Информация за текста 6 страница

Имаше нещо чисто варварско в удоволствието ми. Вдаден в него, пропуснал съм началото на една необикновена поява — голяма, пъстро изрисувана ладия се движеше по течението на Истъра, движеха я стремително няколко двойки гребци. На носа й стоеше в цял ръст стар мъж, ветрецът развяваше сивите му като плъст коси, гъстата брада. Неговите дрехи бяха не от грубото неоцветено платно, в което се обличат всички словени, а от ромейско — пищно цветни. Над тях, въпреки есенната пладнешка жега, лежеше наметка от дълговлакнеста вълна. Старецът се подпираше на среброобкована тояга, а върху гърдите му лъщяха огърлици от чуждоземни маниста. Никога още не бяхме виждали словенин, който така да се отличава от белодрехите си, босоноги, еднакви наглед братя.

— Ювиги! — викнах му, защото ханът беше надалечко, всред димящите останки от укреплението и следеше дали войскарите ни справедливо разделят помежду си бойния добив; пред него българите трупаха в един куп плененото оръжие, в друг завивките и в трети — зърно.

— Ювиги! — извиках го повторно като размахах ръце. Той дойде върху високо изрязания бряг в същото време, когато чудноватата ладия (сподиряха я още три, набъкани с въоръжени словени), меко опря о брега. Из нея тутакси рипнаха неколцина, които взеха да се катерят към нас, вдигнали две ръце — у словените това е знак за мирни намерения. Великолепно нагизденият старец си остана като идол в ладията. Цялата тази шарения почваше да ми прилича на театър. А Аспарух — в противовес, опушен, раздърпан като всеки воин след битка — с нищо не издаваше, че е владетел.

Словените, които се изкачиха горе, явно бяха отбрани мъже — пак никога не бяхме намерили тъй въоръжени всред тукашния народ, тъй едро скроени, с такова надменно самочувствие.

— Къде е ханът ви? — направо попита един от тях, след като светкавично огледа и димящото съсипано укрепление, и ромейските трупове, и камарите наша плячка.

Не му трепна окото при това.

— Аз съм Аспарух, владетел на българите — изговори ханът с неподражаемия израз, който му придаваше достойнство, дори ако Аспарух да бе опушен и раздърпан.

— Ще говори с тебе княз Славун, владетел на Словениите!

— А? — не сдържа изненадата си ханът, но мигом се, съвзе. — Нека говорим! — разреши той.

Пратеникът направи знак. Величественият старец величествено стъпи на брега и без да припира пое из стръмнината. След него, очевидно в определен по чин и важност ред, се проточи свитата му от трите ладии. А ние бяхме донякъде смутени — при вече дългото ни общуване със словените свикнахме с тяхната детска простота, с добродушието и слободията им. Днес се случваше нещо неясно.

Ханът бързо се окопити, обърна се към боритаркана Паган:

— Хората ми да се строят с оръжие!

И така, докато започваше разговорът между Аспарух и княз Славуна, нашите конници смогнаха да се представят по всички правила.

— Добре дошъл в нашия стан, княже! — сдържано приветствува Аспарух госта си.

— Не може да ми желаеш добре дошъл на моята земя! — враждебно отговори старият княз. — То е все едно аз да нахълтам в града ти докато тебе те няма, а сетне да те посрещна с хляб и сол. Не върви.

— Както бездруго се е разчуло, нападам само ромеите, не вас — уместно изтъкна ханът.

— А словенските села ти плащат откуп, за да не оплениш и тях — процеди княз Славун. — Дали грабеж, дали откуп, все това е.

— Не е! — възрази ханът. — Нито паля, нито робя, нито требя. А вземам откуп, защото такъв е законът на силата.

— По този закон може и да премерим силите си, скитнико! — надменно оскърби хана ни княз Славун.

Аспарух поривисто посегна да изтегли меча си, поривисто прекрачи напред. Към него в миг направиха крачка стражите на княза. Към тях, като в миг скочиха от конете си, настъпиха нашите бойци. Още миг и схватката би била неизбежна, но внушителният старец я предотврати с един властен вик: „Спрете!“. И всички, словени, както и българи, замръзнаха на място. С тласък върна хан Аспарух меча в ножницата.

— Нека бъде! — каза властно той. — Прощавам ти тази първа обида при условие че ще бъде последната. Съдбата превърна народа ми в скитник. Същата съдба, която е превърнала вас пък в роби.

Тук замалко не се разсмях: старият княз Славун извърши движението, което преди миг понечи Аспарух — той изтегли наполовина меча си. Но преди хората му и нашите момци да се счепкат, ханът твърдо заповяда: „Спрете!“.

— Прощавам ти тази обида — тържествено произнесе князът. И просто предложи:

— Нека седнем!

В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина, имаше напрежение, недоверие, вражда Все пак двете страни се стараеха работата да не стигне до бой, макар че от време на време по някой или някои от мъжете посягаха към оръжието си или неволно изръмжаваха.

— Съюзът на словенските князе по Истъра — важно подхвана Славун — не е съгласен българите да шетат из земите му и да ги съсипват!

— Вече казах, налитаме само ромейски твърдини и богати владения — повтори ханът.

— С такива пакости сърдиш ромеите, а те си го изкарват от нас — настоя князът.

— Що за князе, що за съюз и народ сте, щом ви е страх да не разсърдите враговете си? — надменно попита Аспарух.

(Тук мнозина от княжеската свита глухо възразиха, но Славун запази хладнокръвие.)

— Игра на власт е, прощавай, властта ти. старче, щом тя не вреди никому. Ако вашият съюз е държава, къде я войската ви?

При тия сурови, но точни думи, старият княз отведе поглед.

— Едни си имат народ без войска, други — войска без народ … — каза той, потискайки гнева си. — Наши жени крадете за разплод, колко жени отмъкнахте, а?

Словените от княжеската свита пак враждебно изръмжаха, това обаче не стресна хана. За първи път видях у него усмивката, дето го оприличаваше на вълк — през стиснати, остри зъби.

— Защо ще ги отмъкваме? — Аспарух имаше предвид словенките. — Сами идат подире ни!

Рекох си, че гостите ни не ще изтърпят такова оскърбление. Но Славун явно не желаеше свада. А ханът, вече по-меко, продължи:

— Уверил си се, че с мене освен жени тръгват и немалко мъже от твоя народ.

— Подмамваш ги с плячка — презрително отговори князът. — Твоите налети им помагат да грабят.

— Привлича ги разплатата! — възрази Аспарух. — Словените са се натърпели на ромейски безчинства, те имат много да си връщат.

— Искаме да живеем в мир с василевса — внезапно тихо издума князът.

— Но иска ли той да живее в мир с вас? — зададе му оправдан въпрос ханът. — По три пъти в година войската му ви разорява, за да не забравяте, че му дължите покорство и дан.

Княз Славун замълча, помръкнал от обида, неговите хранени хора също мълчаха.

— Откак се помни … — колебливо рече той след малко, — властта над всички народи по Истъра е държал василевсът. Няма народ, гдето ще я пребори … Мислиш ли, че ви говоря с леко сърце?

Хан Аспарух само вдигна рамене.

— Върви си отвъд реката с добро! — упорито настоя Славун. — Иначе, заедно с князете на още седем племена, ще опълча срещу тебе словените!

Хан Аспарух отново се засмя с вълчия израз, който бе нов за мене.

— Хубаво! — каза той. — Тогава аз пък ще ви изляза не с дружина, а с всичките си българи. И ще ми помагат ония словени, дето не щат повече да мируват, да плащат и да отглеждат роби!

— Смятай се във война с нас! — свирепо изговори княз Славун.

— Смятам се! — студено прие ханът. — Тангра ще даде да я загубят тези, които не разбират къде е доброто им.

Славун стана, навдигнаха се и хората му. Едва сега видях, че старецът трепереше, изнурен от усилието да сдържа обидата и гнева си. А нашият хан ни заповяда: Стегнете се за преплуване!

Българите мигом се запретнаха да сглобят сал от още димящите греди, за да натоварят плячката си. Без повече да се обърне към свитата на княза, Аспарух сложи крак в стремето. Преди да яхне, той високо каза:

— До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.

— Проумяваме! — кресна, все треперейки, князът. Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.

— Няма да я деля — каза ханът. — Искам я цялата!

19.

Не мога да определя за колко време стана то, но истината е, че ние от онгъла твърде се замогнахме откак ханът Абе изрекъл своята закана към отвъдистърските словенски князе. Лоши спомени бяха гладното ни скитане, ятата пресни гробове в бялата шир, безжалостно повтаряната обида: махайте се!

Сега, макар и в доста неугледното наше селище, оградено с прост землен ров, ние във всичко издавахме своята прокопсия — обличахме се не само в кожа, а и в сносно платно, строяхме дървени навеси за конете и за добива си, огнищата ни бяха подзидани, измазани; пълни — меховете кумис; богати — вървите сушено месо. Зимите вече не ни плашеха.

Както не е трудно да се отгатне, своето благо дължехме на честите си набези из Мизия. За потомците ни думата „грабеж“ щеше да има лош звук, но по наше време това бе законен поминък, от който се отказваха само ония, дето нямаха сили да награбят чуждо А ние ги имахме. Онгълът ни, горе-долу защитен срещу разни подвижни малобройни племена (тях неведнъж бяхме отбили с успех), пазеше придобитата плячка, както и спокойния живот на жени и деца. . Сити, румени, весели дечица пъплеха навред пред шатрите — раздалечени една от друга, а не боязливо скупчени както преди. Между тях българите разполагаха своето стопанство, работеха кожи, желязо, кост.

Ханската шатра се издигаше върху изкуствено насипана плоска височина. От двете й страни биваха набучени знаците на всяка бойна десетия — конски опашки, завързани о кол с украсен връх. Скъпо обшита, вместо скромната някога, бе сега шатрата на Аспарух. Скъп, отнесен при някое от нападенията ни отвъд, беше източният килим, прострян пред входа й. Там ханът нерядко седеше на разговор с първенците си, четеше (книги, също грабнати от отвъд) или вечеряше.

Изтеклите години на превратности и чести промени бяха оставили у Аспарух видими следи, от което той само бе спечелил. На мястото на поривистия, простодушен, пъргав и открит младеж днес стоеше мъж зрял на ум, вид, действия. Ни един пришълец не би сбъркал хана с другиго — Аспарух цял излъчваше съзнание за могъщество, сурова самоувереност.

Давах си сметка, че животът е променил и моята скромна особа; ромейския патриций Велизария той за чудо претвори в угрижен баща на шумна челяд, който принасяше за добруването й чрез тежък труд, но и с участието си в честите ни подвизи оттатък границата.

Моето стопанство беше се разрасло — трите ни някога шатри вече бяха седем. Братята на Ие възмъжаха до гъсти мустаци, всеки от тях водеше жена и хранеше дребосъка, плод от любовта му с нея. Отхвъркнали момчета бяха синовете ми; освен тях, добил бях и две момиченца — чисто българска порода, сякаш аз нямах дял в изработката им.

Така, както си клечах пред дома, зает да точа куп ножове и мечове (поддържахме ги винаги остри, защото ги употребявахме нерядко), зад мене застана Ие, моята вярна жена. Битието бе преправило и нея — възпълна, с обистрена от сития ни живот кожа и с властен поглед, слепоочията й бяха едва-едва прошарени. Всеобщото наше охолство бе оставило своите белези и върху Ие — на шията на жена ми тежаха два наниза ромейско злато, в косите й блестеше златен гребен. Заседнахме, награбихме, разбогатяхме… — помислих си и насмешливо, и горчиво. — Че кой ли из така зле подредения божи свят не добрува за сметка на ближния си… Кой искаше да ни знае, когато се влачехме от зимуване до зимуване, отвсякъде гонени и хулени? Днес Мизия се тресе пред името българин, сам си василевсът не е посмеял да проводи срещу ни достойна за нас войска …

— Връщат iv нови — прекъсна разсъжденията ми Ие. Ясно беше що означава това: пак някоя наша дружина се завръщаше след плододайна обиколка отвъд реката.

— Ела да видим! — разпореди се жена ми.

(Както всяка жена, тя не беше безразлична към печалбите на чуждите мъже.) Чули думите й, из роднинските ни шатри се подадоха снахите, излетяха техните и нашите деца. Зарязах неохотно работата, която вършех, но си знаех, че казаното от Ие е закон. Впрочем, целият ни род свърна по прашната улица на онгъла. Не бяхме сами, разбира се!

В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина имаше напрежение, недоверие, вражда. Все пак Товеп с 7 соани се стараеха работата да не стигне до бой.

— българите с любопитство посрещаха всяка дружина, дето идеше от оттатък.

Най-отпред яздеше млад таркан. Върху задницата на коня му бе метната покривка от златопоръбена тъкан — нечия мантия. На главата си воинът беше надянал бронзов шлем. Той водеше на юзда черна кобила, натоварена с грамадни торби. Подире му идеше дружината, а заедно с нея — десетина млечнобели жени, които разглеждаха онгъла и жителите му с весела почуда.

— Уловиха ти окото, а? — заядливо ми подметна Ие. Вдигнах рамене със задължително за един стареещ съпруг равнодушие.

Като се здрависваше с посрещачите си, тарканът говореше отчетливо и тържествено:

— Нека принесем жертва за душата на боеца Коркута! Загина в бой срещу словените боецът Коркут, дано Тангра прибере душата му в своя сияен чертог!

Из редичката тълпа (повечето българи бяха по пасбищата със стадата си или на риболов) си проби път младо девойче с прозрачно като алабастър лице.

— Тате! — изхлипа то и увисна на шията на черната кобила.

Момичето я целуваше и мокреше със сълзи гривата и, пръстите му галеха меча и лъка на покойния, то плетеше нозе, сякаш ще се срине, припяваше на умряло. Отдавна не бях виждал — понеже и отдавна нямах очи за това — тъй стройно, тъй съвършено красиво дори в мъката си женско същество.

Тарканът и петдесетината му бойци запазиха пристоен израз пред чуждата скръб. Сълзи избиха в очите на някои от придобитите от тях булки.

Последният в дружината конник теглеше въже. На края на въжето зърнах нещо неочаквано — ромейски архонт. Навярно тарканът беше се пременил с неговите знаци и наметка, понеже ромеят крачеше бос, безоръжен. Само нагръдникът му — нежелан за нашите, свикнали с кожени предпазни дрехи — свидетелствуваше за неговия поруган от варварите сан. Мъж зрял и явно закоравял в ред битки, той пристъпваше със забит в прахоляка поглед. Ръцете му бяха вързани с въжето, за което споменах.

Бях сигурен, че Ие гледа не архонта, а мене. Обърнах се към нея — така и беше. През нито един ден от дългите години наша съобщност не бе я напуснало подозрението, че скрито съм си останал ромей, чужденец изобщо.

— Ожали го, нали? — попита ме и сега язвително тя. От двете й страни бяха братята й, пред нея — дъщерите ни. При такава подкрепа Ие можеше да бъде язвителна колкото си ще.

— Да ти река, ти беше родена за ханска жена, Ие… — върнах й аз стрелата.

— Само че ханът си мислеше другояче …

Честна дума, в гласа и имаше и упрек, и болка. Чудновато същество е това, жената!… — разсъдих аз без упрек и тъга. А дали все пак? Не е възможно! А някои неволно изтървани погледи, сдържани въздишки?… А съкровеното доверие, с което обезумялата Ие бе предала мъртвото ни дете на Аспаруха да го погребе след като отказваше на мене, бащата, тази сетна грижа за дъщеря ми? А тревогата, с която Ие допусна, че мога да предам или убия Аспаруха, когато с него за първо се отправихме към ромейските предели? Аз, нейният мъж, ставах съвсем възможен убиец в подозренията и, щом бе думата за скъпоценния живот на хана …

Законно преклонение, законна преданост на женица от народа към владетеля и първожреца, към големия човек, който беше извоювал доброто на децата й. Така съм си обяснявал аз Ие при всеки неин необясним порив. Едва през деня, за който говоря, при звука на искрената болка в гласа й („Само че ханът си мислеше другояче…“) ме облада — не, не ревност! — съмнение: дали, все пак?…

А защо не? Нима не беше някак си естествено по-малката сестра (по-малка във всяко отношение) скришом да желае завоеванията на голямата, прекрасната, боготворената? Дали е било завист, дали честолюбие?

Ей богу! — сега много повече ме занимаваше закъснялото ми откритие, любопитно наистина, отколкото съзнанието за моето дълго лъгано любовно доверие. Какво ли не преживява човек докато е жив! Слушах, сякаш отдалече, как жена ми обсъжда със снахите си новодобитото людско имане, без да я е грижа, че възторжените й забележки може би ще накърнят гордостта ми на мъж, стопанин и боец — преди години тя беше къде по-съобразителна.

Поврага! — заключих аз не злобно, а лениво. Нали никога онова, което е било, няма да бъде. Още по-малко пък — онова, което не е било….

Затова, че тези въпроси от доста време не ме тревожеха, упътих се подир добре натоварената дружина, оставяйки жена си и родата й да пресмятат хорската плячка.

Аспарух бе наредил да ме извикат при разговора му със ратния пленник. Настаних се до хана върху скъпоценния малинов килим, отпивах кумис от опленен златокован путир, облегнат върху меки възглавници. Така я карахме сега.

Пред нас стоеше (не в сянката на платнения навес, а под знойно слънце) немладият бос архонт. Долавяше се у него упорството на доблестен войник, готов да умре, но не и да превие коляно.

Аспарух го разглеждаше като човек, който купува кон недоверчиво, подробно.

— Що умееш да вършиш? — попита го.

— Да воювам — отвърна ромеецът без страх.

— Види се, не умееш … — усъмни се ханът. — Иначе нямаше да бъдеш тук.

Архонтът сведе поглед — задави го срам заради справедливата обида.

— Не тържествувай! — задавено каза той. — Днес вие сте по-силните из Мизия, защото ни намерихте в беда. Ваш съюзник срещу ни са арабите …

— Не съм виждал арабин, кълна се! — каза Аспарух.

— И все пак арабите задържаха почти всичката ни войска в защита на Константинопол. Но тях вече ги няма! — изведнъж впери в хана зли зеници архонтът — Моят василевс завинаги ги отби.

— Не сме чули — хладно рече ханът.

— Ще чуете. Че и ще усетите! — дръзко заяви босият ромей. — Свърши се с вашия празник из Мизия! А навярно и със селото ви, слепено от кал и върбалак.

— Не думай! — подигра го Аспарух.

— След всяка есен иде зима, а след зимата — пролет! — вече не се мъчеше да укроти ненавистта си срещу този надменен враг архонтът. — Напролет моят василевс ще ви натика в тинята! Какви не варвари открай време са налитали земите ни като мухи на мед… — продължаваше неистово замаяният от слънчевия зной неволник. — Та империята само това и върши — да отразява, да избива диваците, които плюе Изтокът …

— С наша помощ, доколкото си спомням — вметна хан Аспарух. — Бях момче, когато ваши големци идеха през морето във Фанагория. Те изсипваха пред нозете на великия ми баща камара злато: вземи, натрииие Кубрате! молеха го. Бъди добър, запази ни от варварите! Тогава ние, разбира се, не бяхме за вас варвари. А като си помислиш, нищо не е камара жълти търкалца срещу така важна услуга. Няма що, дойде време да си поискаме неизплатеното срещу нашата съвестна работа.

Ханът говореше уж на смях, но ясно беше, че не се шегува.

— Отдавна чакате дар от василевса, нали? — също с присмех, но отровен, попита архонтът. — Не ще го дочакате, обзалагам се!

— Кой ти говори за злато? — лениво, с присвити като на рис очи, издума ханът. — Срещу заслугите на баща си към Константиновата корона, аз искам Мизия! И ще я взема!

Май че не бях видял някого, толкова слисан, уплашен и яростен както онзи бос архонг под палещия пек. Той взе да се смее — смееше се, сякаш безумен; така става с хората, на които е все едно дали подир миг ще умрат. Но в следващия миг, изтощен от своя припадък, ромеецът стихна.

— Развържи ръцете му, Велизарие! — кротко нареди Аспарух.

— Велизарий ли? — тъпо повтори архонтът. — Що ще християнин в стана на езическите бесове?

Развързвайки ръцете му, отвърнах, без гласът ми да потрепери:

— Не всеки, дето се вика Велизарий, е християнин и ромей.

Така се отрекох аз от своята кръв и от вярата си. Както апостол Петър — от Христа. Не последва ни мълния от ясно небе, ни земен трус, ни поне вихрушка …

Пленникът унизено пристъпи в сянката на навеса. Той с криво лице разтриваше китките си, прерязани до синьо.

— Ще получиш и кон — обдари го ханът. — Върви си и предай на своите господари, че ювиги хан Аспарух ще премине Истъра с целия си народ. Човешките препирни са шепа суха шума. Сам бог ще покаже на чия страна е правото.

— На поличба ли си падаш? — неистовството на ромееца бе угаснало, той почти шепнеше.

— Да … — също тихо отговори ханът, — Няма по-велика поличба от победата.

Стражите ни отдавна отведоха освободения пленник, а двама ние все още бяхме пред хановата шатра. Денят преваляше, въздухът над онгъла посивя. Обичах да седя с хана и да мълчим заедно — зад себе си имахме толкова години на обща мъка и общи усилия, опасности, сполуки, че не усещахме потребност да говорим. Двамина стареещи мъже. Всеки — самотен по свой начин.

Онази надвечер не нарушавах мълчанието ни и по друга причина: чувствувах, че Аспарух имаше да премисли много нещо подир гласно изречената своя закана — тя бе разкрила намеренията му, които отдълго отгатвах.

— Смяташ ли — обадих се по някое време, защото отгатнах над какво разсъждаваше той, — че българите ще те последват в едно ново преселение? Нали помниш как преди години тъкмо народът ти те принуди да спреш насред път?

Ханът беше се вторачил в далечината. Болезнена гънка се врязваше между веждите му; две по-дълбоки — от ноздрите към устата. Той изглеждаше по-упорит и самоуверен от всякога, този узрял в самотната си правда властник.

— Аз ще премина завинаги Истъра — каза Аспарух. — Ще призова българите да ме последват, защото вярвам твърдо, че тяхното добро е там, на юг. Познавам ги, не ще намерят сили да се разделят с последния си хан от рода Дуло. Познавам ги, докато седя всред тях, принуден от молбите им, те все се надяват, че може да им се размине без още мъка, без още мъртви. Дойде ред да ги принудя аз.

— А ако все пак те… — не се доизказах поради страхопочит.

— Това ще ми бъде известно отнапред! — отряза ханът. — От утре ти и Паган, и моите хранени хора с една дума, ще поработите из онгъла. Заседна народът ми, замогна се, натежа. А искам да проумее, че нашата голяма борба е тепърва. Такава е заповедта ми!

— А ако все пак… — повторих плахото начало на въпроса, който не смеех да завърша.

— Не е ли ясно? — отряза ме ханът. — Аз не мога без тях, както те без мене.

Навярно разговорът ни не би се изчерпал с това — така усилни, съдбоносни дни ни предстояха, — ако неочаквано не беше ни сепнал тънък женски глас — глас на момиче:

— Пуснете ме да кажа! Търся си правото аз.

Докато се оборавигм, пред нас кацна — въпреки че стражът го теглеше назад — онова девойче, току-що осиротялата дъщеря Коркутова. То вече не плачеше, бузите му пламтяха — от гняв или от свян? Момичето бе облечено в същите износени дрехи, но и под тях се очертаваше неговото гъвкаво и стройно, и нежно тяло.

— Ювиги! — обърна се то към хана, като забрави да се поклони. — Въздай ми право, ювиги! Братята ми и жените им, и братята на техните жени с жените си, всички налетяха да разнесат имането на убития ми баща. На мене нищичко не оставиха ювиги, кой ще ме вземе за жена ей такава …

И момичето улови полите на вехтата си риза, тръсна ги, за да покаже, че цялото му богатство е това, на гърба му дето.

— Поне малката шатра и два-три коня ми се полагат!

(Уж младо, но отракано бе красивото девойче.) — Заклинам те, отсъди справедливо, ювиги!

Без да усетя, бях се заплеснал в сочната му свежа хубост. Понеже ханът не отговаряше, извих се към него и едва не хлъцнах — от дълги години не бях видял господаря си захласнат по жена. Той мълчеше, помълча още, наслаждавайки се, сякаш вдъхнал омайна билка.

— Чуваш ли ме, ювиги? — уплашено от това мълчание, чийто смисъл не схващаше, прошепна момичето.

— При мене има празна шатра … — каза дрезгаво ханът. — Върви, живей в нея!

— Ти защо?… Не разбирам, ювиги!… — вече съвсем стреснато, мълвеше момичето.

— Върви, върви! — заповяда ханът. — Ще разбереш.

Дъщерята Коркутова отстъпи заднишком, рече да побегне, но я спряха чиготите. Те я подкараха към хановите шатри, а по гърба й просто си личаха тръпките на момински страх.

— От много време се боя да те запитам, ювиги… — почнах опипом аз. — Кога ще вземеш жена освен… — забърках се в непристойния си въпрос. — Жена за винаги, искам да кажа.

Ханът разтри челото, като че ли изпитваше болка. После отвърна глухо, сякаш говореше със себе си.

— Не смея! Някога моята любов уби две жени с децата им … Прокоба бе то, орисан бях да не сътворя нищо.

Аспарух ме погледна с непрегоряла мъка в очите — колко отдавна не беше й давал воля — преди да ми повери (колко отдавна небе споделял с мене!):

— Ако Тангра позволи да преведа народа си отвъд Дуна и да направя там държавата, която ни предрече Пагане, пак поличба ще бъде то, че бог отменя наказанието ми. Че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам! Тогаз и ще взема жена за майка на бъдните ханове български…

През своята ранна младост, изкушен в писаното слово, навярно бих намерил думите, които произнесе ханът, до неловкост тържествени, но общуването с езичници беше ме научило да приемам такива думи без усмивка. Те всъщност бяха израз на великата, и детска, и мъдра варварска искреност. Варваринът не лъже и не играе. Когато не мълчи, той най-откровено съобщава мислите си …

Христе! Все по-често ми се случва — затворен, наглеждан и подслушван в работната ми стая на моя бащин дом да си спомням със страстна тъга презираните от христиЯнията езичество, варварство, безкнижност. Все по-често (докато мъчително търся по-изтънчена, по-витиевата дума, за да обознача с нея цвета, дъха или болката на преживяното от мен всред българите) си спомням с неразбираем за никого в Константинопол копнеж могъщата и очарователна простота на варварското слово.

Преди година от ден днешен, когато българският господар беше ми заявил: „пак поличба ще бъде то, че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам!“ — тогава аз пък, Велизарий, синът Василиев, почувствувах трепет. Стори ми се, че никои други слова не биха изразили тъй внушително най-законния прастар стремеж на човека — да сътвори.

20.

Уверявам ви, хората не съзнават тежестта на ония мигове, наречени по-късно от летописец исторически, ако въпросните хора лично участвуват в тях. Така и за мене утрото, за което ще разкажа, започна подобно на всички наши дни. Само хан Аспарух ще да е бил наясно, че ни предстои нещо преломно.

Неговата тържествена шатра бе скатана — върху струпаната от човешки ръце хълмчинка днес липсваха и ханските бойни знаци. Тях носеше, строена и на кон, дружината на хана — мъжете, които някога най-първи бяха преминали реката. Върху други коне те бяха натоварили своя имот — оръжие, постелки, по някоя съдина. Усещах, че тези мъже вече скъсваха с онгъла, устремени към още неочертаното наше бъдеще.

Ханът все още не бе възседнал. Той чакаше да се събере и налее обичайната тълпа, която по навик изпровождаше българските дружини преди всяко тяхно преминаване.

Бях от малцината, които отдълго знаеха, че Аспарух се кани да преплува завинаги оттатък, а все не ми се вярваше, че решението му ще бъде безвъзвратно. Ние, посветените в намеренията на хана негови спътници, си викахме, че при несполука лесно ще намерим обратния път към онгъла и към семействата си. Затуй ми стана страшно, когато слушах речта Аспарухова, висока и отчетлива като звек:

— Люде! — призова ги той да млъкнат. Те изведнъж се сгъстиха, доближиха ни.

— Народе! — още по-гръмко започна ханът. — Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а българското племе наякна — туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.

— Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! — извика ювиги Аспарух., — Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да изчезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да огвоюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме сили да го сторим!

При все че бях предупреден за всичко, което се случваше, пак усетих как кръвта се дръпва от лицето ми — сякаш надземна сила присъствуваше в гласа и в цялата осанка на българския вожд. Тя така стъписа българите, че никой не издаде звук на почуда или неодобрение. В настръхналата тишина хан Аспарух яхна. Зад него потеглихме ние, преданата му насмерти дружина.

Непредвидено за нас обаче тълпата — при все че се залюля и отстъпи — не ни даде път. Чак след малко тя намери и думи за вълнението си:

— Как ще ни оставиш, ювиги хане!

— С какво ти не угодихме?

— Пак ли на път, ювиги!

— Тъкмо се поотръскахме …

— Води ни където речеш! …

Бе явно, че въпреки работата, на Аспаруховите довереници (бяхме работили упорито да подготвим народа за ново преселване), той нямаше един ум, тласкаха го противоречиви желания.

— Дайте път на хана! — опитах се да надвикам многогласието.

⇐ Предыдущая 11 12 13 14 151617 18 19 20 Следующая ⇒