Пета част 5 страница

— Ами аз? — каза тя. — Дори тогава… — Тя се спря и продължи отново, като го гледаше смело с искрените си очи. — Дори тогава, когато отблъснах щастието си. Винаги съм обичала само вас, но бях се увлякла. Трябва да ви кажа… Може ли да забравите това?

— То може да е било за добре. Вие трябва да ми простите за много неща. Трябва да ви кажа…

Това беше едното от ония неща, които бе решил да й каже. Още първите дни той бе решил да й каже две неща — първо, че не е така чист, като нея, и, второ, че е невярващ. Това беше мъчително, но той смяташе, че е длъжен да й каже и едното, и другото.

— Не, не сега, после! — каза той.

— Добре, после, но непременно ще ми кажете. Аз не се страхувам от нищо. Трябва да знам всичко. Сега е свършено.

Той се доизказа.

— Свършено е, защото ще ме вземете, какъвто и да съм, няма да се откажете от мене? Нали?

— Да, да.

Разговорът им беше прекъснат от mademoiselle Linon, която дойде да поздрави любимата си възпитаница, като се усмихваше нежно, макар и престорено. Тя още не бе излязла, когато дойдоха да я поздравят и слугите. След това дойдоха и роднините и започна окова блажено суетене, от което Левин не можа да се отърве до втория ден от сватбата. На Левин му бе постоянно неловко и отегчително, но напрежението от щастието продължаваше и все се увеличаваше. Той постоянно, чувствуваше, че от него се искат много неща, които не знае, правеше всичко, което му кажеха, и всичко това му доставяше щастие. Мислеше, че годяването му няма да прилича по нищо на другите, че обикновените условия на сватосването ще накърнят особеното му щастие; но свърши се с това, че той правеше същото, както и другите, и от това щастието му само се увеличаваше и ставаше все по-особено и по-особено, и нямаше, и не можеше да има подобно на себе си.

— Сега ще си хапнем бонбони — казваше m-lle Linon и Левин отиваше да купи бонбони.

— Е, много се радвам — каза Свияжски. — Съветвам ви да вземете букети от Фомин.

— А нима трябва? — И той отиваше в магазина на Фомин.

Брат му каза, че трябва да вземе пари назаем, защото ще има много разходи, подаръци…

— А нима трябват подаръци? — И той препускаше при Фулде.

И в сладкарницата, и при Фомин, и при Фулде той видя, че го очакват, че му се радват и празнуват щастието му също както всички, с които имаше работа тия дни. Необикновено беше, че всички не само го обичаха, но и всички по-рано несимпатични, студени, равнодушни хора, които сега се възхищаваха от него, му се покоряваха във всичко, отнасяха се нежно и деликатно с чувството му и споделяха убеждението му, че той е най-щастливият човек в света, защото годеницата му е върхът на съвършенството. Същото нещо чувствуваше и Кити. Когато графиня Нордстън си позволи да загатне, че тя е желала нещо по-хубаво, Кити така се разгорещи и така убедително доказа, че в света не може да има нищо по-хубаво от Левин, че графиня Нордстън трябваше да признае това и в присъствието на Кити не срещаше вече Левин без усмивка на възхищение.

Обяснението, което той й бе обещал, беше едно тежко събитие за това време. Той се посъветва със стария княз и като получи разрешение от него, даде на Кити дневника си, в който бе записано онова, което го бе измъчвало. Тогава той бе писал тоя дневник тъкмо заради бъдещата годеница. Бяха го измъчвали две неща: че не е безгрешен и че не вярва в Бога. Признанието, че не е религиозен, мина незабелязано. Тя беше религиозна, никога не се съмняваше в религиозните истини, но неговото външно неверие не я засегна ни най-малко. Чрез любовта си тя познаваше цялата му душа и в душата му бе видяла онова, което търсеше; беше й все едно дали такова състояние на душата се нарича да бъдеш невярващ. Но другото признание я накара да плаче горчиво.

Левин й даде дневника си не без вътрешна борба. Той знаеше, че помежду им не може и не трябва да има тайни и затова реши, че трябва да направи така; но той не си даде отчет как ще й подействува това, не се постави на нейно място. Едва когато вечерта пристигна у тях, преди да идат на театър, влезе в стаята й и видя нейното разплакано мило лице, нещастно и жалко от непоправимата болка, която бе й причинил, той разбра каква пропаст отделяше неговото позорно минало от нейната неопетнена чистота и се ужаси от онова, което бе направил.

— Вземете, вземете тия ужасни книги! — каза тя, като отблъскваше поставените пред нея на масата тетрадки. — Защо ми ги дадохте! … Не, все пак така е по-добре — прибави тя, като се съжали над отчаяното му лице. — Но това е ужасно, ужасно!

Той наведе глава и мълчеше. Не можеше да каже нищо.

— Вие няма да ми простите — прошепна той.

— Не, простих ви, но това е ужасно!

Все пак щастието му беше така голямо, че това признание не го наруши, а само придаде нова отсянка. Тя му прости; но оттогава той се смяташе още по-недостоен за нея, виждаше се още по-низко в нравствено отношение и ценеше още по-високо незаслуженото си щастие.

XVII

Алексей Александрович се връщаше в самотната си стая в хотела, като прехвърляше неволно в паметта си впечатлението от разговорите, водени през време на обеда и след това. Думите на Даря Александровна, че трябва да прости, само го ядосаха. Дали да приложи, или не християнския принцип към своя случай, беше извънредно труден въпрос, по който не можеше да се говори така леко, и при това тоя въпрос отдавна бе решен отрицателно от Алексей Александрович. От всичко казано най-много бяха залегнали в ума му думите на глупавия добряк Туровцин: постъпил като юнак, извикал го на дуел и го убил. Очевидно всички съчувствуваха на това, макар че от учтивост не го казаха.

„Впрочем тая работа е свършена, няма защо да мисля за това“ — каза си Алексей Александрович. И като мислеше само за предстоящото си заминаване и за ревизията, той влезе в стаята си и попита придружаващия го вратар де е неговият лакей; вратарят каза, че лакеят току-що излязъл. Алексей Александрович поръча да му донесат чай, седна до масата, взе Фрума и започна да си чертае маршрута на пътуването.

— Получиха се две телеграми — каза върналият се лакей, като влизаше в стаята. — Извинете, ваше превъзходителство, току-що бях излязъл.

Алексей Александрович взе телеграмите и ги разпечата. С първата телеграма му съобщаваха за назначаването на Стремов на оная служба, която искаше той. Алексей Александрович хвърли телеграмата, изчерви се, стана и закрачи из стаята. „Quos vult perdere dementat“[55] — каза той, като под quos разбираше ония лица, които са помогнали за това назначение. Яд го беше не защото не бе получил тая служба и че очевидно го бяха пренебрегнали; но му беше необяснимо и чудно как не са видели, че тоя бъбрица и фразьор Стремов по-малко от всеки друг е способен за тая работа. Как не са видели, че с това назначение погубват себе си, своя престиж!

„И това е нещо от тоя род“ — жлъчно си каза той, като разтваряше втората телеграма. Тя беше от жена му. Подписът й със син молив „Ана“ пръв се хвърли в очите му. „Умирам, моля да дойдеш. С прошка ще умра по-спокойно“ — прочете той. Презрително се усмихна и хвърли телеграмата. Че това бе измама и хитрост — в това, както му се стори в първия миг, не можеше да има никакво съмнение.

„Няма измама, пред която тя би се спряла. Тя трябва да роди вече. Може да се е разболяла от раждането. Но каква е целта им? Да узаконят детето, да ме компрометират и да попречат на развода — мислеше той. — Но там се казва: «умирам…»“ Той препрочете телеграмата; и изведнъж го порази прекия смисъл на онова, което се казваше в нея. „Ами ако е истина? — каза си той. — Ако е истина, че пред страданията и близостта на смъртта тя искрено се разкайва, а аз мисля, че това е измама и се отказвам да отида? Това ще бъде не само жестоко и всички ще ме осъдят, но то ще бъде и глупаво от моя страна. “

— Пьотр, задръж каретата. Заминавам за Петербург — каза той на лакея.

Алексей Александрович реши да отиде в Петербург и да види жена си. Ако болестта й е измама, той ще премълчи и ще си замине. Ако пък наистина е болна, на смъртно легло, и иска да го види, преди да умре, ще й прости, ако я завари жива, или ще й отдаде последния дълг, ако пристигне много късно.

Из целия път той не мислеше вече какво ще направи.

С чувство на умора и погнуса от прекараната нощ във вагона, в ранната мъгла на Петербург Алексей Александрович пътуваше по пустия Невски проспект и гледаше напреде си, без да мисли за това, което го очаква. Не можеше да мисли за това, защото, като си представяше какво ще стане, не можеше да се отърве от предположението, че с нейната смърт ще се разреши изведнъж цялата трудност на положението му. Пред очите му се мяркаха хлебари, затворени дюкянчета, нощни файтонджии, портиери, които метяха тротоарите, и той наблюдаваше всичко това, като се стараеше да заглуши в себе си мисълта за онова, което го очаква и което не смееше да желае и все пак го желаеше. Той стигна до външния вход. Пред входа стояха един файтон и една карета със спящ кочияш. Когато влезе в антрето, Алексей Александрович сякаш извади от едно далечно кътче на мозъка си някакво решение и се справи с него. Там се казваше: „Ако е измама, да прояви спокойно презрение и да си замине. Ако пък е истина, да запази приличие. “

Вратарят отвори вратата още преди Алексей Александрович да позвъни. Вратарят Петров, сиреч Капитонич, изглеждаше странен със стария си сюртук, без връзка и по чехли.

— Как е госпожата?

— Вчера се освободи благополучно.

Алексей Александрович се спря и побледня. Сега той разбра ясно колко силно желаеше смъртта й.

— Ами със здравето как е?

Корней в утринна престилка изтича по стълбата.

— Много е зле — отвърна той. — Вчера имаше консултация и сега лекарят е тук.

— Вземи нещата ми — каза Алексей Александрович и като изпитваше известно облекчение от съобщението, че все пак има надежда да умре, той влезе във вестибюла.

На закачалката имаше шинел. Алексей Александрович забеляза това и попита:

— Кой е тук?

— Лекарят, акушерката и граф Вронски.

Алексей Александрович влезе във вътрешните стаи.

В приемната нямаше никого; при шума от стъпките му от нейния кабинет излезе акушерката с нощна шапчица с лилави ленти.

Тя пристъпи до Алексей Александрович и с някаква фамилиарност пред близостта на смъртта го улови за ръка и го поведе в спалнята.

— Слава Богу, че дойдохте. Само за вас и все за вас говори — каза тя.

— Дайте по-скоро лед! — обади се от спалнята повелителният глас на лекаря.

Алексей Александрович влезе в кабинета й. До масата, на един нисък стол, странишком към облегалото, седеше Вронски и закрил лице с ръце, плачеше. Като чу гласа на лекаря, той скочи, махна ръце от лицето си и видя Алексей Александрович. Когато видя съпруга, той така се смути, че отново седна и сви глава между раменете, сякаш искаше да изчезне нейде: но направи усилие, стана и каза:

— Тя умира. Лекарите казаха, че няма надежда. Аз съм цял във властта ви, но позволете ми да остана тук… впрочем аз съм във вашата воля, аз…

Като видя сълзите на Вронски, Алексей Александрович почувствува прилив на онова душевно разстройство, което изпитваше, когато видеше страданията на другите хора, и извръщайки лице, без да го изслуша, бързо тръгна към вратата. От спалнята се чуваше гласът на Ана, която казваше нещо. Гласът й беше весел, оживен, с твърде определени интонации. Алексей Александрович влезе в спалнята и пристъпи до кревата. Тя лежеше, извърнала лице към него. Бузите й аленееха в руменина, очите блестяха, малките бели ръце се подаваха от маншетите на блузата и си играеха с ъгъла на одеялото, като го превиваха. Тя изглеждаше не само здрава и свежа, но дори в най-добро настроение. Говореше бързо, звънливо и с необикновено правилни и прочувствени интонации.

— Защото Алексей, говоря за Алексей Александрович (каква странна, ужасна съдба, че и двамата са Алексеевци, нали? ), Алексей не би ми отказал. Аз щях да забравя, той щеше да ми прости… Но защо не идва още? Той е добър, той сам не знае колко е добър. Ах! Боже мой, каква мъка! Дайте ми по-бързо, по-бързо вода! Ах, за него, за момиченцето ми, това ще бъде вредно! Е добре, дайте го на кърмачка. Да, съгласна съм, така дори е по-добре. Той ще дойде и ще му е тежко да го види. Дайте го на кърмачка.

— Ана Аркадиевна, той пристигна. Ето го! — каза акушерката, като се мъчеше да обърне вниманието й върху Алексей Александрович.

— Ах, каква глупост! — продължаваше Ана, която не виждаше мъжа си. — Но, дайте ми детето, дайте го! Той не е пристигнал още. Вие казвате, че няма да ми прости, защото не го познавате. Никой не го познаваше. Само аз го познавах и затова ми е така тежко. Трябва да знаете какви очи има, Серьожа има същите очи и затова не глога да ги гледам. Дадоха ли на Серьожа да обядва? Знам аз, всички ще забравят. Само той не би забравил. Трябва да преместят Серьожа в ъгловата стая и да помолят Mariette да спи при него.

Изведнъж тя се сви, утихна и с уплаха вдигна ръце към лицето си, сякаш очакваше удар, сякаш се защищаваше. Тя бе видяла мъжа си.

— Не, не — започна тя, — аз не се боя от него, боя се от смъртта. Алексей, ела насам. Аз бързам, защото нямам време, остава ми да живея малко, ей сега ще дигна температура и няма да разбера вече нищо. Сега разбирам, всичко разбирам и всичко виждам.

Намръщеното лице на Алексей Александрович доби страдалчески израз; той улови ръката й и искаше да каже нещо, но не можа да проговори; долната му устна трепереше, но той все още се бореше с вълнението си и само от време на време я поглеждаше. И всеки път, когато я погледнеше, виждаше очите й, които го наблюдаваха с такава мила и възторжена нежност, каквато той никога не бе виждал в тях.

— Почакай, ти не знаеш… Чакайте, чакайте… — Тя спря, сякаш събираше мислите си. — Да — започна тя. — Да, да, да. Ето какво исках да кажа. Не ми се чуди. Аз съм все същата… Но в мене има една друга, аз се страхувам от нея — тя обикна оногова и аз исках да те намразя, но не можах да забравя другата, каквато бях по-рано. Тая не съм. Сега съм истинската, цялата аз. Сега умирам, зная, че ще умра, попитай него. Аз и сега ги чувствувам, ето ги, огромни тежести на ръцете, на краката, на пръстите. Какви грамадни са пръстите ми! Но всичко това ще свърши скоро… Искам само едно: прости ми, напълно ми прости! Аз съм ужасна, но бавачката ми каза, че оная свята мъченица — как я казваха? — била още по-зле. И аз ще замина за Рим, там е пустинята, и тогава няма да преча никому, ще взема само Серьожа и момиченцето… Не, ти не можеш да ми простиш! Зная, че това не може да се прости! Не, не, иди си, ти си твърде добър! — С едната си гореща ръка тя държеше ръката му, а с другата го отблъскваше.

Душевното разстройство на Алексей Александрович все се усилваше и сега бе стигнало до такава степен, че той престана вече да се бори с него; изведнъж почувствува, че това, което смяташе за душевно разстройство, бе, наопаки, едно блажено състояние на душата, което неочаквано му даде някакво ново, неизпитано досега щастие. Той не мислеше вече за християнския закон, по който искаше да се води през целия си живот и който му предписваше да прощава и да обича враговете си; но душата му бе изпълнена с радостно чувство на любов и прошка към враговете. Стоеше на колене и сложил глава върху прегънатата й ръка, която през дрехата го пареше с огъня си, хълцаше като дете. Тя прегърна плешивеещата му глава, придвижи се към него и с предизвикателна гордост вдигна очите си нагоре.

— Ето го, аз знаех! Сега прощавайте всички, прощавайте! … Те пак дойдоха, защо не си отиват? … Но махнете от мене тия шуби.

Лекарят прибра ръцете й, внимателно я сложи върху възглавницата и я покри до раменете. Тя покорно легна възнак и гледаше напреде си със светнал поглед.

— Помни едно, че аз исках само прошка, и не искам нищо повече… Защо не идва той? — започна тя, като се обърна към вратата, дето беше Вронски. — Ела, ела! Подай му ръка.

Вронски пристъпи до края на леглото и като я видя, отново закри лицето си с ръце:

— Открий лицето си, погледни го. Той е светец — каза тя. — Но открий де, открий лицето си! — сърдито заприказва тя. — Алексей Александрович, открий лицето му! Искам да го видя.

Алексей Александрович улови ръцете на Вронски и ги махна от лицето му, което бе ужасно поради израза на страдание и срам, които личеха на него.

— Подай му ръка. Прости му.

Алексей Александрович му подаде ръка и не можеше да задържи сълзите, които се лееха от очите му.

— Слава Богу, слава Богу — заприказва тя, — сега всичко е готово. Само да протегна малко краката си. Ето така, чудесно. Колко безвкусно са направени тия цветя, съвсем не приличат на теменуги — каза тя, като посочи тапетите. — Боже мой! Боже мой! Кога ще се свърши това? Дайте ми морфин. Докторе, дайте ми морфин! О, Боже мой, Боже мой!

И тя се запремята в леглото.

Лекарят и другите лекари казваха, че това е родилна треска, при която вероятността да умре бе 99 на сто. Целият ден мина с температура, бълнуване и безсъзнание. Към полунощ болната лежеше в несвяст и почти без пулс.

Всеки миг очакваха смъртта.

Вронски си отиде, но на сутринта дойде да научи какво е станало и Алексей Александрович го посрещна във вестибюла и му каза:

— Останете, може да ви повика — и сам го отведе в кабинета на жена си.

На сутринта отново започна вълнение, оживление, бързина на мисълта и думите и отново завърши с безсъзнание. На третия ден бе същото и лекарят каза, че има надежда. Тоя ден Алексей Александрович влезе в кабинета, дето седеше Вронски, затвори вратата и седна срещу него.

— Алексей Александрович — каза Вронски, който чувствуваше, че обяснението наближава, — аз не мога да говоря, не мога да разбирам. Пощадете ме! Повярвайте, че колкото и да ви е тежко, на мене е още по-ужасно.

Той искаше да стане, но Алексей Александрович го улови за ръката.

— Моля да ме изслушате, това е необходимо. Трябва да ви обясня чувствата си, които са ме ръководили и ще ме ръководят, за да не се заблуждавате по отношение на мене. Вие знаете, че аз реших да се разведа и дори започнах дело. Не ще скрия от вас, че започвайки делото, бях в нерешителност и се измъчвах; признавам, че ме преследваше желанието да отмъстя и вам, и на нея. Когато получих телеграмата, тръгнах насам със същите чувства, и дори нещо повече: желаех смъртта й. Но… — Той помълча, като размисляше дали да му открие, или не чувството си. — Но аз я видях и й простих. И щастието на прошката ми откри моя дълг. Аз й простих напълно. Искам да обърна и другата си буза, искам да дам и ризата си, когато вземат горната ми дреха, и моля Бога само за това, да не ми отнеме щастието на прошката! — В очите му имаше сълзи и техният светъл, спокоен поглед порази Вронски. — Това е моето положение. Можете да ме стъпчете в калта, да ме направите посмешище на обществото, но аз няма да я оставя и никога няма да ви кажа укорна дума — продължи той. — Моят дълг е ясно очертан за мене: аз трябва да бъда и ще бъда с нея. Ако тя поиска да ви види, ще ви обадя, но смятам, че сега е най-добре да се оттеглите.

Той стана и хълцания прекъснаха думите му. Вронски също стана и отпуснат, поприведен, го гледаше под очи. Беше потиснат. Не разбираше чувствата на Алексей Александрович. Но чувствуваше, че това е нещо висше и дори недостъпно за неговото светоразбиране.

XVIII

След разговора с Алексей Александрович Вронски излезе на външната стълба в къщата на Каренини и се спря, като едва си спомняше де се намира и къде трябва да отиде. Чувствуваше се засрамен, унижен, виновен и лишен от възможност да заличи унижението си. Чувствуваше се изхвръкнал от коловоза, по който така гордо и леко вървеше досега. Всички навици и принципи в живота му, които изглеждаха така твърди, изведнъж се оказаха лъжливи и неприложими. Измаменият мъж, който досега изглеждаше жалко същество, случайна и донейде комична пречка за щастието му, неочаквано бе извикан от самата нея и издигнат на една внушаваща раболепие висота и тоя мъж се яви на тая висота не зъл, фалшив и смешен, а добър, простодушен и величествен. Вронски не можеше да не чувствува това. Ролите изведнъж се промениха. Вронски чувствуваше неговата висота и своето унижение, неговата правота и своята неправота. Той почувствува, че съпругът е великодушен дори в мъката си, а той е низък и дребнав в лъжата си. Но това съзнание за низостта си пред тоя човек, когото той несправедливо презираше, беше само една малка част от мъката му. Сега той се чувствуваше неизразимо нещастен, защото страстта му към Ана, която, както му се струваше, в последно време бе започнала да изстива, сега, когато знаеше, че завинаги я е изгубил, стана по-силна от когато и да било. През дните на болестта й той я видя цяла, позна душата й и струваше му се, че никога досега не бе я обичал. И тъкмо сега, когато я позна и обикна, както трябва да се обича, той бе унижен пред нея и я изгуби завинаги, като й остави един срамен спомен. И най-ужасното беше онова смешно, срамно положение, когато Алексей Александрович махаше ръцете му от засраменото лице. Той стоеше като изгубен на външната стълба в къщата на Каренини и не знаеше какво да прави.

— Файтон ли ще искате? — попита го вратарят.

— Да, файтон.

Когато се върна в къщи след три безсънни нощи, Вронски легна по очи на дивана, без да се съблича, скръсти ръце и сложи главата си върху тях. Главата му тежеше. С необикновена бързина и яснота се сменяха една след друга най-странни представи, спомени и мисли: ту лекарството, което наливаше на болната и бе препълнил лъжичката, ту белите ръце на акушерката, ту странното положение на Алексей Александрович на пода пред кревата.

„Да заспя! Да забравя! “ — каза си той със спокойната увереност на здрав човек, че щом е уморен и му се спи, веднага ще заспи. И наистина още същия миг главата му започна да се обърква и той почна да потъва в пропастта на забравата. Като в море вълните на несъзнателния живот започнаха вече да се плискат над главата му, когато изведнъж — сякаш през него премина силен електрически ток — той потрепери така, че подскочи с цялото си тяло върху пружините на дивана и като се подпря с ръце, в уплаха скочи на колене. Очите му бяха широко отворени, сякаш никога не бе спал. Тежестта в главата и отмалялостта в крайниците, която изпитваше преди миг, изведнъж изчезнаха.

„Можете да ме стъпчете в калта“ — чу той думите на Алексей Александрович и го видя пред себе си, видя и лицето на Ана в трескава руменина и с блестящи очи, които с нежност и любов гледаха не него, а Алексей Александрович; видя и своята, както му се струваше, глупава и смешна фигура, когато Алексей Александрович махна ръцете му от лицето. И отново изопна крака, хвърли се на дивана в по-раншната си поза и затвори очи.

„Да заспя! Да заспя! “ — повторно си каза той. Но със затворени очи виждаше още по-ясно лицето на Ана такова, каквото беше в оная паметна вечер преди конните надбягвания.

— Това не е било и не ще се повтори, тя иска да го заличи от спомена си. А аз не мога да живея без това. Но как ще се помирим, как ще се помирим? — гласно каза той и започна несъзнателно да повтаря тия думи. Повтарянето на тия думи спираше възникването на нови образи и спомени, които той чувствуваше, че нахлуват в главата му. Но повтарянето на тия думи не обузда за дълго въображението му. Отново с необикновена бързина започнаха да се нижат една след друга най-хубавите минути и заедно с тях неотдавнашното унижение. „Махни ръцете си“ — казва гласът на Ана. Той махва ръцете си и чувствува посрамения и глупав израз на лицето си.

Той продължаваше да лежи, мъчейки се да заспи, макар да разбираше, че няма ни най-малка надежда, и все повтаряше шепнешком случайни думи от някоя мисъл, като искаше с това да спре възникването на нови образи. Ослуша се — и чу повтаряните със странен, безумен шепот думи: „Не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш; не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш. “

„Какво е това? Или аз полудявам? — каза си той. — Може би. Но от какво полудяват хората, защо се застрелват? “ — отговори си самичък и като отвори очи, с учудване видя до главата си една възглавница, бродирана от Варя, жената на брат му. Попипа дантелата на възглавницата и се опита да си спомни за Варя, да си спомни кога бе я видял за последен път. Но му беше мъчително да мисли за нещо странично. „Не, трябва да заспя! “ Отмести възглавницата и притисна главата си в нея, но трябваше да прави усилия, за да държи очите си затворени. Скочи и седна. „Свършено е с мене — каза си той. — Трябва да обмисля какво да правя. Какво ми остава? “ През ума му бързо премина целият му живот извън неговата любов към Ана.

„Честолюбието? Серпуховски? Обществото? Дворецът? “ Не можа да се спре на нищо. Всичко това имаше смисъл по-рано, но сега не съществуваше вече нищо подобно. Стана от дивана, съблече сюртука, разкопча ремъка и като откри косматите си гърди, за да диша по-свободно, закрачи из стаята. „Така полудяват хората — повтори той и прибави бавно — и така се застрелват… за да не се срамуват. “

Пристъпи до вратата и я затвори; след това с неподвижен поглед и със здраво стиснати зъби пристъпи до масата, взе револвера си, огледа го, напълни го и се замисли. Навел глава, с израз на напрегнато усилие на мисълта, минута-две стоя неподвижно с револвера в ръце, размишлявайки. „Разбира се“ — каза си той, сякаш логичният, продължителен и ясен ход на мисълта бе го довел до някакво несъмнено заключение. А всъщност това убедително за него „разбира се“ беше само последица от повтарянето тъкмо на оня кръг от спомени и представи, през които бе минал вече десетина пъти от един час насам. Това бяха същите спомени за изгубеното завинаги щастие, същата представа за безсмислеността на всичко предстоящо в живота, същото съзнание за унижението си. Същата бе и последователността на тия представи и чувства.

„Разбира се“ — повтори той, когато мисълта му за трети път се насочи отново по същия омагьосан кръг от спомени и мисли, и като опря револвера до лявата си гръд и сгърчи силно ръка, сякаш я сви изведнъж в юмрук, дръпна спусъка. Той не чу звука от изстрела, но силният удар в гърдите го събори на пода. Искаше да се задържи за края на масата, изтърва револвера, олюля се и седна на пода, като се озърташе учудено наоколо. Не можеше да познае стаята, си като гледаше отдолу извитите крака на масата, кошчето за хартии и тигровата кожа. Бързите, скърцащи стъпки на слугата, който мина през гостната, го накараха да се опомни. Той напрегна мисълта си и разбра, че е на пода, и като видя кръвта по тигровата кожа и на ръката си, разбра, че се е застрелял.

— Ех, че глупаво. Не улучих — рече той, търсейки с ръка револвера. Револверът беше до него, а той го търсеше по-далеч. Като продължаваше да търси, той се извърна на другата страна и понеже нямаше сили да запази равновесие, падна, потънал в кръв.

Елегантният слуга с бакенбарди, който нееднократно бе се оплаквал на познатите от слабите си нерви, като видя лежащия на пода господар, така се изплаши, че го остави да тече кръвта му и хукна да вика за помощ. След един час пристигна Варя, жената на брат му, и с помощта на дошлите трима лекари, които тя бе изпратила да търсят навред и които пристигнаха едновременно, настани ранения в леглото и остана да се грижи за него.

XIX

Грешката, направена от Алексей Александрович, се състоеше в това, че готвейки се да се срещне с жена си, той не бе допуснал случайността, че разкаянието й ще бъде искрено и той ще и прости, а тя няма да умре; два месеца след връщането му от Москва тая грешка се изправи пред него в цялата си сила. Но грешката, направена от него, се дължеше не само на това, че не бе предвидил тая случайност, а и на това, че до деня на срещата с умиращата си жена той не познаваше сърцето си. До леглото на болната той за пръв път в живота си се отдаде на онова чувство на трогателно състрадание, каквото предизвикваха у него страданията на другите хора и от което по-рано се срамуваше като от вредна слабост; както съжалението към нея, така и разкаянието, задето бе пожелал смъртта й, и главно самата радост от прошката бяха причина да почувствува изведнъж не само облекчаване на страданията си, но и душевно спокойствие, каквото не бе изпитвал никога по-рано. Той изведнъж почувствува, че същото онова, което беше извор на страданията му, стана извор на духовната му радост, че онова, което изглеждаше неразрешимо, когато той осъждаше, укоряваше и мразеше, стана просто и ясно, когато прощаваше и обичаше.

Той прости на жена си и я съжаляваше за нейните страдания и разкаяние. Прости на Вронски и го съжаляваше, особено след като научи за отчаяната му постъпка. Съжаляваше и сина си повече, отколкото по-рано, и се укоряваше сега, задето се е занимавал много малко с него. Но към новороденото малко момиченце изпитваше някакво особено чувство не само на съжаление, но и на нежност. Отначало само от чувство на състрадание той се погрижи за това новородено слабичко момиченце, което не бе негова дъщеря и което бе захвърлено през време на болестта на майката и сигурно би умряло, ако той не беше се погрижил за него — и сам не забеляза как го обикна. Ходеше, по няколко пъти на ден в детската стая и дълго се заседяваше там, така че кърмачката и бавачката, които отначало се стесняваха, свикнаха с него. Понякога по половин час мълчаливо гледаше спящото шафраненочервено, пухкаво и сбърчено личице на детето и наблюдаваше движенията на намръщеното чело и пълните ръчички със свити пръсти, които с опакото на ръчичката търкаха очичките и носа. Особено в такива минути Алексей Александрович се чувствуваше напълно спокоен и уравновесен и не виждаше в положението си нищо необикновено, нищо такова, което би трябвало да се промени.

⇐ Предыдущая 29 30 31 32 333435 36 37 38 Следующая ⇒