Четвърта част 8 страница

По женския въпрос той беше на страната на крайните привърженици за пълна свобода на жените и особено за правото им на труд, но живееше с жена си така, че всички се любуваха на техния задружен бездетен семеен живот, и бе наредил живота на жена си така, че тя не работеше и не можеше да работи нищо, освен да споделя общата с мъжа си грижа как по-добре и повесело да прекарват времето.

Ако Левин нямаше способност да разглежда хората откъм най-добрата им страна, характерът на Свияжски не би представлявал никаква трудност и никакъв въпрос за него; той би си казал: диване или говедо и всичко би било ясно. Но той не можеше да каже диване, защото Свияжски несъмнено беше не само много умен, но и много образован и необикновено скромен с образованието си човек. Нямаше нещо, което да не знае; но той показваше знанието си само тогава, когато го принуждаваха за това. Още по-малко Левин можеше да го нарече говедо, защото Свияжски несъмнено беше честен, добър и умен човек, който весело, оживено, постоянно вършеше работа, която високо се ценеше от всички околни, и сигурно никога не правеше и не можеше да направи съзнателно нещо лошо.

Левин се мъчеше да разбере и не разбираше и винаги гледаше на него и на живота му като на някаква жива загадка.

Те бяха приятели и затова Левин си позволяваше да разпитва Свияжски, да се домогва до самата основа на възгледа му за живота; но това винаги бе напразно. Винаги когато се опитваше да проникне отвъд отворените за всички врати на приемните стаи в ума на Свияжски, Левин забелязваше, че Свияжски меко се смущава; в погледа му се изписваше едва доловима уплаха, сякаш се боеше, че Левин ще го улови, и той даваше добродушен и весел отпор.

Сега, след като се бе разочаровал от стопанството, на Левин му беше особено приятно да погостува на Свияжски. Независимо от това, че му ставаше добре, когато гледаше тия щастливи, доволни от себе си и от всички гълъбчета и благоустроеното им гнездо, сега, когато се чувствуваше така недоволен от живота си, искаше му се да разбере от Свияжски оная тайна, която придаваше такава яснота, определеност и веселост на живота му. Освен това Левин знаеше, че у Свияжски ще види някои съседи помешчици, и сега му беше особено интересно да поприказва и да послуша ония стопански разговори за реколтата, за наемането на работници и т. н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много низко, но които сега му се струваха единствено важни. „Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът как ще се поставят тия условия, е единствено важният въпрос за Русия“ — мислеше Левин.

Ловът се оказа по-лош, отколкото очакваше Левин. Блатото бе пресъхнало и нямаше никак бекаси. Той ходи цял ден и донесе само три парчета, но затова пък, както винаги след лов, се върна с отличен апетит, с отлично разположение на духа и в онова възбудено умствено състояние, което винаги придружаваше силното физическо движение у него. И през време на лова, когато сякаш не мислеше за нищо, току си спомняше за стареца и семейството му и това впечатление не само се натрапваше на вниманието му, но сякаш изискваше и разрешението на нещо, свързано с него.

Вечерта, докато пиеха чай, в присъствието на двама помешчици, които бяха дошли по някакви настойнически работи, се завърза оня най-интересен разговор, какъвто Левин очакваше.

Левин седеше при домакинята до чайната маса и трябваше да води разговор с нея и с балдъзата, седнала срещу него. Домакинята беше кръглолика, руса и средна на ръст жена, цяла сияеща от трапчинки и усмивки. Левин се опитваше чрез нея да се домогне до разрешението на важната за него загадка, каквато представляваше мъжът й, но той нямаше пълна свобода на мислите, защото му беше мъчително неловко. Мъчително неловко му беше, защото срещу него седеше балдъзата с особена, както му се струваше, облечена заради него рокля, с особено трапецовидно деколте на бялата гръд; това четириъгълно деколте, въпреки че гърдите бяха много бели или тъкмо поради това, че бяха много бели, лишаваше Левин от свобода на мисълта. Той се въобразяваше, навярно погрешно, че това деколте е направено заради него, и смяташе, че няма право да го гледа и се мъчеше да не го гледа; но се чувствуваше виновен дори само заради това, че деколтето е направено. На Левин му се струваше, че лъже някого и че трябва да обясни нещо, но че не може никак да обясни това и затова постоянно се изчервяваше, беше неспокоен и се чувствуваше неловко. Неговата неловкост се предаваше и на хубавичката балдъза. Но, изглежда, домакинята не забелязваше това и нарочно я въвличаше в разговора.

— Казвате — продължи започнатия разговор домакинята, — че мъжът ми не може да се интересува от всичко руско. Наопаки, той е весел в чужбина, но никога така, както тук. Тук той се чувствува в своята среда. Има толкова работа, а е способен да се интересува от всичко. Ах, не сте ли ходили в нашето училище?

— Видях го… Оная обвита с бръшлян къщичка, нали?

— Да, това е дело на Настя — каза тя и посочи сестра си.

— И вие ли преподавате? — попита Левин, като се мъчеше да гледа край деколтето, но чувствуваше, че където и да погледне на тая страна ще види все това деколте.

— Да, и аз съм преподавала и преподавам, но имаме една отлична учителка. Въведохме и гимнастика.

— Не, благодаря, не искам повече чай — каза Левин и като чувствуваше, че е неучтиво от негова страна, но нямаше вече сили да продължава тоя разговор, се изчерви и стана. — Чувам много интересен разговор — прибави той и се приближи до другия край на масата, дето седеше домакинът с двамата помешчици, Свияжски седеше ребром към масата и с облакътената си ръка въртеше чаша, а с другата събираше брадата си в шепа, поднасяше я към носа си и пак я отпущаше, сякаш я миришеше. С блестящите си черни очи той гледаше втренчено разгорещилия се помешчик с побелели мустаци и явно се забавляваше от думите му. Помешчикът се оплакваше от народа. За Левин бе ясно, че на оплакванията на помешчика Свияжски може да даде такъв отговор, с който изведнъж ще унищожи целия смисъл на речта му, но поради положението си той не може да даде тоя отговор и слуша с известно удоволствие комичната реч на помешчика.

Помешчикът с побелелите мустаци очевидно беше закоравял защитник на крепостното право и стар селски жител, страстен селски стопанин. Тия признаци Левин виждаше и в облеклото му — старомоден, изтъркан сюртук, с който помешчикът, изглежда, не бе свикнал, и в умните му, начумерени очи, и в стройната руска реч, и в усвоения, изглежда, от дълъг опит повелителен тон, и в енергичните движения на големите му, красиви, загорели ръце с един стар венчален пръстен на безименния и ръст.

XXVII

— Само ако не ми беше жал да захвърля това, което е създадено… положен е толкова труд… бих махнал с ръка на всичко, бих го продал и бих заминал като Николай Иванович… да слушам Елена — каза помешчикът и приятна усмивка освети умното му старо лице.

— Ама не го захвърляте — каза Николай Иванович Свияжски, — значи имате сметка.

— Сметката е една, че живея у дома си, нито съм го купил, нито съм го взел под наем. И все живееш с надеждата, че народът ще се вразуми. А иначе, вярвате ли — това пиянство, тоя разврат! Всичко си разделиха помежду си, ни кончета, ни кравички. Умира от глад, а ако го наемете за работник, гледа да ви развали всичко, а отгоре на туй ви вика и при мировия съдия.

— Но и вие можете да се оплачете на мировия съдия — каза Свияжски.

— Аз ли да се оплача? За нищо на света! Ще започнат да разправят такива работи, че ще съжаляваш, дето си се оплакал! Ето на тухларницата — взеха капаро и си отидоха. Какво направи мировият съдия? Оправда ги. Всичко се крепи само от общинския съд и кмета. Той им идва до& #768; хак по старовремски. Няма ли това — зарязвай всичко. Бягай накрай света!

Очевидно помешчикът дразнеше Свияжски, но Свияжски не само не се сърдеше, но явно се забавляваше от това.

— Но ето ние водим стопанството си без такива мерки — усмихнат каза той, — аз, Левин, негова милост.

Той посочи другия помешчик.

— Да, работата на Михаил Петрович върви, но попитай го как. Нима това е рационално стопанство? — каза помешчикът, който очевидно се перчеше с думата „рационално“.

— Моето стопанство е скромно — каза Михаил Петрович. — Благодаря на Бога. Цялото ми стопанство е — да мога наесен да събера парички за данъците. Дойдат селяните: бащице, татко, спаси ни! А нали са свои селяни, съседи, стане ти жал. Дадеш им за първата третина, па им кажеш: помнете, деца, аз ви помогнах, но и вие ще ми помогнете кога стане нужда — за сеитба на овес ли, за коситба ли, за жетва ли, — и уговориш по колко на глава. Истина е, между тях има и безсъвестни.

Левин, който отдавна познаваше тия патриархални методи, се спогледа със Свияжски и прекъсна Михаил Петрович, като се обърна отново към помешчика с побелелите мустаци.

— Но какво смятате вие — попита той, — как трябва да се води сега стопанството?

— Тъкмо както го води Михаил Петрович: или да се даде на изполица, или под наем на селяните; така може да се направи, само че с това се унищожава общото богатство на държавата. Докато при крепостния труд и добре обзаведеното стопанство земята ми даваше от едно девет, при изполицата ще даде от едно три. Еманципацията погуби Русия!

Свияжски с усмихващи се очи погледна Левин и дори му направи едва доловим ироничен знак; но Левин не смяташе, че думите на помешчика са смешни — той разбираше него повече, отколкото можеше да разбере Свияжски. А много нещо от това, което отпосле говори помешчикът, за да докаже защо Русия е погубена от еманципацията, му се видя дори доста вярно, ново за него и неопровержимо. Очевидно помешчикът изказваше собствени мисли, което се случва толкова рядко, и то мисли, до които е дошъл не от желание да запълни с нещо празния си ум, а мисли, които са се зародили в условията на живота му, над които се е връщал много пъти в уединението си на село и ги е обмислял от всички страни.

— Работата, ще се съгласите, е в това, че всеки прогрес се извършва само от властта — каза той, като желаеше очевидно да покаже, че не е чужд на образованието. — Вземете реформите на Петър, Екатерина, Александър. Вземете историята на Европа. Това се отнася особено до прогреса в земеделския бит. Дори картофите — и те са въведени у нас със сила. Та и с рало също не винаги са орали. И то е въведено може би при едновремешните удели, но сигурно е въведено със сила. В наше време, при крепостното право, ние, помешчиците, водехме стопанството си с усъвършенствувания; и сушилни, и веялки, и извозване на тор, и всички оръдия — всичко въвеждахме със своята власт, и отначало селяните се противопоставяха, а след това ни подражаваха. А сега, след унищожаването на крепостното право, ни отнеха властта; и стопанството ни, там, дето е стигнало високо равнище, трябва да слезе до най-диво, първобитно състояние. Така разбирам аз тия работи.

— Но защо пък? Ако то е рационално, можете да го водите, като го дадете под наем — каза Свияжски.

— Вече нямам власт. Позволете да попитам, с кого ще го водя?

— „Ето я — работната сила, главния елемент на стопанството“ — помисли си Левин.

— С работниците.

— Работниците не искат да работят и да си служат с добри оръдия. Нашият работник знае само едно — да се напие като свиня и пиян да развали всичко, което му дадете. Ще напои конете уморени, ще изпокъса хубавите такъми, ще смени някое колело с шини и ще изпие пак парите, във вършачката болтче ще пусне, за да я счупи. Мъка му е да гледа това, което не е по волята му. От това се и понижи цялото равнище на стопанството. Земите са занемарени, обрасли са с пелин или са раздадени на селяните и дето по-рано са произвеждали милион крини, сега произвеждат сто хиляди; общото богатство се намали. Ако правеха същото, но със сметка…

И той започна да развива своя план за освобождение, при който биха се премахнали тия неудобства.

Левин не се интересуваше от това, но когато помешчикът свърши, той се върна към първите му думи и каза, като се обърна към Свияжски и се мъчеше да го предизвика да изкаже сериозното си мнение.

— Това, че равнището на стопанството спада и че при нашите отношения към работниците не може да се води успешно едно рационално стопанство, е напълно право — каза той.

— Аз не мисля така — вече сериозно възрази Свияжски — виждам само, че ние не умеем да водим стопанство и че, наопаки, стопанството, което сме водили при крепостното право, не само че не стоеше много високо, а беше твърде ниско. Ние нямаме нито машини, нито добър работен добитък, нито истинско ръководство, нито умеем да смятаме. Попитайте стопанина — той не знае от какво има и от какво няма сметка.

— Италианско счетоводство — иронично каза помешчикът. — Както и да смяташ, щом като ви изпоразвалят всичко, печалба няма да има.

— Защо пък да изпоразвалят? Калпавата вършачка, ваше руско производство, ще счупят, но моята парна няма да счупят. Руските кончета — как ги казваха? — тасканска порода, дето ги дърпат за опашките, ще ги похабят, но я се снабдете със здрави работни коне и вижте дали ще ги похабят. Така е с всичко. Ние трябва да издигаме по-високо стопанството.

— Да имаше с какво, Николай Иванич! Вие сте добре, но аз издържам син в университета, а малките учат в гимназия, така че не мога да купувам здрави работни коне.

— А банките защо са?

— За да ми продадат и последната черга на търг ли? Не, благодаря!

— Не съм съгласен, че трябва и че може да се повдигне още по-високо равнището на стопанството — каза Левин. — Аз се занимавам с тая работа и имам средства, но не мога да направя нищо. Не зная кому са полезни банките. Поне аз, за каквото и да съм харчил пари в стопанството, все е било на загуба: за добитъка — загуба, за машината — загуба.

— Виж, това е вярно — потвърди помешчикът с побелелите мустаци и дори се засмя от удоволствие.

— И аз не съм сам — продължи Левин, — ще посоча за пример всички стопани, които работят рационално; всички, с редки изключения, работят на загуба. Я кажете вие, вашето стопанство носи ли печалба? — каза Левин и веднага в погледа на Свияжски той долови оня бегъл израз на уплаха, какъвто забелязваше винаги, когато искаше да проникне отвъд приемните стаи в ума на Свияжски.

Освен това тоя въпрос от страна на Левин не беше твърде почтен. Току-що, докато пиеха чай, домакинята му бе казала, че това лято извикали от Москва един немец, опитен счетоводител, който срещу възнаграждение от петстотин рубли прегледал сметките на стопанството им и намерил, че то носи повече от три хиляди рубли загуба. Тя не помнела колко именно, но струвало й се, че немецът пресметнал до последната копейка.

Когато стана дума за печалбата от стопанството на Свияжски, помешчикът се усмихна, защото очевидно знаеше каква печалба може да има неговият съсед, дворянски представител.

— Може и да не носи печалба — отвърна Свияжски. — Това доказва само, че аз или съм лош стопанин, или че харча капитала си за увеличаване на рентата.

— Ах, тая рента! — с ужас извика Левин. — Рента може би има в Европа, дето земята се е подобрила от вложения в нея труд, но у нас цялата земя става по-лоша от обработването й, сиреч изтощават я, така че няма никаква рента.

— Как да няма рента? Това е закон.

— Но ние сме извън закона: рентата няма нищо да ни обясни, а наопаки, ще ни обърка. Не, кажете ми, как учението за рентата може да бъде…

— Искате ли кисело мляко? Маша, донеси ни тук кисело мляко или малини — обърна се той към жена си. — Сега малините зреят много до късно.

И в най-хубаво настроение Свияжски стана и се отдалечи, като предполагаше, изглежда, че разговорът се е свършил на същото това място, дето на Левин се струваше, че едва започва.

След като остана без събеседника си, Левин продължи разговора с помешчика, опитвайки се да му докаже, че цялата трудност произлиза от това, че ние не искаме да знаем качествата и навиците на нашия работник; но както всички хора, които мислят самобитно и уединено, помешчикът трудно разбираше чуждата мисъл и бе особено пристрастен към своята. Той поддържаше, че руският селянин е свиня и обича свинщината, че за да го извадим от свинщината, необходима е власт, а такава няма, че е необходима тояга, а ние сме станали толкова либерални, че сме заменили изведнъж хилядагодишната тояга с някакви си адвокати и затвори, в които недостойните, вонящите селяни ги хранят с хубава супа и им изчисляват въздуха на кубически метри.

— Защо мислите — каза Левин, като се мъчеше да се върне към въпроса, — че не може да се намери такова отношение към работната сила, при което работата да бъде производителна?

— Това без тояга няма да стане никога с руския народ! Няма власт — отвърна помешчикът.

— Но как могат да се създадат нови условия? — каза Свияжски, след като си хапна кисело мляко, запали цигара и отново дойде при спорещите. — Всички възможни отношения към работната сила са вече определени и изучени — каза той. — Остатъкът от варварството — първобитната община с нейната солидарност, се разпада от само себе си, крепостното право е унищожено, остава само свободният труд, а неговите форми са определени и готови и те трябва да се прилагат. Ратай, наемен работник, фермер — вън от тия форми не можете да излезете.

— Но Европа е недоволна от тия форми.

— Недоволна е и търси нови. И сигурно ще намери.

— Тъкмо за това ми е думата — отвърна Левин. — Защо и ние от своя страна да не търсим?

— Защото е все едно да измисляме отново начини за постройка на железопътни линии. Те са готови, измислени.

— Но ако те не подхождат за нас, ако са глупави? — каза Левин.

И отново той долови израз на уплаха в очите на Свияжски.

— Да, ще рече: ние сме всесилни, намерили сме това, което Европа търси! Всичко това аз го зная, но, извинете, вие знаете ли всичко, което е направено в Европа по въпроса за организацията на работниците?

— Не, слабо.

— Тоя въпрос занимава сега най-големите умове в Европа. Течението на Шулце — Делич… После цялата тая огромна литература по работническия въпрос, най-либералното ласалианско течение… Милхаузенската организация — това е вече факт, вие сигурно знаете.

— Имам представа, но много смътна.

— Не, вие само казвате така: сигурно знаете всичко това не по-зле от мене. Разбира се, аз не съм професор по социология, но тия въпроси са ме интересували и, право да ви кажа, ако интересуват и вас, заемете се и вие.

— Но докъде са стигнали те?

— Извинявайте…

Помешчиците станаха и Свияжски, който отново прекъсна Левин с неприятния му навик да надниква в онова, което е отвъд приемните стаи на ума му, отиде да изпрати гостите си.

XXVIII

На Левин му беше непоносимо скучно тая вечер с дамите; както никога по-рано него го вълнуваше мисълта, че недоволството от стопанството, което той изпитваше сега, не е негово изключително състояние, а едно общо условие, в което се намират работите в Русия, и че създаването на някакво такова отношение към работниците, при което те да работят както у оня селянин, у когото се бе отбил по пътя, не е мечта, а задача, която трябва да се разреши. И струваше му се, че тая задача може да се разреши и той трябва да се опита да направи това.

След като се сбогува с дамите и обеща да остане и утре целия ден, за да отидат заедно на коне да разгледат интересната пещера в държавната гора, преди да си легне, Левин се отби в кабинета на домакина, за да вземе книгите по работническия въпрос, които Свияжски бе му предложил. Кабинетът на Свияжски беше една грамадна стая с етажерки с книги покрай стените и с две маси — едната масивна, писмена, в средата на стаята, и другата кръгла, отрупана около лампата във форма на звезда с последните броеве вестници и списания на различни езици. До писмената маса имаше кантонерка с обозначени със златни етикети чекмеджета, които съдържаха всевъзможни работи.

Свияжски извади книгите и седна в люлеещия се стол.

— Какво гледате там? — попита той Левин, който бе се спрял пред кръглата маса и разглеждаше списанията.

— Ах, да, там има много интересна статия — каза Свияжски за списанието, което Левин държеше в ръце. — Оказва се — прибави той с весело оживление, — че главният виновник за разделянето на Полша съвсем не е бил Фридрих. Оказва се…

И със свойствената му яснота той разправи накъсо тия нови, много важни и интересни открития. Въпреки че сега мисълта за стопанството най-много занимаваше Левин, той слушаше домакина и се питаше: „Какво има в неговата глава? И защо, защо се интересува от разделянето на Полша? “ Когато Свияжски свърши, Левин неволно попита: „Е, та какво от това? “ Но не получи отговор. Интересното беше само това, че „се оказвало“. Но Свияжски не обясни и не сметна за необходимо да обясни защо това нещо го интересува.

— Да, но мене ме заинтересува много сърдитият помешчик — с въздишка каза Левин. — Той е умен и каза много истини.

— Я оставете! Закоравял прикрит крепостник, каквито са всички! — каза Свияжски.

— На които вие сте представител…

— Да, само че ги представлявам от друга страна — засмян каза Свияжски.

— Мене ме занимава много ето какво — каза Левин. — Той е прав, че нашата работа, сиреч рационалното стопанство, не върви и че върви само лихварското стопанство, като у тоя кротичкия помешчик, или най-скромното стопанство. Кой е виновен за това?

— Разбира се, самите ние. И после, не е истина, че не върви. Стопанството на Василчиков е добре.

— Той има завод…

— Но аз все пак не зная какво ви учудва. Народът е на такова ниско стъпало на материално и нравствено развитие, че очевидно трябва да противодействува на всичко, което му е чуждо. В Европа рационалното стопанство върви, защото народът е образован; значи, и у нас народът трябва да се образова — и толкоз.

— Но как да се образова народът?

— За да се образова народът, трябват три неща: училища, училища и училища.

— Но вие сам казахте, че народът е на ниско стъпало на материално развитие. Какво ще му помогнат училищата?

— Знаете ли, ние ми напомняте един анекдот за съветите, които давали на болен: „Опитайте очистително. “ — „Даваха ми: по-лошо. “ — „Опитайте пиявици. “ — „Опитвах: по-лошо. “ — „Е, тогава молете се само на Бога. “ — „Опитвах: по-лошо. “ Така и пие с вас. Аз казвам: политическа икономия, вие казвате — по-лошо. Казвам: социализъм — по-лошо. Образование — по-лошо.

— Но какво ще му помогнат училищата?

— Ще му създадат нови потребности.

— Виж, това нещо никога не съм разбирал — разпалено възрази Левин. — По какъв начин училищата ще помогнат на народа да подобри материалното си състояние? Казвате, че училищата и образованието ще му създадат нови потребности. Толкоз по-зле, защото той не ще бъде в състояние да ги задоволи. А по какъв начин знанието да пише и чете и катехизиса ще му помогнат да подобри материалното си състояние — никога не съм могъл да разбера. Оня ден вечерта срещнах една жена с кърмаче и я попитах къде отива. „Ходих — казва — при една бабичка, детето ми урочасаха и постоянно плаче, та го занесох да го полекува. “ Попитах я как лекува уроките тая бабичка. „Слага детенцето при кокошките в кокошарника и му бае нещо. “

— Е, видяхте ли! За да не носи детето си да й го лекуват в кокошарника, трябва… — весело усмихнат каза Свияжски.

— О, не! — сърдито каза Левин. — Това лечение според мене напомня лекуването на народа с училища. Народът е беден и необразован — това нещо ние виждаме така сигурно, както селянката вижда уроките, защото детето плаче. Но защо срещу това зло — бедността и необразоваността — ще помогнат училищата, е също така необяснимо, както е необяснимо защо срещу постоянното плачене ще помогнат кокошките в кокошарника. На народа трябва да се помогне с това, от което е беден.

— Е, в това поне сте съгласен със Спенсер, когото не обичате много; той също казва, че образованието може да бъде последица от едно по-голямо благосъстояние и удобство в живота, последица от честото миене, както казва той, но не от умението да четеш и смяташ…

— Така ли, много ми е приятно или, обратното, много ми е неприятно, че мисля еднакво със Спенсер; само че аз отдавна зная това. Училищата няма да помогнат, а ще помогне една такава икономическа уредба, при която народът ще бъде по-богат, ще има повече свободно време — и тогава ще има и училища.

— Но в цяла Европа днес училищата са задължителни.

— А вие самият съгласен ли сте със Спенсер? — попита Левин.

Но в очите на Свияжски се появи израз на уплаха и той каза, като се усмихна:

— Ех, тия чудни уроки! Нима с ушите си чухте?

Левин видя, че няма да може да улови връзката между живота и мислите на тоя човек. Както изглежда, за него беше все едно докъде ще го доведе разсъждението му; той имаше нужда само от процеса на разсъждаването. И неприятно му ставаше, когато процесът на разсъждаването го отвеждаше до задънена уличка. Само това той не обичаше и го отбягваше, като обръщаше разговора за нещо приятно-весело.

Всички впечатления от тоя ден, като се започне с впечатлението от селянина, при когото бе се отбил по пътя, което служеше сякаш като основа за всички днешни впечатления и мисли, силно развълнуваха Левин. Тоя мил Свияжски, който разполагаше с мисли само за обществена употреба и очевидно имаше и други някакви, тайни за Левин принципи за живота и който заедно с тълпата, чието име е легион, ръководеше общественото мнение с помощта на чужди нему мисли; тоя озлобен помешчик, напълно прав в разсъжденията си, постигнати с големи усилия в живота, но неправ в озлоблението си към цялата класа, и то към най-добрата класа в Русия; собственоличното недоволство от собствената му дейност и смътната надежда да намери изход от всичко това — всичко се сливаше в едно чувство на вътрешна тревога и очакване на скорошно разрешение.

Когато остана сам в определената му стая, легнал на пружиненото легло, което при всяко помръдване неочаквано подхвърляше ръцете и краката му, Левин дълго не можа да заспи. Нито един от разговорите със Свияжски, макар че той бе казал много умни работи, не интересуваше Левин; но доводите на помешчика изискваха обсъждане. Левин неволно си спомни всичките му думи и поправяше мислено онова, което бе му отговорил.

„Да, трябваше да му кажа: вие казвате, че нашето стопанство не върви, защото селянинът мрази всички усъвършенствувания и че те трябва да се въвеждат с помощта на властта; вие щяхте да бъдете прав, ако стопанството не вървеше никак без тия усъвършенствувания; ала то върви, и то само там, дето работникът действува съгласно навиците си, както у стареца, при когото се отбих по пътя. Вашето и нашето общо недоволство от стопанството показва, че вината е или у нас, или у работниците. Ние отдавна я караме посвоему, по европейски, без да се питаме за качествата на работната сила. Нека да опитаме да признаем работната сила не като идеална работническа сила, а като руски селянин с неговите инстинкти и да започнем да уреждаме стопанството съобразно с това. Представете си — трябваше да му кажа аз, — че вашето стопанство се реди като у стареца, че сте намерили средство да заинтересувате работниците за успеха на работата и сте постигнали оная средна точка в усъвършенствуванията, която те признават — и без да изтощавате почвата, получите двойно или тройно в сравнение с по-рано. Разделете го наполовина и дайте половината на работната сила; разликата, която ще ви остане, ще бъде повече и на работната сила ще се падне повече. А за да се направи това, трябва да се понижи равнището на стопанството и да се заинтересуват работниците от успеха му. Как да се направи това — то е въпрос на подробности, но няма съмнение, че може да стане. “

Тая мисъл причини силно вълнение на Левин. Той не спа половината нощ, като обмисляше подробностите за прилагане мисълта на дело. Не смяташе да си замине на другия ден, но сега реши, че ще тръгне рано сутринта. Освен това тая балдъза с деколтираната рокля будеше у него чувство, подобно на срам и разкаяние за някаква лоша постъпка. И главно — трябваше да си замине без отлагане: искаше да успее да предложи на селяните новия си проект преди есенните посеви, за да засеят вече при новите условия. Той реши да преобразува цялото си предишно стопанство.

XXIX

Изпълнението на Левиновия план бе свързано с много трудности; но той напрягаше всичките си сили и постигна ако не онова, което желаеше, поне това, че без да се лъже, можеше да вярва, че тая работа си заслужава труда. Една от главните трудности беше тая, че стопанството вече работеше и не можеше да се спре всичко и да се почне отначало, а трябваше да се нагласява машината в движение.

Когато още същата вечер след пристигането си той съобщи плановете си на управителя, управителят с видимо удоволствие се съгласи с оная част от казаното, която показваше, че всичко, правено досега, е било глупост и разсипия. Управителят каза, че отдавна разправял това, но никой не искал да го чуе. А колкото до предложението, направено от Левин — да вземе участие като съдружник заедно с работниците в цялото стопанско предприятие, — управителят прояви само голяма умърлушеност и не изказа никакво определено мнение, а веднага заприказва, че е необходимо на сутринта да се вържат останалите снопи ръж и да изпратят да ги разделят на две, така че Левин почувствува, че сега не е време да приказва за това.

⇐ Предыдущая 23 24 25 26 272829 30 31 32 Следующая ⇒