Пета част 2 страница

— Заповядайте — обърна се адвокатът към Алексей Александрович. И като се отдръпна мрачно, за да му стори път, той затвори вратата.

— Ще седнете ли? — Той му посочи един стол до писмената маса, отрупана с книжа, и сам седна на председателското място, като наведе глава настрани и почна да потрива малките си ръце с къси пръсти, обрасли с бели косми. И тъкмо се успокои в позата си, над масата прелетя молец. С бързина, която не можеше да се очаква от него, адвокатът разпери ръце, улови молеца и пак зае предишното си положение.

— Преди да започна да говоря по моята работа — каза Алексей Александрович, който учудено проследи с очи движението на адвоката, — длъжен съм да ви кажа, че работата, за която имам да ви говоря, трябва да остане в тайна.

Едва доловима усмивка раздвижи увисналите червеникави мустаци на адвоката.

— Не бих бил адвокат, ако не можех да пазя тайните, които ми са поверени. Но ако искате потвърждение…

Алексей Александрович се взря в лицето му и видя, че сивите умни очи се смеят и сякаш знаят вече всичко.

— Знаете ли моето фамилно име? — продължи Алексей Александрович.

— Познавам ви и зная вашата полезна — той отново улови молец — дейност, както я познава всеки русин — каза адвокатът и се наведе.

Алексей Александрович въздъхна, давайки си кураж. Но след като веднъж беше се решил, той продължи с пискливия си глас, без да се смущава и без да се запъва, като подчертаваше някои думи.

— Имам нещастието — каза Алексей Александрович — да бъда измамен мъж и желая да скъсам законно отношенията си с жена си, сиреч да се разведа, и то така, че синът да не остане при майката.

Сивите очи на адвоката се мъчеха да не се смеят, но играеха от неудържима радост и Алексей Александрович видя, че тук имаше не само радост на човек, получил изгодна поръчка, но и тържество и възторг, имаше един блясък, подобен на оня зловещ блясък, който той бе видял в очите на жена си.

— Вие искате моето съдействие, за да стане разводът, нали?

— Именно, но трябва да ви предупредя, че рискувам да злоупотребя с вниманието ви. Дойдох само да се посъветвам предварително с вас. Аз искам развод, но за мене са важни формите, при които той е възможен. Твърде е възможно, ако тия форми не съвпадат с моите искания, да се откажа от законното си право.

— О, това е винаги така — каза адвокатът — и винаги зависи от вас.

Адвокатът сведе очи към краката на Алексей Александрович, понеже чувствуваше, че издавайки неудържимата си радост, може да обиди клиента. Той погледна молеца, който прелетя пред носа му, и посегна с ръка, но не го улови от уважение към положението на Алексей Александрович.

— Макар че в общи черти нашите законоположения по тоя въпрос ми са известни — продължи Алексей Александрович, — бих желал да зная изобщо ония форми, в които на практика се извършват такива дела.

— Вие желаете — без да повдигне очи, отвърна адвокатът и не без удоволствие влезе в тона на речта на клиента си — да ви изложа ония пътища, по които може да се изпълни желанието ви.

И след като Алексей Александрович му кимна утвърдително, той продължи, като от време на време само поглеждаше бегло зачервеното му, на петна лице.

— Според нашите закони — каза той с лека отсянка на неодобрение към нашите закони — разводът, както знаете, може да стане при следните случаи… Почакайте! — обърна се той към надникналия през вратата помощник, но все пак стана, каза няколко думи и отново седна. — При следните случаи: физически недостатъци на съпрузите, после неоправдано петгодишно отсъствие — каза той и подгъна обраслия си с косми къс пръст, — след това прелюбодеяние (тая дума той произнесе с видимо удоволствие). Подразделенията са следните (той продължаваше да свива дебелите си пръсти, макар че случаите и техните подразделения очевидно не можеха да се класифицират заедно): физически недостатъци на мъжа или жената, после прелюбодеяние на мъжа или жената. — Понеже пръстите не стигнаха, той ги изпъна и продължи: — Това е теоретичната страна на въпроса, но предполагам, че сте си направили честта да се обърнете към мене, за да научите практическото приложение. И затова, като изхождам от антецедентите, трябва да ви кажа, че всички случаи на разводи се свеждат към следното… доколкото разбирам, в случая няма физически недостатъци, нали? А също и неоправдано отсъствие? …

Алексей Александрович кимна утвърдително.

— Свеждат се към следното: прелюбодеяние от страна на единия от съпрузите и уличаване на престъпната страна по взаимно съгласие, а ако няма такова съгласие — неволно уличаване. Трябва да ви кажа, че последният случай се среща рядко на практика — каза адвокатът, погледна бегло Алексей Александрович и млъкна, като продавач на пистолети, който е описал предимствата на това или онова оръжие и чака купувача да си избере. Но Алексей Александрович мълчеше и затова адвокатът продължи: — Смятам, че най-обикновено и просто, а и най-разумно е прелюбодеянието по взаимно съгласие. Не бих си позволил да се изразя така, ако говорех с някой непросветен човек — каза адвокатът, — но предполагам, че за вас това е ясно.

Но Алексей Александрович беше така разстроен, че не можа да разбере изведнъж разумността на прелюбодеянието по взаимно съгласие и изрази това недоумение в погледа си, ала адвокатът веднага му помогна:

— Съпрузите не могат да живеят вече заедно — това е фактът. И ако и двамата са съгласни в това, подробностите и формалностите стават излишни. А същевременно това е най-простото и най-сигурно средство.

Сега Алексей Александрович разбра напълно. Но той имаше религиозни съображения, които му пречеха да възприеме тая мярка.

— В случая това е изключено — каза той. — Тук е възможен само един случай: неволно уличаване, потвърдено с писмата, които аз имам.

При споменаването за писма адвокатът сви устни и издаде тънък, съчувствен и презрителен звук.

— Виждате ли — започна той. — Такива дела, както знаете, се решават от духовните съдилища; а при тия дела поповете са големи любители на най-дребните подробности — каза той с усмивка, която показваше, че одобрява вкуса на поповете. — Несъмнено писмата могат да послужат донякъде; но уликите трябва да се добият непосредствено, сиреч чрез свидетели. Пък и изобщо, ако ми направите честта да ме удостоите с доверието си, предоставете на мене да избера мерките, които трябва да се приложат. Който иска резултат, допуща и средствата.

— Щом е така… — започна Алексей Александрович, като побледня изведнъж, но в това време адвокатът стана и отново отиде към вратата, отдето се обади помощникът му.

— Кажете й, че ние не търгуваме с евтини стоки — каза той и се върна при Алексей Александрович.

Когато се връщаше на мястото си, той незабелязано улови още един молец. „Добре ще ме изпоядат през лятото! “ — помисли той и се намръщи.

— И така, вие казахте… — рече той.

— Аз ще ви съобщя решението си писмено — каза Алексей Александрович, стана и се улови за масата. Като постоя малко мълчаливо, той каза: — Следователно от думите ви мога да заключа, че разводът е възможен. Бих ви помолил да ми съобщите също какви са условията ви.

— Всичко може да стане, ако ми дадете пълна свобода на действие — каза адвокатът, без да отговори на въпроса му. — Кога мога да разчитам, че ще получа съобщение от вас? — попита той, като се придвижваше към вратата, при което блестяха и очите му, и лачените му чепици.

— След една седмица. А вие бъдете така добър да ми съобщите вашия отговор дали приемате да защищавате делото и при какви условия.

— Много добре.

Адвокатът почтително се поклони, отдръпна се, за да излезе клиентът, и когато остана сам, се отдаде на радостното си чувство. Стана му така весело, че въпреки принципите си направи отстъпка на госпожата, която се пазареше, и престана да лови молците, понеже реши окончателно, че за идната зима трябва да покрие мебелите си с кадифе, както бе у Сигонин.

Алексей Александрович удържа блестяща победа в заседанието на комисията на седемнадесети август, но последиците от тая победа го сломиха. Новата комисия за изследване бита на малцинствата във всяко отношение бе съставена и изпратена на мястото с необикновена бързина и енергия, подбуждана от Алексей Александрович. След три месеца бе представен отчет. Битът на малцинствата бе изследван в политическо, административно, икономическо, етнографско, материално и религиозно отношение. На всички въпроси бяха дадени отлични отговори, и то отговори, неподлежащи на съмнение, понеже не бяха резултат на изложената винаги на грешки човешка мисъл, а всички бяха плод на една служебна дейност. Всички отговори бяха резултат от официални данни, от донесения на губернатори и архиереи, основани върху донесенията на уездни началници и протойереи, които от своя страна се основаваха върху донесенията на общински управления и енорийски свещеници; и затова всички тия отговори бяха несъмнени. Всички въпроси, като например защо се случват лоши реколти, защо жителите се придържат към своите вярвания и т. н., въпроси, които без удобствата на една служебна машина не се разрешават и не могат да бъдат разрешени с векове, получиха ясно, несъмнено разрешение. И това решение беше в полза на мнението на Алексей Александрович. Но Стремов, който в последното заседание се почувствува засегнат на болното място, след като се получиха донесенията на комисията, употреби една неочаквана за Алексей Александрович тактика. Той увлече неколцина от другите членове, изведнъж премина на страната на Алексей Александрович и с жар не само защищаваше прилагането на мерките, предлагани от Каренин, но и предлагаше други крайни мерки в същия дух. Тия мерки, подсилили основната мисъл на Алексей Александрович, бяха възприети и тогава се разкри тактиката на Стремов. Доведени до крайност, тия мерки изведнъж се оказаха така глупави, че едновременно и държавниците, и общественото мнение, и умните дами, и вестниците — всички се нахвърлиха върху тях, като изказваха негодуванието си както срещу самите мерки, така и срещу признатия им баща Алексей Александрович. А Стремов се отдръпна, като се преструваше, че само е следвал сляпо плана на Каренин и сега самият той е учуден и възмутен от направеното. Това сломи Алексей Александрович. Но въпреки влошаващото се здраве, въпреки семейните си неприятности Алексей Александрович не се предаваше. В комисията стана разцепление. Един от членовете, начело със Стремов, оправдаваха грешката си с това, че са повярвали на ревизионната комисия, ръководена от Алексей Александрович, която бе представила изложението, и казваха, че изложението на тая комисия е глупост и само един изписан лист. Заедно с друга част от членовете, които виждаха опасност в едно такова революционно отношение към книжата, Алексей Александрович продължаваше да поддържа данните, предоставени от ревизионната комисия. Поради това във висшите кръгове и дори в обществото всичко се обърка и макар че всички се интересуваха извънредно много от тоя въпрос, никой не можеше да разбере дали наистина малцинствата изнемогват и загиват, или пък са в цветущо положение. Поради това и донейде поради сполетялото го презрение заради изневярата на жена му положението на Алексей Александрович се разклати доста. И тъкмо в това положение Алексей Александрович взе важно решение. За учудване на комисията той съобщи, че ще поиска разрешение да отиде сам на мястото, за да проучи работата. И след като получи разрешение, Алексей Александрович замина за далечните губернии.

Заминаването на Алексей Александрович вдигна много шум, толкоз повече, че той още при тръгването си официално върна срещу подпис пътните пари, които му бяха дадени за дванадесет коня, докато стигне до местоназначението.

— Смятам, че това е много благородно — каза по тоя повод Бетси на княгиня Мяхкая. — Защо ще му дават за пощенски коне, когато всички знаят, че сега има навред железопътни линии?

Но княгиня Мяхкая не бе съгласна и мнението на княгиня Тверская дори я разсърди.

— Лесно ви е да говорите — каза тя, — когато имате кой знае колко милиона, но аз обичам много, когато мъжът ми лете ходи по ревизии. Той се чувствува много добре и му е приятно да се поразходи, а аз съм си създала ред с тия пари да поддържам екипаж и кочияш.

На път за далечните губернии Алексей Александрович се отби за три дни в Москва.

На другия ден след пристигането си той тръгна да направи визита на генерал-губернатора. На кръстопътя на улица Газетна, дето винаги се трупат коли и файтонджии, Алексей Александрович изведнъж чу името си, което извикаха с такъв висок и весел глас, че той не можа да не се озърне. На ъгъла на тротоара, в късо модно палто, с късопола модна накривена шапка, разкрил в усмивка белите си зъби между червените устни, весел, млад, сияещ, стоеше Степан Аркадич, който решително и настойчиво го викаше и искаше да го спре. Той се държеше с едната си ръка за прозореца на спрялата на ъгъла карета, от която се подаваха една женска глава с кадифена шапка и две детски главички, усмихваше се и викаше с ръка зетя си. Дамата се усмихваше с добра усмивка и също махаше с ръка на Алексей Александрович. Това беше Доли с децата.

Алексей Александрович не искаше да се срещне с никого в Москва, а най-малко с брата на жена си. Той привдигна шапката си и искаше да отмине, но Степан Аркадич заповяда на кочияша да спре и се затече по снега към него.

— Как не те е грях да не изпратиш да ни съобщят! Отдавна ли си пристигнал? А пък аз вчера бях у Дюсо и гледам на дъската „Каренин“, но не ми мина и през ум, че си ти! — каза Степан Аркадич, като провря глава през прозореца на каретата. — Ако знаех, щях да намина. Колко се радвам, че те виждам! — каза той, като удряше крак о крак, за да отърси снега. — Как не те е грях да не се обадиш! — повтори той.

— Нямах време, много съм зает — сухо отвърна Алексей Александрович.

— Я да отидем при жена ми, тя иска много да те види. Алексей Александрович отви одеялото, под което бяха загънати зиморничавите му крака, слезе от каретата и прекрачи през снега до Даря Александровна.

— Какво е това, Алексей Александрович, защо ни отминавате така? — усмихната попита Доли.

— Бях много зает. Много се радвам, че ви виждам — каза той с тон, който ясно говореше, че е огорчен от това. — Как сте със здравето?

— Ами как е моята мила Ана?

Алексей Александрович промърмори нещо и се накани да си отиде. Но Степан Аркадич го спря.

— Ето какво ще направим утре. Доли, покани го на обед! Ще поканим Кознишев и Песцов, за да го нагостим с московска интелигенция.

— Да, моля ви се, елате — каза Доли, — ще ви чакаме към пет-шест часа, ако искате. Е, как е моята Ана? Колко отдавна…

— Здрава е — намръщен промърмори Алексей Александрович. — Много се радвам! — и той се запъти към каретата си.

— Ще дойдете, нали? — извика Доли.

Алексей Александрович каза нещо, но Доли не можа да го чуе сред шума на минаващите коли.

— Утре ще се отбия при тебе! — извика му Степан Аркадич.

Алексей Александрович седна в каретата и потъна в нея така, че да не вижда нищо и да не го виждат.

— Чудак! — каза Степан Аркадич на жена си и като погледна часовника, направи пред лицето си движение с ръка, с което казваше „довиждане“ на жена си и децата, и напето тръгна по тротоара.

— Стива! Стива! — развика се Доли и се изчерви. Той се обърна.

— Та аз трябва да купя палта на Гриша и Таня. Дай ми пари!

— Нищо, кажи, че аз ще ги платя — и той се скри, като кимна весело с глава на един познат минувач.

VII

На другия ден беше неделя. Степан Аркадич се отби в Болшой театър на репетицията на балета и предаде на Маша Чибисова, хубавичка, новопостъпила по негова протекция балерина, обещаните й тия дни корали и зад кулисите, в дневната тъмнина на театъра, успя да целуне нейното хубавичко, светнало от подаръка лице. Освен предаването на коралите той трябваше да си уреди с нея среща след балета. След като й обясни, че не може да дойде в началото на балета, той обеща да бъде на последното действие и да я отведе да вечерят. От театъра Степан Аркадич се отби в Охотни ряд, сам избра риба и аспержи за обед и дванадесет часа беше вече у Дюсо, дето трябваше да се види с трима души, които за негово щастие бяха в един и същи хотел: с Левин, наскоро пристигнал от чужбина и отседнал тук, с новия си началник, който току-що бе постъпил на тая висока служба и сега бе по ревизия в Москва, и със зет си Каренин, за да може да го заведе непременно на обед.

Степан Аркадич обичаше обедите, но още повече обичаше той да даде обед, малък, но изтънчен и по ядене, и по пиене, и по избора на гостите. Програмата на днешния обед му хареса много: ще има пресен костур, аспержи и la pi& #232; ce de r& #233; sistance[52] — чудесен, но скромен ростбиф и съответните вина; това по отношение на яденето и пиенето. А между гостите ще бъдат Кити и Левин и за да не се забелязва това, ще дойдат и една братовчедка, и младият Шчербацки, но la pi& #232; ce de r& #233; sistance от гостите ще бъдат Сергей Кознишев и Алексей Александрович. Сергей Иванович — московчанин и философ, а Алексей Александрович — петербургчанин и практик; по той ще покани и известния чудак ентусиаст Песцов, либерал, бъбрица, музикант, историк и твърде мил петдесетгодишен младеж, който ще бъде като сос или гарнитура към Кознишев и Каренин. Той ще ги предизвика към разговор и ще ги насъсква един срещу друг.

Втората вноска от парите за гората беше получена от търговеца и не беше още изхарчена, напоследък Доли беше много мила и добра и мисълта за тоя обед радваше Степан Аркадич във всяко отношение. Той беше в най-весело настроение. Наистина имаше две малко неприятни обстоятелства; но и двете тия обстоятелства потъваха в морето от добродушно веселие, което се вълнуваше в душата на Степан Аркадич. Тия две обстоятелства бяха: първо, че като срещна вчера на улицата Алексей Александрович, забеляза, че той е сух и строг с него, и като съпоставяше тоя израз върху лицето на Алексей Александрович и това, че той не бе дошъл у тях и не бе им се обадил с ония слухове, които бе чул за Ана и Вронски, Степан Аркадич се досещаше, че нещо не е в ред между мъжа и жената.

Това беше едната неприятност. Другото малко неприятно обстоятелство беше, че новият началник, както всички нови началници, бе си създал вече име на страшен човек, който става в шест часа сутринта, работи като вол и изисква също такава работа и от подчинените си. Освен това тоя нов началник имаше репутация и на мечка в държанието си и според слуховете беше човек със съвсем противоположно направление на по-раншния началник и на самия Степан Аркадич. Вчера Степан Аркадич бе се явил по служба в мундир и новият началник беше много любезен и разговаряше с него като с познат човек; и затова Степан Аркадич смяташе за свое задължение да му направи визита в сюртук. Второто неприятно обстоятелство беше именно мисълта, че новият началник може да не го приеме добре. Но Степан Аркадич инстинктивно чувствуваше, че всичко ще се нареди отлично. „Всички хора, всички човеци са грешни като нас: какъв смисъл има да се ядосваме и да се караме? “ — мислеше той, когато влизаше в хотела.

— Здравей, Василий — каза той, като мина с накрехната шапка по коридора и се обърна към познатия лакей, — ти си пуснал бакенбарди? Левин е в номер седем, нали? Заведи ме, моля ти се. И научи дали граф Аничкин (това беше новият началник) ще ме приеме.

— Слушам — усмихнат отвърна Василий. — Отдавна не сте идвали към нас.

— Идвах вчера, само че от другия вход. Това ли е седми?

Когато Степан Аркадич влезе, Левин бе застанал с един тверски селянин сред стаята и мереше с аршин прясна мечешка кожа.

— А, убихте ли я? — извика Степан Аркадич. — Славна работа! Женска мечка ли е? Здравей, Архип!

Той се ръкува със селянина и седна на един стол, без да свали палтото и шапката си.

— Но съблечи се де, поседни! — каза Левин и му свали шапката.

— Не, нямам време, отбих се само за мъничко — отвърна Степан Аркадич. Той разкопча палтото си, но след това го свали и остана цял час, като разговаряше с Левин за лова и за най-интимни неща.

— Е, кажи де, моля ти се, какво прави в чужбина? Де беше? — попита Степан Аркадич, когато селянинът си отиде.

— Бях в Германия, в Прусия, във Франция, в Англия, но не в столиците, а във фабричните градове, и видях много нови работи. И радвам се, че съм ходил.

— Да, зная твоята идея за организиране на работника.

— Съвсем не: в Русия не може да става въпрос за работника. В Русия съществува въпросът за отношението на работния народ към земята; той съществува и там, но там това е кърпеж на нещо развалено, а у нас…

Степан Аркадич внимателно слушаше Левин.

— Да, да! — каза той и продължи: — Твърде е възможно да си прав. Но аз се радвам, че си с бодър дух: ходиш и на лов за мечки, и работиш, и се увличаш. А пък Шчербацки ми казваше — той се срещнал с тебе, — че си бил в някакво униние, говорил си все за смърт…

— Та какво от това, аз не преставам да мисля за смъртта — каза Левин. — Истина е, че е време да се мре. И че всичко това са глупости. Да ти кажа откровено: аз много държа за идеята си и за работата си, но всъщност помисли си следното: целият тоя наш свят е една мъничка плесен, която е порасла на една дребничка планета. А ние си мислим, че у нас може да има нещо велико — мисли, дела! Всичко това са песъчинки.

— Това нещо, братко, е старо като света!

— Старо е, но знаеш ли, когато го разбереш ясно, всичко ти се вижда някак нищожно. Когато разбереш, че днес-утре ще умреш и няма да остане нищо, всичко ти се вижда така нищожно! Аз смятам идеята си за много важна, но дори и да се реализира, тя се оказва също така нищожна, както да примамиш тая мечка. Така и прекарваш живота си, като се развличаш с лов, с работа само да не мислиш за смъртта.

Докато слушаше Левин, Степан Аркадич се усмихваше леко и мило.

— Така е, разбира се! Ето и ти започна да мислиш като мене. Спомняш ли си, ти ме нападаше, задето търся наслада в живота?

Не бъди, о моралисте, така строг! …

— Не, все пак в живота хубавото е това… — Левин се забърка. — Не, не зная. Зная само, че ще умрем скоро.

— Защо пък скоро?

— И знаеш ли, когато мислиш за смъртта, хубавото на живота ти се вижда по-малко, но си по-спокоен.

— Напротив, накрая е по-весело. Но аз трябва да вървя — каза Степан Аркадич, който ставаше вече за десети път.

— Не, поседи! — каза Левин, като го задържаше. — Кога ще се видим пак? Утре си заминавам.

— Ех, че съм и аз! Затова съм дошъл… Непременно ела днес на обед у дома. Ще дойде брат ти, ще дойде и Каренин, моят зет.

— Нима той е тук? — каза Левин и искаше да попита за Кити. Той бе чувал, че в началото на зимата тя била в Петербург при сестра си, жена на дипломат, и не знаеше върнала ли се е, или не, но се отказа да пита. „Дали ще дойде, или не — все едно ми е. “

— Е, ще дойдеш ли?

— Разбира се.

— И тъй, в пет часа, и то в сюртук.

И Степан Аркадич стана и отиде в долния етаж при новия началник. Инстинктът не го излъга. Новият страшен началник се оказа твърде общителен човек и Степан Аркадич се почерпи с него и се заседя толкова, че едва в четири часа се озова при Алексей Александрович.

VIII

След като се върна от литургия, Алексей Александрович прекара цялата сутрин в хотела. Тая сутрин му предстояха две работи: първо, да приеме и да напъти заминаващата за Петербург и намираща се сега в Москва депутация от малцинствата; и, второ, да напише обещаното писмо до адвоката. Депутацията, макар че бе извикана по инициатива на Алексей Александрович, представляваше много неудобства и дори опасности и Алексей Александрович беше много доволен, че я завари в Москва. Членовете на тая депутация нямаха ни най-малка представа за ролята и задълженията си. Те наивно вярваха, че работата им се състои в това, да изложат нуждите си и истинското положение на нещата, искайки помощта на правителството, и съвсем не разбираха, че с някои от декларациите и исканията си поддържаха враждебната партия и затова проваляха цялата работа. Алексей Александрович се разтака дълго време с тях, написа им една програма, от която не трябваше да отстъпват, и след като ги изпрати, написа писма в Петербург да напътят депутацията. Главен помощник в тая работа трябваше да бъде графиня Лидия Ивановна. Тя беше специалистка по депутациите и никой като нея не умееше да пресилва нещата и да даде истинска насока на депутациите. Като свърши с това, Алексей Александрович писа писмо и до адвоката. Без ни най-малко колебание той му даде разрешение да действува, както намери за добре. Към писмото приложи трите писъмца на Вронски до Ана, които бе намерил в отнетата от кея чанта.

Откак Алексей Александрович бе излязъл от дома си с намерение да не се връща в семейството, откак бе ходил при адвоката и бе казал поне на един човек намерението си и особено откак бе превърнал това дело на живота в канцеларско дело, той все повече и повече свикваше с намерението си и сега виждаше ясно, че то може да се изпълни.

Той запечатваше плика до адвоката, когато чу високия глас на Степан Аркадич. Степан Аркадич се разправяше със слугата на Алексей Александрович и настояваше да доложат за него.

„Все едно — помисли Алексей Александрович, — толкоз по-добре: още сега ще му съобщя в какво положение се намирам по отношение на сестра му и ще му обясня защо не мога да ида на обед у тях. “

— Нека влезе! — високо каза той, като прибра книжата си и ги сложи в бювара.

— Ето на, виждаш ли, че лъжеш, той е в стаята си! — чу се да казва Степан Аркадич на лакея, който не го пускаше, и Облонски влезе в стаята, като събличаше вървешком палтото си. — Е, много се радвам, че те заварих! И тъй, надявам се… — весело започна Степан Аркадич.

— Не мога да дойда — студено каза Алексей Александрович, който стоеше прав и не канеше гостенина си да седне.

Алексей Александрович смяташе веднага, както подобава, да почне да се държи студено с брата на жена си, срещу която завеждаше бракоразводно дело; но той не се надяваше да види това море от добродушие, което преливаше бреговете на душата на Степан Аркадич.

Степан Аркадич разтвори широко блестящите си ясни очи.

— Защо не можеш? Какво искаш да кажеш? — с недоумение каза той на френски. — Не, ти обеща вече. И ние всички разчитаме на тебе.

— Искам да кажа, че не мога да дойда у вас, защото роднинските отношения, които съществуваха между нас, трябва да се прекратят.

— Как? Отде-накъде? Защо? — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Защото завеждам дело за развод със сестра ви, моята жена. Аз трябваше…

Но Алексей Александрович още не бе успял да довърши думите си, когато Степан Аркадич вече постъпи съвсем не така, както очакваше той. Степан Аркадич изохка и седна в креслото.

— Не, Алексей Александрович, какво приказваш ти! — извика Облонски и на лицето му се изписа страдание.

— Така е.

— Извинявай, но аз не мога и не мога да повярвам това…

Алексей Александрович седна, чувствувайки, че думите му не са имали онова въздействие, което той очакваше, и че ще трябва да му се обясни, и че каквито и да са неговите обяснения, държането му с шурея ще си остане същото.

— Да, аз съм поставен в тежката необходимост да искам развод — каза той.

— Ще ти кажа само едно, Алексей Александрович. Познавам те като отличен, справедлив човек, познавам и Ана — извинявай, че не мога да променя мнението си за нея — като прекрасна, отлична жена и затова, извинявай, не мога да повярвам на това. Тук има недоразумение — каза той.

— Да, ако беше само недоразумение…

— Моля ти се, разбирам — прекъсна го Степан Аркадич. — Но, разбира се… Трябва само едно: да не се бърза! Не трябва, не трябва да се бърза!

— Аз не съм бързал — студено каза Алексей Александрович, — а за такава работа човек не може да се съветва с никого. Решил съм твърдо.

— Това е ужасно! — каза Степан Аркадич, като въздъхна тежко. — Аз бих направил едно, Алексей Александрович. Моля ти се, направи го! — каза той. — Доколкото разбрах, делото още не е заведено. Преди да заведеш дело, срещни се с жена ми, поприказвай с нея. Тя обича Ана като сестра, обича и тебе и е славна жена. За Бога, поприказвай с нея! Послушай ме, моля ти се!

Алексей Александрович се замисли и Степан Аркадич съчувствено го наблюдаваше, без да прекъсне мълчанието му.

— Ще дойдеш ли при нея?

— Не зная. Затова не дойдох у вас. Смятам, че нашите отношения трябва да се променят.

— Защо пък? Аз не го виждам така. Позволи ми да мисля, че освен нашите роднински отношения ти изпитваш към мене, макар и отчасти, същите приятелски чувства, които аз винаги съм имал към тебе… И истинско уважение — каза Степан Аркадич и стисна ръката му. — Дори ако бяха прави твоите най-лоши предположения, аз не се наемам и никога не ще се наема да съдя едната или другата страна и не виждам причини защо нашите отношения трябва да се променят. Но сега направи това, ела при жена ми.

— Е, ние гледаме различно на тая работа — студено каза Алексей Александрович. — Впрочем да не говорим за това.

— Не, защо пък да не дойдеш? Поне днес на обед? Жена ми те очаква. Моля ти се, ела! И главното, поприказвай с нея. Тя е чудесна жена. За Бога, на колене ти се моля!

— Щом толкова искате, ще дойда — каза с въздишка Алексей Александрович.

И в желанието си да промени разговора попита за онова, което интересуваше и двамата — за новия началник на Степан Аркадич, който беше още млад човек, а бе получил изведнъж такова високо назначение.

⇐ Предыдущая 26 27 28 29 303132 33 34 35 Следующая ⇒