Пета част 4 страница

— На фактите не може да не се вярва, Даря Александровна — каза той, като наблегна на думата фактите.

— Но какво е направила тя? Какво? Какво? — рече Даря Александровна. — Какво именно е направила?

— Презря задълженията си и изневери на мъжа си. Ето какво е направила — каза той.

— Не, не, не може да бъде! Не, за Бога, вие сте се излъгали! — каза Доли, като допря ръце до страните си и затвори очи.

Алексей Александрович се усмихна студено само с устни, като искаше да покаже на нея и на себе си своето твърдо убеждение; но тая гореща защита, макар че не го разколебаваше, развреждаше раната му. Той заприказва с голямо оживление.

— Много трудно е да се излъже човек, когато жената сама открива това на мъжа си. Когато му казва, че осемгодишният живот и синът са грешка и че иска да заживее отначало — сърдито каза той, сумтейки с нос.

— Ана и порок — не мога да свържа това, ме мога да повярвам.

— Даря Александровна! — каза той, вече погледнал право в доброто развълнувано лице на Доли, и чувствуваше, че езикът му неволно се развързва. — Аз бих платил скъпо, ако можеше да има още съмнение. Когато се съмнявах, беше ми тежко, но все пак по-леко, отколкото сега. Когато се съмнявах, още имаше надежда, но сега няма надежда и аз все пак се съмнявам във всичко. Дотолкова се съмнявам във всичко, че мразя сина си и понякога не вярвам, че е мой син. Аз съм много нещастен.

Нямаше нужда да казва това. Даря Александровна го разбра още щом той я погледна в лицето; стана й жал за него и вярата в невинността на приятелката й се разколеба.

— Ах! Това е ужасно, ужасно! Но нима е истина, че сте решили да се разведете?

— Реших да прибягна до крайната мярка. Вече няма какво да се прави.

— Няма какво да се прави, няма какво да се прави… — със сълзи на очи повтори тя. — Не, има какво да се прави! — каза тя.

— Тъкмо това е и ужасното при тоя род скръб, че човек не може да носи кръста си както при други случаи — загуба или смърт; тук трябва да се действува — каза той, сякаш налучкал мисълта й. — Трябва да излезем от това унизително положение, в което сме поставени: не можем да живеем трима.

— Аз разбирам, добре разбирам това — каза Доли и наведе глава. Тя помълча, като мислеше за себе си, за семейната си мъка, и изведнъж с енергично движение вдигна глава и умолително скръсти ръце. — Но почакайте! Вие сте християнин. Помислете за нея. Какво ще стане с нея, ако я оставите!

— Мислил съм, Даря Александровна, и много съм мислил — каза Алексей Александрович. Лицето му стана на червени петна и мътните му очи гледаха право в нея. Сега вече Даря Александровна го съжаляваше най-искрено. — Тъкмо това и направих, след като тя самата обяви позора ми; оставих всичко, както беше по-рано. Дадох й възможност да се поправи, мъчих се да я спася. И какво излезе? Тя не изпълни дори най-лекото ми условие — да пази приличие — каза той разгорещен. — Можеш да спасиш един човек, който не иска да загине, но ако цялата натура е така покварена, развратена, че самата гибел и се вижда спасение, какво да се прави?

— Всичко друго, само не развод! — отвърна Даря Александровна.

— Но какво всичко?

— Не, това е ужасно. Тя ще бъде ничия жена, ще пропадне!

— Но какво мога да направя аз! — каза Алексей Александрович, като вдигна рамене и вежди. Споменът за последната простъпка на жена му го разсърди дотолкова, че той отново стана студен, както в началото на разговора. — Много ви благодаря за вашето съчувствие, но трябва да си вървя — каза той и стана.

— Не, почакайте! Вие не трябва да я погубите. Почакайте, ще ви разправя за себе си. Аз се омъжих и мъжът ми изневеряваше; от злоба и ревност исках да зарежа всичко, исках сама… Но се опомних; и знаете ли кой ме спаси? Ана. И ето, живея. Депата растат, мъжът се връща в семейството и чувствува, че не е прав, става по-чист, по-добър и аз живея… Аз му простих и вие трябва да простите!

Алексей Александрович слушаше, но думите й вече не му действуваха. В душата му отново се надигна всичката злоба от оня ден, когато се реши на развод. Той се отърси и заприказва с пронизващ, висок глас:

— Не мога и не искам да простя, и смятам това за несправедливо. За тая жена аз направих всичко и тя стъпка всичко в калта, която й е свойствена. Не съм лош човек, никога и никого не съм мразил, но нея мразя с цялата си душа и не мога дори да й простя, защото я мразя твърде много заради всичкото зло, което ми причини! — рече той със сълзи от злоба в гласа.

— Обичайте ония, които ви мразят… — срамежливо прошепна Даря Александровна.

Алексей Александрович презрително се усмихна. Той знаеше отдавна това нещо, но то не можеше да се приложи към неговия случай.

— Обичайте ония, които ви мразят, но човек не може да обича ония, които мрази. Простете ми, че ви разстроих. Всеки си има достатъчно своя мъка! — И като се овладя, Алексей Александрович спокойно се сбогува и си отиде.

XIII

Когато станаха от трапезата, на Левин се искаше да отиде след Кити в гостната; но той се страхуваше да не би това да й бъде неприятно поради твърде явното му обикаляне около нея. Той остана в кръга на мъжете, като вземаше участие в общия разговор, и без да поглежда Кити, чувствуваше движенията, погледите й и онова място, на което тя беше в гостната.

Сега вече той без ни най-малко усилие изпълняваше обещанието, което бе й дал — да мисли винаги хубаво за всички хора и винаги да обича всички. Стана дума за руската община, в която Песцов виждаше някакво особено начало, наречено от него хорово начало. Левин не беше съгласен нито с. Песцов, нито с брат си, който някак посвоему хем признаваше, хем не признаваше значението на руската община. Но той говореше с тях, като се стараеше само да ги помири и да смекчи възраженията им. Ни най-малко не се интересуваше от това, което говореше самият той, а още по-малко от онова, което говореха те, и желаеше само едно — както на тях, така и на всички да бъде хубаво и приятно. Сега той знаеше кое е единствено важното. И това единствено нещо беше отначало там, в гостната, а след това започна да се придвижва и спря до вратата. Без да се обръща, той почувствува устремения към него поглед и усмивката и не можа да не се обърне. Тя стоеше на вратата с Шчербацки и го наблюдаваше.

— Мислех, че отивате към пианото — каза той и пристъпи до нея. — Тъкмо това ми липсва на село: музика.

— Не, идвахме само да ви извикаме — каза тя и го награди с усмивка като с подарък — и благодаря, че дойдохте. Как ви се ще да спорите? Та никога един човек не може да убеди другия.

— Да, наистина — каза Левин, — в повечето случаи спориш горещо само за това, защото никак не можеш да разбереш какво именно иска да докаже противникът.

При спорове между най-умни хора Левин често бе забелязвал, че след грамадни усилия и грамадно количество логически тънкости и думи спорещите най-после осъзнават, че онова, което дълго са се напъвали да докажат един на друг, им е било известно много отдавна, още от началото на спора, но че те обичат различни неща и ето защо не искат да кажат това, което предпочитат, за да не ги оборят. Той често бе изпитвал, че понякога през време на спор, ако човек разбере онова, което противникът предпочита, изведнъж приема същото и веднага се съгласява и тогава всички доводи отпадат като ненужни; а понякога бе изпитвал обратното: изкаже най-после това, което одобрява сам и заради което измисля доводи, и ако се случи да изрази това хубаво и искрено, изведнъж противникът се съгласява и престава да спори. Тъкмо това той искаше да каже.

Тя смръщи чело, като се мъчеше да разбере. Но още щом той започна да обяснява, тя вече разбра.

— Разбирам: трябва да узнаеш за какво той спори, кое одобрява, тогава можеш…

Тя напълно налучка и изказа неговата зле изразена мисъл. Левин радостно се усмихна: за него беше така поразителен тоя преход от объркания многословен спор с Песцов и брат му към това лаконично и ясно, почти без думи, споделяне на най-сложни мисли.

Шчербацки се отдели от тях и Кити пристъпи до нагласената маса за игра на карти, седна и като взе едно парче тебешир, започна да чертае раздалечени кръгове по новото зелено сукно.

Те възобновиха разговора, който се водеше през време на обеда: за свободата и занятията на жените. Левин беше съгласен с мнението на Даря Александровна, че едно момиче, което не се е омъжило, може да си намери женска работа в семейството. Той подкрепваше мисълта си с това, че нито едно семейство не може без помощница, че във всяко бедно и богато семейство има и трябва да има бавачки, наемни или роднини.

— Не — каза Кити, като се изчерви, но толкова посмело го погледна с правдивите си очи, — едно момиче може да бъде поставено така, че да не може без унижение да влезе в семейството, а само…

Той я разбра по това загатване.

— О! Да! — каза той. — Да, да, да, имате право, имате право!

И той разбра всичко, което през време на обеда Песцов доказваше за свободата на жените, разбра го само по това, че виждаше в сърцето на Кити страх от безбрачието и унижението и понеже я обичаше, почувствува тоя страх и унижение и изведнъж се отрече от доводите си.

Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.

— Ах, аз нашарих цялата маса! — каза тя, остави тебешира и направи движение, сякаш искаше да стане.

„Как ще остана сам без кея? “ — с ужас помисли той и взе тебешира.

— Чакайте — каза той и седна до масата. — Отдавна исках да ви питам нещо.

Той я гледаше право в ласкавите, макар и уплашени очи.

— Моля, питайте.

— Ето — каза той и написа началните букви: к, м, о: т, н, д, с, з, т, и, и, с, т? Тия букви означаваха: „Когато ми отговорихте: това няма да стане, значеше ли това никога или само тогава? “ Нямаше никаква вероятност, че тя ще може да разбере тая сложна фраза: но той я погледна така, сякаш животът му зависеше от това, дали тя ще разбере тия думи.

Тя го погледна сериозно, а след това подпря намръщеното си чело върху ръката и започна да чете. От време на време го поглеждаше и го питаше с поглед: „Същото ли е, което мисля? “

— Разбрах — каза тя и се изчерви.

— Коя е тая дума? — попита той, като показваше буквата н, която означаваше думата никога.

— Тая дума значи никога — каза тя, — но това не е истина!

Той бързо избърса написаното, подаде й тебешира и стана. Тя написа: т, н, м, д, о, и.

Доли се успокои напълно от мъката, която бе й причинил разговорът с Алексей Александрович, когато видя тия две фигури: Кити, с тебешира в ръце и с плаха и щастлива усмивка, която гледаше нагоре Левин, и неговата красива фигура, наведена над масата, с пламтящи очи, устремени ту към масата, ту към нея. Той изведнъж светна: разбра написаното. То означаваше: „Тогава не можех да отговоря иначе. “

Той я погледна въпросително, плахо.

— Само тогава ли?

— Да — отвърна усмивката й.

— Ами с… Ами сега? — попита той.

— Добре, ето прочетете. Ще кажа това, което бих искала. Много бих го искала! — Тя написа началните букви: д, з, и, д, м, п, з, с. Това означаваше: „Да забравите и да ми простите за станалото. “

Той улови тебешира с напрегнатите си, треперещи пръсти и като го счупи, написа началните букви на следните думи: „Няма какво да забравям и да прощавам, аз не съм престанал да ви обичам. “

Тя го погледна със застинала усмивка.

— Разбрах — шепнешком каза тя.

Той седна и написа една дълга фраза. Тя разбра всичко и без да го пита: така ли е? — взе тебешира и веднага му отговори.

Той дълго не можеше да разбере какво е написала и често я поглеждаше в очите. Беше му притъмняло от щастие. Никак не можеше да отгатне думите, които тя подразбираше; но в прелестните й, светнали от щастие очи разбра всичко, което трябваше да знае. И той написа три букви. Но още не бе свършил писането, тя вече четеше след ръката му и сама довърши и написа отговора: „Да. “

— На secr& #233; tare ли играете? — попита старият княз, като се приближи. — Добре, но трябва да вървим, ако искаш да сварим за театъра.

Левин стана и изпрати Кити до вратата.

В разговора те си казаха всичко; казаха си, че тя го обича и ще съобщи на баща си и майка си, че той ще дойде утре сутринта.

XIV

Когато Кити си отиде и Левин остана сам, той почувствува без нея такова безпокойство и такова нетърпеливо желание да доживее по-скоро до сутринта, когато ще я види отново и завинаги ще се свърже с нея, че се изплаши като от смърт от тия четиринадесет часа, които му предстояха да прекара без нея. Необходимо му беше да бъде и да разговаря с някого, за да не остава сам и за да убие времето. Най-приятен събеседник за него би бил Степан Аркадич, но както му каза, той отиваше на вечеринка, а в действителност отиваше на балет. Левин успя да му каже само, че е щастлив и че го обича и никога, никога не ще забрави това, което бе направил за него. Погледът и усмивката на Степан Аркадич показаха на Левин, че разбира както трябва това чувство.

— Е, не е ли време да се мре? — каза Степан Аркадич и с умиление му стисна ръката.

— Нннее! — каза Левин.

На сбогуване и Даря Александровна сякаш го поздрави, като му каза:

Колко се радвам, че се срещнахте отново с Кити; старото приятелство трябва да се цени.

Но тия думи на Даря Александровна бяха неприятни на Левин. Тя не можеше да разбере колко високо и недостъпно за нея е всичко това и ето защо не трябваше да се осмелява да поменава за него. Левин се сбогува с тях, но за да не остава сам, се прилепи към брат си.

— Къде отиваш?

— На заседание.

— Е, и аз ще дойда с тебе. Може ли?

— Защо не, да вървим — усмихнат каза Сергей Иванович. — Какво става с тебе днес?

— С мене ли? С мене е щастието! — каза Левин, като спусна прозореца на каретата, с която пътуваха. — Нали нямаш нищо против? Задушно е. С мене е щастието! Ти защо не си се оженил досега?

Сергей Иванович се усмихна.

— Много се радвам, тя изглежда много добро мо… — започна Сергей Иванович.

— Не говори, не говори, не говори! — развика се Левин, като го улови с двете си ръце за яката на шубата, и започна да го загръща. „Тя е много добро момиче“ бяха такива прости, изтъркани думи, които никак не отговаряха на чувството му.

Сергей Иванович се засмя с весел смях, което рядко се случваше с него.

— Е, все пак може да се каже, че се радвам много на това.

— Това можеш да кажеш утре, утре, а сега мълчи! Нито дума, нито дума, мълчание! — каза Левин и като го загърна още веднъж с шубата му, прибави: — Аз те обичам много! Е, мога ли да дойда на заседанието?

— Разбира се, можеш.

— За какво ще говорите днес? — попита Левин, като не преставаше да се усмихва.

Стигнаха на заседанието. Левин слушаше как секретарят чете със запъване протокола, който очевидно сам не разбираше; но по лицето на тоя секретар Левин виждаше колко мил, добър и славен човек е той. Това личеше от начина, по който той се объркваше и смущаваше, като четеше протокола. След това започнаха речите. Спореха за удържането на някакви суми и за прокарването на някакви тръби и Сергей Иванович засегна двама от членовете и дълго време говори нещо победоносно; а друг член, който бе написал нещо на хартийка, отначало се смути, но след това му отговори доста ядовито и мило. А след това Свияжски (и той беше тук) също каза нещо красиво и благородно. Левин ги слушаше и ясно виждаше, че няма нито удържани суми, нито тръби, няма нищо такова и че те съвсем не се сърдеха, но всички бяха такива добри славни хора и така хубаво и мило вървеше всичко помежду им. Те не пречеха никому и на всички беше приятно. За Левин бе забележително това, че днес той ги разбираше напълно всички и по някои малки по-рано недоловими признаци познаваше душата на всекиго и ясно виждаше, че те всички са добри. Особено него, Левин, те всички го обичаха извънредно много днес. Това се виждаше от начина, по който говореха с него, как ласкаво, с любов го наблюдаваха дори всички непознати.

— Е, как е, доволен ли си? — попита го Сергей Иванович.

— Много. Никак не мислех, че това е толкова интересно! Славно, прекрасно!

Свияжски пристъпи до Левин и го покани у дома си на чай. Левин просто не можеше да разбере и да си спомни защо бе недоволен от Свияжски, какво искаше от него. Той беше умен и необикновено добър човек.

— Много се радвам — каза Левин и го попита за жена му и за балдъзата. И по някаква странна последователност на мислите, тъй като в неговото въображение мисълта за балдъзата на Свияжски бе свързана с брака, стори му се, че на никого по-добре не може да разкаже за щастието си, както на жената и балдъзата на Свияжски, и много му беше драго да отиде у тях.

Свияжски го разпитваше за работата му на село и както винаги смяташе, че няма никаква възможност да се намери в Европа нещо неизвестно досега, и сега това ни най-малко не дразнеше Левин. Напротив, той чувствуваше, че Свияжски е прав, че цялата тая работа е нищожна, и виждаше чудната мекота и нежност, с която Свияжски отбягваше да подчертае правотата си. Дамите у Свияжски бяха особено мили. На Левин му се струваше, че те знаят вече всичко и му съчувствуват, но не говорят само от деликатност. Той седя у тях час, два, три, като разговаряше по разни въпроси, но мислеше само за онова, което изпълваше душата му, и не забеляза, че им е омръзнал ужасно и че те отдавна трябваше да си легнат. Свияжски го изпрати до антрето, като се прозяваше и се чудеше на това странно състояние, в което се намираше неговият приятел. Часът беше два. Левин се върна в хотела и се изплаши при мисълта как ще прекара сега сам с нетърпението си останалите още десет часа. Будният дежурен лакей му запали свещта и искаше да си отиде, но Левин го спря. Тоя лакей, Егор, когото по-рано Левин не забелязваше, се оказа много умен и приятен, а главно — добър човек.

— Е, Егор, тежко ли е да не се спи?

— Какво да се прави! Такава е длъжността ни. При господарите е по-спокойно, но тук имам по-голяма сметка.

Оказа се, че Егор има семейство, три момчета и дъщеря шивачка, която искал да омъжи за един продавач в седларски магазин.

По тоя случай Левин съобщи на Егор мисълта си, че най-важното нещо в брака е любовта и че с любовта винаги ще бъдеш щастлив, защото щастието е у самия човек.

Егор внимателно го изслуша и очевидно разбра напълно мисълта му, но за да я подкрепи, направи една неочаквана за Левин забележка, че когато живеел у добри господари, винаги бил доволен от тях, но и сега бил напълно доволен от господаря си, макар че бил французин.

„Чудно добър човек“ — мислеше Левин.

— Е, ами ти, Егор, когато се жени, обичаше ли жена си?

— Как да не съм я обичал — отвърна Егор.

Левин видя, че и Егор се намира във възторжено състояние и смята да изкаже всичките си интимни чувства.

— Моят живот е също така чуден. Още от малък… — започна той, като святкаше с очи, очевидно заразил се от възторга на Левин, също както е заразителна прозявката.

Но в това време се чу звънене; Егор излезе и Левин остана сам. Той не бе ял почти нищо през време на обеда, бе се отказал от чая и вечерята и у Свияжски, но не можеше да помисли за вечеря. Не бе спал миналата нощ, но не можеше и да мисли за сън. В стаята беше хладно, но той се задушаваше от жега. Разтвори и двете крила на горния прозорец и седна на масата срещу него. Иззад отрупания със сняг покрив се виждаше гравиран кръст във верижки и над него — издигащият се триъгълник на съзвездието Колар с жълтеникаво-ярката Капела. Той гледаше ту кръста, ту звездата, вдишваше пресния студен въздух, който равномерно нахълтваше в стаята, и като насън следеше възникващите във въображението му образи и спомени. В четири часа чу стъпки по коридора и погледна през вратата. Беше познатият му картоиграч Мяскин, който се връщаше от клуба. Той крачеше мрачно, начумерен и кашляше. „Бедният, нещастният! “ — помисли Левин и на очите му се появиха сълзи от обич и жалост към тоя човек. Искаше му се да поприказва с него, да го утеши; но като си спомни, че е само по риза, отказа се и седна отново до отворения прозорец, за да се къпе в студения въздух и да наблюдава тоя чуден по форма, мълчалив, но пълен със значение за него кръст и издигащата се жълтоярка звезда. В седем часа забръмчаха подочистачите, зазвъняха за започване на някаква работа и Левин почувствува, че почва да зъзне. Той затвори прозореца, изми се, облече се и излезе на улицата.

Из улиците беше още пусто. Левин тръгна към къщата на Шчербацки. Парадната врата беше затворена и всичко спеше. Той се върна, прибра се в хотела и си поръча кафе. Донесе му го дневният лакей, не вече Егор. Левин искаше да го заприказва, но позвъниха за лакея и той си отиде. Левин се опита да сръбне кафе и да отхапе от кравайчето, но устата му просто не знаеше какво да прави с кравайчето. Той го изплю, облече палтото си и тръгна отново да върви. Часът беше десет, когато втори път стигна до външната стълба на Шчербацки. В къщата току-що бяха станали и готвачът отиваше за провизии. Трябваше да се изчака поне още два часа.

Цялата тая нощ и сутринта Левин живееше съвсем несъзнателно и се чувствуваше напълно извън условията на материалния живот. Той не бе ял цял ден, не бе спал две нощи, бе прекарал няколко часа съблечен на студа и се чувствуваше не само бодър и здрав като никога, но и напълно независим от тялото си: движеше се без усилие на мускулите и чувствуваше, че може да направи всичко. Беше уверен, че ако потрябва, би полетял нагоре или би отместил ъгъла на къщата. През цялото останало време крачеше по улиците, като поглеждаше постоянно часовника си и се озърташе настрани.

И това, което той видя тогава, отпосле никога вече не го видя. Особено го трогнаха децата, които отиваха на училище, сивите гълъби, които се спускаха от покривите на тротоара, и хлебчетата, посипани с брашно, които една невидима ръка постави напреде му. Тия хлебчета, гълъбите и двете момченца бяха неземни същества. Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен хляб и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост. След като направи голям кръг по Газетна и Кисловска, той се върна отново в хотела, седна, сложи часовника пред себе си и зачака да стане дванадесет. В съседната стая говореха нещо за машини и за измама и кашляха с утринна кашлица. Те не знаеха, че стрелката наближава вече дванадесет. Стрелката стигна дванадесет. Левин излезе на външната стълба. Очевидно файтонджиите знаеха всичко. Ощастливи лица те наобиколиха Левин, като се караха помежду си и предлагаха услугите си. Като гледаше да не обиди другите файтонджии и обеща друг път да пътува и с тях, Левин нае едного и му поръча да кара към Шчербацки. С бялата си риза, изскочила изпод кафтана и пристегнала с яката си наления му червен и здрав врат, файтонджията беше прелестен. Шейната му беше висока, удобна, на такава отпосле вече Левин никога не се вози, а конят беше хубав и искаше да тича, но не се помръдваше от мястото си. Файтонджията знаеше къщата на Шчербацки и като се обърна особено почтително към клиента, закръгли ръце и каза „прру“, спря пред входа. Вратарят на Шчербацки навярно знаеше всичко. Това личеше по усмивката на очите му и от начина, по който каза:

— Отдавна не сте идвали, Константин Дмитрич!

Той не само знаеше всичко, но очевидно ликуваше и правеше усилия да прикрие радостта си. Когато го погледна в старческите мили очи, Левин долови дори нещо ново в щастието си.

— Станаха ли?

— Заповядайте! А това оставете тук — усмихнат каза той, когато Левин поиска да се върне да вземе шапката си. Това значеше нещо.

— Кому ще заповядате да доложа? — попита лакеят.

Макар, че беше млад и от новите лакеи, конте, лакеят беше много добър и любезен човек и също разбираше всичко.

— На княгинята… На княза… На княжната… — каза Левин.

Първото лице, което той видя, беше mademoiselle Linon. Тя минаваше през салона и къдриците и лицето й сияеха. Той току-що заприказва с нея, когато изведнъж зад вратата се чу шумолене на рокля и mademoiselle Linon се скри от очите на Левин и го обхвана радостен ужас от близостта на щастието му. Mademoiselle Linon се разбърза и като го остави, тръгна към другата врата. Още щом тя излезе, по паркета прозвучаха бързи-бързи и леки стъпки и неговото щастие, животът му, самият той — най-хубавото от самия него, това, което бе търсил и желал толкова дълго, бързо-бързо се приближаваше към него. Тя не вървеше, а с някаква невидима силя носеше към него.

Той виждаше само ясните й искрени очи, изплашени от същата любовна радост, която изпълняше и неговото сърце. Тия очи светеха все по-близо и по-близо, като го ослепяваха със светлината на любовта. Тя спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.

Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.

Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.

— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.

Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.

— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!

Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.

— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.

Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.

— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!

— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.

— Отдавна, винаги съм желал това! — каза той, като улови Левин за ръка и го притегли към себе си. — Още тогава, когато тая глупачка бе намислила…

— Папа! — извика Кити и затвори устата му с ръце.

— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах! Колко съм глупав…

Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.

И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.

XVI

Княгинята седеше мълчаливо в креслото и се усмихваше; князът седна до нея. Кити бе се изправила до креслото на баща си и все не пущаше ръката му. Всички мълчаха.

Княгинята първа нарече всичко с думи и превърна всички мисли и чувства във въпроси на живота. И в първия миг това се видя на всички еднакво странно и дори мъчително.

— Кога ще бъде? Трябва да ги благословим и да обявим. А кога ще стане сватбата? Как мислиш, Александър?

— Ето го — каза старият княз и посочи Левин, — в тая работа той е главното лице.

— Кога ли? — каза Левин и се изчерви. — Утре. Ако питате мене, моето мнение е днес да ни благословите и утре сватбата.

— Е, стига, mon cher, глупости!

— Добре, след една седмица.

— Той сякаш е полудял.

— Не, защо пък?

— Но моля ти се! — каза майката, като се усмихна радостно на тая припряност. — Ами прикята?

„Нима ще има прикя и разни други работи? — с ужас помисли Левин. — А впрочем нима прикята и благославянето, и всички тия работи могат да накърнят щастието ми? Нищо не може да го накърни! “ Той погледна Кити и забеляза, че тя никак, никак не се обиди от мисълта за прикята. „Изглежда, че така трябва“ — помисли той.

— Но аз не зная нищо, аз казах само желанието си — рече той, като се извиняваше.

— Добре, ще помислим. Сега можем да ги благословим и да обявим. Така е.

Княгинята пристъпи до мъжа си, целуна го и се накани да си отиде; но той я задържа, прегърна я и усмихнат я целуна няколко пъти нежно, като млад влюбен. Очевидно старците се объркаха за миг и не знаеха дали те са влюбени отново или само дъщеря им. Когато князът и княгинята излязоха, Левин пристъпи до годеницата си и я улови за ръката. Сега той бе дошъл на себе си и можеше да говори, а и трябваше да каже много нещо. Но каза съвсем не това, което трябваше.

— Как си знаех, че това ще стане така! Никога не съм се надявал, но в душата си бях уверен винаги — каза той. — Аз вярвам, че това е било предопределено.

⇐ Предыдущая 28 29 30 31 323334 35 36 37 Следующая ⇒