Информация за текста 5 страница

Спомням си например един ден от късна пролет. Бяхме узнали, че предната нощ водите придошли, завлекли хижи и деца; привични бяха там за нас наводненията. Джапахме ние (ханът, Паган и Пагановите момчета) по клисавия бряг, като помагахме някому словенина да изтегли в тинята лодката си или да закачи с кука на дълъг прът потънал пълен кош, плувнала рогозка. Уви, понякога труп на дете. Въпреки празничното небе над нас, въпреки палавия вятър, който пилееше облаци от трепетликов цвят, равнината бе тъжна; натъжила я беше несретата на хората, едва издържали гладна зима, за да бъдат застигнати от пролетния потоп.

Газехме ние по тинестия бряг, върху нас нямаше сухо място.

— Поврага! — процеди ханът ядно. — Можеше да ни отмине поне тази напаст! Тъкмо се улови народът за копривата, тъкмо доживяха до слънце трескавите и ето ти нова беда!

— Гдето е тънко, там се къса — заключих аз с една стара мъдрост, когато спря погледа ми нещо не мъдро, може би, но съвсем пък старо — влюбени.

Както вече казвах, и при преселението ни, и в нашето селище любовта бе нещо открито; варварите нямат любовни тайни. Онова, което ме накара да се вторача в споменатите двама, бе облеклото им — на българка и на словенин. През първата пролет след словенския наплив към онгъла подобни гледки бяха още рядкост.

Българското момиче, явно изпратено да пази конете, се опираше о хълбока на доста мършава кобила, а момъкът-словенин стоеше пред него и май че му говореше весели работи, понеже то се заливаше от смях. Подир гнетящата мъка от потопа и удавниците видът на тяхното безметежно, младо щастие ме разведри. Но ханът свъси вежди.

— Момиче, чия дъщеря си? — подвикна той към влюбените.

— Кормисошова съм, на подковача, ювиги — звънко отвърна момичето, като забрави да се поклони.

И пак цяло се захласна в хубавеца словенин. (Тогава още не го познавах, а той беше младият жрец Безмер от прибягалите при нас словени.)

— Паган, намини довечера към подковача! — разпореди Аспарух на своя боритаркан. — Кажи му да дръпне юздите на щерка си.

— Природните неща мъчно се прививат под заповед, ювиги — позволих си да отбележа аз — Пък и народът ни проредя при похода, окапаха жените му. Плаче ми се като гледам мъже да бавят деца, да перат и кърпят …

Аспарух закратко се умисли.

— Ако българин доведе в шатрата си словенка, може! — отряза той. — Но свои момичета навън не даваме! Тъкмо понеже недостигат.

Неведнъж през времето, което последва, си спомнях тези Аспарухови разпоредби — нали самото време ги превърна в дим и вятър.

Пролетният разлив полека се прибра в речните корита, оставяйки зад себе си пласт хлъзгава, досадна тиня.

Неспокоен по природа, при все че удивително умееше Да крие това, ханът често ловуваше или просто скиташе, с една дума — губеше се някъде, съпроводен от два-трима чиготи. Понякога той ме взимаше със себе си, а се случваше Да не ми проговори цяЛ ден. Друг път предпочиташе моето отсъствие пред мълчанието ни. Не зная дали съм прав, но ми се чинеше, че именно през ранното лято, за което е дума, неспокойствието му растеше и растеше — защо иначе ханът би се губил някъде безцелно, защо би ме отбягвал, все разсеян, сякаш в затворен като кръга разговор със себе си?

Мореше ме тревога, но и любопитство. Достатъчно отдълго познавах господаря си — Аспарух беше мъж на действието. Когато не действуваше, той непременно замисляше дела — другояче не можеше да бъде. Застоят, в който попадна не по своя воля, го мъчеше като блатна треска; Аспарух боледуваше, поболял го беше покоят, толкова настойчиво желан от всички наоколо.

Беше ми тежко, дето ханът странеше от мене, забравил как през младостта си бе делил с мене най-съкровените си болки. Ех, през нашата младост! …

Както на млади години яхнахме двамата един ден — бе късна пролет. Цялото ми същество се възрадва, че ще се откъсна за кръгъл ден от труда на грижовен баща и стопанин, че отново ще се зареем с Аспаруха из тучния пролетен свят. Надвечер, на връщане спряхме кран Истъра.

Разседлахме конете, седнахме на брега на пълноводната река. Слънцето захождаше в румени облаци, насрещната стръмна суша чернееше над блестящите кротки води.

— Ти не веднъж си Ми подхвърлял, Велизарие, че непременно замислям нещо си … — разсеяно проговори ханът. (През деня той пак бе мълчал.) — Вярно е. С лятото, което иде, искам да премина отвъд. Ще водя този път голяма дружина.

— Доскоро не ми даваше дума да издумам срещу василевса Константина — напомних аз. — Ако навлезеш явно в земите му, това ще означава край на съюза ви.

Ханът отговори така изчерпателно, та разбрах, че отдавна и отвсякъде бе обмислил бъдещите си дела:

— Седяхме тук, на хвърлей място от ромейската граница, предостатъчно дълго, а василевсът не проводи ни пратеници, ни дарове да подновим договора от времето на баща ми; Константин Брадатият е разсъдил, че моите българи са твърде обезсилени, за да бъдат надеждна преграда между варварството и империята. Ние останахме извън сметките на света, Велизарие… Е, щом Византия ни има за окаяни скитници, защо да не се и държим като скитници? Оттам нататък — каквото даде Тангра!

Замълчахме. Аз — понеже решението на хана ме намери неподготвен; той — защото го дообмисляше. Тогава долових в безветрието леко щушнене, тръстиките зад гърба ни се разтвориха и из тях излезе почти гол, съвсем мокър словенин. Беше онзи млад жрец, Безмер, когото наскоро изненадахме с дъщерята на ковача.

Той доближи, кимна небрежно, седна неканен.

— Чух всичко — съобщи ни дружелюбно Безмер.

Разглеждах го смутен — откритото, усмихнато, по женски бяло и румено лице, могъщото тяло. У българите бях свикнал на много дрехи, затуй голотата ми се чинеше непристойна.

Ханът с почуда, но не и с гняв наблюдаваше това странно за нас поведение.

— Не е хубаво да се подслушва — каза той строго. — За полза и печалба го правиш, нели?

— За полза, не за печалба — обясни словенинът. — Трябва ни да знаем що кроиш.

— И така, следиш стъпките ми, лягаш между тръстиките и слухтиш! — презрително го уличи Аспарух. — Долно е.

В отговор Безмер се обърна към ракитака, лекичко свирна. Из тръстичището бавно изникнаха седем-осем все голи мъже. Те, както и първият ни невикан гост, се подпираха на дълги тояги — с тях словените измерват дълбочините на вода и мочури, но същите пръти им бяха и за оръжие, знаехме.

Ханът не трепна, а аз рипнах, готов да го браня. Аспарух улови ръката ми.

— Нека сами кажат какво искат да узнаят, та слухтят! — заповяда той.

Мокрите и кални мъже — все млади здравеняци — наклякаха около двама ни, а жрецът Безмер без заобикалки рече на Аспаруха:

— Чухме, че си смятал да преминеш с дружина отвъд.

— Това е моя работа и не вие ще ме спрете! — надменно отвърна българският господар.

— Че ние и не мислим да те спираме! — възкликна, чак сега обиден, словенският жрец. — Само… нека дойдем с тебе.

В заревото на умиращия ден лицата на нашите събеседници засияха въодушевено, доверчиво и предано.

— Ето какво — поде след малко ханът, — аз, Аспарух, си давам сметка, че по своя воля ставам враг на най-великата днес империя. Силите й са далече над моите, но аз се надържам на арабската заплаха над Константиновия град.

Прав ли съм?

— Надържай се и на нашата омраза към всичко ромейско! — дръзко го увери Безмер. — Из Мизия ромеите, са като на вража земя. Боища и засади …

— Ще полагате засади и на моята дружина — каза Аспарух. — Ще направите отвъд Истъра всичко, за да ме няма там. Познаваме се …

— Не ни познаваш! — разпалено отрече Безмер. Многото муски върху голата му гръд дръннаха при това движение, златните му коси бяха пропръхнали и лъщяха като нимба в пожара на залеза.

— Искахме да ти кажем, пък не се догаждахме как: ако с дружината ти преминем и ние, нашите отвъд не ще ви пакостят.

— Че това … — замислено отговори ханът, — какво с това? Защо ви е да се връщате отгдето сте избягали?

— Трябва да се върнем бездруго! — изведнъж потъмня светлото лице на словенина. — Там ни е мястото и всичко, което имаме;.

Без да усетим, и ние, и словените продължихме да говорим за предстоящия поход като за нещо твърдо решено.

16.

От стръмната височина гледах как един по един излизат из Истъра нашите бойци — стотина отбор мъже. Повечето бяха преплували върху конете си, а сега се отръскваха от водата като мокро куче. Пръски хвърчеха наоколо, дружината се смееше из все гърло — отколе не помнех така развеселени българи.

Малко след тях видях да порят водата десетки яки ръце — леко преплаваха Истъра нашите словени.

— Уж говорихме да ни съпроводят ония осем души — отбеляза ханът слисан, — пък идат с нас десет пъти повече.

Един подир друг напуснаха течението и те, прекрасни като езически богове в голотата си, в своята спокойна сила. Българските коне бяха пренесли дрехите им. Словените, без да бързат, се заобличаха.

Бе горещо ранно лято. Безчет птици, пеперуди — всякаква весела твар шареше поднебието на Мизия. Безчет цветя, втъкани в ливадите й, правеха от тях сватбена постилка. Застанал на високото, хан Аспарух извика, както не бях го чувал:

— Еееееееееех!

И разпери мъжки ръце, сякаш щеше да прегърне хубостта, която беше му се присънвала през непрогледната зима в онгъла ни.

В това време българските конници бяха възлезли стръмнината и един след друг откриваха гледката, накарала вожда им да извика от възторг. Те замираха като омаяни, върху лицата им застиваше изумление. А след малко — съвсем естествено — тези лица се изостриха във войнствена алчност, в стремежа да придобиеш тъй желаното.

Дружината, начело с хана, се понесе плавно. Подире й ситнеха пъргаво нашите словени, те си нямаха равни по бързоходство. Аспарух бе доживял отдавна замисленото свое тържество — заедно с отбор български мъже да нагази Мизия …

Възможно е, щото граничната стража (недостатъчна на брой, за да ни отбие), да беше предупредила когото трябва от вътрешността за нашия бодър налет. Тъй или иначе, препускайки през теменужната привечер на втория ден в Мизия, забелязахме как из пътя от един насрещен хълм се свличаше ромейска войска. Тя подбутваше пред себе си петдесетина словени, чиито боси ходила вдигаха ръждива пушилка. Ромеите пък навярно наброяваха двеста, все пешаци в бронзови нагръдници. По това, че вражите бойци бяха надянали шлемове, разбрах: от някое време те са ни наблюдавали, а сега вече излизаха на бой.

През онази вечер (се уверих, че търпеливите учения на българите от най-младата им възраст били плодоносни — българите приеха боя, изнесоха го и приключиха с победа по същия спокоен и сигурен ред, който заучаваха на гумното.

С кратки викове израз не на уплаха или изненада, а на боеготовност — нашите конници се сгъстиха. Вождът им мигом обхвана с поглед околността, в миг оцени нейните слаби и силни места. Сетне ни нареди да се изтеглим малко назад — до края на обрамченото с гора неголямо поле. Това той предприе, за да остави на конницата си къде да се разгърне и набере бързина. Ромеите обаче изтълкуваха движението ни като уплашен смут, защото чухме зад гърба си злоради подигравки.

Щом се озовахме до сами гората, българите рязко се обърнаха срещу врага. Никакво чакане! Ханът откачи от седлото всичко, което се полага — нагръдник от корава кожа, дето мигом прикрепи върху плещите си; щит, който на дяна на лява ръка; лък, който придържаше с нея, докато с дясната проверяваше дали мечът излиза леко из ножницата си. Бойците му повториха като един човек същите тези бързи действия, а Аспарух им даде знак да се нанижат далече вляво и вдясно от него.

Нека кажа, че и ромейските пешаци не бяха военно неуки. Тяхната бронзова кохорта ловко образува четириъгълник, чиято външна страна бе плътно прикрита от изправените им щитове. Пешаците клекнаха зад тях, между щит и щит щръкнаха дълги копия,. Стрелците с лък — втората редица бойци — останаха прави, готови да мятат стрели на четири страни. И за да бъде по-мъчно за достигане това подвижно укрепление, пред метателната му стена архонтът изтика злочестите словени, въоръжени с по една брадва.

— Ха! — некресливо подкани бойците си Аспарух. Дружината се втурна като вода от изтърван яз. Онова, което отличаваше българските конници, бе някаква умна лудост. Те и умееха в избран миг да пуснат на воля бесовете си, та ставаха безогледно дръзки, неотвратимо бързи, но и владееха всяко свое движение.

Ромейското живо укрепление никак не бе стъписано дружината ни, която летеше към него в пълна скорост, сякаш напреде й нямаше съвсем нищо. Невероятно е, но — като се засилиха яко — десетмина поне български конника успяха да прескочат двата реда ромеи. Проникнали в четириъгълника, който се поколеба, те така се развъртяха на всички страни, че посичайки архонта, скрит зад войниците си, внесоха смут всред тях. Стройното построение се огъна преди позорно да се разпадне на двеста ужасени мъже, загубили началника си и своята вяра в победата. Започна обикновено клане.

През цялото това уж кратко, но богато на поврати време бях се старал да бъда винаги до хана, за да го пазя. Българите удивително ловко и сръчно въртяха ножове от седло. Ромеите пък хитро отстъпиха и ни обсипаха с рой копия. Онези от тях, които бяха останали да ни задържат, прерязваха жилите на конете ни или се опитваха да забият меч в коремите им. Боят ставаше все по-объркан и гъст, когато ханът извика:

— Вижте там горе!

Там горе именно бяха се изтеглили вражите копиеносци, за да ни обстрелват от безопасна далечина. Сега всред тях настъпи нещо неразбрано — те побягнаха право към боището, сякаш ги гонеше нечиста сила. А ето и коя бе силата: неволницитесловени, подкарани силом да мрат, неочаквано изхвърчаха из гъсталака в гръб на ромейските бойци. Още при гората те бяха съсекли с грубите си брадви не едного, но продължаваха да преследват останалите, като ги притискаха към прашната суматоха в ниското. Тоест, подлагаха ги под мечовете ни..

Ромейските пешаци се озоваха между два огъня. Да довършим ония, които не смогнаха овреме да се спасят чрез бягство, бе лесна работа. Част от конницата ни начело с хана се впусна след бегълците, но при гората спря — падаше вечер, неудодно беше за бой в гората.

Както казах, стремях се да бъда зад хана. Виждах как той догонваше някой ромей и го съсичаше с един мах. Пропусна само едного — голобрадо момче с тънки крайници.. Ще рече, на мене се падаше да извърша пропуснатото от господаря ми.

Не зная защо, но този по чудо още жив усамотен враг внезапно ми напомни моето някогашно аз. Ръката ми (не ще кажа неволно, защото бе нарочно) премина педя над главата на иначе сигурната моя жертва. С крайчеца на окото си мярнах как ханът за кратко се извърна към мене, докато младият ромей с последна силица се докопа до храстите и се бухна там, та стана невидим.

Когато ханът със своите чиготи се върна при дружината, нашите вече копаеха своите убити — бяхме загубили над десет. Техните коне неспокойно пръхтяха около пресните камари пръст — не можеха да се отделят от общия гроб на господарите си. Отведохме ги силом — беше покъртително.

Повечето от нас разстъпкваха изтръпналите си нозе. Това правех и аз, когато усетих, че ханът внимателно се взира в мене.

— Какво има, ювиги? — смутих се.

— Мислех си как ли се чувствуваш ти, Велизарие? — отвърна Аспарух. — Навярно е мъчително да влезеш в бой със своите.

— Не ме огорчавай с недоверието си, ювиги! — помолих го. — Както всеки мъж с доблест, аз служа на оногова, който ме храни.

— Това е куча, а не човешка доблест! — рязко каза ханът. — Човекът бива верен на нещо извън и над своята полза.

— Това нещо за мене е хан Аспарух — заявих искрено.

— Да речем … — двусмислено проточи ханът. — А все пак ти не посече младия ромей, когото пропуснах. Защо?

Аспарух, ме гледаше изпитателно.

— Той… много ми напомни юношата, какъвто бях преди години — казах тихо. — Не даде ми сърцето да убия сянката на своята младост. Нима си забравил онзи Велизарий, дето плачеше край потока за дома си?

— Не съм! — отрече ханът.

И дойде съвсем близо до мене.

— Връщам ти свободата, Велизарие! … — обяви Аспарух глухо. — От тук нататък аз ще бъда враг на ромеите, а ти си ромей. Не искам да мъча съвестта ти, вярата ти във вашия бог …

— Пъдиш ли ме, ювиги? — попитах с трепет.

Понеже при неговите думи (всъщност моето освобождаване от дадената клетва) почувствувах непристорен ужас — че аз вече бях се оварварил, що имах да диря всред сановници, евнуси и изтънчени книжници? Обичах децата си — деца и на Ие. Как ще живея без тях?

— Тангра ми е свидетел, че бих те задържал до края на своите дни — тихо каза ханът. — Сам прецени! От утре твоето участие в дружината ми или животът ти в онгъла те поставят извън ромейския закон …

— Че какво от това! — възкликнах облекчен. — И кой ми е наредил да напусна служенето си при тебе? Ювиги, позволи да …

Преди да изкажа просбата си към нас доближи жрецът Безмер. Той беше ранен, плешката му бе превързана с къс отдрано платно, а кръвта все пак избиваше през платното. Въпреки това Безмер изглеждаше още по-лъчезарен — светлите му, очи искряха в мрака.

— Ювиги! Тукашните ни братя искат да говорят с тебе — каза Безмер.

— Откъде са се взели? — недоразбра ханът.

— Че нали ромейската войска беше ги подбрала да мрат на халос, а те я удариха в гръб. Ювиги, моите братя направиха много за победата ти.

Стори ми се, че Аспарух следваше да отговори рязко на тези надменни думи, но той премълча и тръгна, накъдето го поведе Безмер.

Доста встрани от боището, до гората, словените — от отвъд Искъра и отсамните — бяха наклали голям огън. Те седяха наоколо, отдъхваха си или превръзваха своите рани, или ръфаха сух хляб.

Щом видяха да се задава вождът ни, словените станаха на крак (някои от тях — с мъка, понеже бяха ранени). Иначе у този народ поклони няма.

— Хвала ви, момчета! — каза просто и на техния език ханът.

Въпреки откритите, светли лица, не бях убеден, че тия мъже ни се радват — имаше нещо сурово в погледа им. Ханът обаче не показа никакво неудобство — той почака словените да го изучат.

— Ювиги — заговори от общо име жрецът Безмер, — моите братя, подкарани като стадо под ножа, отърваха умирането. Помогна им ти. Сетне те пък помогнаха на тебе. Но отвреме словените си знаят, че никое тяхно размирие не бива простено. Още утре друга войска ще съсипе селата, от които вчера са били събрани тези люде.

— Нашите села — мрачно подчерта един мъжага в парцалива риза.

— Братята ми питат — продължи Безмер — дали… Дали не щеш да им помогнеш срещу войската. Тъй ще спасят децата и покривите си.

— Като видяхме колко чевръсто разнищихте днес ромейския строй, рекохме си: може пък и да ни отървеш. А? — плахо попита друг.

— Ако не вземеш отпосле и ти да ни оплениш… — намеси се трети.

— Чуй се какви ги издума! — упрекна го вторият. Защо не разпита Безмера как живеели при хана бежанците наши? Без данък живеели, без ангария.

— Бре! — изля се неверието на неколцина.

— Преди зори потеглям към селата ви! — обяви ханът, майче ненадейно и за себе си.

По-късно, когато Аспарух се уедини при своя огън, а аз се присламчих към боритаркана Паган, за да споделя с някого вълненията си от изминалия ден, не можах да не си призная:

— Страшно е… Това, че ювиги обеща да се притечем на помощ на тукашните словени, ще бъде по-лошо от война с василевса. То е вече бунт. При бунт милост няма.

— А при война сякаш има! — нехайно отряза Паган.

Той бавно и спокойно си вечеряше; заприлича ми на уморен стопанин след копан или жътва. За Паган онази нощ не съдържаше нищо ново, застрашително. Дали не бе истина, че за българите войната била поминък, всекидневие? Защо аз чувствувах, че решението на хана е някак си съдбоносно, че от него ще произтече много и много, а Паган нехаеше?

— Чудиш ли ми се? — след доста време ме попита боритарканът.

Той беше си доял. та се зае да оправя постелята си, като не забрави да положи върху нея своето оръжие. Вършеше всичко това тъй отмерено, сякаш бе воювал на чужда земя цял живот. А Паган беше по-млад от мене. Сиреч, днешната битка му е била първата …

— Чуди се ти, чуди се! — препоръча ми той, недочакал отговор от мене.

Боритарканът си легна — боеготов, както беше, — окъта се в клашника, макар да бе лято. Остави ме той сам при догарящия огън, сам с тревогата ми: „От утре си извън ромейския закон!“ — беше ми напомнил ханът.

17.

Утрото ни свари на път. Начело на нашата малка войска яздеше Аспарух. Към нея непрестанно прииждаха още словени — от онези, дето призори бяха излезли из полето и край реката по работа.

— Тръгвайте с нас!

— Ханът ще отърве Присойските села от войниците на василевса!

— Какво се пулиш, снощи ханът насече цяла кохорта с архонта заедно!

— Вдигайте се, люде, ромеите бягат, щом съгледат хана …

С такива викове словените, които ни сподиряха, канеха в строя ни своите мирни братя, а недоумението на Аспарух растеше.

— Що щат с нас тия хора? Че те не са бойци! … Безмер, който упорно подтичваше отляво на ханския кон, бе чул въпроса.

— Ювиги, моите братя отколе чакат някой да ги поведе срещу войската.

— Защо не са и излезли досега?

— Излизат, излизат! — заканително каза Безмер. — Само че нашата каква е? Тук избием пет-шестима, там — десетмина. Друго е така, войска срещу войска. Че и с коне. И с хан.

Първото село на ония словени ме удиви — беше едно никакво село. Навярно щом тропотът на конницата ни е бил чут в землянките върху високия скат, из тях взеха да никнат словенки и светлокоси дечурлига. Скатът сякаш обрасна в бели гъби. Истина говоря, те излизаха от земята.

Както му е ред, селянките стремглаво уловиха гората, нарамили коя що смогнала. Но техните синове и бащи, които бяха в строя ни, се развикаха:

— Не бойте се, свои сме!

— Не ни е пленил ханът! … Отиваме с него на бой! … За всеки случай почти всички жени и дребосък потънаха в гората. Само някаква мома се затири безстрашно към челото на дружината, махаше ни да спрем. А понеже ние си вървяхме, настигна строя тичешком.

Бяла и наляна, с една ръка словенката придържаше пазвата си, а с другата укротяваше своите пръснати дълги коси. Тя започна да се взира във всекиго — очите й излъчваха и любопитство, и горест.

Не бях виждал сама жена — и хубава, и млада — да пресрещне без плахост войници. А тази жена попита, питаше наред:

— Бегун от Потопа с вас ли е, жив ли се връща БеГун?…

Някъде из тълпата словени, които ни сподиряха, припна млад мъж.

— Ето ме! — викаше той.

Колко много радост можела да бликне в тъй прост вик!

Двамата се прегърнаха пред стотици очи, все прегърнати успоредиха стъпките си с нашия ход.

Нека призная, че и досега в спомена ми тези двама млади сякаш въплътяват Мизия — прекрасна, одарена от бога, а застрашена от безброй злини, конопено проста, а честита. Окъпана в слънце…

— Целуни ръка на хана! — каза момъкът Бегун.

Аспаруховата ръка лежеше върху шията на коня, тежка, силна ръка на вожд. Младата жена се повдигна на пръсти, допря я с устни. Усетил топлата им влага, ханът се стресна в мислите си.

— Защо, момиче? — дръпна се той.

— Загдето жив се връща Бегун — усмихна му се от душа словенката.

— Виках ли ти аз? Само дето се показахте, ромеите не посмеяха да разсипят Присойските села. Няма ги. Не подават нос из крепостта, водата да отнесе дано тая крепост! — говореше Безмер.

— Не ще я отнесе… — разсеяно отвърна ханът. — Докато не прогоните ромеите от твърдината им, няма да ви дадат мира.

— За твърдина голяма сила трябва … — мечтателно каза Безмер.

Тримата ние седяхме на невисок хълм, откъдето околността се виждаше като на длан — нивици, ливади и неизбежната река, по чиито брегове словените вършат всякакви полезни работи. Ханът бе наредил тук да бъде разпъната шатрата му, единствената, която носехме със себе си, за да си личи, че станува владетел. В подножието на хълма се разполагаха нашите конници и голям брой въоръжени словени.

— Докато съм тук, ромеите ще кротуват — бе заключил ханът по пладне на петия ден откак спряхме. — Но аз не мога да бъда тук цяла година.

— Ювиги, ако се махнеш, по-лошо ще стане! — натърти Безмер. — Ромеите изгарят до дъно онова място, където един път е покълнал метеж. Не оставят там ни зърно просо, ни човешка сянка. Страшно ще бъде, ако си вървиш!

— А как иначе? — отговори ханът. — Съседите ви, драговичите, ми проводиха вест — патели били от вилнежа на побегнали войскари. Да съм отидел нататък да отърва Драговишките села. Не съм слънце, та да огрея всички ви наведнъж.

— Зная защо ще вървиш къде тях! — сърдито рече Безмер. — Обещаха ти платно и мед. Ако е за плата, и тукашните родове ще ти се наплатят.

— Не е за това, а загдето водя малко хора — обясни му ханът: — Стотина сме.

— Че какво бърка да доведеш хиляда?

С нетърпеливо движение ханът накара Безмера да млъкне; напомняше му, че ханските работи са си ханска работа. И макар че присойските словени ни изпроводиха плачешком, със щедри дарове, все пак оставихме техните села. На произвола — нека призная донякъде гузно. Но неразумно би било да стануваме дълго на същото място, понеже стратегът на Мизия можеше да ни обкръжи с войска, десетократно повече от Аспаруховата.

Така започна животът на ханската дружина южно от Истъра. Тя се биеше нагоре-надолу с неголеми ромейски части, често отнасяше победи, а усетеше ли се по-слабата, улавяше горите. След наша победа си отдъхваха селата от някоя котловина, а ние отминавахме нататък, където други словени ни обдаряваха, за да сме отбиели поредна напаст.

Лятото преваляваше, ние шетахме из благодатна Мизия. Дружинниците ни наякнаха — сито се живееше там. Заедно с нас вървяха и тълпи словени, дали от отвъдните, дошли с хана, дали тукашни. Някои от тях намъкваха бронзовите нагръдници и шлемове, пленени от ромеите подир спечелена битка; тази плячка стоеше чуждо над конопените дълги ризи, върху свободните коси. Други носеха собственото си въоръжение.

Имахме странен вид — войска, пъстра до немай къде, неподредена. На всичко отгоре возехме или носехме даровете от разни села, получени от бойния ни труд.

Нерядко всред тази волна общност (тя не напомняше строгата върволица на българското преселение, а бе многолика, широко разгърната и весела) можеха да се видят словенки. Жените понякога съпровождаха своите мъже, но най-вече бяха така, изобщо, увлечени от нашето движение и от сполуките ни. Тук-там радваше окото по някоя бяла, напращяла жена, която делеше седлото с наш конник. Не пропусках, бе наистина забавно, насмешливите погледи, с които хан Аспарух отбелязваше такива картини — природното сближение на мъже от дружината му със словенки от Мизия.

Веднъж, съвсем развеселен от подобна гледка (наш боец вдигаше на коня си румена, дебелка мома, а тя, като уж пискаше от уплаха, накрая доволно се изсмя, под нригласа на як войнишки смях), развеселен и от израза на хана. припомних му:

— Помниш ли, ювиги, как преди година-две вярваше, че ханската ти дума ще попречи на твоя народ да се смеси със словените?

— Досещам се и какво си мислиш още — подсмя се ханът: — не тежат ханските думи, когато има думата великата природа… Природа… — неопределено повтори той. — Как ще спреш да си отвземат на жени мъжете, дето отдълго самотуват непогалени, нестоплени?

Аспарух, досетих се аз, говореше за бойците си, а изповядваше всъщност своята собствена самотия. Не ми беше позволено да разпитвам, та нямах и отговор на въпроса си — толкова години от страшната гибел на Пагане, от кроткото угасване на Ирнике — защо Аспарух не взе трета жена? Дали той наистина не вярваше в прокобата на убития от неговата ръка Онегавон, че бе обречен да остане сам, да не създаде дом и челяд? За мене, християнина, такава примиреност пред поличбите бе чужда. Но можех ли да искам от езичника да не бъде суеверен?

18.

Продължавахме да се реем из полята и по облите или увенчани с отвесни скали хълмове на Мизия — благодатна шетня, която ни сподобяваше с всичко желано: топли нощи и тучна паша, бистри извори и обилна прехрана, неопасни схватки с малките ромейски дружини, които, съзнавайки слабостта си, отбягваха да влизат в боя с нас. През онова първо лято на нашите трайни налети над Мизия дадохме броени убити, а прибрахме големи откупи или дарове. И плячка, разбира се.

През деня, за който ще говоря, бяхме току-що избили стражата на едно, къде от камък, къде дървено укрепление върху десния бряг на Истъра — заедно със словените, одързостени от нашата конна подкрепа, често нападахме именно тия малки укрепления. Гредите още димяха в бяло-синкавото пладне, наоколо лежаха и събираха мухи труповете на ромейски стражи, а бойците ни — българи и словени — извличаха где що докопали: зърно, постилки, оръжие. Бяхме бодри и настървени, празнувахме още една сполука.

Нека си кажа, че през онези дни и аз, както всеки истински мъж на моето време, радостно се отдавах на грабеж. При въпросното нападение например бях придобил рядко ценното оръжие на граничния архонт. Седнах на стъпалата да разгледам плячката си — меч от сирийска стомана, широк и остър като бръснач, а лекичък в ръката ми; великолепно кован кръгъл щит; украсен със свети образи нагръдник — светиите не бяха спасили христовия воин.

⇐ Предыдущая 10 11 12 13 141516 17 18 19 Следующая ⇒