Пета част 3 страница

Алексей Александрович и по-рано не обичаше граф Аничкин и двамата винаги бяха на различни мнения, но сега не можеше да се въздържи от присъщата за чиновниците омраза на човек, който е претърпял поражение в службата, към човека, който е получил повишение.

— Е, вижда ли го? — попита Алексей Александрович с ядовит присмех.

— Разбира се, той идва вчера в съда. Изглежда, че е запознат отлично с работата и е много деен.

— Да, но към какво е насочена дейността му? — каза Алексей Александрович. — Към това ли да върши работа, или да преправя направеното? Нещастието на нашата държава е канцеларщината, на която той е достоен представител.

— Наистина аз не зная какво в него може да се критикува. Не зная неговото направление, но знам едно — че е отличен момък — отвърна Степан Аркадич. — Преди малко бях при него и право да ти кажа, той е отличен момък. Похапнахме и аз го научих да прави, знаеш ли, онова питие — вино с портокали. То разхлажда много. И чудно е, че той не знаел това. Много му се хареса. Не, наистина той е славен момък.

Степан Аркадич погледна часовника.

— Леле майчице, вече е пет, а аз трябва да се отбия и у Долговушин! И тъй, моля ти се, заповядай на обяд. Иначе не можеш си представи колко ще огорчиш и мене, и жена ми.

Алексей Александрович изпрати шурея си вече съвсем не така, както бе го посрещнал.

— Обещах и ще дойда — умърлушено отвърна той.

— Вярвай, че те ценя и се надявам, че няма да се разкаеш — усмихнат каза Степан Аркадич.

И като обличаше вървешком палтото си, той докосна с ръка лакея по главата, засмя се и излезе.

— В пет часа, и то в сюртук, моля ти се! — още веднъж извика той, като се върна до вратата.

Часът бе вече шест и някои от гостите вече бяха дошли, когато пристегна и самият домакин. Той влезе заедно със Сергей Иванович Кознишев и Песцов, които бяха се сблъскали пред входа. Това бяха двамата главни представители на московската интелигенция, както ги наричаше Облонски. Както по характер, така и по ум и двамата бяха уважавани хора. Те се уважаваха и помежду си, но почти във всичко бяха съвършено и безнадеждно несъгласни — не защото принадлежаха към противоположни направления, а именно защото бяха от един лагер (враговете им ги смесваха един с друг), но в тоя лагер всеки от тях имаше своята особеност. А тъй като нищо не пречи толкова много за едно съгласуване, както разномислието в полуотвлеченостите, те не само никога не си схождаха в мненията, но отдавна вече бяха свикнали, без да се сърдят, само да се присмиват взаимно на непоправимите си заблуждения.

Те влизаха вече, разговаряйки за времето, когато Степан Аркадич ги настигна. В приемната седяха вече княз Александър Дмитриевич, тъстът на Облонски, младият Шчербацки, Туровцин, Кити и Каренин.

Степан Аркадич веднага схвана, че без него в приемната нещо не върви. Даря Александровна в празничната си сива копринена рокля, очевидно загрижена и за децата, които трябваше да обядват сами в детската стая, и за това, че мъжа й го няма още, не бе успяла без него да настани както трябва цялата компания. Всички седяха като попски дъщери на гости (както се изразяваше старият княз), очевидно в недоумение защо са попаднали тук, и процеждаха по някоя дума, за да не мълчат. Добродушният Туровцин очевидно не се чувствуваше в своята среда и усмивката на дебелите му устни, с която посрещна Степан Аркадич, сякаш казваше: „Ех, братко, насади ме ти тук с тия умници! За мене е да си пийна в Ch& #226; teau des fleurs — това е по моята част. “ Старият княз седеше мълчаливо, като поглеждаше с бляскащите си очички Каренин отстрани, и Степан Аркадич разбра, че той е измислил вече някоя думичка, за да слиса тоя държавник, заради когото, като на пържена чига, са поканили гости. Кити поглеждаше към вратата, правейки усилия да не се изчерви, когато влезе Константин Левин. Младият Шчербацки, когото не запознаха с Каренин, се мъчеше да покаже, че това ни най-малко не го стеснява. Самият Каренин, по петербургски навик, на тоя обед с дами бе с фрак и бяла връзка и по лицето му Степан Аркадич разбра, че е дошъл само за да устои на дадената си дума и присъствувайки в това общество, изпълнява тежък дълг. Тъкмо той бе главният виновник за тая студенина, която бе смразила всички гости до пристигането на Степан Аркадич.

Когато влезе в приемната, Степан Аркадич се извини, обясни, че бил задържан от оня княз, който беше винаги изкупителна жертва на всичките му закъснения и отсъствия, за миг запозна наново всички и като събра Алексей Александрович със Сергей Кознишев, подхвърли им тема за порусването на Полша, за която те се заловиха веднага заедно с Песцов. Потупа по рамото Туровцин, пошепна му нещо смешно и го сложи да седне до жена си и княза. После каза на Кити, че днес е много хубава и запозна Шчербацки с Каренин. За един миг той така размести цялото това обществено тесто, че в приемната стана широко и гласовете прозвучаха оживено. Липсваше само Константин Левин. Но това беше за добро, защото, когато влезе в трапезарията, Степан Аркадич за свой ужас видя, че портвайнът и хереското вино са взети от Депре, а не от Леве, и след като нареди да изпратят коларя колкото може по-бързо у Леве, отново се запъти към приемната.

В трапезарията той срещна Константин Левин.

— Не съм ли закъснял?

— Та ти можеш ли да не закъснееш! — каза Степан Аркадич, като го улови под ръка.

— Много хора ли са дошли? Кои са? — попита Левин, като се изчерви неволно и изтупваше с ръкавицата си снега от калпака.

— Всички са свои. Кити е тук. Да вървим, ще те запозная с Каренин.

Въпреки своята либералност Степан Аркадич знаеше, че запознанството с Каренин не може да не ласкае и затова черпеше с това познанство най-добрите си приятели. Но в тоя миг Константин Левин не беше в състояние да почувствува цялото удоволствие от това познанство. Той не бе виждал Кити от оня паметен за него бал, на който се срещна с Вронски, ако не се смята оня миг, когато я видя на шосето. Дълбоко в душата си той беше уверен, че днес ще я види тук. Но като си даваше свобода на мисълта, мъчеше се да се убеди, че не знае това. А сега, когато чу, че тя е тук, изведнъж почувствува такава радост и едновременно такъв страх, че дъхът му спря и той не можеше да изговори това, което искаше да каже.

„Как ли изглежда тя? Същата ли ще е като по-рано или такава, каквато я видях в каретата? Дали е истина това, което каза Даря Александровна? Но защо пък да не е истина? “ — мислеше той.

— Ах, моля ти се, запознай ме с Каренин — едва проговори той и с отчаяно-решителни крачки влезе в приемната и я видя.

Тя не беше нито такава, каквато бе по-рано, нито такава, каквато бе я видял в каретата; беше съвсем друга.

Тя беше изплашена, смутена, срамежлива и поради това още по-прелестна. Тя го видя същия миг, когато той влезе в стаята. Очакваше го. Зарадва се и се смути от радостта си до такава степен, че за миг, а именно когато той пристъпи към домакинята и отново я погледна, и нея, и нему, и на Доли, която видя всичко, се струваше, че тя няма да издържи и ще заплаче. Тя се изчерви, побледня, отново се изчерви и замря, очаквайки го със слабо потреперващи устни. Той пристъпи към нея, поклони се и мълчаливо подаде ръка. Ако не се смята лекото потреперване на устните и влажността, която прибулваше очите и им придаваше по-голям блясък, усмивката й беше почти спокойна, когато тя каза:

— Колко отдавна не сме се виждали! — И с отчаяна решителност стисна ръката му със своята студена ръка.

— Вие не сте ме виждали, но аз ви видях — каза Левин със сияеща усмивка на щастие. — Видях ви, когато пътувахте от гарата за Ергушово.

— Кога? — учудено попита тя.

— Вие пътувахте за Ергушово — каза Левин и чувствуваше, че се задъхва от щастие, което заливаше душата му. „И как съм посмял да свързвам това трогателно същество с мисълта за нещо порочно! Да, изглежда, че е истина това, което казваше Даря Александровна“ — мислеше той.

Степан Аркадич го улови за ръката и го отведе при Каренин.

— Позволете да ви запозная. — Той каза имената им.

— Много ми е приятно, че се срещнахме пак — студено каза Алексей Александрович, като стисна ръката на Левин.

— Вие се познавате? — учуден попита Степан Аркадич.

— Ние прекарахме заедно три часа във влака — усмихнат каза Левин, — но излязохме заинтригувани като от маскарад, поне аз.

— Я гледай! Моля, заповядайте — каза Степан Аркадич, като посочи към трапезарията.

Мъжете влязоха в трапезарията и пристъпиха към масата с мезета, на която бяха наредени шест вида ракия и толкова вида сирене със сребърни лопатки и без лопатки, хайвери, сельодки, разни видове консерви; и чинии с резенчета френски хляб.

Мъжете стояха около ароматните ракии и мезета и разговорът между Сергей Иванович Кознишев, Каренин и Песцов за порусването на Полша затихваше в очакване на обеда.

Сергей Иванович, който като никой друг умееше да тури край на най-отвлечения и сериозен спор, като го посипе неочаквано с атическа сол, за да промени настроението на събеседниците, направи това нещо и сега.

Алексей Александрович доказваше, че порусването на Полша може да стане само поради висши принципи, които трябва да се внесат от руската администрация.

Песцов настояваше, че един народ асимилира друг само когато е по-лошо населен.

Кознишев признаваше и едното, и другото, но с уговорки. А когато излизаха от приемната, за да приключи, разговора, Кознишев усмихнат каза:

— И затова за порусването на малцинствата има само едно средство — да създаваме колкото може повече деца. Ние с брат ми постъпваме най-лошо. А вие, господа женени хора, и особено вие, Степан Аркадич, постъпвате напълно патриотично; вие колко имате? — обърна се той към домакина, като му се усмихваше любезно и му подложи малката си чашка.

Всички се засмяха и особено весело Степан Аркадич.

— Да, това е най-доброто средство! — каза той, като дъвчеше сирене и наливаше някаква особена ракия в подложената му чашка. Разговорът наистина завърши с шега.

— Това сирене не е лошо. Искате ли? — каза домакинът. — Нима ти си ходил пак на гимнастика? — обърка се той към Левин, като опипваше с лявата си ръка мускула му. Левин се усмихна, изопна ръката си и изпод тънкия плат на сюртука му под пръстите на Степан Аркадич като кръгла топка сирене се надигна стоманена могилка.

— Ей, че мускул! Самсон!

— Смятам, че човек трябва да има голяма сила, за да ходи на лов за мечки — каза Алексей Александрович, който имаше най-мъгляви понятия за лова, като си мажеше сирене и раздробяваше едно тъничко като паяжина резенче хляб.

Левин се усмихна.

— Нищо подобно. Наопаки, и едно дете може да убие мечка — каза той, като се отдръпваше с лек поклон пред дамите, които заедно с домакинята се приближаваха до масата с мезетата.

— Казаха ми, че вие сте убили мечка? — обади се Кити, като се опитваше напразно да набоде на вилицата си една непокорна, хлъзгаща се гъба и раздрусваше дантелите си, през които се белееше ръката й. — Нима по вас има мечки? — прибави тя, полуизвърнала към него прелестната си главичка, и се усмихна.

Изглежда, че в това, което тя каза, нямаше нищо необикновено, но какво неизразимо с думи значение имаше за него във всеки звук, във всяко движение на устните, очите и ръцете й, когато тя каза това! Тук имаше и молба за прошка, и доверие към него, и ласка, нежна, покорна ласка, и обещание, и надежда, и любов към него, в която той не можеше да не вярва и която го задавяше от щастие.

— Не, ние ходихме в Тверска губерния. На връщане оттам се срещнахме във вагона с вашия бофрер[53] или със зетя на вашия бофрер — усмихнат каза той. — Това бе една смешна среща.

И той весело и забавно разправи как, след като не бил спал цяла нощ, се вмъкнал с полушубка в купето на Алексей Александрович.

— Кондукторът, въпреки поговорката, заради облеклото ми искаше да ме изгони навън; но изведнъж аз започнах да се изразявам на висок стил и… вие също — каза той, като се обърна към Каренин, чието име бе забравил, — отначало и вие заради полушубката искахте да ме изгоните, но след това се застъпихте, за което ви благодаря много.

— Изобщо твърде неопределени права за пътниците да си избират място — каза Алексей Александрович, като бършеше с кърпичката краищата на пръстите си.

— Аз видях, че се колебаете по отношение на мене — каза Левин, като се усмихваше добродушно, — но побързах да започна някой умен разговор, за да загладя лошото впечатление от полушубката ми.

Сергей Иванович, който продължаваше разговора си с домакинята и с едно ухо слушаше брат си, го погледна под око. „Какво става днес с него? Сякаш е победител“ — помисли той. Той не знаеше, че Левин се чувствува така, като че ли са му поникнали криле. Левин знаеше, че тя го слуша и че й е приятно да го слуша. И го занимаваше само това. Не само в тая стая, но и в целия свят за него съществуваха само той, който бе добил грамадно значение и важност за себе си, и тя. Той се чувствуваше на такава висота, от която главата се замайва, а там нейде долу, далеко, бяха всички тия добри, славни Карениновци, Облонски и целият свят.

Съвсем неусетно, без да ги погледне, а така, сякаш нямаше де другаде да ги сложи да седнат, Степан Аркадич настани Левин и Кити един до друг.

— Е, ти поне седни тук — каза той на Левин.

Обедът беше също така хубав, както и приборите, на които Степан Аркадич бе голям любител. Супата „Мари-Луиз“ бе много сполучлива; дребните пирожки, които се топяха в устата, бяха безукорни. Двамата лакеи и Матвей, с бели връзки, поднасяха яденето и виното незабелязано, тихо и спорно. В материално отношение обедът бе сполучлив; не по-малко сполучлив беше той и в нематериално отношение. Разговорът, ту общ, ту частичен, не стихваше и към края на обеда така се оживи, че мъжете станаха от трапезата, без да престанат да говорят, и дори Алексей Александрович се оживи.

Песцов обичаше да разсъждава докрай и не остана доволен от казаното от Сергей Иванович, толкоз повече, че почувствува неправотата на мнението си.

— Никога — каза той през време на супата, като се обърна към Алексей Александрович — не съм подразбирал само гъстотата на населението, но когато тя е във връзка с основите, а не с принципите.

— Струва ми се — бавно и отпуснато отвърна Алексей Александрович, — че това е едно и също нещо. Според мене върху друг народ може да влияе само оня, който има по-високо развитие, който…

— Но там е въпросът — прекъсна го със своя бас Песцов, който винаги бързаше да говори и сякаш винаги влагаше цялата си душа в онова, за което говореше, — какво да се разбира под по-високо развитие? Англичани, французи, немци — кои стоят на по-високо стъпало на развитие? Кои ще асимилират другите? Ние виждаме, че Рейн се пофранцузи, а немците не стоят по-долу! — викаше той. — Тук има друг закон!

— Струва ми се, че влиянието е винаги на страната на истинското образование — каза Алексей Александрович и леко повдигна вежди.

— Но в какво трябва да дирим признаците на истинското образование? — попита Песцов.

— Смятам, че тия признаци се знаят — каза Алексей Александрович.

— Напълно ли се знаят? — с тънка усмивка се намеси Сергей Иванович. — Сега е признато, че истинско образование може да бъде само чисто класическото; но виждаме ожесточени спорове и от двете страни и не може да се отрече, че и противният лагер има силни доводи в своя полза.

— Вие сте класик, Сергей Иванович. Искате ли от червеното? — каза Степан Аркадич.

— Аз не изказвам мнението си за това или онова образование — снизходително му се усмихна като на дете Сергей Иванович и подложи чашата си, — казвам само, че и двете страни имат силни доводи — продължи той, като се обърна към Алексей Александрович. — Аз съм класик по образование, но в тоя спор лично не мога да намеря мястото си. Не виждам сериозни доводи защо на класическите науки е дадено предимство пред реалните.

— Естествените науки имат също такова педагогически-развиващо влияние — подзе Песцов. — Вземете само астрономията, вземете ботаниката, зоологията с нейната система от общи закони!

— Не мога да се съглася напълно с това — отвърна Алексей Александрович. — Струва ми се, че може да не признаем, че самият процес при изучаване формите на езиците действува особено благотворно върху духовното развитие. Освен това не можем да отречем и че влиянието на писателите класици е във висша степен нравствено, докато, за нещастие, преподаването на естествените науки е свързано с ония вредни и лъжливи учения, които са язва за нашето време.

Сергей Иванович искаше да каже нещо, но Песцов го прекъсна с плътния си бас. Той започна да доказва разпалено, че това мнение е погрешно. Сергей Иванович спокойно изчакваше да вземе думата, очевидно с готово възражение на победител.

— Но — каза Сергей Иванович, като се усмихна леко и се обърна към Каренин — не можем да не се съгласим, че е трудно да се преценят напълно всички изгоди или неизгоди от едните или другите науки и че въпросът кои да предпочетем не би могъл да се разреши така бързо и окончателно, ако на страната на класическото образование нямаше това предимство, което вие преди малко посочихте: нравственото — disons le mot[54] — антинихилистическото влияние.

— Несъмнено.

— Ако класическите науки нямаха това предимство на антинихилистическо влияние, бихме помислили повече, бихме преценили доводите и на двете страни — с тънка усмивка каза Сергей Иванович, — бихме дали простор на едното и другото направление. Но сега ние знаем, че целебната сила на антинихилизма е в тия хапчета на класическото образование и смело ги предлагаме на нашите пациенти… А какво би било, ако нямаше целебна сила? — завърши той, като посипа думите си с атическа сол.

При хапчетата на Сергей Иванович всички се засмяха и особено високо и весело Туровцин, който, слушайки разговора, дочака най-после смешното, което и чакаше.

Степан Аркадич не бе се излъгал, като покани Песцов. В присъствието на Песцов умният разговор не можеше да се прекрати нито за миг. Още щом Сергей Иванович завърши разговора с шегата си, Песцов веднага започна нов.

— Не можем да се съгласим дори с това — каза той, — че правителството е имало такава цел. Очевидно правителството се ръководи от общи съображения, като остава индиферентно към влиянието, което могат да имат предприеманите мерки. Например въпросът за образованието на жената би трябвало да се смята за зловреден, но правителството открива курсове и университети за жени.

И разговорът веднага се прехвърли върху новата тема за образованието на жената.

Алексей Александрович изказа мисълта, че обикновено образованието на жените се смесва с въпроса за свободата на жените и само поради това може да се смята за вредно.

— Напротив, аз смятам, че тия два въпроса са неразривно свързани — каза Песцов, — това е един омагьосан кръг. Жената е лишена от права поради липса на образование, а липсата на образование се дължи на липсата на права. Не трябва да се забравя, че поробването на жените е толкова голямо и старо, че ние често не искаме да разберем тая бездна, която ги дели от нас — каза той.

— Вие казахте „права“ — рече Сергей Иванович, който изчака да млъкне Песцов, — права да заемат длъжностите на съдебни заседатели, общински съветници, председатели на земски управления, права да бъдат чиновници, членове на парламента…

— Несъмнено.

— Но дори ако жените, като рядко изключение, могат да заемат тия служби, струва ми се, че вие неправилно употребихте думата „права“. По-вярно би било да кажете длъжности. Всеки ще се съгласи, че изпълнявайки някоя служба на съдебен заседател, на общински съветник, на телеграфист, ние чувствуваме, че изпълняваме една длъжност. И затова по-правилно е да се каже, че жените търсят длъжности, и то напълно законно. И трябва само да съчувствуваме на това им желание да подпомогнат общия мъжки труд.

— Напълно право — потвърди Алексей Александрович. — Мисля, че въпросът е само там — дали те са способни за тия длъжности?

— Навярно ще бъдат много способни — намеси се Степан Аркадич, — когато образованието се разпространи между тях. Ние виждаме това…

— Ами поговорката? — каза князът, който отдавна вече се ослушваше в разговора и святкаше с мъничките си насмешливи очи. — Пред дъщерите си мога да кажа: косите дълги, но…

— Точно така са мислили и за негрите преди освобождението им! — сърдито каза Песцов.

— Мене ми се вижда само чудно, че жените търсят нови длъжности — каза Сергей Иванович, — когато, за нещастие, виждаме, че мъжете обикновено бягат от такива.

— Длъжностите са свързани с права: власт, пари, почести — ето какво искат жените — каза Песцов.

— Все едно, ако аз поискам правото да бъда кърмачка и се сърдя, че на жените плащат, а на мене не искат да плащат — каза старият княз.

Туровцин избухна в силен смях и Сергей Иванович съжаляваше, че не е казал това той. Дори Алексей Александрович се усмихна.

— Да, но мъжът не може да кърми — каза Песцов, — а жената…

— Не, един англичанин откърмил детето си на кораба — каза старият княз, който си позволи тая волност в разговора пред дъщерите си.

— Колкото има такива англичани, толкова и жените ще бъдат чиновници — успя да каже Сергей Иванович.

— Да, но какво да прави момичето, което няма семейство? — намеси се Степан Аркадич, спомняйки си за Чибисова, която той имаше пред вид през цялото време, като споделяше мнението на Песцов и го поддържаше.

— Ако проучите хубавичко историята на едно такова момиче, ще видите, че то е напуснало семейството си, своето или на сестра си, дето би могло да се занимава с женска работа — неочаквано се намеси нервно в разговора Даря Александровна, която навярно се сещаше какво момиче има пред вид Степан Аркадич.

— Но ние държим за принципа, за идеала! — със звучен бас възрази Песцов. — Жената иска да има правото да бъде независима, образована. Тя е потисната, смазана от съзнанието, че не може да има това.

— А пък аз съм потиснат и смазан, задето не искат да ме приемат като кърмачка във възпитателния дом — отново каза старият княз, за голяма радост на Туровцин, който от смях изтърва едно дебело късче аспержа в соса.

Всички, освен Кити и Левин, вземаха участие в общия разговор. Отначало, когато говореха за влиянието, което един народ оказва върху друг, на Левин неволно му идваше на ума онова, което той имаше да каже по този въпрос; но тия мисли, които по-рано бяха много важни за него, сега се мяркаха като насън в главата му и не представляваха ни най-малък интерес за него. Дори му се виждаше странно защо те се мъчат да говорят толкова за нещо, което не е нужно никому. Изглежда, че и за Кити също така трябваше да бъде интересно това, което говореха за правата и образованието на жените. Колко пъти тя бе мислила за тия работи, спомняйки си за приятелката си в чужбина Варенка, за тежката й зависимост, колко пъти бе мислила за себе си, какво ще стане със самата нея, ако не се омъжи, и колко пъти бе спорила за това със сестра си! Но сега това не я интересуваше ни най-малко. Левин и тя водеха свой разговор, и то не разговор, а някакво тайнствено общение, което всеки миг ги свързваше все повече и събуждаше и у двамата чувство на радостен страх пред тая неизвестност, в която навлизаха.

Отначало на въпроса на Кити как е успял да я види миналата година в каретата Левин й разправи, че се връщал от коситба по шосето и я срещнал.

— Беше рано-рано сутринта. Вие сигурно току-що бяхте се събудили. Вашата maman спеше в кътчето си. Беше утро. Вървя и си мисля: кой ли може да е в тая четириконна карета? Отлична четворка коне със звънчета и за миг вие се мярнахте и гледам в прозорчето — седите ей така, държите с две ръце нощната си шапчица и бяхте се замислили дълбоко за нещо — усмихнат каза той. — Колко бих искал да зная за какво сте мислили тогава! За нещо важно ли?

„Дали не съм била чорлава? “ — помисли тя; но като видя възторжената усмивка, която го озари при спомена за тия подробности, тя почувствува, че, напротив, впечатлението, което е направила, е било много хубаво. Тя се изчерви и радостно се засмя.

— Право да ви кажа, не помня.

— Колко хубаво се смее Туровцин! — каза Левин, като се любуваше на влажните му очи и друсащото се тяло.

— Отдавна ли го познавате? — попита Кити.

— Кой не го познава него!

— И доколкото виждам, вие мислите, че той е лош човек?

— Не е лош, а незначителен!

— Това не е истина! И по-добре не мислете вече така — каза Кити. — Аз също имах много ниско мнение за него, но той, той е много мил и чудно добър човек. Има златно сърце.

— Как сте могли да познаете сърцето му?

— Ние сме големи приятели. Аз го познавам много добре. Миналата зима, наскоро след това… когато бяхте у нас — каза тя с виновна и едновременно доверчива усмивка, — всички деца на Доли боледуваха от скарлатина и той се отби веднъж у тях. И можете ли да си представите — шепнешком каза тя, — така му дожаля за нея, че остана и започна да й помага да гледа децата. Да, и три седмици живя у тях и се грижеше като бавачка за децата.

— Разправям на Константин Дмитрич за Туровцин през време на скарлатината — каза тя, наведена към сестра си.

— Да, удивително, прелест! — каза Доли, като погледна Туровцин, който чувствуваше, че говорят за него, и кротко му се усмихна. Левин погледна още веднъж Туровцин и се зачуди как не е разбрал по-рано цялата прелест на тоя човек.

— Извинете, извинете, никога вече няма да мисля лошо за хората! — весело каза той, изказвайки искрено онова, което чувствуваше сега.

XII

В започнатия разговор за правата на жените имаше деликатни за пред дамите въпроси за неравенството на правата в брака. През време на обеда Песцов на няколко пъти зачекваше тия въпроси, но Сергей Иванович и Степан Аркадич предпазливо го отклоняваха.

Но когато станаха от трапезата и дамите излязоха, Песцов не отиде след тях, а се обърна към Алексей Александрович и започна да изтъква главната причина за неравенството. Според него неравенството на съпрузите се състояло в това, че изневярата на жената и изневярата на мъжа се наказват различно и от закона, и от общественото мнение.

Степан Аркадич бързо пристъпи към Алексей Александрович и му предложи да запуши.

— Не, не пуша — спокойно отвърна Алексей Александрович и с хладна усмивка се обърна към Песцов, сякаш умишлено искаше да покаже, че не се страхува от тоя разговор.

— Аз смятам, че основанията за такъв един възглед лежат в самата същина на нещата — каза той и се накани да мине в приемната; но в тоя миг изведнъж заприказва Туровцин, който се обърна към Алексей Александрович.

— Ами вие чували ли сте за Прячников? — каза Туровцин, който бе оживен от изпитото шампанско и отдавна чакаше случай да тури край на потискащото го мълчание. — Вася Прячников — каза той с добрата усмивка на влажните си и румени устни, като се обръщаше предимно към главния гостенин, Алексей Александрович, — днес ми разправяха, че се бил на дуел с Квитски в Твер и го убил.

Както винаги ти се струва, че сякаш нарочно се удряш тъкмо по болното място, така и сега Степан Аркадич чувствуваше, че за проклетия днес разговорът всеки миг се докосва до болното място на Алексей Александрович. Той искаше отново да отдръпне зет си, но Алексей Александрович с любопитство попита:

— Защо се е бил Прячников?

— Заради жена си. Постъпил като юнак! Извикал го на дуел и го убил!

— А! — равнодушно каза Алексей Александрович, повдигна вежди и отиде в гостната.

— Колко се радвам, че дойдохте! — с плаха усмивка му каза Доли, която го срещна в хола на гостната. — Искам да си поговорим. Да седнем тук.

Със същия израз на равнодушие, който му придаваха повдигнатите вежди, Алексей Александрович седна до Даря Александровна и престорено се усмихна.

Толкова по-добре — каза той, — защото и без това исках да се извиня и да се сбогувам веднага. Утре трябва да замина.

Даря Александровна беше твърдо убедена в невинността на Ана и чувствуваше, че побледнява и устните й треперят от гняв към тоя студен, безчувствен човек, който така спокойно смята да погуби невинната й приятелка.

— Алексей Александрович — каза тя и с отчаяна решителност го погледна в очите. — Аз ви питах за Ана, а вие не ми отговорихте. Как е тя?

— Струва ми се, че е здрава, Даря Александровна — отвърна Алексей Александрович, без да я гледа.

— Алексей Александрович, извинете, аз нямам право… но аз обичам и уважавам Ана като сестра; много ви се моля, кажете ми, какво има между вас? В какво я обвинявате?

Алексей Александрович се понамръщи, почти затвори очи и наведе глава.

— Предполагам, че мъжът ви е съобщил причините, поради които смятам за необходимо да променя по-раншните си отношения към Ана Аркадиевна — каза той, без да я погледне в очите, и недоволно изгледа минаващия през гостната Шчербацки.

— Не вярвам, не вярвам, не мога да повярвам това! — с енергично движение рече Доли, като стискаше пред себе си слабите си ръце. Тя бързо стана и сложи ръка върху ръкава на Алексей Александрович. — Тук ще ни пречат. Моля, елате отсам.

Вълнението на Доли въздействуваше на Алексей Александрович. Той стана и покорно я последва в класната стая. Седнаха до масата, покрита с мушама, изпорязана с ножчетата за подостряне на моливи.

— Не вярвам, не вярвам това! — рече Доли, като се мъчеше да срещне погледа му, който я отбягваше.

⇐ Предыдущая 27 28 29 30 313233 34 35 36 Следующая ⇒