Четвърта част 2 страница

Но и тоя път беше същото. Тит крачеше и замахваше едно след друго, без да спре и без да се умори. Левин вървеше подире му, като гледаше да не изостава, и му беше все по-тежко и по-тежко: идваше миг, когато чувствуваше, че не му остават вече сили, но тъкмо тогава Тит се спираше и точеше косата.

Така изкараха първия откос. И тоя дълъг откос се стори особено труден на Левин; но затова пък, когато изкараха откоса и Тит, преметнал косата през рамо, с бавни крачки тръгна назад по следите, оставени от токовете му по окосеното, Левин също така тръгна по своя откос. И макар че по лицето му потта се лееше като град, капеше от носа му и целият му гръб беше мокър, сякаш накиснат във вода, той се чувствуваше много добре.

Особено се радваше, защото знаеше сега, че ще издържи.

Удоволствието му се отрови само от това, че откосът му не беше гладък. „Ще замахвам по-малко с ръка, а повече с цялото си тяло“ — мислеше той, като сравняваше окосения като конец ред на Тит със своя разпилян и неравно лежащ откос.

При първия откос, както забеляза Левин, Тит вървеше особено бързо, защото сигурно искаше да изпита силите на господаря си, и откосът се случи дълъг.

Следващите откоси вървяха вече по-леко, но Левин все пак трябваше да напряга всичките си сили, за да не изостане от селяните.

Той не мислеше за нищо, нищо друго не желаеше, освен да не изостане от селяните и да работи колкото може по-добре. Слушаше само съскането на косите и виждаше пред себе си отдалечаващата се изправена фигура на Тит, извития полукръг на откоса, бавно и вълнообразно навеждащите се треви и главички на цветята около острието на косата му и в далечината края на откоса, дето ще настъпи отдих.

Без да разбере какво е и отде дойде, посред работата той изпита приятно усещане на хлад по разгорещените си изпотени плещи. Когато спряха, за да точат косите, погледна към небето. Надвиснал бе нисък, тежък облак и заваля едър дъжд. Някои от косачите тръгнаха към връхните си дрехи и ги облякоха, а други, също както и Левин, само свиваха радостно рамене под приятната хладина.

Изкараха още много откоси. Редуваха се дълги и къси, ту с хубава, ту с лоша трева. Левин изгуби всяка представа за времето и никак не знаеше дали е късно или рано. Сега в работата му започна да става промяна, която му доставяше голяма наслада. Посред работата го спохождаха минути, когато забравяше какво прави, ставаше му леко и тъкмо тогава откосът му излизаше почти също така равен и гладък като на Тит. Но щом си спомняше какво прави и започнеше да се мъчи да коси по-добре, веднага изпитваше цялата тежест на работата и откосът му излизаше лош.

Когато изкара още един откос, той се канеше да започне пак, но Тит се спря, пристъпи до стареца и тихо му каза нещо. И двамата погледнаха към слънцето. „За какво ли говорят и защо той не започва нов откос? “ — помисли Левин, като не се сещаше, че селяните бяха косили непрестанно вече не по-малко от четири часа и че е дошло време да закусят.

— Трябва да закусим, господарю — каза старецът.

— Нима дойде време? Добре, закусете.

Левин даде косата си на Тит и заедно с косачите, които тръгнаха към дрехите да си вземат хляба, се запъти към коня си през леко напръсканите от дъжда откоси на дългото окосено пространство. Едва сега той разбра, че не е улучил време и дъждът ще измокри сеното му.

— Ще похаби сеното — каза той.

— Нищо, господарю, в дъжд коси, в хубаво време го носи! — каза старецът.

Левин отвърза коня и тръгна за в къщи да пие кафе.

Сергей Иванович току-що беше станал. След като пи кафе, Левин отиде пак на ливадата, преди още Сергей Иванович да успее да се облече и да слезе в трапезарията.

След закуската Левин попадна на откос не вече на по-раншното място, а между един старец-шегобиец, който го покани за съсед, и един млад селянин, женен едва от есента и тръгнал да коси първо лято.

Изправен, старецът вървеше отпред, като придвижваше равномерно и нашироко кривите си крака, и с точно и отмерено движение, което, изглежда, не му костваше повече труд, отколкото махането с ръце при ходене, отхвърляше еднакви, високи откоси, сякаш си играеше. Като че ли не той, а острата му коса сама звънтеше по сочната трева.

Зад Левин вървеше младият Мишка. Миловидното му младо лице, превързано над челото с плетеница прясна трева, бе напрегнато цяло от усилие; но щом го погледнеха, той се усмихваше. Изглежда, бе готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че му е трудно.

Левин вървеше помежду им. При най-голямата жега косенето не му се видя толкова трудно. Потта го разхлаждаше, а слънцето, което печеше гърба му, главата и запретнатата до лакътя ръка, му даваше здравина и упоритост в работата; и все по-често и по-често го спохождаха ония минути на безсъзнателно състояние, когато можеше да не мислиш какво правиш. Косата режеше сама. Това бяха щастливи минути. Още по-радостни бяха ония минути, когато, след като стигнеха реката, до която свършваха откосите, старецът изтриваше с мокра гъста трева косата си, наплискваше стоманата й в хладката вода на реката, загребваше с брусницата и черпеше Левин.

— Я си пийнете сега от моя квас! Хубав ли е, а? — казваше той и намигваше.

И наистина Левин никога не беше пил такова питие като тая топла вода с плаваща зеленина и ръждив от тенекиената брусница вкус. И веднага след това идваше блажената бавна разходка с коса на рамо, когато можеше да избършеш леещата се пот, да въздъхнеш с пълни гърди и да изгледаш проточилата се върволица косачи и онова, което става наоколо, в гората и на полето.

Колкото по-дълго косеше Левин, толкова по-често и по-често чувствуваше минутите на забрава, когато вече не ръцете размахваха косата, а самата коса раздвижваше цялото съзнателно, пълно с живот тяло, и сякаш магически, без да мисли за нея, работата, правилна и определена, се вършеше сама. Това бяха най-блажените минути.

Трудно беше само тогава, когато, трябваше да прекъсне това, станало вече несъзнателно, движение и да мисли, когато трябваше да се окоси някоя ботруна или неоплевен киселец. Старецът правеше лесно това. Стигнеха ли някоя ботруна, той променяше движението и де с тъпото, де с върха на косата с къси удари от двете страни разравяше ботруната. И докато правеше това, той все разглеждаше и наблюдаваше какво се открива пред него; ту откъсваше някоя трънка и я изяждаше или черпеше Левин, ту с върха на косата отхвърляше някое клонче, ту откриваше някое гнездо на пъдпъдъци, от което изпод самата коса излиташе самката, ту улавяше някоя змия, попаднала на пътя му, и като я вдигаше с косата като с вила, показваше я на Левин и я отхвърляше надалеч.

Тия промени в движението бяха трудни както за Левин, така и за младия момък зад него. И двамата, нагласени за едно напрегнато движение, се намираха в разгара на работата и не бе по силите им да променят движението и същевременно да наблюдават какво има пред тях.

Левин не забелязваше как минава времето. Ако го попитаха колко време вече коси, той би казал половин час, а вече бе наближило обед. Като започваше нов откос, старецът обърна внимание на Левин върху няколко момичета и момчета, които едва се виждаха и които от различни страни, посред високата трева и по пътя, вървяха към косачите, като носеха в отмалелите си ръце вързопчета с хляб и запушени с парцали стомнички с квас.

— Виж, калинките пълзят! — каза той, като ги посочи, и погледна изпод дланта си слънцето.

Изкараха още два откоса и старецът спря.

— Хайде, господарю, трябва да обядваме! — решително каза той. И като стигнаха до реката, косачите тръгнаха през откосите към дрехите си, където седяха и ги чакаха децата, които бяха им донесли ядене. Селяните се събраха — далечните под талигата, а близките — под един ракитов храст, на който нахвърляха трева.

Левин седна при тях; не му се искаше да си отиде.

Всяко стеснение пред господаря отдавна вече бе изчезнало. Селяните се приготвяха да обядват. Едни се миеха, младите момчета се къпеха в реката, а други нагласяха място за почивка, развързваха вързопчетата с хляб и отпушваха стомничките с квас.

Старецът надроби хляб в една паница, размачка го с дръжката на лъжицата, наля вода от брусницата, наряза още хляб и като го посипа със сол, обърна се на изток да се помоли.

— Я си хапни, господарю, от моята попара — каза той и седна на колене пред паницата.

Попарата беше толкова вкусна, че Левин се отказа да си ходи в къщи на обед. Наобядва се със стареца, заприказва с него за домашните му работи, вземайки най-живо участие в тях, и му разказа за всичките си работи, които можеха да интересуват стареца. Чувствуваше се по-близък с него, отколкото с брат си, и без да иска, се усмихваше от нежност, която изпитваше към тоя човек. Когато старецът стана отново помоли се и легна под храста, като си сложи трева вместо възглавница, Левин направи същото и въпреки нахалните, досадни на слънцето мухи и калинки, които гъделичкаха потното му лице и тяло, веднага заспа и се събуди едва когато слънцето бе минало от другата страна на храста и бе започнало да го грее. Старецът отдавна не спеше, а седеше и клепаше косите на младите момчета.

Левин се озърна наоколо и не можа да познае мястото: дотолкова бе се променило всичко. Грамадно пространство от ливадата беше окосено и с ароматните си вече откоси блестеше с особен, нов блясък под полегатите вечерни лъчи на слънцето. И окосените храсти при реката, и самата река, която преди това не се виждаше, а сега блестеше като стомана в своите лъкатушки, и раздвижилите се косачи, които бяха вече станали, и стръмната стена от трева в неокосеното място на ливадата, и ястребите, които се виеха над оголената ливада — всичко беше съвсем ново. Като се опомни, Левин започна да пресмята колко е окосено и колко още може да се окоси днес.

С четиридесет и двама души бе свършена извънредно много работа. Голямата ливада, която през време на крепостничеството окосяваха за два дни с тридесет коси, бе окосена вече цяла. Неокосени оставаха още ъглите с къси редове. Но на Левин се искаше да окосят тоя ден колкото може повече и го беше яд на слънцето, което се спущаше така бързо. Той не чувствуваше никаква умора; искаше му се само работата да върви още по-бързо и да окосят колкото може повече.

— Е, как ти се струва, ще можем ли да окосим и Машкин връх? — попита той стареца.

— Ако рече Бог, слънцето вече не е високо. Ще има ли за водка на момчетата?

На пладнина, когато отново седнаха и пушачите запушиха, старецът съобщи на момчетата, че „ако окосят Машкин връх, ще има водка“.

— Ка’щяло да не го окосим! Започвай, Тит! Бързо ще го омахаме! Ще се наядеш нощес. Започвай! — чуха се гласове и като си дояждаха хляба, косачите тръгнаха да косят.

— Е, дръжте се, момчета! — каза Тит и почти в тръс тръгна пред всички.

— Върви, върви! — казваше старецът, който бързаше зад него и лесно го настигна. — Ще те порежа! Пази се!

И млади, и стари косяха сякаш в надпревара. Но колкото и да бързаха, не похабяваха тревата и откосите се отмятаха също така чисто и правилно. Останалото в ъгъла парче бе окосено за пет минути. Последните косачи още доизкарваха откосите си, когато предните метнаха на рамо кафтаните си и през пътя тръгнаха към Машкин връх.

Слънцето вече слизаше зад дърветата, когато, дрънчейки с тенекиените си брусници, те влязоха в гористото долче Машкин връх. В средата на дола тревата беше до пояс, нежна и мека, а тук-там из гората изпъстрена с гайтаника.

След късо съвещание — дали да карат надлъж или напреки — Прохор Ермилин, грамаден, възчер селянин, също известен косач, тръгна пред всички. Той изкара един откос напред, върна се назад и отмина и всички започнаха да се изравняват зад него, като се спущаха надолу в падината и се изкачваха нагоре до самия край на гората. Слънцето залезе зад гората. Падна вече роса и косачите бяха на слънце само когато излизаха на баира, а долу, дето се вдигаше пара, и от другата страна на баира се движеха в хладна и росна сянка. Работата кипеше.

Прерязвана със сочен звук, дъхавата трева се стелеше на високи откоси. Косачите, които от всички страни се трупаха по късите откоси, се надпреварваха, като подрънкваха с брусниците, и от време на време се чуваше ту сблъскване на коси, ту съскане на бруса по наточваната коса, ту весели викове.

Левин вървеше все така между младия човек и стареца. Старецът, облякъл овчето си кожухче, беше все така весел, шеговит и свободен в движенията си. В гората постоянно попадаха на поникнали в сочната трева гъби, които косите прерязваха. Но щом видеше гъба, старецът се навеждаше вземаше я и я слагаше в пазвата си. „Подарък на бабичката“ — току казваше той.

Колкото бе лесно да косят мократа и слаба трева, толкова пък беше трудно да се спущат и изкачват по стръмния наклон на дола. Но старецът не се спираше пред това. Като размахваше все така косата, с дребни, твърди крачки на обутите си с големи цървули крака той се изкачваше бавно по стръмното и макар че раздрусваше цялото си тяло и увисналите под ризата му долни гащи, не пропущаше по пътя си нито една тревичка, нито една гъба и все така се шегуваше със селяните и Левин. Левин вървеше след него и често мислеше, че той непременно ще падне, като се изкачва с косата си по такъв стръмен баир, дето човек трудно може да се покатери дори без коса; но той се изкачваше и правеше, каквото трябва. Чувствуваше, че го движи някаква външна сила.

Окосиха Машкин връх, довършиха последните откоси, облякоха кафтаните си и весело тръгнаха да си вървят. Левин се качи на коня, със съжаление се сбогува със селяните и си тръгна към къщи. На хълма се озърна: те не се виждаха вече сред надигналата се от низината мъгла; чуваха се само весели груби гласове, смехове и иззвънтяване от сблъскващи се коси.

Сергей Иванович отдавна вече бе обядвал и пиеше вода с лимон и лед в стаята си, като преглеждаше току-що получените от пощата вестници и списания, когато с весел говор в стаята се втурна Левин, с полепнали от потта на челото му разчорлени коси и почернели, мокри гръб и гърди.

— Окосихме цялата ливада! Ах, колко хубаво беше, чудесно! Чудно хубаво! Ами ти как прекара? — каза Левин, съвсем забравил вече вчерашния неприятен разговор.

— Леле, на какво приличаш! — каза Сергей Иванович и в първия миг изгледа недоволно брат си. — Но затвори, затвори вратата! — извика той. — Сигурно си вкарал най-малко десетина.

Сергей Иванович не можеше да търпи мухите и затова отваряше прозорците на стаята си само нощем и грижливо затваряше вратата.

— Бога ми, не съм вкарал нито една. А и да съм вкарал, ще я уловя. Няма да повярваш каква наслада изпитах! Ти как прекара деня?

— Добре. Но нима ти коси през целия ден? Сигурно си гладен като вълк. Кузма ти е приготвил всичко.

— Не, не ми се яде. Аз похапнах там. Но ще ида да се измия.

— Добре, върви, върви, и аз ще дойда ей сега — каза Сергей Иванович, като поклащаше глава и гледаше брат си. — Върви по-скоро — прибави той усмихнат, прибра книгите си и се приготви да излезе. На него самия изведнъж му стана весело и не му се искаше да се отдели от брат си. — Ами де беше през време на дъжда?

— Какъв дъжд? Едва поръси. Но аз ще се върна ей сега. Значи, ти прекара деня хубаво? Е, чудесно! — И Левин отиде да се преоблича.

След пет минути братята се срещнаха в трапезарията.

Макар че на Левин му се струваше, че не му се яде и седна на масата само за да не обиди Кузма, когато започна да се храни, яденето му се стори много вкусно. Сергей Иванович го гледаше усмихнат.

— Ах, да, имаш писмо — каза той. — Кузма, донеси го, моля ти се, отдолу. Но внимавай, затваряй вратата.

Писмото беше от Облонски. Левин го прочете на глас. Облонски пишеше от Петербург: „Получих писмо от Доли, тя е в Ергушово и все не може да се подреди. Моля ти се, иди при нея, помогни й със съвет, ти всичко знаеш. Ще й бъде много приятно да те види. Тя е съвсем сама, горката. Тъщата и другите са още в чужбина. “

— Отлично! Непременно ще отида — каза Левин. — Може и заедно да идем. Тя е чудесна жена. Нали?

— А те близо ли са?

— На тридесетина версти. А може да има и четиридесет. Но пътят е отличен. Чудесно ще пътуваме.

— С удоволствие — каза Сергей Иванович, който все се усмихваше.

Като гледаше по-малкия си брат, неволно го обземаше веселост.

— Ех, че апетит имаш! — каза той, като гледаше наведеното му над чинията мургаво червено загоряло лице и врата.

— Отличен! Няма да повярваш колко полезен е тоя режим срещу всякакви дивотии. Искам да обогатя медицината с един нов термин: Arbeitscur[34].

— Но, струва ми се, ти нямаш нужда от това.

— Да, но разните нервно болни.

— Да, това трябва да се изпита. А пък аз се бях наканил да дойда да те погледам на ливадата, но жегата беше така непоносима, че не отидох по-далеч от гората. Поседях и през гората слязох до селото, срещнах твоята кърмачка и я разпитах как гледат селяните на тебе. Доколкото разбрах, те не одобряват това. Тя каза: „Не е господарска работа. “ Изобщо, струва ми се, че в разбиранията на народа са доста твърдо определени изискванията за някаква, както те я наричат, „господарска“ дейност. И те не допушат господарите да излизат от установената в разбиранията им рамка.

— Може би; но това е такова удоволствие, каквото не съм изпитвал в живота си. И после, в това няма нищо лошо. Нали? — отвърна Левин. — Какво да правя, като не им се харесва. А впрочем аз мисля, че не е лошо. А?

— Изобщо — продължи Сергей Иванович, — както виждам, ти си доволен от своя ден.

— Много съм доволен. Окосихме цялата ливада. И с какъв старец се сприятелих там! Не можеш си представи каква прелест е!

— Значи, доволен си от своя ден. И аз също. Първо, реших две шахматни задачи, и едната е много интересна — открива се с пионка. Ще ти я покажа. А след това мислих за нашия вчерашен разговор.

— Как? За вчерашния разговор ли? — попита Левин, като жумеше блажено, пъхтеше след свършения обед и никак не можеше да си спомни какъв е бил тоя вчерашен разговор.

— Смятам, че ти си донейде прав. Нашето различие е в това, че ти вземаш като двигател личния интерес, а аз смятам, че интересът към общото благо трябва да съществува у всеки човек, който стои на известно стъпало на образованието. Може би ти си прав, че е по& #768; за предпочитане да се работи за материалния интерес. Изобщо ти си натура твърде prime-sauti& #232; re[35], както казват французите; ти желаеш една страстна, енергична дейност или нищо.

Левин слушаше брат си и абсолютно нищо не разбираше и не желаеше да разбере. Страхуваше се само да не би брат му да му зададе някой въпрос, от който да се разбере, че не е чул нищо.

— Така е, приятелю — каза Сергей Иванович, като го пипна по рамото.

— Да, разбира се. Какво пък! Аз не държа на своето — отвърна Левин с детска, виновна усмивка. „За какво ли съм спорил? — мислеше той. — Разбира се, и аз съм прав, и той е прав, и всичко е прекрасно. Трябва само да отида в канцеларията да дам някои нареждания. “ Той стана, като се изтягаше и се усмихваше.

Сергей Иванович също се усмихна.

— Ако искаш да се разходиш, да отидем заедно — каза той, понеже не искаше да се отдели от брат си, от когото лъхаше свежест и бодрост. — Да отидем, ще се отбием и в канцеларията, ако ти е необходимо.

— Леле, майчице! — извика Левин така високо, че Сергей Иванович се изплаши.

— Какво има, защо викаш?

— Как е ръката на Агафия Михайловна? — попита Левин, като се удари по главата. — Аз забравих за нея.

— Много по-добре е.

— Е, все пак ще отърча при нея. Докато ти си сложиш шапката, аз ще се върна.

И той хукна надолу по стълбата, тракайки с токовете си като кречетало.

VII

В това време, когато Степан Аркадич бе пристигнал в Петербург, за да изпълни най-естественото, познато на всички чиновници, макар и непонятно за нечиновниците, най-необходимо задължение, без което не е възможно да се служи — да напомни за себе си в министерството, — и при изпълнението на това задължение, след като бе взел от къщи почти всички пари, весело и приятно прекарваше времето си по надбягванията и по вилите, Доли бе отишла да живее на село, за да намалят колкото може разходите. Тя бе отишла в даденото й като зестра, село Ергушово, същото, дето през пролетта бяха продали гората и което беше на петдесет версти от Покровское, селото на Левин.

Голямата стара къща в Ергушово бе отдавна съборена и още князът бе поправил и разширил една от пристройките й. Преди двадесет години, когато Доли бе още дете, тая пристройка беше просторна и удобна, макар че като всички пристройки бе встрани от главната алея и гледаше на юг. Но сега тя беше стара и разнебитена. Още през пролетта, когато Степан Аркадич ходи да продава гората, Доли бе го помолила да прегледа къщата и да нареди да поправят, каквото трябва. Степан Аркадич, който като всички виновни мъже се грижеше много за удобствата на жена си, сам прегледа къщата и даде нареждания за всичко необходимо според него. Според него всички мебели трябваше да се покрият с кретон, да се сложат пердета, да се разчисти градината, да се направи мостче при езерото и да се посадят цветя; но той бе забравил много други необходими неща, липсата на които отпосле измъчваше Даря Александровна.

Колкото и да се мъчеше да бъде грижлив баща и мъж, Степан Аркадич никак не можеше да помни, че има жена и деца. Той имаше ергенски вкусове и се съобразяваше само с тях. Когато се върна в Москва, той с гордост съобщи на жена си, че всичко е готово, че къщата ще стане като кутийка и я съветваше много да замине. За Степан Аркадич заминаването на жена му за село беше приятно във всяко отношение: и за децата ще бъде полезно, и разноските ще бъдат по-малко, и той ще бъде по-свободен. А Даря Александровна пък смяташе заминаването на село през лятото необходимо за децата, особено за момиченцето, което не можеше да се оправи още от скарлатината, и най-после, за да се отърве от дребните унижения, от дребните дългове на дърваря, рибаря, обущаря, които я измъчваха. Заминаването й бе приятно още и за това, че тя мечтаеше да примами при себе си на село и сестра си Кити, която трябваше да се върне от чужбина към средата на лятото и на която бе предписано да прави бани. От курорта Кити й писа, че нищо не я привличало толкова много, както да прекара лятото заедно с нея в Ергушово, пълно с детски спомени и за двете.

На първо време селският живот бе доста труден за Доли. Тя бе живяла през детинството си на село и у нея бе останало впечатление, че селото е спасение от всички градски неприятности, че животът там, макар и да не е хубав (с това Доли лесно се помиряваше), но е евтин и удобен: всичко има, всичко е евтино, всичко може да се набави и за децата е добре. Но сега, когато дойде на село като домакиня, тя видя, че всичко това съвсем не е така, както си мислеше.

На другия ден след пристигането им заваля проливен дъжд и през нощта протече в коридора и в детската стая, така че пренесоха креватчетата в приемната. Готвачка за слугите нямаше; от деветте крави, по думите на говедарката, едни бяха стелни, други първескини, трети бяха стари, а четвърти пресушени; дори за децата не стигаше и маслото, и млякото. Яйца нямаше. Не можеше да се намери една кокошка; печаха и варяха стари, посинели, жилави петли. Не можеха да се намерят жени, за да измият подовете — всички копаеха картофи. Не можеха да се возят, защото единият от конете беше станал опърничав и не се оставяше да го впрегнат. Нямаше къде да се къпят — целият бряг на реката беше изпотъпкан от добитъка и бе открит откъм пътя; дори не можеха да ходят на разходка, защото говедата влизаха в градината през съборената ограда, а имаше един страшен бик, който ревеше и сигурно бодеше. Нямаше гардероби за дрехите. Тия, които бяха, не се затваряха и се отваряха сами, когато минеха край тях. Тенджери и стомни нямаше; нямаше котел за пералнята, нямаше дори дъска за гладене.

На първо време, налетяла на тия страшни според нея нещастия, вместо да намери спокойствие и почивка, Даря Александровна беше отчаяна: залягаше с всички сили, чувствуваше безизходното си положение и всеки миг задържаше сълзите, които бликваха в очите й. Управителят, бивш вахмистър, когото Степан Аркадич бе обикнал и заради хубавата му и почтителна външност бе го провъзгласил от вратар за управител, не вземаше никакво участие в неволите на Даря Александровна, казваше почтително: „Никак невъзможно, такива мръсни хора“ — и не помагаше в нищо.

Положението изглеждаше безизходно. Но в къщата на Облонски, както и във всички семейства, имаше едно незабележимо, но много важно и много полезно лице — Матрьона Филимоновна. Тя успокояваше господарката, уверяваше я, че всичко ще се нареди (тия думи бяха нейни и от нея ги беше взел Матвей), и сама действуваше, без да бърза и без да се вълнува.

Тя веднага се сближи с жената на управителя и още същия ден пи заедно с нея и с управителя чай под акациите и обсъди всички работи. Скоро под акациите бе образуван клуб на Матрьона Филимоновна и тук, чрез тоя клуб, който се състоеше от жената на управителя, кмета и писаря, започнаха малко по малко да се изглаждат трудностите на живота и след една седмица наистина всичко се нареди. Поправиха покрива, намериха готвачка — кумата на кмета, купиха кокошки, кравите започнаха да дават мляко, заградиха градината с пръти, дърводелецът направи валяк за гладене, на гардеробите сложиха кукички и те не се отваряха вече произволно, и дъската за гладене, обвита с войнишко сукно, легна от облегалото на стола върху скрина и в слугинската стая замириса на ютия.

— Виждате ли, а все се отчайвахте! — каза Матрьона Филимоновна, като показваше дъската.

Дори построиха къпалня от сламени рогозки. Лили започна да се къпе и за Даря Александровна се сбъднаха поне отчасти нейните очаквания за един, макар и не много спокоен, но удобен селски живот. С шестте си деца Даря Александровна не можеше да бъде спокойна. Едно се разболяло, друго можеше да се разболее, на трето липсваше нещо, четвърто проявяваше признаци на лош характер и т. н., и т. н. Рядко, рядко настъпваха къси спокойни периоди. Но тия грижи и безпокойства бяха за Даря Александровна единствено възможното щастие. Ако не беше това, тя би оставала сама с мислите за мъжа, който не я обичаше. А освен това, колкото и тежки да бяха за майката страхът от болестите, самите болести и мъката поради признаците за лоши наклонности у децата, самите деца вече й се отплащаха с малки радости за нейните скърби. Тия радости бяха толкова дребни, че не можеха да се забележат, както златото в пясъка, и в лоши минути тя виждаше само скърбите, само пясъка; но имаше и хубави минути, когато виждаше само радостите, само златото.

Сега, в самотията на село, тя все по-често и по-често съзнаваше тия радости. Когато ги наблюдаваше, често правеше всевъзможни усилия, за да се убеди, че се заблуждава, че като майка е пристрастна към децата си; но все пак не можеше да не си казва, че децата й са прелестни, и шестте, макар и в различни отношения, че такива деца рядко се срещат — и беше щастлива с тях и се гордееше с тях.

VIII

В края на май, когато всичко, повече или по-малко, вече се нареди, тя получи от мъжа си отговор на оплакванията й за неуредиците на село. В писмото си той я молеше да му прости, задето не е бил обмислил всичко, и обещаваше да дойде при първа възможност. Такава възможност не се представи и до началото на юни. Даря Александровна прекара сама на село.

През Петровите пости, в неделя, Даря Александровна ходи на черква да причести всичките си деца. В интимните си философски разговори със сестра си, майка си и приятелите Даря Александровна много често ги учудваше със свободомислието си относно религията. Тя си имаше своя странна религия на метемпсихоза, в която вярваше твърдо, и се грижеше малко за догмите на черквата. Но в семейството — и то не само за да даде пример, но и най-искрено — тя строго изпълняваше всички черковни изисквания, и това, дето децата от една година не бяха причестени, много я безпокоеше и с пълното одобрение и съчувствие на Матрьона Филимоновна тя реши да направи това сега през лятото.

Няколко дни преди това Даря Александровна мисли как да облече всички деца. Ушиха, преправиха и изпраха рокличките, отпуснаха подгъвите и воланите, пришиха копчета и приготвиха панделки. Само роклята на Таня, която англичанката се бе заела да шие, изхаби много нерви на Даря Александровна. При шиенето англичанката бе прекарала тегелите не на място, бе закачила твърде високо ръкавите и за малко щеше да развали роклята. Раменете на Таня стояха така лошо, че ти беше болно да я гледаш. Но Матрьона Филимоновна се сети да внади клинове и да направи пелеринка. Работата се оправи, но с англичанката почти се скараха. На сутринта обаче всичко се нареди и към девет часа, докогато бяха помолили свещеника да чака със службата, пременените деца, светнали от радост, стояха до външната стълба пред каляската и чакаха майка си.

В каляската вместо опърничавия Вранчо впрегнаха по протекция на Матрьона Филимоновна управительовия Дорчо и Даря Александровна, която бе се забавила заради тоалета си, облечена в бяла муселинена рокля, излезе да се качи в каляската.

Даря Александровна се среса и облече грижливо и с вълнение. По-рано тя се обличаше за себе си, за да бъде хубава и да се харесва, след това, колкото повече остаряваше; толкова по-неприятно й ставаше да се докарва; тя виждаше колко е погрозняла. Но сега пак се обличаше с удоволствие и вълнение. Сега се обличаше не за себе си, не за да бъде хубава, а като майка на тия прелестни деца, да не развали общото впечатление. И като се погледна за последен път в огледалото, тя остана доволна от себе си. Беше хубава. Не така хубава, както някога искаше да бъде хубава за бала, но хубава за целта, която сега си бе поставила.

⇐ Предыдущая 17 18 19 20 212223 24 25 26 Следующая ⇒