Четвърта част 9 страница

Когато заговаряше за същото със селяните и им правеше предложение да им даде земята при нови условия, той също се сблъскваше с тая главна трудност, че те бяха толкова погълнати от текущата дневна работа, че нямаха кога да обмислят изгодите и неизгодите от начинанието.

Наивният селянин Иван говедарят сякаш разбра напълно предложението на Левин — да вземе участие със семейството си в доходите от добитъка — и напълно съчувствуваше на това начинание. Но когато Левин му говореше за бъдещите печалби, на Ивановото лице се изписваше тревога и съжаление, че не може да изслуша всичко докрай, и той набързо си намираше някоя неотложна работа: или грабваше вилата да доизхвърля сеното от бокса, или отиваше да налива вода, или да рине тор.

Другата трудност се състоеше в непобедимото недоверие на селяните, че целта на помешчика може да бъде нещо друго освен желанието да ги ограбва, колкото може повече. Те бяха твърдо уверени, че (каквото и да им казва той) истинската му цел ще бъде винаги това, което няма да им каже. И самите те, когато се изказваха, говореха много неща, но никога не казваха това, което беше истинската им цел. Освен това (Левин чувствуваше, че жлъчният помешчик беше прав) като първо и неизменно условие за каквото и да било споразумение селяните поставяха това, да не им натрапват каквито и да било нови стопански методи и употребата на нови оръдия. Съгласяваха се, че плугът оре по-добре, че култиваторът работи по-бързо, но намираха хиляди причини, поради които не можеха да си служат нито с едното, нито с другото, и макар че той беше убеден, че трябва да се понижи равнището на стопанството, жал му беше да се откаже от усъвършенствуванията, ползата, от които беше така очевидна. Но въпреки всички тия трудности той постигна своето и наесен работата тръгна, или поне така му се струваше.

Отначало Левин мислеше да даде цялото стопанство, както си беше, на селяните, работниците и управителя на нови съдружнически начала, но много скоро се убеди, че това е невъзможно и реши да раздели стопанството. Оборът, овощната и зеленчуковата градина, ливадите и нивите, разделени на няколко части, трябваше да съставят отделни дялове. Наивният Иван говедарят, който, както се струваше на Левин, най-добре от всички разбра работата, си подбра дружина, предимно от семейството си, и се нагърби с добитъка. Далечната нива, която осем години бе стояла необработена, бе взета с помощта на умния дърводелец Фьодор Резунов от шест селски семейства на нови обществени начала, а селянинът Шураев нае при същите условия всички зеленчукови градини. Другото остана още постарому, но тия три дяла бяха начало на новата уредба и напълно занимаваха Левин.

Наистина засега в обора работата не вирееше по-добре, отколкото по-рано, и Иван категорично възразяваше срещу топлото помещение за кравите и срещу маслото от сладък каймак, като твърдеше, че на студено кравата иска по-малко кърма и че маслото от кисел каймак е по-спорно, и искаше да получава заплата, както и по-рано, и никак не се интересуваше, че парите, които получава, не бяха заплата, а аванс срещу частта от печалбата.

Наистина компанията на Фьодор Резунов не преора с плугове, преди да засеят, както бе уговорено, като се оправдаваше, че нямало време. Наистина селяните от тая компания, макар че бяха се условили да водят работата на нови начала, не наричаха земята обща, а изполичарска, и неведнъж селяните от този артел и самият Резунов казваха на Левин: „Да бяхте си получили парите за земята, и вие ще сте по-спокоен, и пие ще сме с развързани ръце. “ Освен това под разни предлози тия селяни все отлагаха да построят на тая земя уговорените с тях обор и покрит харман и протакаха до зимата.

Наистина Шураев искаше да раздаде на части наетите от него градини на селяните. Очевидно той съвсем превратно и сякаш умишлено превратно бе разбрал условията, при които му бе дадена земята.

Наистина често пъти, като разговаряше със селяните и им разясняваше всички изгоди от начинанието, Левин чувствуваше, че селяните слушат при това само гласа му и твърдо знаят, че каквото и да говори той няма да се оставят да ги измами. Той чувствуваше това особено когато говореше с най-умния от селяните, Резунов, и долови в очите на Резунов оная игра, която ясно изразяваше както присмех над Левин, така и твърда увереност, че ако бъде излъган някой, излъганият в никакъв случай няма да бъде той, Резунов.

Но въпреки всичко това Левин мислеше, че работата върви и че ако води строго сметките си и настоява на своето, той ще им докаже в бъдеще предимствата на такава една уредба и тогава работата ще тръгне вече сама.

Тия работи заедно с другата част от стопанството, която бе останала на неговите ръце, заедно с кабинетната работа над книгата му така бяха погълнали през цялото лято Левин, че той почти не ходеше на лов. В края на август от слугата, който му донесе обратно седлото, научи, че Облонски са си заминали за Москва. Той чувствуваше, че като не отговори на писмото на Даря Александровна, със своята неучтивост, за която не можеше да си спомни, без да се изчерви от срам, проигра всичките си козове и никога вече няма да отиде у тях. Също така бе постъпил и със Свияжски, като замина, без да се сбогува. Но той няма да отиде вече никога у тях. Сега това му беше все едно. Въпросът за новата уредба на стопанството го занимаваше така, както нищо още не бе го занимавало никога през живота му. Той препрочете книгите, дадени му от Свияжски, и след като изписа такива, каквито нямаше, прочете и политико-икономически, и социалистически книги по тоя въпрос, но както и очакваше, не намери нищо такова, което да се отнася до предприетото от него дело. В политико-икономическите книги, например у Мил, когото изучаваше отначало с голяма жар, надявайки се всеки миг да намери разрешение на занимаващите го въпроси, той намери закони, извлечени от положението на европейското стопанство, но никак не можа да разбере защо тия закони, които са неприложими за Русия, трябва да бъдат общи. Същото видя и в социалистическите книги: това бяха или прекрасни, но неприложими фантазии, от които той се увличаше още като студент, или поправки, кърпеж на онова положение на работите, в което се намираше Европа и с което земеделското дело в Русия нямаше нищо общо. Политическата икономия казваше, че законите, по които се е развило и се развива богатството на Европа, са всеобщи и несъмнени закони. Социалистическото учение казваше, че развитието според тия закони води към гибел. И нито едното, нито другото не даваше не само отговор, но дори най-малко загатване какво трябва да правят той, Левин, и всички други руски селяни и земевладелци със своите милиони ръце и десетини земя, за да бъдат най-производителни за общото благосъстояние.

След като се залови веднъж за тая работа, той добросъвестно препрочиташе всичко, което се отнасяше до неговото начинание, и възнамеряваше наесен да замине за чужбина, за да проучи тая работа на място, та да не се случва вече по тоя въпрос това, което така често се случваше с него по различни въпроси. Понякога тъкмо започне да разбира мисълта на събеседника си и се опитва да изложи своята, току изведнъж му кажат: „Ами Кауфман, ами Джонс, ами Дюбоа, ами Мичели? Вие не сте ги чели. Прочетете ги; те са разработили вече тоя въпрос. “

Сега той виждаше ясно, че Кауфман и Мичели няма да му кажат нищо. Той знаеше какво иска. Виждаше, че Русия има прекрасни земи, отлични работници и че в някои случаи, както у селянина, у когото бе се отбил по пътя, работниците и земята произвеждат много, но в повечето случаи, когато капиталът се прилага по европейски, произвеждат малко и това става само защото работниците искат да работят добре само както са свикнали и че това им противодействие не е случайно, а постоянно и има основите си в духа на народа. Той мислеше, че руският народ, чието призвание е да заселва и обработва грамадни празни пространства, съзнателно, докато всички земи бъдат заети, се е придържал към необходимите за това методи и че тия методи съвсем не са така лоши, както обикновено се мисли. И искаше да докаже това теоретично в книгата и на практика в стопанството си.

XXX

В края на септември докараха дървен материал за постройка на обор в землището на артела, продадоха маслото от кравите и поделиха печалбата. На практика работата в стопанството вървеше отлично или поне така се струваше на Левин. А за да разясни теоретично цялата работа и за да завърши съчинението, което в мечтите на Левин трябваше не само да направи преврат в политическата икономия, но и да унищожи напълно тая наука и да сложи началото на една нова наука за отношението на народа към земята, той трябваше само да замине за чужбина и да проучи на място всичко, което е направено там в тая насока, и да намери убедителни доказателства, че всичко направено там не е онова, което е необходимо. Левин очакваше само да продадат пшеницата, за да получи пари и да замине за чужбина. Но заваляха дъждове, които не позволяваха да се приберат останалите на полето снопи и картофи, спряха всички работи и дори продажбата на пшеницата. По пътищата имаше непроходима кал; пороят бе отвлякъл две мелници и времето ставаше все по-лошо и по-лошо.

На 30 септември слънцето се показа още на сутринта и Левин, надявайки се на хубаво време, започна решително да се готви за път. Нареди да насипят пшеницата, изпрати управителя при търговеца, за да вземе пари, а той тръгна из стопанството да даде последни нареждания преди заминаването си.

Когато свърши всички работи, мокър от струйките, които по кожуха му се стичаха ту във врата, ту в кончовете на ботушите, но все пак в най-бодро и възбудено състояние на духа, Левин се върна вечерта в къщи. Привечер времето се развали още повече: суграшицата така силно шибаше измокрения кон, че той разтърсваше ушите и главата си и вървеше странишком; но под качулката Левин се чувствуваше добре и поглеждаше весело наоколо ту мътните ручеи, които се стичаха по коловозите, ту нависналите по всяко оголено клонче капки, ту белите петна от суграшица по дъските на моста, ту сочните, още месести листа на бряста, които бяха нападали на гъст пласт около оголеното дърво. Въпреки мрачната околна природа той се чувствуваше особено възбуден. Разговорите му със селяните в далечното село показваха, че те са започнали да свикват с новите отношения. Старецът ханджия, при когото се отби да се изсуши, очевидно одобряваше плана на Левин и сам предлагаше да влезе в артела за покупка на добитък.

„Трябва само да вървя упорито към целта си и ще постигна своето — мислеше Левин, — а и има за какво да работи и се труди човек. Това не е мое лично дело, а въпросът е за общото благо. Цялото стопанство и, главно, положението на целия народ трябва да се промени напълно. Вместо бедност — общо богатство, благоденствие; вместо вражда — съгласие и хармония на интересите. С една дума, безкръвна, но превелика революция, отначало в малкия кръг на нашия уезд, а след това в губернията, в Русия, в целия свят. Защото справедливата мисъл не може да не бъде плодотворна. Да, това е цел, за която заслужава да се работи. А че аз, Костя Левин, същият, който ходи на бала с черна вратовръзка, комуто Шчербацкая отказа и който е така жалък и нищожен за самия себе си — това не доказва нищо. Уверен съм, че и Франклин се е чувствувал също така нищожен и също така не е вярвал в себе си, като си е спомнял всичко. Това не значи нищо. Сигурно и той е имал своята Агафия Михайловна, на която е поверявал плановете си. “

С такива мисли вече по мръкнало Левин пристигна в къщи.

Управителят, който бе ходил при търговеца, пристигна и донесе една част от парите за пшеницата. Условието с ханджията бе направено и по пътя управителят научил, че снопите в нивата са се запазили, така че неприбраните сто и шейсет негови купни са нищо в сравнение с онова, което имаха другите.

След като се нахрани, Левин както обикновено с книга в ръка седна в креслото и докато четеше, продължаваше да мисли за предстоящото си пътуване във връзка с книгата. Тая вечер особено ясно му се представяше цялото значение на неговото дело и в ума му сами се редяха цели периоди, които изразяваха същността на мислите му. „Трябва да си запиша това — помисли той. — То трябва да представлява кратък увод, който по-рано смятах за ненужен. “ Той стана, за да отиде до писмената маса, и Ласка, която лежеше в краката му, се протегна и също стана, като се озърташе към него, сякаш питаше къде да отиде. Но не остана време да записва, защото бяха дошли ръководителите на наряда, и Левин излезе при тях в коридора.

След наряда, сиреч след разпорежданията за утрешния ден, и след като изслуша всички селяни, които бяха дошли по работа при него, Левин отиде в кабинета си и седна да работи. Ласка легна под масата; Агафия Михайловна с чорапа зае мястото си.

След като писа известно време, Левин изведнъж необикновено живо си спомни за Кити, за отказа й и за последната си среща с нея. Той стана и закрачи из стаята.

— Няма защо да скучаете — каза му Агафия Михайловна. — Защо седите в къщи? Да бяхте заминали на топли бани, нали се канехте.

— И без това заминавам вдругиден, Агафия Михайловна. Трябва да свърша работата си.

— Ех, тая ваша работа! Малко нещо ли харизахте на селяните! И без това разправят: вашият господар ще получи нарека милост за това. Чудна работа: защо сте седнали да се грижите за селяните?

— Не се грижа за тях, правя всичко за себе си.

Агафия Михайловна знаеше всички подробности от стопанските планове на Левин. Левин често й излагаше мислите си с всички тънкости и много пъти спореше с нея и не се съгласяваше с обясненията й. Но сега тя разбра съвсем иначе думите му.

— То се знае, човек трябва да мисли най-много за душата си — с въздишка каза тя. — Ето Парфьон Денисич, макар че беше неграмотен, умря така, че да даде Господ всекиму — каза тя за един наскоро умрял слуга. — Причестиха го, миросаха го.

— Думата ми не е за това — каза той. — Казвам, че правя всичко за своя полза. Аз имам по-голяма полза, когато селяните работят по-добре.

— Каквото и да правите, щом работникът е мързелив, всичко ще върви наопаки. Има ли съвест, ще работи, ако ли не — нищо не помага.

— Да, но нали и вие казвате, че Иван започнал да гледа по-добре говедата.

— Аз казвам едно — отвърна Агафия Михайловна, очевидно не случайно, а със строга последователност на мисълта, — време ви е да се ожените, това е!

Напомнянето на Агафия Михайловна за същото нещо, за което той току-що мислеше, го огорчи и оскърби. Левин се начумери и без да отговори, отново седна да работи, като повтори в ума си всичко, което мислеше за значението на тая работа. Само от време на време се ослушваше в тишината как звънтят чорапните игли на Агафия Михайловна и като си спомняше онова, за което не искаше да си спомня, отново се чумереше.

В девет часа чу звънче от тройка и глухо люшкане на кола из калта.

— Ето на, гости ви идват, няма да скучаете — каза Агафия Михайловна, стана и тръгна към вратата. Но Левин я изпревари. Сега работата му не вървеше и той бе доволен да му дойде какъвто и да било гостенин.

XXXI

Когато изтича до половината на стълбата, Левин, чу в антрето познато покашляне; но поради шума от стъпките си той го чу неясно и се надяваше, че се е излъгал, после видя и цялата дълга, костелива, позната фигура и му се стори, че вече не се лъже, но все още се надяваше, че се лъже и че тоя дълъг човек, който съблича шубата си и кашля, не е братът Николай.

Левин обичаше брат си, но за него бе мъчение винаги, когато бяха заедно. А сега, когато под влияние на хрумналата му мисъл и напомнянето на Агафия Михайловна Левин беше в едно неясно объркано състояние, предстоящата среща с брат му му се видя особено тежка. Вместо някой весел гост, здрав и чужд човек, който, както се надяваше, ще го развлече в душевната му неяснота, той трябваше да се срещне с брат си, който го разбира до дъното на душата, който ще събуди у него всички най-активни мисли и ще го накара да се изкаже напълно. А тъкмо това не му се искаше.

Като се сърдеше на себе си за това низко чувство, Левин изтича в антрето. Още щом видя отблизо брат си, това чувство на лично разочарование веднага изчезна и се смени с жалост. Колкото и страшен да беше по-рано братът Николай със своята мършавина и болнавост, сега той бе отслабнал и изнемощял още повече. Това беше един скелет, покрит с кожа.

Той стоеше в антрето, като свиваше конвулсивно дългата си мършава шия, сваляше шалчето и странно тъжно се усмихваше. Когато видя тая усмивка, смирена и кротка, Левин почувствува, че гърлото му се свива от спазми.

— Ето дойдох при тебе — с глух глас каза Николай и нито за миг не снемаше очи от лицето на брат си. — Отдавна исках да дойда, но все боледувах. А сега се поправих много — каза той, като търкаше брадата си с големите мършави длани.

— Да, да! — отвърна Левин. И му стана още по-страшно, когато при целуването почувствува с устните си сухотата на братовото си тяло и видя отблизо големите му, странно светещи очи.

Няколко седмици преди това Левин бе писал на брат си, че от продажбата на оная малка част от имота, която оставате още неразделена между тях, брат му има да получи сега за частта си около две хиляди рубли.

Николай каза, че е дошъл сега да получи тия пари и главно, да прекара малко в гнездото си, да се докосне до земята, та като богатирите да събере сили за предстоящата си дейност. Въпреки че се бе прегърбил още повече, въпреки поразителната за ръста му мършавина движенията му както винаги бяха бързи и стремителни. Левин го отведе в кабинета си.

Брат му се преоблече особено старателно, което не правеше по-рано, среса редките си прави коси и усмихнат се качи в горния етаж.

Той беше в най-мило и весело настроение, какъвто Левин често го помнеше от детинството си. Спомена без злоба дори за Сергей Иванович. Когато видя Агафия Михайловна, пошегува се с нея и я разпита за старите им слуги. Известието за смъртта на Парфьон Денисич му подействува неприятно. Върху лицето му се изписа уплаха, но той веднага се съвзе.

— Ами той беше вече стар — каза той и промени разговора. — Ще прекарам при тебе един-два месеца, а след това ще замина за Москва. Знаеш ли, Мяхков ми обеща място и аз постъпвам на служба. Сега ще наредя живота си съвсем иначе — продължи той. — Знаеш ли, аз изпъдих оная жена.

— Мария Николаевна ли? Как, защо?

— Ах, тя е долна жена! Направи ми сума неприятности. — Но той не разправи какви са тия неприятности. Не можеше да каже, че е изгонил Мария Николаевна, защото чаят бил слаб и главно, задето тя се грижеше за него като за болен. — И после, сега аз изобщо искам да променя съвсем живота си. Както всички, разбира се, и аз съм правил глупости, но богатството е последно нещо, не ми е жал за него. Само да съм здрав, а здравето ми, слава Богу, се поправи.

Левин слушаше и се мъчеше да измисли, но не можа да намисли какво да каже. Навярно Николай почувствува същото; той започна да разпитва брат си за работите му и Левин бе доволен да говори за себе си, защото можеше да говори, без да се преструва. Той разправи на брат си своите планове и начинания.

Брат му го слушаше, но очевидно не се интересуваше от това.

Тия двама души бяха така родни и близки, че най-малкото движение, тонът на гласа им говореше и на двамата повече, отколкото можеха да си кажат с думи.

Сега и двамата имаха една и съща мисъл — болестта и близката смърт на Николай, и тая мисъл поглъщаше всичко останало. Но нито единият, нито другият не смееха да говорят за нея и затова всичко, каквото и да си кажеха, без да засегнат онова, което единствено ги занимаваше, беше лъжа. Левин никога не бе се радвал толкова, че вечерта се е свършила и че трябва да отиде да спи. Никога с който и да било чужд човек, на каквото и да било официално посещение не бе така неестествен и фалшив, както тая вечер. И съзнанието и разкаянието за тая неестественост го правеха още по-неестествен. Искаше му се да плаче над умиращия си любим брат, а трябваше да слуша и поддържа разговора му за това, как ще живее.

Понеже в къщи беше влажно и само една от стаите беше затоплена, Левин настани брат си да спи зад преградката в неговата спалня.

Брат му си легна — кой знае дали спеше, или не, но се въртеше като болен в леглото, кашляше и когато не можеше да се изкашля, мърмореше нещо. Понякога въздишаше тежко и казваше: „Ах, Боже мой! “ Понякога потта го душеше и той ядосано извикваше: „А, дявол да го вземе! “ Левин дълго не можа да заспи, слушаше го. Мислите му бяха най-разнообразни, но краят на всички мисли беше един: смъртта.

Смъртта, неизбежният край на всичко, за пръв път се изправи пред него с неотразима сила. И тая смърт, която беше тук, в тоя любим брат, който стенеше в просъница и по навик безразлично призоваваше ту Бога, ту дявола, съвсем не беше така далеко, както му се струваше по-рано. Тя беше у самия него — той чувствуваше това. Ако не днес — утре, ако не утре — след тридесет години, нима не е все едно? А какво нещо е тая неизбежна смърт, той не само не знаеше, не само не бе помислял никога, но не умееше и не смееше да мисли за това.

„Работя, искам да направя нещо, а съм забравил, че всичко ще свърши, че има смърт. “

Той седеше на кревата в тъмнината, свит и прегърнал коленете си, и мислеше, като задържаше дъха си от напрежение на мисълта. На колкото повече напрягаше мисълта си, толкова по-ясно му ставаше, че това е несъмнено така, че той наистина е забравил, пропуснал е да види в живота едно малко обстоятелство — че ще дойде смъртта и всичко ще свърши, че не е заслужавало да се започва нищо и че никак не може да се помогне на това. Да, това е ужасно, но е така.

„Но аз съм още жив. Какво да се прави сега, какво? “ — с отчаяние каза той. Запали свещта, предпазливо стана, отиде пред огледалото и започна да оглежда лицето и косите си. Да, сколуфите му бяха прошарени. Отвори уста. Задните му зъби бяха започнали да се развалят. Разголи мускулестите си ръце. Да, има много сили.

Но и Николенка, който диша там с останките от белите си дробове, също имаше здраво тяло. И изведнъж той си спомни как като деца си лягаха заедно да спят и чакаха само Фьодор Богданич да излезе от вратата, за да се замерват с възглавници и да се кикотят, да се кикотят неудържимо, така че дори страхът от Фьодор Богданич не можеше да спре това буйно избликнало съзнание за щастието на живота. „А сега тия изкорубени кухи гърди… и аз, който не зная защо и какво ще стане с мене…“

— Кха! Кха! А, дявол да го вземе! Какво се шляеш, защо не спиш — обади се гласът ма брат му.

— Ей тъй, не зная, безсъница.

— А пък аз спах хубаво и сега вече не се потя. Погледни, пипни ризата ми. Нали няма пот?

Левин го попипа, оттегли се зад преградката, угаси свещта, но още дълго време не можа да заспи. Едва сега той си у ясни донейде въпроса как да живее, след като пред него бе се изправил един нов неразрешим въпрос — смъртта.

„Да, той умира, ще умре напролет, как ли да му помогна? Какво мога да му кажа аз? Какво зная за това? Та аз бях забравил, че има такова нещо. “

XXXII

Левин отдавна вече бе забелязал, че когато с хората ти е неловко от тяхната прекалена отстъпчивост и покорност, много скоро започва да ти става непоносимо от прекалената им взискателност и придирчивост. Той чувствуваше, че това ще стане и с брат му. И наистина кротостта на брата Николай не беше за дълго. Още на другата сутрин той стана раздразнителен и упорито взе да се заяжда с брат си, като го засягаше на най-болните места.

Левин се чувствуваше виновен и не можеше да поправи това. Той чувствуваше, че ако и двамата не се преструваха, а си говореха така, както се казва, искрено, сиреч само онова, което именно мислят и чувствуват, те само биха се гледали в очите и Константин би казвал само: „Ти ще умреш, ще умреш, ще умреш! “ А Николай само би отговарял: „Зная, че ще умра; но ме е страх, страх ме е, страх ме е! “ И не биха си казвали нищо повече, ако си говореха само искрено. Но така не можеше да се живее и затова Константин се опитваше да прави това, което цял живот се опитваше и не можеше да прави, това, което според наблюденията му мнозина умееха да правят така добре и без което не може да се живее: опитваше се да говори не това, което мисли, и постоянно чувствуваше, че то излиза фалшиво, че брат му схваща и се дразни от това.

На третия ден Николай предизвика брат си да му изложи отново плана си и започна не само да го осъжда, но започна умишлено да го смесва с комунизма.

— Ти само си взел една чужда мисъл, но си я изопачил и искаш да я прилагаш към нещо неприложимо.

— Но аз ти казвам, че това няма нищо общо. Те отричат правото на собствеността, капитала и наследствеността, а пък аз, без да отричам тоя главен стимул (на самия Левин му бе противно, че употребява такива думи, но откак бе се увлякъл от работата си, неволно започна все по-често и по-често да си служи с не руски думи), искам само да урегулирам труда.

— Там е работата, че си взел една чужда мисъл, окастрил си от нея всичко, което съставя силата й, и искаш да ме увериш, че това е нещо ново — каза Николай и сърдито сгърчи шията си.

— Но моята мисъл няма нищо общо…

— Там — иронично усмихнат каза Николай Левин и очите му злобно блеснаха, — там поне има една, как да кажа, геометрична прелест — яснота, несъмненост. Може би това е утопия. Но да допуснем, че от всичко минало може да се направи tabula rasa[48]: няма собственост, няма семейство, тогава и трудът ще се организира. А у тебе няма нищо…

— Защо смесваш тия работи? Аз никога не съм бил комунист.

— А пък аз съм бил и смятам, че това нещо е предивременно, но е разумно и има бъдеше, както християнството през първите векове.

— Аз смятам само, че работната сила трябва да се разглежда от естественонаучно гледище, сиреч да се изучава, да се признаят качествата й и…

— Но това е съвсем напразно. Постепенно с развитието си тая сила сама намира известен начин на дейност. Навред е имало роби, а след това metayers[49]; и у нас има работа на изполица, има аренда, има ратайски труд — какво искаш още?

При тия думи Левин изведнъж се разгорещи, защото дълбоко в душата си се страхуваше, че това е истина — истина е, че той иска да балансира между комунизма и установените форми и че това едва ли е възможно.

— Аз търся средства да работя производително и за себе си, и за работника. Искам да организирам… — пламенно отвърна той.

— Нищо не искаш да организираш; иска ти се просто да оригиналничиш, както си правил през целия си живот, да покажеш, че не експлоатираш просто селяните, а правиш това с идея.

— Ти си мислиш така — остави! — отвърна Левин и почувствува, че мускулът на лявата му буза неудържимо подскача.

— Ти не си имал и нямаш убеждения, а задоволяваш само самолюбието си.

— Добре де, остави ме!

— И ще те оставя! Отдавна трябваше да направя това, и върви по дяволите! Много съжалявам, че дойдох!

Колкото и да се мъчеше отпосле Левин да успокои брат си, Николай не искаше да чуе нищо, казваше, че било много по-добре да се разделят и Константин виждаше, че животът е станал просто непоносим за брат му.

Николай беше се приготвил вече да си заминава, когато Константин отново дойде при него и неестествено го помоли да го извини, ако го е обидил с нещо.

— А, великодушие! — каза Николай и се усмихна. — Щом ти се иска да бъдеш прав, мога да ти доставя това удоволствие. Прав си, но аз все пак ще си замина!

Но преди самото заминаване Николай го целуна и каза, като погледна изведнъж странно сериозно брат си:

— Все пак не си спомняй с лошо за мене, Костя! — И гласът му затрепери.

Това бяха единствените думи, казани искрено. Левин схвана, че под тия думи се подразбираше: „Ти виждаш и знаеш, че аз съм зле и може да не се видим. “ Левин разбра това и в очите му бликнаха сълзи. Той целуна още веднъж брат си, но не можа и не умееше да му каже нищо.

На третия ден след заминаването на брат му Девин замина за чужбина. Когато на една железопътна гара се срещнаха с Шчербацки, братовчед на Кити, Левин го зачуди много с мрачността си.

— Какво ти е? — попита го Шчербацки.

— Нищо не ми е, но в света има твърде малко весели работи.

— Как тъй малко? Я елате с мен в Париж вместо в някакъв си Мюлхаузен. Ще видите колко е весело!

— Не, аз свърших вече. Време ми е да умра.

— Ех, че го каза! — рече Шчербацки засмян. — Аз едва съм се приготвил да започна.

— И аз мислех така доскоро, но сега зная, че ще умра в най-близко време.

Левин казваше това, което наистина мислеше напоследък. Той виждаше във всичко само смъртта или приближаването към нея. Но замисленото от него дело все повече го занимаваше. Трябваше някак да изживее живота си, докато не е дошла смъртта. Тъмнина забулваше всичко за него; но тъкмо поради тая тъмнина чувствуваше, че единствената ръководна нишка в тая тъмнина е неговото дело и той с последни сили бе се заловил и се държеше за него.

Четвърта част

⇐ Предыдущая 24 25 26 27 282930 31 32 33 Следующая ⇒