Четвърта част 3 страница

В черквата имаше само селяни, слуги и жените им.

Но Даря Александровна видя или й се стори, че видя възхищението, което предизвикаха децата й и тя. В спретнатите си дрешки децата не само бяха прекрасни, но бяха и мили с хубавото си държане. Наистина Альоша не стоеше съвсем добре: все се обръщаше и искаше да види отзад палтенцето си; но все пак беше необикновено мил. Таня се държеше като голяма и наблюдаваше малките. А по-малката, Лили, беше прелестна с наивното си учудване от всичко и човек не можеше да не се усмихне, когато, след като се причести, тя каза: „Please, some more. “[36]

Когато се връщаха в къщи, децата чувствуваха, че е станало нещо тържествено и бяха много мирни.

Всичко вървеше добре и в къщи; но през време на закуската Гриша започна да подсвирква и което беше най-лошото, не послуша англичанката и затова бе лишен от сладка баница. Ако беше там, Даря Александровна не би допуснала наказание в такъв ден; но трябваше да се подкрепи нареждането на англичанката и тя потвърди решението й да не се даде сладка баница на Гриша. Това развали донейде общата радост.

Гриша плачеше, като казваше, че и Николенка е подсвирквал, а него не наказват, и че той плаче не за баница — на него му е все едно, — а защото са несправедливи. Това беше вече твърде тъжно и Даря Александровна реши да поприказва с англичанката и да простят на Гриша. Тя тръгна към нея. Но когато минаваше през салона, видя една сцена, която изпълни сърцето й с такава радост, че в очите й се появиха сълзи и тя сама прости на престъпника.

Наказаният седеше на ъгловия прозорец в салона; до него стоеше Таня с чинийка. Уж че иска да даде обед на куклите, тя бе помолила англичанката да й разреши да занесе своята порция баница в детската стая и вместо, това я занесе на братчето си. Като продължаваше да плаче за несправедливостта на претърпяното от него наказание, то ядеше донесената баница и през сълзи току нареждаше: „Яж и ти, заедно да я ядем… заедно. “

Отначало Таня бе обзета от жалост към Гриша, след това от съзнание за добродетелната си постъпка и в нейните очи също имаше сълзи; но тя не се отказваше и ядеше своя дял.

Когато видяха майка си, те се изплашиха, но като се взряха в лицето й, разбраха, че не правят лошо, засмяха се и с пълни с баница уста започнаха да бършат с ръце засмените си устни, така че изпоцапаха целите си светнали лица със сълзи и сладко.

— Леле майчице! Новата бяла рокля! Таня! Гриша! — каза майка им, като се мъчеше да спаси роклята, но същевременно със сълзи на очи се усмихваше с блажена, възторжена усмивка.

Съблякоха новите им дрехи, наредиха да облекат на момичетата блузки, а на момчетата стари палтенца и заповядаха да впрегнат кабриолета — за огорчение на управителя пак с неговия Дорчо, — за да идат за гъби и да се къпят. В детската стая екна възторжен вик, който не утихна до самото тръгване за къпалнята.

Набраха цяла кошница гъби, дори Лили намери печурка. По-рано се случваше мис Гул да намери и да я посочи; но сега тя сама намери голяма печурка и всички радостно извикаха: „Лили намери печурка! “

След това стигнаха до реката, оставиха конете под брезичките и тръгнаха към къпалнята. Кочияшът Терентий върза за едно дърво конете, които се пазеха с опашките от стършели, легна, като стъпка тревата, в сянката на една бреза и запуши, а от къпалнята долиташе до него нестихващият весел детски писък.

Макар че бе голямо главоболие да се наглеждат всички деца и да се спират лудориите им, макар че бе трудно да се помнят и да не се объркват всички тия чорапки, панталонки и обуща на разни крака и да се развързват, разкопчават и завързват връзки и копчета, Даря Александровна, която винаги обичаше къпането и го смяташе полезно за децата, не се наслаждаваше от нищо така много, както от това къпане с всички деца. За нея бе голяма наслада да пипа всички тия пухкави крачета, да им обува чорапки, да взема на ръце и потапя тия голи телца и да слуша ту радостни, ту уплашени викове; да гледа тия запъхтени, с отворени, изплашени и весели очи лица, тия плискащи се ангелчета.

Когато половината от децата вече бяха облечени, към къпалнята се приближиха и плахо се спряха две жени-надничарки, които бяха ходили да берат лапад и млечок. Матрьона Филимоновна извика едната да й подаде да изсуши един изтърван във водата чаршаф и една риза и Даря Александровна заприказва с жените. Жените, които отначало се смееха в шепата си и не можеха да разберат какво ги питат, скоро се окуражиха и се разприказваха, като подкупиха веднага Даря Александровна с искреността, с която се любуваха на децата.

— Ех, че хубавица, беличка като захар! — каза едната, любувайки се на Танечка и поклащайки глава. — Ама е слабичка…

— Да, беше болна.

— Я гледай, и него са къпали! — каза другата за кърмачето.

— Не, то е едва на три месеца — отвърна с гордост Даря Александровна.

— Я гледай!

— Ами ти имаш ли деца?

— Имах четири, останаха две: момче и момиче. Отбих я през миналите месници.

— Ами на колко месеца е?

— Втора година кара.

— Защо си я кърмила толкова дълго?

— Така сме свикнали — три поста…

И разговорът стана твърде интересен за Даря Александровна: как е родила, от що е било болно детето, де е мъжът й, често ли си идва?

На Даря Александровна не й се искаше да се отдели от жените, толкова интересен беше разговорът с тях, така напълно еднакви бяха интересите им. А най-приятно й беше, че виждаше ясно как тия жени се любуват най-много на това, че тя има толкова много деца и всички са хубави. Жените разсмяха Даря Александровна, но разсърдиха англичанката с това, че тя бе причина за тоя непонятен за нея смях. Една от младите жени се взираше в англичанката, която се обличаше последна, и когато тя облече третата си фуста, жената не можа да се сдържи да не се обади. „Виж я ти, навлича се, навлича и все не й стига! “ — каза тя и всички избухнаха в смях.

Заобиколена от всички деца, изкъпани, с мокри глави, Даря Александровна, с кърпа на главата, наближаваше вече към къщи, когато кочияшът каза:

— Идва някакъв господин, май че е от Покровское. Даря Александровна погледна напред и се зарадва, като видя познатата фигура на идващия насреща им Левин, със сива шапка и сиво палто. Тя се радваше винаги когато го срещнеше, но сега й бе особено приятно, че той я вижда в цялата й слава. Никой по-добре от Левин не можеше да разбере нейното величие.

Когато я видя, той се озова пред една от картините на своя въображаем бъдещ семеен живот.

— Сякаш сте квачка, Даря Александровна.

— Ах, колко се радвам! — каза тя и му протегна ръка.

— Радвате се, а не се обаждате, че сте тук. При мене е брат ми. Получих писъмце от Стива, пише ми, че сте тук.

— От Стива ли? — учуди се Даря Александровна.

— Да, той ми пише, че сте тук, и смята, че ще ми позволите да ви помогна с нещо — каза Левин и като каза това, изведнъж се смути, прекъсна и мълчаливо продължи да върви край кабриолета, като късаше липови стръкчета и ги хапеше. Той се смути поради предположението, че на Даря Александровна няма да й е приятна помощта на чужд човек в една работа, която е трябвало да свърши мъжът й. И наистина на Даря Александровна не се харесваше тоя навик на Степан Аркадич да заангажирва чужди хора със семейните си работи. И тя веднага схвана, че Левин разбира това. И тъкмо за тая тънкост да разбира, за тая деликатност Даря Александровна обичаше Левин.

— То се знае — каза Левин, — аз разбрах, че искате само да ме видите и много се радвам. Разбира се, представям си, че за една градска домакиня като вас тук ще бъде трудно и ако ви потрябва нещо, аз съм цял на услугите ви.

— О, не! — каза Даря Александровна. — На първо време беше неудобно, но сега всичко се нареди отлично благодарение на старата ми бавачка — продължи тя, като посочи Матрьона Филимоновна, която разбра, че говорят за нея и весело и дружелюбно се усмихна на Левин. Тя го познаваше и знаеше, че той е добър кандидат за младата и господарка и желаеше работата да се нареди.

— Заповядайте, качете се, ще ви направим място в колата — каза му тя.

— Не, аз ще се разходя. Деца, кой ще дойде да се надпреварваме с конете?

Децата познаваха много малко Левин, не си спомняха кога са го виждали, но не проявяваха към него окова странно чувство на срамежливост и отврата, което децата така често изпитват към възрастните неискрени хора и за което така често и зле си изпащат. Лицемерието във всяко отношение може да измами и най-умния, проницателен човек; но колкото и изкусно да се прикрива то, дори най-ограниченото дете го открива и се отвращава от него. Каквито и недостатъци да имаше Левин, у него нямаше дори признак на лицемерие и затова децата проявиха към него същото дружелюбие, каквото бяха прочели и по лицето на майка си. На неговата покана двете най-големи веднага скочиха и хукнаха заедно с него също така просто, както биха тичали с бавачката, с мис Гул или с майка си. Лили също се замоли да я пуснат при него и майка й му я подаде; той я сложи на рамото си и затича с нея.

— Не се бойте, не се бойте, Даря Александровна — каза той, като се усмихваше весело на майката, — няма да я ударя, нито ще я изтърва.

И като наблюдаваше сръчните му, силни, предпазливо грижливи и твърде напрегнати движения, майката се успокои и весело и одобрително му се усмихваше.

Тук, на село, с децата и със симпатичната му Даря Александровна, Левин изпадна в онова детски весело настроение, което често го обземаше и което Даря Александровна особено обичаше у него. Тичайки с децата, той ги учеше на гимнастика, разсмиваше мис Гул с лошия си английски език и разправяше на Даря Александровна за заниманията си на село.

След обеда, седнала с него сама на балкона, Даря Александровна заприказва за Кити.

— Знаете ли? Кити ще дойде тук и ще прекара лятото, заедно с мене.

— Наистина ли? — попита той пламнал и веднага, за да промени разговора, каза: — Значи, да ви изпратя две крави? Щом искате да плащате, ще ми платите по пет рубли на месец, ако не ви е съвестно.

— Не, благодаря. Ние се оправихме вече.

— Добре, тогава ще прегледам вашите крави и ако ми позволите, ще наредя как да ги хранят. Цялата работа е в храненето.

И само за да отплесне разговора, Левин изложи на Даря Александровна една теория за млечното стопанство, която се състоеше в това, че кравата е само машина за преработване на кърмата в мляко и т. н.

Той говореше тия работи и страстно желаеше да чуе подробности за Кити, но същевременно се страхуваше от това. Страх го беше да не би да си развали спокойствието, което бе постигнал с такава мъка.

— Да, но за всичко това трябва да се следи, а кой ще прави това? — неохотно отвърна Даря Александровна.

Благодарение на Матрьона Филимоновна сега тя бе уредила така добре стопанството, че не й се искаше да променя нищо в него; пък и не вярваше в Левиновите познания по селско стопанство. Схващанията му, че кравата била машина за правене на мляко, й се виждаха подозрителни. Струваше й се, че такива разсъждения могат само да попречат на едно стопанство. Всичко това й се виждаше много по-просто: трябва само, както обясняваше Матрьона Филимоновна, да се дава повече кърма и вода на Пъструшка и Белка, а освен това готвачът да не изнася помията от кухнята за кравата на перачката. Това бе ясно. А разсъжденията му за брашнената и тревна кърма бяха съмнителни и неясни. И главно, искаше й се да говори за Кити.

— Кити ми пише, че желае само уединение и спокойствие — каза Доли след настъпилото мълчание.

— А със здравето по-добре ли е? — с вълнение попита Левин.

— Слава Богу, поправила се е напълно. Никога не съм вярвала, че тя има гръдна болест.

— Ах, много се радвам! — каза Левин и Доли долови нещо трогателно, безпомощно на лицето му, когато той каза това и мълчаливо я погледна.

— Слушайте, Константин Дмитрич — каза Даря Александровна, като се усмихваше със своята добра и донейде иронична усмивка, — защо се сърдите на Кити?

— Аз ли? Не й се сърдя — каза Левин.

— Не, сърдите й се. Защо, когато бяхте в Москва, не дойдохте нито у нас, нито у тях?

— Даря Александровна — каза той и се изчерви чак до корените на косите си, — аз дори се чудя, че с вашата доброта вие не схващате това. Как не ви е просто жал за мене, когато знаете, че…

— Какво да зная?

— Че аз направих предложение и че получих отказ — рече Левин и цялата оная нежност, която само преди миг той чувствуваше към Кити, се смени в душата му с чувство на злоба за обидата.

— Но защо мислите, че зная?

— Защото всички знаят това.

— Тук вече се лъжете; аз не знаех, макар че се досещах.

— А! Но сега вече знаете.

— Аз знаех само, че е имало нещо, но какво, никога не можах да науча от Кити. Виждах само, че е имало нещо, което ужасно я измъчваше, и че тя ме молеше да не говорим никога за това. А щом не го е казала на мен, не го е казала никому. Но какво е станало? Кажете ми.

— Аз ви казах какво стана.

— Кога?

— Когато бях дошъл последния път у вас.

— Знаете ли какво ще ви кажа — рече Даря Александровна, — мене ми е много, много жал за нея. Вие страдате само от гордост…

— Може би — каза Левин, — но…

Тя го прекъсна:

— Но за нея, горката, ми е много, много жал. Сега разбирам всичко.

— Е, Даря Александровна, ще ме извините — каза той и стана. — Сбогом! Даря Александровна, довиждане.

— Не, чакайте — каза тя и го улови за ръкава. — Почакайте, седнете.

— Моля ви се, моля ви се, да не говорим за това — каза той, като сядаше и същевременно чувствуваше, че в сърцето му се надига и пърха надеждата, която му се струваше вече погребана.

— Ако не ви обичах — каза Даря Александровна и в очите й бликнаха сълзи, — ако не ви познавах, както ви познавам…

Чувството, което изглеждаше мъртво, все повече и повече оживяваше, надигаше се и завладяваше сърцето на Левин.

— Да, сега разбрах всичко — продължи Даря Александровна. — Вие не можете да разберете това; на вас мъжете, които сте свободни и можете да избирате, е винаги ясно кого обичате. Но едно момиче, което е в очакване, с тоя женски, момински срам, едно момиче, което вижда вас, мъжете, отдалеко и приема всичко на доверие — това момиче има и може да има такова чувство, че не знае кого обича и не знае какво да каже.

— Да, щом сърцето не говори…

— Не, сърцето говори, но помислете си: вие, мъжете, оглеждате момичето, ходите у дома му, сближавате се, наблюдавате и изчаквате дали ще намерите това, което ви харесва, и след това, когато сте убедени, че обичате, правите предложение…

— Е, това не е съвсем така.

— Все едно, вие правите предложение, когато любовта ви е назряла или когато между две избранички сте предпочели едната. А момичето не го питат. Искат то самото да избира, но то не може да избере и само отговаря „да“ и „не“.

„Да, изборът между мене и Вронски“ — помисли Левин и оживелият в душата му мъртвец отново умря и мъчително притискаше сърцето му.

— Даря Александровна — каза той, — така се избира рокля или някоя покупка, но не и любовта. Изборът е направен, и толкова по-добре… И връщане не може да има.

— Ах, тая гордост! — каза Даря Александровна, сякаш го презираше за това низко чувство в сравнение с онова друго чувство, което познават само жените. — Когато вие сте правили предложение на Кити, тя е била именно в това положение, че не е могла да отговори. Тя се е колебаела. Колебаела се е: вие или Вронски. Него тя виждаше всеки ден, а вас не бе виждала отдавна. Да предположим, ако тя бе по-възрастна — например аз на нейно място никак не бих се колебала. Той ми е бил винаги противен, и така се и свърши.

Левин си спомни отговора на Кити. Тя му бе казала: Не, това не може да стане…

— Даря Александровна — сухо каза той, — аз ценя доверието ви в мене; мисля, че се лъжете. Дали съм прав, или не, но тая гордост, която вие презирате, е причина всяка мисъл за Катерина Александровна да е невъзможна за мене — разбирате ли, съвсем невъзможна.

— Ще ви кажа само още едно, вие разбирате, че говоря за сестра си, която обичам както децата си. Не казвам, че тя може да ви е обичала, но исках само да ви кажа, че отказът й в оня миг не доказва нищо.

— Не зная! — рече Левин, като скочи. — Ако знаехте каква болка ми причинявате! Все едно, ако бе умряло някое от децата ви и седнеха да ви казват: то щеше да стане такова и такова и можеше да живее, и щяхте да му се радвате. А то е умряло, умряло, умряло…

— Колко сте смешен! — каза Даря Александровна с тъжна усмивка въпреки вълнението на Левин. — Да, сега всичко разбирам — умислено продължи тя. — Значи, когато пристигне Кити, вие няма да дойдете у нас?

— Не, няма да дойда. Разбира се, няма да отбягвам Катерина Александровна, но където мога, ще се помъча да я избавя от неприятното си присъствие.

— Много, много сте смешен — повтори Даря Александровна, като се взираше с нежност в лицето му. — Е, добре, все едно, че нищо не сме говорили за това. Защо дойде, Таня? — попита на френски Даря Александровна влязлата си дъщеря.

— Къде ми е лопатката, мамо?

— Аз ти говоря на френски и ти ми отговори така. Момиченцето искаше да каже, но бе забравило как с лопатка на френски; майката му подсказа и след това пак на френски му каза къде да търси лопатката. И това се видя неприятно на Левин.

Сега всичко в къщата на Даря Александровна и у децата й му се виждаше съвсем не така мило, както по-рано.

„И защо говори на френски с децата? — помисли той. — Колко неестествено и фалшиво е това! Дори децата го чувствуват. Ще ги научи френски, а ще ги отучи от искреност“ — мислеше той, без да знае, че Даря Александровна бе обмислила това вече двадесет пъти и все пак бе сметнала за необходимо да учи децата си по тоя начин, макар и в ущърб на искреността.

— Но къде ще ходите? Поседете.

Левин остана до чая, но всичката му веселост, бе изчезнала и му беше неловко.

След чая той излезе в антрето, за да каже да докарат колата, и когато се върна, завари Даря Александровна развълнувана, с разстроено лице и със сълзи на очи.

Докато Левин излизаше, на Даря Александровна се случи едно ужасно събитие, което изведнъж разруши цялото й днешно щастие и гордостта й с децата. Гриша и Таня се сбиха за една топка; като чу вик в детската стая, Даря Александровна изтича и ги завари в страшно положение. Таня дърпаше Гриша за косата, а той с изкривено от злоба лице я биеше с юмруци, дето завърне. Когато Даря Александровна видя това, нещо се скъса в сърцето й. Над живота й сякаш се спусна мрак: тя разбра, че тия нейни деца, с които се гордееше така много, бяха не само най-обикновени, но дори не добри, лошо възпитани, с груби, зверски наклонности, зли деца.

Тя не можеше да говори и мисли за нищо друго и не можеше да не разправи за нещастието си на Левин.

Левин видя, че тя е нещастна и се помъчи да я утеши, като казваше, че това не значи нищо лошо, че всички деца се бият; но като казваше това, в душата си Левин си мислеше: „Не, аз няма да се превземам и да говоря на френски с децата си, но моите деца няма да бъдат такива; трябва само да не се развалят, да не се осакатяват децата и те ще бъдат прелестни. Да, моите деца няма да бъдат такива. “

Той се сбогува и си замина и тя не го задържаше вече.

В средата на юли при Левин дойде кметът от сестриното му село, което се намираше на двадесет версти от Покровское, с отчет за хода на работите и за коситбата. Главният доход от имението на сестра му беше от напояваните ливади. През миналите години селяните откупуваха ливадите по двадесет рубли десетината. Когато Левин започна да управлява имението, той прегледа ливадите, видя, че те струват повече и определи по двадесет и пет рубли на десетина. Селяните не дадоха тая цена и както подозираше Левин, разубедиха и другите купувачи. Тогава той сам отиде там и нареди да косят ливадите отчасти с надничари, отчасти на изполица. Местните селяни пречеха с всички средства на това нововъведение, но работата тръгна и още първата година от ливадите получиха почти двоен доход. На третата и миналата година продължи същото противодействие от страна на селяните и коситбата ставаше пак по същия начин. Тая година селяните бяха пренаели всички ливади и сега кметът дойде да съобщи, че сеното е прибрано и че опасявайки се от дъжд, той извикал писаря от канцеларията, пред него разделил сеното и направил вече единадесет купи за господаря. От неопределените отговори на въпроса колко сено е прибрано от главната ливада, от бързината, с която кметът разделил сеното, без да пита, и изобщо от тона на тоя селянин Левин разбра, че в тая подялба на сеното има нещо нечисто и реши да отиде сам да провери работата.

Като пристигна по обед в селото и остави коня си у един старец, негов приятел, мъж на братовата му кърмачка, Левин отиде при стареца на пчелина, за да научи от него подробности по прибирането на сеното. Приказливият благообразен старец Парменич посрещна радостно Левин, показа му цялото си стопанство, разправи му всички подробности за пчелите и за тазгодишното им роене, но на въпросите му за коситбата отговаряше неопределено и неохотно. Това затвърди още повече предположенията на Левин. Той отиде на ливадата и прегледа купите. В купите не можеше да има по петдесет коли и за да изобличи селяните, Левин нареди веднага да извикат колите, които са возили сеното, да вдигнат една купа и да я откарат в плевнята. Купата излезе само тридесет и две коли. Въпреки уверенията на кмета, че отначало сеното е било неулегнало, а сега в купите се е слегнало, и въпреки клетвите му, че всичко е било направено честно, Левин настояваше на своето, че са делили сеното без негово нареждане и затова той не може да приеме това сено за по петдесет коли в купа. След дълги спорове работата се разреши така: селяните да приемат за своя сметка тия единадесет купи, като се смята всяка купа по петдесет коли, а за дела на господаря да направят нови купи. Тия преговори и деленето на купите продължиха до пладне. Когато бе поделено и последното сено, Левин възложи на писаря да наблюдава по-нататък, а той седна върху една купа, отбелязана с ракитов прът, и се залюбува на гъмжащата от хора ливада.

Пред него, в завоя на реката отвъд блатото, подвиквайки весело със звънливите си гласове, се движеше пъстра, върволица жени и от разпластеното сено по светлозелената морава бързо се проточваха сиви лъкатушни редове. След жените вървяха селяни с вили и от редовете израстваха широки, високи и закръглени купи. Вляво по окосената вече ливада трополяха талиги и купите, подавани на грамадни навиляци, изчезваха една след друга и на тяхно място се издигаха, нависнали над задниците на конете, тежки коли с дъхаво сено.

— Да го приберем, докато е хубаво времето! Ама че сено ще бъде! — каза един старец, който седна до Левин. — Ме сено, а чай! Виж как го прибират, сякаш патета кълват зърна! — прибави той, като сочеше струпваните купи. — От обед превозиха вече половината.

— Последната ли е, а? — извика той на момъка, който, изправен отпред на колата, мина край тях, като размахваше краищата на конопените поводи.

— Последната, татко! — викна момъкът, като задържаше коня, и усмихнат се озърна към веселата, също усмихната румена жена, която седеше в колата, и подкара по-нататък.

— Кой е тоя? Твой син ли? — попита Левин.

— По-малкият ми — с ласкава усмивка каза старецът.

— Какъв юнак!

— Бива си го.

— Женен ли е вече?

— Трета година кара от Филипови пости.

— А има ли деца?

— Какви ти деца! Цяла година не разбираше нищо, пък и се срамуваше — отвърна старецът. — Ама че сено! Същински чай! — повтори той, за да промени разговора.

Левин се загледа внимателно към Ванка Парменов и жена му. Те товареха сено близо до него. Иван Парменов се бе изправил на колата, поемаше, разстилаше и газеше грамадните навиляци сено, които отначало с наръчи, а след това с вила сръчно му подаваше младата му хубавица-стопанка. Младата жена работеше леко, весело и сръчно. Едрото, слегнало се сено не се набождаше изведнъж на вилата. Отначало тя го оправяше, пъхваше вилата, след това с пъргаво и бързо движение го налягаше с цялата тежест на тялото си и веднага прегъваше препасаната си с червен пояс снага, изправяше се и като издаваше напред пълните си гърди изпод бялата престилка, сръчно улавяше вилата с ръце и мяташе навиляка високо на колата. Иван, който явно се мъчеше да й спести всяка минута излишен труд, широко разтворил ръце, бързо подхващаше подадения му наръч и го разстилаше на колата.

След като подаде и последното сено с греблото, жената отърси посипаното по врата й дребно сено, оправи килнатата над бялото й незагоряло чело червена кърпа и се пъхна под талигата да овърже сеното. Иван я учеше как да върже въжето за лисиците на колата и високо се разсмя на нещо, казано от нея. В израза и на двете лица се четеше силна, млада, наскоро пробудила се любов.

XII

Колата бе овързана. Иван скочи и поведе за повода добрия, охранен кон. Жената метна греблото на колата и размахвайки ръце, с бодри крачки тръгна към събралите се като на хоро жени. Иван изкара колата на пътя и се нареди зад другите коли. Жените, с гребла на раменете, грейнали в ярки цветове, със звънливи, весели гласове тръгнаха след колите. Един груб, див женски глас запя песен и когато стигна до припева, дружно, в един глас, подеха пак отначало същата песен петдесетина различни, груби и тънки, здрави гласове.

Жените с песен наближаваха до Левин и нему се стори, че над главата му се спуща облак с гръм от веселба. Облакът се надвеси, обгърна и него, и купата, на която той лежеше, и другите купи, и колите, и цялата ливада е далечното поле — всичко се раздвижи и разлюля под размерите на тая дива весела песен с подвиквания, подсвирквания и икания. Левин завидя на тая здрава веселба, искаше му се да вземе участие в израза на тая радост от живота. Но той не можеше да направи нищо и трябваше да лежи, да гледа и да слуша. Когато пеещият народ се скри от погледа и от слуха му, обхвана го тежко чувство на тъга за неговата самотност, за телесната му празнота и за неговата враждебност към тези свят.

Някои от същите ония селяни, които най-много се караха с него за сеното, ония, които той бе обидил или които искаха да го измамят, същите тия селяни весело го поздравяваха и очевидно нямаха и не можеха да имат никакво лошо чувство към него и не само никак не се разкайваха, но дори не си спомняха, че са искали да го измамят. Всичко това бе потънало в морето на веселия общ труд. Бог е дал деня, Бог е дал и силите за работа. И денят, и силите са посветени на труда и наградата е в самия него. А за кого е трудът? Какви ще бъдат плодовете от труда? Това са странични и нищожни съображения.

Левин често се любуваше на тоя живот, често изпитваше чувство на завист към хората, които живеят такъв живот, но днес за пръв път, и особено под впечатлението на онова, което бе видял в отношенията на Иван Парменов към младата му жена, му мина ясно мисълта, че от него зависи да замени така тягостния, празен, изкуствен и себичен живот, който той живееше, с тоя трудов, чист и общ прелестен живот.

Старецът, който седеше до него, отдавна вече си бе отишъл; всички хора се разотидоха. Близките се прибраха по домовете си, а далечните се бяха събрали да вечерят и нощуват в ливадата. Незабелязван от другите, Левин продължаваше да лежи на купата и да гледа, да слуша и да мисли. Тия, които останаха да нощуват в ливадата, не спаха почти през цялата къса лятна нощ. Отначало се чуваше общ весел говор и смях през време на вечерята, а след това пак песни и смехове.

Целият дълъг трудов ден не бе оставил у тия хора други следи освен веселост. Преди зазоряване всичко утихна. Чуваха се само нощните звуци на немлъкващите в блатото жаби и на конете, които пръхтяха по ливадата сред надигналата се преди зори мъгла. Когато се опомни, Левин стана от купата, погледна звездите и разбра, че нощта е минала.

„Но какво да направя аз? Как да го направя? “ — каза си той, като се стараеше да изрази за себе си всичко онова, което бе премислил и преживял през тая къса нощ. Всичко, което бе премислил и преживял, се разделяше в три различни насоки на мисълта. Първото бе отричане от досегашния му живот, от безполезните знания, от ненужното за нищо образование. Това отричане му доставяше наслада и беше лесно и просто за него. Другите мисли и представи се отнасяха до оня живот, който той искаше да живее сега. Чувствуваше ясно простотата, чистотата и законността на тоя живот и беше убеден, че ще намери в него онова удовлетворение, успокоение и достойнство, чието отсъствие така болезнено чувствуваше. Но третият ред мисли се въртеше около въпроса как да се направи тоя преход от стария живот към новия. И тук той не виждаше нищо ясно. „Да имам жена? Да имам работа и необходимост от работа? Да напусна Покровское? Да си купя земя? Да се присъединя към обществото. Да се оженя за някоя селянка? Но как да направя това? — отново се питаше той и не намираше отговор. — Впрочем аз не съм спал цяла нощ и затова не мога да си дам ясна сметка — каза си той. — После ще си уясня всичко. Едно е сигурно — че тая нощ реши съдбата ми. Всички мои по-раншни мечти за семеен живот са глупости, не са онова, което е необходимо — каза си той. — Всичко е много по-просто и по-хубаво…“

„Колко е красиво! — помисли си той, като наблюдаваше една странна, сякаш седефена раковина от бели къдрави облачета, която се беше спряла точно над главата му сред небето. — Колко хубаво е всичко в тая прелестна нощ! И кога е успяла да се образува тая раковина? Преди малко гледах небето, но там нямаше нищо — само две бели ивици. Да, ето така незабелязано се измениха и моите възгледи за живота! “

⇐ Предыдущая 18 19 20 21 222324 25 26 27 Следующая ⇒