Информация за текста 4 страница

— Какво целеше с тези козни? — присвил очи, попита ханът.

— Предложи ми да оглавя недоволството на боилите срещу онова, което криеш от нас — разрива с Византия.

— Долна лъжа! — отсече ханът, но не се разбра какво има предвид — дали думите на Севара, или разказа на Онегавона.

— Така му и отвърнах, че лъже — разбра го в своя полза първожрецът.

— И в справедливия си гняв го уби без съда на боилите, а?

— Боях се, че ако почакам, ще му дам време да уплете мнозина в коварната си игра — поясни убиецът на Севара. — Пред Тангра и пред тебе аз съм чист…

— Само дето няма жив свидетел за чистотата ти — студено уточни Аспарух.

Мълчание. Ханът разглеждаше служителя на бога тъй, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му. А Онегавон не намери повече оправдания под този поглед.

— И все пак — гъгниво промълви той след малко, — бил ли си, или не отвъд Дуна?

— Ако си допускал, че Севар ти обажда истината, защо го уби тогава? — отговори му ханът с въпрос, на който първожрецът нямаше какво да каже.

А аз се приготвих за нещо страховито — тъй гъсти бяха страхотиите през тези последни дни. Та нали в най-законния си гняв ханът можеше и дори трябваше да накаже своеволието на Онегавона, придружено с нагла измама. Миговете течаха, пресмятах движението, с което бих осуетил съпротивата на първожреца, но ханът стоеше като вкопан в земята.

После той рязко си тръгна.

Припевите на оплаквачка се чуваха все по-отпаднало, умориха се. Крачех до хана през нощта. Аспарух не продумваше. Не бе редно първи да наруша мълчанието, но се страхувах за мене си — нали първожрецът отколе беше по желал и моята смърт.

— Ювиги, той е убил Севара тъкмо понеже ти беше предан … — осмелих се да изрека. — Онегавон винаги ще…

— Зная всичко, което би ми казал, Велизарие — не ме остави Аспарух да продължа. — Нареждам! Ако утре някой те заразпитва защо е погинал Севар, отговаряй: за измяна. Тъкмил бил заговор срещу хана.

— Нима ти наистина повярва! — упрекнах го отчаян.

И да, и не … — мрачно призна Аспарух. — Не съм се облягал никому, както на Севара. Но обясни ми, Велизарие, откъде първожрецът е научил, че сме били отвъд? От къде у него подозрението, че имам на ум вражда с василевса? Та самият аз още не съм узрял за такава стъпка… Съюзът ни с ромеите, боя се, е угаснал негласно, от само себе си. А за бран нямаме сили… И тъй, докато аз меря за и против, някои вече работят яко.

— Че накажи Онегавона за това! — доплака ми се от страх пред бъдещето. — Иначе …

— Къде го свидетелството за моята правота? — строго ме попита ханът. — Пролетес, когато българите отказаха да потеглят, рекох си: тяхното непокорство е било подкладено! — От кого, ако не от първожреца наш?

— Не е доказано — твърдо ми се противопостави Аспарух. — А най-първото достойнство на един господар е справедливостта. Не си забравил, нали, Велизарие, че ми дължиш живота си? — без връзка напомни той.

— Не! — прошепнах изтръпнал. — Защо питаш?

— Боритарканът Севар вече заплати за своята малко вероятна измяна … — смътно отговори Аспарух. — Може би е време друг да заплати за много вероятната си измяна. Но; най-вече иде времето, когато ти трябва да се разплатиш загдето си жив, Велизарие…

При тия думи ме изби студена пот. Що можеха да означават те? Докога всеки наоколо щеше да ми изтъква с какво и защо съм му бил длъжник? Творенията божи — цвете, мушица или невестулка — се радваха на дните си под слънцето. Излизаше, че само аз живея даром. Докога, господи! — призовах го, а небето ме гледаше със своите безброй равнодушни очи.

Крачех подир господаря си като бито, но неизменно вярно куче, дето не смее дори да проскимти, за да изпроси милост.

12.

Щом уседнахме и се заехме да уреждаме своя живот, подновиха се уроците по бойно изкуство на израслите през годините на скитането ни деца. Понякога — седейки с невръстните свои момчета край прашното гумно, където юноши и момичета се учеха с успех или без — спомнях си себе си като млад яздач, младия Аспарух с безпогрешните му стрели, Пагане. Всъщност само тя бе останала все тъй млада; ние, живите, вече имахме немалко бели нишки в косите си…

Прочее, седях със своите синове край гумното, за да привикват те отрано на разни мъжки изкуства; наблюдавахме по-отраслите бъдещи войскари. Наблизо (това се случваше твърде често) се тълпяха словени. За тях българските бойни усилия в мирно време бяха нещо необяснимо — словенинът се бие само ако го нападнат. Нашите съседи по блата и по реки зяпаха как българите обяздват двугодишни жребци, как въртят меч и изучават стрелбата с лък.

Веднъж един словенски мъж, който навярно присъствуваше за първи път на такова зрелище, несмело се обърна към мене:

— Прощавай, българино, за какво ви е цялата тази … мъка?

— Войната е повече от умение — поучих го аз. — Тя е изкуство. Привикваме синовете и дъщерите си от млади да се бият по всички правила, за да бъде победата ни сигурна.

— Ако се биехте пеши като нас, нямаше да ви трябва игрочно учене.

— Различни сме, това е — казах. — Вие се надявате на броя си, а ние надвиваме само чрез сръчност.

В същото време видях да иде към нас непознат конник; той уж изглеждаше като всички ни. Не бих казал, че можех да назова по име всекиго от онгъла, но тогова никак не бях срещал.

Той спря пред хана и произнесе с вдигната ръка:

— Привет от България!

Каквото си е право, стреснах се: коя България, нали вече я нямаше?

— Привет от хан Котрага! — продължи конникът, та работата стана по-ясна.

От много отдавна не бях видял господаря си тъй развълнуван — вълнението мигом го подмлади и разхубави.

— Какви са вестите от брат ми Котраг? — поривисто се отправи Аспарух към госта ни.

Котраговият българин слезе от коня, коленичи пред ювиги. Вестта, която той му предаде, .прозвуча много по-внушително, отколкото мога да я предам аз:

— Нашият хан намери земя за своите българи. Там, където се сливат големите реки Волга и Кама, днес лежи България. Съградихме я върху голо поле, оживихме мразовитата пустош. Спаси се народът ни. Множат се нашите деца и стада, якнат българските градове.

— А със съседите как сте?

— Речи го, нямаме. Редки са племената из оня край.

— Забили сте далеч на север, затуй и нямате врагове каза ханът. — Негостоприемна е там равнината, страшни са зимите …

— Спаси се народът ни — повтори пратеникът най-важното. — Сами разбирате, че щом една земя е гостолюбива, тя бездруго си има стопани и господар.

— Така е … — съгласи се ханът.

Можех да се обзаложа, че сега в мислите му възкръсна спомен за земята отвъд Истъра с нейното безметежно гостолюбие и нейните корави господари. Той помълча докато отпъди този натраплив, тежък от сладка съблазън спомен, после разпореди:

— До довечера не споделяй с другиго своята новина! А по вечеря ела пред съвета!

Когато мръкна, сановниците се събраха в голямата ханска шатра. След като бяхме заседнали, Аспарух свикваше, рядко своите първенци; дните и месеците ни течеха едносложно, всеки българин — зает да гласи по-добър живот за своето семейство. Почти не се налагаха въпроси, общи за целия народ, та мъжете от съвета бяха се отпуснали, занемарили бяха ония дела, които доскоро им биваха наложени от преселението, от невярата в утрешния ден, от глада и страховете.

Подир смъртта на Севар сана боритаркан бе получил най-възрастният негов син — Паган. С това ханът май че подчертаваше, че не е убеден в измяната на баща му. Някои заслужили боили не криеха обидата си, дето с началството над конницата е бил удостоен тъй незрял техен събрат — Паган бе по-млад от Аспаруха, беше личен хубавец, известен с чак неразумната си смелост. Сега обаче тя не бе нужна никому — нямаше по нас ни бойни, ни друг вид събития.

И така, на вечерта след пристигането на Котраговия вестител първенците се стекоха в голямата шатра без да крият, че са зачудени: нищо особено не беше се случило, та Аспарух да ги вика на съвет. Те тежко се настаниха околовръст, мълчаливи, озадачени. Ханът влезе последен, съпроводен от братовия си вестител. Ювиги остана прав до входа — нещо небивало досега — прие приветствията на своите сановници и без всякакво предисловие се обърна към тях:

— Събрах ви, велики боили, за да ви обадя голямата си радост: има държава България!

— Честити сме да го чуем — изправи се с достолепие първожрецът. — Отдълго те уговарям да обявиш земите ни за ханство.

— Не! — решително му възрази Аспарух. — Не за това тресавище е думата. Ние, повтарям пак, сме на стан из пътя на преселението си. Нищо повече.

— Ти се съгласи да спрем тук — настоя първожрецът, чиято брада при яд смешно се тресеше. Преселението завърши, вече си имаме укрепена столица, та …

— Никога не ще назова онгъла столица — с ярост го прекъсна ханът. — Просто защото не е. А без моята ханска воля пасбищата ни не ще станат една нова България. Казах!

Онова, което се разигра през нея вечер, беше битка — между Аспарух и неговия стар противник. Започнала в деня на Аспаруховото възшествие, тя бе тлеяла дълго и глухо, а тогава пламна ярко.

— Ами ако сам Тангра е посочил онгъла за средец на българите? — (Вбесен, първожрецът не млъкна подир задължителната забрана „казах!“) — Ако Тангра се разгневи, че не тачиш повелята му? Ако народът отново възроптае, дето неговият хан гони небъдници?

— Това май че е заплаха — със зловещо хладнокръвие установи Аспарух.

— Вземи го както щеш! — изсъска Онегавон. — Щом за хана не важи изнемогата на людете му, щом ханът отказва да даде на народа си родина …

„Христе, спаси ни!“ — помислих си в мига, в който първожрецът и двама велики боили (неговите братанци Елемаг и Угаин, за чудо здравеняци) скочиха на крак. По израза на тези трима си пролича, че те бяха готови на всичко. Нека тук спомена: от отдавна бях забелязал, че въпросните съветници на хана се отнасяха поне сдържано към неговите заповеди и намерения — за тях важеше думата на могъщия им, честолюбив и властен чичо. Тъкмо родата на първожреца не криеше, че бе засегната от избора, който ювиги направи, поставяйки Пагана на Севаровото място — към това място по силата на своето високо рождение се стремеше Елемаг.

Сега за миг стана очебийно, че Онегавон и братанците му бяха сдържали несъгласието си с волята на хана дотук — до отколе чаканата равносметка. На какво ли се надяваха те? — попитах се през онзи предълъг, пълен с неизвестност миг. Видимо — на всеобщия ропот, с който хората ни посрещнаха всеки намек, че ние просто по-дълго стануваме, че още не сме в края на своето движение.

Двусмислен ропот … За мене — все пак полубългарин, а не съвсем — бе ясно, че българите донякъде роптаеха и против себе си. От една страна те искрено желаеха да не помръднат повече от тук, да обживеят тъкмо тази земя, като я превърнат в своя нова родина. Но от друга страна (долавях аз, отчасти страничен зрител на техните неравни настроения), всеки българин бе разколебан от коравата увереност на хана: друга трябва да бъде нашата родина! Та кой ли — нека си признаем — не би избрал, ако му предстои да избира, най-чудесното пространство на света за своя родна земя?

Не зная дали Аспарух си даваше сметка за двойнствените настроения на хората, които при краткото си избухване през пролетта бяха се държали и — говорили недвумислено. Затуй пък Онегавон и братанците му бяха изтълкували положението в своя полза. Тоест, че ювиги ще се стъписа пред изгледите за повторен метеж и — през зъби, но какво от това! — ще обяви заселищата ни за нова България.

Колкото и зареден с опасност да беше онзи миг, пресрещнах го със смях (наум, разбира се), слабо, слабо познаваха господаря си Онегавон, Елемаг, Угаин!!

— Не смейте! — изрече ханът с гласа, от който се смразявах. — Около шатрата ми са събрани отбор чиготи. Бързо и тихо още тази нощ ще нахраните шарана в Истъра!…

Готовността за всичко — от призив към бунт до крамола или убийство — полека взе да изстива върху трите корави лица; замени я уплаха, после — ужас. Аспаруховите противници се заозъртаха като в клопка, докато боритарканът Паган застана на входа с гол меч, а аз се изправих като щит пред господаря си. Останалите боили също наскачаха, все още неясно в помощ на коя от двете страни.

— Седнете! — заповяда Аспарух, който единствен не бе помръднал.

Всички се покориха, онези трима — последни. И ни живи, ни мъртви заради това, че наглият им налет не намери отзвук, та замря от само себе си.

— Тази вечер угощавам пратеника от хан Котрага — продължи Аспарух, сякаш нищо не беше се случило. — Исках да ви известя, че при сливането на Волга и Кама вече има държава България! Нека отпразнува добрата вест целият онгъл! А утре рано каня всички вас на хански лов.

Въпреки радостните светлинки в очите на хранените Аспарухови хора, до радост не се стигна; прекалено тъмно бе челото на ювиги подир непростимата дързост на Онегавона. Помрачен беше празникът ни …

Когато след малко първенците се оттеглиха с ниски поклони, придавайки им различен оттенък, Аспарух се обърна към боритаркана Паган:

— Чиготи около шатрата ми, разбира се, няма …

И ханът се засмя без глас. Както ми се стори — злокобно. Паган само вдигна рамене, него нищо не стряскаше.

— Тази нощ двама няма да спите! — нареди ни Аспарух. — Ще бдите над съня ми. За утрешния лов ми трябва отпочинала, сигурна ръка.

13.

Ако има нещо, което ще си спомням с наслада до своя сетен час, това е тържественият хански лов.

Ловците — боилският съвет и гостите на хана — се сбираха пред големите порти на онгъла при първите слънчеви лъчи. Там вече ги чакаше ханската хайка — двайсетмина конници, които държаха на каишка ловни кучета. В такъв ден българските знатни мъже обличаха най-празничните си дрехи и се окичваха с много, както и с най-доброто свое оръжие. Те се строяваха по старейшинство, зад тях идеше хайката с ловните животни и ето ти дружината готова. Тя чакаше хана.

През оная прозрачна есенна заран Аспарух не закъсня. Той се здрависа с първите си хора — изглеждаше отспал, бодър.

С доволство огледа Аспарух своята дружина — всред нея, без ловна охота и без възторг от прелестното утро се открояваха тримата, които снощи бяха дръзнали да оспорят волята му.

И така, боднахме конете, понесохме се из прежълтялата, спечена равнина. Тук-там под конските копита излиташе подплашена яребица, над главите ни се точеха ята жерави и ластовици, които поемаха на юг.

Ханът ги следеше дълго, с тъжен копнеж.

— На юг… — прошепна той на себе си. — Дори неразумната твар се стреми нататък… А нас ни чака свирепа зима, кишава пролет. Нищета, мор…

Изсвири рог. Водачът на ловната хайка разположи хората си в полукръг. Те вкупом надуха рогове, извадиха кълчищата от медните хлопатари м над прегорялото поле се навдигна шум до бога. Този шум вълнуваше ловците, разиграваше мъжката кръв. Наостриха уши и конете ни, взеха да се кипрят на място.

— След мееен! — викна ханът силно, но не надвика олелията.

Дружината по-скоро видя, отколкото чу вика му. Първенците охлабиха юзди, конете се сурнаха най-волно. Из сухата трева тежко се издигаха сити пъдпъдъци, запрескачаха зайци. Писнаха закачливо стрели.

Всеки ловуваше сам за себе си, а все пак се озовавах винаги до хана — не по свое желание. Ще рече, Аспарух се държеше о мене, неизвестно защо. По едно време той лекичко забави коня, та бяхме изпреднати от рижата кобила на първожреца. Май че Онегавон бе изтървал снощната си ярост и страховете си в диво препускане, нали не се полагаше да предварваш ханския кон.

Усещах как Аспарух сякаш нарочно дава преднина на своя противник; разстоянието между нас и Онегавона растеше. Едва мярнах кога ханът вдигна лък, премери се, пусна стрела. Но съвсем съм уверен в онова, което видях отпосле:

Фит! — рече стрелата. И жрецът силно се люшна. Той закратко се задържа на седлото, сетне — не смогнал да спре кобилата — се стовари в жълтите треви. Останалите ловци бяха далече вляво и вдясно, та навярно бяха пропуснали случилото се.

Застанахме само двама с хана над пронизания Онегавон. Той предаваше душа в гърчове, които разреждаха.

От гърба му стърчеше стрелата на хана. Аспарух протегна ръка (помислих си, за да изтегли своята стрела, за да я скрие), а той я наби още по-дълбоко. В един последен гърч свърши жрецът Онегавон.

Дружината вече ни застигаше. Аз бях се вцепенил от най-противоречиви вълнения. Гибелта на първожреца предизвикваше у мене искрено ликуване — дълги години бях се плашил от него за себе си и за хана. А въпреки това, понеже смъртта му бе тъй грозна, аз някак й се противях.

Тъкмо когато другите първенци се присъединиха към нас, наслязоха от конете и почнаха да се тюхкат гласно — тогава срещнах погледа на хана; Аспарух странно упорито ме приковаваше с очи, като че ли искаше да ми предаде нещо неизговорено. Недоумявах — какво и що?

— Случват се неволни грешки… — каза ханът. — Нощес Велизарий бе на стража край постелята ми, не мигна до мутрото. Ръката му навярно е трепнала, неспал, щото… Аз сам видях как той се целеше в заек, пък улучи почитания от всички ни Онегавон — нека Тангра го прибере и награди по достойнство.

Хранените хора се размърдаха настръхнали, в мене се вторачиха всичките. Усетих, че ще загубя свяст — това било, тъй ли! Едва преди месец хан Аспарух ми напомни, че нему дължа годините си, откак съветът бе поискал смъртта ми.

Нима сега щеше да бъде изпълнена присъдата, която ханът тогава отложи?

И през ум не ми мина да възроптая, да оспоря свидетелството на хана — той и никой друг бе господар на живота ми. Не си давах сметка, че коленича, че търся из напечения прахоляк ботуша му, че най-робски го целувам и мокря със сълзи на недостоен ужас … Та аз бях още млад и силен, на мене ми се живееше, живееше! — Ще го съдим! — хищно изръмжа Елемаг.

— Ще го съдим веднага и тук! — готовно прие ханът.

Аз не се изправих, не биха ме удържали нозете. Гледах отдолу нагоре суровите, изсечени мъжки лица и мътно съзнавах, че всъщност никога не съм познавал тия мъже, че бях останал хилав пришълец в стана на могъщото варварство …

— „Ако някой волно или неволно убие хански човек — започна Аспарух отчетливо, защото повтаряше закона, — наказва се от хана със смърт!“

— Така! — изригнаха одобрение двайсетина яки гърла.

— Не ще накажа Велизария със смърт — най-внезапно оповести Аспарух, — понеже той е особено полезен за моята власт и ми е верен роб. А също (съгласете се!), има разлика между нарочно и случайно убийство.

— Законът не прави разлика! — глухо му припомни вторият Онегавонов братанец, Угаин.

— А трябва! — кораво заповяда Аспарух.

С очи, ослепени от незнайния ужас и последвалото го още по-ненадейно спасение, чак подир малко провидях как Аспаруховите противници се огънаха. Загубили своя стожер, първожреца, старейшината на рода им, двамата навярно си помислиха, че онази заблудила се стрела можеше да улучи някого от тях вместо него.

— Ханът има право на милост — каза Елемаг, вече в плен на оправданите си страхове. — Щом ювиги помилва убиец, убиецът става невинен.

— Казах! — приключи Аспарух преди да се разпореди: — Нека стражите отнесат трупа на почитания наш жрец в онгъла! Ще го погребем с тридневни почести.

Чиготите преметнаха мъртвеца през гърба на кобилата му и я поведоха през прашното поле. Гледахме подире им, слушахме отдалечаващия се вой на ловните кучета, погребалната сега песен на ловните рогове.

— Нелепо… — произнесе Аспарух. — Но всяка нелепа наглед случайност е поличба, която ни изпраща Тангра. От правреме ханът на българите е бил и техен първожрец, ювиги Кубрат промени този ред в полза на най-близкия си човек. Вие помните Курда — той се уби със своята ръка, защото не можеше да преживее края на баща ми. На това се вика вярност, другарство — и в смъртта!

Първенците бяха наострили уши — едва ли Аспарух бе споменал стария ред на българите току-тъй, едва ли случайно отдаваше посмъртна почит на вече забравения КурД.

— Види се, почитаният Онегавон не ми е бил достатъчно верен, щом Тангра му проводи нелепа смърт … От днес нататък — нетърпеливо изрече Аспарух — с Тангра ще разговарям само аз! Аз ще бъда по български обичай и ваш хан, и първожрецът ви!

14.

Бе надвечер — вечерта след погребението на Онегавона. Все още не на себе си от скорошното страшно преживяване, нарочно бях се усамотил. Седях аз в прежълтелите тръстики край един речен ръкав и разсъждавах върху съдбата си.

Свидетели сте ми, че ако се чувствувах привързан от все сърце към някого всред българите, това бе не толкова към Ие и дори не към децата ни, а към хан Аспаруха. Сами знаете що означава голямото мъжко приятелство, изпитано в злочестие, битки, премеждия. Но сега не можех и не желаех да разбера хана, който пресметливо, хладнокръвно беше ми подготвил страшния удар, без поне да ме предупреди. Защо, след като си имаше премного основания да се отърве от своя противник, ханът свали върху мене това по начало оправдано убийство?

Едни и същи са всички господари — мислех си горчиво. — Не знаят те ни приятелство, ни благодарност. Не се облягай на господаря си, робе, той като нищо ще те жертвува за висшите си цели, а историята ще го оневини!…

— Защо си се скрил чак тука, Велизарие? Едва те намерих по огазената диря в тръстиките.

Аспарух наистина дълго беше ме търсил, ботушите му бяха побелели от прахоляка на есенната суша.

— Рекъл си си, черобът ти побягна — казах тъжно,.

— Ако беше избягал, имал би право. Аз постъпих зле с тебе, Велизарие.

Такъв човек беше ханът — вече неведнъж съм го изтъквал с искрено възхищение. Той не само си даваше сметка какво върши и защо го върши, но и винаги гледаше себе си с очите на страничен човек.

— Не можех да се призная в убийство, какъв владетел би (бил един убиец? — продължи Аспарух тихо, вече седнал до мене. — А нямаше сгода да те предупредя, че бих прежалил дясната си ръка вместо тебе. Надявах се, ти сам да се досетиш за това и да отгатнеш играта ми.

— Излиза, че не съм бил докрай уверен в тебе — казах горчиво. — Онзи ден имаше няколко мига, когато усетих как побелява косата ми … Защо постъпи така?

Моят въпрос съдържаше много — и упрек, и разочарована обич, но и безсилието ми да се освободя от нея; премного близък чувствувах мъжа, с когото от години делях добро и зло.

— Онегавон трябваше да умре… — отговори не на мене, а на съвестта си Аспарух. — Пожелах смъртта му още през деня, в който умря Ирнике. Тогава се убедих, че баща й користно ме мами.

— А защо тъй дълго отложи ти разплатата си?

— Един хан няма право на мъст, негов дълг е справедливостта — хладно произнесе Аспарух. — Не можех да убия Онегавона заради това, че е ограбил мене. Не можех да го съдя по подозрение, че подклажда непокорство всред народа, докато той сам не си призна. Онази вечер всички чуха — Онегавон ме заплаши с нов бунт Това ми даде право да го премахна…

— Ювиги… — подех плахо, защото този вседържец действително ме плашеше. — Досещам се: ти си замислил нещо, щом разчистваш тъй стари сметки. Дали …

— Що става там! — пак не чу въпроса ми ханът.

Отвъд тръстичища и речни ръкави, отвъд самия Истър лумна в нощта ярко алено зарево. То трепереше, издигаше се или се снишаваше, разширяваше се. Ясно, над ромейските владения бушуваше пожар. Тъкмо през тихата есен, когато всеки селяк трепереше над плодовете на своя потен труд.

— Ромейската войска отново пали … — установи безстрастно ханът. — Отново пепелища ще отбележат пътя и.

Видях ги да пристигат на големи вълни призори — преди зори бях потеглил на риболов. С високо насукани крачоли, с високо препасана риза, носейки малката си мрежа, готвех се да нагазя в едно езерце. Тогава привлякоха вниманието ми десетки — стотици станаха те после — словени. Идеха през водите, като ту гребяха, ту товареха на гръб своите лодки и ситнеха, превити под тежестта им. Светлината от техните сламени коси и бели дрехи не се свързваше с тия мрачни, отчаяни лица. Мъката, с която влачеха било ладиите си, било сечива, завивки и дечурлига, ти късаше сърцето.

Словените идеха на големи вълни, сякаш ги изхвърляше реката, и неотклонно напредваха към нашия онгъл. Не нападение бе.това (повечето не носеха оръжие, пък бяха и с все жени, с деца) — те сляпо диреха спасение.

Зарязах за днес риболова, влях се в бежанската тълпа. Съчувствие ме тласкаше към нещастниците, подгонени от незнайна беда.

— Кое ви гони, хора? — попитах онези, най-близо до мене.

— Ромеите… — отговори задъхано млада жена с дете на ръце и още две. вкопчени в полите й.

Тя крачеше едва и се препъваше; товарът й бе я изнурил. Посегнах да поема поне най-малкото й, но жената недоверчиво се дръпна.

— На мене помогни, човече, жив да си! — помоли ме мършав старец, опрял на едното си рамо лодка, крепена от неколцина още, а на другото понесъл веслата и.

Заех мястото му под лодката, тя беше тежка, ей богу!

— За трети път от лятото насам ни разсипва войска — поел дъх, взе да ми разправя старецът. — Без жътва и без покрив ни остави. Тъкмо се посъвземем, налети пак. Откакто се побуниха нашите по Осъма, василевсът наказва и наказва все, що е словенин. Не се живее вече.

— Докато е есен, иди-дойди … — добави млад мъж, също под лодката. — Но зиме дирите си личат. Където и да се свреш, намира те ромеецът. И треби!

— Че как ще изкарате мразовете отсам Истъра? Ни хижи имате, ни зърно.

— Землянки ще си изкопаем, знаем ние — каза старият. — Само дано не ни прогони ханът.

Слисах се.

— Откъде сте чували за хана?

— Хе, откъде! Цяла Мизия говори за вашия хан.

— По вас дори жените и децата яздели, стреляли, мятали. Окоп, по-дълбок от Истъра, сте били изровили. Вярно ли е? — осведоми се друг мъж под тежката лодка.

— Чакай! — прекрати въпросите му старият. — Ти кажи! — обърна се към мене. — Ще ни даде ли мира ханът?

Бих му отвърнал най-неопределено, нали не четях Аспаруховите мисли, но чуждото злощастие тъй беше ме покъртило, че излъгах с чиста съвест:

— Ще ви даде мира, как не! Широко сърце, щедра ръка има нашият хан.

Подир седмица време бях застанал с Аспарух върху насипа над рова, за да наблюдавам по-добре необикновената промяна — пресъхналото мочурище около онгъла ни сякаш бе обкичено с едри, бели блатни цветя. Хиляди словени-бежанци се рояха там. Те бяха се разположили направо върху пръстта (не пръст дори, а напукана корава тиня), плетяха си рогозки от тръстика, плетяха кошници от върбалак или окърпваха съдраните си дрехи. Взели бяха да никнат тук-там дървени навеси и къщици, повдигнати върху набити в земята колове; така словените изпреварват настъпването на речния разлив.

Ханът разглеждаше с почуда стълпотворението под нашия онгъл. Което е право, пришълците се държаха на разстояние от землената ни крепост, като да показваха, че не се натрапват.

— От толкова дни ги гледам — каза ханът, — а не проумявам: тук ли смятат да зимуват?

— Види се — отговорих аз. — Знаеш ли на какво ми приличат? На деца, дето в тъмното бързат да се присламчат към някого, за да не изпитват страх. Ето ги, присламчиха се.

— Без да питат — натърти ханът — Не правят пакост, не крадат, но са тук. А също са и много. Така не може.

— Това, че не ги пъдиш, те са изтълкували като твое съгласие.

— А! — удиви се ханът. — Съгласията стават другояче. По реда си.

— Разсипани са и немощни — казах — Ако речеш, ще ги прогониш с две дружини войска.

При тези мои думи ханът, кой знае защо ми обърна гръб.

— Не дава ми сърце … — изговори той след малко, все гърбом. — Помня какво беше, когато отвсякъде ни викаха: махнете се!… И после, кого бих изгонил от тази равнина? Стопаните й, тъй ли? Нека си плетат рогозки и кошове докато ги пропъди зимата.

Спомняйки си оня наш разговор, избива ме смях — смешно късоглед е човек не само за далечното, но и за близкото бъдеще. И Аспарух, и аз тогава никак не допускахме, че за българите словенството много скоро щеше да се превърне от плахи, неканени гости в съдба.

15.

Ако се обърна назад към онова време, струва ми се, че виждам най-вече водни — заледени или огизнали, или спечени и напукани от засухата — пространства; не малко години прекарахме във великия разлив на Истъра преди морето. Струва ми се, че виждам зимната ни нерадост: дебел лед, дебел сняг, прошарен от сивожълти тръстики, а над белотата — ниско, оловно небе., Виждам пролетното пълноводие — цял един свят, където се завръщаха птичите ята, киснеха еднодръвки, пушеха коминчета на мокри землянки, стърчаха наколни къщици, подобни на щъркели или чапли. Виждам лятната паша — колете ни почти се скриваха в младата трева, а склонът на рова ни също вече тревясваше след като бе слегнал под дъждовете Виждам крайречните есени, коравата, сякаш камък, засъхнала тиня; там всичко посято биваше осъдено да не даде плод.

Виждам не само онгъла — окоп и насип, дървени кули, рой кожени шатри, — но и поселищата на словените върху уж нашата земя. А в спомена ми винаги е пълно с народ — не единствено българския; всред българите имаше вече не по-малко словени.

Чудното е, че от сами началото на своето съжителство словени и българи се разминаваха без да се сблъскват. Вероятно понеже двата народа бяха с различен поминък, различни обичаи и навици. Затуй пък — хората са си хора! — те твърде бързо взеха да се смесват по прастарите закони на кръвта. Освен дето усилено разменяха каквото дал бог, зачестиха и сватбите между тях.

⇐ Предыдущая 9 10 11 12 131415 16 17 18 Следующая ⇒