Четвърта част 4 страница

Той излезе от ливадата и тръгна по шосето към селото. Подухваше ветрец и стана сиво, мрачно. Настъпи минутна мрачина, която обикновено предшествува разсъмването, пълната победа на светлината над тъмнината.

Като се свиваше от студа, Левин вървеше бързо и гледаше в земята. „Какво е това? Някой пътува с кола“ — помисли той, като чу звънчета, и вдигна глава. На четиридесет крачки от него, насреща му, по същото това гладко шосе, по което вървеше той, се движеше карета с четири коня, с куфари. Процепните коне се отклоняваха от коловозите и се притискаха към процепа, но сръчният колар, който седеше ребром на капрата, ги насочваше по пътя, така че колелата се търкаляха по гладкото.

Левин обърна внимание само на това и без да мисли кои може да са пътниците, разсеяно погледна в каретата.

В ъгъла на каретата дремеше една бабичка, а до прозореца седеше младо момиче, което, изглежда, току-що се бе събудило и държеше с две ръце панделките на бялата си шапчица. Светло и замислено, изпълнено цяло с един изящен и сложен вътрешен живот, чужд на Левин, момичето гледаше над главата му зарята на изгрева.

В същия миг, когато това видение вече изчезваше, две правдиви очи го погледнаха. Момичето го позна и радостно учудване озари лицето му.

Той не можеше да се излъже. Нямаше в света други като тия очи. В света имаше само едно същество, което съсредоточаваше за него цялата светлина и смисъла на живота. Това беше тя. Беше Кити. Той разбра, че тя пътува от близката железопътна гара за Ергушово. И всичко онова, което бе вълнувало Левин през тая безсънна нощ, всички решения, които бе взел — всичко изведнъж изчезна. Той с отврата си спомни своите мечти да се ожени за селянка. Само там, в тая бързо отдалечаваща се и отминала от другата страна на пътя карета, само там имаше възможност да се разреши загадката на живота му, която в последно време го потискаше така мъчително.

Тя не погледна повече. Престана да се чува скърцането на ресорите, едва се чуваха и звънчетата. Лаенето на кучетата показваше, че каретата е отминала и селото — и наоколо пак останаха пустите поля, селото отпред и той, самотен и чужд на всичко, самотно закрачил по безлюдното шосе.

Той погледна към небето, като се надяваше да види там оная раковина, на която се бе любувал и която олицетворяваше за него целия ход на мислите и чувствата му през тая нощ. На небето вече нямаше нищо, което да прилича на раковина. Там, в недосегаемата висина, бе станала вече тайнствена промяна. Нямаше и следа от раковина, а имаше един равен, разстлан по цялата половина на небето килим от все намаляващи и намаляващи къдрави облачета. Небето посиня и просия и със същата нежност, но и със същата недосегаемост отговаряше на питащия му поглед.

„Не — каза си той, — колкото и да е хубав тоя прост и трудов живот, не мога да се върна към него. Аз обичам нея. “

XIII

Никой, освен най-близките хора на Алексей Александрович, не знаеше, че тоя наглед студен и разсъдлив човек имаше една слабост, която противоречеше на общото устройство на характера му. Алексей Александрович не можеше равнодушно да слуша плач и да вижда сълзи в очите на дете или жена. Сълзите го довеждаха в състояние на смущение и той изгубваше напълно способност да съобразява. Управителят на канцеларията му и секретарят знаеха това и предупреждаваха посетителките да не плачат никак, ако не искат да попречат на работата си. „Ще се разсърди и няма да ви слуша“ — казваха те. И действително в такива случаи душевното разстройство, което сълзите причиняваха на Алексей Александрович, се изразяваше в прибързан гняв. „Не мога, не мога да направя нищо. Моля, излезте! “ — обикновено викаше той в такива случаи.

Когато на връщане от конните надбягвания Ана му каза за отношенията си с Вронски и веднага след това закри лицето си с ръце и заплака, Алексей Александрович, въпреки породилата се в него злоба към нея, почувствува същевременно прилив на онова душевно разстройство, каквото винаги му причиняваха сълзите. Понеже знаеше това и знаеше, че в тоя миг всяка изява на чувствата му би била в противоречие с положението, той гледаше да задуши в себе си всяка проява на живот и затова не се помръдваше и не я поглеждаше. Тъкмо на това се дължеше странният мъртвешки израз на лицето му, който така много порази Ана.

Когато стигнаха пред къщи, той й помогна да слезе от каретата и като направи усилие над себе си, с обикновената си учтивост се сбогува с нея и произнесе ония думи, които с нищо не го обвързваха; той каза, че утре ще й съобщи решението си.

Думите на жена му, които потвърдиха неговите най-лоши съмнения, му причиниха жестока болка в сърцето. Тая болка се засили и от странното чувство на физическа жалост към нея, каквато събудиха в него сълзите й. Но след като остана сам в каретата, за свое учудване и радост Алексей Александрович почувствува пълно освобождение както от тая жалост, така и от съмненията и страданията на ревността, които напоследък го измъчваха.

Той изпитваше чувството на човек, извадил зъб, който дълго време го е болял. След страшната болка и усещането на нещо огромно, по-голямо дори от главата, изтръгващо се от челюстта, болният, който още не може да повярва в щастието си, изведнъж усеща, че не съществува вече онова, което толкова дълго е тровило живота му и е приковавало цялото му внимание, и че той отново може да живее, да мисли и да се интересува не само от зъба си. Тъкмо това чувство изпита Алексей Александрович.

Болката беше странна и страшна, но бе минала вече; той чувствуваше, че може отново да живее и да мисли не само за жена си.

„Без чест, без сърне, без религия, покварена жена! Винаги съм знаел и виждал това, макар че от съжаление към нея се мъчех да се заблуждавам“ — каза си той. И наистина му се струваше, че винаги е виждал това; припомняше си подробностите от миналия им живот, които по-рано не му се виждаха нещо лошо — сега тия подробности показваха ясно, че тя винаги е била покварена. „Сбърках, дето свързах живота си с нея; но в моята грешка няма нищо лошо и затова не мога да бъда нещастен. Не аз съм виновен — каза си той, — а тя. Но аз нямам нищо общо с нея. Тя не съществува за мене…“

Всичко, което може да постигне нея и сипя й, към когото, също както и към нея, чувствата му бяха се променили, престана да го занимава. Онова, което го занимаваше сега, беше само въпросът как по най-добър, по най-приличен, по най-удобен за себе си и поради това най-справедлив начин да се отърси от калта, с която тя бе го опръскала при падането си, и да продължи да върви по своя път на деен, честен и полезен живот.

„Аз не мога да бъда нещастен, задето една окаяна жена е направила престъпление; трябва само да намеря най-добрия изход от това тежко положение, в което тя ме поставя. И ще го намеря — говореше си той, като се мръщеше все повече и повече. — Не съм първият, не съм и последният. “ И покрай примерите от историята, начело с пресния в паметта на всички пример с Хубавата Елена на Менелай, цяла редица случаи от изневери на съвременни жени към мъжете им във висшето общество изникна във въображението на Алексей Александрович. „Дарялов, Полтавски, княз Карибанов, граф Паскудин, Драм… Да, и Драм… такъв честен, делови човек… Семьонов, Чагин, Сигонин — припомняше си Алексей Александрович. — Да предположим, че някакъв неразумен ridicule[37] пада върху тия хора, но аз никога не съм виждал в това нищо друго освен нещастие и винаги съм му съчувствувал“ — каза си Алексей Александрович, макар че това не беше истина, понеже той никога не съчувствуваше на такива нещастия, а толкова по-високо ценеше себе си, колкото по-чести бяха примерите с жени, които изневеряват на мъжете си. „Това е нещастие, което може да постигне всекиго. Това нещастие постигна и мене. Въпросът е само как най-добре да понеса това положение. “ И той започна да прехвърля през ума си подробно начините, по които постъпваха хора, намиращи се в същото положение като него.

„Дарялов се би на дуел…“

На младини дуелът особено занимаваше мисълта на Алексей Александрович тъкмо защото беше физически плах човек и добре знаеше това. Алексей Александрович не можеше без ужас да помисли за пистолета, насочен към него, и никога през живота си не бе си служил с никакво оръжие. Тоя ужас от млади години често го караше да мисли за дуела и да се поставя в положение, при което може да потрябва да излага живота си на опасност. След като достигна успех и твърдо положение в живота, той забрави за това чувство; но навикът на чувството надделя и страхът да не го помислят страхлив и сега се оказа толкова силен, че Алексей Александрович дълго и всестранно обмисляше и мислено допущаше въпроса за един дуел, макар и да знаеше предварително, че в никакъв случай не ще се бие.

„Без съмнение нашето общество е още така диво (не е както в Англия), че мнозина — а в числото на тия мнозина бяха ония, за чието мнение Алексей Александрович особено държеше — ще погледнат на един дуел с добро око; но какъв ще бъде резултатът? Да предположим, че го извикам на дуел — продължи да мисли Алексей Александрович и като си представи живо нощта, която ще прекара след извикването на дуел, и пистолета, насочен към него, той изтръпна и разбра, че никога няма да направи това, — да предположим, че го извикам на дуел. Да предположим, че ще ме научат — продължи да мисли той, — ще ме поставят, аз ще дръпна спусъка — каза си той, като затвори очи — и се окаже, че съм го убил — каза си Алексей Александрович и разтърси глава, за да отпъди тия глупави мисли. — Какъв смисъл има убийството на един човек, за да определя отношението си към престъпната жена и сина си? Точно така аз трябва да реша какво трябва да правя с нея. Но което е още по-вероятно и което сигурно ще стане — аз ще бъда убит или ранен. Аз, невинният човек, жертвата — убит или ранен. Още по-безсмислено. Но нещо повече: извикването на дуел от моя страна ще бъде нечестна постъпка. Нима не зная предварително, че моите приятели никога няма да ме оставят да се дуелирам — няма да допуснат животът на един държавник, нужен на Русия, да бъде изложен на опасност? Какво ще стане тогава? Ще излезе, че аз, знаейки предварително, че работата никога няма да стигне до опасност, съм искал с това извикване на дуел само да си придам някакъв лъжлив блясък. Това е нечестно, това е фалшиво, това е заблуждаване на другите и на самия себе си. Дуелът е немислим и никой не го очаква от мене. Моята цел е да запазя репутацията си, която ми трябва, за да продължа безпрепятствено дейността си. “ Служебната дейност, която и по-рано в очите на Алексей Александрович имаше голямо значение, сега му се видя особено значителна.

След като обсъди и отхвърли мисълта за дуел, Алексей Александрович се обърна към развода — другия изход, който бяха избрали някои от ония мъже, за които той си спомни. Като прехвърляше в паметта си всички известни случаи на разводи (такива имаше твърде много в най-висшето общество, което той добре познаваше), Алексей Александрович не намери нито един, дето целта на развода да е била същата, която имаше той. Във всички тия случаи мъжът отстъпваше или продаваше невярната си жена и тъкмо оная страна, която поради виновността си нямаше право да встъпва в брак, завързваше измислени, мнимо узаконени отношения с новия съпруг. А при своя случай. Алексей Александрович виждаше, че не може да се постигне законен развод, сиреч такъв развод, при който да бъде отхвърлена само виновната жена. Той виждаше, че сложните условия на живота, в които се намираше, не допущат възможността от ония груби доказателства, които законът изисква, за да докаже престъпността на жената; виждаше, че дори и да има такива доказателства, известна изтънченост на тоя живот не допуша прилагането им, че прилагането на такива доказателства би унизило пред общественото мнение повече него, отколкото нея.

Опитът за развод можеше да доведе само до скандален процес, който би бил добре дошъл за враговете му, за да оклеветят и злепоставят високото му положение в обществото. А главната цел — да се изясни положението с най-малко разстройство — не се постигаше и чрез развод. Освен това при един развод, дори при опит за развод, очевидно жената скъсва отношенията си с мъжа и се свързва с любовника си. А в душата на Алексей Александрович, въпреки неговото вече пълно, както му се струваше, презрително равнодушие към жена му, оставаше към нея едно чувство — нежелание тя да може да се свърже безпрепятствено с Вронски и по тоя начин престъплението й да бъде от полза за нея. Дори мисълта за това така много раздразни Алексей Александрович, че само като си представи това, той простена от вътрешна болка, повдигна се и промени мястото си в каретата и дълго след това, намръщен, увиваше с пухкавото одеяло зиморничавите си костеливи крака.

„Освен формалния развод бих могъл да постъпя и като Карибанов, Паскудин и добрия Драм, сиреч да се разделя с жена си“ — продължи да мисли той, след като се успокои; но и тая мярка имаше същите позорни неудобства както при развода и главно — също както формалният развод и това средство хвърляше жена му в прегръдките на Вронски. „Не, това е невъзможно, невъзможно! — заговори високо той, като започна пак да се загъва с одеялото. — Аз не мога да бъда нещастен, но и тя, и той не трябва да бъдат щастливи. “

Чувството на ревност, което го измъчваше през време на неизвестността, бе преминало оня миг, когато думите на жена му сякаш му измъкнаха с болка един зъб. Но това чувство се замени с друго: с желанието тя не само да не тържествува, но и да получи възмездие за престъплението си. Той не признаваше това чувство, но дълбоко в душата си искаше тя да пострада, задето бе нарушила спокойствието и честта му. И след като прехвърли отново през ума си условията на дуела, развода, раздялата и след като ги отхвърли отново, Алексей Александрович се убеди, че има само един изход — да я задържи при себе си, като скрие станалото от обществото, и като употреби всички зависещи от него средства, да прекрати връзките й и главно — това нещо той не искаше да признае дори пред себе си — да я накаже. „Трябва да обявя решението си, че след като съм обмислил тежкото положение, в което тя постави семейството, всеки друг изход ще бъде по-лош и за двете страни, отколкото запазването на външното status quo[38], и че аз съм съгласен да спазвам това status quo, но при строгото условие и тя да изпълнява волята ми, сиреч да прекрати отношенията с любовника си. “ В подкрепа на това решение, когато то бе взето вече окончателно, на Алексей Александрович му хрумна още едно важно съображение. „Само при такова решение аз постъпвам и съгласно с религията — каза си той, — само при това решение не отблъсвам престъпната си жена, а й давам възможност да се поправи и дори — колкото и тежко да бъде за мене това — посвещавам част от силите си за поправянето и спасението й. “ Макар Алексей Александрович и да знаеше, че не може да има нравствено влияние върху жена си, че от целия тоя опит за нейното поправяне няма да излезе нищо освен лъжа; макар че, преживявайки тия тежки минути, той не бе помислил нито веднъж да търси ръководство от религията, сега, когато решението му съвпадаше с изискванията, както му се струваше, на религията, тая религиозна санкция на неговото решение му даваше пълно удовлетворение и донейде успокоение. Радостно му бе да мисли, че дори при един толкова важен случай в живота никой не ще бъде в състояние да каже, че не е постъпил съгласно с принципите на оная религия, чието знаме той винаги държеше високо сред общата студенина и равнодушие. Като обмисляше по-нататъшните подробности, Алексей Александрович не виждаше дори защо отношенията с жена му да не могат да си останат почти същите, както и по-рано. Несъмнено той никога не ще бъде в състояние да й възвърне уважението си; но нямаше и не можеше да има никакви причини да разваля живота си и да страда поради това, че тя е лоша и невярна жена. „Да, ще мине време, времето, което всичко изглажда, и ще се възстановят по-раншните отношения — каза си Алексей Александрович, — сиреч ще се възстановят в такава степен, че няма да чувствувам огорчения през целия си живот. Тя трябва да бъде нещастна, но аз не съм виновен и затова не мога да бъда нещастен. “

XIV

Когато наближи Петербург, Алексей Александрович не само се бе спрял напълно на това решение, но и състави в ума си писмото, което ще пише до жена си. Той влезе в стаята на вратаря, погледна писмата и книжата, донесени от министерството, и заповяда да ги внесат след него в кабинета.

— Днес няма да приемате никого — отговори той на въпроса на вратаря, като подчерта думите „няма да приемате“ с известно удоволствие, което беше признак на доброто му настроение.

В кабинета си Алексей Александрович мина два пъти насам-натам, спря се до грамадната си писмена маса, на която бяха вече запалени от влезлия преди него камериер шест свещи, изпука с пръстите си и седна, подреждайки писмените принадлежности. Той се облакъти на масата, наведе глава настрани, помисли един миг и започна да пише, без да спре нито секунда. Пишеше без обръщение и на френски, като си служеше с местоимението „вие“, което няма оня характер на студенина, какъвто има на руски език.

„При последния ни разговор ви изказах моето намерение да ви съобщя решението си относно предмета на тоя разговор. След като обмислих внимателно всичко, пиша ви сега, за да изпълня това обещание. Моето решение е следното: каквито и да са вашите постъпки, аз нямам право да скъсвам връзките, с които сме свързани по волята на всевишния. Семейството не може да се разруши поради каприза, произвола или дори поради престъплението на единия от съпрузите и нашият живот трябва да продължи, както е било досега. Това е необходимо за мене, за вас, за нашия син. Напълно съм уверен, че сте се разкаяли и се разкайвате за това, което служи като повод на това ми писмо, и че ще ми помогнете да изскубнем от корен причината за несъгласието ни и да забравим миналото. В противен случай сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син. Върху всичко това се надявам да си поговорим по-подробно при една лична среща. Понеже курортният сезон свършва, бих ви помолил да се пренесете в Петербург колкото може по-скоро, не по-късно от вторник. Ще бъдат направени всички необходими нареждания за пренасянето ви. Моля да си вземете бележка, че придавам особено значение на изпълнението на тая ми молба.

А. Каренин

P. S. В писмото си прилагам и пари, които могат да ви потрябват за разноски. “

Той прочете писмото и остана доволен, особено от това, че се сети да приложи пари: нямаше ни жестока дума, ни укор, но нямаше и снизходителност. И главно — прехвърлен бе златен мост за връщане. След като сгъна писмото и го заглади с големия масивен нож от слонова кост и след като го сложи в плик заедно с парите, той позвъни с удоволствие, каквото винаги изпитваше, когато боравеше с хубаво подредените си писмени принадлежности.

— Ще го дадеш на куриера да го занесе утре на Ана Аркадиевна във вилата — каза той и стана.

— Слушам, ваше превъзходителство; да ви донеса ли чая в кабинета?

Алексей Александрович нареди да му донесат чая в кабинета и като си играеше с масивния нож, тръгна към креслото, до което бе приготвена лампа и една зачетена френска книга върху евгюбическите надписи. Над креслото висеше овален портрет на Ана в златна рамка, нарисуван прекрасно от един знаменит художник. Алексей Александрович го погледна. Непроницаемите очи го гледаха иронично и дръзко както през последната вечер на обяснението им. Непоносимо дръзко и предизвикателно подействуваха на Алексей Александрович отлично нарисуваните от художника черна дантела на главата, черни коси и прекрасна бяла ръка с отрупан с пръстени безимен пръст. Като погледа около минута портрета, Алексей Александрович изтръпна дотолкова, че устните му се разтрепериха и издадоха звука „брр“ и той се извърна. Бързо седна в креслото, разтвори книгата. Опита се да чете, но никак не можеше да възстанови в себе си предишния твърде жив интерес към евгюбическите надписи. Гледаше в книгата и мислеше за друго. Но не мислеше за жена си, а за едно изникнало напоследък усложнение в държавническата му дейност, което по това време съставяше главния интерес на службата му. Той чувствуваше, че по-дълбоко от когато и да било вниква сега в това усложнение и че в главата му се заражда — той можеше да каже това, без да се самоизмамва — една капитална мисъл, която трябва да оправи цялата тая работа, да го издигне в служебната му кариера, да обори враговете му и поради това да донесе твърде голяма полза на държавата. Още щом слугата му поднесе чая и излезе от стаята, Алексей Александрович стана и пристъпи до писмената си маса.

Премести в средата на масата чантата с текущите преписки, с едва доловима усмивка на самодоволство извади молив от стойката и се задълбочи в четене на поисканото от него сложно дело, което се отнасяше до предстоящото усложнение. Това усложнение беше следното. Особеността на Алексей Александрович като държавник, оная свойствена само нему характерна черта, каквато има всеки проспериращ чиновник и която заедно с упоритото му честолюбие, сдържаност, честност и самоувереност бе създала кариерата му, се състоеше в пренебрегване на канцеларската официалност, в съкращаване на преписките, в по възможност пряко отнасяне към живата работа и в икономия. А случи се, че в знаменитата комисия на 2 юни бе внесено делото за напояване на нивите в Зарайска губерния, което се намираше в министерството на Алексей Александрович и представляваше красноречив пример за безплодно пилеене на пари и за канцеларско отнасяне към работата. Алексей Александрович знаеше, че тая инициатива е справедлива. Делото за напояване на нивите в Зарайска губерния бе започнато от предшественика на предшественика на Алексей Александрович И наистина за тая работа бяха похарчени и се харчеха твърде много пари, и то съвсем непроизводително, и цялата работа очевидно не можеше да доведе до нищо. Като встъпи в длъжност, Алексей Александрович веднага разбра това и искаше да сложи ръка на тая работа; но на първо време, когато чувствуваше положението си още незатвърдено, той знаеше, че това ще бъде неблагоразумно, защото се засягаха твърде много интереси: а отпосле като се залови с други работи, той просто забрави за това дело. Както всички други работи, и то вървеше от само себе си, по силата на инерцията. (Много хора се хранеха от това дело, особено едно много нравствено и музикално семейство: всички дъщери свиреха на струнни инструменти. Алексей Александрович познаваше това семейство и беше кум на една от по-големите дъщери. ) Възобновяването на това дело от едно враждебно министерство беше според Алексей Александрович нечестно, защото във всяко министерство има и други дела, които поради известно служебно приличие никой не възобновява. Но сега, щом като му хвърляха ръкавицата, той смело я поемаше и искаше да се назначи специална комисия, която да проучи и провери работите на комисията по напояване нивите в Зарайска губерния; но затова пък той не оставяше на мира тия господа. Поиска да се назначи и една специална комисия по делото за настаняване на малцинствата[39]. Въпросът за настаняване на малцинствата бе случайно повдигнат в комитета на 2 юни и бе подкрепен енергично от Алексей Александрович като въпрос, който не търпи отлагане поради плачевното състояние на малцинствата. В комитета този въпрос послужи като повод за препирня между няколко министерства. Министерството, което бе враждебно на Алексей Александрович, доказваше, че положението на малцинствата е твърде цветущо и че проектираното преустройство може да спре тяхното процъфтяване, а ако има нещо лошо, то е само защото министерството на Алексей Александрович не изпълнява предписаните от закона мерки. Сега Алексей Александрович имаше намерение да иска: първо, да се състави една нова комисия, на която да се възложи да изследва на място състоянието на малцинствата; второ, ако се окаже, че положението на малцинствата е наистина такова, каквото се рисува от намиращите се в ръцете на комитета официални данни, да бъде назначена още една, втора, научна комисия, за да изследва причините за това нерадостно положение на малцинствата от следните гледища: а) политическо, б) административно, в) икономическо, г) етнографско, д) материално и е) религиозно; трето, да се изискат от враждебното министерство сведения за ония мерки, които през последното десетилетие са били взети от това министерство, за да се премахнат неизгодните условия, в които днес се намират малцинствата; и най-после, четвърто, да се поиска от министерството обяснение защо, както личи от постъпилите в комитета сведения под № 17 015 и 18 308 от 5 декември 1863 и 7 юни 1864 г., то е действувало напълно противно на смисъла на основния и органически закон, т… параграф 18, и забележката към параграф 36. Руменина на оживление покри лицето на Алексей Александрович, когато той бързо резюмираше тия си мисли. След като изписа един лист, той стана, позвъни и предаде бележка за управителя на канцеларията, за да му дадат необходимите справки. Закрачи насам-натам из стаята, отново погледна портрета, намръщи се и се усмихна презрително. След като почете още от книгата за евгюбическите надписи и поднови интереса си към тях, в единадесет часа Алексей Александрович отиде да спи и когато, легнал в леглото, си спомни за станалото с жена му, то му се представи вече не в такава мрачна светлина.

Макар Ана упорито и с озлобление да противоречеше на Вронски, когато той й казваше, че положението й е невъзможно и я убеждаваше да открие всичко на мъжа си, дълбоко в душата си тя смяташе положението си за лъжливо и нечестно и най-искрено желаеше да го промени. Когато се връщаше с мъжа си от надбягванията, в един миг на вълнение тя му откри всичко; въпреки болката, която изпита, беше доволна от това. След като се раздели с него, тя си казваше, че е доволна, че сега всичко ще се изясни и поне няма да има лъжа и измама. Струваше й се несъмнено, че сега положението й ще се определи завинаги. Това ново положение може да е лошо, но ще бъде определено, в него няма да има неясност и лъжа. Болката, която с признанието си тя бе причинила на себе си и на мъжа си, ще бъде възнаградена сега с това, че всичко ще стане ясно, мислеше тя. Същата нощ се срещна с Вронски, но не му каза какво бе станало между нея и мъжа й, макар че трябваше да му каже, за да се изясни положението.

На сутринта, когато се събуди, първото нещо, което си спомни, бяха думите, казани от нея на мъжа й, и тия думи й се сториха така ужасни, че тя не можеше да разбере сега как се е решила да изрече тия странни груби думи и не можеше да си представи какво ще излезе от всичко това. Но думите бяха казани и Алексей Александрович си отиде, без да каже нищо. „Видях се с Вронски и не му казах. Още същия миг, когато той си отиваше, исках да го върна и да му кажа, но се отказах, защото бе странно защо не му казах още първия миг. Защо исках да му кажа и не му казах? “ И в отговор на тоя въпрос буйна руменина от срам се разля по лицето й. Тя разбра кое я е спирало да направи това: разбра, че се е срамувала.

Положението и, което снощи й се струваше изяснено, сега изведнъж й се видя не само неизяснено, но и безизходно. Достраша я от позора, за който по-рано дори не мислеше. Само като си представяше какво може да направи мъжът й, обземаха я най-страшни мисли. През ума й минаваше, че ей сега ще дойде управителят и ще я изгони от къщи, че позорът й ще стане достояние на целия свят. Питаше се къде ще отиде, когато я изпъдят от къщи, и не намираш отговор.

Когато мислеше за Вронски, струваше й се, че той не я обича, че вече започва да му омръзва, че тя не може да му предложи себе си и затова чувствуваше враждебност към него. Струваше й се, че думите, които бе казала на мъжа си и които непрестанно повтаряше в ума си, ги е казала пред всички и всички са ги чули. Тя не можеше да се реши да погледне в очите ония, с които живееше. Не можеше да се реши да извика слугинята, а още по-малко да слезе в долния етаж и да види сина си и гувернантката.

Прислужницата, която отдавна вече се ослушваше до вратата, сама влезе в стаята й. Ана въпросително я погледна в очите и смутено се изчерви. Прислужницата се извини, като каза, че е влязла, защото й се сторило, че се звъни. Тя й донесе роклята и една бележка. Бележката беше от Бетси. Бетси й напомняше, че тая сутрин у дома й ще се съберат на крокет Лиза Меркалова и баронеса Щолц с поклонниците си Калужски и стареца Стремов. „Елате поне да погледате, от любопитство към нравите. Ще ви чакам“ — завършваше тя.

Ана прочете бележката и тежко въздъхна.

— Не ми трябва нищо, нищо — каза тя на Анушка, която разместваше стъкленичките и четчиците върху тоалетната й масичка. — Иди си, аз ще се облека ей сега и ще изляза. Не ми трябва нищо, нищо.

Анушка излезе, но Ана не започна да се облича, а седеше в същото положение, отпуснала глава и ръце, и от време на време потреперваше с цялото си тяло, сякаш искаше да направи някакво движение, да каже нещо, и пак утихваше. Тя повтаряше непрестанно: „Боже мой! Боже мой! “ Но нито „Боже“, нито „мой“ имаха някакъв смисъл за нея. Мисълта да търси помощ за положението си в религията, въпреки че никога не бе се съмнявала в религията, в която бе възпитана, беше за нея така чужда, както да търси помощ от самия Алексей Александрович. Тя предварително знаеше, че помощта на религията е възможна само при условие, че се отрече от онова, което беше за нея целият смисъл на живота. Не само й беше тежко, но започна да изпитва страх от това ново душевно състояние, което не би изпитвала никога. Чувствуваше, че в душата й всичко започва да се раздвоява, както понякога се раздвояват предметите пред уморените очи. Понякога не знаеше от какво се страхува и какво иска. Дали се страхува и желае това, което беше, или онова, което ще бъде, и какво именно иска — тя не знаеше.

⇐ Предыдущая 19 20 21 22 232425 26 27 28 Следующая ⇒