Пета част 1 страница

Каренини, мъжът и жената, продължаваха да живеят в една къща, срещаха се всеки ден, но бяха съвсем чужди един на друг. Алексей Александрович бе си поставил като правило да се вижда всеки ден с жена си, та слугите да нямат право да правят предположения, но отбягваше да обядва у дома си. Вронски не идваше никога в къщата на Алексей Александрович, но Ана се срещаше с него вън от къщи и мъжът й знаеше това.

Положението беше мъчително и за тримата и нито един от тях не би имал сили да преживее дори един ден в това положение, ако не очакваше, че то ще се промени и ако не смяташе, че това е само временно угнетително затруднение, което ще мине. Алексей Александрович очакваше, че тая страст ще премине, както минава всичко, че всички ще забравят за това и името му ще остане неопозорено. Ана, от която зависеше това положение и за която то беше най-мъчително, го понасяше, защото не само очакваше, но беше твърдо убедена, че в най-скоро време всичко ще се оправи и уясни. Тя никак не знаеше кое ще оправи това положение, но беше твърдо уверена, че тая развръзка ще дойде сега много скоро. Вронски, който неволно й се покоряваше, също очакваше нещо независещо от него, което трябваше да премахне всички трудности.

В средата на зимата Вронски прекара една много тягостна седмица. Той бе аташиран към един пристигнал в Петербург чуждестранен принц и трябваше да му показва забележителностите на Петербург. Самият Вронски беше представителен, освен това владееше изкуството да се държи достойно-почтително и бе свикнал с обноските към такива лица; затова го и аташираха към принца. Но тая длъжност му се видя много тежка. Принцът не искаше да пропусне нищо, за което в родината му биха го попитали дали е видял в Русия; пък и самият той желаеше да се възползува колкото може, от руските удоволствия. Вронски бе длъжен да го ръководи и в едното, и в другото. Сутрин ходеха да разглеждат забележителностите, а вечер участвуваха в националните увеселения. Принцът имаше необикновено дори между принцовете здраве; с гимнастика и грижи за тялото си той бе насъбрал толкова сили, че макар и да прекаляваше в удоволствията, беше свеж като голяма зелена лъскава холандска краставица. Принцът пътуваше много и смяташе, че една от главните изгоди на лесните днес пътни съобщения се състои в достъпността на националните удоволствия. Той бе ходил в Испания и там бе правил серенади и бе се сближил с една испанка, която свиреше на мандолина. В Швейцария бе убил дива коза. В Англия бе препускал в червен фрак през огради и при облог бе убил двеста фазана. В Турция бе ходил в харем, в Индия бе яздил на слон и сега в Русия искаше да вкуси от всички специално руски удоволствия.

На Вронски, който беше при него нещо като главен церемониалмайстор, му струваше голям труд да разпределя всички руски удоволствия, предлагани на принца от различни лица. Имаше и коне-линкачи, и блини, и лов на мечки, и тройки, и цигани, и гуляи с чупене на съдове по руски. И принцът с извънредна леснина усвои руския дух, чупеше подносите със съдове, слагаше циганка на коленете си и сякаш питаше: какво още трябва да направя или целият руски дух се състои само в това?

Всъщност от всички руски удоволствия на принца се харесваха най-много френските актриси, балерината и шампанското с бял печат. Вронски бе свикнал с принцовете, но дали защото напоследък бе се променил самият той или от прекалено голяма близост с тоя принц — тая седмица му се видя страшно тежка. През цялата седмица непрестанно изпитваше едно чувство, подобно на чувството у човек, който, прикрепен към някой опасен луд, би се страхувал от лудия и едновременно, поради близостта си с него, би се страхувал и за своя ум. Вронски постоянно чувствуваше необходимостта да не отслабва нито за миг тона на строгата официална почтителност, за да не бъде обиден. Държането на принца към същите ония лица, които, за учудване на Вронски, правеха какво ли не, за да му доставят руски удоволствия, беше презрително. Мнението му за руските жени, които той искаше да изучи, неведнъж караше Вронски да се черви от негодувание. А главната причина, поради която принцът бе особено непоносим за Вронски, беше тая, че той неволно виждаше себе си в него. И това, което виждаше в огледалото, не ласкаеше самолюбието му. Това беше един много глупав и много самоуверен, и много здрав, и много чистоплътен човек, но нищо повече. Беше джентълмен — това бе истина и Вронски не можеше да го отрече. Беше спокоен и невзискателен към високопоставените лица, беше свободен и естествен в обноските си с равните и беше презрително-добродушен с нискостоящите. Самият Вронски беше такъв и смяташе това за голямо достойнство; но по отношение на принца той беше нискостоящ и това презрително-добродушно отношение към него го възмущаваше.

„Глупаво говедо! Нима аз съм такъв? “ — мислеше той.

Както и да е, на седмия ден, преди заминаването му за Москва, когато се сбогува с него и получи благодарността му, той беше щастлив, че се е отървал от това неловко положение и от неприятното огледало. Сбогуваха се на гарата, на връщане от един лов за мечки, дето през цялата нощ пред тях се бе разиграло руското юначество.

Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет. “ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.

Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни, се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно, треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно? “ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.

„Глупости! “ — помисли Вронски и погледна часовника.

Часът беше вече осем и половина. Той позвъни на слугата, набързо се облече и излезе на външната стълба, като забрави напълно съня си и се измъчваше само от мисълта, че е закъснял. Когато стигна до входа на Каренини, погледна часовника и видя, че е девет без десет. Една висока, тясна карета, впрегната в два сиви коня, стоеше пред входа. Той позна каретата на Ана. „Тя идва при мене — помисли Вронски, — и по-добре е. Неприятно ми е да влизам в тая къща. Но все едно; не мога да се скрия“ — каза си той и с ония, усвоени още от детинство маниери на човек, който няма от какво да се срамува, Вронски излезе от шейната и се приближи до вратата. Вратата се отвори и един слуга с одеяло в ръка извика каретата. Вронски, който не бе свикнал да обръща внимание на подробностите, все пак долови сега учудения израз, с който слугата го погледна. На самата врата Вронски почти се сблъска с Алексей Александрович. Газовата лампа направо осветяваше безкръвното му, отслабнало лице под черната шапка и бялата връзка, която блестеше изпод бобровата яка на палтото му. Неподвижните помътнели очи на Каренин се насочиха към лицето на Вронски. Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък.

„Ех, че положение! — мислеше той. — Ако той се бореше и бранеше честта си, аз бих могъл да действувам, да изразя чувствата си; но тая слабост или подлост… Той ме поставя в положение на измамник, когато аз не съм искал и не искам да бъда такъв. “

След обяснението му с Ана в градината на Вреде мислите на Вронски се бяха променили много. Като се покоряваше неволно на слабостта на Ана, която му се отдаваше цяла и чакаше само той да реши съдбата й, и като приемаше предварително всичко, той отдавна бе престанал да мисли, че на тия връзки може да се тури край, както мислеше тогава. Честолюбивите му кроежи отново бяха отстъпили на заден план и понеже чувствуваше, че се е измъкнал вече от тоя кръг на дейност, в който всичко бе определено, той се отдаваше цял на чувството си и това чувство го привързваше все по-силно и по-силно към нея.

Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.

— Не! — извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. — Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!

— Какво, мила?

— Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!

Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. Изучаваше лицето му за времето, през което не бе го виждала. Както при всяка среща, съпоставяше въображаемата си представа за него (несравнимо по-хубава, невъзможна в действителността) със самия него, какъвто беше наистина.

III

— Срещна ли го? — попита тя, когато седнаха до масата под лампата. — Това ти е наказанието, задето закъсня.

— Да, но как може тъй? Той нали трябваше да бъде в съвета?

— Беше, но се върна и пак отиде някъде. Но нищо. Не говори за това. Къде беше? Все с принца ли?

Тя знаеше всички подробности от живота му. Той искаше да й каже, че не бе спал цяла нощ и е заспал, но като гледаше нейното развълнувано и щастливо лице, стана му съвестно. И каза, че е трябвало да отиде да даде отчет за заминаването на принца.

— Но сега се свърши, нали? Той замина.

— Слава Богу, свърши се. Няма да повярваш колко непоносимо ми беше.

— Защо пък? Та това е обикновеният ви живот на вас, младите мъже — каза тя, смръщила вежди, и като се залови за плетивото, което лежеше на масата, без да погледне Вронски, започна да вади куката.

— Аз отдавна вече съм оставил тоя живот — каза той, като се учудваше от промяната в израза на лицето й и се мъчеше да разбере значението му. — И признавам — каза той и усмивката му откри гъстите бели зъби, — тая седмица се оглеждах като в огледало, наблюдавах тоя живот и ми беше неприятно.

Тя държеше в ръце плетивото, но не плетеше, а го наблюдаваше със странен, искрящ и недружелюбен поглед.

— Тая сутрин идва при мене Лиза — те все още не се страхуват да идват у дима въпреки графиня Лидия Ивановна — прибави тя, — и ми разправи за вашата атинска вечеринка. Каква мръсотия!

— Исках да кажа само, че…

Тя го прекъсна:

— Th& #233; r& #232; se ли е била, с която ти се познаваше по-рано?

— Исках да кажа…

— Колко отвратителни сте вие мъжете! Как не можете да разберете, че една жена не може да забрави това — каза тя, като кипваше все повече и повече и с това му откриваше причината за раздразнението си. — Особено една жена, която не може да познава живота ти. Какво зная аз? Какво знаех? — каза тя. — Това, което ми кажеш ти. А отде да зная дали си ми казвал истината…

— Ана! Ти ме обиждаш. Нима не ми вярваш? Нима не съм ти казал, че нямам мисъл, която не бих ти открил?

— Да, да — каза тя и, както изглежда, се мъчеше да прогони ревнивите си мисли. — Но ако знаеше колко ми е тежко! Аз ти вярвам, вярвам ти… Та за какво разправяше?

Но той не можеше да си спомни веднага какво бе искал да каже. Тия пристъпи на ревност, които напоследък все по-често и по-често я обземаха, го ужасяваха и колкото и да се опитваше да скрие това, го караха да охладнява към нея, макар и да знаеше, че причината за ревността е любовта й към него. Колко пъти той бе си казвал, че нейната любов е щастие; и ето тя го обичаше, както може да обича една жена, за която любовта стои над всички блага в живота — а той беше много по-далеко от щастието, отколкото когато бе тръгнал след нея от Москва. Тогава той се смяташе нещастен, но щастието беше пред него; сега чувствуваше, че по-хубавото щастие е вече отминало. Тя съвсем не беше оная, каквато я видя най-напред. И нравствено, и физически тя бе се променила в лошия смисъл. Беше се разширила цялата и когато говореше за актрисата, лицето й имаше зъл израз, който го загрозяваше. Той я гледаше, както човек гледа откъснатото от него и повехнало цвете, в което едва познава хубостта, заради която го е откъснал и погубил. И въпреки това чувствуваше, че тогава, когато любовта му беше по-силна, той можеше, ако би поискал това, да изскубне тая любов от сърцето си, но сега, когато, както в тоя миг, му се струваше, че не изпитва любов към нея, знаеше, че не може да скъса връзките си с нея.

— Е, какво искаше да ми кажеш за принца? Аз прогоних, прогоних беса — прибави тя. Помежду им бяс се наричаше ревността. — Та какво бе започнал да разправяш за принца? Защо ти е било толкова тежко?

— Ах, непоносимо! — каза той, като се мъчеше да улови нишката на изтърваната си мисъл. — Той не печели от близкото познанство. Ако трябва да го характеризираме, той е едно отлично отгледано животно, каквито на изложбите получават първите награди, и нищо повече — каза той с яд, който я заинтересува.

— Че как тъй? — възрази тя. — Нали е видял много неща, образован е?

— Това е съвсем друго образование — тяхно образование. Както изглежда, той е образован само за да има право да презира образованието, както те презират всичко друго освен животинските удоволствия.

— Но вие всички обичате тия животински удоволствия — каза тя и той отново долови мрачния й поглед, който го отбягваше.

— Защо го защищаваш толкова? — усмихнат попита той.

— Аз не го защищавам, на мене ми е съвсем безразлично; но мисля, че ако ти не обичаше тия удоволствия, можеше да се откажеш. А на тебе ти прави удоволствие да гледаш Тереза в костюма на Ева…

— Пак, пак дявола! — каза Вронски, като улови и целуна ръката й, която тя бе сложила на масата.

— Да, но не мога иначе! Ти не знаеш колко се измъчих, докато те чаках! Мисля, че не съм ревнива. Не съм ревнива; вярвам ти, когато си тук, при мене; но когато водиш някъде сам незнаен за мене живот…

Тя се отдръпна от него, извади най-после куката от плетивото и бързо, с помощта на показалеца, започнаха да се нижат една след друга бримки от бялата, блестяща под светлината на лампата вълна и бързо, нервно започна да се върти тънката й китка в плетеното ръкавче.

— Но как стана? Къде срещна Алексей Александрович? — изведнъж неестествено прозвъня гласът й.

— Сблъскахме се на вратата.

— И той ти се поклони ей така, нали?

Тя изопна лице и полузатворила очи, бързо промени израза си, скръсти ръце и в нейното хубаво лице Вронски изведнъж видя същия израз, с който бе му се поклонил Алексей Александрович. Той се усмихна, а тя весело се засмя с оня мил гръден смях, който беше една от главните й прелести.

— — Никак не мога да го разбера — каза Вронски. — Да беше скъсал с тебе след твоето обяснение във вилата, да беше ме извикал на дуел… но това не разбирам: как може да понася такова положение? Той страда, това се вижда.

— Той ли? — иронично каза тя. — Той е напълно доволен.

— Защо се измъчваме всички, когато всичко би могло да бъде така хубаво?

— Само той не се измъчва. Нима аз не го познавам, не познавам тая лъжа, с която той цял е просмукан? … Нима, ако чувствуваше нещо, можеше да живее така, както той живее с мене? Той не разбира, не чувствува нищо. Може ли човек, който чувствува нещо, да живее в една къща с престъпната си жена? Може ли да говори с нея? Да се обръща към нея на ти?

И отново тя неволно го имитира:

— „Ти, ma ch& #233; re, ти, Ана! “ Това не е мъж, не е човек, а кукла! Никой не знае това, но аз го зная. О, ако бях на негово място, отдавна бих убила, бих разкъсала на парчета такава жена като мене, а не бих й казвала: ma ch& #233; re Ана. Това не е човек, а министерска машина. Той не разбира, че аз съм твоя жена, а той е чужд, излишен… Но да не говорим, да не говорим повече! …

— Не си права, не си права, мила — каза Вронски, като се мъчеше да я успокои. — Но все едно, да не говорим за него. Разправи ми, какво си правила? Какво ти е? Каква е тая болест и какво ти каза лекарят?

Тя го гледаше със закачлива радост. Изглежда, бе открила и други смешни и грозни страни у мъжа си и чакаше момент, за да ги изтъкне.

Но той продължи:

— Сещам се, че това не е болест, а е твоето положение. Кога ще бъде то?

Закачливият блясък в очите й угасна, но предишният й израз се замени с друга усмивка на тиха тъга — усмивка, от която личеше, че тя знае нещо, което той не знаеше.

— Скоро, скоро. Ти казваше, че нашето положение е мъчително, че трябва да се справим с него. Ако знаеше колко то ми тежи и колко много нещо бих дала, за да мога да те обичам свободно и смело! Не бих се измъчвала, не бих мъчила и тебе с ревността си… И това ще стане скоро, но не така, както смятаме ние.

И при мисълта как ще стане това, тя се видя така жалка, че на очите й се появиха сълзи и тя не можа да продължи. Сложи върху ръкава му ръката си, блеснала с пръстените и белината си под светлината на лампата.

— Няма да стане така, както смятаме ние. Не исках да ти го казвам, но ти ме накара. Скоро, скоро всичко ще се разреши и ние всички, всички ще се успокоим и няма да се измъчваме вече.

— Не разбирам — каза той, макар че я разбираше.

— Ти питаше кога? Скоро. И аз няма да преживея това. Не ме прекъсвай! — И тя заприказва бързо. — Аз зная това, и го зная сигурно. Аз ще умра, и много се радвам, че ще умра и ще отърва и себе си, и вас.

Сълзите потекоха от очите й; той се наведе над ръката й и започна да я целува, като се мъчеше да прикрие вълнението си, което, той знаеше това, няма никакво основание, но което не можеше да надвие.

— Така е, това е по-добре — каза тя, като стискаше ръката му със силно — движение. — Това е едничкото, едничкото, което ни остава.

Той се опомни и вдигна глава.

— Какви глупости! Какви смешни глупости приказваш!

— Не, това е истина.

— Кое, кое е истина?

— Че ще умра. Аз сънувах сън.

— Сън ли? — повтори Вронски и мигновено си спомни за селянина от своя сън.

— Да, сън — каза тя. — Отдавна сънувах тоя сън. Сънувах, че се втурвам в спалнята си, че трябва да взема нещо оттам, да науча нещо; нали знаеш как става това насън — каза тя и с ужас отвори широко очи, — а в ъгъла на спалнята стои нещо.

— Ах, какви глупости! Как можеш да вярваш…

Но тя не му позволи да я прекъсне. Това, което казваше, беше много важно за нея.

— И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него…

Тя представи как се е ровил в чувала. На лицето и бе изписан ужас. И Вронски, като си спомняше своя сън, изпитваше също такъв ужас, който изпълваше душата му.

— Той се рови и говори, бързо-бързо на френски и знаеш ли, произнася гърлено буквата „г“: „11 faut le battre le fer, le broyer, le p& #233; trir…“[50] И аз от страх поисках да се събудя и се събудих… но се събудих насън. И започнах да се питам какво значи това. А Корней ми казва: „При раждането, при раждането ще умрете, майчице, при раждането…“ И се събудих…

— Какви глупости, какви глупости! — каза Вронски, но сам чувствуваше, че в гласа му няма никаква убедителност.

— Но да не говорим вече. Позвъни, ще наредя да ни поднесат чай. Или почакай, аз сега ще свърша…

Но изведнъж млъкна. Изразът на лицето й в миг се промени. Ужасът и вълнението изведнъж се замениха с израз на тихо, сериозно и блажено внимание. Той не можа да разбере значението на тая промяна. Тя бе усетила в себе си новия живот.

След като срещна Вронски на входа у дома си, Алексей Александрович отиде, както се бе наканил, в италианската опера. Там той остана двете действия и се срещна с всички, които трябваше да види. Когато се върна в къщи, огледа внимателно закачалката и като видя, че няма военна дреха, се прибра в стаята си както обикновено. Но въпреки навика си не си легна и до три часа през нощта крачеше насам-натам из кабинета. Не го оставяше на мира чувството на гняв към жена му, която не искаше да пази приличие и да изпълнява единственото условие, което бе й поставил — да не приема в къщи любовника си. Тя не изпълни искането му и той трябва да я накаже и да изпълни заплашването си — да поиска развод и да й отнеме сина. Той знаеше всички трудности, свързани с тая работа, но бе казал вече, че ще го направи и сега трябва да изпълни заплашването си. Графиня Лидия Ивановна бе му загатнала, че това е най-добрият изход от положението му и в последно време практиката на разводите бе стигнала до такова съвършенство, че Алексей Александрович виждаше възможност да се преодолеят формалните трудности. Освен това — нещастието не идва само — и работите по настаняване на малцинствата и за напояване нивите в Зарайска губерния бяха навлекли на Алексей Александрович такива служебни неприятности, че в последно време той се намираше постоянно в крайно раздразнение.

Той не спа през цялата нощ и гневът му, който растеше в някаква грамадна прогресия, на сутринта стигна до крайните си предели. Той се облече набързо и сякаш понесъл пълна чашата на гнева и страхувайки се да не я разлее, да не изгуби заедно с гнева и енергията, която му бе необходима за обяснението с жена му, влезе в стаята й още щом научи, че е станала.

Ана, която мислеше, че познава много добре мъжа си, бе поразена от неговия вид, когато той влезе при нея. Челото му беше намръщено, а очите гледаха мрачно напред, отбягвайки нейния поглед; устните бяха твърда и презрително свити. Във вървежа, в движенията, в тона на гласа му имаше решителност и твърдост, каквито жена му никога не бе виждала у него. Той влезе в стаята и без да се здрависва с нея, тръгна право към писмената й маса, взе ключовете и отвори чекмеджето.

— Какво искате?! — извика тя.

— Писмата от любовника ви — каза той.

— Те не са тук — каза тя и затвори чекмеджето; но по това движение той разбра, че е налучкал сигурно и като отблъсна грубо ръката й, бързо грабна чантата, в която, както знаеше, тя поставя най-необходимите книжа. Тя искаше да измъкне чантата, но той я отблъсна.

— Седнете! Трябва да поговоря с вас — каза той, като сложи чантата под мишница и я стисна с лакътя си така напрегнато, че рамото му се дигна.

С учудване и плахост тя го гледаше мълчаливо.

— Аз ви казах, че няма да позволя да приемате любовника си в къщи.

— Трябваше да се срещна с него, за да…

Тя се спря, защото не знаеше какво да измисли.

— Не ме интересуват подробностите защо една жена иска да се срещне с любовника си.

— Аз исках, аз само… — каза тя и пламна. Тая негова грубост я разсърди и й даде смелост. — Нима не чувствувате колко лесно е за вас да ме обиждате? — каза тя.

— Може да обидиш честния човек и честната жена, но да кажеш на крадеца, че е крадец, това е само la constatation d’un fait[51].

— Аз не познавах още у вас тая нова черта — жестокост.

— Вие наричате жестокост това, че един мъж дава на жена си свобода, поставяйки я под честната закрила на името си, само при условие да пази приличие. Това ли е жестокост?

— Това е нещо по-лошо от жестокост, това е подлост, ако искате да знаете! — с изблик на злоба извика Ана, стана и искаше да излезе.

— Не! — развика се той с пискливия си глас, който сега се издигна с една нота по-високо от обикновено, и като я улови с големите си пръсти за ръката така силно, че по нея останаха червени следи от гривната, която бе притиснал, насила я накара да седне на мястото си. — Подлост ли? Щом искате да употребите тая дума, подлост е да оставиш мъжа си и сина си заради любовника и да ядеш хляба на мъжа си!

Тя наведе глава. Не само не каза това, което бе казала вчера на любовника си, че той е нейният мъж, а мъжът й е излишен, но дори не помисли това. Чувствуваше цялата справедливост на думите му и само каза тихо:

— Вие не можете да опишете моето положение по-лошо, отколкото сама го виждам, но защо приказвате всичко това?

— Защо приказвам ли? Защо ли? — продължи той също така ядосано. — За да знаете, че понеже не изпълнихте волята ми да пазите приличие, аз ще взема мерки, за да се тури край на това положение.

— Тоя край ще дойде и без това скоро, скоро — рече тя и при мисълта за близката и желана сега смърт в очите й отново се появиха сълзи.

— Тоя край ще дойде по-скоро, отколкото сте намислили с любовника си! Вие имате нужда да задоволявате една животинска страст…

— Алексей Александрович! Не казвам, че това не е великодушно, но е нечестно — да биеш легнал човек.

— Да, вие мислите само за себе си, но страданията на човека, който е бил ваш мъж, не ви интересуват. Все едно ви е, че целият му живот е разбит, че той твърде много е плете… пледе… плетеглил.

Алексей Александрович говореше толкова бързо, че се забърка и никак не можеше да изговори тая дума. Накрай той я изговори плетеглил. На нея й стана смешно и веднага я досрамя, че в такава минута нещо можеше да й се види смешно. И за пръв път тя за миг се постави на негово място, изпита неговите чувства и й дожаля за него. Но какво можеше да каже или да направи? Навела глава, тя мълчеше. Той също помълча известно време и след това вече заприказва с не така писклив, студен глас, като подчертаваше произволно избраните думи, думи без някаква особена важност.

— Дойдох да ви кажа… — рече той.

Тя го погледна. „Не, така ми се е сторило — помисли тя, като си спомни израза на лицето му, когато той се заплете на думата плетеглил, — не, нима човек с такива мътни очи, с такова самодоволно спокойствие може да чувствува нещо? “

— Аз не мога да променя нищо — прошепна тя.

— Дойдох да ви кажа, че утре заминавам за Москва и не ще се върна вече в тая къща, а вие ще получите съобщение за решението ми чрез адвоката, когото ще натоваря с делото по развода. А синът ми ще отиде при сестра ми — каза Алексей Александрович, като си спомняше с мъка какво се канеше да каже за сина си.

— На вас ви трябва Серьожа, за да ми причините болка — рече тя и го погледна изпод вежди. — Вие не го обичате… Оставете ми Серьожа!

— Да, аз изгубих дори любовта към сина си, защото с него е свързано отвращението ми към вас. Но все пак ще го взема. Прощавайте!

И той искаше да излезе, но сега го задържа тя.

— Алексей Александрович, оставете ми Серьожа! — още веднъж прошепна тя. — Повече нищо нямам да кажа. Оставете Серьожа до моето… Аз ще родя скоро, оставете го!

Алексей Александрович пламна, изскубна ръката си от нея и мълчаливо излезе от стаята.

Приемната на знаменития петербургски адвокат бе пълна, когато Алексей Александрович влезе. Три дами: една бабичка, една млада жена и една търговка, и трима господа: единият — банкер немец с пръстен, другият — търговец с брада и третият — сърдит чиновник с вицмундир, с кръст на шията, както изглежда, чакаха отдавна вече. Двама помощници пишеха на масите, като скърцаха с перата си. Писмените принадлежности, на които Алексей Александрович бе голям любител, бяха необикновено хубави. Алексей Александрович не можеше да не забележи това. Единият от помощниците, без да стане, замижал, сърдито се обърна към Алексей Александрович:

— Какво обичате?

— Искам да видя адвоката.

— Адвокатът е зает — строго отвърна помощникът, като посочи с перото си чакащите, и продължи да пише.

— Не може ли да отдели време? — попита Алексей Александрович.

— Той няма свободно време, винаги е зает. Моля, почакайте.

— Тогава направете си труд да му предадете моята картичка — с достойнство каза Алексей Александрович, като видя, че трябва да наруши своето инкогнито.

Помощникът взе картичката му и очевидно без да одобрява съдържанието й, влезе през вратата.

Алексей Александрович по принцип беше привърженик на публичния съд, но поради известни нему висши служебни съображения не одобряваше напълно някои подробности от прилагането му у нас и ги осъждаше, доколкото можеше да осъжда неща, утвърдени отгоре. Целият му живот бе минал в административна дейност и затова, когато не одобряваше нещо, неодобрението му бе смекчено от признаването, че грешките са неизбежни, но че могат да се поправят при всяка работа. В новите съдебни учреждения той не одобряваше условията, при които бе поставена адвокатурата. Но досега той не бе имал работа с адвокатурата и затова не я одобряваше само теоретично: а сега неодобрението му се засили още повече от неприятното впечатление, което получи в приемната на адвоката.

— Ей сега ще излезе — каза помощникът и наистина след две минути на вратата се показа дългата фигура на един стар правист, който бе се съвещавал с адвоката, и на самия адвокат.

Адвокатът беше дребен, набит, плешив човек с черночервеникава брада, светли дълги вежди и полегато чело. Той беше пременен като младоженец, като се почне от връзката и двойната верижка и се стигне до лачените чепици. Лицето му беше умно, селско, а облеклото му — контешко и с лош вкус.

⇐ Предыдущая 25 26 27 28 293031 32 33 34 Следующая ⇒