Четвърта част 1 страница

Сергей Иванович Кознишев искаше да си почине от умствената работа и вместо да замине както обикновено в чужбина, в края на май пристигна в селото при брат си. Според него най-добрият живот беше селският. Сега той дойде да се наслаждава от тоя живот при брат си. Константин Левин се радваше много, толкова повече, че това лято вече не очакваше брат си Николай. Но въпреки любовта и уважението си към Сергей Иванович, на Константин Левин му беше неловко на село с брат му. Беше му неловко и дори неприятно, като виждаше отношението на брат му към селото. За Константин Левин селото беше място за живот, сиреч за радости, страдания и труд; за Сергей Иванович селото беше, от една страна, отдих от труда, а от друга — полезна противоотрова срещу развалата, която той приемаше с удоволствие и съзнание за нейната полза. За Константин Левин селото беше хубаво, защото представляваше поприще за несъмнено полезния труд; за Сергей Иванович селото беше хубаво, защото там може и трябва да не се работи нищо. Освен това Константин се дразнеше донякъде и от отношението на Сергей Иванович към народа. Сергей Иванович казваше, че обича и познава народа и често беседваше със селяните, което той умееше да прави добре, без да се преструва и превзема, и от всяка такава беседа извличаше общи данни в полза на народа и за доказателство, че познава тоя народ. Такова отношение към народа не се харесваше на Константин Левин. За Константин народът беше само главен участник в общия труд и въпреки цялото си уважение и някаква кръвна любов към селянина, закърмена у него, както сам казваше, сигурно с млякото на кърмачката си селянка, той, като участник заедно с него в общия труд, макар че от време на време изпадаше във възторг от силата, красотата и справедливостта на тия хора, много често, когато в общия труд се изискваха и други качества, се озлобяваше срещу народа заради неговата безгрижност, некадърност, пиянство и лъжа. Ако попитаха Константин Левин дали обича народа, той положително не би знаел как да отговори на това. Той хем обичаше, хем не обичаше народа, както и хората изобщо. Разбира се, като добър човек, той повече обичаше, отколкото да не обича хората, а следователно и народа. Но той не можеше да обича или да не обича народа като нещо особено, защото не само живееше с народа, не само всичките му интереси бяха свързани с народа, но смяташе и себе си част от народа, не виждаше у себе си и у народа никакви особени качества и недостатъци и не можеше да противопоставя себе си на народа. Освен това, макар че бе живял дълго време в най-близки отношения със селяните като стопанин и посредник и главно като съветник (селяните му вярваха и идваха от четиридесети на версти да се съветват с него), той нямаше никакво определено мнение за народа и на въпроса дали познава народа би бил също така затруднен да отговори, както и на въпроса дали обича народа. Да каже, че познава народа, за него беше все едно да каже, че познава хората. Той постоянно наблюдаваше и виждаше всякакви хора, в това число и селяни, които смяташе за добри и интересни хора, и непрестанно откриваше нови черти в тях, променяше по-раншното си мнение за тях и си съставяше ново. У Сергей Иванович бе обратното. Също както обичаше и хвалеше селския живот в противоположност на оня живот, който не обичаше, той също така обичаше и народа в противоположност на оная класа, която не обичаше, и също така смяташе народа като нещо противоположно изобщо на хората. В неговия методичен ум се бяха изработили ясно определени форми за народния живот, извлечени отчасти от самия народен живот, но предимно от противопоставяния. Той никога не променяше мнението си за народа и съчувственото си отношение към него.

В разногласията, които се появяваха между братята при споровете за народа, Сергей Иванович винаги побеждаваше брат си тъкмо с това, че имаше определени понятия за народа, за характера, качествата и вкусовете му; а Константин Левин нямаше никакво определено и неизменно мнение, така че при тия спорове Константин винаги изпадаше в противоречие със себе си.

За Сергей Иванович по-малкият му брат беше славен момък, със сърце, поставено добре (както той се изразяваше на френски), но с ум, макар и доста бистър, все пак подчинен на минутни впечатления и поради това пълен с противоречия. Със снизходителността на по-голям брат той от време на време му обясняваше значението на нещата, но не можеше да намери удоволствие в споровете с него, защото твърде лесно го оборваше.

Константин Левин гледаше на брат си като на човек с голям ум и образование, благороден в най-високото значение на тая дума и надарен със способност да работи за общото благо. Но дълбоко в душата си, колкото повече възмъжаваше и колкото по-отблизо опознаваше брат си, толкова по-често му минаваше мисълта, че тая способност да работи за общото благо, от която той се чувствуваше напълно лишен, може би не е качество, а наопаки, недостиг на нещо — недостиг не на добри, честни, благородни желания и вкусове, а недостиг на жизнени сили или, както казват, на сърце, на оня стремеж, който кара човека от всички безбройни откриващи се пътища в живота да си избере само един и да върви само по него. Колкото повече опознаваше брат си, толкова повече той забелязваше, че както Сергей Иванович, така и мнозина други дейци за общото благо не са стигнали до тая любов към общото благо чрез сърцето, а са разбрали с ума си, че е добре да се занимават с това, и само затова се и занимават с него. Това предположение на Левин се затвърди особено след като забеляза, че за брат му въпросите за общото благо и за безсмъртието на душата не са присърце повече, отколкото въпросът за играта на шах или за остроумния строеж на някоя нова машина.

Освен това на Константин Левин му бе неловко на село с брат му и затова, че на село, особено през лятото, той бе зает постоянно със стопанството и дългият летен ден не му стигаше, за да свърши всичко необходимо, а Сергей Иванович почиваше. Но макар че сега почиваше, сиреч не работеше над съчинението си, той бе свикнал дотолкова с умствената работа, че обичаше да изказва в хубава сбита форма мислите, които му идваха, и обичаше да има кой да го слуша. А най-обикновеният му и естествен слушател беше брат му. И затова, въпреки приятелската простота в отношенията им, на Константин му бе неловко да го оставя сам. Сергей Иванович обичаше да се просне на слънце в тревата и легнал така, да се прилича и да бъбри лениво.

— Няма да повярваш — казваше той на брат си — каква наслада за мене е тоя хохолски мързел. В главата ми няма нито една мисъл, съвсем е празно.

Но Константин Левин се отегчаваше да седи и да го слуша, особено когато знаеше, че без него карат тор на неразораната нива и ще го нахвърлят Бог знае как, ако не иде да види; не ще завинтят и резците на плуговете, а ще ги изпогубят и после ще кажат, че плуговете са празна работа и не може и сравнение да става с ралото на Андреев, и прочее.

— Стига си ходил по тая жега — казваше му Сергей Иванович.

— Не, трябва за малко да се отбия в канцеларията — отвръщаше Левин и хукваше из полето.

В първите дни на юни се случи, че дойката-икономка Агафия Михайловна понесе към избата едно бурканче с току-що осолени от нея гъби, подхлъзна се, падна и навехна ръката си в китката. Дойде земският лекар, един млад, бъбрив, току-що завършил студент. Той прегледа ръката, каза, че не е навехната, сложи й компрес и понеже остана на обед, явно се наслаждаваше от разговора със знаменития Сергей Иванович Кознишев и за да изрази просветения си възглед върху нещата, разправяше му всички провинциални клюки, като се оплакваше от лошото състояние на земското дело. Сергей Иванович внимателно го слушаше, разпитваше го и насърчен от новия си слушател, се разприказва и изказа няколко сполучливи и полезни забележки, почтително оценени от младия доктор, и изпадна в своето, познато на брат му, оживено състояние на духа, в което обикновено изпадаше след блестящ и оживен разговор. След като лекарят си замина, Сергей Иванович пожела да отиде с въдица на реката. Той обичаше да лови риба и сякаш се гордееше, че може да обича такова глупаво занимание.

Константин Левин, който трябваше да отиде из нивите и ливадите, предложи да отведе брат си с кабриолета.

Беше онова време през годината, разгарът на лятото, когато тазгодишната реколта вече се бе очертала, когато започват грижи по сеитбата за идната година и е дошло време за коситба, когато ръжта е изкласила навред и сиво-зелена, с още неналени, леки класове се вълнува от вятъра, когато зеленият овес, с пръснати сред него жълти бурени, неравно се издига над късните посеви, когато ранната елда вече се е разлистила, покрила земята, когато твърдите като камък, изтъпкани от говедата угари с оставени по тях пътечки, които ралото не лови, са разорани до половина; когато миризмата на засъхналите извозени купища тор се слива сутрин с аромата на медените треви, а в ниските места, в очакване на косата, като безкрайно море се ширят запазените ливади с чернеещи се купища стъбла от оплевен киселец.

Беше онова време, когато в селската работа настъпва къс отдих, преди да започне жетвата, която се повтаря всяка година и всяка година поглъща всички сили на народа. Реколтата беше отлична и се заредиха ясни, топли летни дни с росни къси нощи.

Братята трябваше да минат през гората, за да слязат към ливадите. Сергей Иванович през цялото време се любуваше на хубостта на потъналата в зеленина гора, като посочваше на брат си ту някоя потъмняла откъм сенчестата страна, пъстрееща с жълти прилистници, готова да цъфне стара липа, ту блестящите като изумруд млади тазгодишни издънки на дърветата. Константин Левин не обичаше да говори и да слуша за хубостта на природата. Според него думите отнемаха хубостта на онова, което виждаше. Той се съгласяваше с брат си, но неволно започваше да мисли за друго. Когато минаха гората, цялото му внимание бе погълнато от угарите по баира, които на някои места се жълтееха от трева, на други бяха отъпкани и изрязани на квадрати или струпани на купища, а някъде бяха разорани. По полето вървяха на върволица коли. Левин преброи колите и остана доволен, че ще се извози всичко необходимо, а като погледна към ливадите, мислите му се прехвърлиха върху въпроса за коситбата. Той винаги изпитваше някакво особено вълнение, когато започваха да прибират сеното. Когато стигнаха ливадите, Левин спря коня.

Утринната роса още лежеше долу между гъстите стъбла на тревата и за да не измокри краката си, Сергей Иванович помоли брат си да го откара с кабриолета през ливадата до оня ракитов храст, дето се събираха костури. Колкото и да му беше жал на Константин Левин да гази тревата си, той подкара през ливадата. Високата трева меко се обвиваше около колелата и краката на коня, като оставяше прашеца си по мокрите спици и главини.

Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.

Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.

— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.

— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…

— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?

— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.

— А какво ще кажеш за времето?

— Божа работа. Може и да се задържи.

Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.

— Е, да си вървим — каза той.

— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.

— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.

III

— Знаеш ли, мислех за тебе — каза Сергей Иванович. — Това, което става във вашия уезд, на нищо не прилича, както ми поразправи тоя доктор; той не е глупаво момче. И аз съм ти казвал и казвам: не правиш добре, дето не ходиш на събранията и изобщо си се откъснал от земските работи. Щом порядъчните хора се оттеглят, разбира се, всичко ще тръгне Бог знае как. Плащаме пари, те отиват за заплати, а няма нито училища, нито фелдшери, нито акушерки, нито аптеки, нищо няма.

— Но нали опитвах — тихо и неохотно отвърна Левин, — не мога! Какво да правя!

— Защо да не можеш? Да си призная, не разбирам. Не допущам това да е от равнодушие и неумение; нима е просто мързел?

— Нито едното, нито другото, нито третото. Аз опитвах и виждам, че не мога да направя нищо — каза Левин.

Той едва вникваше в думите на брат си. Загледан през реката към нивата, виждаше нещо черно, но не можеше да различи дали е кон или управителят на кон.

— Но защо да не можеш да направиш нищо? Направил си опит, не си успял по твоя преценка и веднага се отчайваш. Как можеш да нямаш самолюбие?

— Самолюбието — каза Левин, засегнат на болното място от думите на брат си — не го разбирам. Самолюбие би имало, ако в университета ми кажеха, че другите разбират интегралното изчисление, а аз не го разбирам. Но тук трябва да си убеден предварително, че е необходимо да имаш известни способности за тия работи и главно, че тия работи са много важни.

— Как тъй, нима това не е важно? — каза Сергей Иванович, засегнат, задето брат му смята за неважно онова, което го занимаваше, и особено задето той очевидно почти не го слуша.

— На мене не ми се вижда важно, не може да ме заинтересува, какво искаш тогава? … — отвърна Левин, разбрал, че онова, което виждаше, е управителят и че управителят сигурно е освободил селяните от оране. Те обръщаха оралата. „Нима са свършили орането? “ — помисли той.

— Ама слушай — каза по-големият брат, като намръщи красивото си умно лице, — всичко има граници. Много хубаво е да бъдеш чудак и искрен човек и да не обичаш фалша — всичко това аз го зная; но пък това, което казваш, или няма смисъл, или има много лош смисъл. Как можеш да смяташ за неважно, че тоя народ, който ти обичаш, както уверяваш…

„Никога не съм разправял такова нещо“ — помисли Константин Левин.

— … мре без помощ? Груби бабувачки морят децата, народът тъне в невежество и се огъва под властта на всеки писар, а тебе ти е дадено в ръцете средство да помогнеш на това, но ти не помагаш, защото според теб това не било важно.

И Сергей Иванович го постави пред дилемата: или си дотолкова неразвит, че не можеш да видиш всичко, което можеш да направиш, или не искаш да пожертвуваш спокойствието, тщеславието си и не знам още какво, за да направиш това.

Константин Левин чувствуваше, че му остава само да се съгласи или да признае, че не изпитва достатъчно любов към общото дело. И това го оскърби и огорчи.

— И едното, и другото — решително каза той. — Не виждам, че би могло…

— Как? Нима като се разпределят добре парите, не може да се даде медицинска помощ?

— Не може, както ми се струва… В нашия уезд, с неговите четири хиляди квадратни версти, при нашите поледици, виелици и работния сезон, не виждам възможност да се дава повсеместно медицинска помощ. Пък и изобщо аз не вярвам в медицината.

— Е, позволи ми, това е несправедливо… Аз ще ти посоча хиляди примери… Е, ами училищата?

— Защо ти са училища?

— Какво приказваш? Нима може да има съмнение в ползата от образованието? Щом то е добро за тебе, ще бъде добро и за всички.

Константин Левин се чувствуваше нравствено притиснат до стената и затова се разгорещи и без да иска, изказа главната причина за равнодушието си към общото дело.

— Всичко това може да е хубаво; но защо има нужда да се грижа за уреждане на лечебни пунктове, от които никога не се ползувам, и на училища, дето няма да изпращам децата си, дето и селяните не искат да изпращат децата си, а при това не съм и твърдо убеден, че трябва да се изпращат? — каза той.

Сергей Иванович за миг се зачуди от тоя неочакван възглед върху нещата; но веднага състави нов план за атака.

Той помълча, извади една от въдиците, хвърли я пак и усмихнат се обърна към брат си:

— Позволи ми… Първо, от лечебен пункт почувствувахме нужда. Ето за Агафия Михайловна изпратихме да извикат земския лекар.

— Но аз мисля, че ръката й ще си остане изкривена.

— Това още не се знае… И после, грамотният селянин и работник е по-нужен и по-ценен за тебе.

— Не, питай когото искаш — енергично отвърна Константин Левин, — но грамотният като работник е много по-лош. И пътищата не трябва да се поправят; а мостовете — както ги поставят, така ги и открадват.

— Впрочем — каза намръщен Сергей Иванович, който не обичаше противоречията и особено такива, които непрестанно отскачат от едно на друго и без всякаква връзка привеждат нови доводи, така че човек не знае на какво да отговори, — впрочем работата не е там. Позволи ми. Признаваш ли, че образованието е благо за народа?

— Признавам — неочаквано каза Левин и веднага се сети, че не е казал това, което мисли. Той чувствуваше, че ако признае това, ще му докажат, че говори глупости, които нямат никакъв смисъл. Как ще му докажат това, той не знаеше, но знаеше, че несъмнено ще му докажат логично и очакваше това доказателство.

Доводът се оказа много по-прост, отколкото очакваше Константин Левин.

— Щом го признаваш за благо — каза Сергей Иванович, — като честен човек не можеш да не обичаш и да не съчувствуваш на това дело и следователно не можеш да не работиш за него.

— Но аз още не признавам това дело за добро — каза Константин Левин, като се изчерви.

— Как? Но нали ей сега каза…

— Сиреч не го признавам нито за добро, нито за възможно.

— Ти не можеш да знаеш това, преди да си направил усилия.

— Добре, да предположим — каза Левин, макар че съвсем не предполагаше това, — да предположим, че е така; но все пак не виждам защо трябва да се грижа за това.

— Как така?

— Не, щом се разприказвахме за тия работи, обясни ми ги от философско гледище — каза Левин.

— Не разбирам каква връзка има тук философията — каза Сергей Иванович, както се стори на Левин с такъв тон, сякаш не признаваше правото на брат си да разсъждава върху философията. И това нещо ядоса Левин.

— Ето какво! — разпалено заговори той. — Аз смятам, че двигател на всички наши действия е все пак личното щастие. Като дворянин, аз не виждам сега в земските учреждения нищо, което би помогнало на моето благосъстояние. Пътищата не са по-добри и не могат да станат по-добри; моите коне ме возят и по лоши пътища. Лекари и лечебни пунктове не ми трябват, мирови съдия не ми трябва — никога не съм се обръщал и няма да се обърна към него. Училища не само не ми трябват, но както ти казах, те са дори вредни. За мене земските учреждения са просто едно задължение да плащам по осемнадесет копейки на десетината, да ходя в града, да нощувам сред дървеници и да слушам всевъзможни глупости и мръсотии, а в това нямам никакъв личен интерес.

— Позволи ми — усмихнат го прекъсна Сергей Иванович, — ние нямахме личен интерес да работим за освобождаването на селяните, и все пак работехме.

— Не! — прекъсна го Константин, като се горещеше все повече и повече. — Освобождаването На селяните беше друга работа. Тук имаше личен интерес. Ние искахме да смъкнем тоя ярем, който потискаше нас, всички добри хора. Но нима е същото да бъда земски делегат и да разсъждавам колко чистачи са необходими и как да се прокара водопровод в един град, дето не живея; да бъда съдебен заседател и да съдя някой селянин, който е откраднал сланина, и шест часа да слушам всякакви глупости, които дрънкат защитниците и прокурорът, и как председателят пита моя старец, смахнатия Альошка: „Признавате ли, господин подсъдим, факта за открадването на сланината? “ — „Какво каиш? “

Константин Левин вече се увлече и започна да имитира председателя и смахнатия Альошка; струваше му се, че всичко това има връзка с въпроса.

Но Сергей Иванович сви рамене.

— Е, та какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа само, че ония права, които ме… които засягат моя интерес, аз ще защищавам с всички сили винаги; че когато като студенти ни правеха обиск и ни четяха писмата стражарите, аз съм бил готов с всички сили да защищавам тия права, да защищавам правата си за образование и свобода. Разбирам, когато се отнася до военната повинност, която засяга съдбата на моите деца, на братята ми и самия мене; готов съм да обсъждам онова, което се отнася до мене; но да съдя къде да се разпределят четиридесет хиляди рубли земски пари или да съдя смахналия Альошка — не разбирам и не мога.

Константин Левин говореше така, сякаш се бе отприщил бентът на думите му. Сергей Иванович се усмихна.

— Но утре и на тебе ще стане нужда да се съдиш: по-приятно ли ще ти бъде да те съдят в стария углавен съд?

— Аз няма да се съдя. Никога няма да убия и нямам нужда от съд. Е-хе — продължи той, като отскачаше пак към неща, които нямаха никаква връзка с въпроса, — нашите земски учреждения и всичко това прилича на брезичките, които сме набучили като на Света троица, за да прилича на гора — в Европа такива гори поникват сами, — но аз не мога от сърце да поливам и да вярвам в тия брезички.

Сергей Иванович само сви рамене, като искаше с това движение да изрази учудването си отде пък се взеха сега в спора им тия брезички, макар че веднага разбра какво искаше да каже брат му с това.

— Позволи ми, така не може да се разсъждава — забеляза той.

Но Константин Левин искаше да се оправдае за недостатъка, който сам си съзнаваше, за равнодушието си към общото благо, и затова продължи.

— Мисля — каза Константин, — че никоя дейност не може да бъде трайна, ако не се основава на личния интерес. Това е обща философска истина — каза той, като повтори смело думата философска, сякаш искаше да покаже, че и той като всички други има право да говори за философия.

Сергей Иванович се усмихна още веднъж. „И той си има някаква своя философия, която служи на наклонностите му“ — помисли той.

— Хайде остави философията настрана — каза той. — Главната задача на философията през всички векове е именно в това, да се намери необходимата връзка, която съществува между личния и общия интерес. Но това няма връзка с въпроса; въпросът е, че твоето сравнение е погрешно. Брезичките не са набучени, а едни са засадени, други посети и с тях трябва да се отнасяме по-внимателно. Бъдеще имат само ония народи, само ония народи могат да се нарекат исторически, които имат усет за всичко важно и значително в техните учреждения и милеят за тях.

И Сергей Иванович пренесе въпроса във философско-историческата област, недостъпна за Константин Левин, и му посочи цялата неправота на възгледите му.

— А че на тебе това не ти харесва, извини ме, но причината е в нашия руски мързел и господарство и аз съм уверен, че у тебе то е временно заблуждение, което ще мине.

Константин мълчеше. Чувствуваше, че е разбит по всички линии, но същевременно чувствуваше, че брат му не го разбра какво искаше да каже. Не знаеше само защо не го разбра: дали защото не умееше да каже ясно това, което искаше, или защото брат му не искаше или не можеше да го разбере. Но той не пожела да се задълбочава в тия мисли, не възрази на брат си и се замисли за съвсем друга, лично своя работа.

— Но хайде да тръгваме.

Сергей Иванович намота последната въдица, отвърза коня и те си тръгнаха.

Личната работа, която занимаваше Левин, докато разговаряше с брат си, беше следната: миналата година, като отиде веднъж на коситба и се разсърди на управителя, Левин бе употребил своето средство за успокоение — взе косата от един селянин и започна да коси.

Тая работа му хареса толкова много, че той на няколко пъти се залавяше да коси; окоси цялата ливада пред къщата и тая година още от пролетта си състави план — да коси по цели дни със селяните. Откак бе пристигнал брат му, той се двоумеше: да коси или не? Съвестно му беше да оставя брат си сам по цели дни, а се и боеше да не би той да му се смее за това. Но след като се поразходи из ливадата и си спомни впечатленията от коситбата, Левин вече почти реши, че ще коси. А след нервния разговор с брат си отново си спомни това намерение.

„Имам нужда от движение, иначе характерът ми съвсем се разваля“ — помисли той и реши да коси, колкото и да му беше неловко от това пред брат му и пред хората.

Надвечер Константин Левин отиде в канцеларията, даде нареждане за работата и изпрати да доведат от селата косачи за утре, за да окосят Калинова ливада, най-голямата и най-хубавата.

— Па пратете, моля ви се, и моята коса на Тит, да я наклепе и да я донесе утре; може и аз да кося — каза той, като се мъчеше да не се смути.

Управителят се усмихна и рече:

— Слушам.

Вечерта през време на чая Левин каза и на брат си.

— Изглежда, че времето се задържа — рече той. — Утре ще започна да кося.

— Аз обичам много тая работа — каза Сергей Иванович.

— Страшно я обичам. Понякога съм косил заедно със селяните и утре искам да кося цял ден.

Сергей Иванович вдигна глава и с любопитство погледна брат си.

— Как тъй? Наравно със селяните, целия ден?

— Да, много е приятно — каза Левин.

— То е отлично като физическо упражнение, само че едва ли ще можеш да издържиш — без всякаква ирония каза Сергей Иванович.

— Аз съм опитвал. Отначало е тежко, но после свикваш. Смятам, че няма да остана назад…

— Я виж ти! Но кажи ми, как гледат селяните на това? Сигурно се подсмиват, че господарят им върши странни работи.

— Не, не вярвам; но това е такава весела и едновременно трудна работа, че човек няма кога да мисли.

— Но как ще седнеш да обядваш с тях? Там ще бъде неудобно да ти изпратят лафит и печена пуйка.

— Не, аз ще прескоча до в къщи, докато те си почиват.

На сутринта Константин Левин стана по-рано от обикновено, но разпорежданията около стопанството го задържаха и когато стигна на ливадата, косачите караха вече втори откос.

Още от хълма пред него се откри в низината сенчестата, окосена вече част от ливадата, със сивеещи се откоси и черни купчини дрехи, съблечени от косачите на онова място, отдето бяха почнали първия откос.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно пред него се откриваха крачещите един след друг в разтегната верига и различно махащи с косите селяни, едни с връхни дрехи, други само по риза. Той преброи четиридесет и двама души.

Те бавно крачеха по неравния долен край на ливадата, дето имаше стар яз. Някои от своите Левин позна. Тук беше старецът Ермил с твърде дълга бяла риза, който размахваше косата приведен; тук беше младият момък Васка, предишен кочияш на Левин, който изкарваше откоса с един замах на косата; тук беше и Тит, учител на Левин по коситба, един дребен, слабичък селянин. Без да се навежда, той вървеше отпред, сякаш си играеше с косата, и изкарваше наведнъж широкия си откос.

Левин слезе от коня, върза го край пътя и се приближи до Тит, който извади от един храст неговата коса и му я подаде.

— Готова е, господарю; бръсне, сама коси — каза Тит, свали усмихнат калпака си и му подаде косата.

Левин взе косата и започна да я пробва. Косачите, които бяха довършили откосите си, излизаха един след друг на пътя, потни и весели, и като се усмихваха, здрависваха се с господаря. Всички го наблюдаваха, но никой не казваше нищо, докато излезлият на пътя висок старец с набръчкано и голобрадо лице, с овче кожухче, не се обърна към него.

— Внимавай, господарю, щом си се уловил на хорото, да не се посрамиш! — каза той и Левин чу сдържания смях на косачите.

— Ще гледам да не остана назад — каза той, като застана зад Тит и чакаше да почнат.

— Внимавай — повтори старецът.

Тит направи място и Левин тръгна след него. Тревата беше ниска, крайпътна и Левин, който отдавна не бе косил и бе смутен от насочените към него погледи, отначало косеше лошо, макар да замахваше силно. Зад него се чуха гласове:

— Дълга е за него, дръжката е висока, виж как се навежда — каза един.

— Наблягай повече с петата — каза друг.

— Нищо, добре е, ще свикне — продължи старецът. — Ето го, тръгна… Широк откос караш, ще се измориш… Няма що, господар е, заляга за себе си! А виж надничарите! За такава работа нас често ни бият по гърба.

Стигнаха до по-мека трева и Левин, който слушаше, но не отговаряше и гледаше да коси колкото може по-добре, вървеше след Тит. Изминаха стотина крачки, Тит все вървеше, без да спира и без да проявява ни най-малка умора; но Левин започна вече да се страхува, че няма да издържи: дотолкова бе се уморил.

Той чувствуваше, че замахва с последни сили и реши да помоли Тит да спрат. Но в същото време Тит сам спря и като се наведе, взе малко трева, избърса косата и започна да я точи. Левин се изправи, въздъхна и се озърна. Зад него вървеше един селянин, който очевидно беше също изморен, защото веднага, преди още да стигне до Левин, се спря и започна да точи косата си. Тит наточи своята коса и косата на Левин и продължи нататък.

⇐ Предыдущая 16 17 18 19 202122 23 24 25 Следующая ⇒