Информация за текста 2 страница

По движението, което първожрецът направи към кръга около Авитохол, отгатнах, че божият служител посяга да улови юздите на метежа.

— Не ти! — властно му попречи старият кавхан. — Нека каже думата си боритарканът Севар!

Знаех, че Аспарух нямаше по-предан нему всред пълководците си, та наум молех бога да сподоби сега твърде сдържания иначе Севар с дар слово. А Севар гледаше огазената клисава кал под ботушите си и се мръщеше, сякаш че го боляха старите му рани.

— Ювиги — поде най-после глухо той, — дълги, тягостни години народът ни те следва вярно. Не от добро днес той та вика: стига! Каквото и да ни се иска, уверихме се, че не е останала ничия земя, дето само чака господарите си. Където и да спрем, без война няма да мине. Тогава? … Защо не — тук?

Тишина настъпи след неговата немногословна реч — тълпата повече не роптаеше, нито напираше. Чувствувах, че Аспарух бе разколебан в своята правота. Той изпитваше с недоверчив поглед хората наоколо си, като че ли за да разгадае мислите им. Когато спря взор върху кавхана, Авитохол кратко каза:

— Прав е боилът Севар, не от добро…

Аспарух въздъхна така, та го чухме, И с мъка произнесе:

— Склоних, оставаме!

Допреди миг примирени, дето утре ще потеглят пак з поход, българите не веднага осъзнаха, че техният повелител бе отстъпил пред умората и страданията им. Радостта баино си пробиваше път през обърканите им страхове — тя проблясна като редки, а сетне и по-чести искри в множество зеници, в благодарствените възгласи:

— Вечна да бъде властта ти! …

— Тангра да ти въздаде за човещината!,…

Като изчака те да стихнат, Аспарух заяви с глас, който издаде цялото му огорчение:

— Склоних, но съгласен не съм! Не обявявам нашия стан за столица, нито пък пасищата ни — за държава. Друга трябваше да бъде нова България!

На вечерта след деня, за който разказах, седяхме със Севара и Аспарух в ханската шатра. Навън бе влажно и противно, свистеше тънък, зъл ветрец.

— Според паметта на племето — някак гузно редеше Севар, — когато българите нямали подръка камък за надеждни градежи, укрепявали поселенията си със землен ров и землен насип. Набивали върху насипа заострени колци…

Севар млъкна, понеже ханът явно не го слушаше, потънал в мисли. Можех да се досетя за какво мислеше той — за избликналата днес всеобща умора, за неверието на българите в едно по-добро бъдеще.

— Тук земята е мокра, поддава лесно — продължих аз думите на Севара, дано отърва хана от размисъла, дето го гнетеше. — Щом отмалко пропръхне, ще се запретнем и ще…

Сега млъкнах пък аз, изненадан от неочакваната поява на кавхан Авитохола, че и от вида му — кавханът бе облечен като за битка, той носеше всичките свои знаци.

— Ювиги! — шепнешком призовах сякаш отсъствуващия Аспарух и за всеки случай го побутнах, понеже той продължи да отсъствува.

Ханът разсеяно вдигна поглед към високия гост. Стана. Не разбрах как изтълкува той тържествената премяна на първия от първенците си.

— Сполай ти! — каза, както винаги просто, Аспарух. Не се надявах, че в толкова тежък за властта ми миг ти…

— Ето че все още си зелен — уж го упрекна чичо му. — За какво, ако не за да те подкрепя в тежък миг, потеглих аз с тебе? Така ми и заръча ювиги Кубрат.

Той приседна. До него — ние. Изведнъж се почувствувахме наистина недозрели пред достойния старейшина на ханския род.

— От деня, в който узнах, че нямам вече синове — тихо подхвана кавхан Авитохол, — всичко ме влачеше назад, към техните гробове. И исках, и не смеех да се върна… Боях се за тебе, за бъдещето на преселниците. Едва удържах да видя българите спрели, а ханът им — узрял за власт. Доживях… все по-тихо, като на себе си приказваше старият Авитохол.

— Доживяхме! … — горчиво възкликна ханът. — Вместо аулите на Велика България — тресавище!

— Ти право рече — друга трябваше да бъде нова България! Ти отстъпи, но не се съгласи — това бе твърда дума на владетел… Нямам повече грижа за тебе, ювиги. През изпитания и горчилка, през нощите на тревожен размисъл ти стана хан.

Никога не бях чувал тъй кротко и печално слово от кавхан Авитохола — все суров и действен, взискателен към всекиго, дори към ювиги.

— Нима си решил да … ни напуснеш! — прозря Аспарух причината за тържествения вид и реч на чичо си. — Ти сам рече отзарана що е останало зад гърба ни — гробове и пепелища, Гибел.

Ханът говореше нестройно, подкопан от прекалените вълнения на онзи страшен за него ден, но и от… Да, разбира се! Винаги съм смятал, че той охотно би се отървал от настойчивите съвети на своя строг, привързан към отживялото минало чичо, а сега откривах как възможната раздяла с него плаши Аспаруха като ново сиротство. Ние наистина не проумяваме колко много означава за варварина родът, кръвното родство, старейшината и прочие. Този старейшина, който с отлъчването си щеше да остави своя племенник без всякакъв роднина по бащина кръв. За варварина то ще рече: самичък!

— Гибелта ми и така е недалече — примирено говореше Авитохол. — Изкарах зимата в безсилие и треска, във видения … Навестяваха ме нашите мъртви, викаха ме при себе си. А тук без мене вече може, българите спряха…

Бях неволен свидетел на това как Аспарух изслуша прощалните думи на стария кавхан — с вълнение, с влажни очи.

— Мой грях е… — промълви той след малко, — че не съм те познавал докрай, чичо.

— Между мъжете на власт е така — кротко го оправда Авитохол. — И аз не бих проговорил, както ти говоря, ако не усещах края си…

Аспарух се обърна към мене и Севара:

— Оставете ни! Редно е да се простим насаме…

На следната заран излязох преди изгрев да наобиколя конете, да им внеса суха ракита. Когато се упътих към тръстичището, видях в синкавата здрачина кавхан Авитохола, облечен като пред бой и с високите си знаци. Той яздеше своя алест гледан кон — водеше коня му сам си Аспарух. Човек би си рекъл: воин и оръженосец …

Проследих ги с очи. Имах чувството, че се Случва неЩо значително, но неразбираемо за християнин.

При сетната сиромашка шатра на стана ни хан Аспарух спря. Той положи юздите в чичовата си ръка и благоговейно я Целуна.

Да бях по-близо до разлъката им, пак нямаше да чуя дума.

Старият кавхан пое пътя към гробовете на всичко близко, а ханът много дълго гледа подире му.

Целият живот на Аспаруха — мислех си — бе наниз от загуби. Срещу единствена печалба — растеше и якнеше, пускаше все по-дълбок корен неговата власт.

Ако видехте селището ни само след месец, нямаше да го познаете. Обнадеждени, дето мъчителното им лутане най-после свърши, хората се запретнаха усилено да създават новия си град. Град той не можеше да бъде наречен дори на шега, защото никъде из околността не се намери камък. Затуй пък мократа почва поддаваше леко под сечивата, та за месец време се очерта кръгът на големия изкоп — копаеха го мъже и жени. А дечурлигата мъкнеха с кошници пръст, трупаха насипа.

Безбройните ръкави, в които се разклоняваше реката, бяха обрасли освен в ракита, и във върбалак. Върбовото дърво, крехко, ненадеждно, бе единственото твърдо градиво за поселението ни. Останалите — пръст, тръстика, треволяк — поддаваха.

И така, вътре в обширния окопан кръг хилядите наши заселници разместиха шатрите си. Конете те извеждаха на паша оттатък окопа, из мочурливата равнина, където тревата имаше човешки ръст.

Шляпшляп — мляскаше всяка крачка на човек и на кон. Като изключим нашия онгъл, отводнен и подсушен чрез изкопа, цялата земя ни се струваше лепкаво тресавище.

През ония ранни месеци на покой се опитахме да позасеем просо, ревниво спастрено през зимата. Всеки си търсеше що-годе отцедливо местенце, човъркаше го плитко, а то все пак бълваше вода. Уви! — зърното щеше да изгние без плод …

Над главите ни — докато копаехме, докато вардехме конските стада или вършехме друго — прелитаха безброй птичи ята. Наистина непознати птици идеха от цял свят да мътят тук. Из ручеи, блата и речми ръкави българите пуснаха своите новоиздяланй лодки. Уловът им беше богат както никъде.

Нима наистина започвахме уседнал живот? Нима дойде краят на нашето измъчено смиталство? Не зная защо, когато си задавах тези въпроси, изпитвах раздвоение. не ще и дума, радваше ме, че — веднъж уседнали — щяхме да избегнем гладна смърт или пък смърт от изнурение. Но от друга страна, глождаше ме смътна неудовлетвореност: толкова ли само, това ли, тук ли? Че ако работата беше да окопаем част от недружелюбната, ветровита и волниста, ялова равнина, да струпаме колиби от върбалак и кал — че всичко това можехме да сторим отколе и преди усилното преселничество да вземе тъй много мъртви.

Макар да бях живял във Велика България едва година, не можех да не сравнявам нейната гранитна, величава внушителност с онгъла ни — огромната сивожълта кошара, където народът беше се приютил като застрашено стадо. Обидно е! — мислех си аз, чужденец и във Фанагория, и тука. А какво ли мислеше всред сиромашкото ни селище хан Аспарух, роден и отрасъл в аула на един признато голям владетел?

През всеки от ония дни срещах хана — той обикновено следеше работата по земленото укрепление. Не ми убягваше, че Аспарух бе започнал да живее някак разсеяно, потънал в себе си. Често му поставях един и същ въпрос докато ме чуе. Той дълго се застояваше върху високо издигнатия насип и се взираше в далечината.

Далечината… Отгатвах, че тя бе добила чародейна сила над мислите на хана. Години наред беше я гонил, яздейки напред и напред, сякаш се надяваше да я доближи. Сега в покоя, в който се озовахме, далечината не му даваше мира, привличаше го с неразгаданите си тайни.

Понякога заставах до хана навръх насипа — нищожна височина бе то и все пак. В четири посоки пред погледа ми се открояваше все едно и също — равнина, обрасла в дива трева, води, тръстичища. Нагоре-надолу из равното пасяха стада коне, които неизменно пазеше въоръжен българин. Явно бе, че никой не смееше да се отдалечи твърде от онгъла.

И така, както един ден стояхме с хана, всеки зает с наблюденията си, видях как към селището ни приближава немалко бяло петно.

— Пак словен и! — рекох, а Аспарух, както вече се случваше, пропусна думите ми.

— Ювиги! — улових го за лакета. — Пратеници на словените, види се.

Ханът само вдигна рамене. Не беше изненадан.

Този път те бяха петдесетина. Според нас всички словени си приличаха: светлооки и светлокоси, светлолики, облечени в нечисто бяло. Тези от тях вървяха боси, запретнали високо ризите си при преминаване на честите ручеи и мочури. Разбира се, водеше ги старец — у варварите старецът е задължителен предводител, било на десетмина или на няколкостотин души.

Понеже ханът не бе слязъл от насипа, пратениците трябваше да се изкачат до него. Рохкавата още пръст се свличаше под стъпките им; мъжете непохватно пълзяха нагоре.

— Какво ви носи? — попита ги без поздрав Аспарух. Словените бяха го наобиколили плътно, а зад гърбовете им се масъбраха пък немалко българи.

Старецът си взе дъх и вместо отговор зададе своя въпрос:

— Нали ни даде дума, че напролет ще се махате? Изобличен, ханът не се смути. Той гледаше на словените така, като че ли неканени пришълци бяха те, а не той. — Дойде ми друг ум — заяви ханът високомерно. — Ще поостанем.

— Гледаме ви от месец-два що работите — враждебно проговори някакъв млад, плещест словенин. — Нямаше да хвърляте толкова труд, ако ще оставате за малко.

— Не съм казал, че за малко! — уточни хамът. — Колкото поискам!

Пролича си колко се слисаха словените — те размениха погледи на недоумение; не бяха готови за тъй дързък обрат.

— Зная, пак ще ми речете, че тази земя и вода били ваши — продължи да настъпва ханът. — Добре, аз ще ги отвоювам от вас със сила! Тогава няма да ви дам да припарите повече до реката, по островите. Ще загубите риболовищата си.

— А… ако ти попречим да останеш тук? — уж заплашително, но всъщност колебливо вметна плещестият словенин.

— Опитайте се! — само каза ханът. Сега пет-шестима от гостите (словенски първенци или нещо такова) събраха главите си и взеха да шепотят — съвещаваха се. Аспарух прекрати това съвещание:

— Разсъдете! — предложи той. — Ако сте съгласни, ние ще изкопаем втори ров кръгом, на един ден конен ход оттук. Това ще бъде полето за паша)на конете ни. Няма да шетаме из равнината отвъд рова, няма да грабим селата ви, но и вие ще престанете със засадите и грабежа!

— Ас водите как ще бъде? — попита старецът. — У вас да остане цялата риба, как не!

— Водите са на всички, казах! — властно отговори ханът.

— Ние викаме да се махате… — упорито, но без злост върна,разговора към началото му грамадният словенин.

— Няма! — увери го ханът с глас, от който си личеше, че шега не бива.

Пет-шестимата пак събраха глави и зашепотиха.

— Напразно се двоумите! — продължи ханът. — Готови сме за бой, ако не щете добром.

Досега бях виждал Аспарух все да заобикаля изникналите по пътя ни стълкновения, да се държи отстъпчиво с родове и племена, през чиито краища минавахме. Неволно бях оценявал хана като човек мек и миролюбив. А тогава провидях за мигове изпод равнодушието му свитките на дръзка войнственост, дори на жестокост — ето как неизчерпаемото световно зло в крайна сметка ще озлоби и най-кроткия…

— Е? — нетърпеливо подкани пратениците ханът.

— Кълнеш ли се, че няма да палиш колибите ни? Кълнеш ли се, че няма да крадеш, а ще разменяме? — попита едрият словенин, колкото да не се рече, че са отстъпили без условия.

— Нека ми донесат седло, трева, черпак вода и стиска пръст! Ще се кълнем! — тържествено вдигна две ръце към слънцето ханът.

Бях слушал, че така се кълнели българите, когато — подир спечелена война — придобивали нови земи: пръстта, тревата и черпакът вода били белег, че българският хан получава правото да разположи народа си за оран и сеитба, а стадата си — на паша и водопой из завоюваната земя. Но най-важният белег при договор и клетви си оставало седлото — ще рече, победителят възсядал под властта си нова област.

Тия белези вече бяха донесени пред хана от четирима жреци, вече започваше обрядът, на който гостите присъствуваха втрещени и без да мигат.

— Само дано не е от Христос това вещерство! — прошепна ми старейшината им. — А?

— Не е — успокоих го също шепнешком. — Ювиги ханът се кланя на Слънцето, на Небето и на Земята.

— Като нас, излиза то! — наистина се успокои старецът.

А горе върху насипа на нашето бързо струпано укрепление ханът (след като бе изсипал шепата пръст под нозете си, след като бе напил водата и хвърлил стиска трева на своя кон) накара да положат наземи ханското седло. После го обкрачи и сякаш яхна равнината, върху която допреди миг бяхме нежелани пришълци.

— Тук аз съм вече в правото си! — твърдо изрече Аспарух.

Бе ранно лято. Двамата с хана прекосявахме речните ръкави по несигурни, тинести бродове, прегазвахме опасните мочурища — яздехме към голямата река. Чудновати птици излитаха пред стъпките на конете ни и оставяха гнездата си, свити в тръстиката, пълни с голи пилета. Гъста влага тежеше над разливите на Истъра; настъпваха първите горещини.

Из блатата и по широките ръкави мируваха малки ладии — българи и словени ловяха риба. Имаше нещо успокояващо в тяхното съжителство по вода — успокояваше погледа и мислите ми мирният труд на тъй различни хора.

Ханът яздеше смълчан малко напреде ми. Струваше ми се, че той знае къде отиваме — така уверено водеше врания си кон в определена посока. Когато дойде време да спре, стана ясно какво е дирил — брега на Истъра.

Не отричам, че сърцето ми запърха като някоя от ония подплашени птицимайки, щом застанах с лице към северния предел на своята родина. В кроежите ми за бъдещето тя от дълго не съществуваше вече — само насъне и при огненица изплувваха приглушени картини от моята константинополска младост. Но през онзи летен ден на брега на Истъра изведнъж ме прониза мъка: „Родината!“.

Аспарух подкара без да продума коня си покрай реката — той не откъсваше очи от насрещните брегове. А те се променяха: ту спадаха, при което се откриваше в дълбочина ромейската земя — огъната в хълмове, гориста, тучна; ту крайречният склон се извисяваше отново…

На едно място, където тъкмо можехме да се насладим на ромейските владения далече навътре, до ридове така внушителни, че нашият отвикнал от разнообразие поглед би ги взел за планини, ханът скочи от седло и се изтегна в меката трева. Последвах го…

Тогава схванах кое бе привлякло вниманието му: по моя роден бряг се разстъпваше стража — петима войскари. Ромеите или нехаеха за нас, или ни криеше сочната трева.

— Твоите… — произнесе хан Аспарух. — Пазят границата…

— Още от правреме — заговорих припряно (дано не проличи трепетът на душата ми) — Истърът е бил граница между държавност и варварство. Още римляните съградили върху южния му бряг твърдини, кули и стражници. Повечето ромейски войски се намират точно там; навътре рядко се срещала войска освен по градовете…

— Ще рече — заключи ханът, — удържате със сила ония области …

— Не само — поправих го аз. — И по закон.

— Чий закон!

— Нашият!

Тук ханът избухна в смеха, който бях забравил — сякаш безпричинен и заразяващ.

— Разсмя ме, Велизарие — рече той. — По закон! Разбира се, че комуто е силата, негов ще бъде и законът.

Аспарух отгледа ромеиските стражи, после отново яхнахме. На път към онгъла, той ми обяви най-спокойно:

— Какво ще кажеш, Велизарие, ако навестим родината ти?

— Не ти трябва, ювиги! — сепнах се. — Може да влетим в беда, опасно е!

— Не думай! — надсмя ми се ханът. — Ако помниш, Велизарие, не ти позволих да захвърлиш ромейската си премяна. Ето че ще ни свърши работа …

Пропуснах да кажа, че откакто бяхме се разположили в близост до ромеиските владения, Ие навремени ме дебнеше крадешком — мъчеше се по израза ми да отгатне някакви мои тихи помисли. Тя, види се, бе пренесла през целия ни семеен живот мрачното предупреждение на майка си, че чужденецът си оставал чужденец.

След като спряхме и се укрепихме, българите заживяха сносно — позна се то веднага по всекидневието им. Между шатрите на отделните семейства сега имаше широк простор, където челядта се занимаваше с работите си, готвеше зимнина или се веселеше буйно. И при все че новото ни поселище не можеше да се равни с Фанагория — с нейните крепостни зидове, улична настилка и с внушителността й изобщо, — то бе къде по-охолно от нашите временни станове, където шатрите се скупчваха нагъсто, а хората не смееха дори да разкатаят вързопите си.

Ние с Ие бяхме се уредили чудесно, защото нито тя, нито аз пестяхме труд, пък и помощ имахме от тримата й отрасли братя. Нашите шатри, свързани с навеси за конете и сеното, образуваха широка дъга. Вечер пред тях гореше голям огън. Тогава там се сбирахме всички, сърбахме сита рибена чорба, печехме дивеча, награда за нашето юнашко ловуване. Не бе останал и помен от измъченото ни, задъхано съществуване през последните тежки години.

Така, докато една вечер блаженствувах всред своите (дребните ни синове швъкаха наоколо като охранени кучета), моят поглед случайно срещна очите на Ие — зорко безпокойни, в противовес на покоя, който беше ме понесъл към дрямка, Иначе, кроткото лято, отдихът, охолството на домочадието й бяха преобразили за чудо жена ми — тя с нищо не издаваше някогашната недоубита орлица, която трепереше за малките си. Наедряла, загладена, Ие шеташе от огнището до дома ни, всяко нейно движение говореше за млада пъргавина и… властност. Да, отскоро бях открил, че жена ми е не по-малко властна от майка си, от която някога се побоявах. Още не бях наясно, че започвам да се боя и от Ие — у нея топлата девическа нежност бе отстъпила място на кораво съзнание за правота; Ие беше винаги права — разпространена женска черта.

Пресрещайки мнителния й поглед през въпросната вечер, аз почувствувах не за първи път, че се налагаше да се обясним. А не обичах това. Не бях се надявал, че на помощ ще ми дойде сам си ювиги Аспарух, който изникна из тъмнините, свойски зае място край огъня ми и каза на многобройните мои домашни:

— Искам да поговоря с Велизария!

Ие ни стрелна недоверчиво, но подбра децата. Братята й се оттеглиха с дълбоки поклони към хана. Той разсеяно им кимна.:

— Утре потегляме с тебе, Велизарие — направо ми съобщи Аспарух. — Скатай ромейската си премяна, ще я навлечеш из тръстиките по брега. Не казвай у дома къде отиваме! Кажи: на далечен лов.

— Моята е лесна — уверих го, — повечето мъже скитат с дни на лов. Но всеки в стана ще забележи, че липсваш ти. Дали хората наистина се уталожиха след… метежа им от пролетта? И дали — мислил съм си — тяхното… непокорство не беше подкладено от козните на почитания ни първожрец, а?

— Наредих на Севара да го държи непрестанно под очи — отвърна Аспарух. — А Севар не е сам, той води отбраните ни дружини.

— Не е сам и първожрецът — смънках, понеже усещах, че едва ли е редно да давам ум на ювиги. — Прощавай, но от деня, в който Онегавон и Авитохол поискаха смъртта ми, все…

— Споменавай само с добро кавхан Авитохол! — заповяда Аспарух и додаде по-малко строго: — Колкото до първожреца наш, бъдещето ще покаже …

Когато ханът се прибра, понечих да си вляза. Ие (бях я смятал за заспала) изстъпи внезапно насреща ми. Изразът й бе такъв, та лесно се досетих — тя бе подслушвала.

— Никъде няма да ходиш! — кораво разпореди жена ми. — Имаш тук деца.

— Децата не пречат на лова, дори обратното — заради тях всеки баща трябва да ловува! — бе смешният ми опит да се изплъзна.

— Ти заминаваш ме на лов — изобличи ме Ие. — Отиваш при своите.

Уплаших се, че при това свое подозрение Ие ще се разлее в плач и ще издаде тайната цел на пътуването ни. О, не! По-уверена от всякога в правотата си, жена ми заяви:

— Няма да позволя!

От нашия семеен живот бях разбрал, че никакъв натиск не можеше да превие волята на Ие; Ие бе податлива само на ласки. Прегърнах любовно жена си и изведнъж почувствувах колко дълго време не бях я прегръщал. Но здравото й тяло не се отпусна в ръцете ми — Ие все още се опираше.

— Недовиждат мъжете, това е! — малко по-меко каза тя. — Как ювиги се впуска на ваша земя само с един страж, и то ромей? Че там, всред своите, ти може като нищо да го предадеш, да го убиеш може! …

Тия й приказки ме зашеметиха. Моята жена, майката на децата ми, вярната ми, примерната ми — тя ли изричаше най-черни подозрения!

— Опомни се, Ие! — казах строго. — Иначе ще се обидя. Тогава, когато майка ти не те даваше на чужденец, защо я увеща, а?

— Луда била женската ми кръв… — горчиво си призна Ие. — Да бях послушала майка си, нямаше сега ден и нощ да треперя — ще остане ли, ще си върви ли? …

. — Излиза, че ханът ми вярва повече от моята жена… — наистина ми стана болно, та й обърнах гръб.

— Лековерни са мъжете, от лековерие и гинат … — не се смути от упрека ми Ие. — Само майката е зряща.

— Утре потеглям по повеля на хана — мъжки прерязах спора ни аз. — Ти не можеш да я отмениш.

Жена ми пристъпи към угасналия огън, коленичи край него като оплаквачка, но долових, че не плачеше. А все пак у мен (дали не и у нея) някой ридаеше без сълзи пред угасналия огън на нашата някогашна лъчиста любов!…

И изведнъж ме навести страшна мисъл: дали властта на Аспаруха, която бе усамотила него, нямаше да разпростре опасната си сила и над моето простичко, крехко, уязвимо щастие? Защото тъкмо през онази вечер, при вида на необяснимо отдалечената от мене Ие, обзе ме тежко предчувствие — страхът от самота. Тласнат от този страх, прекрачих плахото си достойнство, положих длан върху премръзналото (навярно от същото предчувствие за самота) рамо на Ие. Моля ти се… не губи вяра в мене! — просех унизено. — Забрави ли през колко много неща сме преминали, засдло?

Изчакахме вечерта в тръстиките край Истъра. Месечина нямаше, бе звездна лятна нощ, валяха звезди над нас. Намерихме място насреща, където нямаше крепости и стражници. В тъмното водите — поизлинели от жегата — лекичко подплисваха. Навлякъл своята непривична вече премяна, трябваше да запретна високо полите на хламидата си, за да възседна сурата кобила. Аспарух, в риза от бял лен, яхна бос своя вран жребец ботушите гой държеше в ръка.

Бяхме готови за преплуване. Прекръстих се трижди — реката бе Истър, а не каква да е; там брод няма.

Ето ни на земята на василевса!

Не бях наясно дали в това възклицание, което Аспарух изрече приглушено, прозираше боязън, дали — тържество. Самият аз бях развълнуван искрено. На своя земя съм!… — опитваше се да ликува сърцето ми, а нещо го възпираше Знаех какво бе то — българи са синовете ми, майка им!… Кому принадлежа аз, Христе?

Конете ходом изкачиха върлото крайбрежие. Пред нас — в подзвездната кротка синева — се простря Мизия. За мене тя бе толкова непозната, колкото и за Аспарух,. Затуй съчувствувах на неудържимия възторг, с който ханът възкликна:

— Тангра, каква земя!…

Вие сте и свикнали, та защо да ви описвам нейната чудна хубост, която дене е тройно по-ярка, но дано разберете, че през онази нощ ми се струваше че яздя насън! … Тъй промълви и ханът:

— Чини ми се, че сънувам, Велизарие …

Тихи и кротки бяха думите, които разменяхме през първата си нощ на юг от Истъра. Все още не бяхме се оборавили от чара на тая приказна земя — подир година на мъчително еднаква безбрежност пред нас сега се раздипляше като чеиз на самовила неизчерпаемо многообразие.

Не бяхме принудени да се крием — умело предрешени, мирни друмци. При изгрева попаднахме на утъпкан път, из който личеха следи от колелета. Ливадите наоколо разточително цъфтяха, цвъртяха птици, земята се огъваше в хълмчинки и рътлини, чиито подножия миеха, ромонещи, бистри реки — не като онези, опасно многоводните, враждебно мътните, а — дружелюбно плитки между вир и вир.

Когато стигнахме върха на върл хълм, Аспарух ненадейно спря коня, впил омагьосан сякаш взор на юг — там недалеко се издигаше странна планина.

Планина! … Стръмните й сипеи бяха увенчани със съвсем отвесна скална стена — като че ли корона, положена върху главата на полето. Още една глава — вляво, две още — вдясно. А зад тези множество, усамотени всяка за себе си, природни крепости се извисяваше могъща, с равно като зид било синя планинска верига. Полето в полите й бе пъстро — редуваха се цъфнали ливади и жлътнали нивя, лъкатушеха реки и пътища, тъмнееха прохладно китки стари дървета и малки горички.

Бе така омайващо прекрасно, та двамата занемяхме,! превърнати в зрение — пиехме с очи хубостта на божия свят.

Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.

— Познавам тази земя — каза той почти несвястно. — Тя е!… Нея съзираше във виденията си Пагане …

Това разкритие ме стресна до немай къде, нали тъй и тъй не бях на себе си. Не отговорих, понеже с ръба на мислите си май че и аз бях се докоснал до същото откритие — не тъкмо тази земя ли бе предричала в яснозидството си Пагане? Миг, два… След което ханът каза с обичаен глас.

— Не вземай думите ми на истина, Велизарие! Просто … не бях готов за чак толкова хубост …

Продължихме нататък в някак си напрегнато мълчание. Без да знам защо, бяхме се упътили към една от височините, увенчана с естествено кръгла и естествено отвесна стена като съща твърдина, някакво чудо божие. Полето под нея не беше пусто, оживяваха го селата на словените.

Вярно било, че словените не струпвали големи селища, а си живеели пръснато. Тук — сламена къщица, там — три. Малките ниви започваха от сами прага на тия колиби, около които шетаха, заети с работата си, млади и стари жени всред русо-бели детски ята. Мъжете изглежда бяха на лов или на полето — понякога всред нивите мярвахме светло петно, сякаш щъркел из зеленината.

Ханът разглеждаше любопитно живота на словените, който бе за него чудноват. И те, както нашите съседи отвъд Истъра, бяха предпочели близостта на реките — виждахме ги, нанизани по брега или нагазили из плиткото, да се трудят над всичко, за което бе нужна вода. Имаше нещо безкрайно весело в съчетанието от бяло и зелено, в спокойствието на простия живот и мирния, благодатен труд.

— Да завидиш! … — изпуснах се неусетно. — Колко по-усилно.живеем ние!…

— Как не! — съгласи се ханът. — Ние се мъчим да обживеем пустоша, да укрепим тресавищата. А тук е питомно. Види се, от много отдавна.

— От съвсем отдавна, както съм чел — уверих го. — По тия места винаги е имало живот.

— А словените кога са ги населили?

— Иманяма сто години, нека бъдат триста. Какво не са правили василевсите, дано спрат словенския потоп. Не! Дано прогонят пришълците отново на север. Не! Дано ги привият към покорство. Не!

— Че какво им е непокорното? Киснат в реките, ловят, сеят.

— Живеят си тъй, сякаш не били в държавата. Пък тази държава дори е империя.

Ето в такива полезни разговори преминавахме през жалките, но и необяснимо ведри словенски селища, прекосявахме реки по бродовете им, а нагоре-надолу край тия реки волно и без да припират се рееха словени.

— На кое по-точно викате империя? — осведоми се по едно време ханът: той не обичаше неизяснени въпроси.

— На държава, която владее десетки народи, а те й плащат дан.

— Аха … — разсеяно отговори ханът, загледан в много-численото словенство по брега. — Сиреч, ако бяхме останали във Велика България, щяхме да бъдем част от империята на хазарския хаган. Но на това ние пък викаме робия. Затуй се и махнахме. Ти навярно (син на империя, де) смяташ, че можехме да си спестим изселничеството: оскъдица, мъки, гибел… Неясно бъдеще. То е неясно до ден днешен, признавам. И все пак — дори да доизмрем без следа, — ще си мисля, че жертва станахме не ние, а брат ми Баян. Под чужда пета, под чужди камшик… Тъй, както често си ме чувал да негодувам против окаяното тресавище, в което ни натика злата орис, сега чуй друго, Велизарие! Къде по-завиден е жребият на оногова, дето търпи опасности и недоимък върху късче ничия земя, сравним ли го с живота на народа — част от нечия империя. Нали? — обърна се ханът към мене подир тази непривично дълга и развълнувана реч.

⇐ Предыдущая 7 8 9 10 111213 14 15 16 Следующая ⇒