Четвърта част 5 страница

„Ах, какво правя аз? “ — каза си тя, почувствувала изведнъж болка и от двете страни на главата. Когато се опомни, видя, че държи с две ръце косите си при слепите очи и ги стиска. Скочи и започна да крачи из стаята.

— Кафето е готово и мамзел и Серьожа чакат — каза Анушка, когато се върна пак и пак завари Ана в същото положение.

— Серьожа ли? Какво прави Серьожа? — изведнъж се оживи и попита Ана, като за пръв път през цялата сутрин си спомни за съществуването на сина си.

— Май се е провинил в нещо — усмихнато отвърна Анушка.

— В какво се е провинил?

— В ъгловата стая сте имали праскови; та, струва ми се, той изял една скришом.

Напомнянето за сина й изведнъж извади Ана от безизходното положение, в което се намираше. Тя си спомни за оная донейде искрена, макар и много преувеличена роля на майка, която живее за сина си, с каквато тя бе се нагърбила през последните години, и с радост почувствува, че в това състояние, в което се намира сега, тя има една държава, независима от положението, в което ще се озове спрямо мъжа си и спрямо Вронски. Тая държава е синът й. В каквото и положение да се озове, тя не може да остави сина си. Дори ако мъжът й я опозори и я изпъди, дори ако Вронски охладнее към нея и продължи да води свой независим живот (тя пак помисли с жлъч и укор за него), тя не може да остави екна си. Тя има цел в живота. И трябва да действува, да действува, за да си осигури това положение със сина, за да не й го отнемат. Дори трябва да действува по-бързо, докато не са й го отнели. Трябва да вземе сина си й да замине. Ето първото нещо, което трябва да направи сега. Тя трябва да се успокои и да излезе от това мъчително положение. Мисълта за пряката й работа, свързана със сина й, мисълта, че трябва веднага да замине някъде с него, й даде това успокоение.

Тя се облече бързо, слезе в долния етаж и с енергични крачки влезе в приемната, дето обикновено я чакаха кафето и Серьожа с гувернантката. Серьожа, цял в бяло, стоеше до масата под огледалото приведен, със склонена глава и с израз на напрегнато внимание, който тя познаваше и по който той приличаше на баща си, правеше нещо с донесените от него цветя.

Гувернантката имаше особено строг вид. Серьожа пронизително, както се случваше често с него, извика: „А, мамо! “ — и се спря нерешително: да отиде ли да я поздрави и да хвърли цветята, или да довърши венеца и да отиде с цветята.

Гувернантката поздрави и надълго и нашироко започна да разправя за направената от Серьожа пакост, но Ана не я слушаше; тя мислеше дали да вземе и нея със себе си. „Не, няма да я взема — реши тя. — Ще замина сама със сина си. “

— Да, това е много лошо — каза Ана, улови сина си за рамото, погледна го, но не със строг, а с плах поглед, който смути и зарадва момчето, и го целуна. — Оставете го с мене — каза тя на учудената гувернантка и без да пусне ръката на сина си, седна до масата, на която бе приготвено кафето.

— Мамо! Аз… аз… няма… — каза той, като се мъчеше да разбере от израза й какво го очаква за прасковата.

— Серьожа — каза тя, щом гувернантката излезе от стаята, — това е лошо, но вече няма да правиш така, нали? Обичаш ли ме?

Тя чувствуваше, че очите й се наливат със сълзи. „Нима мога да не го обичам? — казваше тя, като надничаше в изплашения му и едновременно зарадван поглед. — И нима той ще бъде на страната на баща си, за да ме накаже? Нима не ще се съжали над мене? “ Сълзите вече течаха по лицето й и за да ги скрие, тя изведнъж стана и почти изтича на терасата.

След буреносните дъждове през последните дни бе настъпило студено, ясно време. Въпреки яркото слънце, което се промъкваше през измитите листа, във въздуха беше хладно.

Тя потрепери и от студа, и от вътрешния ужас, които с нова сила я обгърнаха на чистия въздух.

— Иди, иди при Mariette — каза тя на Серьожа, който бе тръгнал подире й, и закрачи по сламената рогозка на терасата. „Нима те няма да ми простят, няма да разберат, че не можеше да бъде другояче? “ — каза си тя.

Когато се спря и погледна поклащащите се от вятъра върхове на трепетликата с измити, ярко блестящи на студеното слънце листа, тя разбра, че няма да й простят, че сега всичко и всички ще бъдат безмилостни към нея, както това небе, както тая зеленина. И отново почувствува, че в душата й нещо започва да се раздвоява. „Не трябва, не трябва да мисля — каза си тя. — Трябва да се стягам за път. Къде? Кога? Кого да взема със себе си? Да, с вечерния влак, за Москва. Анушка и Серьожа и само най-необходимите неща. Но преди това трябва да пиша и на двамата. “ Тя бързо влезе в къщи, в кабинета си, седна до масата и писа до мъжа си:

„След онова, което стана, не мога повече да остана в къщата ви. Заминавам и вземам сина си. Не познавам законите и затова не зная при кого от родителите трябва да остане синът; но го вземам, защото не мога да живея без него. Бъдете великодушен, оставете ми го. “

Дотук тя пишеше бързо и естествено, но апелът към великодушието му, което тя не признаваше у него, и необходимостта да завърши писмото си с нещо трогателно, я спряха:

„Не мога да говоря за вината и разкаянието си, защото…“

Отново се спря, понеже не намираше връзка между мислите си. „Не — каза си тя, — не трябва нищо“ — и скъса писмото, след това го преписа, като изхвърли израза за великодушието и го запечата.

Друго писмо трябваше да пише до Вронски. „Аз казах на мъжа си“ — написа тя и дълго седя, защото нямаше сили да пише по-нататък. Това беше така грубо, така неженствено. „И после, какво ли мога да му пиша? “ — каза си тя. Отново руменина от срам покри лицето й, спомни си за неговото спокойствие и чувството на яд към него я накара да разкъса на дребни парченца листа с написаното. „Не трябва нищо“ — каза си тя и като отмести бювара, качи се на горния етаж, каза на гувернантката и слугите, че заминава днес за Москва, и веднага започна да прибира нещата си.

XVI

Из всички стаи на вилата шетаха прислужници, градинари и лакеи, които изнасяха нещата. Гардеробите и скриновете бяха разтворени: на два пъти ходиха за въжета в дюкянчето; по пода се търкаляха вестници. Два сандъка, вързопи и свързани одеяла бяха свалени в антрето. Каретата и два файтона стояха пред външния вход. Ана, която, докато прибираха нещата, бе забравила вътрешната си тревога, бе застанала пред масата в кабинета и стягаше пътната си чанта, когато Анушка й обърна внимание върху шума от приближаваща се каляска. Ана погледна през прозореца и видя на външната стълба куриера на Алексей Александрович, който звънеше на входната врата.

— Иди виж какво има — каза тя и със спокойна готовност за всичко седна в едно кресло и сложи ръце на коленете си. Лакеят донесе един дебел плик, подписан от ръката на Алексей Александрович.

— На куриера е заповядано да занесе отговор — каза той.

— Добре — каза тя и щом лакеят излезе, с треперещи пръсти разтвори писмото. От него падна връзка залепени с бандерол напрегънати банкноти. Тя извади писмото и започна да го чете от края. „Направих приготовления за пренасянето ви, придавам значение на изпълняването на молбата ми“ — прочете тя. Зачете по-нататък, върна се, прочете всичко и още веднъж изчете цялото писмо отначало. Когато свърши, почувствува, че й е студено и че я е сполетяло такова страшно нещастие, каквото не бе очаквала.

Сутринта тя се разкайваше, че е казала всичко на мъжа си, и желаеше само едно — тия думи да не бяха казани. И ето в това писмо се признаваше, че тия думи не са били казани, и й се даваше онова, което тя искаше. Но сега писмото й се виждаше по-ужасно от всичко, каквото тя можеше да си представи.

„Той е прав! Прав е! — рече тя. — Разбира се, той е винаги прав, той е християнин, великодушен! Да, низки, гнъсни човече! И това нещо никой освен мене не разбира и няма да разбере, а пък аз не мога да го обясня никому. Те казват: религиозен, нравствен, честен, умей човек; но не виждат това, което аз съм видяла. Не знаят как цели осем години той е потискал живота ми, потискал е всичко живо в мене и нито веднъж не е помислил, че и аз съм жив човек, който има нужда от любов. Не знаят как на всяка крачка ме е обиждал и е бил доволен от себе си. Аз ли не съм се мъчила, и то е всичките си сили, да намеря оправдание на живота си? Аз ли не съм се опитвала да го обичам, да обичам сина си, когато не можеше вече да обичам мъжа си? Но дойде време и аз разбрах, че не мога вече да се лъжа, че и аз съм жив човек, че не съм виновна, че Бог ме е създал, за да обичам и да живея. И сега какво? Да бе убил мене, да бе убил него, бих понесла всичко, всичко бих простила, но не, той…“

„Как не можах да отгатна какво ще направи? Той ще направи онова, което е свойствено на низкия му характер. Ще си остане прав, а мене, падналата, ще погуби още по-жестоко, още по-подло…“ „Сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син“ — спомни си думите от писмото му. „Това е заплаха, че ще ми отнеме сина и навярно то може да стане според глупавия им закон. Но нима аз не зная защо той казва това? Той не вярва дори в моята любов към сина ми или презира (както винаги се е надсмивал) това мое чувство; но той знае, че не ще захвърля, не мога да захвърля сина си, че без сина ми за мене няма живот дори с оня, когото обичам, и че ако оставя сина си и избягам от него, ще постъпя като най-окаяна, паднала жена — той знае това нещо и знае, че не ще имам сили да го направя. “

„Нашият живот трябва да продължи както досега“ — спомни си тя друга фраза от писмото му. „Но тоя живот беше мъчителен и по-рано, а напоследък беше ужасен. А какъв ще бъде сега? И той знае всичко това, знае, че не мога да се разкайвам, задето дишам, задето обичам; знае, че от това няма да излезе нищо друго освен лъжа и измама; но той има нужда да продължава да ме измъчва. Аз го познавам, зная, че той плава и се наслаждава в лъжата, както рибата във водата. Но не, аз няма да му доставя тая наслада, ще разкъсам тая негова паяжина от лъжа, в която иска да ме уплете; да става, каквото ще. Всичко друго е за предпочитане пред лъжата и измамата! “

„Но как? Боже мой! Боже мой! Дали е имало някога друга жена, така нещастна като мен? …“

— Не, ще я разкъсам, ще я разкъсам! — извика тя и скочи, като сдържаше сълзите си. И тя пристъпи до писмената маса, за да му напише друго писмо. Но дълбоко в душата си вече чувствуваше, че няма да има сили да разкъса нищо, няма да има сили да излезе от това по-раншно положение, колкото и лъжливо и безчестно да е то.

Седна до писмената маса, но вместо да пише, облакъти се на масата, отпусна глава на ръцете си и заплака, като хълцаше и тресеше гърдите си, както плачат децата. Плачеше, защото мечтата й да се изясни, да се определи положението й бе разбита завинаги. Тя знаеше предварително, че всичко ще си остане постарому и дори много по-лошо, отколкото постарому. Чувствуваше, че онова положение в обществото, от което се ползуваше и което сутринта й се виждаше така нищожно, че това положение й е скъпо, че не ще има сили да го промени с позорното положение на жена, която е оставила мъжа си и сина си и се е свързала с любовника си; че колкото и да се мъчи, няма да стане по-силна от себе си. Никога не ще изпита свободата на любовта, а завинаги ще си остане паднала жена, която, под заплахата да бъде изобличена всеки миг, мами мъжа си заради позорните връзки с един чужд, свободен човек, с когото не може да живее заедно. Тя знаеше, че така и ще бъде, и същевременно това бе така ужасно, че не можеше да си представи дори как ще завърши всичко това. И тя плачеше, без да може да се сдържи, както плачат наказаните деца.

Чуха се стъпките на лакея, които я накараха да се опомни, и като закри лицето си от него, тя се престори, че пише.

— Куриерът чака отговора — доложи лакеят.

— Отговора ли? Да — каза Ана, — нека почака. Ще ти позвъня.

„Какво мога да му пиша? — мислеше тя. — Какво мога да реша сама? Какво зная? Какво искам? Какво обичам? “ И отново почувствува, че нещо в душата й се раздвоява. Отново се изплаши от това чувство и се залови за първия представил й се предлог, който би могъл да я отвлече с нещо от мислите за себе си. „Трябва да видя Алексей (така тя мислено наричате Вронски), само той може да ми каже какво да правя. Ще отида у Бетси; там може би ще го видя“ — каза си тя, като забрави напълно, че още вчера, когато бе му казала, че няма да отиде у княгиня Тверская, той отговори, че в такъв случай и той няма да отиде. Приближи се до масата, писа на мъжа си: „Получих писмото ви. А. “ — и като позвъни, даде писмото на лакея.

— Няма да заминаваме — каза тя на влязлата Анушка.

— Въобще ли няма да заминем?

— Не, не развързвайте багажа до утре, и каретата задръжте. Ще отида у княгинята.

— Коя рокля да ви приготвя?

XVII

В играта на крокет, на която княгиня Тверская канеше Ана, трябваше да участвуват две дами и техните поклонници. Тия две дами бяха главните представителки на един избран нов петербургски кръг, които от подражание към подражанието на нещо бяха се нарекли les sept merveilles du monde[40]. Тия дами принадлежаха към един наистина висш кръг, но напълно враждебен на оня, който посещаваше Ана. Освен това старият Стремов, един от влиятелните хора в Петербург, поклонник на Лиза Меркалова, беше враг по служба на Алексей Александрович. Поради всички тия съображения Ана не искаше да отиде и тъкмо за тоя неин отказ се отнасяха загатванията в бележката на княгиня Тверская. Но сега, като се надяваше да срещне там Вронски, Ана реши да отиде.

Тя пристигна у княгиня Тверская преди другите гости.

В това време, когато тя влизаше, лакеят на Вронски с разчесани бакенбарди, приличен на камерюнкер, също влизаше. Той се спря до вратата, свали фуражката си и й направи път. Ана го позна и едва сега си спомни, че вчера Вронски бе казал, че няма да дойде. Той навярно изпращаше бележка за това.

Когато събличаше горната си дреха в антрето, тя чу как лакеят, който произнасяше дори буквата „р“ като камерюнкер, каза: „От графа за княгинята“ — и предаде бележката.

Искаше й се да го попита де е господарят му. Искаше й се да се върне и да му изпрати писмо, за да дойде той при нея или тя да отиде при него. Но не можеше да направи нито първото, нито второто, пито третото: напред вече се чуваха звънците, с които съобщаваха за пристигането й, и лакеят на княгиня Тверская бе застанал вече полуобърнат до разтворената врата, като я чакаше да мине за вътрешните стаи.

— Княгинята е в градината, сега ще й доложат. Не бихте ли искали да заповядате в градината? — доложи друг лакей в другата стая.

Положението на нерешителност и на неяснота беше все същото, както и у дома й; дори още по-лошо, защото не можеше да предприеме нищо, не можеше да види Вронски, а трябваше да остане тук, в една чужда и толкова различна на настроението й компания; но тя беше в тоалет, който знаеше, че й отива; не беше сама, беше заобиколена от оная обикновена тържествена обстановка на безделие и й беше по-леко, отколкото у дома й; нямаше нужда да измисля какво да прави. Всичко ставаше от само себе си. Когато срещна идващата към кея Бетси в бял тоалет, който я порази с елегантността си, Ана й се усмихна както винаги. Княгиня Тверская вървеше с Тушкевич и една нейна роднина — госпожица, която за голямо щастие на провинциалните родители, прекарваше лятото у знаменитата княгиня.

Навярно у Ана имаше нещо особено, защото Бетси веднага забеляза това.

— Лошо спах — отвърна Ана, като се взираше в лакея, който идваше насреща им, и както се сети тя, носеше бележката на Вронски.

— Колко се радвам, че дойдохте! — каза Бетси. — Уморена съм и току-що се канех да изпия чаша чай, докато дойдат те. А вие — обърна се тя към Тушкевич, — ако искате, идете с Маша да опитате крокетгроунда там, дето се объркахте. Ние пък ще успеем да си поприказваме от сърце, докато пием чай, we’ll have a cosy chat[41], нали? — усмихната се обърна тя към Ана, като стаена ръката й, в която Ана държеше слънчобрана си.

— Още повече, че аз не мога да остана у вас за дълго; трябва да отида у старата Вреде. Сто години вече й обещавам — каза Ана, за която лъжата, чужда на природата й, бе станала не само обикновена и естествена в обществото, но дори й правеше удоволствие.

Защо каза това, за което преди един миг не мислеше, тя никак не би могла да обясни. Каза го само защото Вронски нямаше да дойде, а тя трябва да си запази свободата и да се опита някак да го види. Но защо именно спомена старата фрейлина Вреде, при която трябвало да отиде, както и при много други, тя не би могла да обясни, а същевременно, както се разбра отпосле, измисляйки най-хитри средства, за да се срещне с Вронски, тя не можеше и да измисли нещо по-хубаво.

— Не, няма да ви пусна по никой начин — отвърна Бетси, като се взираше внимателно в лицето на Ана. — Право да ви кажа, бих се обидила, ако не ви обичах. Вие сякаш се страхувате, че моето общество може да ви компрометира. Моля, донесете ни чая в малката приемна — каза тя, като присвиваше очи както винаги, когато се обръщаше към лакея. Тя взе от него бележката и я прочете. — Алексей ни направи номер — каза тя на френски, — пише, че не може да дойде — прибави с такъв естествен и прост тон, сякаш никога не можеше да й мине през ума, че Вронски може да има за Ана някакво друго значение освен като играч на крокет.

Ана знаеше, че Бетси е в течение на всичко, но като я слушаше как говори пред нея за Вронски, винаги се убеждаваше за миг, че тя не знае нищо.

— А! — равнодушно каза Ана, сякаш това малко я интересуваше, и усмихнато продължи: — Как може вашето общество да компрометира някого? — Тая игра с думите, това скриване на тайната имаше, както за всички жени, голяма прелест за Ана. И тя се увличаше не от необходимостта да крие, не от целта, заради която се крие, а от самия процес на криенето. — Аз не мога да бъда по-голяма католичка от папата — каза тя. — Стремов и Лиза Меркалова са каймак от каймака на обществото. И после, тях ги приемат навред, а пък аз — тя особено подчерта думата „аз“ — никога не съм била строга и нетърпима. Просто нямам време.

— Не, вие не искате може би да се срещате със Стремов? Нека с Алексей Александрович те чупят копията си в комитета, това не ни засяга. Но в обществото той е най-любезният човек, какъвто познавам, и страстен играч на крокет. Ей сега ще видите. И въпреки смешното му положение на стар влюбен в Лиза, трябва да видите как се измъква от това смешно положение! Той е много мил. Не познавате ли Сафо Щолц? Това е един нов, съвсем нов тон.

Бетси приказваше всичко това, а в същото време по веселия й, умен поглед Ана чувствуваше, че тя разбира донейде положението й и крои нещо. Те бяха в малкия кабинет.

— Все пак трябва да се обадя на Алексей — и Бетси седна до масата, написа няколко реда и сложи писмото в един плик. — Пиша му да дойде на обед. Една дама на трапезата ми остава без кавалер. Я вижте, дали е убедително? Извинете, ще ви оставя за малко. Моля, запечатайте писмото и го изпратете — каза тя от вратата, — аз трябва да дам някои нареждания.

Ана не се замисли нито за миг, седна до масата с писмото на Бетси и без да го прочете, прибави отдолу: „Трябва да ви видя. Елате до градината на Вреде. Ще бъда там в 0 часа. “ Тя залепи плика и когато Бетси се върна, изпрати пред нея писмото.

И наистина през време на чая, който им поднесоха на една масичка-поднос в прохладната малка приемна, между двете жени се завърза един a cosy chat, какъвто бе обещала графиня Тверская преди пристигането на гостите. Критикуваха ония, които очакваха, и разговорът се спря на Лиза Меркалова.

— Тя е много мила и винаги ми е била симпатична — каза Ана.

— Вие трябва да я обичате. Тя бълнува за вас. Вчера след надбягванията дойде при мен и беше в отчаяние, че не ви завари. Казва, че вие сте истинска героиня на роман и че ако била мъж, би направила хиляди глупости заради вас. Стремов й казва, че тя и без това ги прави.

— Но, моля ви се, кажете ми, аз никога не съм могла да разбера — след като помълча малко, каза Ана, и то с такъв тон, който ясно показваше, че не задава празен въпрос, но че това, за което пита, е за нея по-важно, отколкото би могло да се очаква. — Моля ви се, кажете ми какви са нейните отношения с княз Калужски, така наречения Мишка? Аз съм ги срещала много малко. Какви са тия отношения?

Бетси се усмихна с очи и внимателно погледна Ана.

— Нов маниер — каза тя. — Те всички са избрали тоя маниер. Отпуснали са му края. Разбира се, от маниер до маниер има разлика.

— Да, но какви са отношенията й с Калужски?

Бетси неочаквано весело и неудържимо се разсмя, което се случваше рядко с нея.

— Вие си присвоявате областта на княгиня Мяхкая. Това е въпрос на ужасно дете — и Бетси очевидно искаше, но не можеше да се сдържи и избухна в оня заразителен смях, с какъвто се смеят рядко смеещите се хора. — Трябва да попитаме тях — рече тя през сълзите от смеха.

— Не, вие се смеете — каза Ана, която също се зарази неволно от смеха, — но аз никога не съм могла да разбера. Не разбирам тук ролята на мъжа й.

— Мъжът й ли? Мъжът на Лиза Меркалова носи подир нея одеялата и винаги е готов на услуги. А какво всъщност има по-нататък, никой не иска да знае. Нали знаете, в едно добро общество не говорят и дори не мислят за някои подробности на тоалета. Така е и тук.

— Ще отидете ли на празника на Роландаки? — попита Ана, за да промени разговора.

— Не смятам — отвърна Бетси и без да погледне приятелката си, внимателно започна да налива малките прозрачни чаши с ароматен чай. Като отмести едната чаша към Ана, тя извади цигара, пъхна я в сребърното цигаре и запуши.

— Виждате ли, аз съм в щастливо положение — вече без смях започна тя и взе чашата в ръка. — Разбирам и вас, разбирам и Лиза. Лиза е една от ония наивни натури, които, като децата, не разбират кое е хубаво и кое е лошо. Тя не е разбирала това поне когато е била твърде млада. И сега знае, че това неразбиране й прилича. Сега може би нарочно не разбира — каза Бетси с тънка усмивка. — Но Есе пак тия неща й приличат. Виждате ли, на едно и също нещо може да се гледа трагично и да се превърне то в мъка, а може да се гледа и просто, и дори весело. Може би вие сте склонна да гледате на нещата твърде трагично.

— Колко бих искала да познавам и другите така, както познавам себе си! — сериозно и умислено каза Ана. — Дали съм по-лоша от другите, или съм по-добра? Мисля, че съм по-лоша.

— Ужасно дете, ужасно дете! — повтори Бетси. — Но ето ги и тях.

XXIII

Чуха се стъпки и мъжки глас, след това женски глас и смях и най-после влязоха очакваните гости: Сафо Щолц и един сияещ, пращящ от здраве млад човек, така нареченият Васка. Ясно беше, че много му е понесло храненето със сурово говеждо, трюфели и бургундско вино. Васка се поклони на дамите и ги погледна, но само за миг. Той влезе след Сафо в приемната и тръгна подире й, сякаш беше вързан за нея, и не сваляше от нея искрящите си очи, сякаш искаше да я изяде. Сафо Щолц беше блондинка с черни очи. С високите токчета на обувките си тя влезе със ситни, пъргави крачки и силно, мъжки стисна ръка на дамите.

Ана не бе виждала още нито веднъж тая нова знаменитост и бе поразена както от хубостта й, така и от оная крайност, до която бе доведен тоалетът й, и от смелостта на маниерите й. От свои и чужди нежнозлатисти коси на главата й бе издигнат такъв ешафодаж, че по големина главата й се равняваше на стройно изпъкналия и твърде открит отпред бюст. А стремителността й напред беше такава, че при всяко движение изпод роклята й се очертаваха формите на коленете и горната част на крака и неволно изникваше въпросът къде отзад, в тая стъкмена люлееща се планина, завършва същинското й, малко стройно тяло, толкова оголено горе и толкова скрито отзад и долу.

Бетси побърза да я запознае с Ана.

— Можете ли да си представите, ние без малко щяхме да прегазим двама войника — веднага започна да разправя тя, като намигаше, усмихваше се и отдръпваше назад опашката си, която отведнъж бе попрехвърлила на едната страна. — Пътувахме с Васка… Ах, да, вие не се познавате. — И тя представи младия човек, като каза фамилното му име, изчерви се и се засмя звучно на грешката си, сиреч на това, че пред една непозната бе го нарекла Васка.

Васка още веднъж се поклони на Ана, но не й каза нищо. Той се обърна към Сафо:

— Изгубихте облога. Ние дойдохме по-рано. Плащайте — усмихнато каза той.

Сафо се засмя още по-весело.

— Не сега — каза тя.

— Все едно, ще го получа после.

— Добре, добре. Ах, да! — изведнъж се обърна тя към домакинята. — Хубава работа… Бях забравила… Доведох ви гост. Ето го.

Неочакваният млад гостенин, когото Сафо бе довела и за когото бе забравила, беше обаче такъв важен гостенин, че въпреки неговата младост и двете дами станаха да го посрещнат.

Това беше новият поклонник на Сафо. Сега и той ходеше по петите й като Васка.

Скоро дойдоха княз Калужски и Лиза Меркалова със Стремов. Лиза Меркалова беше слаба брюнетка с източен ленив тип лице и прелестни, загадъчни, както казваха всички, очи. Нейният тъмен тоалет (Ана веднага забеляза и оцени това) напълно отговаряше на хубостта й. Колкото Сафо бе сурова и стегната, толкова Лиза беше мека и отпусната.

Но според вкуса на Ана Лиза беше много по-привлекателна. За нея Бетси казваше на Ана, че си е присвоила тон на наивно дете, но когато Ана я видя, почувствува, че това не е истина. Тя действително беше наивна, покварена, но мила и кротка жена. Наистина тонът й беше същият като на Сафо; също както след Сафо, и след нея ходеха като зашити и я изпиваха с очи двама поклонници, единият млад, а другият старец; по в нея имаше нещо такова, което стоеше по-високо от онова, което я заобикаляше — в нея имаше блясък на истински брилянт между стъкла. Тъкмо тоя блясък светеше в прелестните й, наистина загадъчни очи. Умореният и същевременно страстен поглед на тия заобиколени с тъмен кръг очи поразяваше със съвършената си искреност. Надникнеше ли в тия очи, всекиму се струваше, че я е познал цяла и след като я познаеше, не можеше да не я обикне. Когато тя видя Ана, цялото й лице изведнъж светна в радостна усмивка.

— Ах, колко се радвам, че ви виждам! — каза тя и пристъпи към нея. — Вчера на надбягванията тъкмо се канех да дойда при вас и вие си отидохте. А ми се искаше толкова много да ви видя именно вчера. Нали беше ужасно? — каза тя, като гледаше Ана със своя поглед, който сякаш откриваше цялата й душа.

— Да, никак не съм очаквала, че тия неща вълнуват толкова много — каза Ана и се изчерви.

В това време компанията стана, за да отиде в градината.

— Аз няма да отида — усмихната каза Лиза и седна до Ана. — И вие няма да отидете, нали? Как им се ще да играят крокет!

— Не, аз обичам — каза Ана.

— Какво правите, за да не ви е скучно? Като ви погледне човек, става му весело. Вие живеете, а пък аз скучая.

— Как тъй скучаете? Та вие сте най-веселата компания в Петербург — каза Ана.

— Може би на ония, които не са от нашата компания, е още по-скучно, по нам, по-право на мене не ми е весело, а ужасно, ужасно скучно.

Сафо запуши цигара и отиде в градината с двамата млади хора. Бетси и Стремов останаха да пият чай.

— Как, скучно ли? — каза Бетси. — Сафо казва, че вчера се веселили много у вас.

— Ах, колко тягостно беше! — каза Лиза Меркалова. — След надбягванията отидохме всички у дома. И все същите, все същите хора! Все едно и също. Цяла вечер се търкаляхме по диваните. Какво весело има в това? Не, какво правите вие, за да не ви е скучно? — отново се обърна тя към Ана. — Достатъчно е човек да ви погледне и ще види — ето една жена, която може да бъде щастлива или нещастна, но не скучае. Научете ме, как правите това?

— Никак не правя — отвърна Ана, като се изчерви от тия натрапливи въпроси.

— Това е най-добрият маниер — намеси се в разговора Стремов.

Стремов беше около петдесетгодишен, полупобелял, още свеж, твърде некрасив, но с характерно и умно лице. Лиза Меркалова беше племенница на жена му и той прекарваше всичките си свободни часове с нея. Макар че бе враг по служба на Алексей Александрович, когато се срещна с Ана Каренина, като светски и умен човек, той се постара да бъде особено любезен с нея, жената на неговия враг.

— „Никак“ — подзе той, като се усмихваше тънко, — това е най-доброто средство. Отдавна ви казвам — обърна се той към Лиза Меркалова, — че за да не ти е скучно, трябва да не мислиш, че ще ти е скучно. Това е все едно, както не трябва да се боиш, че няма да заспиш, ако се страхуваш от безсъница. Тъкмо това ви каза и Ана Аркадиевна.

— Много бих се радвала, ако бях казала това, защото то не е само умно, но е и истина — усмихната каза Ана.

— Не, вие ми кажете, защо човек не може да заспи и не може да не скучае?

— За да заспиш, трябва да си работил, и за да се веселиш, също трябва да си работил.

— Защо ще работя, когато моята работа не е нужна никому? А пък аз не умея и не искам да се преструвам.

— Вие сте непоправима — каза Стремов, без да я погледне, и отново се обърна към Ана.

Понеже се срещаше рядко с Ана, той не можеше да й каже нищо друго освен банални неща, но и тия банални неща — кога щяла да се премести в Петербург, колко я обичала графиня Лидия Ивановна — той говореше с такъв израз, който показваше, че иска искрено да й бъде приятен и да й засвидетелствува уважението си и дори нещо повече.

Влезе Тушкевич и каза, че цялата компания чака играчите на крокет.

⇐ Предыдущая 20 21 22 23 242526 27 28 29 Следующая ⇒