Шеста част 1 страница

Княгиня Шчербацкая смяташе, че преди постите, до които оставаха пет седмици, не могат да направят сватбата, защото половината от прикята не можеше да се приготви до това време; но тя не можеше да не се съгласи с Левин, че след постите би било вече твърде късно, тъй като старата леля на княз Шчербацки беше много болна и можеше да умре скоро и тогава траурът би забавил още повече сватбата. И затова, след като реши да раздели прикята на две части, голяма и малка прикя, княгинята се съгласи да направи сватбата преди постите. Тя реши, че малката част от прикята ще приготви изцяло сега, а голямата ще изпрати после, и се сърдеше много на Левин, задето просто не можеше да й отговори сериозно дали е съгласен с това, или не. Това съображение беше толкова по-удобно, защото веднага след сватбата младите заминаваха за село, дето нещата от голямата прикя нямаше да им трябват.

Левин беше все така като умопобъркан и му се струваше, че той и щастието му са главната и единствена цел на всичко съществуващо и че сега той не трябва да мисли и да се грижи за нищо, че всичко ще се прави и ще бъде направено за него от други. Той дори нямаше никакви планове и цели за бъдещия живот; предоставяше на други да решат това, тъй като знаеше, че всичко ще бъде отлично. В това, което трябваше да прави, го ръководеха брат му Сергей Иванович, Степан Аркадич и княгинята. Той беше само напълно съгласен с всичко, което му предлагаха. Брат му взе назаем пари за него, княгинята го посъветва да заминат от Москва след сватбата. Степан Аркадич го посъветва да заминат за чужбина. Левин бе съгласен на всичко. „Правете, каквото искате, щом ви е приятно това. Аз съм щастлив и моето щастие не може да стане нито по-малко, нито по-голямо, каквото и да направите“ — мислеше той. Когато съобщи на Кити за съвета на Степан Аркадич да заминат за чужбина, той се зачуди много, че тя не се съгласи, защото имала някакви свои определени изисквания относно бъдещия им живот. Тя знаеше, че на село, Левин има работа, която обича. Доколкото той виждаше, тя не само не разбираше тая работа, по не искаше и да я разбере. Но това не й пречеше да я смята за много важна. И затова знаеше, че техният дом ще бъде на село и искаше да отидат не в чужбина, дето нямаше да живее, а там, дето ще бъде домът им. Това ясно изразено намерение зачуди Левин. Но понеже му беше все едно, той веднага помоли Степан Аркадич, сякаш това бе негово задължение, да замине за село и да нагласи там всичко, каквото трябва, с вкус, какъвто никак не му липсваше.

— Но слушай — каза веднъж Степан Аркадич на Левин, след като се бе върнал от село, дето бе нагласил всичко за идването на младите, — имаш ли свидетелство, че си се изповядал?

— Не. Защо?

— Без това не можеш да се венчаеш.

— Ай, ай, ай! — извика Левин. — Ами че аз, струва ми се, не съм постил вече девет години. Не съм и помислял за това.

— Хубава работа! — засмян каза Степан Аркадич. — А мене наричаш нихилист! Така не може. Трябва да постиш.

— Но кога? Останаха четири дни.

Степан Аркадич нареди и тая работа. И Левин започна да пости. Като човек нерелигиозен и същевременно уважаващ вярванията на другите хора, за Левин беше твърде тежко да присъствува и участвува във всички черковни обреди. Сега, в това чувствително към всичко размекнато състояние на духа, в което се намираше, тая необходимост да се преструва беше за Левин не само тежка, но му се видя и съвсем невъзможна. Сега, когато се намираше в чудесно състояние, в разцвета си, той ще трябва или да лъже, или да кощунствува. А не се чувствуваше в състояние да прави нито едното, нито другото. Но колкото и да питаше Степан Аркадич дали не може да получи свидетелство, без да пости, Степан Аркадич му казваше, че е невъзможно.

— Пък и какво ти коства — два дни? При това той е твърде мило, умно старче. Ще ти измъкне тоя зъб, без да усетиш.

При първата литургия Левин се опита да поднови в душата си юношеските спомени за онова силно религиозно чувство, което бе преживял от шестнадесетата до седемнадесетата си година. Но веднага се убеди, че е съвсем невъзможно. Опита се да погледне на всичко това като на един незначителен празен обичай, подобен на обичая да се правят визити; но почувствува, че просто не може да направи и това. Както повечето от съвременниците му, по отношение на религията Левин се намираше в съвсем неопределено положение. Да вярва — не можеше, а същевременно не беше твърдо убеден, че всичко това е неправедно. И ето защо, понеже не бе в състояние да вярва в значението на това, което прави, нито да гледа на него равнодушно като на празна формалност, през цялото време на поста той изпитваше неловкост и срам, защото правеше нещо, което сам не разбираше и което бе нещо лъжливо и лошо, както му казваше един вътрешен глас.

През време на службата той ту слушаше молитвите, като се мъчеше да им приписва такова значение, което би съвпадало с възгледите му, ту пък, чувствувайки, че не може да ги разбира и трябва да ги осъжда, се мъчеше да не ги слуша, а се занимаваше със своите мисли, наблюдения и спомени, които през време на това напразно стоене в черквата нахлуваха необикновено живо в главата му.

Той престоя на литургията, на всенощната и на вечернята и на другия ден, станал по-рано от обикновено, без да пие чай, дойде в осем часа сутринта в черквата, за да слуша утринния часослов и да се изповяда.

В черквата нямаше никого другиго освен един просяк войник, две бабички и черковните служители.

Младият дякон, с тънък подрасник, под който рязко се очертаваха двете половинки на дългия му гръб, го посрещна и като пристъпи до една масичка при стената, веднага започна да чете часослова. Колкото повече четеше, особено при честото и бързо повтаряне на все същите думи „Господи помилуй“, които звучаха като „помилос, помилос“, Левин чувствуваше, че мисълта му е затворена и запечатана и че сега не трябва да я пипа и раздвижва, защото ще излезе бъркотия, и затова, изправен зад дякона, без да слуша и без да вниква, той продължаваше да мисли за своите работи. „Каква изразителност има в ръката й“ — мислеше той, като си спомняше за вчера, когато седяха до ъгловата маса. Нямаше за какво да приказват, както почти винаги по това време, и тя, сложила ръка на масата, я разтваряше и затваряше и сама се засмя, наблюдавайки движението й. Той си спомни как целуна тая ръка и как след това разглеждаше събиращите се линии на розовата длан. „Пак помилос“ — помисли Левин, като се кръстеше, правеше поклони и наблюдаваше гъвкавото движение на гърба на покланящия се дякон. „След това тя хвана ръката ми и заразглежда линиите. «Имаш чудесна ръка» — каза тя. “ И той погледна ръката си и късата ръка на дякона. „Да, сега ще свърши скоро — мислеше той. — Не, изглежда, пак отначало — помисли той, като се ослушваше в молитвите. — Не, свършва се; ето той вече се кланя до земята. Така е винаги преди края. “

След като получи незабелязано една трирублева банкнота в ръката си с кадифена маншета, дяконът каза, че ще го запише, и потраквайки живо с новите си ботуши по плочите на празната черква, отиде в олтара. След миг погледна оттам и повика с ръка Левин. Затворената досега мисъл зашава в главата на Левин, но той побърза да я пропъди. „Все ще се нареди някак“ — помисли той и тръгна към амвона. Покачи се по стъпалата и като зави надясно, видя свещеника. Старчето-свещеник, с рядка прошарена брада, с уморени добри очи, стоеше до аналоя и прелистваше требника. Той се поклони леко на Левин и веднага започна с обичайния си глас да чете молитви. Когато ги свърши, поклони се до земята и се обърна с лице към Левин.

— Тук Христос присъствува невидимо и приема вашата изповед — каза той и посочи разпятието. — Вярвате ли във всичко, на което ни учи светата апостолска черква? — продължи свещеникът, като извърна очи от лицето на Левин и скръсти ръце под епитрахила.

— Съмнявам се, съмнявам се във всичко — продума Левин с неприятен за себе си глас и млъкна.

Свещеникът почака няколко секунди дали той няма да каже още нещо и като затвори очи, с бързо владимировско произношение на „о“-то каза:

— Съмненията са свойствени на човешката слабост, но ние трябва да се молим, за да ни укрепи милосърдният Господ. Какви особени грехове имате? — прибави той без ни най-малка пауза, сякаш гледаше да не губи време.

— Главният ми грях е съмнението. Съмнявам се във всичко и най-често се намирам в съмнение.

— Съмнението е свойствено на човешката слабост — повтори същите думи свещеникът. — В какво се съмнявате главно?

— Съмнявам се във всичко. Понякога се съмнявам дори в съществуването на Бога — неволно каза Левин и се ужаси от неприличието на това, което каза. Но както изглежда, думите на Левин не направиха впечатление на свещеника.

— Но какви съмнения може да има в съществуването на Бога? — с едва доловима усмивка бързо попита свещеникът.

Левин мълчеше.

— Какво съмнение можете да имате в твореца, когато погледнете неговите творения? — с бързия си, обичаен говор продължи свещеникът. — Та кой е украсил със светила небесния свод? Кой е облякъл земята в нейната хубост? Как може без творец? — каза той и въпросително погледна Левин.

Левин чувствуваше, че би било неприлично да влиза във философски спорове със свещеника и затова каза в отговор само това, което имаше пряка връзка с въпроса.

— Не зная — каза той.

— Не знаете ли? Но тогава как може да се съмнявате, че Бог е сътворил всичко? — с весело недоумение каза свещеникът.

— Не разбирам нищо — каза Левин, изчервявайки се и чувствувайки, че думите му са глупави и не могат да не бъдат глупави при това положение.

— Молете се, молете се на Бога. Дори светите отци са имали съмнения и са молили Бога да затвърди вярата им. Дяволът има голяма сила и ние не трябва да му се поддаваме. Молете се, молете се на Бога. Молете се на Бога — бързо повтори той.

Свещеникът помълча известно време, сякаш бе се замислил за нещо.

— Както чух, вие се готвите да встъпите в брак с дъщерята на моя енориаш и духовен син княз Шчербацки? — с усмивка прибави той. — Прекрасна девица!

— Да — отвърна Левин, като се изчерви заради свещеника. „Защо му трябва да пита за това при изповедта? “ — помисли той.

И сякаш в отговор на мисълта му свещеникът каза:

— Вие се готвите да встъпите в брак и Бог може би ще ви награди с потомство, нали? Е, какво възпитание можете да дадете на децата си, ако не победите в себе си изкушението на дявола, който ви влече към неверие? — с кротък укор каза той. — Ако обичате чедото си, вие, като добър баща, ще му желаете не само богатство, разкош и почести; ще желаете неговото спасение, духовното му просвещение със светлината на истината. Не е ли така? Какво ще му отговорите, когато невинното дете ви попита: „Татко, кой е сътворил всичко, което ме примамва в тоя свят — земята, водата, слънцето, цветята, тревите? “-Нима ще му кажете: „Не зная. “ Не можете да не знаете, когато Господ-Бог поради великата си милост ви е открил това. Или детето ще ви попита: „Какво ме чака в задгробния живот? “ Какво ще му кажете, когато не знаете нищо? Как ще му отговорите? Ще го предоставите ли на съблазните на света и дявола? Това не е хубаво! — каза той и млъкна, като наведе глава настрани и загледа Левин с добрите си кротки очи.

Сега Левин не отговори нищо, но не защото не искаше да влиза в спор със свещеника, а защото никой досега не бе му задавал такива въпроси; а докато неговите деца почнат да му задават тия въпроси, има още време да помисли какво ще им отговори.

— Вие навлизате в оня период от живота — продължи свещеникът, — когато трябва да си изберете път и да го следвате. Молете се на Бога да ви помогне с благодатта си и да ви помилва — завърши той. — „Господ и Бог наш Исус Христос, благодатию и щедротами своего человеколюбия, да простит ти чадо…“ — И като свърши опрощаващата молитва, свещеникът го благослови и освободи.

Когато се върна тоя ден у дома си, Левин изпитваше радостно чувство, че неловкото му положение бе свършило, и то така, че не стана нужда да лъже. Освен това у него остана един неясен спомен, че онова, което бе говорило това добро и мило старче, съвсем не беше така глупаво, както му се стори отначало, и че тук има нещо такова, което трябва да се уясни.

„Разбира се, не сега — мислеше Левин, — а някой друг път. “ Повече, отколкото по-рано, Левин чувствуваше сега, че в душата му има нещо неясно и нечисто и че по отношение на религията той се намира в същото положение, което така ясно виждаше и не обичаше у другите и за което укоряваше приятеля си Свияжски.

Той прекара тая вечер с годеницата си у Доли, беше особено весел и като обясняваше на Степан Аркадич възбуденото състояние, в което се намираше, каза, че му е весело като на куче, което са учили да скача през обръч и което, след като е разбрало най-сетне и е направило това, което искат от него, скимти, размахва опашка и скача от възторг по масите и прозорците.

В деня на сватбата, според обичая (за изпълняването на всички обичаи строго настояваха княгинята и Даря Александровна), Левин не видя годеницата си и обядва в хотела заедно със случайно събралите се при него трима ергени: Сергей Иванович, Катавасов, колега от университета, сега професор по естествените науки, когото Левин бе срещнал на улицата и домъкнал в хотела, и Чириков, шафера, московски мирови съдия, другар на Левин по лов на мечки. Обедът бе много весел. Сергей Иванович беше в най-добро настроение и се забавляваше с оригиналността на Катавасов. Катавасов, който чувствуваше, че ценят и разбират оригиналността му, парадираше с нея. Чириков весело и добродушно поддържаше всякакъв разговор.

— Ето на — казваше Катавасов, който по навик, придобит на катедрата, провличаше думите си, — колко способен момък беше нашият приятел Константин Дмитрич. Говоря за отсъствуващите, защото него го няма вече. Тогава, след като излезе от университета, и науката обичаше, и човешки интереси имаше, а сега едната половина от способностите му е насочена към това да мами себе си, а другата — да оправдава тая измама.

— Не съм виждал по-голям враг на женитбата от вас — каза Сергей Иванович.

— Не, не съм враг. Аз съм привърженик на разделението на труда. Хора, които не могат да правят нищо, трябва да правят деца, а другите — да помагат за просвещаването и щастието им. Така разбирам аз. Мнозина обичат да смесват тия два занаята, но аз не съм от тях.

— Колко щастлив ще бъда, когато науча, че сте се влюбили! — каза Левин. — Моля, поканете ме на сватбата си.

— Аз съм вече влюбен.

— Да, в сепията. Знаеш ли — обърна се Левин към брат си, — Михаил Семьонович пише съчинение за храненето и…

— Е, не обърквайте тия работи. Все едно е за какво пиша. Въпросът е там, че аз наистина обичам сепията.

— Но тя няма да ви попречи да обичате жена си.

— Тя няма да ми попречи, но жена ми ще попречи.

— Защо пък?

— Ще видите. Вие нали обичате стопанството и лова — ще видите.

— А днес идва Архип, разправя, че в Прудно имало много елени и две мечки — каза Чириков.

— Е, вие ще ги уловите без мене.

— Това е вярно — каза Сергей Иванович. — Но и занапред се прости с лова на мечки — жена ти няма да те пусне!

Левин се усмихна. Мисълта, че жена му няма да го пусне, му беше така приятна, че той беше готов да се откаже завинаги от удоволствието да вижда мечки.

— И все пак е жалко, че ще уловят без вас тия две мечки. Ами помните ли последния път в Хапилово? Чуден лов щеше да бъде — каза Чириков.

Левин не искаше да го разочарова, че някъде може да има нещо хубаво и без тоя лов и затова не каза нищо.

— Не току-така е заведен тоя обичай да се сбогуваме с ергенския живот — каза Сергей Иванович. — Колкото и да си щастлив, все пак ти е жал за свободата.

— Я си признайте, имате ли такова чувство, като у Гоголевия годеник, че да ви се иска да скочите през прозореца?

— Сигурно го има, но не иска да признае! — каза Катавасов и високо се засмя.

— Ето, прозорецът е отворен… Да вървим още сега в Твер! Има една мечка, може да отиде човек чак до бърлогата й. Наистина, я да тръгнем с влака в пет часа! А тук нека правят, каквото щат — усмихнат каза Чириков.

— Уверявам ви — каза с усмивка Левин, — не мога да намеря в душата си това чувство на съжаление за свободата!

— Но в душата ви сега е такъв хаос, че няма да намерите нищо — каза Катавасов. — Почакайте да се поопомните малко, тогава ще намерите.

— Не, щях да чувствувам поне мъничко, че въпреки моето чувство (пред него той не искаше да каже — любов)… и щастие все пак ми е жал, че губя свободата си… Наопаки, аз се радвам тъкмо на тая загуба на свободата.

— Лошо! Безнадежден субект! — каза Катавасов. — Добре, да пием за неговото излекуване или да му пожелаем само да се сбъдне поне една стотна от мечтите му. И това вече ще бъде такова щастие, каквото не е имало на земята!

Наскоро след обеда гостите си отидоха, за да успеят да се преоблекат за сватбата.

Когато остана сам и си спомни за разговора с тия ергени, Левин се запита още веднъж: има ли в душата му това чувство на съжаление за свободата, за което те говореха? При тоя въпрос той се усмихна. „Свобода ли? Защо пък свобода? Щастието е само в това: да обичаш и желаеш, да мислиш с нейните желания и мисли, сиреч никаква свобода — ето щастието! “

„Но дали зная нейните мисли, желания и чувства? “ — изведнъж му пошепна някакъв глас. Усмивката изчезна от лицето му и той се замисли. И изведнъж го обхвана странно чувство. Обзе го страх и съмнение, съмнение във всичко.

„Ами ако тя не ме обича? Ако се омъжва за мене само за да е омъжена? Ако сама не знае какво прави? — питаше се той. — Тя може да се опомни и едва след като се омъжи, ще разбере, че не ме обича и не е могла да ме обича. “ И започнаха да му минават странни, най-лоши мисли за нея. Ревнуваше я от Вронски, както преди една година, сякаш оная вечер, когато я видя с Вронски, беше вчера. Подозираше я, че не му е разправила всичко.

Той бързо скочи. „Не, не може така! — с отчаяние си каза той. — Ще отида при нея, ще я питам, ще й кажа за последен път: ние сме свободни, не е ли по-добре да турим край? Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото вечно нещастие, позор, невярност! “ С отчаяно сърце и озлобен срещу всички, срещу себе си и нея, излезе от хотела и тръгна към дома й.

Никой не го чакаше. Завари я в задните стаи. Тя седеше върху един сандък и нареждаше нещо на една прислужница, като прехвърляше купища разноцветни рокли, наслагани по облегалата на столовете и на пода.

— Ах! — извика тя, когато го видя, и цяла светна от радост. — Как тъй ти, как тъй вие (до последния ден тя се обръщаше към него ту на „ти“, ту на „вие“)? Съвсем не те очаквах! А пък аз отделям моминските си рокли, коя на кого да дам…

— А! Това е много хубаво! — каза той и мрачно погледна прислужницата.

— Иди си, Дуняша, ще те извикам после — каза Кити. — Какво ти е? — попита тя, като заприказва решително на „ти“, щом прислужницата излезе. Тя бе забелязала странното му лице, развълнувано и мрачно, и я обзе страх.

— Кити, аз се измъчвам! Не мога да се измъчвам сам — с отчаяние в гласа каза той, като се спря пред нея и умоляващо я погледна в очите. По любещото й правдиво лице той вече виждаше, че няма да излезе нищо от онова, което смяташе да й каже, но все пак чувствуваше нужда тя сама да го разубеди. — Дойдох да ти кажа, че има още време. Всичко това може да се развали и поправи.

— Какво? Не разбирам нищо. Какво ти е?

— Това, което хиляди пъти съм казвал и не мога да не го мисля… това, че аз не те заслужавам. Ти не би могла да се съгласиш да се омъжиш за мен. Помисли. Ти си сгрешила. Помисли хубавичко. Ти не можеш да ме обичаш… Ако… по-добре кажи — каза той, без да я погледне. — Аз ще бъда нещастен. Нека всички приказват, каквото си искат; всичко друго е по-добре, отколкото нещастието… Всичко друго е за предпочитане сега, докато има време…

— Не разбирам — изплашено отвърна тя, — значи, ти искаш да се откажеш… мислиш, че не трябва?

— Да, ако не ме обичаш.

— Ти си полудял! — извика тя и се изчерви от яд. Но лицето му беше така жалко, че тя сдържа яда си и като махна роклите от креслото, седна по-близо до него. — Какво мислиш? Кажи ми всичко.

— Мисля, че ти не можеш да ме обичаш. За какво можеш да ме обичаш?

— Боже мой! Какво мога аз… — каза тя и заплака.

— Ах, какво направих! — извика той и като коленичи пред нея, започна да целува ръцете й.

След пет минути, когато княгинята влезе в стаята, завари ги вече напълно помирени. Кити не само го бе уверила, че го обича, но отговаряйки на въпроса му, бе му обяснила дори за какво го обича. Бе му казала, че го обича, защото го разбира изцяло, защото знае какво обича той, а всичко, което той обича, е хубаво. И това му се стори напълно ясно. Когато княгинята влезе при тях, те седяха един до друг на сандъка, отделяха роклите и спореха, задето Кити искаше да даде на Дуняша оная кафява рокля, с която беше облечена, когато Левин й направи предложение, а той настояваше да не дава тая рокля никому, а да даде на Дуняша синята.

— Как не разбираш? Тя е брюнетка и няма да й отива… Аз съм пресметнала всичко.

Когато научи защо е дошъл, княгинята полушеговито-полусериозно се разсърди и го изпрати да се облича и да не пречи на Кити да се среше, понеже Шарл щял да дойде всеки момент.

— Тя и без това тия дни не яде нищо и погрозня, а на всичко отгоре и ти я ядосваш с глупостите си — каза му тя. — Върви си, върви си, драги.

Виновен и посрамен, но успокоен, Левин се върна в хотела си. Брат му, Даря Александровна и Степан Аркадич, всички в пълен тоалет, го чакаха вече да го благословят с иконата. Нямаше време за бавене. Даря Александровна трябваше да се отбие и в къщи, за да вземе напомадения си и накъдрен син, който трябваше да носи иконата от дома на годеницата. Освен това трябваше да се изпрати едната карета за шафера, а другата, която ще откара Сергей Иванович, да се върне назад… Изобщо имаше доста много грижи, и то твърде сложни. Несъмнено беше едно, че не трябва да се бавят, защото часът беше вече шест и половина.

От благославянето с иконата не излезе нищо. Степан Аркадич се изправи до жена си в комично-тържествена поза, взе иконата и като каза на Левин да се кланя до земята, благослови го с добра и иронична усмивка и го целуна три пъти; същото направи и Даря Александровна и веднага забърза да си върви, и отново се забърка в плана си за движението на колите.

— Добре, тогава ще направим следното: ти иди с нашата карета за него, а Сергей Иванович, ако бъде така добър, нека отиде и след това да върне каретата.

— Добре, с удоволствие.

— А ние с него ще дойдем след малко. Нещата изпратени ли са? — каза Степан Аркадич.

— Изпратени са — отвърна Левин и заповяда на Кузма да му даде да се облича.

III

Тълпа народ, особено жени, беше се насъбрала около осветената за сватбата черква. Ония, които не бяха успели да проникнат в средата, се трупаха край прозорците, като се блъскаха, спореха и поглеждаха през решетките.

Повече от двадесет карети бяха вече подредени от стражарите на улицата. Един полицейски офицер, напук на студа, бе застанал при входа, мундирът му блестеше. Непрестанно пристигаха още екипажи и в черквата влизаха ту дами в цветя и с повдигнати шлейфове, ту мъже, които сваляха своите фуражки или черни шапки. А в черквата бяха вече запалени и двата полилея и всички свещи пред местните икони. И златното сияние върху червения фон на иконостаса, и позлатената резба на иконите, и среброто на полилеите и свещниците, и плочите на пода, и килимчетата, и хоругвите горе при клиросите, и стъпалата на амвона, и старите почернели книги, и подрасниците, и стихарите — всичко бе заляно от светлина. От дясната страна на топлата черква, сред множеството фракове и бели вратовръзки, мундири и тежки коприни, кадифе, атлаз, коси, цветя, голи рамене и ръце и дълги ръкавици, се носеше сдържан и оживен говор, който отекваше странно във високото кубе. Всеки път, когато се чуеше скърцане при отварянето на вратата, говорът сред тълпата стихваше и всички се озъртаха в очакване да видят влизащите младоженци. Но вратата се отваряше вече повече от десет пъти и всеки път влизаше или някой закъснял гостенин, или гостенка, които се присъединяваха към кръга на поканените отдясно, или някоя зрителка, измамила или умилостивила полицейския офицер, която се присъединяваше към множеството чужди хора отляво. И роднини, и чужди минаха вече през всички фази на очакването.

Отначало се надяваха, че младоженецът и младоженката всеки момент ще дойдат, и не отдаваха никакво значение на това закъснение. После започнаха все по-често и по-често да поглеждат към вратата, като си казваха дали не се е случило нещо. След това закъснението стана вече неловко и роднини и гости се мъчеха да си дадат вид, че не мислят за младоженеца и са заети със своя разговор.

Протодяконът, сякаш за да напомни, че времето му е скъпо, нетърпеливо покашляше, с което караше да треперят стъклата на прозорците. На клироса се чуваха ту запявания, ту секнене на отегчили се певци. Свещеникът непрестанно изпращаше ту клисаря, ту дякона да научат дали младоженецът е дошъл, а самият той, с лилаво расо и везан колан, все по-често и по-често се показваше на страничната врата в очакване на младоженеца. Най-после една от дамите погледна часовника си и рече: „Ама това е чудно! “ — и всички гости бяха обзети от безпокойство и започнаха да изказват високо своето учудване и недоволство. Единият от шаферите отиде да разбере какво се е случило. В това време Кити, отдавна вече напълно готова, с бяла рокля, дълъг воал и венец от портокалови цветя, с кумата и сестра си Лвова стоеше в салона в къщата на Шчербацки, гледаше през прозореца и напразно очакваше вече повече от половин час да й съобщи нейният шафер, че младоженецът е пристигнал в черквата.

А в това време Левин по панталони, но без жилетка и фрак, крачеше из стаята си в хотела, постоянно надничаше от вратата и оглеждаше коридора. Но в коридора не се виждаше оня, когото очакваше, и затова той се връщаше отчаян, размахваше ръце и се обръщаше към спокойно пушещия Степан Аркадич.

— Дали някога човек е бивал в такова ужасно глупаво положение! — каза той.

— Да, глупаво е — потвърди Степан Аркадич с укротяваща усмивка. — Но успокой се, ей сега ще я донесат.

— Не, как тъй! — със сдържан бяс каза Левин. — И тия глупави отворени жилетки! Невъзможно! — каза той, като погледна измачканата отпред риза. — Ами ако нещата ми са откарани вече на гарата? — отчаян извика той.

— Тогава ще облечеш моята риза.

— Отдавна трябваше да направя това.

— Не е хубаво да ставаш смешен… Почакай, ще се нареди.

Работата беше там, че когато Левин бе поискал да се облече, Кузма, старият слуга на Левин, му донесе фрак, жилетка и всичко необходимо.

— Ами ризата! — извика Левин.

— Ризата е на вас — със спокойна усмивка отвърна Кузма.

Кузма не бе се сетил да остави чиста риза и след като получи нареждане да прибере и изпрати всичко у Шчербацки, отдето тая вечер младите заминаваха, той така и направи, като прибра всичко освен фрака. Ризата, облечена сутринта, беше измачкана и невъзможна за тая модна отворена жилетка. Да изпращат у Шчербацки — беше далеко. Изпратиха да купят риза. Лакеят се върна, всичко затворено — неделя. Изпратиха у Степан Аркадич, донесоха една риза, но тя беше невъзможно широка и къса. Най-после изпратиха у Шчербацки да развържат нещата. Младоженеца чакаха в черквата, а той като звяр, затворен в клетка, крачеше из стаята, надничаше в коридора и с ужас и отчаяние си спомняше какво бе наприказвал на Кити и какво можеше тя да си помисли сега.

Най-после виновният Кузма, който едва си поемаше дъх, се втурна с риза в стаята.

— Едва сварих. Товареха вече на колата — каза Кузма.

След три минути, без да поглежда часовника, за да не разврежда раната си, Левин тичаше по коридора.

— Това няма да ти помогне — усмихнат каза Степан Аркадич и без да бърза, тръгна подире му. — Ще се нареди, ще се нареди … казвам ти.

— Пристигнаха! — Ето го! — Кой е? — По-младият ли! — Ами тя, милата, ни жива, ни умряла! — заприказваха в тълпата, когато Левин, след като посрещна годеницата си пред входа, влезе заедно с нея в черквата.

Степан Аркадич разправи на жена си за причината на закъснението и гостите усмихнати шушукаха помежду си.

Левин не виждаше нищо и никого; без да сваля очи, той гледаше своята годеница.

Всички казваха, че през последните дни тя е доста погрозняла и под венчилото далеч не е така хубава, както обикновено; но Левин не смяташе, че е така. Той гледаше високата й прическа с дълъг бял воал и бели цветя, високата плисирана яка, която особено девствено закриваше отстрани и откриваше отпред дългата й шия, и поразително тънката й талия и му се струваше, че тя е по-хубава от когато и да било — не защото тия цветя, тоя воал, тая изписана от Париж рокля прибавяха нещо към хубостта й, а защото въпреки тая стъкмена разкошна премяна изразът на милото й лице, на погледа и устните й беше все същият неин особен израз на невинна правдивост.

— Аз мислех вече, че си решил да бягаш — каза тя и му се усмихна.

— Срам ме е да кажа колко глупаво нещо се случи с мене — каза той, като се изчерви и трябваше да се обърне към приближилия се Сергей Иванович.

— Бива си я твоята история с ризата! — каза Сергей Иванович, като поклати глава и се усмихна.

⇐ Предыдущая 32 33 34 35 363738 39 40 41 Следующая ⇒