Аз питах лакея. Казва, че веднага щял да я отведе в имението си. Разправят, че бил страшно богат. Затова му я и дали.

— Не, хубава двойчица.

— А пък вие, Маря Власевна, спорехте, че дългите поли се носят разперени. Я виж на тая с плюшеното, казват, че била жена на консул, как й е набрана роклята… Ей тъй и пак тъй.

— Колко мила е булката, като овчица накитена! Каквото щете приказвайте, но да ти дожалее за нея.

Така се говореше сред тълпата зрителни, които бяха успели да се промъкнат през вратата на черквата.

Като свърши разменянето на пръстените, един черковен служител постла пред аналоя посред черквата розов копринен плат, хорът запя изкусен и сложен псалом, в който басът и тенорът се надпяваха, и свещеникът се обърна и посочи на младоженците постлания розов плат. Колкото и често и много да бяха слушали и двамата за поверието, че който стъпи пръв на плата, ще бъде глава в семейството, нито Левин, нито Кити можаха да си спомнят за това, когато направиха тия няколко стъпки. Те не чуха и високите забележки и спорове, че според едни той стъпил пръв, а според други — и двамата едновременно.

След обичайните въпроси дали искат да встъпят в брак и дали не са се обещавали на други и след отговорите им, които звучаха странно за самите тях, започна нова служба. Кити слушаше думите на молитвата и искаше, но не можеше да разбере смисъла им. Докато продължаваше обредът, чувството на тържество и светла радост все повече и повече изпълваше душата й и я лишаваше от възможност да внимава.

Молеха се „о еже податися им целомудрию и плоду чрева на пользу, о еже возвеселитися им видением сынов и дщерей“. Споменаваше се, че Бог е сътворил жената от реброто на Адама и „сего ради оставит человек отца и матерь и прилепится к жене, будет два в плоть едину“ и че „тайна сия велика ест“; молеха Бога да им даде плодородие и благословение, както на Исак и Ребека, на Йосиф, на Мойсей и Сепфор, и да видят синове от синовете си. „Всичко това било прекрасно — мислеше Кити, като слушаше тия думи, — всичко това не може и да бъде другояче“ — и на светналото й лице грееше радостна усмивка, която неволно се предаваше на всички, които я наблюдаваха.

— Наложете ги на главите им! — чуха се съвети, когато свещеникът им сложи венците, а Шчербацки, с разтрепераната си ръка в дълга ръкавица държеше високо венеца над главата й.

— Наложете го! — усмихната прошепна тя.

Левин се обърна към нея и бе поразен от радостното сияние, което излъчваше лицето й; това чувство неволно обхвана и него. И както и на нея, стана му светло и весело.

Беше им весело да слушат четенето на посланието на апостола и гръмливия глас на протодякона при последния стих, очакван с такова нетърпение от чуждата публика. Весело им беше да пият топло червено вино с вода от плоската паничка и още по-весело им стана, когато свещеникът отметна филона си, улови ръцете им в своята и под екота на баса, който пееше „Исаие ликуй“, ги поведе около аналоя. Препъвайки се в шлейфа на младата булка и също усмихнати и радостни от нещо, Шчербацки и Чириков, които крепяха короните, ту оставаха назад, ту се сблъскваха с младоженците, когато свещеникът спреше. Радостната искра, която бе пламнала у Кити, сякаш бе обхванала всички в черквата. На Левин му се струваше, че и на свещеника, и на дякона, също както и нему, им се искаше да се усмихват.

След като свали венците от главите им, свещеникът прочете последната молитва и поздрави младоженците. Левин погледна Кити и му се стори, че никога досега не бе я виждал такава. Тя беше прелестна с това ново сияние на щастие, което бе на лицето й. Левин искаше да й каже нещо, но не знаеше дали вече се е свършило. Свещеникът го извади от затруднение. Той се усмихна с добрата си уста и тихо каза:

— Целунете жена си, а вие целунете мъжа си — и взе свещите от ръцете им.

Левин целуна предпазливо нейните усмихващи се устни, подаде й ръка и усещайки някаква нова странна близост, излезе от черквата. Той не вярваше, не можеше да повярва, че това е истина. Само когато се срещнеха техните учудени и плахи погледи, той вярваше в това, защото чувствуваше, че те са вече едно цяло.

Същата нощ след вечерята младоженците заминаха за село.

VII

От три месеца вече Вронски и Ана пътуваха заедно из Европа. Обиколиха Венеция, Рим, Неапол и току-що пристигнаха в един малък италиански град, дето искаха да останат известно време.

Хубавецът оберкелнер, с пътека на гъстите напомадени коси, която започваше от врата, във фрак и с широка бяла батистена предница на ризата, с верижка над закръгленото коремче, пъхнал ръце в джобовете и презрително замижал, отговаряше строго на един спрял се господин. Но като чу от другата страна на входа стъпки нагоре по стълбата, оберкелнерът се обърна, видя руския граф, който заемаше най-хубавите стаи в хотела им, почтително извади ръце от джобовете си и като се наведе, му обясни, че куриерът е идвал и че въпросът за наемане на палацото е уреден. Главният управител бил готов да подпише договора.

— А! Много се радвам — каза Вронски. — А госпожата тук ли е, или не?

— Тя ходи на разходка, но се върна — отговори оберкелнерът.

Вронски свали от главата си меката широкопола шапка и избърса с кърпичка потното си чело и пуснатите до половината на ушите коси, сресани назад и покриващи плешивината му. И като погледна разсеяно господина, който стоеше още и се заглеждаше в него, той искаше да отмине.

— Тоя господин е русин и пита за вас — каза оберкелнерът.

Със смесено чувство на досада, че от познати не можеш да се скриеш никъде, и на желание да намери каквото и да било развлечение от еднообразието на живота си, Вронски още веднъж погледна господина, който бе отминал и се бе спрял; и едновременно очите и на двамата светнаха.

— Голенишчев!

— Вронски!

И наистина това беше Голенишчев, другар на Вронски от Пажеския корпус. В корпуса Голенишчев принадлежеше към либералната партия, оттам излезе с граждански чин и не бе служил никъде. След излизането си от корпуса двамата другари се бяха изгубили и се срещнаха отпосле само един път.

При тая среща Вронски бе разбрал, че Голенишчев е избрал някаква високоумна либерална дейност и поради това му се ще да презира дейността и званието на Вронски. И затова при срещата си с Голенишчев Вронски му даде оня студен и горд отпор, какъвто умееше да дава на хората и смисълът на който беше следният: „Може да ви се харесва или да не ви се харесва моят начин на живот, но това ми е съвършено безразлично: ако искате да се познавате с мене, трябва да ме уважавате. “ А Голенишчев бе презрително равнодушен към тона на Вронски. Изглежда, че тая среща трябваше да ги отдалечи още повече. Но сега, когато се познаха, те засияха и извикаха от радост. Вронски никак не очакваше, че ще се зарадва така на Голенишчев, но навярно и самият той не знаеше колко му е скучно. Той бе забравил неприятното впечатление от последната им среща и с открито радостно лице протегна ръка на някогашния си другар. Същият радостен израз замени по-раншния тревожен израз върху лицето на Голенишчев.

— Колко се радвам, че те виждам! — рече Вронски, като показа в дружелюбна усмивка здравите си бели зъби.

— А пък аз чувам: Вронски, но кой е — не знаех. Много, много се радвам.

— Я да влезем. Е, какво правиш?

— От две години вече живея тук. Работя.

— А! — заинтересовано каза Вронски. — Да влезем. — И с присъщия на русите навик, вместо да каже именно на руски онова, което искаше да скрие от слугите, той заприказва на френски.

— Познаваш ли се с Каренина? Ние пътуваме заедно. Аз отивам при нея — каза той на френски, като се взираше внимателно в лицето на Голенишчев.

— А! Пък аз не знаех (макар че знаеше) — равнодушно отвърна Голенишчев. — Отдавна ли си пристигнал? — прибави той.

— Аз ли? От четири дни — отвърна Вронски, като още веднъж се взря внимателно в лицето на другаря си.

„Да, той е порядъчен човек и гледа както трябва на нещата — каза си Вронски, като разбра какво значение има изразът върху лицето на Голенишчев и променянето на разговора. — Мога да го запозная с Ана, той гледа както трябва на нещата. “

През тия три месеца, които бе прекарал с Ана в чужбина, винаги когато се срещнеше с нови хора, Вронски си бе задавал въпроса, как това ново лице ще погледне на отношенията му с Ана и в повечето случаи виждаше, че мъжете разбират нещата както трябва. Но ако го попитаха и попитаха ония, които разбираха нещата „както трябва“, в какво се състои това разбиране, и той, и те трудно биха отговорили.

Всъщност ония, които според Вронски разбираха „както трябва“, никак не разбираха това, а се държаха изобщо както се отнасят добре възпитаните хора към всички сложни и неразрешими въпроси, които заобикалят живота от всички страни — държаха се прилично, като отбягваха загатванията и неприятните въпроси. Даваха вид, че разбират напълно значението и смисъла на положението, признават го и дори го одобряват, но смятат за неуместно и излишно да си обясняват всичко това.

Вронски веднага отгатна, че Голенишчев е един от тия хора и затова му се зарадва двойно повече. И наистина, когато го въведоха при Каренина, Голенишчев се държеше с нея така, както Вронски можеше само да желае. Очевидно без ни най-малко усилие той отбягваше всички разговори, които можеха да доведат до неловкост.

По-рано той не познаваше Ана и бе поразен от хубостта й и особено от оная простота, с която тя приемаше положението си. Когато Вронски въведе Голенишчев, тя се изчерви и тая детска руменина, която покри откритото й и хубаво лице, му се хареса извънредно много. Но особено му хареса това, че тя веднага, сякаш нарочно, за да се избягнат недоразумения пред чуждия човек, нарече Вронски просто Алексей и каза, че ще се преместят с него в една новонаета къща, която тук наричат палацо. Това открито и естествено отношение към своето положение се хареса на Голенишчев. Наблюдавайки добродушно веселото, енергично държане на Ана и тъй като познаваше Алексей Александрович и Вронски, на Голенишчев му се струваше, че я разбира напълно. Струваше му се, че той разбира онова, което тя никак не разбираше: именно как може тя, след като е направила мъжа си нещастен, оставила е него и сина си и е изгубила доброто си име, да се чувствува енергично весела и щастлива.

— Има го в пътеводителя — каза Голенишчев за палацото, което бе наел Вронски. — Там има една великолепна картина от Тинторето. От последния му период.

— Знаете ли какво? Времето е чудесно, да отидем да го видим още веднага — каза Вронски, като се обръщаше към Ана.

— С удоволствие, ей сега ще ида да сложа шапката си. Казвате, че е горещо? — попита тя, като се спря при вратата и въпросително погледна Вронски. И отново ярка руменина покри лицето й.

По погледа й Вронски разбра, че тя не знае какви са отношенията му с Голенишчев и се страхува дали се е държала така, както би искал той.

Той я погледна с нежен, продължителен поглед.

— Не, не много — каза той.

И на нея й се стори, че е разбрала всичко и главно, че той е доволен от нея; и като му се усмихна, с бърза походка излезе от вратата.

Приятелите се спогледаха и по лицата и на двамата се появи смущение, сякаш Голенишчев, който очевидно й се любуваше, искаше да каже нещо за нея и не знаеше какво, а Вронски хем желаеше, хем се страхуваше от същото.

— Значи, тъй — рече Вронски, за да почне някакъв разговор. — Значи, ти се засели тук? Ами все със същото ли се занимаваш? — продължи той, като си спомни, че бяха му разправяли, че Голенишчев пишел нещо.

— Да, пиша втората част на „Двете начала“ — каза Голенишчев, който пламна от удоволствие при тоя въпрос, — сиреч, за да бъда точен, не пиша още, но се подготвям, събирам материали. Тая част ще бъде много по-обширна и ще обгръща почти всички въпроси. У нас в Русия не искат да разберат, че ние сме наследници на Византия — започна той едно дълго, пламенно обяснение.

Отначало на Вронски му беше неловко, че не познава и първата част на „Двете начала“, за която авторът му говореше като за нещо познато. Но след това, когато Голенишчев започна да излага мислите си и Вронски можеше да ги следи дори без да познава „Двете начала“, той го слушаше с интерес, защото Голенишчев говореше хубаво. Но Вронски се учудваше и огорчаваше от онова нервно вълнение, с което Голенишчев говореше върху занимаващия го предмет. Колкото повече говореше той, толкова по-силно пламваха очите му, толкова по-припряно възразяваше на мнимите си противници и толкова по-неспокоен и оскърбен ставаше изразът на лицето му. Спомняйки си Голенишчев като слабичко, живо, добродушно и благородно момче, винаги пръв ученик в корпуса, Вронски никак не можеше да разбере причините на тая нервност и не я одобряваше. Особено не му харесваше, че Голенишчев, човек от добро общество, се приравнява с някакви си драскачи, които го нервират, а той им се сърди. Имаше ли смисъл? Това не се харесваше на Вронски, но въпреки всичко той чувствуваше, че Голенишчев е нещастен и го съжаляваше. Върху това подвижно, доста красиво лице бе изписано нещастие, почти умопомрачение, когато той, без да забележи дори влизането на Ана, продължаваше да излага припряно и пламенно мислите си.

Когато Ана влезе с шапка и наметка и спря до него, като размахваше слънчобрана с бързо движение на хубавата си ръка, Вронски с чувство на облекчение се откъсна от втренчените в него оплакващи се очи на Голенишчев и с нова любов погледна своята прелестна, пълна с живот и радост другарка в живота му. Голенишчев едва се опомни и на първо време беше умърлушен и мрачен, но Ана, ласкаво разположена към всички (каквато беше по това време), бързо го ободри с естественото си и весело държане. След като опита разни теми за разговор, тя го насочи към живописта, върху която той говореше много хубаво, и внимателно го слушаше. Стигнаха пешком до наетата къща и я огледаха.

— Много съм доволна от едно — каза Ана на Голенишчев, когато се връщаха вече. — Алексей ще има хубаво atelier. Непременно вземи тая стаичка — обърна се тя на руски към Вронски, като му говореше на „ти“, защото бе разбрала вече, че в тяхното усамотение Голенишчев ще им стане близък човек и пред него няма какво да се крият.

— Нима ти рисуваш? — попита Голенишчев, като се обърна бързо към Вронски.

— Да, отдавна съм се занимавал и сега започнах по малко — каза Вронски и се изчерви.

— Той има голям талант — с радостна усмивка каза Ана. — Разбира се, аз не мога да съдя. Но същото казват и познавачите.

VIII

В тоя първи период след освобождаването си от бременност и бързото си оздравяване Ана се чувствуваше непростимо щастлива и пълна с радост от живота. Споменът за нещастието на съпруга й не тровеше нейното щастие. Тоя спомен, от една страна, беше твърде ужасен, за да мисли за него. От друга страна, нещастието на нейния мъж й даде твърде голямо щастие, за да се разкайва. Споменът за всичко станало с нея след болестта: помиряването с мъжа й, скъсването, съобщението за раняването на Вронски, неговото идване, подготвянето за развода, заминаването от къщата на мъжа й, прощаването със сина — всичко това й се струваше трескав сън, от който се бе пробудила сама с Вронски в чужбина. Споменът за злото, което бе причинила на мъжа си, будеше у нея чувство, подобно на отвращение и напомнящо чувството, което изпитва давещият се, когато отблъсва от себе си вчепкал се за него човек. Тоя човек се е удавил. Разбира се, това беше лошо, но то бе единственото спасение и по-добре да не си спомня за тия страшни подробности.

⇐ Предыдущая 33 34 35 36 373839 40 41 42 Следующая ⇒