Четвърта част 6 страница

— Не, моля ви се, не си отивайте — помоли Лиза Меркалова, като научи, че Ана си отива. Към нея се присъедини и Стремов.

— Твърде голям контраст — каза той, — след такава компания да отидете при бабичката Вреде. И после, за нея вие ще бъдете един случай да позлослови, а тук ще възбудите други, най-хубави и противоположни на злословието чувства — каза й той.

Ана за миг се замисли в нерешителност. Ласкателните думи на тоя умен човек, наивната, детска симпатия, която проявяваше към нея Лиза Меркалова, и цялата тъй позната светска обстановка — всичко това беше така приятно, а нея я очакваше такова трудно нещо, че за миг тя се питаше в нерешителност дали да остане и с това да отложи тежката минута на обяснението. Но като си спомни какво я очаква сама в къщи, ако не вземе никакво решение, като си спомни тоя страшен за нея дори в спомена жест, когато бе уловила косите си с двете ръце, ти се сбогува и си отиде.

XIX

Въпреки своя лекомислен наглед светски живот Вронски беше човек, който мразеше безредието. Още на младини, когато беше в корпуса, той изпита унижението на отказа: веднъж бе объркал сметките си и бе поискал пари назаем и оттогава нито веднъж не се остави да изпадне в такова положение.

За да може винаги да държи работите си в ред, в зависимост от обстоятелствата, той по-често или по-рядко, около пет пъти през годината, се уединяваше и поставяше наясно всички свои работи. Това нещо той наричаше „да си разчистиш сметките“ или faire la lessive[42].

На другия ден след надбягванията Вронски се събуди късно и без да се обръсне и изкъпе, облече китела си и като пръсна по масата пари, сметки и писма, се залови за работа. Петрицки знаеше, че в такова положение той е сърдит и затова, когато се събуди и видя другаря си до писмената маса, тихо се облече и излезе, за да не му пречи.

Всеки човек, който познава до най-малки подробности цялата сложност на условията, които го заобикалят, без да иска, предполага, че сложността на тия условия и трудността за изясняването им е само негова лична, случайна особеност и никак не мисли, че и другите като него са заобиколени от също такава сложност на своите лични условия. Така се струваше и на Вронски. И не без вътрешна гордост и без основание той мислеше, че всеки друг на негово място, ако се намираше в същите трудни условия, отдавна би объркал сметките си и би бил принуден да постъпи лошо. Но Вронски чувствуваше, че сега именно му е необходимо да оправи сметките и да изясни положението си, за да не се забърка.

Първото, за което, като най-лесно, се залови Вронски, бяха паричните работи. След като написа с дребния си почерк върху лист за писма всичко, което дължеше, той събра сумата и намери, че има да дава седемнадесет хиляди и няколкостотин рубли, които той подчерта за по-голяма ясност. След това пресметна парите си и влога в банковата книжка и намери, че му остават хиляда и осемстотин рубли, а до Нова година не очакваше да получи други пари. Като прочете списъка на дълговете си, Вронски го преписа и раздели на три разреда. Към първия разред се отнасяха дълговете, които трябваше да плати веднага или във всеки случай за изплащането на които трябваше да има готови пари, така че при поискването им да не се бави нито миг. Тия дългове бяха около четири хиляди: хиляда и петстотин за коня и две хиляди и петстотин за поръчителство на младия му другар Веневски, от когото един нечестен играч бе спечелил тия пари в присъствието на Вронски. Вронски още тогава искаше да даде парите (те бяха у него), но Веневски и Яшвин настояваха да ги платят те, а не Вронски, който и без това не играеше. Всичко това бе отлично, но Вронски знаеше, че в тая мръсна работа, макар и да бе взел участие само с това, че бе гарантирал на думи за Веневски, той трябва да има тия две хиляди и петстотин рубли, за да ги хвърли на мошеника и да няма никакви разговори с него. И така, по тоя пръв, най-важен отдел трябваше да има четири хиляди рубли. Във втория отдел, осем хиляди, бяха по-маловажни дългове. Това бяха дългове предимно към конюшнята при хиподрума, към доставчика на овес и сено, към англичанина, към сарача и така нататък. По тия дългове трябваше също да раздаде към две хиляди, за да бъде напълно спокоен. Последният отдел от дълговете — към някои магазини, хотели и шивача — бяха такива, за които нямаше какво да мисли. Така че за текущи разходи му трябваха поне шест хиляди, а имаше само хиляда и осемстотин. За един човек със сто хиляди рубли доход, както изчисляваха всички състоянието на Вронски, такива дългове, изглежда, не можеха да бъдат затруднителни; но работата е там, че той далеч нямаше тия сто хиляди. Само грамадният имот на баща му даваше двеста хиляди рубли годишен доход, но той не бе поделен между братята. Когато по-големият брат се ожени със сума дългове за княгиня Варя Чиркова, дъщеря на един декабрист без всякакво състояние, Алексей бе отстъпил на брат си пелия доход от имота на баща им, като уговориха да получава само по двадесет и пет хиляди годишно. Тогава Алексей бе казал на брат си, че тия пари ще му стигнат, докато се ожени, което сигурно няма да стане никога. И братът, който командуваше един от най-добрите полкове и който току-що се бе оженил, не можеше да не приеме тоя подарък. Майката имаше отделни имоти и освен уговорените двадесет и пет хиляди рубли даваше всяка година на Алексей още около двадесет и Алексей ги изхарчваше всички. В последно време майка му, след като се скара с него заради любовната му връзка и заминаването му от Москва, престана да му изпраща пари. И поради това Вронски, който бе свикнал вече да харчи по четиридесет и пет хиляди рубли, а бе получил тая година само двадесет и пет хиляди, сега се намираше в затруднение. За да излезе от това затруднение, той не можеше да иска пари от майка си. Последното й писмо, което той получи предишния ден, го разсърди най-вече с това, че тя му загатваше в него, че е готова да му помага, за да успее в обществото и в службата, но не и за да води живот, който скандализира цялото отбрано общество. Желанието на майка му да го подкупи го оскърби до дъното на душата и го накара да охладнее още повече към нея. Но той не можеше да се отрече от дадената си великодушна дума, макар че, предвиждайки смътно някои случайности във връзката си с Каренина, чувствуваше сега, че тая великодушна дума е била дадена лекомислено, защото, макар и да не е женен, могат да му потрябват и стоте хиляди рубли от дохода. Но той не можеше да се отрече от думата си. Достатъчно беше само да си спомни за братовата си жена, да си спомни как тая мила, славна Варя му споменаваше при всеки удобен случай, че няма да забрави великодушието му и че го цени, за да разбере, че е невъзможно да си вземе назад даденото. Това беше също така невъзможно, както да набие жена, да открадне или да излъже. Възможно бе и трябваше да направи само едно, на което Вронски се и реши, без да се колебае нито за миг: да вземе пари от лихваря, десет хиляди, което не ще бъде трудно, да намали изобщо разходите си и да продаде спортните си коне. След като реши това, той веднага написа една бележка до Роландаки, който неведнъж му бе предлагал да купи конете. Сетне изпрати да съобщят на англичанина и лихваря и разхвърли по сметките парите, които имаше. Свърши тия работи и написа студен и остър отговор на майчиното си писмо. А след това извади от портфейла си три писъмца от Ана, прочете ги, изгори ги и като си спомни вчерашния си разговор с нея, се замисли.

Животът на Вронски беше особено щастлив с това, че той имаше свой кодекс от правила, несъмнено определящ всичко, което трябваше или не трябваше да прави. Тоя кодекс от правила обемаше много малък кръг от условия, но затова пък правилата бяха несъмнени и без да излиза когато и да било от тоя кръг, Вронски никога нито за миг не се колебаеше да направи това, което трябва. Тия правила несъмнено определяха, че трябва да плати на картоиграча, а не трябва да плати на шивача, че не бива да лъже мъжете, но може да лъже жените, че не бива да мами никого, но може да мами един съпруг, че не бива да прощава обидите, а може да обижда и т. н. Всички тия правила можеха да бъдат неразумни, лоши, но бяха несъмнени и като ги изпълняваше, Вронски чувствуваше, че е спокоен и може да държи главата си изправена. Едва в последно време, поради отношенията си с Ана, той бе започнал да чувствува, че неговият кодекс от правила не обгръща напълно всички условия и за в бъдеще се явяваха трудности и съмнения, сред които не намираше вече ръководна нишка.

Сегашното му отношение към Ана и към мъжа й беше за него просто и ясно. То бе ясно и точно определено от кодекса на правилата, от който се ръководеше.

Тя беше порядъчна жена, която му бе подарила любовта си, той я обичаше и затова за него тя беше жена, достойна за същото и дори за по-голямо уважение, отколкото една законна жена. Той по-скоро би дал да му отрежат ръката, отколкото да си позволи с дума или загатване не само да я обиди, но дори да не прояви към нея онова уважение, на каквото може само да разчита една жена.

Отношенията му към обществото също бяха ясни. Всички можеха да знаят, да подозират това, но никой не биваше да се осмели да приказва. В противен случай той беше готов да накара приказващите да млъкнат и да зачитат несъществуващата чест на жената, която той обичаше.

Отношенията му към съпруга бяха още по-ясни. От оня миг, когато Ана бе го обикнала, той смяташе правото си над нея за неприкосновено. Съпругът беше само едно излишно лице, което им пречи. Несъмнено той беше в жалко положение, но какво да се прави? Единственото, на което съпругът имаше право, беше да поиска удовлетворение с оръжие в ръка, за това Вронски беше готов още първия миг.

Но напоследък между него и нея се появиха нови, вътрешни отношения, които го плашеха със своята неопределеност. Едва вчера тя му съобщи, че е бременна. И той почувствува, че това съобщение, както и онова, което тя очакваше от него, изисква нещо такова, не определено напълно от кодекса на ония правила, от които той се ръководеше в живота. И наистина той бе изненадан и в първия миг, когато тя му съобщи за положението си, сърцето му подсказа да поиска от нея да остави мъжа си. Той й каза това, но сега, като обмисляше, виждаше ясно, че би било по-добре, ако може да мине без това; и същевременно, като си казваше това, страхуваше се — дали то не е лошо?

„Щом й казах да остави мъжа си, това значи да се свърже с мене. Готов ли съм на това? Как ще я взема със себе си сега, когато нямам пари? Да предположим, че бих могъл да уредя това… Но как те я взема, когато съм на служба? Щом съм й казал това, трябва да бъда готов да го направя, сиреч да имам пари и да подам оставката си. “

И той се замисли. Въпросът дали да подаде, или не оставка го доведе до един друг, таен, известен само нему, едва ли не главен, макар и прикрит интерес на целия му живот.

Честолюбието беше стара мечта на детските и юношеските му години, мечта, която той не признаваше дори пред себе си, но която беше така силна, че дори и сега тая страст се бореше с любовта му. Първите му стъпки в обществото и в службата бяха сполучливи, но преди две години той бе направил една груба грешка. В желанието си да прояви независимост и да се издигне, той се отказа от предложената му служба, като се надяваше, че тоя отказ ще му придаде по-голяма цена; но оказа се, че е бил прекалено смел и него го зарязаха; и когато си създаде по неволя положение на независим човек, той го понасяше и се държеше твърде тактично и умно, така че уж не се сърдеше на никого, не се смяташе обиден от никого и искаше само да го оставят на мира, защото му е весело. А всъщност още от миналата година, когато бе заминал за Москва, престана да му е весело. Той чувствуваше, че това независимо положение на човек, който би могъл да направи всичко, но не иска нищо, започва вече да губи значението си, че мнозина започват да мислят, че той и без това не би могъл да постигне нищо, освен да бъде честен и добър момък. Връзките му с Каренина, които повдигнаха толкова шум и обърнаха вниманието на всички, като му придадоха нов блясък, укротиха временно червея на честолюбието, който го разяждаше, но преди една седмица тоя червей се пробуди с нова сила. Тия дни от Средна Азия се бе върнал, след като бе получил там два чина и отличие, което рядко се дава на един толкова млад генерал, неговият другар от детинство, от един кръг, от едно общество и колега от корпуса Серпуховски, който бе от един випуск с него и с когото си съперничеха и в класа, и в гимнастиката, и в лудориите, и в мечтите за честолюбие.

Още щом пристигна в Петербург, за него заприказваха като за една новоизгряваща звезда от първа величина. Връстник и съученик на Вронски, той беше генерал и очакваше назначение, което можеше да има влияние върху хода на държавните работи, а Вронски, макар и независим, и блестящ, и обичан от една хубава жена, беше едва ротмистър, когото оставяха да бъде независим колкото си ще. „Разбира се, аз не завиждам и не мога да завиждам на Серпуховски, но неговото издигане показва, че има смисъл да се изчаква времето и човек като мене може да направи много скоро кариера. Преди три години той беше в същото положение като мене. Ако си подам оставката, аз ще разруша всички мостове след себе си. Ако остана на служба, не губя нищо. Тя сама каза, че не иска да променя положението си. А докато имам нейната любов, аз не мога да завиждам на Серпуховски. “ И като засука с бавно движение мустаците си, той стана от масата и закрачи из стаята. Очите му блестяха особено ярко и той се чувствуваше в онова твърдо, спокойно и радостно състояние на духа, което го обземаше винаги, след като е уяснил положението си. Както и след по-раншните му сметки, всичко беше чисто и ясно. Той се обръсна, взе студена баня, облече се и излезе.

XXI

— А аз идвам да те викам. Твоето пране днес продължи дълго — каза Петрицки. — Е, свърши ли?

— Свърших — отвърна Вронски, като се смееше само с очите и сучеше крайчетата на мустаците си така предпазливо, сякаш след тоя ред, в който бяха поставени работите му, всяко твърде смело и бързо движение можеше да го наруши.

— Ти винаги след това нещо сякаш излизаш от баня — каза Петрицки. — Изпрати ме Грицки (така наричаха полковия командир), чакат те.

Без да отговори, Вронски гледаше другаря си и мислеше за друго.

— Да, у него ли е тази музика? — каза той, като се ослушваше в долитащите познати звуци от тръбни басове на полките и валсовете. — Какъв е тоя празник?

— Дошъл е Серпуховски.

— Аа! — каза Вронски — Аз не знаех.

Усмивката на очите му заблестя още по-ярко.

След като реши веднъж, че е щастлив с любовта си и бе пожертвувал честолюбието си — поне бе се нагърбил с тая роля, — Вронски не можеше вече да изпитва нито завист към Серпуховски, нито яд към него, че след като се върна в полка, не дойде най-първо при него. Серпуховски беше добър приятел и той му се радваше.

— А, много се радвам.

Полковник командир Дьомин квартируваше в една голяма помешчическа къща. Цялата компания бе се събрала на широкия долен балкон. Първото нещо на двора, което се хвърли в очите на Вронски, бяха облечените в кители песнопойци, застанали до една бъчвичка с ракия, и здравата весела фигура на полковия командир, заобиколен от офицери; той бе се изкачил на първото стъпало на балкона и като се мъчеше да надвика музиката, която свиреше Офенбахов кадрил, заповядваше нещо и махаше на стоящите отстрани войници. Група болници, един вахмистър и неколцина унтерофицери се приближиха заедно с Вронски до балкона. След като се върна при масата, полковият командир отново излезе на външната стълба с чаша в ръка и произнесе тост: „За здравето на бившия ни другар и храбър генерал княз Серпуховски. Ура! “

След полковия командир, с чаша в ръка, усмихнат, излезе Серпуховски.

— Ти все младееш, Бондаренко — обърна се той към застаналия право пред него напет, червенобуз вахмистър, който служеше втора служба.

Вронски не бе виждал Серпуховски от три години. Той бе възмъжал, бе пуснал бакенбарди, но беше все така строен и поразяваше не толкова с хубостта си, колкото с нежността и благородството на лицето и на цялото си телосложение. Единствената промяна, която Вронски забеляза у него, беше онова тихо, постоянно сияние, което се отпечатва върху лицата на хора, имащи успех и уверени, че тоя им успех се признава от всички. Вронски познаваше това сияние и затова веднага го долови върху лицето на Серпуховски.

Когато слезе от стълбата, Серпуховски видя Вронски. Радостна усмивка освети лицето му. Той кимна нагоре с глава, вдигна чашата, като поздравяваше Вронски и с това движение показваше, че не може най-напред да не се приближи до вахмистъра, който, застанал мирно, вече приготвяше устните си за целувка.

— А, ето го и него! — извика полковият командир. — А Яшвин ми каза, че си бия в лошото си настроение.

Серпуховски целуна напетия вахмистър по влажните и свежи устни и като бършеше устата си с кърпичката, пристъпи до Вронски.

— Колко се радвам! — каза той, като му стисна ръка и го отведе настрана.

— Заемете се с него! — извика полковият командир на Яшвин, като посочи Вронски, и слезе долу при войниците.

— Защо не дойде вчера на надбягванията? Аз мислех, че ще те видя там — каза Вронски, като оглеждаше Серпуховски.

— Дойдох, но беше късно. Извинявай — прибави той и се обърна към адютанта си: — Моля, заповядайте от мое име да им раздадат по колкото се падне на човек.

И той бързо извади три сторублеви банкноти от портфейла си и се изчерви.

— Вронски! Ще хапнеш ли нещо, или ще пийнеш? — попита Яшвин. — Ей, дайте на графа да си хапне нещо! А ето това, пий.

Гуляят на полковия командир продължи дълго.

Пиха твърде много. Вдигаха и подхвърляха Серпуховски. След това вдигнаха полковия командир. После пред песнопойците игра самият полкови командир с Петрицки. После полковият командир, който бе го поохлабил малко, седна на една пейка на двора и започна да доказва пред Яшвин предимството на Русия пред Прусия, особено в кавалерийската атака, и гуляят за миг утихна. Серпуховски влезе вътре в тоалетната, за да измие ръцете си, и намери там Вронски; Вронски се обливаше с вода. Съблякъл китела си и подложил обраслия си червен врат под чучура на умивалника, той разтриваше с ръце врата и главата си. След като свърши миенето, Вронски пристъпи до Серпуховски. И двамата седнаха там на канапенцето и помежду им започна разговор, много интересен и за двамата.

— Аз научавах за тебе всичко чрез жена си — каза Серпуховски. — Радвам се, че си се срещал често с нея.

— Тя дружи с Варя и те са единствените петербургски жени, с които ми е приятно да се срещам — усмихнат отвърна Вронски. Той се усмихваше, защото бе предвидил темата, на която ще се обърне разговорът, и това му бе приятно.

— Единствените ли? — усмихнат попита Серпуховски.

— Но и аз научавах за тебе, но не само чрез жена ти — със строг израз на лицето каза Вронски, с което му забраняваше това загатване. — Много се радвах на успеха ти, но никак не съм учуден. Аз очаквах още повече.

Серпуховски се усмихна. Очевидно му беше приятно това мнение за него и той не смяташе за необходимо да го крие.

— Напротив, да си призная откровено, аз очаквах по-малко. Но се радвам, много се радвам. Аз съм честолюбив, това е моя слабост и си я признавам.

— Може би не би я признал, ако нямаше успех — каза Вронски.

— Не мисля — каза Серпуховски и пак се усмихна. — Няма да кажа, че без това не би имало смисъл да се живее, но щеше да бъде скучно. Разбира се, може би греша, но струва ми се, че имам известни способности за тая сфера на дейност, която съм си избрал, и че ако имам власт, каквато и да бъде тя, в моите ръце ще бъде много по-добре, отколкото в ръцете на мнозина, които познавам — със сияещо съзнание за успеха си каза Серпуховски. — И ето защо колкото съм по-близо до това, толкова съм по-доволен.

— Това може да е така за тебе, но не и за всички. Аз мислех същото, а ето че живея и смятам, че няма смисъл да се живее само за това — каза Вронски.

— А, виждаш ли! Виждаш ли! — засмян каза Серпуховски. — Та аз започнах тъкмо с теза, което бях чувал за тебе, за твоя отказ… Разбира се, аз одобрих постъпката ти. Но всяко нещо си има своя маниер. И аз мисля, че самата постъпка е добра, но ти си я направил не тъй както трябва.

— Стореното е сторено, а ти знаеш, че аз никога не се отричам от това, което съм направил. И после, аз се чувствувам отлично.

— Отлично — но само временно. Това няма да те задоволи. Не говоря за брат ти. Той е мило дете, също като нашия домакин. Виждаш го! — прибави той, като се ослушваше във вика „ура“. — И нему е весело, но тебе това не може да те задоволи.

— Аз не казвам, че ме задоволява.

— Но не е само това. Такива хора като тебе са необходими.

— Кому?

— Кому ли? На обществото. На Русия са необходими хора, необходима й е една партия, иначе всичко върви и ще отиде по дяволите.

— Значи, какво? Партията на Бертенев против руските комунисти ли?

— Не — каза Серпуховски, който се намръщи от яд, че го подозират в такава глупост. — Tout & #231; a est une blague. [43] Така е било и ще бъде винаги. Няма никакви комунисти. Но винаги хората на интригите имат нужда да измислят някоя вредна, опасна партия. Това е стара история. Не, необходима е една властническа партия от независими хора, като тебе и мене.

— Но защо пък? — Вронски спомена няколко имена на хора, които имаха власт. — Но защо пък те да не са независими хора?

— Само защото нямат или не са имали от рождение независимо състояние, не са имали име, не са имали тая близост до слънцето, в която сме се родили ние. Тях могат да ги подкупят или с пари, или с почести. И за да се крепят, те трябва да си измислят някакво направление. И провеждат някаква идея или направление, в което сами не вярват, което причинява зло; а цялото това направление е само средство да имат държавно жилище и еди-колко си заплата. Но когато надникнеш в картите им, cela n’est pas plus fin que & #231; a[44]. Аз може да съм по-лош, по-глупав от тях, макар че не виждам защо трябва да съм по-лош от тях. Но у мене и у тебе сигурно има едно важно предимство, а това е, че нас по-трудно могат да ни подкупят. И такива хора са необходими повече от когато и да било.

Вронски слушаше внимателно, но него го занимаваше не толкова самото съдържание на думите, колкото отношението към делото на Серпуховски, който мислеше вече да се бори с властта и имаше в това отношение своите симпатии и антипатии, докато за него съществуваха само служебните интереси на ескадрона. Вронски разбра също колко силен може да бъде Серпуховски със своята несъмнена способност да обмисля и разбира нещата, със своя ум и словесен дар, които така рядко се срещаха в средата, в която живееше той. И колкото и да му беше съвестно, той му завиждаше за това.

— Все пак за тия работи на мен ми липсва едно главно нещо — отвърна той. — Липсва ми желание за пласт, имах такова, но то мина.

— Извини ме, по това не е истина — усмихнат каза Серпуховски.

— Не, истина е, истина е… сега — прибави Вронски, за да бъде искрен.

— Да, истина е сега, това е друга работа; но това сега не ще бъде винаги.

— Може би — отвърна Вронски.

— Ти казваш може би — продължи Серпуховски, сякаш бе отгатнал мисълта му, — а пък аз ти казвам сигурно. И тъкмо затова исках да се срещна с теб. Ти си постъпил така, както е трябвало. Аз разбирам това, но ти не трябва да персевираш. Искам само да ми дадеш carte blanche[45]. Аз не смятам да те покровителствувам… Макар че защо ли да не те покровителствувам? … Ти толкова пъти си ме покровителствувал! Надявам се, че нашето приятелство стои по-горе от това. Да — каза той нежно като жена, като му се усмихваше. — Дай ми carte blanche, напусни полка и аз ще те вмъкна незабелязано.

— Но разбери, че аз нямам нужда от нищо — каза Вронски — освен от това, всичко да си остане така, както е било досега.

Серпуховски стана и се изправи срещу него.

— Казваш, всичко да си остане така, както е било досега. Разбирам какво значи това. Но слушай: ние сме връстници, може би ти си познавал повече жени от мене. — Усмивката и жестовете на Серпуховски говореха, че Вронски не трябва да се страхува, че той ще се докосне нежно и внимателно до болното място. — Но аз съм женен и повярвай, че след като си опознал само своята жена (както бе писал някой), която обичаш, опознаваш по-добре всички жени, отколкото ако си ги познавал с хиляди.

— Ей сега ще дойдем! — извика Вронски на офицера, който надникна в стаята и ги извика при полковия командир.

На Вронски му се искаше сега да го изслуша докрай и да научи какао ще му каже.

— И ето ти моето мнение. Жените са главната спънка в дейността на човека. Трудно е да обичаш една жена и да правиш нещо. За това има само едно удобно средство, без да се пречи на любовта — това е женитбата. Чакай, как да ти кажа това, което мисля — каза Серпуховски, който обичаше сравненията, — чакай, чакай! Да, също както да носиш fardeau[46] и да правиш нещо с ръце, може само тогава, когато това fardeau е вързано на гърба ти — тъкмо това е женитбата. И това нещо аз го почувствувах, като се ожених. Ръцете ми изведнъж се освободиха. Но ако речеш без женитба да влачиш подире си това fardeau, ръцете ти ще бъдат така заети, че не можеш да правиш нищо. Погледни Мазанков, Крупов. Те погубиха кариерата си заради жени.

— Какви ли жени пък са те! — каза Вронски, като си спомни за французойката и актрисата, с които имаха връзки споменатите двама души.

— Толкоз по-зле, колкото по-затвърдено е положението на жената в обществото, толкоз по-зле. То е все едно вече не само да влачиш това fardeau с ръце, но и да го изтръгваш от другиго.

— Ти никога не си обичал — тихо каза Вронски, като гледаше пред себе си и мислеше за Ана.

— Може би. Но спомни си какво ти казах. И още: всички жени са по-големи материалистки от мъжете. Ние вършим от любов нещо голямо, а те са винаги terre-& #224; -terre[47].

— Ей сега, ей сега! — обърна се той към влезлия лакей. Но лакеят не идваше да ги вика пак, както помисли той. Лакеят донесе бележка на Вронски.

— Един слуга ви я донесе от княгиня Тверская. Вронски разпечата плика и пламна.

— Заболя ме главата, ще си отида — каза той на Серпуховски.

— Е, тогава сбогом. Даваш ли ми carte blanche?

— Ще си поговорим после, ще те намеря в Петербург.

XXII

Часът беше вече шест, така че, за да стигне навреме и заедно с това да не пътува със своите коне, които всички познаваха, Вронски се качи във файтона на Яшвин и заповяда да карат колкото може по-скоро. Старият четириместен файтон беше широк. Вронски седна в единия ъгъл, протегна краката си върху предното седалище и се замисли.

Смътното съзнание за яснотата, в която бяха поставени работите му, смътният спомен за приятелството и ласкателството на Серпуховски, който то смяташе за необходим човек, и главно, очакването на срещата — всичко се сливаше в едно общо усещане на радост от живота. Това чувство беше толкова силно, че той неволно се усмихваше. Отпусна краката си, преметна единия върху коляното на другия и като го улови с ръка, опипа коравия прасец, ударен вчера при падането, след което се отпусна назад и въздъхна няколко пъти с пълни гърди.

„Добре, много добре! “ — каза си той. И по-рано той често изпитваше радост при усещане на тялото си, но никога така не бе обичал себе си, тялото си, както сега. Приятно му беше да чувствува тая лека болка в силния си крак, приятно му беше да усеща мускулните движения на гърдите си при дишането. Същият тоя ясен и прохладен августовски ден, който действуваше така безнадеждно върху Ана, му се струваше възбудително оживяващ и освежаваше разгорещените му от обливането с вода лице и врат. Миризмата на брилянтина от мустаците му се струваше особено приятна на тоя чист въздух. Всичко, което виждаше през прозореца на файтона, всичко в тоя прохладен чист въздух, посред тая бледна светлина на залеза, беше също така свежо, весело и силно като самия него: и покривите на къщите, които блестяха в лъчите на залязващото слънце, и острите очертания на оградите и ъглите на постройките, и фигурите на срещаните от време на време пешеходци и коли, и неподвижната зеленина на дърветата и тревите, и нивите с правилно прорязани редове с картофи, и полегатите сенки, които падаха от къщите, дърветата и храстите, и от самите редове с картофи. Всичко бе красиво, като хубав пейзаж, току-що завършен и покрит с лак.

— Карай, карай! — каза той на кочияша, като подаде главата си от прозореца, извади от джоба си една банкнота от три рубли и я пъхна на озъртащия се кочияш. Ръката на кочияша напипа нещо при фенера, чу се пляскане с камшик и файтонът бързо полетя по равното шосе.

„Не ми трябва нищо, нищо освен това щастие — мислеше той, като наблюдаваше костеното копче на звънчето в междината на прозорците и си представяше Ана такава, каквато я видя последния път. — И колкото повече време минава, толкова повече я обиквам. Ето и градината на държавната вила на Вреде. Къде ли е тя тук? Къде? Как? Защо ми е определила тук среща и ми пише в писмото на Бетси? “ — едва сега помисли той; но нямаше време за мислене. Той спря кочияша, преди да стигне до алеята, отвори вратичката, скочи в движение от файтона и тръгна по алеята, която водеше към къщата. В алеята нямаше никого; но като се озърна надясно, той я видя. Лицето й беше покрито с воал, по той обгърна с радостен поглед онова особено, свойствено само ней движение при походката, навеждането на раменете и държането на главата и веднага сякаш електрически ток мина по тялото му. С нова сила почувствува самия себе си, от пъргавите движения на краката до движението на дробовете при дишането, и нещо загъделичка устните му.

⇐ Предыдущая 21 22 23 24 252627 28 29 30 Следующая ⇒