Информация за текста 3 страница

Аз само вдигнах рамене, притеснен от своето двойнствено положение.

— Та тези хора плащат някому за това, че съществуват! — възмути се ханът.

Беше привечер, когато доближихме един от ония странни хълмове; той бе теглил като магия хана през целия ни ден. Гигантско природно построение в наши очи — подир многогодишно равнинно битие.

Преди да стигнем до подножието му, отляво се издигна каменна ограда. Аспарух отправи коня си нататък; ръката му с несмела нежност — сякаш докосваше жена — се плъзна по грапавия камък.

— Камък … — промълви той, сякаш бе казал „мамо“. — Откъде ли го карат?

— Ей, ти там! — стресна ни груб вик. — Стой, не шавай! И изневиделица изникна твърде жалък, но въоръжен с копие ромей. Войник той не беше. О, да! — пазач на нечие богатско владение.

— Какво се навъртате? — попита ни той мнително. — Страшно зли псета има господарят.

— Минаваме, само минаваме заявих аз примирително. — Отиваме към планината. А на това място как викат?

— Матара — отвърна пазачът, без да снема очи от оръжието ни.

(Оръжие, слава на бога, имахме и достатъчно, и добро.) Аспарух не бе отронил звук. Той отмина напреде ми, уж съвсем безразличен, но по раменете му в широката бяла риза отгатвах, че господарят ми е цял нащрек. — Странно име! — рекох. — Сбогом.

Благословена изглеждаше ни тази долина, сгушена под почти отвесните скали. Упътени нататък, бяхме свидетели на печално зрелище — няколко десетки словени, речи го голи (ако изключим нечистите и дрипави подпояски), припряно строяха върлия път. Застилаха го с плочи, под които бе вкопана подложка от речен камък. Четирима въоръжени до зъби ромейски войници осигуряваха тяхното усърдие.

От челата на словените, от плещите и гърбовете им струите обилно пот, скулуфите им бяха мокри. Ни дума, ни вопъл — труд до несвяст под палещото обедно слънце.

Войниците ни премериха с подозрение, та предпочетохме да избиколим строежа. Словените дори не вдигнаха очи, навярно — съвсем ослепели от изнемога.

— Роби ли бяха? — поиска да узнае ханът, а аз долових в гласа му нещо злобно.

— Не. Поданици — поясних гузно. — Работят ангария на василевса.

— Защо не избягат? — още по-злобно попита Аспарух.

— Къде да избягат, надзорниците на василевса са навсякъде.

— Не е вярно! Отвъд Истъра не смеят да припарят. Докато разменяхме тези думи, малката горичка, която бяхме прекосили, внезапно прореди и точно напреде ни се изпречи отвесна стена от сиворъждив гранит — тази, която отдалече приличаше на корона върху хълма.

Причудлива бе скалата. Сякаш сечена от огромна ръка, с взети ръбове и заоблен горен край, долният се вдаваше дълбоко навътре, образувайки обширна, плитка пещера. Няколко извора бликаха отвисоко. Водата им се събираше в изкусно издялано корито под навеса.

Види се, преди хилядолетия части от величавия скален венец бяха се откъсвали и падали наоколо — там сега тежаха буци камък, по-едри от човешки ръст. Увиваше ги ситен бръшлян. Повет пълзеше по каменните стени на пещерата, широко отворена към залез.

— Колко много камък!… — захласна се Аспарух.

Той ловко изкатери един от най-едрите късове скала, хвърли поглед околовръст — веселото поле се губеше в обедна марня. Погълнат от невъобразимата гледка, ханът повтаряше:

— Не може да бъде! … — И все по-молитвено: — Не може да бъде …

А аз бях плувнал в пот, на север отвикнах от горещини. Отидох към дъното на пещерата, където се стичаше изворна вода, наведох се над коритото и взех да плискам лице, шия, гърди. Каква прохлада, каква вода и сянка, господи!

— Пък онези, злочестите, долу се потят — мрачно каза ханът, който беше ме последвал. — Надзорникът не им дава да дойдат до извора … — И внезапно заключи: — Търпелив народ тъпче тази вълшебна земя!…

Направих се на зает в миенето, защото резките заключения на хан Аспаруха върху ромейска земя ме объркваха, чувствувах неясна вина, че съм ромей. Но за господаря си май че не бях, иначе не би се изразявал тъй обидно за моите кръвни братя.

— Странници, не сквернете извора на русалиите!

И двама трепнахме, обърнахме се по посока на гласа — напевен, гръден женски глас, който идеше изпод земята. Там, откъдето го чухме, имаше пещерка, входът й водеше дълбоко под земното равнище. От пещерата — стъпвайки върху камъни като стъпала, идеше към нас жена. Бих казал, хубава, но съвсем не млада.

Жената бе облечена особено: много чистата й бяла риза беше обшита богато и изкусно. В косите, по ушите и шията, по ръцете на тази жена блестеше злато — също придирчиво изработено. Как не я беше страх — сама и позлатена — на това отдалечено от селата място? Защо се бе нагиздила като за пред василевса, когато наоколо не се мяркаше жив човек?

Тя излизаше изпод земята, право срещу нас — двама незнайни, въоръжени и изобщо неясни мъже. Ханът я разглеждаше втрещен, навярно не по-малко втрещен съм бил и аз. А тя съвсем се появи, като вървеше тържествено, гъвкаво, сякаш спазваше стъпките на танц; спря с лице към извора, извърши плавни движения и поклони, след това благоговейно пи.

— Жрица! — прошепнах аз в ухото на хана. — Чувал съм за безбройните жрици у нашите поданни народи тук…

— Аха … — ханът остана зяпнал, без да откъсва поглед от почти смешното, преукрасено женско същество.

Сега то седна на издялана в камъка скамейка, внимателно нагласи диплите на ризата си и всички свои скъпоценности, та заприлича на изваяние, но оцветено. Чак тогава жената ни заговори:

— Къдешни сте. пътници?

Не съм виждал Аспаруха много пъти смутен, но това беше един от тия пъти. С мокро лице, с мокра коса ханът отговори почти плахо, а то излезе загадъчно:

— От отвъд.

— От отвъд не се е върнал никой — опроверга го украсеното същество. — Само нашите сънища нашепват, че там било прекрасно…

— Мястото, откъдето ида, не е прекрасно — горчиво каза ханът. — Моят народ …

— Позволено ли е да пладнуваме тъдява? — прекъснах го, защото той щеше да изтърве лишна приказка.

— Позволявам! — с достойнство отвърна жрицата.

Денят клонеше към заник. В червената надвечерна заря скалите сякаш се запалиха, а струите вода обливаха камъка като разтопена мед. Двама ние седяхме настрани, потопени в нямо съзерцание. Затуй пък при извора стана оживено — там се отбиваха вярващи, преди да поемат към дома си. Заточиха се и ония объхтени словени, дето бяхме видели, че правят пътя.

Непосилният ден бе изсмукал силите им, те пристъпваха с отмалели нозе, коленичеха благоговейно пред издълбаното в камъка корито, после пиеха вода със смирени лица. Нито един не намокри дори челото си — водата бе свещена.

На тръгване вярващите поставяха върху каменната скамейка по нещо от сиромашките си вързопчета — навярно комат или шепа диви плодове.

Никога преди и никога по-късно не съм се чувствувал в настроението, което ме обзе през онази вечер — пречистен, окрилен, сякаш постигнал висше откровение. Явно, така се чувствуваше и ханът. Погледът му беше вдъхновен като пред жертвоприношение.

— Тук и сега бих принесъл жертва на Тангра — издума Аспарух. — Уверен съм, че ще ме чуе, божествено е това място… А нямам жертвено животно.

Аспарух неволно се озърна, той търсеше начин да засвидетелствува почит към оногова, който бе създал земната хубост. Очите му спряха върху голям скален отломък. Той отиде при него, коленичи.

Христе, колко прави били езичниците! — мислех си аз, завладян от неведома, тайнствена сила. — Защо да се молим на незримия създател на красотата, а не на самата нея? Та нали тя е божо чедо …

— Странниче, защо божиш камъка? — пак изневиделица беше се появила жрицата.

Тя се приближи до хана, все още коленичил. — Тук свещена е водата — поучи го. — Ела!

Прикани Аспарух към извора, но Аспарух не помръдна. — Дедите ми открай време тачат камъка — рече той с глас на обсебен.

— Защо? Камъкът е най-мъртвото мъртвило. А водата съживява всичко живо: Моят извор е чародеен — продължаваше жрицата напевно. — Който пие от него, винаги ще иска да се върне. Твоят камък…

— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?

— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение все напевно отговори чудната жена.

Огънят ни огряваше долния край на скалния надвес, под който се готвехме да преспим. Конете си бяхме вързали по-настрани, в горичката. Из нощната синина се прокрадваха бели сенки — словените идеха да се поклонят на извора, да попросят изцеление.

Жената бе седнала при нас; у нея всичко бе тъй природно, подразбиращо се, та нямах чувството, че седим със жена, при това — непозната. Тя ронеше малки залъци от хляба, с който поклонниците бяха я дарили. Когато ханът й предложи от нашето сушено месо, тя гнусливо сбърчи нос, отказа.

— Защо тук хората се кланят нощем? — попита Аспарух.

— Денем не вдигат глава от работа … Мълчание. Из синьото се движеха бели сенки.

— Хубав, хубав е краят ви!… — въздъхна Аспарух. (За кой ли път вече изказваше той възторга си.)

— Затуй и не виждаме бял ден. Не навсякъде из Словения има тъй много ромейска войска, а по нас е пълно. Мине, не мине ден и …

Жената се загледа встрани; тя искаше да рече още нещо, но я плашеха ромейските ми дрехи.

— На кой бог е светилището? — намесих се тогава.

— На трите русалии. По-рано (преди да ме обрекат) казвали му „Трите нимфи“, но словените от нимфи не отбират, те викат русалии.

— А ти нима не си словенка? — учудих се, че жената говореше на „те“.

— Почти… — призна си тя. — Словенин беше баща ми. По майка съм от древно племе. Тракийско е било и туй светилище.

— Какво ще рече траки? — Аспарух във всичко бе любознателен като дете.

— Ние! — с внезапна гордост изговори жената.

В своята везана риза, огреяна от свитките на много злато, въпреки годините си, тя ми се стори божество езическо.

— Тук сме отправреме, знаеш ли що е то?

— Вечността — отвърна съвестно като школник ханът. — Само че не от днес нататък, а от началото на времето до днес.

— Точно, от началото на всички времена. Какви не ветрове и бури са ни брулили, а пак ни има,. У вас днес е силата, ромеецо — обърна се тя към мене, — но пак сте гости на земята ни. Виждали сме ги всякакви … — завърши тъжно тракийката.

За първи път срещах свободен човек от нейното племе. У дома (тоест в Константинопол) ставаше дума все за тракийски роби. И то в миналото.

— А със словените как я карате? И те ли са по вас гости? — продължи да разпитва ханът.

— Как щяло? — зачуди се жрицата от Матара. — Ние и те отдавна сме едно. Нели си виждал как леят бронза?

— Да. Към стопената мед прибавят стопен калай.

— Така е станало и с нас, казваше дядо ми, който …

Тук тя скъса приказките си насред дума и тревожно, като преследвана кошута, наостри уши — тихата нощ наистина бе оживяла, разбуждаше я далечният тропот от много нозе, далечни мъжки гласове. Безпокойството на чуждата жрица ни се предаде мигновено — ние вперихме недоумяващи очи в жената.

— Пак идат! — прошепна тя уплашено. — За четвърти път това лято!… Ако не ви е чиста работата, странници, бягайте!

(Щом тази жена бе подозряла у нас нещо предрешено и скрито, следваше, че и всеки друг би ни заподозрял.)

— Да изчезваме! — обърнах се към хана, който си седеше край огъня и явно държеше да продължи любопитния за него разговор.

Той без охота стана. Стори ми се нелепо, че веднъж и дваж се поклони ниско на чуждата жрица; ней никак не беше до поклоните му. Докато отстъпвахме, тя ни посочи отвесната скала.

— Нататък! В камъка е издълбана стълба… — съобщи припряно.

И се залови да гаси огъня, дано заличи следите от човешко присъствие.

Опипом — понеже въпросните стъпала не се виждаха в тъмницата — двамата заизкачвахме високия отвес. Поне едно бе утешително: тук никой не би ни открил. Затова и не припирахме. Пътят ни вървеше не право нагоре, а полегато, та скоро се озовахме доста встрани от светилището — там, където под скалата се гушеше селце.

То се провидя в звездната нощ щом шубраките оредяха — трийсетина сламени покриви на глинени къщурки, голямо гумно, общо за селото. А наоколо се стелеха нивички зряла ръж, обгърнати от необятната зеленина на ливадите.

Спрели за кратко да поемем дъх, подплаши слуха ни настойчивият тропот, глухите гласове. Всеки мъж може да различи и насън шумовете, които съпровождат похода на войската.

— Що ще тук войска? — прошепна Аспарух.

— Да не шаваме! — напомних му аз.

И така, залепнахме о скалата, спотаихме се.

Траптрап! — тътнеше опасността. И не след много по мекия път към селото се проточи войска. Тя беше не много — стотина човека. Начело им крачеше друнгарий, набит мъж.

На три или пет хвърлея от селото бойният строй се раз би — войниците образуваха рехава верига, която притегна къщурките от всички страни. От нашето наблюдателно място всичко се виждаше като на длан.

— Не разбирам … — рече на себе си ханът. А аз чудесно разбирах, при все че не посмях да му обясня: моите сънародници продължаваха да воюват срещу словените — една война, която траеше десетилетия. Словените бяха навсякъде, навсякъде ги и преследвахме. Не бях участвувал в тази война, не си я и представях, а ето как изглеждала тя!…

Тъкмо позагубихме из очи веригата ромейски пешаци, тя се издаде по страховит начин: в кръг около селото припламнаха ситни светлинки. Дали факли? И защо?

О, колко страшно гори зряло жито! Малките пламъчета за миг лумнаха в широки огнени петна, петната се сляха — гореше неудържимо и наред. Тогава от къщите напряха първите писъци, пробудени от пламъка в сламените покриви; запращяха горящи греди. Из всяка врата излитаха като пилци при появата на ястреб сънени дечурлига и жени (нали мъжете бяха подбрани на ангария по оня път). Те се щураха със сърцераздиращи вопли всред пожара, силеха се отчаяно да се доберат до ливадите — извън огромното огнило. Повечето падаха задушени или обгорели, към крясъка на живите се прибавиха стенания на умиращи в адска мъка.

Смразени от ужас стояхме над тази невероятна картина. Не допусках, че тя тепърва ще ни досмрази; долу започваше лов на хора.

Ромейските войници бяха отстъпили надалечко, за да не ги лизне пожарът. Сега, когато броени жени и отрасли деца бяха преодолели жаравата, бяха се докопали до спасителната зеленина, подхвана ги войската.

Зная, че никой не ще ми повярва (та аз съм и мъж, И: боец, и ромей), но през нощта, за която говоря, изпитах мепреодолима погнуса от насилието пред очите ми. Принуден бях да гледам как тук-там — в подножието на скалата, която спасително ни криеше — жена или момиче бягаха обезумели, търсейки надеждна тъмнина, горичка, храсталак. Но войскарите ги чакаха неотстъпно, войскарите се нахвърляха върху им, сякаш от месеци не виждали жена, те ги поваляха в нацъфтялата ливада и само по задавените викове из нощната зеленина отгатвахме какво се случваше. А малко по-нататък войската вече увързваше по две,-по две ония, с които беше се заситила утрешни робини за робските тържища.

Голям брой роби имаше в града на Константина, поне двайсетина — в бащиния ми дом. Като роден патриций бях свикнал да ми служат, така човеку служат ръцете и нозете му, най-естествено. Нито веднъж през свое го детство и юношество не бях си задавал въпроса как един свободен мъж, свободна жена стават нечии роби …

През годините, които прекарах у българите, сам аз по-лубългарин, не си давах сметка, че нещо у мене все пак е било привързано към моята страна, към сънародниците ми. към христовата вяра. Тляло беше някъде под мислите ми чувството за превъзходство над варварите, с които ме съчета случайността. Сега то умираше от горещ срам, от осъзната вина и безплодно разкаяние — защо, защо съм се родил ромей!…

Не предполагах, че страданието, което ме разтърси, е било дотам видно, но изглежда — било е. Тогава, когато ромейската войска подкара робините си (човешки дрипи бяха това, не жени), когато те се повлякоха из пътя под нас, а месецът осветяваше цялото им, дотук приглушено ОТ далечината мъченичество, навярно съм направил непредпазливото, неволно движение, което накара хан Аспарух с една ръка да ме дръпне назад, а с другата да затули устата ми. Никога не беше посягал на мене, та чак в оня миг усетих колко яка ръка бил имал ханът.

Той ме подържа така не малко, докато престанах безсмислено да се противя. Пускайки ме, забелязах, че войската бе отминала с плячката си отвъд завоя.

Какво те прихвана, Велизарие? спокойно попита Аспарух, като да бяхме наблюдавали нещо досущ привично.

— Без да искам … — отговорих глухо.

— Да… виждам, досрамя те от юнашките дела на твоите хора. А защо? На война бива така, навсякъде и винаги…

— Но тази война е вътре в пределите и Каква полза за Византия, ако изтреби селяните си и подпали жътвата им?

— Те са от друг народ. Затова, види се …

Ханът говореше някак особено, през зъби и с хлад. Това охлади и мене — какво бях се разгорещил като вчерашен!

— Щом войската изчезне съвсем, ще се върнем за конете си — казах. — Дано не ги е отвлякла!

10.

Прелестно утро изгря над Мизия. Бяхме го дочакали без да мигнем — прекарахме остатъка от нощта мълчейки, всеки зает с мислите си и май че несъгласен с другия.

На утринта угасналото пепелище изглеждаше още по-страшно — сякаш прясна рана върху гръдта на зеления, цветущ свят. Из пепелака и върху овъглените греди се провиждаха трупове, обезобразени от огъня. На места из високата трева също лежаха жени, дето нямаше да се привдигнат.

Ханът удостои тази отвратителна гледка с неопределен поглед.

Дене и надолу, бързо стигнахме до конете си, сврени в шумака откъм светилището. Отвързахме ги, а преди да яхнем, предпазливо се ослушахме. Пълна тишина.

— Не може да бъде! — установи ханът. — Няма как откъм извора да не идва някакъв звук, а?

— Да надзърнем! — обвзе ме любопитство, примесено с лошо предчувствие.

И тихичко се запромъквахме към мястото, където вчера бе ни заговорила чуждата жрица. .

Тя пак беше там. Осквернена и разтерзана до смърт, смъртта бе я успокоила — върху немладото лице почиваше сянка на недосегаемо достойнство, на пречистено страдание. Насилниците не бяха оставили по трупа ни помен от злато; богатата везана украса се губеше в петна засъхнала кръв. Ръцете, чийто полет вчера ни омайваше, бяха вързани зад гърба на жената с груб ремък,. Тя лежеше с отворени очи и устни, сякаш напрегнати от незаглъхващ вик.

Двамата стояхме като ударени от гръм — в пълна неподвижност — пред едно низвергнато божество.

— Виждал съм вече премного мъртви… — каза след дълги мигове ханът, — но никой не е изглеждал толкова…

величав.

— Нека я погребем! — рекох аз; не можехме да оставим за храна на орлите онази божествена жена.

Тъкмо се оглеждахме за по-меко място всред скалите, стресна ме добре познат звук: фшшт!

Шубраките бяха съвсем наблизо, та придърпахме в тях конете и затаихме дъх като се взирахме на всички страни през зелената прозирност.

Натам — нищо. Нищо и насам… А татък пък… Ха! Май че трепна бяло петно, примъкна се към …

— Стой където си! — високо заповяда ханът на словенски.

Бялото петно колебливо взе да се изтегля.

— Стой, казах! — повтори заповедта Аспарух. — Ще те пронижа, ако шавнеш!

Той безогледно се сурна в гората, извадил ножа, а аз мигом го последвах — беше ме страх да не влети в беда.

Облегнал гръб о отвесната скала, пред очите ни стоеше — цял враждебност — словенин на средни години в съдрана риза. Един вехт лък бе въоръжението му. И две жалки стрели — във вехтия колчан.

— Хвърли лъка! — викна му Аспарух.

Словенинът го хвърли пред нозете ни с неизказано презрение.

— Дръж, убий и мене! — предизвикателно се обърна той към хана. — Вярно псе на господаря си!…

— Грешиш! — намесих се, доловил, че словенинът бе взел Аспарух за мой слуга. — Ние не сме от нощесните. Току-що пристигаме в светилището, гледаме …

— Вървете и по-нататък, в селото! — кривеше лице от неудържима злост словенинът. — До вчера имах там къща и рода …

Човекът бе така удавен в мъката си, та забрави, че сме го пленили. Той се упъти към трупа, коленичи пред него и чак тогава заплака — мъжки, без сълзи и без глас. Сетне съблече дрипавата си риза, покри с нея като със саван мъртвата.

— Последната ни… — хлипаше той — нашата съвсем последна жрица!… Ще зарасте с бурени пътеката към оброчището, ще се пръснат поклонниците, няма кой да изцели децата ни, кой да повика дъждоносни облаци, кой да отпъди редушки и градушки …

Мене, разбира се, не засягаха суеверията на езичниците, а все пак ме покърти страданието на този осиротял езичник — съвсем гол, с измъчена плът на копач, той нареждаше като песен своите сърдечни жалби.

Полека и безмълвно — сякаш никнеха из гората — към нас се запримъкваха словени — спасени по чудо от апокалипсиса нощес. Две старици, опърлени и опушени, момиче с безумен вид, неколцина мършави мъже.

— И жрицата ли? — питаше плахо всеки от тях, идвайки, а получаваше страшно потвърждение.

— И тя…

— Христе милостиви! — несъзнателно възроптах аз, едничкият тук християнин.

Словените вдигнаха чела, отправиха към мене поглед, който трябваше да ме изпепели.

— Твоят милостив бог покри земята ни с пожарища и гробове, ромеецо! — обвини го голият словенин. — Не се насити на кръвта ни Христос…

— И защо? Питаме, защо? Отговори, ромеецо! Та ние си плащаме на василевса …

Това редеше, като че ли побъркан, друг един, млад, за чудо хубав светлокос мъж. Но го прекъсна първият, коленичил до трупа:

— Не щем да плащаме! Стига вече!

— И да не плащаме, какво лошо? Мируваме, плодим се, работим … — продължаваше, вече в крясък, побърканият. — Що дири от нас войската? Требят ни, ромеецо. Питаме, защо?

Усещах себе си като от лед. Леденеех, гузен пред човешкото страдание. Лишено от злоба и жажда за разплата — голо, беззащитно, то обвиняваше мене с многократния вик „защо?“.

— Да си вървим! — внезапно каза Аспарух.

— Няма да ни пуснат — отвърнах безволно.

— Пускаме ви! — прониза ме с очи голият словенин. Ако ви убием, не ще се съживят децата ни.

Онзи, младият с вид на луд, прекрачи към нас, улови с две ръце хитона ми, взе да ме друса.

— Ние не щем ни властта, ни златото ви. Какво ви пречи, че ни има, убиецо?

— Да си вървим! — властно настоя Аспарух.

Той улови ръцете на обсебения и силом ги откъсна от дрехата ми. Никой словенин не посегна. Те ни гледаха с откритите си светли очи, в които имаше огромен укор. Под тежестта на този укор двама яхнахме хранените си коне, заслизахме низ хълма мълчаливо.

Без да се сговорим — нали загубихме охота за шетня из ония краища — поехме обратния път. Яздехме ходом, до немай къде потиснати. Макар Аспарух да беше както обикновено овладян, отгатвах неспокойните му мисли, издаваха ги пръстите му, които трескаво сплитаха и разплитаха юздата. Чувствувах се самотен като първия яздач… Веднъж да се прибера при своите!

— Ювиги — започнах аз по едно време.

— Не ме наричай така! — дръпна се ханът.

— Защо?

— Тук не съм ювиги … Просто — един от всички. Объркан, сам виждаш.

— За мене ти винаги ще бъдеш ювиги — казах, за първи път просто и искрено като варварин. — И така, дивя ти се! По това навярно се отличава роденият владетел от поданика; ей богу, аз сам не зная какво мисля. Не мога да се помиря с това, на което бях свидетел… Може би то си има … държавен смисъл, но за човешките очи е противоприродно…

— Прав си … — ненадейно за мене се съгласи ханът. — Така го усетих и аз — противоприродно. Но там. пред палежа и насилието, изведнъж си спомних: аз имам съюз с ромейския василевс. Константин Погонат може и да го е забравил, но аз държа думата Кубратова: баща ми и баща ти се кълнаха!

— И двамата са мъртви! — казах аз подло, признавам.

— Мъртви … — повтори Аспарух. — Не смяташ ли, че сме длъжници най-вече към мъртвите? И към мъртвата чужда жрица — тя ми приличаше на Пагане. От години не съм произнасял дори името й — Пагане… Земята, която тя сънуваше … Защо и как познах тази земя, Велизарие?

Аспарух цял се обърна към мене. Разтърсен от всичко, с което бяха препълнени двете наши последни денонощия, болен от собственото си раздвоение, той търсеше яснота от мене — византиеца!

— И какво? — отговорих му пряко, защото беше ме обвзела най-варварска откровеност: — Кажи ми, не възжела ли земята, която позна? Щом василевсът я владее с насилие, нямаш ли сила за насилие и ти?

Един бог знае кое тогава ме накара да изрека онова, което бе съдено да стане — нашите чувства имат ясновидство: само разумът често блуждае като сляп и глух, като съвсем неразумен.

При моя нагъл въпрос ханът спря жребеца си Ясният ден отмахваше всяка преграда между нас, оголваше помислите ни. Аспарух ме разгледа внимателно, сякаш бях за него нов.

— Ето що, Велизарие … — проговори той някак многозначително. — Скитащи народи дал бог. Ние сме нещо повече от тях затуй, че сме имали веднъж, и дваж, три пъти Държава с граници и градове. Днес ги нямаме… Единственият засега залог, че Велика България е била не сън, а истина, е нашият договор с василевса … Не искам да съм го пристъпил. Не аз!

Не за първо — трябваше да си призная мълком — ювиги ми даде урок как се мисли. Най-трудното изкуство — мисленето, осмислената отговорност… Кой бе наставникът на Аспаруха в това изкуство? Никой, разбира се. Ханът беше го наследил заедно с кръвта на великия род Дуло.

Яздехме и яздехме … Само двама. Земята, която вчера заран бе ни зачаровала с топлата си, приветлива хубост, сега ни стряскаше на всяка стъпка. Покрай реката, където словените бяха киснали коноп, прали бяха бели платна и къпали децата си — покрай тази пееща, позлатена от слънцето река днес беше страшно да преминеш: полуовъглени лодки, разхвърляни до клоните мрежи, трупове из плитката вода, изпепелени хижи. Не бе очитавяло нищичко от спокойното, мирно, работно всекидневие, което бива животът на всяка земя.

А малко по-нататък — при китка високи дървета на върха на хълма — се сблъскахме и с обяснението на наглед необяснимата ромейска ярост. Около дъбов дънер беше увързано мъртвото тяло на мъж в разцвета си. Пронизан поне на двайсет места, трупът беше безглав. Върху гърдите му — окачена дъсчица с надпис от полуграмотна ръка; тъй пишат дребните началници:

„Това е наградата за всекиго, който е против василевса славен.“

Наоколо из малката горичка лежаха не само словени, но и четирима ромейски бойци. Ясно — битка.

— Онзи, побърканият, те питаше: защо? — каза ханът след като прочете надписа. — Ето защо, бунтували са се.

На следния ден призори преплувахме Истъра, Когато трябваше да напуснем крайречната ива и да забием из засъхналите мочурища, ханът се загледа мечтателно в ромейския, замрежен от маранята бряг.

— Границата… — проговори той на себе си. — Сега зная, че тя разделя не само империята от варварството, ами два свята…

После поехме по посока на нашия стан. Нямаше що да разведри погледа ни вече — безбрежна прегоряла равнина, нерадост…

11.

В онгъла пристигнахме по тъмно.

— Ювиги ханът! — извиках отдалече, за да предупредя нощната стража.

— Нека властта му да трае вечно! — бе задължителният за случая отговор.

Наближавайки голямата врата, пред която бе пуснат мостът над рова, тя се открехна и пропусна десетмина бойци. Мъжете се подредиха и отдадоха почести на Аспаруха — редът в стана ни постепенно започваше да напомня живота във Фанагория, макар и много по-сиромашки, опростен.

Вървяхме между заспалите шатри. Вляво и вдясно просветваха окъснели огньове. Неочаквано из тъмнината си проби път остър писък на оплаквачка.

— Кого ли оплакват? — насочи се по гласа ханът. Бе недалеко. Под кървавата светлина на няколко главни, побити в пръстта, лежеше — сякаш по-едър от приживе — боилът Севар. Жена му, дъщерите му коленичеха край мъртвия — бяхме чули техния висок плач. А зад тях се тълпяха мрачни, унили близки и далечни на покойника. Ханът ги разбута нетърпеливо.

— Севаре! — обърна се той към мъртвеца, защото още не можеше да повярва на тази така изневиделица смърт. — Севаре!

— Ювиги, да би го взел със себе си на лов! — изхлипа черната вдовица. — Сега щеше да бъде жив …

— Какво се е случило? — попита Аспарух с глас, който ме уплаши.

— Първожреца питай! — сниши се от неясен страх жената. — Ние не знаем, нам донесоха Севара мъртъв. Ненагледни… бащице наш!… — отново заприпява вдовицата.

А ние двама вече бяхме се отправили към шатрата на първожреца.

Сварихме го седнал пред нея, някак нащрек; не ми убягна, че щом се показахме из нощта, той трепна.

— Как умря боилът Севар? — без поздрав го попита ханът.

— Както сам си заслужи! — отговори кораво, но със зле прикрито неспокойствие Онегавон.

— По-точно? — настоя Аспарух.

— Отзарана Севар .дойде, за да ме извести, че ти тайно от всички ни си преминал на ромейска земя. Според Севара, туй означавало, дето замисляш бран срещу василевса. Няма българин с ума си, който да повярва в такава клевета — една война с империята би ни погубила. Ще рече, Севар плетеше козни зад гърба ти.

⇐ Предыдущая 8 9 10 11 121314 15 16 17 Следующая ⇒