Пета част 6 страница

Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно виждаше, че колкото и естествено да беше сега за него това положение, няма да му позволят да остане в него. Чувствуваше, че освен благата духовна сила, която ръководи душата му, има и една друга, груба, също така властна или по-властна сила, която ръководи живота му, и че тая сила няма да му даде онова мирно спокойствие, което желаеше. Чувствуваше, че всички го наблюдават с въпросително учудване, не го разбират и очакват нещо от него. Особено чувствуваше нетрайността и неестествеността на отношенията с жена си.

Когато мина онова размекване, настъпило у нея от близостта на смъртта, Алексей Александрович забеляза, че Ана се страхува от него, стеснява се и не може да го гледа право в очите. Тя сякаш искаше да му каже нещо, но не се решаваше и сякаш предчувствувайки също, че отношенията им не могат да продължат така, очакваше нещо от него.

В края на февруари новородената дъщеря на Ана, наречена също Ана, се разболя. Сутринта Алексей Александрович беше в детската стая и след като нареди да извикат лекар, отиде в министерството. Като свърши работата си, в четири часа се върна в къщи. Когато влезе в антрето, видя един хубавец лакей, с галони и пелеринка от мечешка кожа, който държеше една бяла ротонда от кожа на американско куче.

— Кой е тук? — попита Алексей Александрович.

— Княгиня Елизавета Фьодоровна Тверская — усмихнат, както се стори на Алексей Александрович, отвърна лакеят.

През цялото това тежко време Алексей Александрович забелязваше, че светските му познати, и особено жените, проявяват голямо съчувствие към него и жена му. У всички тия познати той долавяше една едва прикривана радост от нещо, същата оная радост, която бе видял в очите на адвоката и сега в очите на лакея. Всички сякаш бяха във възторг, сякаш омъжваха някого. Когато го срещаха, с едва прикривана радост го разпитваха за здравето й.

Присъствието на княгиня Тверская, както поради спомените, свързани с нея, така и защото той изобщо не я обичаше, беше неприятно на Алексей Александрович и той отиде право в детската стая. В първата детска стая Серьожа, легнал по гърди върху масата и сложил краката си на стола, рисуваше нещо и весело си бъбреше. Англичанката, която през време на Анината болест бе сменила французойката, седеше до момчето и плетеше минярдиз; тя бързо стана, поклони се и дръпна Серьожа.

Алексей Александрович погали с ръка сина си по косата, отговори на въпроса на гувернантката за здравето на жена му и попита какво е казал лекарят за baby[56].

— Лекарят каза, че няма нищо опасно и предписа бани, господарю.

— Но то все е зле — каза Алексей Александрович, като се ослушваше в плача на детето в съседната стая.

— Мисля, че кърмачката не е добра, господарю — решително каза англичанката.

— Защо мислите така? — попита той и се спря.

— Така беше и у графиня Пол, господарю. Лекуваха детето, а се оказа, че то просто е гладно: кърмачката нямаше мляко, господарю.

Алексей Александрович се замисли и като постоя няколко секунди влезе в другата стая. Момиченцето лежеше, отпуснало главичка, гърчеше се в ръцете на кърмачката и не искаше нито да улови предлаганата му пълна гръд, нито да млъкне въпреки двойното шъткане на кърмачката и бавачката, които се бяха навели над него.

— Все не е добре, нали? — каза Алексей Александрович.

— Много е неспокойно — шепнешком отвърна бавачката.

— Мис Едвар казва, че може би кърмачката няма мляко — каза той.

— И аз мисля така, Алексей Александрович.

— Но защо не кажете?

— Кому да кажа? Ана Аркадиевна все е болна — недоволно каза бавачката.

Бавачката беше стара прислужница на къщата. И на Алексей Александрович се стори, че с тия си прости думи тя загатва за неговото положение.

Детето пищеше още по-силно, като се задавяше и хълцаше. Бавачката махна с ръка, пристъпи до него, взе го от ръцете на кърмачката и започна да го люлее вървешком.

— Трябва да кажем на лекаря да прегледа кърмачката — каза Алексей Александрович.

Здравата наглед наета кърмачка, която се изплаши, че ще я освободят, промърмори нещо под носа си и като прибра голямата си гръд, презрително се усмихна, задето се съмняват в млечността й. В тая усмивка Алексей Александрович също долови присмех над неговото положение.

— Горкото детенце! — каза бавачката, като шъткаше на детето и продължаваше да крачи из стаята.

Алексей Александрович седна на стола и със страдащо, посърнало лице наблюдаваше крачещата насам-натам бавачка.

Когато най-сетне сложиха укротилото се дете в дълбокото му креватче и бавачката оправи възглавницата и се отдръпна, Алексей Александрович стана и стъпвайки тихо на пръсти, се приближи до детето. Един миг той мълча и със същото посърнало лице наблюдаваше детето; но изведнъж на лицето му се появи усмивка, която раздвижи косата и кожата на челото му, и той също така тихо излезе от стаята.

В трапезарията позвъни и заповяда на влезлия слуга да извикат пак лекаря. Яд го беше на жена му, задето не се грижи за това прелестно детенце, и в това настроение на яд не искаше да иде при нея, не му се искаше да види и княгиня Бетси; но жена му можеше да се зачуди защо не се отбива както винаги при нея и затова той направи усилие над себе си и тръгна към спалнята. Като пристъпи по мекия килим до вратата, той неволно чу един разговор, който не искаше да чуе.

— Ако той не заминаваше, бих разбрала вашия отказ и неговия — също. Но вашият мъж трябва да стои над тия работи — каза Бетси.

— Аз не искам не заради мъжа си, а заради себе си. Не казвайте това! — отвърна развълнуваният глас на Ана.

— Да, но вие не може да не искате да се сбогувате с човека, който се е стрелял заради вас…

— Тъкмо затова не искам.

Алексей Александрович с изплашен и виновен израз се спря и искаше да си отиде незабелязано. Но като размисли, че това би било недостойно, отново се върна, изкашля се и тръгна към спалнята. Гласовете млъкнаха и той влезе.

Ана, със сив халат, с ниско остригана черна коса, която като гъста четка стърчеше на кръглата й глава, седеше на кушетката. Както винаги, когато виждаше мъжа си, оживлението на лицето й веднага изчезна; тя наведе глава и неспокойно се озърна към Бетси. Облечена по най-последна мода, с шапка, кацнала нейде над главата й като абажур над лампа, и тъмносива рокля с полегати тесни ивици на корсажа от едната страна и на полата от другата, Бетси седеше до Ана, изпънала плоската си висока снага и навела глава; тя посрещна с иронична усмивка Алексей Александрович.

— А! — каза тя, сякаш зачудена. — Много се радвам, че сте в къщи. Вие не се показвате никъде и аз не съм ви виждала, откак Ана се е разболяла. Научих всичко за вашите грижи. Да, вие сте забележителен мъж! — каза тя с многозначителен и ласкав поглед, сякаш го награждаваше с орден за великодушие заради неговата постъпка към жена му.

Алексей Александрович студено се поклони и като целуна ръка на жена си, попита я за здравето й.

— Струва ми се, че съм по-добре — каза тя, като отбягваше погледа му.

— Но като че имате трескав цвят на лицето — каза той, подчертавайки думата „трескав“.

— Ние говорихме много с нея — каза Бетси, — виждам, че това е егоистично от моя страна и си отивам.

Тя стана, но Ана, която изведнъж се изчерви, бързо я улови за ръка.

— Не, останете, моля ви се. Трябва да ви кажа… не, на вас — обърна се тя към Алексей Александрович и руменина покри шията и челото й. — Аз не искам и не мога да имам нищо скрито от вас — каза тя.

Алексей Александрович изпука с пръстите си и наведе глава.

— Бетси ми каза, че граф Вронски искал да дойде у дома, за да се сбогува, преди да замине за Ташкент. — Тя не гледаше мъжа си и очевидно бързаше да каже всичко, колкото и трудно да й беше. — Аз й казах, че не мога да го приема.

— Мила, вие казахте, че това ще зависи от Алексей Александрович — поправи я Бетси.

— О, не, не мога да го приема, пък и това до нищо не… — Тя изведнъж се спря и погледна въпросително мъжа си (той не я гледаше). — С една дума, не искам…

Алексей Александрович се помръдна и искаше да я улови за ръка.

С първото си движение тя отдръпна ръката си от неговата влажна, с големи издути жили ръка, която търсеше нейната; но след това, изглежда, направи усилие над себе си и стисна ръката му.

— Много ви благодаря за доверието, но… — каза той, като чувствуваше със смущение и досада, че онова, което можеше лесно и ясно да реши в себе си, не може да го обсъжда пред княгиня Тверская, олицетворяваща за него оная груба сила, която трябваше да ръководи живота му в очите на обществото и му пречеше да се отдаде на своето чувство на любов и прошка. Той се спря и погледна княгиня Тверская.

— Е, сбогом, мила — каза Бетси и стана. Тя целуна Ана и излезе, а Алексей Александрович отиде да я изпрати.

— Алексей Александрович! Аз ви познавам като истински великодушен човек — каза Бетси, като се спря в малката приемна и още веднъж му стисна особено силно ръката. — Аз съм чужд човек, но толкова обичам нея и уважавам вас, че ще си позволя да ви дам един съвет. Приемете го. Алексей Вронски е олицетворение на честта, а освен това заминава за Ташкент.

— Княгиньо, благодаря за съчувствието и съветите. Но жена ми ще реши сама въпроса дали може, или не да приеме когото и да било.

Като каза това, той по навик с достойнство повдигна вежди и веднага помисли, че каквито и да са думите, в положението му не можеше да има достойнство. И това той схвана от сдържаната, зла и иронична усмивка, с която Бетси го погледна, като чу думите му.

Алексей Александрович се поклони на Бетси в салона и се върна при жена си. Тя лежеше, но когато чу стъпките му, набързо зае по-раншното си положение и изплашено го загледа. Тоя видя, че тя е плакала.

— Много ти благодаря за доверието към мене — кротко повтори той на руски казаната пред Бетси на френски фраза и седна до нея. Когато говореше на руски и се обръщаше към нея на „ти“, това „ти“ дразнеше неудържимо Ана. — И много ти благодаря за решението. Аз също смятам, че понеже си заминава, граф Вронски няма никаква нужда да идва тук. Впрочем…

— Но нали аз казах, каква нужда има да се повтаря? — изведнъж го прекъсна Ана с яд, който не успя да сдържи. „Нямало никаква нужда — помисли тя — да дойде човекът да се сбогува с жената, която обича, за която е искал да се погуби и умре и която не може да живее без него. Нямало никаква нужда! “ Тя сви устни и загледа с блестящите си очи неговите ръце с изпъкнали жили, които той бавно търкаше една о друга.

— Да не говорим никога за това — по-спокойно прибави тя.

— Аз предоставих на тебе да решиш тоя въпрос и много се радвам, като виждам… — започна Алексей Александрович.

— Че моето желание съвпада с вашето — бързо довърши тя, ядосана, задето той говори така бавно, когато тя знае предварително всичко, което ще й каже.

— Да — потвърди той, — и княгиня Тверская съвсем неуместно се бърка в най-трудните семейни работи. Особено тя…

— Аз не вярвам на нищо, което говорят за нея — бързо каза Ана, — зная, че тя ме обича искрено.

Алексей Александрович въздъхна и млъкна. Тя тревожно прехвърляше пискюлите на халата, като го поглеждаше с онова мъчително чувство на физическа отврата от него, за което се укоряваше, но което не можеше да надвие. Сега искаше само едно — да се избави от омразното му присъствие.

— А аз преди малко пратих да извикат лекаря — каза Алексей Александрович.

— Аз съм здрава; защо ми е лекар?

— Не, малката плаче и казват, че млякото на кърмачката било малко.

— Но защо не ми позволи да я кърмя, когато те молех за това? Все едно (Алексей Александрович разбра какво значи това „все едно“), тя е дете и ще я уморят. — Тя позвъни и заповяда да донесат детето. — Аз исках да го кърмя, не ми позволиха, а сега ме укоряват.

— Аз не те укорявам…

— Не, укорявате ме! Боже мой, защо не умрях! — И тя заплака. — Прости ми, аз съм нервна, несправедлива — каза тя, като се опомняше. — Но иди си…

„Не, това не може да се остави така“ — решително си каза Алексей Александрович и излезе от стаята на жена си.

Никога досега той не бе виждал с такава очевидност невъзможността на своето положение в очите на обществото, омразата на жена му към него и изобщо могъществото на оная груба тайнствена сила, която въпреки душевното му настроение ръководеше живота му и изискваше да изпълни волята й и да промени отношението към жена си. Той виждаше ясно, че цялото общество и жена му искат нещо от него, но не можеше да разбере какво именно. Чувствуваше, че поради това в душата му се надига злоба, която разрушава спокойствието му и цялата цена на подвига. Смяташе, че за Ана би било по-добре да прекъсне отношенията си с Вронски, но ако те всички мислят, че това е невъзможно, той е готов дори да допусне отново тия отношения, само да не опозорява децата си, да не се лишава от тях и да не промени положението си. Колкото и лошо да бе това, все пак беше по-добре, отколкото да скъса с нея, при което тя ще се озове в безизходно, позорно положение, а самият той ще се лиши от всичко, което обича. Но той се чувствуваше безсилен; знаеше предварително, че всички са против него и че няма да го оставят да направи това, което сега му се виждаше така естествено и хубаво, а ще го принудят да направи онова, което е лошо, но им се вижда необходимо.

XXI

Бетси не бе успяла още да излезе от салона, когато Степан Аркадич, който току-що бе се върнал от магазина на Елисеев, дето бяха получили пресни стриди, я срещна на вратата.

— А, княгиньо! Каква приятна среща! — заговори той. — А аз ходих у вас.

— Среща само за минута, защото си отивам — каза Бетси, като се усмихваше и слагаше ръкавицата си.

— Княгиньо, не бързайте да слагате ръкавицата, дайте да целуна ръката ви. За нищо не съм толкова доволен от връщането на старите моди, както от целуването на ръцете. — Той целуна ръката на Бетси. — Кога ще се видим?

— Вие не заслужавате — усмихната отвърна Бетси.

— Не, заслужавам, и то много, защото съм станал най-сериозният човек. Уреждам не само своите, но и чуждите семейни работи — каза той с многозначителен израз на лицето.

— Ах, много се радвам! — отвърна Бетси, която веднага разбра, че той говори за Ана. И като се върнаха в салона, те застанаха в ъгъла. — Той ще я умори — каза Бетси с многозначителен шепот. — Това е невъзможно, невъзможно…

— Радвам се, че мислите така — каза Степан Аркадич, като поклати глава със сериозен и страдалчески-съчувствен израз на лицето, — затова съм и дошъл в Петербург.

— Целият град приказва за това — каза тя. — Това е невъзможно положение. Тя все повече и повече се топи. Той не разбира, че тя е от ония жени, които не могат да се шегуват с чувствата си. Едно от двете: или да постъпи енергично, да я отведе някъде, или да се разведе. Иначе това я тормози.

— Да, да… именно… — с въздишка каза Облонски. — Затова съм и дошъл. Сиреч не собствено за това… Мене ме направиха камерхер, та трябваше да благодаря. Но главно трябва да се уреди тая работа.

— Е, Господ да ви помага! — каза Бетси.

След като изпрати княгиня Бетси до антрето и целуна още веднъж ръката й над ръкавицата, там, дето тупа пулсът, след като й издърдори още такива неприлични глупости, че тя вече не знаеше дали да се сърди, или да се смее, Степан Аркадич отиде при сестра си. Той я свари потънала в сълзи.

Въпреки бликналото радостно настроение, в което се намираше, Степан Аркадич веднага и естествено навлезе в оня съчувствен, поетически-възбуден тон, който отговаряше на нейното настроение. Той я попита как е със здравето и как е прекарала сутринта.

— Много, много зле. И деня, и сутринта, и всички минали и бъдещи дни — каза тя.

— Струва ми се, че изпадаш в мрачно настроение. Трябва да се съвземеш, да погледнеш право в лицето на живота. Зная, че е тежко, но…

— Чувала съм, че жените обичат мъжете дори за пороците им — изведнъж започна Ана, — но аз го мразя за неговите добродетели. Не мога да живея с него. Разбери, че не мога да го понасям физически и излизам от кожата си. Не мога, не мога да живея с него. Но какво да правя? Аз бях нещастна и мислех, че човек не може да бъде по-нещастен, но не можех да си представя това ужасно състояние, в което се намирам сега. Ще повярваш ли, макар да зная, че той е добър, прекрасен човек и че аз не струвам колкото нокътя му, все пак го мразя. Мразя го за великодушието му. И не ми остава нищо друго освен.

Тя искаше да каже смърт, но Степан Аркадич не я остави да се доизкаже.

— Ти си болна и възбудена — каза той, — повярвай ми, че преувеличаваш ужасно. Тук няма нищо толкова страшно.

И Степан Аркадич се усмихна. Никой на мястото на Степан Аркадич, при наличността на такова отчаяние, не би си позволил да се усмихне (усмивката би се сторила груба), но в неговата усмивка имаше толкова много доброта и почти женска нежност, че тая усмивка не оскърбяваше, а смекчаваше и успокояваше. Неговите тихи успокоителни думи и усмивки действуваха смекчаващо успокоително като бадемово масло. И Ана скоро почувствува това.

— Не, Стива — каза тя. — Аз съм загинала, загинала. Нещо по-лошо от загинала. Още не съм умряла и не мога да кажа, че всичко е свършено; наопаки, чувствувам, че не е свършено. Аз съм като обтегната струна, която трябва да се скъса. Но още не е свършено… и ще свърши страшно.

— Нищо, струната може да се разхлаби по мъничко. Няма положение, от което да не се намери изход.

— Аз мислих, мислих. Изходът е само един…

И отново по изплашения й поглед той разбра, че според нея тоя единствен изход е смъртта и затова не я остави да се доизкаже.

— Ни най-малко — каза той, — позволи ми. Ти не можеш да видиш положението си, както го виждам аз. Позволи ми да ти кажа откровено мнението си. — И той отново се усмихна предпазливо с бадемовата си усмивка. — Ще започна отначало: ти се омъжи за един човек с двадесет години по-стар от тебе. Омъжи се без любов или без да познаваш любовта. Да кажем, че това бе грешка.

— Ужасна грешка! — каза Ана.

— Но повтарям: това е свършен факт. След това ти си имала, да кажем, нещастието да се влюбиш в друг, а не в мъжа си. Това е едно нещастие; но и то е свършен факт. И мъжът ти се примири и ти прости за това. — Той се спираше след всяка фраза, като очакваше тя да възрази, но тя не отговаряше нищо. — Това е така. Сега въпросът е: можеш ли да продължаваш да живееш с мъжа си? Желаеш ли това? Желае ли го той?

— Не зная нищо, нищо.

— Но ти сама ми каза, че не можеш да го понасяш.

— Не, не съм казала това. Отричам го. Аз не знам нищо и не разбирам нищо.

— Да, но позволи ми…

— Ти не можеш да разбереш. Чувствувам, че летя с главата надолу в някаква пропаст, но не трябва да се спасявам. И не мога.

— Нищо, ние ще ти постелем и ще те подхванем. Аз те разбирам, разбирам, че не можеш да се решиш да изкажеш своето желание, своето чувство.

— Не искам нищо, нищо… само да се свърши всичко.

— Но той вижда и знае това. И нима мислиш, че на него по-малко му тежи, отколкото на тебе? Ти се измъчваш, измъчва се и той, и какво може да излезе от това? А разводът разрешава всичко — не без усилие изрази Степан Аркадич главната мисъл и многозначително я погледна.

Тя не отговори нищо и отрицателно поклати остриганата си глава. По израза на лицето й, което изведнъж светна с по-раншната си красота, той схвана, че тя не иска това нещо само защото то й се вижда някакво невъзможно щастие.

— Страшно ми е жал за вас! И колко бих бил щастлив, ако можех да уредя това! — каза Степан Аркадич и се усмихна вече по-смело. — Не говори, не говори нищо! Да можеше Бог да ми помогне само да изкажа всичко, както го чувствувам! Аз ще отида при него.

Ана го погледна със замислените си блестящи очи и не каза нищо.

XXII

Степан Аркадич влезе в кабинета на Алексей Александрович с онова донейде тържествено лице, с каквото сядаше на председателския стол в своя съд. Скръстил ръце на гърба си, Алексей Александрович крачеше из стаята и мислеше за същото, за което Степан Аркадич бе говорил с жена му.

— Не, ти ли преча? — каза Степан Аркадич, който, като видя зет си, изведнъж изпита непознато нему чувство на смущение. За да прикрие това смущение, той извади току-що купената табакера, която се отваряше по един нов начин, помириса кожата и извади цигара.

— Не. Трябва ли ти нещо? — неохотно отвърна Алексей Александрович.

— Да, бих искал… трябва да си по… да, трябва да си поговорим — каза Степан Аркадич и се изненада, че почувствува необикновено стеснение.

Това чувство беше така неочаквано и странно, та Степан Аркадич не повярва, че това беше гласът на съвестта, който му казваше, че е лошо това, което смята да прави. Степан Аркадич направи усилие над себе си и надви обзелото го стеснение.

— Надявам се, че вярваш в моята обич към сестра ми и в искрената ми привързаност и уважение към тебе — каза той и се изчерви.

Алексей Александрович се спря и не отговори нищо, но лицето му порази Степан Аркадич със своя израз на покорна жертва.

— Имах намерение, исках да си поговорим за сестра ми и за вашето взаимно положение — каза Степан Аркадич, който все още се бореше с необикновената свенливост.

Алексей Александрович тъжно се усмихна, погледна шурея си и без да отговори, пристъпи до масата, взе едно започнато писмо и му го подаде.

— И аз мисля непрестанно за същото. И ето какво съм започнал да пиша, като предполагам, че ще го кажа по-добре писмено и че моето присъствие я дразни — каза той, като подаваше писмото.

Степан Аркадич взе писмото, с недоумяващо учудване погледна мътните очи, които се бяха спрели неподвижно върху него, и зачете:

„Виждам, че моето присъствие ви тормози. Колкото и да ми бе тежко да се убедя в това, виждам, че е така и не може да бъде иначе. Аз не ви обвинявам и Бог ми е свидетел, че след като ви видях през време на болестта, искрено бях решил да забравя всичко станало между нас и да започна нов живот. Не се разкайвам и никога няма да се разкая за това, което направих; но аз желаех само вашето добро, доброто на душата ви, и сега виждам, че не съм постигнал това. Кажете ми самата вие кое ще ви даде истинско щастие и спокойствие за душата. Предавам се цял на вашата воля и на вашето чувство за справедливост. “

Степан Аркадич върна писмото и със същото недоумение продължи да гледа зет си, като не знаеше какво да каже. Това мълчание бе така неловко и за двамата, че докато Степан Аркадич мълчеше, без да махне очи от лицето на Каренин, по устните му премина болезнен трепет.

— Ето какво исках да й кажа — рече Алексей Александрович, като се извърна.

— Да, да… — каза Степан Аркадич, който нямаше сили да отговори, понеже в гърлото му напираха сълзи. — Да, да. Разбирам ви — най-после продума той.

— Бих желал да зная какво иска тя — каза Алексей Александрович.

— Боя се, че тя самата не разбира положението си. Тя не може да съди — каза Степан Аркадич, който започна да се съвзема. — Тя е смазана, именно смазана от твоето великодушие. Ако прочете това писмо, тя не ще бъде в сила да каже нищо, а само ще наведе по-ниско глава.

— Да, но в такъв случай какво да се прави? Как да си обясним… как да научим нейното желание?

— Ако ми позволиш да кажа мнението си, мисля, че зависи от тебе да посочиш направо ония мерки, които смяташ да се приложат, за да се тури край на това положение.

— Следователно ти смяташ, че трябва да му се тури край? — прекъсна го Алексей Александрович. — Но как? — прибави той, като направи необикновен жест с ръце пред очите. — Не виждам никакъв възможен изход.

— Изход има от всяко положение — каза Степан Аркадич, като стана и се оживи. — Беше време, когато ти искаше да скъсаш… Ако се убедиш сега, че не можете да си създадете взаимно щастие…

— Щастието може да се разбира различно. Но да предположим, че аз съм съгласен на всичко и не искам нищо. Какъв изход може да има от нашето положение?

— Ако искаш да знаеш мнението ми — каза Степан Аркадич със същата оная смекчаваща, бадемово-нежна усмивка, с която бе говорил с Ана. Тая добра усмивка беше така убедителна, че като чувствуваше слабостта си и й се подчиняваше, Алексей Александрович неволно бе готов да вярва на това, което ще му каже Степан Аркадич. — Тя никога не ще каже това. Но възможно е едно, едно може да иска тя — продължи Степан Аркадич, — това е да се прекратят отношенията ви и всички свързани с тях спомени. Според мене при вашето положение е необходимо да се създадат нови отношения. И тия отношения могат да се установят само при свобода и за двете страни.

— Развод — с отврата го прекъсна Алексей Александрович.

— Да, смятам, развод. Да, развод — повтори Степан Аркадич и се изчерви. — Това е във всяко отношение най-разумният изход за съпрузи, които се намират в такива отношения като вас. Какво да се прави, щом като съпрузите са сметнали, че не може да има съвместен живот за тях? Това нещо може да се случи винаги. — Алексей Александрович въздъхна тежко и затвори очи. Тук може да има само една пречка: дали единият от съпрузите иска да встъпи във втори брак? Ако не, това е много просто — каза Степан Аркадич, който все повече и повече се освобождаваше от стеснението.

Намръщен от вълнение, Алексей Александрович каза нещо на себе си и не отговори нищо. Той бе обмислял хиляди и хиляди пъти всичко, което за Степан Аркадич се оказа така просто. И струваше му се, че всичко това не само не е толкова просто, но е и напълно невъзможно. Разводът, чиито подробности той вече знаеше, сега му се виждаше невъзможен, защото чувството за собствено достойнство и уважение към религията не му позволяваха да поеме върху себе си обвинението във фиктивно прелюбодеяние, а още по-малко да допусне да бъде уличена и опозорена жена му, на която той бе простил и която обичаше. Разводът му се виждаше невъзможен и по други, още по-важни причини.

Какво ще стане със сина му в случай на развод? Да го остави при майка му, беше невъзможно. Разведената му майка ще има свое незаконно семейство, в което положението на доведения син и неговото възпитание ще бъдат сигурно лоши. Да го остави при себе си? Той знаеше, че това би било отмъщение от негова страна, а той не искаше да отмъщава. Но освен това разводът се виждаше още по-невъзможен на Алексей Александрович, защото, ако се съгласеше на развод, с това сам той погубваше Ана. В душата му бяха залегнали думите, казани от Даря Александровна в Москва, че прибягвайки до развод, той мисли за себе си, а не мисли, че с това погубва безвъзвратно нея. И като свързваше тия думи със своята прошка и с привързаността си към децата, сега той ги разбираше посвоему. Да се съгласи на развод, да й даде свобода, значеше, според неговото разбиране, да се лиши от последната си връзка с живота на децата, които обичаше, а нея да лиши от последната опора по пътя към доброто и да я обрече на гибел. Той знаеше, че като разведена жена тя ще се свърже с Вронски, а тия връзки ще бъдат незаконни и престъпни, защото според черковния закон жената не може да встъпва в брак, докато е жив мъжът й. „Тя ще се свърже с него и след година-две или той ще я зареже, или тя ще завърже нова връзка — мислеше Алексей Александрович. — А съгласявайки се на незаконен развод, аз ще бъда виновен за гибелта й. “ Той бе обмислил всичко това стотина пъти и бе убеден, че разводът не само не е проста работа, както казваше шуреят му, а е напълно невъзможен. Той не вярваше нито на една дума на Степан Аркадич, за всяка негова дума имаше хиляди опровержения, но го слушаше, чувствувайки, че в думите му говори оная могъща груба сила, която ръководи живота му и на която той трябва да се покори.

— Въпросът е само там: как, при какви условия ще се съгласиш да се разведеш. Тя не иска нищо, не смее да те моли и предоставя всичко на твоето великодушие.

„Боже мой! Боже мой! За какво? “ — помисли Алексей Александрович, като си спомни за подробностите на развода, при който мъжът взема вината върху себе си, и закри с ръце лицето си от срама със същия жест, с който бе направил това Вронски.

— Ти си развълнуван, аз разбирам това. Но ако обмислиш…

„И ако те ударят по дясната буза, подложи и лявата, а ако съблекат горната ти дреха, дай и ризата си“ — помиели Алексей Александрович.

— Да, да! — с писклив глас извика той. — Аз ще поема върху себе си позора, ще дам дори сина си, но… не е ли по-добре да оставим това? Впрочем прави, каквото искаш…

И като се отвърна от шурея си, така че той да не може да го вижда, седна на стола до прозореца. Беше му мъчно, срам го беше; но заедно с мъката и срама изпитваше радост и умиление пред висотата на своето смирение.

Степан Аркадич бе трогнат. Той помълча малко.

— Алексей Александрович, вярвай, тя ще оцени твоето великодушие — каза той. — Но изглежда, че такава е била Волята Божия — прибави той и като каза това, почувствува, че е глупаво, и едва се сдържа да не се усмихне над глупостта си.

Алексей Александрович искаше да отговори нещо, но сълзите му попречиха.

— Това е фатално нещастие и трябва да се примирим с него. За мене това нещастие е свършен факт и затова се мъча да помогна и на нея, и на тебе — каза Степан Аркадич.

Когато Степан Аркадич излезе от стаята на зет си, той бе трогнат, но това не му пречеше да бъде доволен, че бе завършил успешно тая работа, понеже бе уверен, че Алексей Александрович няма да се отрече от думите си. Към това удоволствие се прибавяше и това, че му бе минала мисълта, че когато тая работа се нареди, той ще задава на жена си и на близките си познати въпроси: „Каква е разликата между мене и императора? — Императорът прави развод — и никому не става по-добре от това, а когато аз направих развод, и на тримата стана по-добре… Или: каква е приликата между мене и императора? Когато… Впрочем ще го измисля по-добре“ — каза си усмихнат той.

⇐ Предыдущая 30 31 32 33 343536 37 38 39 Следующая ⇒