Информация за текста 1 страница

Яздехме и яздехме…

Непосилно ми е да предам преизобилното съдържание на многото пролети, лета, есени… Яздехме и яздехме, спирахме за нощуване или за цяла зима. Пътьом се раждаха деЦата ни, из пътя се закрепяха върху седлото, порастваха, ако не ги улучеше редушка…

Яздехме пряко пространството и през годишните времена. Менеше се не само светът около нас, но и самите ние.

Годините отнемаха блясъка на очите и косите ни; ветрищата изсушаваха гладките ни някога лица; върху тях — от взиране в далечината — се вдълбаваха горчиви гънки.

Ако някой фанагориец ни видеше шест години след началото на нашето преселение, би ни ожалил.

Бяхме проредели. Нямаше вече старци във върволицата от млади и зрели яздачи — старите бяха оставили кости из равната безбрежност; намалели бяха жените ни — малко жени издържаха раждане и кърмене на път; нерядко гледах мъже с дребни деца на ръце върху седлото пред себе си, зад себе си — мъжете несръчно бранеха живота на осиротелите.

Беше тежко.

Някъде из нашия все по-унил път ханът съвсем млъкна. Когато яхах до него, той не ми продумваше по половин ден, или напрегнато вторачен напреде, .или забил поглед в крачките на врания си кон. Ако речех да се върна към строя при Ие и децата, Аспарух не усещаше, че го напускам.

На минаване покрай челото на похода ни вече не отбелязвах това, което доскоро все още отбелязвах — досущ побелял, макар и строго държелив бе сега първожрецът, силно посивели — кавканът и таркан Севар… Старееха хората ни от усилия без отдих, от недоимъка и честите загуби на свои близки.

После плисваха есенни дъждове, после се извиваше снежна виелица… Оределият наш строй спираше при поредната река, която едва-едва отгатвахме през фъртуната.

— Сприиииии! — чувахме металния вик на хана. — Ще зимуваме…

Не яздехме. Бе зима.

В широката шатра, където всяка завивка, дреха и съдина бяха изработени от четирите ни ръце, спяхме с Ие. Не както преди, прегърнати. Сега между Ие и мене имаше разстояние; там — за да ги окътаме по-добре от две страни — като в гнездо се гушеха децата ни, четири …

На събуждане не спрях очи върху жена си — добре позната жена. Дори насън — със следи от грижа по челото. Дебнешком се изхлух изпод мечата кожа, която добавих над завивките на малките. Обличах се най-тихичко, но Ие все пак ме усети. Без да мръдне, прошепна ми:

— Хапни преди да се запретнеш! Не искам да ги будя, храни ги сънят …

— Не съм гладен нещо — излъгах я, а тя се направи, че вярва.

Излязох навън. Тук и там между шатрите вече се появяваха и други мъже. Всеки мълчаливо се заемаше със задачата на тежкия си ден — вече описах задачите на дните ни.

Станувахме на брега на голям речен разлив — безброй ръкави — обрасъл в ръждивочервени ракитаци, единствен жив цвят всред мразовитата белота. Лед бе сковал водите.

Както при всеки стан, отново бях разпънал шатра до ханската. Услушах се. Ханът май още спеше. Награбих пласт кастрена шума и влязох при моите коне.

Не изглеждаха добре чудесните ми иначе добичета… Недоимъкът сякаш беше ги оглозгал, та гръбнаци и ребра се провиждаха под кожата им, загубила летния си лъсък. Нали сега нямаше кой да ме гледа и пред кого да се правя бодър, седнах при конете, чувах стръвното им хрупане, наблюдавах бледата пара, която изпускаха ноздрите им, взирах се в печалните им, тъмни очи, които разбираха страха ми — ще издържим ли до пролет?

Да, в това бях се превърнал аз, Велизарий, син на константинополски патриций — превърнал се бях в угрижен баща и отруден стопанин… Животът ме смля така, че и моята родна майка не би ме познала.

Оттатък, в шатрата на челядта ми, кисело проциври дете — май беше дъщерята, двегодишна.

Опитах се да отгатна по гласеца й дали не се е пробудила нездрава, зимата беше бич за дребните деца. Плачът продължи, усили се, та отидох да видя що става:

— Пагане май има треска … — каза жена ми.

Тя се стараеше да не издава тревогата си. Седеше, кърмейки най-малкия ни син, а момиченцето бе заровило глава в скута и, скимтеше като бито кутре.

— Негли е редушката!… — вече с нескрит страх издума Ие. — Мед и горещо мляко!…

— Медът свърши — прошепнах виновно. — Пред пролет свършва всичко.

— Измоли, намери!…

Усетих, че Ие е в края на силите си. Тънките й ръце безволно ровеха завивките, загръщаха децата ни. Приличаше ми на орлица с пречупено крило, която отчаяно брани пилетата си.

Отчаяно и без надежда — нали точно преди година, пак през такава заран на лют студ умря по-голямата ни щерка, веселата като катерица Севине. Тогава бях стиснал зъби, преглъщах без ропот болката си — как да роптая, когато губехме едва първо дете, а десетки хора наоколо бяха заровили кой три, кой повече? Но долових, че с тази първа загуба Ие се промени — необяснимо се промени тя към мене, сякаш аз носех вина за смъртта на нашето момиче. А какво ли би станало, ако… Христе, смили се над дечицата ми! — помолих се мълчаливо на един бог, с когото от гоДини взаимно се бяхме забравили.

Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.

Така и аз през онази зла заран, като се влачех из стана да търся мед, забелязвах все едно и също: с какъв труд и мъка преселниците се силеха да залъжат глада си… Ако се случи — недай боже! — по-длъжка зима, ще окапем съвсем, рекох си.

Макар и мразовито, станът беше се разшавал. Тук някой, домъкнал сух ракитак, се опитваше да препече жилав къс дивеч върху бързия му пламък; там друг извличаше с пъщкане труп на умряла отглади кобила от шатрата за конете. Рибарите трошеха с камък леда, забучваха въдици и се оттегляха на завет — свистеше тънък, противен ветрец.

Един рибар, млад мъж, вдиша нос, подуши вятъра.

— Извърта се откъм юга — обяви той. — Малко остана! Другите не му отвърнаха, загледаха се към реката.

— Мед да ви се намира? — питах аз наслуки всеки срещнат. — За болно.

— Ех че го рече! — присмиваха ми се в отговор. — Всички сме негли като тебе, болни си имаме, а не мед…

— Велизарие, ела да тълмиш! — извика ме някой.

Там, където около стана ни вардеше стража, бяха пристигнали неколцина словени. За нас отдавна те не бяха чудо незнайно; опознали ги бяхме от трайната вече размяна с тях или от кратките ни схватки. Но словените, които дойдоха през въпросната заран, изглеждаха тържествено в големите си кожуси и омотани в няколко пласта платно, наглед дебели като греди крака.

— Бог здраве да дава! — поздравих ги.

Те ме стрелнаха с необяснимо високомерие. Бяха все снажни мъже без гугли. (Вече бяхме научили, че у словените само робът ходи с покрита глава — свободният човек е непременно гологлав. В израз на това, че нищо не може да бъде над главата му. Ни господар, ни дори гугла.) По веждите и мустаците им блестеше скреж, навярно дълго бяха вървели към стана ни.

— Кой е най-големият всред вас? — без да отговори на поздрава ме запита (както винаги) най-старият, който всъщност не беше стар.

— Ювиги хан Аспарух — заявих. — Господарят на българите.

— Аха — каза словенинът с рижата брада и почти бели очи. — Чували сме, идете откъм Изгрева. Оттам иде всяка напаст — скакалците, фъртуната, конните народи. . — И внезапно ми заповяда: — Води ме при вашия хан!

При все че бе ранна утрин, заварихме Аспаруха зает, той помагаше на Севар и синовете му да дълбаят лодка. Този начин — корито от един дървен къс — бяхме научили из пътя, от словените. Аспарух и Севаровите синове тесаха с брадва дългия пън, а самият Севар, запалил насмолена главня, прогаряше с нея вдлъбнатина в пъна.

— Щом се махне ледът — взе да ми обяснява Аспарух, за когото гостенинът също не беше чудо незнайно, — ще я пуснем.

— Дойдохме да ви кажем, че тия острови, реката и земята са наши! — спокойно се намеси на свой език в разговора ни рижият словенин.

Само ханът и аз разбирахме езика му, затуй трепнахме при тия думи; Севар и синовете му продължаха да се бъхтят по еднодръвката.

— Земята и водата са на всички! — бързо схванал положението (понеже то се повтаряше твърде често за нас), с тежест заяви хан Аспарух на сносен словенски.

Вече споменах, че откак пое властта той многократно беше ме дивил с превръщанията си — през оня ден Аспарух мигом се превъплъти от дървар във владетел.

— Народът ни не е нагазил вашите граници — продължи ханът. — Той зимува върху ничие място.

— Ничие ли? … — възнегодува словенинът. — Наоколо са най-големите ни риболовища, само чакаме да цъфне пролет и реката ще побелее от ладиите ни. Че нас тази вода ни храни!

— Колцина сте? — без да влезе в спор, попита Аспарух.

— И да знаех, нямаше да ти кажа! — злобно отби словенинът. — Правиш си сметка да ни връхлетиш, да изтрепеш кого ти очи видят!

— От ранна зима сме тук, кому сторихме пакост? — намесих се и аз.

— Пречи ви зимата, ето защо… — с растяща враждебност заключи словенинът. — Затуй дойдохме да ви кажем — Щом времето отпусне, махайте се! Иначе има да патите — сто пъти повече сме от вас!

Забелязах, че ханът с мъка превъзмогна обидата си. Той мълком се повъртя около лодката, където нашите мъже работеха, преди да отвърне:

— Ние така и смятахме, да се махнем напролет … А дотогава, ако искате, да разменяме.

— Може! — светнаха бледите очи на рижия. — Ще обадя на нашите, ще дойдем… — Но не пропусна да повтори натъртено: — Само че — още месец. Оттам насетне да ви няма! …

Минаваха дни, живеехме — аз и Ие — във все по-силна тревога: малката не оздравяваше. Напусто жрецът на рода, почти глухият, добронамерен Угаин й баеше всяка вечер, а заран я наливаше с отвара от целебни треви. Дъщеря ми гаснеше — виждах с очите си.

Отначало с креслив упрек, а по-сетне отпаднало Ие за кой ли път се обръщаше към мене: „Мед намери!“. Безнадеждна заръка! Из стана от месеци нямаше дори просо за кърмачките; хората пестеливо дояждаха сушеното месо, а ония, които вече бяха го дояли, колеха по някой измършавял кон — жили (и кости.

Самата Ие, изпосталяла (неузнаваемо, едва смогваше да накърми най-малкия ми син. Към бълнуването на болното се нанади гладният хленч на кърмачето — зловещи звуци, които не ни даваха мира ни дене, ни ноще. Ако аз ги усещах като нетърпима болка по цялата си кожа, какво ли бяха те за Ие? И защо жена ми — смъртно угрижена за нашите деца — през ония ужасни дни взе да ме поглежда с повече от упрек; гледаше ме с омраза? Сякаш едва тогава, години след сватбата ни, Ие разбираше, че е поверила себе си и децата си на мъж негоден, на мекошав, замаян чужденец. Нейното упорито „не намери ли мед?“ ме преследваше като обидна подигравка, гонеше ме из шатрата ни.

Навън бе резлив мраз, но слънцето вече се издигаше. Тук, доста по на юг, отколкото бяхме зимували първия път на открито, пролетта идеше по-рано. По пладне от храстите бяха почнали да се отцеждат капки. Ледът посивя.

Подир посещението на ония словени към нашия стан се запримъкваха по трима, петима или десетмина от тях, нарамили каквото имали за разменяне. Те клякваха на неголямо разстояние от стражата, клечеха и търпеливо чакаха българите да им предложат или да им поискат размяна. В това време;някой от нашите грабваше кожа, кожух или меден съд, упътваше се към слозените.

Не обичах да се меся в търга им. Българи и словени не отбираха езиците си, те си говореха с движения, при което всяка страна безшумно, но въодушевено хвалеше своята стока. След това един улавяше и своята, и чуждата, избрана от него стока. Онзи, ако се съгласяваше на размяна, също хващаше освен своята и стоката на другия. Следваше къс вик, при който всеки от двамата мигом пускаше собствената си вещ, оставайки само с придобитата в ръце, като бързо отскачаше назад, за да избегне недоразумение. Ей така смехотворно търгуваха варварите, а аз ги гледах отдалечко, дано не ме забъркат в неразбраните си, разгорещени срещи. Беше ме довела тук надеждата да намеря мед.

Също настрани бе седнал стар словенин, който блъскаше в торбата си току-що придобита меча кожа. Коленичих до него и понечих да разтворя с две ръце тази торба, та да прибере по-лесно своята покупка, а словеминът я дръпна зад гърба си и за по-сигурно седна отгоре й.

— Аааа, де! — сопна ми се той и оголи рехави зъби. — Взето — дадено!

Бях се изправил обиден.

— Стискай си сплутата кожа! — рекох с презрение. — Исках да ти помогна като ма човек…

Тъкмо да си вървя, онзи ме улови за пеша:

— Стой, човече! — каза умолително. — Сбърках…

И старецът, много одърпан старец, измъкна из пазвата си дървени свирки, нашарени, изрязани. Протегна ми едната.

— Какво даваш? — попита ме, докато я въртях в ръка. Откъснах сребърно копче от дрехата си, подадох му го.

— Само че не свирка ми трябва, а мед — рекох.

— Бива! — засмя се той доволен, лъскайки копчето о полите на кожуха си. — Ще намерим и мед. Утре.

— Разправят твоите — отпусна се най-после сърцето ми, — че тези води ги хранели, пък не знаят името им…

— То… тукашните води нямат ни брой, ни име… — проточи старецът. — Ръкави и ръкавчета, острови, плитчини, а най-паче ракитак. Ех!… — той позамълча, защото се колебаеше дали да ми похвали спорните с нас води, но все пак продължи: — Сам бог е избрал тия места …

Поогледах се. Сняг и лед, и ръждивочервена суха тръстика.

— Нищо не чинят — рекох.

— Ха, не чинели! — оскърби се словенинът. — Я, кажи ми защо тогава тук ще се сбират да снасят и мътят птиците от цял свят? Защо тук приижда рибата от всички моря да хвърля яйцата си? Не чинели били нищо тия…

— ……ееееее! — чий беше този смразяващ вик?

Зарязах стареца насред дума и свърнах към стана, откъдето вече отчетливо идеше гласът на Ие.

— Велизариееее!

Тичах по посока на вика: предчувствувах зло. Насреща ми между две шатри се показа Ие. Гологлава, с изхлут на едно рамо кожух, тя притискаше към гърдите си малката.

— Умря детето… — каза Ие със странно сковано лице, със сухи очи.

Потресен, разгърнах вързопа, който тя държеше. Дъщеря ми бе мъртва наистина.

Вместо Ие, заплаках аз, като се силех да изтръгна от безумната прегръдка на жена си малкото трупче. О, не! Жена ми така бе се вкопчила в него, тя така не чуваше ни мене, ни никого наоколо (насъбрал се беше народ), че внезапно ме подкоси ужас, по-тъмен от мъката ми — нещо ставаше с Ие! …

— Дай ми го! … — говорех й през плач. — Дай, ще се погрижа аз! … Ие, ела на себе си, имаме деца, Ие! …

Тя остана глуха. Жена ми вървеше през навалицата с вдървени нозе, несвястна. Хората й правеха път. Аз я сподирих, прегърнах я през рамо, мъчех се да я извлека от безумието, което я тласкаше нанякъде — накъде?

На другата вечер, съвсем замаян след денонощието, през което напразно бях се силил да върна жена си към разум! довлякох се до шатрата на хана. Чиготът ме пропусна, разгърнах входа й и влязох. Ювиги седеше пред парче пергамент, а перото му бележеше нови черти по него.

— Седни, Велизарие! — покани ме той. — Днес разпитах някои словени за тукашните места. Представяш ли си? Реката отвъд ръкави и блата била Дуна. Така си и мислех …

— Дуна е Истър… — прошепнах несъзнателно. — Ромейската граница!…

— Не ще пуснем конете си през границата — говореше уж на мене, а всъщност на себе си ханът. — Покрай Дуна навярно ще ни застигнат пратеници на василевса за нов договор… Какво ти е, Велизарие?

Вдигайки поглед от пергамента, Аспарух бе видял лицето ми — бил съм страшен, изглежда.

— Ювиги — отговорих със сухо гърло. — вчера умря дъщеря ми…

— Нека Тангра я приеме там, където няма ни мраз, ни мъка! — изрече Аспарух полагащото се заклинание.

— Ювиги — продължих аз още по-задавено, — боя се, че Ие е загубила ума си… От вчера се е вкопчила в мъртвото, ни Пие, ни яде, ми спи… Не ми дава да погреба детето ни, ювиги! … Само ти, невям, можеш я уговори. Ела, жив да си!

Ханът прехапа устни, уплашен от моите налудничави думи. Наметна се как да е, излезе с мене. Навън бе светло, грееше вълча месечина. Клекнала пред нашата голяма шатра, хрътката ми виеше също по вълчи — на умряло.

Вътре в шатрата седяха братята на Ие. Това вече не бяха дечурлигата, които получих в зестра по сватбата си; полумустакати юноши, личеше си, че днес-утре ще станат конници за пример. Но сега тримата мълчаха скръбно, всеки взел в скута си по едного от дребните ми синове, и плахо гледаха към сестра си — нали за тях Ие беше и баща, и майка.

Ие не бе помръднала от вчера, когато я доведох дома; тя притискаше о посталата си гръд мъртвото, а очите й — широко отворени — не мигаха.

— Ие! … — повика я хамът като приседна до нея.

И повтори меко, почти нежно, както не бях го чувал от години:

— Ие, бедна Ие!

— Дошъл е при тебе ханът! — поясних отчаяно, защото тя пак не бе пошавнала. — Ювиги иска сам да погребе нашето дете..

— Ювиги! — трепна като пробудена жена ми.

Тя с огромно усилие се обърна към Аспарух, а на мене ми се стори, че при това тялото и ще се строши — тъй ледено скована бе проживяла цяло денонощие.

— Ти ли дойде за детето ми? — боязливо попита Ие Аспаруха.

— Дай ми го! — каза й той меко.

Ие подаде детето ни на хана. Аспарух го пое като нещо скъпоценно.

— Ще го отнеса там, където си почиват в блаженство всички наши, сломени от похода ни… — с тиха тържественост обеща ханът.

Тримата братя на Ие понечиха да ни последват, но аз се плашех да я оставя сама.

— Пазете нея! — наредих им.

Двамата с хана прекосихме заспалия стан, изпълнен с вой на гладни куЧета и пръхтене на гладни коне. Аспарух вървеше пред мене с лекичкия товар на ръце.

Бяхме се упътили извън поселището. Ледовете досущ тъмнееха, вече се очертаваха безбройните речни ивици. На брега, от който до ден-два щеше да се откърти ледоходът, ханът спря.

Аз коленичих върху сбития сняг, извадих ножа си и започнах да копая гробче. Аспарух стоеше, втренчен в необгледните тресавища.

Копаех яростно, сякаш очаквах моята мъка да се изпари заедно с белите струйки, които се издигаха от тялото ми. Копаех без да проговоря; проговори зад мене ханът. В онази страшна нощ гласът му бе най-страшното — бездушен, далечен, той като че ли струеше от немигащите звезди:

— Противих се дълги години… Поличба, каза първожрецът, а аз не исках да вярвам, че Тангра ме е прокълнал; да не създам нищо — ни челяд, ни държава… Народът ми измира, загдето го поведох в непосилен път и му обещах своя земя, а там покой… Навсякъде слушаме все същото: махнете се, вървете другаде! Защо тъкмо нам Тангра; отказва благото, дадено на последната земна твар — защитено леговище, свое място под слънцето, където в мир да откърми и отгледа потомство… Мрат децата ни — нестоплени и недояли. Съхнат от жал българските майки. Къде го тогава бъдещето на народа, преминал през всички изпитания, за да спаси бъдещето си? . . Няма ли да се сбъдне прозрението на моите врагове: сам конник без земя, без дом, без племе…

Бях престанал да копая. Гледах с уплаха този иепоана1 обсебен — несретника, когото гонеше сляпа орис. Винаги бях се уповавал в сполуката ни, понеже начело на нашия поход яздеше хан Аспарух, пример за боец и вожд — такъв го виждаха очите ми. Сега ми се счини, че снежната равнина се обръща с дъното нагоре — ханът бе изтървал юздите на своята дълго крита безпътица.

Не биваше!

— Ювиги! — заприказвах аз объркано, сам съсипан и невярващ. — Не се оставяй да те надвие умора, опази вярата в себе си, ювиги! Що ще бъде с българите, ако ти се предадеш? Ще сполучиш, трябва да сполучиш! Спомни си своята клетва пред смъртния одър на баща си, спомни си сетните думи на Пагане! …

— А защо ни ювиги хан Кубрат, ни Пагаме ми помагат? прикова ..ме Аспарух с очи, които святкаха по вълчи.

— Твоята сполука е напреде, струва ли си да се отречеш от нея пред прага на сбъдновението й?

Той мълчеше. Страшно ми беше да го гледам така — вперил очи в пустошта и с моето мъртво дете на ръце. Поех трупа. Целунах студеното челце. Положих дъщеря си в гроба и трескаво взех да я заривам. Аспарух все мълчеше, а аз долавях с цялото си същество, че у него сега нещо клокочи, че то ще избликне, неведомо за всички нас.

Тогава, през онази тъй неповторимо и необяснимо съдбоносна нощ, върху оцъкленото небе, всред премръзналите звезди изведнъж прелетя една падаща — тя начерта отчетлива диря преди да угасне над главите ни.

— Опашата звезда зиме… — промълви ханът. — Такова няма.

— Има! — разридах се, изчерпан, злочест. — Това бе знамение, ювиги … Закълни се в душитена мъртви и изчезнали, че ще продължиш да търсиш нашата обещана земя…

Аспарух се сепна, оборавен. Избликът на отчаяние бе преминал, ханът пак изглеждаше обичайно — твърд и затворен, овладян.

— До равноденствието има трийсет дни. Утре предай на хората да се стягат за път!

Както биваше често, събуди ме в предутрото шумът на стана. Скочих аз тутакси, някак засрамен — другите вече нещо вършеха, докато бях спал. Облечен как да е, напуснах шатрата. Току пред нея братята на Ие майсторяха нови седла за конете си — старите им бяха умалели.

— Нека ви спори през целия ден! — пожелах им, а те късо отвърнаха:

— Дано!.

Готвех се да потърся хана, който навярно беше всред хората, дето се стягаха за пролетното ни потегляне. Странно, през казаната утрин не видях тия хора — както обикновено — навред из поселището ни. Станът бе опустял, сякаш парясан. Къде се дяна народът, дето до снощи пъплеше гъсто между шатрите, зает с всекидневните си тегоби.

Лутах се от шатра към шатра, когато внезапно съгледах тълпата, иначе казано, същият народ, който днес по незнайна причина бе зарязал усилните си пролетни работи. Защо? И защо той — народът — пристъпваше като един човек в една посока, стиснал челюсти и пестници, сякаш отиваше на бой.

Понеже от месеци не бях виждал българите наедно — както бива в походния строй, — ами пръснати, веднага отбелязах колко беше ги изнурила зимата. Хората ни бяха измършавели, посърнали, прежълтели, в окъсани и протънели дрехи. Нямаше у тях дори помен от онази решителност, от твърдостта им, която ме караше да се чувствувам негоден за истински варварин. Днес те ми заприличаха на побегнали роби или изкопчили се от халката каторжници — Целият им вид издаваше безсилна мъка. Какво ли не прави от човека една едва превъзмогната зима, особено ако тя е била шеста-седма зима на насилие преселение!

Стъписах се не на шега. Всяка тълпа носи в себе си не определена заплаха, пък тази тълпа ми се стори открито заплашителна. Що се случваше с българите? Бунт ли?

Остатъка от пътя до ханската шатра взех почти на скокове — търчех като гонен, стараейки се да избиколя човешката река, която течеше властно и неотвратимо в същата, посока.

Аспарух назуваше ботушите си, вече не само облечен, но и сресан, умит; всред българите ханът се показваше винаги в пълен ред — за пример и упование.

— Ювиги, става нещо! — изтърсих подплашен, без да поздравя. — Народът вкупом иде насам, разбунен е…

Ханът ме погледна втренчено. Усетих как мислите му се пръснаха при злата изненада, после — как той напрегнато ги събра.

— Възможно ли е? — сам се попита Аспарух и сам си отговори: — Не ме отмина …

Той замълча, свел очи. Чинеше ми се, че се готви като за скок. Посегна да запаше по привичка меча си, но ненадейно го захвърли върху постелята.

— Да вървим! — рече просто. И излязохме.

Навън, докъдето поглед стигнал, стоеше народът. Колко малко са жени и старци всред племето! — помислих си. Наистина, плътна навалица от мъже — млади и зрели; нарядко — момичета. Българите не говореха и съвсем пък не крещяха. Едва уловим ропот, сякаш предвестник на наближаващ порой, идеше до слуха ми.

Ханът направи няколко крачки към множеството и спря. Веднага си дадох сметка, че той не ще отстъпи ни педя назад, така — застанал нашироко — се изпружи Аспарух и заби пети в мократа пръст.

Из шатрите си бяха наизлезли ханските първенци. От мене не убягна, че внезапните събития ги развълнуваха по разному — от злорадо до уплашено или до мрачно отчаяно. Сановниците образуваха зад хана си рехава редица, о която несмалко не опря чело прииждащата тълпа. Задържа порива й изразът на Аспарух — хладно решителен.

— Слушам ви! — заяви спокойно ханът.

По това, че някои от предните редове се извърнаха към стария вече Докс (моя страж от Херсон и обратно преди години), сетих се — той трябваше да говори от тяхно име. А почитаният от всички воин не знаеше как да захване; той притеснено подъвка мустак преди да се отприщи едносложно:

— Ювиги… не можем повече!

— Не можете или не щете? — попита ханът.

— И не можем… и не щем! — събра смелост за смел отговор Докс. — Напусто е… Ако би стояли да браним Фанагория, по-малко мъртви щяхме да дадем. Мъжете можеха и да изгинат, но жените биха наплодили други мъже… Виж ни, ювиги! — извика той. — Докато си намерим земя, ще бъдем не народ, а войска само! Затова ли…

— Нека спрем, ювиги! — пробивайки си път напред, прекъсна го съвсем млада жена, нехубава и жилеста като момче. — Завинаги да спрем тука.

Долових с ужас, че ропотът наоколо ни се усилва, а тълпата нестройно се залюля. Направих неволно движението, което всеки оръженосец дължи на господаря си: улових дръжката на меча, за да го изтегля. Но ме вцепени погледът на две горящи в чер огън зеници — очи на прегладняла, загубила малките си вълчица: Ие!… И тя ли? — помислих c — Защо не — и тя! Кого ще сгреят постигнатите висши цели, ако овдовее и осиротее човекът, ако…

— Люде! — високо заговори в това време Аспарух. — Надявах се, че сте разбрали — ние нямаме нито броя, нито силите да застанем върху Пътя на всички народи! На север от него земята е мразовито и ялово тресавище. На юг от Дуна владее василевсът. Нам е дадена една посока напред!

— А откъде пък сили за това напред? …

— Знаем ли кой вече е застанал на пътя ни към Заник? …

— Тук ще съградим нова Фанагория! — кресна някой яко.

— От кал и от ракита ли? — опита се да го вразуми с разумен въпрос ханът, но българите не чуваха.

— Ако ни връхлети нов народ, ще се бием!

— На бой сме обръгнали …

— Това ще бъде не държава, а чергарски стан! — опитваше се да надвие растящата гълчава Аспарух.

Гласът му се удави в нея. Без да изтърва от погледа Ие, (за самата Ие аз сега не съществувах, жена ми беше се превърнала в частица от огромното метежно цяло), усещах как навалицата се сгъстява, натежава. Задните й редове налегнаха предните, тук-там над нея пробляскаха свитки — голи острия. Тъй става, когато хората замижат и прекрачат предела на дълго сдържаното свое недоволство — нищо не може ги стресна.

Двамата с таркана Севар едновремено — като да бяхме се сговорили — изстъпихме пред хана, готови да го заслоним с гърдите си. Съзнавах мътно, че такава крачка е безнадеждна, но длъжен бях …

Ханът улови грубо мене и Севар за раменете, изтласка ни встрани, та пак се озова лице в лице с множеството. Това е краят! — рекох си. Вече усещах горещия, нетърпелив дъх на тълпата.

— Люде! — взе връх над безумието й могъщ като рог глас.

Не беше Аспаруховият.

Озърнах се с боязлива надежда, понеже долових как метежното напрежение спада, как народът потиска собствената си размирна жажда; озърнах се и видях кавхана Авитохола. Досущ побелял подир гибелта на синовете си, цял кожа и кости след зимата, прекарана в болест, чичото на хана решително си проправи път всред разбунените. Всичко у него свидетелствуваше не за държавника, а за каления в опасности боец.

Навалицата мигом образува кръг около кавхана; отдели го от нас и го заключи в двусмислената си прегръдка. А той отметна глава, както слепците, и заговори някак странно, сякаш бе съвсем самичък:

— Моите стари очи, старите ми уши искат да излъжат мене, стареца … Казват ми те, българите отказаха покорство на ювиги хан Аспаруха! Роптае народът против своя хан… Не, не ще ме излъжете, мои стари очи и уши — старостта е опитна и знаеща. Зная аз, не може българите да забравят, що дължат на сетния жив господар от великия род Дуло! … Когато те му поискаха 1най-скъпата жертва в името на своето единение, ювиги Аспарух я откъсна от сърцето си, даде им я!… Когато българите се бореха с врагове, мраз, глад и редушки, бореше се до тях и ювиги Аспарух. Когато българите копаеха своите мъртви, копаеше вледенената земя за гроб на чуждо дете и ювиги Аспарух… Отговорете ми, българи, какво не направи за вас, заради вас, заедно с вас, вашият хан? Вие, дето милеете за своите стада, родове и челяд, кажете ми, има ли ювиги Аспарух свой род, стадо и челяд?

— Тъгувате за Фанагория — с пречупен глас продължи кавхамът. — Нима забравихте що остана от Фанагория? Порутени зидове, безвестни гробове, роби. От такава гибел ви изведе към спасение ювиги Аспарух, а вие… Не! Не може да бъде — българите помнят дълга си към своя хан. Тяхната вярност е едничката му награда …

Кавхан Авитохол неочаквано за мене бе изнамерил похвата, който накара разбунените да се смирят от изблика си. Мълчаливо възликувах: спасени сме! … Но Аспарух бе чужд за това ликуване. Стегнатите му устни не отрониха ни звук мрачна обида и горчивина се четяха в очите му. Напразно кавхан Авитохол, обърнат сега към племенника си, сякаш го подканваше да проговори на народа. Все по-нетърпима ставаше тишината, която бележеше някакъв непоправим разрив.

⇐ Предыдущая 6 7 8 9 101112 13 14 15 Следующая ⇒