Четвърта част 7 страница

Тя го посрещна и стисна силно ръката му.

— Нали не ми се сърдиш, че те извиках? Трябваше да те видя — каза тя; и това сериозно и строго очертание на устните й, което видя изпод воала, изведнъж промени душевното му настроение.

— Аз да ти се сърдя! Но как си дошла, къде да идем?

— Все ми е едно — каза тя и го улови под ръка, — да вървим, трябва да поговорим.

Той разбра, че нещо се е случило и че тая среща няма да бъде радостна. В нейно присъствие той нямаше своя воля: без да знае причините за нейното безпокойство, той вече чувствуваше, че същата тревога обзема и него.

— Какво има? Какво? — попита той, като притискаше с лакътя си ръката й и се мъчеше да прочете мислите върху лицето й.

Тя направи мълчаливо няколко крачки, докато се окуражи, и изведнъж се спря.

— Вчера не ти казах — започна тя, като дишаше ускорено и тежко, — че когато се връщахме с Алексей Александрович, аз му казах всичко… казах му, че не мога да бъда негова жена, че… и му разправих всичко.

Той я слушаше, като навеждаше неволно цялата си снага, сякаш с това искаше да смекчи за нея тежестта на положението й. Но още щом тя каза тия думи, той изведнъж се изправи и лицето му доби горд и строг израз.

— Да, да, това е по-добре, хиляди пъти по-добре! Разбирам колко тежко ти е било — каза той.

Но тя не слушаше думите му, а четеше мислите по израза на лицето му. Тя не можеше, да знае, че изразът на лицето му отразява първата мисъл, която му бе минала — че сега дуелът е неизбежен. През главата й никога не бе минавала мисълта за дуел и затова тя си обясни другояче тоя мигновен израз на строгост.

След като бе получила писмото на мъжа си, дълбоко в душата си тя знаеше вече, че всичко ще си остане, както е било, че тя не ще има сили да пренебрегне положението си, да зареже сина си и да тръгне с любовника си. Предобедът, който прекара у княгиня Тверская, още повече я убеди в това. Но тая среща все пак беше извънредно, важна за нея. Тя се надяваше, че тая среща ще промени положението и ще я спаси. Ако при това съобщение той решително, страстно, без ни една минута колебание й каже: „Захвърли всичко и бягай с мен! “ — тя ще зареже сина си и ще тръгне с него. Но това съобщение не предизвика у него онова, което тя очакваше; той сякаш само се обиди от нещо.

— Никак не ми е било тежко. То стана от само себе си — раздразнено каза тя — и ето… — Тя извади от ръкавицата писмото на мъжа си.

— Разбирам, разбирам — прекъсна я той, като взе писмото, но не го прочете и се мъчеше да я успокои, — аз желаех едно, за едно се молех — да се тури край на това положение, за да посветя живота си на твоето щастие.

— Защо ми говориш така? — каза тя. — Нима мога да се съмнявам в това? Ако бях се съмнявала…

— Кои са тия, които идват? — изведнъж каза Вронски, като посочи идващите насреща им две дами. — Може би ни познават — и той бързо я повлече и тръгна по страничната пътечка.

— Ах, псе едно ми е! — каза тя. Устните й се разтрепериха. И на него му се стори, че очите й със странна злоба го гледат изпод воала. — Та казвам, работата не е там, аз не мога да се съмнявам в това: но ето какво ми пише той. Прочети. — Тя отново се спря.

Отново, както и в първия миг, когато тя му каза, че е скъсала с мъжа си, Вронски, като четеше писмото, неволно се отдаде на онова естествено впечатление, което предизвикваше у него отношението му към оскърбения мъж. Сега, когато държеше в ръце писмото му, той неволно си представяше това извикване на дуел, за което навярно още днес или утре ще получи съобщение у дома си, представяше си и самия дуел, през време на който със същия студен и горд израз, който и сега беше на лицето му, той ще стреля във въздуха и ще стои под изстрела на оскърбения мъж. И веднага в главата му премина мисълта за онова, което току-що му бе казал Серпуховски и за което самият той бе мислил сутринта — че е по-добре да не се свързва, — но той знаеше, че не може да й открие тая мисъл.

Когато прочете писмото, той вдигна очи към нея и в погледа му нямаше твърдост. Тя веднага разбра, че вече е мислил по-рано за това. Тя знаеше, че каквото и да й каже, той няма да й каже всичко, което мисли. И разбра, че последната й надежда е измамена. Друго нещо очакваше тя.

— Виждаш ли какъв човек е той — каза тя с треперещ глас, — той…

— Прощавай, но аз се радвам на това — прекъсна я Вронски. — За Бога, остави ме да се доизкажа — прибави той, като я молеше с поглед да му даде време да обясни думите си. — Радвам се, защото това не може, по никакъв начин не може да остане така, както предполага той.

— Защо пък да не може? — каза Ана, като сдържаше сълзите си и очевидно не придаваше никакво значение на онова, което той ще каже. Тя чувствуваше, че съдбата й е решена.

Вронски искаше да каже, че това не може да продължи така при един неизбежен според него дуел, но каза друго нещо.

— Не може да продължи така. Надявам се, че сега ще скъсаш с него. Надявам се — той се смути и се изчерви, — че ще ми позволиш да обмисля и уредя нашия живот. Утре… — започна той.

Тя не го остави да се доизкаже.

— Ами синът ми? — извика тя. — Не виждаш ли какво ми пише той? Трябва да го оставя, а пък аз не мога и не искам да направя това.

— Но, за Бога, кое е по-добре? Да оставиш сина си или да продължиш това унизително положение?

— За кого унизително положение?

— За всички и най-вече за тебе.

— Ти казваш унизително… Не говори така. За мене тия думи нямат смисъл — каза тя с треперещ глас. Сега не й се искаше той да говори неистини. Оставаше й само любовта му и тя искаше да го обича. — Разбери, че от оня ден, откак те обикнах, за мене всичко, всичко се промени. За мене има само едно-едничко нещо — твоята любов. Ако тя е моя, аз се чувствувам така високо, така твърдо, че нищо не може да бъде унизително за мен. Аз се гордея с положението си, защото… гордея се със… гордея се… — Тя не се доизказа с какво се гордее. Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака.

Той също усети, че нещо се надига към гърлото му, щипе го в носа и за пръв път в живота си почувствува, че е готов да заплаче. Не би могъл да каже кое именно го бе засегнало така; беше му жал за нея и чувствуваше, че не може да й помогне и същевременно знаеше, че е виновен за нещастието й, че е направил нещо недобро.

— Нима не е възможен развод? — тихо каза той. Тя не отговори и поклати глава. — Нима не можеш да вземеш сина си и все пак да скъсаш с него?

— Да, но това зависи от него. Сега трябва да отида при него — сухо каза тя. Предчувствието й, че всичко ще остане както е било, не я излъга.

— Във вторник ще бъде в Петербург и всичко ще се реши.

— Да — каза тя. — Но да не говорим вече за това.

Каретата на Ана, която тя бе отпратила и бе заповядала да я чака при оградата на градината на Вреде, се приближи. Ана се сбогува с него и си отиде.

XXIII

В понеделник стана обикновеното заседание на комисията от 2 юни. Алексей Александрович влезе в заседателната зала, здрависа се както обикновено с членовете и председателя и седна на мястото си, като сложи ръка върху приготвените пред него книжа. Между тия книжа бяха и необходимите му справки и нахвърленият конспект на оная декларация, която възнамеряваше да направи. Впрочем не му и трябваха справки. Той помнеше всичко и не смяташе за необходимо да повтаря в паметта си онова, което ще каже. Знаеше, че когато му дойде времето и когато види отпреде си лицето на противника, който напразно ще се опитва да си придаде равнодушен израз, речта му ще се излее от само себе си по-добре, отколкото би могъл да се подготви сега. Чувствуваше, че съдържанието на речта му е така капитално, че всяка дума от нея ще има значение. Между това, като слушаше обичайния доклад, той имаше най-невинен, безобиден вид. Наблюдавайки белите му, с изпъкнали жили ръце, които с дългите си пръсти така нежно опипваха двата края на лежащия отпреде му бял лист, и наведената му настрани глава с израз на умора, никой не мислеше, че ей сега от устата му ще се излеят такива думи, които ще предизвикат страшна буря, ще накарат членовете да викат и да се прекъсват един друг, а председателят да иска да се пази ред. Когато докладът свърши, с тихия си тънък глас Алексей Александрович заяви, че има да съобщи известни свои съображения по въпроса за настаняване на малцинствата. Вниманието се насочи към него. Алексей Александрович се изкашля и без да гледа противника си, но като избра, както правеше винаги при произнасяне на речи, първото седящо отпреде му лице — едно малко, смирено старче, което никога нямаше никакво мнение в комисията, започна да излага своите съображения. Когато работата стигна до основния и органически закон, противникът скочи и започна да възразява. Стремов, който също беше член на комисията и също бе засегнат на болното място, започна да се оправдава — и изобщо заседанието стана бурно; но Алексей Александрович възтържествува и неговото предложение бе прието; бяха назначени три нови комисии и на другия ден в известния петербургски кръг се приказваше само за това заседание. Успехът на Алексей Александрович беше дори по-голям, отколкото той очакваше.

На другата сутрин, във вторник, като се събуди, Алексей Александрович си спомни с удоволствие за вчерашната победа и не можа да не се усмихне, макар че искаше да се покаже равнодушен, когато управителят на канцеларията, в желанието си да го поласкае, му съобщи за стигналите до ушите му слухове относно станалото в комисията.

Докато се занимаваше с управителя на канцеларията, Алексей Александрович бе забравил съвсем, че днес е вторник, денят, определен от него за пристигането на Ана Аркадиевна, и бе учуден и неприятно поразен, когато слугата дойде и му доложи, че тя е пристигнала.

Ана пристигна в Петербург рано сутринта; бяха Ъ изпратили каретата, защото тя бе телеграфирала, и Алексей Александрович сигурно знаеше за пристигането й. Но когато тя пристигна, той не я посрещна. Казаха й, че не е излизал още и се занимава с управителя на канцеларията. Тя поръча да кажат на мъжа й, че е пристигнала, отиде в кабинета си и започна да си подрежда нещата, като очакваше, че той ще дойде при нея. Но мина цял час, а той не идваше. Тя отиде в трапезарията уж да даде нареждания и нарочно говореше високо, като очакваше, че той ще дойде тук; но той не дойде, макар че тя чу как излезе до вратата на кабинета, когато изпращаше управителя. Тя знаеше, че той както винаги ще отиде скоро на работа, и й се искаше преди това да се срещне с него, за да се изяснят отношенията им.

Тя закрачи из салона и решително тръгна към него. Когато влезе в кабинета му, той във вицмундир, очевидно готов да излезе, седеше до малката маса, на която се бе облакътил, и унило гледаше пред себе си. Тя го видя, преди да я види той, и разбра, че мисли за нея.

Щом я видя, той искаше да стане, но се отказа, а след това лицето му пламна, което никога по-рано Ана не бе виждала, и той бързо стана и тръгна към нея, като я гледаше, но не в очите, а по-горе, в челото и прическата. Пристъпи до нея, улови я за ръката и я помоли да седне.

— Много се радвам, че пристигнахте — каза той, седна до нея и очевидно в желанието си да каже нещо се запъна. Няколко пъти се канеше да заприказва, но се спираше. Въпреки че, готвейки се за тая среща, тя си казваше, че трябва да го презира и да го обвинява, сега не знаеше какво да му каже и го съжаляваше. И така мълчанието продължи доста дълго. — Серьожа здрав ли е? — попита той и преди да дочака отговор, прибави: — Днес няма да обядвам у дома и трябва да изляза веднага.

— Аз исках да замина за Москва — каза тя.

— Не, много, много добре направихте, че пристигнахте — каза той и отново млъкна.

Като видя, че той няма си ти да заприказва сам, започна тя.

— Алексей Александрович — каза тя, като го поглеждаше и не махваше очи от неговия поглед, насочен към прическата й, — аз съм престъпна, лоша жена, но съм това, което бях, което ви казах тогава, и дойдох да ви кажа, че не мога да променя нищо.

— Аз не съм ви питал за това — каза той, като я погледна изведнъж смело и с омраза право в очите, — така и предполагах. — Под влияние на гнева той, както изглежда, отново овладя напълно всичките си способности. — Но както ви казах тогава и ви писах — заприказва той с остър, тънък глас, — повтарям и сега, че не съм длъжен да зная това. Аз игнорирам това. Не всички жени са така добри като вас, че да бързат толкова да съобщят такава приятна новина на мъжа си. — Той особено подчерта думата „приятна“. — Аз пренебрегвам това нещо дотогава, докато обществото не го знае, докато името ми не е опозорено. И затова само ви предупреждавам, че нашите отношения трябва да бъдат такива, каквито са били винаги, и че само в случай, ако вие се компрометирате, ще трябва да взема мерки, за да запазя честта си.

— Но нашите отношения не могат да бъдат такива, каквито са били — с плах глас заприказва Ана, като го гледаше уплашено.

Кога го тя видя отново тия спокойни жестове и чу тоя пронизителен детски и ироничен глас, отвратата към него унищожи по-раншната й жалост и тя изпитваше само страх, но на всяка цена искаше да изясни положението си:

— Аз не мога да бъда ваша жена, когато… — започна тя.

Той се засмя със зъл и студен смях.

— Изглежда, че тоя начин на живот, който сте избрали, се е отразил върху понятията ви. Аз дотолкова уважавам или презирам и едното, и другото… уважавам вашето минало и презирам настоящето ви… че бях далеч от това тълкуване, което, сте дали на думите ми.

Ана въздъхна и наведе глава.

— Впрочем — продължи той разпалено — не разбирам как, щом като сте толкова независима, че откривате направо на мъжа си изневярата си и, както изглежда, не виждате нищо осъдително в това, как намирате за осъдително да изпълнявате задълженията си на жена към мъжа си?

— Алексей Александрович! Какво искате от мене?

— Искам да не срещам тоя човек тук и вие да се държите така, че нито обществото, нито прислугата да могат да ви обвинят… и да не се срещате с него. Струва ми се, че това не е много. А срещу това ще се ползувате с правата на честна жена, без да изпълнявате задълженията й. Ето всичко, което имам да ви кажа. Но време е да вървя. Няма да обядвам в къщи.

Той стана и тръгна към вратата. Ана също стана. Той й се поклони мълчаливо и й стори път да мине пред, него.

XXIV

Нощта, която Левин бе прекарал върху купата, не мина безследно за него: стопанството, което ръководеше, му омръзна и той изгуби всякакъв интерес към него. Въпреки отличната реколта никога не е имало или поне никога не му се е струвало, че има толкова несполуки и толкова враждебни отношения между него и селяните както тая година. И причината за тия несполуки и за тая враждебност сега му бе напълно ясна. Прелестта, която той изпитваше от самата работа, настъпилото поради това сближение със селяните, завистта, която изпитваше към тях: и към живота им, желанието му да се отдаде на тоя живот, което през тая нощ беше за него вече не мечта, а намерение, за чието изпълнение той обмисляше вече подробностите — всичко това промени дотолкова възгледа му за ръководеното от него стопанство, че той не можеше вече никак да намери в него по-раншния интерес и не можеше да не види неприятното си отношение към работниците, което бе в основата на цялата работа. Стада от подобрени крави като Пава, цяло землище, наторена и разорано с плугове, девет равни ниви, оградени с върби, деветдесет десетини с дълбоко заоран тор, редосеялки и т. н. — всичко това бе прекрасно, ако се правеше само от него или заедно с другари, с хора, които му съчувствуват. Но сега той виждаше ясно (работата над книгата му върху селското стопанство, в което главният производствен елемент трябваше да бъде работникът, му помогна много за това) — той виждаше ясно, че стопанството, което ръководеше, беше само една жестока и упорита борба между него и работниците, в която от едната страна, неговата страна, имаше постоянен напрегнат стремеж да се наглася всичко според един, считан от него най-добър образен, а от другата страна беше естественият ред на нещата. И в тая борба той виждаше, че при най-голямо напрежение на силите от негова страна и без всякакво усилие и дори намерение от другата се постигаше само това, че стопанството едва креташе и съвсем напразно се изхабяваха отличните оръдия, отличният добитък и земя. И главно — не само съвсем нахалост се пилееше използуваната в тая работа енергия, но сега, когато смисълът на стопанството стана ясен за него, той не можеше да не чувствува, че целта на неговата енергия беше най-недостойна. Всъщност в каква се състоеше борбата? Той държеше за всеки свой грош-(а не можеше и да не държи, защото достатъчно бе да отслаби енергията, и нямаше да има пари да плати на работниците), а те държаха само на това — да работят спокойно и приятно, сиреч както бяха свикнали. Неговият интерес беше всеки работник да изработва колкото може повече, при това да не се самозабравя, да гледа да не чупи веялки, конни сеносъбирачки, вършачки, а и да мисли над това, което върши; на работника пък се искаше да работи колкото може по-приятно, с почивки и, главно — безгрижно и без да му мисли много. През лятото Левин виждаше това на всяка крачка. Изпратеше ли да накосят детелина за сено, като изберат лошите десетини, обрасли с трева и пелин и негодни за семе — окосяваха му наред най-хубавите, оставени за семе десетини, като се оправдаваха с това, че така наредил управителят, и го успокояваха, че сеното ще стане отлично; но той знаеше, че това става, защото тия десетини се косяха по-лесно. Изпратеше ли сенообръщачка да разтърсят сеното — счупваха я още на първите редове, защото селянина го мързеше да седи на капрата под размахващите се над него крила. И му казваха: „Не се безпокойте, жените ще го разхвърлят по-бързо. “ Плуговете се оказваха негодни за работа, защото на работника не му идваше наум да спусне вдигнатия резец и като обръщаше насила, измъчваше конете и хабеше земята; но му казваха да бъде спокоен. Конете пущаха да пасат в посевите, защото нито един работник не искаше да бъде нощен пазач; и въпреки заповедта да не правят това, работниците се редуваха да пазят нощем, но Ванка, който бе работил цял ден, заспа и се разкайваше за греха си, като казваше: „Както щете. “ Умориха три от най-хубавите телета, защото, без да ги поят, бяха ги пуснали в окосената детелина и никак не искаха да повярват, че телетата се бяха подули от детелината, а за успокоение разправяха, че на един от съседите за три дни измрели сто и дванадесет глави добитък. Всичко това се правеше не защото някой желаеше злото на Левин или на стопанството му: наопаки, той знаеше, че го обичат и го смятат прост господар (което е най-висока похвала), но това се правеше само защото на работниците им се искаше да работят весело и безгрижно и неговите интереси бяха за тях не само чужди и непонятни, но и фатално противоположни на най-справедливите им интереси. Отдавна вече Левин изпитваше недоволство от отношението си към стопанството. Той виждаше, че лодката му тече, но не можеше да намери и не търсеше пробитото място може би защото нарочно се самоизмамваше. Но сега вече не можеше да се самоизмамва. Стопанството, което той ръководеше, му бе станало не само неинтересно, но и отвратително и той не можеше вече да се занимава с него.

Към това се прибави и присъствието на Кити Шчербацкая на тридесет версти от него, която той искаше и не можеше да види. Когато бе ходил у Даря Александровна Облонская, тя го покани да им иде на гости: да иде, за да направи отново предложение на сестра й, която, както тя даваше да се разбере, сега щяла да го приеме. Самият Левин, след като видя Кити Шчербацкая, разбра, че не е престанал да я обича; но той не можеше да отиде у Облонски, защото знаеше, че тя е там. Това, че й направи предложение и тя го отхвърли, бе издигнало непреодолима преграда между него и нея. „Аз не мога да я моля да стане моя жена само защото тя не може да бъде жена на оня, когото искаше“ — казваше си той. Мисълта за това го правеше хладен и враждебен към нея. „Не ще бъде по силите ми да говоря с нея без чувство на укор, да я гледам без злоба и тя само ще ме намрази още повече, както трябва и да бъде. И после, как мога сега, след онова, което Даря Александровна ми каза, да отида у тях? Нима мога да не издам, че зная какво ми е казала тя? И аз ще отида с великодушие — да й простя, да я съжаля. Ще застана пред нея в ролята на човек, който й прощава и я удостоява с любовта си! … Защо Даря Александровна ми каза това нещо? Аз можех да я видя случайно и тогава всичко би станало от само себе си, но сега е невъзможно, невъзможно! “

Даря Александровна му изпрати бележка, с която искаше от него едно дамско седло за Кити. „Казаха ми, че сте имали такова седло — пишеше му тя. — Надявам се, че ще го донесете вие. “

Това вече той не можеше да понесе. Как може една умна, деликатна жена да унижава така сестра си! Той написа десетина писъмца, но скъса всичките и изпрати седлото без всякакъв отговор. Не можеше да пише, че ще отиде, защото наистина не можеше да отиде; а още по-лошо бе да пише, че не може да отиде, понеже нещо го спира, или защото заминава. Той изпрати седлото без отговор и със съзнанието, че е направил нещо срамно, още на другия ден остави дотегналото му стопанство на управителя и замина за един далечен уезд при приятеля си Свияжски, край имението на когото имаше отлични блата с бекаси и който неотдавна му бе писал и го молеше да изпълни отдавнашното си намерение да му отиде на гости. Блатата с бекаси в Суровски уезд отдавна съблазняваха Левин, но зает със стопанството, той все отлагаше това пътуване. А сега му беше драго да се махне и от съседството на Шчербацки, и, главно — от стопанството именно заради лова, който при всички горчивини му служеше като най-добра утеха.

XXV

В Суровски уезд нямаше нито железопътни, нито пощенски съобщения и затова Левин пътуваше в бричка със свои коне.

На половината път той спря да нахрани конете у един богат селянин. Плешив, но запазен старец, с широка червеникава брада, побеляла на бузите, му отвори вратнята, като се притисна до стълба, за да стори път на тройката. След като посочи на коларя място под навеса в големия, чист и прибран нов двор, ограден с обгорени колове, старецът покани Левин в стаята. Една чисто облечена невеста, с галоши на бос крак, бе се навела и търкаше пода на новия пруст. Тя се уплаши от кучето, което се втурна след Левин, и извика, но веднага се изсмя на уплахата си, като разбра, че кучето не хапе. Със запретнатата си ръка тя посочи на Левин вратата на стаята, а след това отново се наведе, закри хубавото си лице и продължи да мие.

— Самовара да приготвя ли? — попита тя.

— Да, моля ви се.

Стаята беше голяма, с холандска печка и преградка. Под иконите имаше изпъстрена с шарки маса, пейка и два стола. До вратата — бюфетче със съдове. Капаците на прозорците бяха затворени, мухи имаше малко и беше толкова чисто, че Левин взе мерки да не би Ласка, която по пътя бе тичала и се бе къпала в локвите, да изцапа пода и й посочи да легне в ъгъла до вратата. След като огледа стаята, Левин отиде в задния двор. Благовидната невеста с галошите, разлюляла празните кофи на кобилицата, се завтече пред него за вода на кладенеца.

— По-бързо! — весело й извика старецът и се приближи до Левин. — Е, господине, у Николай Иванович Свияжски ли отивате? Той също се отбива у нас — словоохотливо започна той, като се облакъти на перилата на външната стълба.

Посред разказа на стареца за познанството му със Свияжски вратнята отново изскърца и в двора влязоха работници от полето с орала и брани. Впрегнатите в оралата и браните коне бяха охранени и едри. Работниците, изглежда, бяха от семейството: двамата бяха млади, с басмени ризи и каскети, а другите двама бяха надничари, с кълчищни ризи — единият старец, а другият — млад момък. Домакинът слезе от стълбата, приближи се до конете и започна да ги разпряга.

— Какво сте орали? — попита Левин.

— Окопавахме картофи. И ние си имаме малко земица. Ти, Федот, не пущай катъра, а го дръж в обора, ще впрегнем друг кон…

— Татко бе, донесе ли палешниците, дето ти поръчах? — попита високият здрав момък, очевидно син на стареца.

— На… в шейната са — отвърна старецът, като намота свалените поводи и ги хвърли на земята. — Нагласи ги, докато обядват.

Благовидната невеста с пълни кофи, които прегъваха раменете й, влезе в пруста. Появиха се отнейде и други жени, млади и хубави, на средна възраст и стари, грозни, с деца и без деца.

Самоварът засвири в тръбата; работниците и къщните хора, след като нагласиха конете, отидоха да обядват. Левин извади провизиите си от бричката и покани стареца да пият чай.

— Ама ние вече пихме — каза старецът, който очевидно с удоволствие прие поканата. — Но хайде за компания.

Докато пиеха чай, Левин научи цялата история за стопанството на стареца. Преди десет години старецът наел сто и двадесет десетини земя от една помешчица, а миналата година ги купил и наел още триста от съседа си помешчик. Една малка част от земята, най-лошата, давал под наем, а около четиридесет десетини в полето обработвал сам със семейството си и двама наемни работници. Старецът се оплакваше, че работите му вървели лошо. Но Левин разбираше, че той се оплаква само от приличие, а стопанството му процъфтява. Ако работите му не вървяха, той не би купил земя по сто и пет рубли десетината, не би оженил тримата си сина и племенника, не би строил два пъти след пожар, и то все по-хубави и по-хубави сгради. Въпреки оплакванията на стареца виждаше се, че той с право се гордее с благосъстоянието си, със синовете, племенника, снахите, конете, кравите и особено с това, че цялото му стопанство се крепи. От разговора си със стареца Левин научи, че той не е далеч от мисълта и за някои нововъведения. Сеел много картофи и картофите му, които Левин бе видял, когато идваше, вече прецъфтяваха и завързваха, докато неговите едва бяха започнали да цъфтят. За картофите той разоравал с плуг, който вземал от един помешчик. Сеели пшеница. Една малка подробност особено порази Левин: плевели ръжта и с изскубаните плевели старецът хранел конете. Колко пъти Левин, като виждаше, че тая прекрасна кърма се хаби, бе се наканвал да я събира; но това винаги се оказваше невъзможно. А селянинът го правеше и не можеше да се нахвали с тая кърма.

— Каква е работата на жените? Изнесат купчините на пътя, а талигата мине и ги натовари.

— А ние, помешчиците, сме зле с работниците — каза Левин, като му подаваше чаша чай.

— Благодарим — отвърна старецът, взе чашата, но се отказа от захарта, като посочи останалата у него отхапана бучка. — Къде може да се върши работа с работници? — каза той. — Цяла разсипия. Ето, да вземем Свияжски. Ние знаем каква е земята му — мак, а и той не може да се похвали много с реколтата. Така е, когато не се гледа присърце!

— Но нали и ти стопанисваш с работници?

— Нашата работа е селска. Ние наглеждаме всичко. Лошо ли работи — вън и сами се справяме.

— Тате, Финоген поръча да намерим катран — каза влязлата жена с галошите.

— Така е, господине! — каза старецът и стана, прекръсти се продължително, благодари на Левин и излезе.

Когато Левин влезе в задната стая, за да извика коларя си, видя всички мъже, събрани на трапезата. Жените, прави, им прислужваха. Младият здравеняк син, с пълна уста с каша, разправяше нещо смешно и всички се смееха, а особено весело жената с галошите, която сипваше чорба в паницата.

Твърде е възможно впечатлението за добра уредба, което тая селска къща направи на Левин, да се дължеше до голяма степен на благовидното лице на жената с галошите, но това впечатление беше толкова силно, че Левин просто не можеше да се освободи от него. И по целия път от стареца до Свияжски той току си спомняше за това стопанство, сякаш нещо от това впечатление се натрапваше особено на вниманието му.

XXVI

Свияжски беше представител на дворянството в своя уезд. Той беше пет години по-стар от Левин и бе отдавна женен. В къщата му живееше младата му балдъза, много симпатична на Левин мома. И Левин знаеше, че Свияжски и жена му много искаха да го оженят за тая девойка. Той го знаеше несъмнено, както винаги тия работи ги знаят младите хора, така наречените ергени, макар че никога и никому не би се решил да каже това, но знаеше също, че въпреки желанието си да се ожени, въпреки че по всички данни тая твърде привлекателна мома можеше да бъде отлична жена, дори и да не бе влюбен в Кити Шчербацкая, той толкова малко можеше да се ожени за нея, както да отлети в небето. И това отравяше удоволствието, което той се надяваше да изпита от гостуването си у Свияжски.

Когато получи писмото на Свияжски, с което той го канеше на лов, Левин веднага помисли за това, но все пак реши, че тия намерения на Свияжски са само едно негово предположение, неосновано на нищо, и затова трябва да отиде. Освен това дълбоко в душата си той искаше да провери себе си, да се сблъска отново с това момиче. А домашният живот на Свияжски беше във висша степен приятен и самият Свияжски, най-добрият тип земски деен, какъвто Левин познаваше, винаги му беше извънредно интересен.

Свияжски беше един от ония чудни за Левин хора, чиито разсъждения, много последователни, макар и никога несамостоятелни, вървят от само себе си, а животът, извънредно определен и твърд в насоката си, върви също сам по себе си, съвършено независимо и почти винаги в разрез с разсъжденията. Свияжски беше извънредно либерален човек. Той презираше дворянството и смяташе повечето от дворяните за тайни привърженици на крепостничеството, които само от страх не се проявяват. Той смяташе Русия за изгубена страна, като Турция, а правителството на Русия толкова лошо, че никога не си позволяваше дори да критикува сериозно действията на правителството, но същевременно бе на служба и бе образцов дворянски представител, и когато пътуваше, винаги слагаше фуражка с кокарда и с червена околожка. Той смяташе, че може да се живее само в чужбина, дето и ходеше да поживее при първа възможност, а същевременно в Русия ръководеше едно твърде сложно и усъвършенствувано стопанство и с твърде голям интерес следеше всичко и знаеше какво става в Русия. Той смяташе, че руският селянин по развитие стои на преходното стъпало между маймуната и човека, а същевременно на земските избори с най-голямо удоволствие стискаше ръка на селяните и изслушваше мненията им. Той не вярваше в нищо, но много бе загрижен за подобряване бита на духовенството и за намаляване на енориите, при което особено ходатайствуваше черквата да остане в неговото село.

⇐ Предыдущая 22 23 24 25 262728 29 30 31 Следующая ⇒