Информация за текста 8 страница

С лице към морето, Константин изчака велможите си — стратези и малоброен клир, който изнесе и хоругвите. Колко отдавна не бях виждал нашите свети знаци!

Така, преди да се заизсипва върху сушата безчислената ромейска войска, там бе отслужен молебен. Архиерей в пълно одеяние помоли Христа за победа над езичеството, тоест, за успешно наше изтребление. Бях отвикнал от такива молебствия, та сега (плътният глас на владиката се издигаше чак до нас горе) с отврата чух как войните на всеблагия ни изпросиха мъчителна смърт.

— Горещо се молят за гибелта ни … — преведох шепнешком на чиготите, които не ме удостоиха с отговор, увлечени от странното зрелище.

В това време долу архиереят вече благославяше земята, върху която ромеите следваше да се прославят. Той поръси със светена вода пясъка — знак, че християните могат да стъпят на очистения от езически бесове бряг.

Крайбрежната плитчина набързо се запълни с мъже, които се блъскаха, носеха, дърпаха или влачеха нещо си; сребърната пътека на месечината се накъса, почерня отсамният й край.

— Веднага на път! — тихо заповяда хан Аспарух. — До съмнало да бъдем в онгъла, това ни дава два дни преднина.

Българите безшумно се отправиха към конете си, мълчаливо яхнаха.

Като вятър се понесохме в синьото безветрие през равна като длан Мизия.

До дните на предсражението бях виждал българите в многогодишно скитане или в неголеми схватки, в набези над ромейските области. А през ония дни присъствувах стъписан пред явление велико — целият ни народ се готвеше за съдбоносен бой.

Вече втори ден стояхме във всеоръжие — чакахме да изникнат ромейските кохорти. Многохилядната ни конница бе разположена из богато гористия пояс, опасал подножието на нашия укрепен хълм. Тоест, в гората, зад завършената вече стена от греди и кал. Докъдето тя позволяваше на погледа да стигне, виждаше се все същото — хора и коне. Изумен бях, дето над това гъмжило не се издигаше врява. Съсредоточени в своята готовност — не просто боеготовност беше тя, а висша жертвоготовност, — българите просто изчакваха своя час. Наглед заети с най-делнични дреболии (нали времето течеше бавно като равнинна река), все пак се забелязваше, че умът им е другаде — насочен към неразгадаемото за днеска утре.

През шумака на пренаселената гора се съзираше върхът на хълма; неговото голо теме бе пусто, ако не броим ханската шатра там. Аспарух не се свърташе в нея, затънал до уши в подготовката за боя. Когато се изкачих горе, за да го подиря, още веднъж огледах бъдещото полесражение: противостоящите обли рътлини, уютната долина под тях …

Като театър, където все още не са излезли играчите — рекох си. — Така ли изглеждат, господи, местата, посочени от тебе за арена на историята? …

Обърнах ли се към отвъдната страна на онгъла, която слизаше до блатата, бях поразен от настъпилите там промени. Много начесто бяха се струпали направо върху пръстта българските челяди и родове. Ни един мъж — освен престарелите. Майки с дребосък, родилки, бабички, незамомили се още момичета … (Забравих да спомена, че в гората всред конниците се намираха всички млади и здрави жени, ненатоварени с кърмачета или пък трудни.)

И тук безмълвие … Немощните, уязвимите бяха възложили своята съдба на българските бойци и на бога. Щяха да преплуват през събитията или да се удавят в тях съгласно световния жребий.

Прекосявайки стана на хората, негодни сами да се защитят, осъзнах колко много бяха българите, станали ми родно близки в течение на двайсетилетното ни съжителство — жената на словенина Безмер например със своите шарени, родени от смешение, дечица. Престарелият боец Докс, изсъхнал и схванат. Вдовицата на боила Севар, скупчила наоколо си дузина внучета. Моята Ие с момичетата ми, кръшни като сърнета…

— Защо си тук? — не ми се зарадва тя. — Защо не си при синовете ни?

— Обещах ти вече, в боя ще бъда с тях — успокоих я. — Сега търся хана.

— Надолу е. При словените — упъти ме Ие.

А аз не побързах нататък. Прегърнах от цяло сърце дъщерите си, притиснах лице между двете черни, напечени главици, целувах раменете и челата на своите деца. Имах чувството, че се сбогувам с тях. Ие ме гледаше със странен израз: и нежен, и корав.

— Върви, върви! — побутна ме тя. — Пази момчетата! Глупави са още, не умеят …

С мъка се откъснах от семейството си. Стъпката, с която слизах към блатата, не беше много мъжка. Тежаха ми годините, изминатият път, грижата за тъй много скъпи хора в опасност…

Ханът бе всред тълпата словени, събрали се край блатото; нещо им говореше. Упътих се нататък, когато чух вик със силата на рог:

— Идаааааааааат!!!

Този вик прониза всекиго в стана — многолюдието, сбито или разпиляно из онгъла, за миг замръзна. Неподвижната и безгласна картина биде оживена от едно-единствено действие — към върха на хълма припряно се отправи Аспарух. Сподирих го.

Горе още не бе сколасал съветът; ханската шатра бе уединена. Двама ние, вторачени в отсрещните височини, чухме зад гърба си шумолене.

Бе онова момиче, дъщерята на загиналия боец Коркут, която преди месеци ханът прибра при себе си. Вече не сиромашки облечено, но не и гъвкаво, наметката му не смогваше да скрие бъдещата майка. Тя беше се измъкнала из шатрата на хана, диво безпокойство загрозяваше нейното лице.

— Върви при жените! — нареди Аспарух, без да я погледне. — И се пази!

Дъщерята Коркутова (още не знаех, че я викат Севине) отстъпи към укритието на беззащитните.

Веднага я забравихме, вдадени да наблюдаваме лъкатушния хоризонт.

— Идааааат! — повтаряше високо стражата от кулите.

— Ето ги! — каза късо Аспарух.

Действително. Насреща, преди да съзрем вражата войска, прободоха синевата дълги копия. След тях — пъстри хоругви. И едва тогаз изникнаха първите ромейски редици. Макар отдалечени, пъстротата им ни взе очите: излъскан бронз и цветни мантии тук-там, златовезани хоругви и едри, гледани коне. (Конете всъщност бяха редки, още по-редки — каляските.)

Така, както поръбиха хоризонта, откъдето можаха да видят нашата крепост, първите ромейски редици май че получиха заповед да спрат, понеже спряха, а по-задните се пръснаха вляво и вдясно в желанието си по-скоро да опознаят полесражението. Сега от край до край пъстрееше весело чертата между земя и небе.

— Нека да погледаме! — предложи Аспарух.

В гората под нас всяко дърво натежа от бойци. Скрити всред шумата му, българите също опознаваха противника. Те не показваха ни следа от смут, а по-скоро бодро любопитство и едва-едва посъбудено ожесточение. Тъй стрелецът разглежда изкуствената цел преди да й пусне стрелата.

— Шаренко … кипро! … — продумваше по някой на себе си или пък подсвирваше тихичко: — Фют! … Като на сватба … Невям и ще засвирят…

По времето, което описвам, никому не беше до мене — дори самият аз бях не точно аз, а частица от грамадното боеготовно построение, което всеки миг можеше да задействува извън волята на хилядите съставящи го човеци. Чак днес, под ключ като осъден на смърт, комуто са дали надежда да бъде помилван с цената на унизително предателство, обикнах страстно спомена за дните на единственото мъжко дело, в което съм бил участник — битката за българската държава отсам Истъра.

Подозирам, че възторгът ми, озарил моя спомен за онези велики войнишки денонощия, звучи лъжовно: един ромей, честит, загдето потта, кръвта му са оросили основите на Аспаруховата държава! Как не! — ще си помисли всеки читател на моята беззвучна изповед. (Беззвучна, защото твърде скоро нечия могъща ръка ще затисне устата ми, ще предаде на огъня пергаментовия куп, който натрупах за цяла година затворничество.)

Ако несбъднатият ми читател би разсъдил не с мярката на своя, а на нашия век — седмия, — нямаше да ме упрекне в лъжа.

Не питайте къде бе разликата между мене и вас, не ще смогна да я обясня. Непознати за мисълта ми са всички времена отвъд моето столетие.

25.

За това, което се случи през следващите дни върху малкия къс земя, избран от историята за поле на действие, ще научите вече не само от мене — аз бях на едната историческа страна. Моят приятел от детство, Валериан, слаб школник, ала неуморен честолюбец, е придружавал василевса и в похода му срещу българите. (Едва след завръщането си узнах, че угодният Валериан бил станал началник на тайните работи в империята — отговарял за съгледвачите и подслушвачите …)

Прочее, по-късно Валериан ми разказа как бяха изглеждали същите събития, видени от противната страна, където бе стоял той. Направи го, воден от убеждението, че по разумни причини ще предпочета да опиша събитията именно откъм втората страна.

Намирах се крачка зад хана, докато двете войски взаимно се изучаваха — при нас беше тъй: всеки мъж трябваше да знае с кого ще воюва.

Както отпосле ми разказваше Валериан (винаги вляво от василевса при съветите и сраженията, защото отдясно било мястото, отредено за ромейските първенци с явно качество: стратези и архонти), към средата на пъстрия ръб между небе и земя бил щръкнал сам си Константин Четвърти.

Потомците на онези, които по мое време победиха император Константин, вероятно биха го изобразили като бездарен държавник и плашлив военачалник, но, казано по съвест, той бе един от значителните мъже на века ни. Отразил много пъти външни и вътрешни врагове, ловък, непроницаем и хладнокръвен владетел, Погонат постигна през дългото си управление победа, която ни се чинеше невъзможна; той отклони арабското завоевание от североизточна към западна посока — това се вика решаваща намеса в историята. Тя му придаде оправдано самочувствие на стратег. Особено високо беше то през въпросната есен, едва месеци след триумфа на Погонат над арабите.

Та василевсът мълчаливо съзерцавал бързото българско укрепление и местността изобщо. Както винаги лицето му — малко подпухнало, немладо, но умно — не изразявало нищичко.

Стратези и велможи от свитата му напразно надничали да подразберат как намира той състоянието на нещата — по-лошо или по-добре от очакваното. Константин само казал:

— При силите, които водя, разположението на врага няма значение.

Той дал знак с два пръста: тук! Ония, на които това било работа, се втурнали да разпъват на посоченото място неговата, а подир нея и останалите шатри на ромейските предводители.

Междувременно василевсът заповядал на стратега Ираклий, стар, заслужил в арабските войни пълководец:

— Нека преди зазоряване съгледвачите изяснят какво представлява това — Константин Погонат небрежно посочил онгъла ни — от ляво, от дясно и откъм гърба!

Над земята се стелеше морава дрезгавина, кротка и ласкава, както бива през ранната есен. Насреща, върху най-личния от голите хълмове, вместо настръхналата с хиляди копия и десетки хоругви ромейска войска, сега се изрязваха пъстрите шатри на василевс и стратези. Докъдето поглед опира, вълнистата равнина бе осеяна с огньове — ромейската войска беше се разпръснала навътре в сушата, отбягвайки (както е разумно) коварните блата.

Ювиги Аспарух бе престанал да разглежда вражия стан.

— Макар да вярвам, че нощя не ще извършат нищо — рече той, — удвоеге стражата по стени и кули!

Бойците вече напуснаха укритието на леса, сбираха се на вечеря без огньове, понеже ханът бе заповядал:

— Не палете огън!

На моя въпросителен поглед той отговори:

— Най-много от всичко плаши човека незнайното. А природата на огъня е такава, че той прави нещата ясни. Ето, насреща ни станува край огньовете си многохилядна ромейска рат, видно е. Пък ние отсам сякаш не живеем, няма ни … Не е ли зловещо?

Заедно с първенците от съвета и нашите хилядници последвах хана низ хълма; навлязохме в гората, където се готвеше за плитък сън войската ни.

Докато вървяхме в нишка един след друг, откъм стана на ромеите чух забравени звуци — вечерна молитва. Уединен глас се извисяваше в синята тишина, молеше бога за благослов.

Спрях встрани от върволицата първенци, заслухтях. Христе! — потърсих по навик своя господ, но със смесица от вяра и невяра. — Нима на тебе е нужно всичко това? …

При ромеите — както отсетне ми предаде Валериан — се молела цялата войска. Гологлав, на колене пред архиерея бил василевсът, встрани и зад него — големците. Отдире коленичили простите редници по хилядни и стотни. Десетки хиляди хора, облъскани, угрижени, недояли — животът им бил преминал под чужди небеса, в неспирни войни за благото на империята и на шепа господари. Подбрани сега на нова война, те всъщност просели от Христа не победа, а живот и здраве, мир. Дай най-после мир, боже! — шепнел не един от тях. Спаси нас, господи!… Нямало го всред ромеите онзи твърд стремеж към победа, какъвто — мислех си аз при разказа на Валериан — бях угадил у българите през същата нощ.

Когато Аспарух слезе при своите бойци, те полугласно взеха да си предават един другиму: ювиги ханът! … Към нас прииждаха и прииждаха мъже, жени — бе тъмно, та не можех да определя докъде се простира човешкият разлив, всред който се озовахме, но по приглушените шумове от всички страни се разбираше: българите се стичаха към своя вожд, жадни да чуят волята му.

— Люде! — невисоко им заговори Аспарух. — Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.

— Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки-! — все невисоко, но внушително говореше Аспарух. — Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма! …

Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си(.

Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.

— До утре призори! — завърши ханът.

У никого — забелязах аз — това призори не предизвика трепет, при все че от зората ни делеше нищожното време на един плитък войнишки сън. И защо ли да ги стъписва утрешната битка? — рекох си. — Те вече се чувствуват влезли в сражение.

И така, докато войниците ни се слягаха под дървесата, ние отново се изкачихме горе. Ханът държеше да разчертае и раздаде предстоящия ден на военачалниците си. Из ненадах се, че той им изложи замисъл, за който не беше се съветвал с тях.

— Съгледвачите ни са скрити на по триста крачки без предисловие поясни Аспарух на боритаркана. — Твоите конници ще преплуват Дуна веднъж нататък, а после обратно, тъй ще се озовете дълбоко в гръб на василевса. Неусетно. Щом съгледвачите запалят димливи огньове, ще разберете, че боят при онгъла е започнал. Започвайте и вие тогаз! Знаеш как, от деца сте се учили. Прочее, вземи своите дружини и потегляйте веднага!

Паган кимна, стори поклон и изчезна в мрака.

— Отспете си колкото дал бог! — разпусна ханът съвета на боилите, след като разпредели помежду им войската, след като уточни мястото и дълга на всяка дружина.

Чудех се наум колко подробно бе предвидил той всичко. А пред него беше съвсем първото през живота му голямо сражение. Не е ли страшно, че най-първото е тъкмо решаващо? — викнах си, следейки зорко всяка дума и движение на господаря си,.

Странно се държеше тогава Аспарух — сякаш бе сам. Той се разстъпи, впери очи в многозвездното небе, после замижа, потънал в мисли. Явно и не смяташе да спи.

— Ювиги — обадих се след време аз, — ти досега кри от мене начертанието си за боя, понеже не ми вярваш, нали?

— Да — отговори той. — Доверието в хората е взело много жертви, а аз нямам право да жертвувам нашите изгледи да оцелеем.

— Разбирам … — смънках. объркан. — Може би ще заповядаш да ме вържат докато трае битката.

Аспарух май че обмисляше и такава възможност, защото не отрече веднага:

— Не. Под твое началство оставям бойците по стената от предна страна.

Ставаше дума за онази част от нашето укрепление, която имаше кули и две порти.

— Разбирам… — повторих горчиво. — Ако бъда извън стената, току виж съм пребягал при своите.

Ханът не отговори, отново потънал в себе си, недостъпен. За него мълчанието ни не беше нежелано.

— Разпореди утре преди съмване всички да бъдат на крак! Ще принеса голяма жертва! — каза много по-късно той.

26.

Пурпурна, бистра заря оповести, че денят наближава. Слънцето още не бе изплувало, земята продължаваше да дреме в синкаво. Из тази сумрачна синилка се навдигаха ’ бойците ни, оставили конете си в гората; събираха се върху голото теме на хълма.

Там стояха те, затънали до колене в белезникавата мъглица на зазоряването, а над нея се очертаваха могъщите им плещи, лица.

Почти боязливо се присламчих към езическата рат, към която — след нощесното Аспарухово откровено недоверие — чувствувах, че не принадлежа.

На голия връх стоеше ханът. Не мигнал през нощта, той ми се стори стопен — така, че цял беше яка кост и натегнати жили, цял бе закалено оръжие. Зад хана бе княз Славун в празничното си наметало.

Двамина българи изведоха напред едногодишен жребец с ален косъм. Венец от есенни цветя се виеше около гъвкавата му шия, пъстри пера бяха вплетени в гривата му.

Княз Славун запали благовонни треви. Над хълма се проточи дъхав дим, пропърхаха радостни пламъчета. ЗазЯпан в обряда, с който словенският княз просеше помощ от Перуна, пропуснах самото жертвоприношение. Зловещо хъхрене отбеляза смъртта на кончето. Над него бе ханът. Отправил поглед към пламтящото небе, където ликуващо пристъпваше зората, Аспарух изговори с необикновена сила:

— Тангра, помогни!

От насрещната височина (разказа ми Валериан) врагът бил забелязал езическия обряд. Константин Погонат наблюдавал дима от благовония и човешкото гъмжило около нашия хан.

— Прокълни ги, господи! — изговорил, кръстейки се, архиереят. — Стига са сквернили Христовата земя с гнусните си приношения!

Император Константин имал обаче по-съществени грижи.

— Прибраха ли се най-после съгледвачите? — попитал той.

Архонтът Анастасий отговорил:

— Тук са.

Към килима пред императорската шатра пристъпили четирима, кални до челото чак. Константин им повелил с ръка да говорят:

— Укреплението на варварите изглежда ей така, всесветли — коленичил единият и очертал с показалец върху килима продълговато, заоблено нещо. Двете му тесни страни се губят в гората, а отвъдната, широката, опира о голямо блато. Оттатък блатото тече Истър, но няма как да се достигне през оная дълбока тиня. С една дума, като разбием българите, не ще могат да избягат към реката. Единственото им спасение е насам.

Съгледвачът посочил долината между роМейския и българския хълм.

— А тук да ги оградим е лесно — наставил Анастасий, началник на четиримата съгледвачи.

— Не знаем какво се крие в блатата — процедил василевсът.

— Знаем — отвърнал не без гордост съгледвачът. — Колкото и опасно, трябваше да проверим дали из блатата не е пръсната стража. Цяла нощ, всесветли, кръстосвахме из тиня и води, слухтяхме като копои. Нищо!

— Дали? — обърнал се василевсът към стария военачалник Ираклий, с което му позволил да заговори.

— Известно е, че българите воюват винаги на кон — изтъкнал стратегът. — Конят се плаши от тресавище. Силата на българите е в коня, но там е и тяхната слабост — нужна им е твърда земя, за да се бият,; Докато пешата войска — нашата — може навсякъде. С една дума, откъм гърба си българите нямат защита.

— Да речем … — не бил съвсем сигурен василевсът. — Тъй или иначе покрай блатото ще държим безсменна стража! Наредете! — махнал той към стратезите си.

Константин Погонат закратко се умислил, отсреща в българското укрепление обрядът бил привършил, бойците се отлели из’гората. Един мъж и един кон до него — това се виждало на голия връх.

— Да се строи войската! — заповядал василевсът. — Ще й говоря преди боя.

Никога още, макар и роден, расъл във Византия, не бях присъствувал при предбойно строяване на ромейската войска — величествена, вдъхваща страхопочит гледка. Намирах се в една кула до първата порта; от тук следваше да водя отбраната на стените ни, ако — недай, боже! — работите стигнеха до отбрана на стените. Пред погледа ми се разстилаше цялото предстоящо полесражение, обрасло с пожълтяла трева. По раздвижването, което настъпи отсреща, подразбрах — ромеите бяха получили заповед да се строят.

— Обади на ювиги, че ромеите се строяват! — наредих на един от тримата български стотници.

— Той и сам вижда — каза българинът. — Ханът е по-високо от всички нас.

По това време василевсът наблюдавал с око на придирчив господар как работят слугите му. Съвършена била точността и бързината, с която всеки боец намирал мястото си. Разбърканото сборище завчас се претворило в еднакви правоъгълници, запълнени с мъжки тела и бронирани с металния отвес на щитовете. Начело на всеки правоъгълник бил съответният стратег. Най-вече върху бойните добродетели на тия началници — нисшите — от векове се крепяла ромейската-власт над неизброими, населени с инородци пространства.

Десетки хиляди войнишки очи били вперени с покорство в човека, който бил превел империята през гибелни бунтове и нашествия, като се сражавал на четирите посоки на света. Преизпълнен със съзнание за своята значимост, Константин Погонат се изпружил, вдигнал ръка. Над бронзовото море настъпила тишина, каквато бива пред всепомитаща буря.

— Бойци на империята и на Христа!

Погонат се славел със завиден глас и красноречие. Както ми повери неговият приближен, Валериан, Константиновите-речи имали неотразимо влияние върху войнишката душа, която василевсът издълбоко познавал:

— Ако днес сме тук, срещу онова — (той посочил българския онгъл), — принуди ни не варварската сила; варварите никога не са били истинска заплаха за Византия. Кой от нас не е воювал против тях, кой не се е прибирал триумфално след варварските войни?

Василевсът рязко млъкнал, за да отекне отговорът на несложните му въпроси.

— Никой! … Знаем ги!… — и прочие викове образували неотчетлива гълчава, която Константин Погонат укротил с властно движение.

— Скитници-крадци се промъкнаха в дома на господаря, докато той бе залисан на друга страна — дома му застрашаваха ония бесни псета, арабите. Бич за нашия век, те най-после бяха победени от вас. Така дойде време да прогоним пришълците, дето заседнаха у дома ни. Къде и кога се е чуло, свободни варвари в ромейските предели?

Василевсът пак замълчал, а предизвикателните му въпроси пак били последвани от свирепа глъчка:

— ……!!!!!

Отново махнал ръка Константин Четвърти.

— Ще попитате: защо нашият василевс поведе шейсет хиляди мъже срещу тъй жалък враг? Отвръщам ви: за пример! Наказанието, което ще наложим на варварите днес, нека бъде поука за цялото варварство! Няма да позволя никому отсам Истъра да не признава властта ми, да не ми плаща дан! Христос избра нас за оръдие на своя гняв. С Христа — напред!

Константин Погонат се прекръстил бавно, показно.

Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.

— Започват!… — изговорих на себе си.

През отвора на кулата се виждаше как — обърнати допреди миг към василевса си — ромеите застанаха с лице към нас. Кохортите им вече бяха бронирани не само отстрани, но’ и отгоре с бронз; щитовете образуваха надежден покрив над всеки правоъгълник. Между кохортите се врязваха два дълги, тънки змея с лъскави люспи и дебела греда вместо глава. Те спънато потеглиха към долината, излязоха пред строя.

— Ще напънат вратите ни, обадете на хана! — викнах по-високо, отколкото бе нужно.

— Знае ханът — отвърна един от тримата зад мене, без да тръгне.

— Всички стрелци — по стената!!! — заповядах.

— Всички стрелци — по стената!!! — екливо предадоха заповедта ми тримата стотници.

— Ще чакаме ромеите да дойдат на хвърлей от нас! — разпоредих се аз за това, което се подразбираше.

А те идеха. Закрити под големите си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Готови!!! — креснах с все сила.

Тогава настъпи нещо така непредвидено, че ни зашемети — отляво и отдясно на кулата, където бях залостен, като из продънен яз извря българска конница. Аспарух не бе изчакал врага до стените ни, Аспарух бе заповядал бой на открито!…

От моето място боището се открояваше сякаш на длан. Докато го обгледам, мярнах далече оттатък очертанията му наниз високи бели пушеци. Що бе това?

А долу двете войски — конна и пеша — вече се сблъскаха. Не един път съм бил свидетел на българското умение в конен бой, но онова, което се случваше от първия ден на войната ни. с василевса, не приличаше на нищо досегашно. Конният народ на българите, мъже и жени, се нахвърли срещу ромейските построения с някаква радостна ярост. По стотици конници се купчеха около всяка обкована кохорта. а копията им търсеха пролуките между щит и щит.

Голямата ромейска хитрост с покрива от щитове си имаше и глупава страна — държейки щита, боецът няма ръце за лък и меч. Ромеите се вкопчиха в щитовете си като удавници, а българската войска си разиграваше коня на всички посоки, използувайки всяка дирка в бронзовото цяло, за да муши и сече. Зейнаха първите рани в металните костенурки, които българите бързо разширяваха.

Под мене хоплитите се силеха да опазят двата бронзови змея с греда вместо глава. Те се блъскаха един другиго, а стратезите им ревяха продрано: Насааааам! Запазете гредите! … Напред с гредите! …

Падаха техни и наши — цялата бясна суматоха се съсредоточи около проклетите греди,. Боят бе вече гърди о гърди. Българските мечове действуваха тъй, както бях гледал край гумното за учения — хвърковато. Зад всеки паднал наш изникваха петима, налягаха или сръчно въртяха оръжие.

Трррррах! — трясна наземи първата греда, знак за нов натиск на нашите над замаяните от прашуляк и пек, обковани в тежък бронз ромеи.

Василевсът Константин, забелязал това — белега, че неговите четири кохорти хоплити, а също и двете с гредите, са заплашени. Василевсът държал в запас още не една: те стояли в съвършения си строй отвъд видимия за нас хоризонт.

— Да хвърлим ли нови сили в боището? — попитал го стратегът Ираклий нетърпеливо.

— Нека помисля още… — хладно го спрял василевсът.

По същото време аз вече бях смогнал да откъсна вниманието си от изнурителната гледка на ония, които сякаш не усещаха изнурение — българите все напираха към остатъците от разсипания ромейски строй. А извън границите на полесражението продължаваха да се издигат към яркото небе тънки пушеци. Дали не за тях снощи ханът бе предупредил боритаркана Паган? Какво не бих дал, за да зная що вършеха сега Пагановите дружини!…

Паган (научихме отпосле, когато в онгъла надълго и широко се разправяше за подвига му) едва изчакал уговорения знак.

Щом битката почнала,’ най-близкият до нея, стаен в тревистата равнина страж дал огън. Последвал го втори, трети, трийсети. Още докато ромеите влачели ония страховити греди към вратите ни, боритарканът Паган бил наясно, че му е дошло времето.

Той се втурнал пред своите четиристотин опитни яздачи към гърба на ромейската войска, препуснали те из все сили. Прегорялата, пожълтяла равнотия се стелела под летежа им. В далечината едва се провиждали хълмовете, където вилнеел боят.

Не напразно Аспарух бил дал на Пагана немлади, изпечени воини — воини в костите си. Те се носели в широко разтворена дъга. Всеки бил увързал пръстен съд о седлото зад себе си, а в съда — сбит пласт от пушливи треви и дървесна кора. Запалени, вихърът на бързия бяг ги разпалвал по-силно. Гъст дим залял непрогледно втората редица конници, пречел да се види, че подир нея не язди ни трета, ни десета. Към опаката страна на ромейския стан наближавала мъглива стихия — триста или три хиляди конници? В добавка те вдигали прах и пушилка, те крещели хищно в пълен ход. Когато дошли на такова разстояние, че вече било изключено ромеите да не ги съзрат, отприщили и гърлата на хлопатарите, също вързани о седлата им. И бистрото пладне щяло да загуби свяст от невъобразимия, влудяващ шум.

Не вярвайки на очите си, първите ромейски стражи викнали:

— Варварите!!!

Всички, оставени да пазят гърба на войската, миг по-късно хриптели в ужас:

–. Езичниците!!!… Откъде се взеха?… Брой нямат!…

Виковете им преминали от уста в уста. Кохортите, не вкарани в боя, които били стърчали строени от заранта, та дордето слънцето изминало половината си път и здравата нажежило бронзовия им затвор, вече били отмалели. По челата, под ризниците се стичали гъстосолени вадички, като връшник парел шлемът, изгаряла гърдите бронята, тръпнели ръцете от несносна тежест.

При тревожния вой на стражата съвършените кохорти се олюлели на място. Хиляди полусварени ромеи се вторачили по посока на смъртоносното зло. То доближавало с вихрена бързина, обвито в прах и дим, и издавайки грохот колкото двайсет стотни в най-лют бой.

⇐ Предыдущая 12 13 14 15 16 171819 20 21 Следующая ⇒