Информация за текста 9 страница

Василевсът не веднага осъзнал какво се случва.

— Пак ли роптаят анатолийците? — попитал той строго стратега Ираклия, после се обърнал към Валериан: — Лъгал си ме, Валериане, че този път духът на бойците ми бил подобрен. Стигна им пладнешкия пек, за да…

Константин Погонат не се доизказал, понеже Валериан извикал:

— Удариха ни в гръб, всесветли!

Василевсът в миг си дал сметка за опасността, но не за миг могъл да пресметне размера и.

— Предвиждах го! … — процедил Погонат. — Затуй не вкарах в боя всичките си пешаци … Ираклие, поведи ги незабавно нататък!

Стратегът Ираклий яхнал и не се видял.

— Това ще рече, че в крепостта не е останала друга конница… — уместно съобразил василевсът. — Валериане, предай на стратезите долу. напред към портите! Да ти насилят на всяка цена!

Валериан някак се добрал до седлото. Много натежал, отвикнал от бойни занимания, той отдавна нямал охота за подвизи, но Погонат възложил нарочно тъкмо на своя най-приближен заповедта за крайния натиск над онгъла.

А конницата на Паган превъзмогвала сетното разстояние до ромейския стан. Българите вече изтеглили меч срещу дългите бодли на кохортите. При сблъсъка между враговете настанал шум като в ковачницата на бог Хефест — див трясък и олелия. Нашите конници работели така обиграно, че отмалелите ромейски пешаци недълго отстояли реда си. Правоъгълниците се разпаднали — както стана и отсам, под онгъла. Понеже в битка човешкият поглед не прониква надалече, ромеите продължавали да си мислят, че имат работа поне с равен по брой враг. Те съвестно мятали и сечали, а най-вече получавали неспасяеми удари от височината на конско седло.

— Напред към вратите! — кряскал през същите мигове Валериан, яхайки към боището в’долината.

Той виждал тези врати отворени; зад тях — гората, която не издавала човешко присъствие. Виждал стрелците но крепостната стена, а най-горе върху голия хълм — един мъж и един кон. Всичко това му се струвало близко, уязвимо, достъпно. Но между Валериан и вражата крепост със зейнали порти се простирало сражението.

В суеверен ужас Валериан запрял: жена с кървав меч в ръката — това стояло над умствените сили на моя бездарен приятел, който дотогава бил си мислил, че приказките за разярени варварски харпии са детска приказка. Валериан като насън се добрал до най-близкостоящия стратег — мъж ранен, но непревързан още — и му предал заповедта:

— Напред към вратите! Тъй нареди всесветлият …

— Зверове, а не хора! — процедил в отговор, а всъщност не в отговор, старият стратег. — Сякаш всички са се наговорили да изгинат преди залез …

— Напред към вратите! — безсмислено повторил Валериан, комуто много се искало да не бил слизал тук.

— Добре де! Върви към вратите, ако можеш! — злобно му се троснал стратегът.

Валериан хвърлил поглед нататък — неразчленимо кълбо от коне и бойци, блясък от острия, трупове. Ромеите навсякъде били в нестройна отбрана.

По-другояче протичало сражението там, където боритарканът Паган показвал на какво е способен един срещу двайсет, ако онзи един бил готов на смърт. Отначало пръснати в дълга верига, за да разтеглят вражия строй, в боя българите се скупчили. По този начин ромейският числен превес останал без значение — задните редове ромеи наваляли над предните, дано и те се докопат до ненавистните варвари. Чули се първите стонове и проклятия. Императорските наемници започвали да се газят един друг в своята ожесточеност — такъв край постигнал мнозина.

Но и българите проредявали. Падали конете им, прободени, съсечени. Останал пеши, българинът издържал кратко — срещу едного били стотина.

— Оттегляй се! — ревнал боритарканът на още читавите си хора.

Като се стараели да задържат противника на разстояние, българите съвсем се сбили на кълбо и взели да го претъркалват към долината, където вдигал пушилка основният бой. Всяка тяхна крачка била подложена на порой удари. Българите ги отблъсквали или се сривали под тях. Вече били останали малцина, когато улучили в суматохата по-рехав проход.

— След мен! — ревнал отново боритарканът.

Със съсечено рамо, кръвта му изтичала на видими тласъци. Но храбрият Паган смогнал да запази свяст докато измъкне хората си до свободния от ромеи склон под шатрата на василевса. Пагановите конници били прекосили в луд бяг опустелия ромейски стан. Все в луд бяг малката дружина се стовари върху полесражението.

Видях с очите си тази поява — тя бе капката, която препълни потира. Забелязах как ромеите поддадоха назад; боят сега вреше не в долината, а облазваше отсрещния скат. Тогава над отдалечаващите се шумове се извиси плача на боен рог. Щом го чуха, българите взеха да се изкопчват из гмежа. Те си проправяха проход с бесни удари и чертаеха зад себе си кървави бразди. После чевръсто се разделиха на две крила и се сурнаха към отворените врати на крепостта ни. Прочее, конният строй бързо се отдръпна на закрито.

Грамадните порти се приклопиха сякаш с присмехулен трясък.

— Бий! Бий! Бий! — насърчавах аз българските стрелци от крепостната стена, които прекалено дълго бяха чакали реда си.

Те стреляха гъсто и точно подир оттеглящите се ромеи. А понеже стрелата е по-бърза от човешките нозе, немалко хоплити бяха застигнати от светкавична смърт. Онези пък, които се спасиха, бягаха откровено към ромейския стан — той бе извън обсега на стрелите ни.

27.

Долината, където снощи бе тъй сънено спокойно, където днес бе ехтяла и кънтяла безмилостна битка — долината опустя. На дъното й лежаха мъртвите. Огззени и оваляни, неузнаваеми в своето прашно-сиво равенство, смъртта ги беше освободила от войнишкия им дълг.

Настъпваше нощ. Отсреща пламнаха първите подранили огньове за вечеря и отдих. Из дола се рееха измъчени светлинки — наши и ромеи прибираха убитите си. Имаше частица мир в търпимостта, с която живите врагове се разминаваха в полето на смъртта.

Над него, в шатрата на василевса било оживено. Погонат-бил свикал своите стратези на съвет.

— Според съгледвачите, тук долината преминава в тинест ручей … — говорел императорът прав, сочейки лъкатушната черта върху пергамента. — Ручеят се влива в онова неизбродимо тресавище, където те не са открили жива душа, след като го претърсили нарочно. Днес варварите хвърлиха цялата си сила на отсамната страна на крепостта. На отвъдната — донесоха съгледвачите — се прибирали само стари и недъгави. По стената там стражите били редки. И така, ако няколко наши хилядни се промъкнат по дълбокия овраг на ручея и под прикритието на тръстиките изправят о оттатъшната стена стотина стълби, утрешният бой ще се разиграе вече не извън, а вътре в кошарата. Ираклие, вземи анатолийците и арменците, те днес се биха кратко.

Така по начало протичали съветите, свикани от василевса: той говорел, сановниците кимали. Но изминалият ден не бил дал право на Константиновата стратегия — нещо, което никой не смеел и да намекне. Само Ираклий, почитан заради възрастта си и за своите морски набези над арабите, комуто се паднала честта да изтрие онгъла ни от лицето на земята, си позволил да зададе предметен въпрос:

А те идеха. Закрити под огромните си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Пресветли, дали изцяло да вярваме на съгледвачите? Възможно е из тръстичищата все пак да са се скрили българи.

— Не те ли е научил твоят дълъг живот, че невъзможно няма, Ираклие — ехидно го поучил василевсът. — Има вероятно. Вероятно в блатата не са скрити българи, понеже вече казах, това нечисто племе се бие винаги на кон. Изпълнявай, Ираклие!

За всички било очебийно, че старият войник приема заповедта без охота.

— Утре заран отново ще налегнем варварската кошара от наша страна! Това ще облекчи победата ви.

С такова обещание императорът отпратил първия си военачалник. После той, с присъщата си изчерпателна точност, разпределил задачите по утрешния бой между своите стратези и разпуснал съвета. Никой от тях не събрал смелост да сподели пред василевса тревогата си. Да тревожи императора било разрешено само на личния му съгледвач Валериан.

— Е? — попитал го Погонат след като двамата останали насаме.

— Тайно е дошъл от Константинопол мой човек — отговорил Валериан.

(Когато бивал н.ч четири очи с императора, моят някогашен съшколник се държел с тежест, със студенина и загадъчно. Нали въплъщавал тайната и тайнствена власт в държавата, Валериан чувствувал силата си.)

Василевсът направил знак, че ще приеме въпросния човек.

— Говори! — наредил му, когато Валериан въвел при него млад, крайно изтощен войник.

— Преди три дни пристигнаха в Константинопол папските легати — слабо, сякаш ей сега ще клюмне и заспи, отговорил той. — Това щяло да преобърне работите в светия събор. Тъй мисли патриарх Тарасий.

— Изключено! — Погонат дори скочил. — Православието вече бе признато от събора за отделна църква, равна на римската по мощ и слава.

— Беше признато, но в отсъствие на папските пратеници — напомнил му Валериан. — Те, естествено, ще се противят на нашето решение.

— Ако Рим не се съгласи щото константинополският архиепископ да стане вселенски патриарх, съборът се лишава от цел и значение — гневно говорел василевсът, забравяйки, че пред него е прост войник. — Отделянето на православната църква от Рим е дело на живота ми! Не по-малко историческо от моята победа над арабите.

Погонат крачел, накуцвайки, из шатрата си, трескаво развълнуван. А Валериан го следвал с недобри очи — не обичал той тези припадъци на силни чувства у господаря си.

— Ако Рим не склони, ще го склоним … — заявил деловито Валериан.

— Как, щом моята императорска особа е впримчена тук в несмислени битки с варварството? — креснал му в лицето Погонат. — Някакъв нечист езичник се загнездил зад жалкия си плет и смята да си играе на война с василевса на половината свят: напред-назад, нагоре-надолу. Ден, три, месец може би. Точно докато в Константинопол се решава съдбата на цяло християнство …

Без съчувствие разглеждал Валериан своя повелител — снишените под десетилетна грижа рамене, изкуствено почернената брада, която не отговаряла на старото лице, уморените очи, схванатия крак…

— Никакъв месец! — процедил началникът на всичко тайно. — До ден-два ще свършим тук. А най-вероятно — още нощес. Не си спомням стратегът Ираклий да е губил бой.

28.

Междувременно стратегът Ираклий, върху когото василевсът възлагал надеждите си за бърза развръзка по българските работи, пристъпвал, окалян до пояс, по дъното на дълбокия овраг. Потокът, за който говорили съгледвачите, бил превърнат от хилядите войнишки крака в рядка и досадна кал. Скрили шлем и меч под наметките си, за да не бъдат разгадани по някой предателски блясък под месечината, ромеите напредвали глухо, като се плъзгали и препъвали из неравното му корито. Стената на онгъла ни оставала доста вдясно от тях, но за всеки случай на стотина крачки пред войската лепнели по брега на оврага съгледвачи. Те не долавяли ни звук, ни движение. Есенната нощ била бездиханна, стърчели прави като копия тръстиките.

Пред очите на доблестния Ираклий теснината полечка се разширила. Те се напрегнали да обшарят блатистата далечина.

Ни звук, ни движение.

Заслужилият стратег спрял при първата китка тръстики, изчаквал войската си. Опипом, проклинайки през зъби, тя скоро от върволица се сбъхтила в тълпа, докато други хиляди бойци се притискали зад нея. С неми знаци Ираклий разпоредил, щото мъжете да държат все спасителната сянка на тръстиките, като не изпускат из поглед крепостната стена — тя едва се отгатвала в мрака.

Внимателно, за да избегнат шума от щрапането на хиляди нозе, хоплитите поели в ракитака. Загърнати в наметките си, движейки се безшумно, те приличали на водни духове.

Голяма част от тях вече се изнизали покрай стратега си — сякаш потънали в мочура, сякаш ги попила нощта. Чак тогава Ираклий се принадил към строя, предпазливо. От птича височина тръстичището едва-едва издавало, че гъмжи от хора — само в широка ива се люлеели ракитовите върхове.

Словените, които преди няколко дни бях видял да плетат леки върбови салове, да режат тръст и да произвеждат безброй стрели — с железни върхове, които ханът щедро им раздаде, — тия словени (един бог знаеше числото им, но то бе грамадно, както всичко словенско) трето денонощие търпеливо си киснели в блатото. Стаени, те не били забелязани от съгледвачите на василевса — та нали словенинът цял потъва под вода, а се движи без да пречупи стрък. И през онази усилна нощ словенските бойци не побързали да се покажат докато врагът им тромаво се намъквал в мократа, лепкава клопка.

Чудесно си представям — познавайки .отблизо словените и техните простички, но винаги безпогрешно сполучващи бойни похвати — как те пропускали стратега все по-навътре в блатото: ще да са отстъпвали на две страни пред нозете на ромейската войска, отстъпвали съвсем леко. Ракитакът й пречел да открие близостта им. Без да подозира, чрез своето напредване тя сама принудила словенството да се строи вляво и вдясно от нея. Три денонощия то било клечало или лежало най-безредно, защото не знаело откъде ще се появи ромеят. Сега нещата се изяснили. През буйната растителност към пътя на стратега Ираклий отвсякъде се примъквали полуголи стрелци.

В очертанията на прелестната с кротостта и тишината си нощна картина се набирало нещо страховито.

В зоркия слух на Ираклий то се издало чрез внезапен писък, който накарал стратега да застине.

— Удави ли се някой? — попитал Глухо той най-близкия до него анатолиец.

— Как щяло! Нали сме задник до задник — отвърнал ония злобно. — Сам сатаната ни натика в тая каша.

Тъкмо стратегът да замахне срещу войника, който не отговарял по правилата, дочул той не един, а множество викове. При вече явната опасност войската мигом хвърлила огизналите си наметки, застанала нащрек спрямо виковете. Но те не идели от една посока — целият разтеглен строй, чието начало и край се губели из блатната зеленина, бълвал проклятия и вопли.

Когато край ушите му като звънтене на един комар прелетяло първото фшшшшшт!… фшшшшшшшшт!… Ираклий разбрал, че ще загуби битката.

Немислимо било да събереш под заповедта си десет хиляди, когато наоколо владеели тъмница, вода, незрим враг. Стрели бръмчели отвсякъде (словените не се бояли да ги пускат на всички страни, защото самите те стреляли изниско, мерейки се по-високо). За словенството една битка във вода и в нощ била нещо обичайно.

Нека кажем, че ромеите се оказали лека плячка при онзи невъзможен бой. Сразила ги преди всичко тяхната уплаха пред незнайното, несръчността им в такова мокро, кално, сляпо сражение. Те отчаяно размахвали мечове, но острията съсичали само жилав ракитак; криели глава и гърди зад тежките щитове, но стрелите долитали отстрани и в гръб. Като присмехулно свиркали и бодро си подвиквали, словените внесли известен ред в безредното клане над врага — те го налегнали най-вече от дясно, за да го отдалечат от спасителната за него, недостижима суша.

— Към сушата!… Пробийте си път към сушата!! — викал до хрипкаво Ираклий.

Изключено било. Из високата растителност.. никнели неизчислими голи войни, пъргави като водни кончета. Те принуждавали ромеите да газят все по-дълбоко. Ужасът, че ще се издавят, накарал мнозина противници да захвърлят щит, шлем и меч — така те станали досущ уязвими. Опитвали се да плуват, ако умеели, но гъвкавите стъбла уплитали замаха им. Не сражение било вече това, а скотобойна…

Обграден от вярната си стража, Ираклий се отказал да заповядва на обезумелите си войници. Движела го все още една мисъл — да се измъкне! Той се повлякъл обратно като напипвал брода с треперливи нозе. Наоколо пъкало от словени, ала стражите на стратега били най-ловки бойци. Половината останали в тресавището, но останалите овардили началника си. Тъй подир сякаш безкрайно време Ираклий усетил, че стъпва върху твърда почва — неравното дъно на онзи овраг. Старият войник издържал дотук; той се разридал, изнурен, отчаян, изчерпан.

Ираклий седял да чака отломките от своята войска, чакал до първата предутринна дрезгавина. Смогнали да се върнат по стъпките си най-многото две ромейски хилядни. Те се тътрели безоръжни, по тях нямало чисто и сухо място, дрехите им висели като дрипи. Гледали своя стратег с вълчи очи, а Ираклий едва изговорил:

— Да тръгваме! Който не се е прибрал досега, няма и да се прибере …

Доблестният стар военачалник се упътил назад. С проклятия на уста, които той се правел, че не чува, го последвали остатъците от войската му.

В зори, когато василевсът още не бил се разсънил, стотници и хилядници — в изпълнение на височайшата снощна заповед — вече подбутвали хората си да се строяват за новия налет над крепостта ни,. Тогава се задал стратегът Ираклий с приличните на върколаци, едва живи свои бойци.

Валериан, както винаги бдящ, бил от първите в стана, които съзрели потресаващото шествие. Той пресрещнал стареца, понечил да го прегърне и подкрепи, но се дръпнал погнусен.

— Нима … Наистина? — попитал го беззвучно за онова, което било повече от явно.

Ираклий дори не отвърнал. Той продължил с разхлабени крачки към стана, където до вчера искрели от боеготовност мъжете на Анатолия и Армения — ромейските най-надеждни бойци.

— Ти знаеш какво се полага на един сразен стратег, нали, старче? — креснал след него Валериан, защото не сдържал повече безсилния си ужас.

— Е? — отвърнал, без да се обърне Ираклий. — Всяка казън ще бъде нищо пред нощта, която изтърпях …

Подире му се провлекли, страшни за гледане, огризките от неговите десет хилядни. Тия мъже изглеждали като подивели от мъки и страх; тук-таме по някой плачел беззвучно — парещи сълзи на срам …

29.

На второто утро от войната срещу българите Константин Погонат още изобразявал самообладание, при все че това му струвало много. Той изслушал съобщението за края на Ираклий, направено от Валериан. Валериан се боял от гневен изблик, подобен на снощния, но василевсът само стиснал зъби. Той не откъсвал взор от хълма със самотния конник насреща по време на целия си по-нататъшен леден разговор с началника на тайните работи.

— Такааа … — неопределено казал императорът. — По-добре ще бъде Ираклий да не ми се мярка, докато не реша къде да завърши той дните си. В крепостта на някой остров вероятно … Та, словените, а? — василевсът криво се усмихнал. — Като как, питам, за твоите съгледвачи из Мизия е останал тайна бойният сговор между ония… блатни твари и … източните скакалци? Питам! — натъртил той с растящ бяс, понеже Валериан мълчал като риба.

— Сговорът им ще да е съвсем нов, щом не съм получил вест за него … — смотолевил най-после Валериан. — До преди месец само тукашни князе ти се оплакваха от българското зло.

— Говорели са едно, мислели са друго — толкова трудно ли е да се подразбере? А сега? — с нескрита ярост процедил василевсът. — Ако словенското море, всред което се намираме, залее (по заповед на оногова!) обратния ни път? Ако се наложи да воювам два месеца, за да се прибера там, където в мое отсъствие се решават най-важните за християнството въпроси? Тогава?

— Всесветли, още е заран — опитал се Валериан да внесе надежда в Константиновите мрачни разсъждения. — Дълъг е днешният ден. До вечерта …

— Млък!!! — изфучал василевсът.

— На твоята заповед, всесветли! — притърчал по това време стратегът Теодор, младият любимец на Погоната. — Войските са строени.

Без да снеме очи от височината насреща, василевсът мълча;.

Другите стратези и хилядниците, които прииждали, за да изслушат предначертанието на боя, взели да се споглеждат, да се посбутват — те недоумявали пред дългото, мътно мълчание на своя повелител.

— Вървете при хилядните си! — оборавил се след малко той. — Нека останат строени!

Когато при него останали само Валериан и Теодор, василевсът им пояснил:

— Трябва да помисля …

— Всесветли — позволил си да пренебрегне думите му Теодор. — Не зная дали патрицият Валериан ти е доложил, войската е неспокойна, усеща се!

— А! И това ли? — попитал през зъби василевсът. — Защо трябваше да не по зная?

— Защото съм убеден, че победата ще успокои и обедини иначе доста разнородната ни войска — промълвил Валериан. — Исках да спестя на василевса …

— Млък!!! — пак изфучал императорът.

И махнал ръка — освободил своите двама най-доверени помощници. Така той останал да размишлява сам, втренчен във врага си насреща.

Колкото до мене, тъкмо през онази заран аз проумях, че животът ми всред българите ще се промени. Вчерашният ден с ожесточението и страхотиите си и камарите съсечени наши бойци, и ятата плувнали из плитчините ромейски трупове — всичко това ми говореше, че за българи и словени „ромей“ е клеймо, което постепенно трябваше да ме усамоти. Премного кръв …

Вървях низ склона, където бе намерил укритие негодният за бой народ — там днес жени и старци оплакваха убитите си. Измити от засъхналата кръв, пременени като за празник, мъртвите все още бяха отсам, между своите, под веселичко есенно слънце и бодър утринен ветрец. Все още не бе настъпила раздялата, която ще превърне във вдовици и сираци тъй много хора, доскоро топло облегнати о нечие яко, вярно рамо …

Посред множеството изпращачи на свой храбро загинал спря погледа ми родата на младия жрец Безмер. Безмер лежеше почти гол, снажен и бял. Било е късно да затворят очите му; те съзерцаваха волната синева, в тях бе застинало и обещание за вярност, и въпрос: какво ще бъде с всички нас? …

Дъщерята Кормисошова и булка на Безмера се гънеше от мъка като млада върбичка. Около нея бяха наклякали дребните й шарени деца, но тя не ги виждаше, ни чуваше. Дланите й галеха прекрасното лице, косите от тежко злато, не се плашеха да докоснат противната, пет пръста дълга рана, през която бе излетял животът от това младо, създадено за радости тяло …

Едва днес, при всеобщото оплакване аз забелязах колко много били словенските жени всред нас. Ех че хубаво, че радостно беше на сватбите ви, бели момичета! — мислех си с отесняло гърло. — Знаехме ли, че ви мъжим за смъртта? …

Нататък, по-нататък… Навсякъде се сблъсквах с човешката скръб. Видях вдовицата на предания Севар да обмива грозно съсечен труп — навярно не на близък, понеже старите й очи бяха сухи. Затуй пък до нея, тръшната в пепелака, ридаеше и се късаше млада словенка, трудна.

Внуците на Севаровата вдовица седяха настрана, вторачени с недетски очи в мъртвия.

Когато минах край престарелия Докс, дето бе спасил живота ми преди дълги години, той ми се усмихна като изумял и изговори беззъбо:

— Момче, сега вече връщане няма!

Старият боец сякаш приветствуваше тази жестока истина; бялата светлина от коси и брада озаряваше пророчески лицето му. Нямах достоен отговор на неговото прорицание.

Продължих към мястото, където вчера бях се разделил със своите. Отдалече ги преброих с изтръпнало сърце — две момичета, трима юноши, Ие… Благодаря ти, Тангра! — възликувах аз.

Синовете ми бяха се отбили за кратко, колкото да ги види живи. Ие. (Забелязах, че немалко воини стърчаха нетърпеливо наоколо, а майки и сестри ги прегръщаха, галеха.) Когато доближих челядта си, тримата новоизпечени бойци веднага приеха израз на чинопочит — за тях аз бях сега не баща им, а началникът на стрелците по стената.

Ие не се обърна към мен. Тя гледаше синовете ни, като че ли цяла вечност не би им се нагледала. Какво ли денонощие е преживяла? — рекох си, моята жена ми се стори състарена с десет години,. Тя откачаше от шиите на дъщерите ни прости муски и ги увързваше по дрехите на момчетата. Да ви опази Тангра! — заклинаше несвястно.

Положих ръка върху плещите й. Ие се стресна.

— Кажи, ще се върнат ли? — питаше ме тя. — Що свят изгина!…

Нямах отговор и за святата тревога на Ие. Когато полека се отдалечих, тя и не забеляза, че ме няма. Като пребит изпълзях височината, на чийто връх си знаех, че ще заваря един мъж и един кон.

— Дадох им отдих… — каза ми Аспарух, сякаш досега все бяхме разговаряли. — Толкова време откак ромеите се строиха и — нищо … Какво ли означава това?

— Може да означава поне сто неща… Важното е, че хората ни ще си поемат дъх.

— Върви, поспи и ти, Велизарие! — топло, както някога, рече Аспарух. — Аз съм тук …

Той беше все там и надвечер, и на следващата заран, и през втората надвечер. Добре отпочинал, подобно на всички наши конници тогава, пак се изкачих при хана.

— Ромеите развалиха строя — съобщи ми той. — Заран го правят, вечер го развалят. Втори ден — нищо!…

30.

— Втори ден — нищо! — говорел по същото време Константин Погонат пред съвета на сановници и стратези. — Онзи езичник стои от съмнало до мръкнало на върха, гледа! Наоколо му — никой! А гората, разбира се, гъмжи от неговите конни сатани — (Василевсът не намерил по-подходяща обида.) — Само ни чакат да пошавнем и ще връхлетят като обсебени. Какви са вестите от княз Славун? — обърнал се той към Валериана.

— Нннне е намерен — заекнал началникът на съгледвачите. — Опразнени от народ били крайистърските села. Знаеш, всесветли, че словените изчезват, щом усетят войска.

— А зърното, което ми дължат в дан най-князът и неговите рой дребни князе? Ако поставя варварската кошара под обсада, бойците ми трябва да ядат, нали?

— Позволи, всесветли! — обадил се стратегът Теодор. — — Не можем да обкръжим врага поради онова блато.

Естествено, той бил прав и тъкмо това раздразнило василевса.

— Утре заран войската да се строи за нов бой — заповядал рязко той. — Оставете ме!

Заповедта му не се отнасяла до Валериан, от когото не убягнало, че на излизане не един от стратезите повдигнал рамене — прост белег на досада и осъзната безизходица.

— Едва ли повече от три пъти можеш да строиш войската, без да я поведеш, всесветли … — отбелязал Валериан, защото споделял чувствата на другите ромейски началници. — Вчера ти ме упрекна, че съм скрил от тебе колко неспокойни са хората ни. Сега не крия — тяхната вчерашна и днешна безплодна готовност за бой ги е смутила до немай-къде.

Василевсът отговорил снизходително:

— Аз стигнах до трона в борба срещу разбунтуваните войници на баща си, Валериане. Тогава бях далече по-неопитен, по-слаб, а ги смирих.

— Ела и виж, всесветли! — настоял на своето Валериан.

Двамата излезли навън. Те не удостоили с внимание нашия стан, където царели мрак и тишина — крепост на мъртвите все едно. А в ромейския стан огньовете били не стотици и хиляди, както до снощи. Редки, но огромни огнени петна изпълвали нощното поле.

— Забелязал съм, така бива пред бунт — прошепнал Валериан. — Войниците се сбират по много, тълкуват, оплакват се, роптаят, докато някой от тях изкрещи …

— Не! — дръпнал се назад и на светло в шатрата василевсът. — Защо ще се бунтуват? — изсъскал той в лицето на Валериан.

Началникът на всички подслушвачи се поколебал.

— Ето защо — подел Валериан тихо, най-внезапно отвратен от своето място в световната игра: — Откакто се помнят, бойците ни требят из Мизия, Скития, Илирик словени. Словенството не се свършва. Подир арабските войни, проредяла и изнурена, войската ни се пита: защо, докога? Кълна се, това говори тя сега край големите огньове. И ако утре…

— Утре аз няма да бъда тук!

Забравих да кажа нещо, научено по-късно от Валериана: император Константин Погонат бил роден за театъра. У него умно намислените и убедително изиграни ходове се следвали с изненадващи поврати, от които на събеседника му се завивал свят. Така разбирал той държавническото изкуство и вероятно бил прав — по вековечните закони на театъра бе спечелил немалко двубои. Един такъв — двубоят му с папските пратеници на вселенски църковен събор — предстоял непосредствено и щял да завърши с успех за Погоната.

— Да, да!… — потвърдил василевсът докато Валериан, гръмнат, се чудел дали не сънува.

— Да не си мислите, че е леко да крепиш империя, чиито народи са повече от звездите? С коя войска? С войска от същите тия народи, дето в най-негодно време те пита: защо, докога? — говорел като в театър Константин.

Валериан немеел.

— Призори, когато моите верни бойци сладко спят, потеглям с личната си стража за Константинопол — изведнъж кротко заявил Погонат. — А иначе, боли ме схванатият крак.

— Всесветли!… — чак тогава Валериан осъзнал гибелното намерение на господаря си. — Какво ще стане с похода ни, напуснат от…

— Поверявам го на най-първите свои стратези — обяснил Погонат. — Изобщо, откъде накъде този безимен, този ничий конник ще е заслужил присъствието на един император?

(Не ничий, а на всички нас принадлежеше разседлалият и неоседлал вече два дни конник, който се тренчеше с червени от безсъние очи във вражия стан. Там горяха не огньове, а огнени колела. Невнятно!…

В гората под него наполовина спеше, наполовина бдеше конният народ. Всред него и аз заедно с тримата си синове.)

— Не може василевсът да се гледа и гледа с тогова дивака насреща, докато в столицата на света работи вселенският събор — продължавал да обосновава Погонат своето неприемливо решение.

— Не може или не иска? — събрал Валериан смелост за пряк въпрос.

— Такъв въпрос, не е позволен на никой поданик! — отрязал го василевсът.

⇐ Предыдущая 12 13 14 15 16 17 181920 21 Следующая ⇒