Информация за текста 10 страница

И това наистина бил краят на техния таен разговор .

Колкото и зорко да бе наблюдавал ханът всичко, що се случваше у ромеите, той не разгада смисъла на предутринната кратка суетня около височайшата шатра.

Ромейската зойска — бе същото неведение, в което бе и ханът — провлачено започнала да се строява, когато пряко стана й прелетели три стотни императорска стража. Следвала ги колесницата на василевса, в която Константин Четвърти ведро се усмихвал, милостиво раздавал поздрави на храбреците си. Подир позлатената каляска прелетели още триста негови лични пазачи. Това било то.

Прахта бавно се слягала над сухото поле.

Хиляди недоспали, недояли, разсипани от умора и сковани от предутринен хлад мъже се споглеждали в пълно недоумение: що става?

— Нямам право да обсъждам заповедта, която е в сила, въпреки… отсъствието на император Константин Четвърти — говорел междувременно пред съвета Теодор, засега върховен стратег. — Ние само изпълняваме: да се строим за бой.

— Защо всъщност отпътува всесветлият, Валериане? — грубо се намесил архонтът на Мизия.

Всички погледи се отправили към моя някогашен съшколник, комуто и без тях било достатъчно тежко след снощните превратности.

— Поради болест — отговорил той скодоумно.

— А никак не изглеждаше болен … — процедил архонтът.

— Наш дълг е да завършим с триумф войната, която всесветлият започна — побързал Теодор да предотврати основателния спор. — Прочее, архонти и стратези …

Прочее, гледахме ги пак да се строяват. Бях до Аспаруха. Той приличаше на човек, дето ще се срине след миг, след още миг … Но миговете течеха, а Аспарух не рухваше Нещо, дълбоко загнездено у хана, го държеше както винаги действен, отмерен.

— Подредете хората си! — извика той към гората. — Отивай и ти, Велизарие!

— Не може ли… — щях да го моля да ме остави при себе си, но той ме превари:

— Не може!

Вече в боен ред, ромейските кохорти — по брой намалели, а все пак внушителни — се откъртиха от местата си. С глухо дрънчане напредваха те към нас. Дали не ми се привиждаше — човек винаги се самозалъгва! — че техният ход днес бе спънат, неравен.

Забави и спря.

Не може да бъде! — заключих аз, когато бойният ред на врага ни се разпадна без всякаква причина от наша страна.

А причина си имало. Заквасени нощес от метежни думи и призиви към неповиновение, анатолийци и арменци втасали съвсем, когато видели да се отдалечава всред охранената си стража бодро засменият василевс. Техните хилядници някак си успели да ги подберат и поведат, но тук, върху бъдещото полесражение търпилото км отведнъж секнало. Първи се обадил изпод бронзовата черупка от щитове арменецът Ефрем, възстар боец със следа от рана през лявата буза, което го правило страховит.

— Къде и защо?!! — ревнал той гръмогласно като хвърлил щита си.

На пет-шест скока към него притичал хилядникът Симеон с гол меч.

— Съсичам те! — изфъфлил той кръвнишки.

Бога ми, щял и да го направи, ако в същия миг пред краката му не били тряснали няколко щита, ако отсамните войскари също не били изтеглили мечове.

— Опитай се само! — ревнал Ефрем.

Тъкмо този бил мигът, който ни озадачи: няколко кохорти забавили стъпка, после спрели. Хилядниците им крещели със смес от гняв и уплаха:

— Не спирай!… Към крепостта!…

Никой не се подчинявал. През бронзовите черупки преминала бунтовна тръпка, та ги пропукала. Повечето ромеи (а всъщност всичко друго,’освен ромеи) взели да блъскат оглушително меч о щитовете си — знак за всеобщ метеж сред войската. Хилядниците вече и не се напъвали да я вразумят — от опит си знаели колко безполезно, че и смъртоносно било това.

Нам, втрещени пред това необяснимо зрелище, се стори, че наистина ще оглушеем от метежния грохот, затуй мога да си въобразя как са се почувствували стратези, сановници и клирици насреща: имали чувството, че настъпва второ пришествие.

— Къде го василевса? — крещели стотици мъже от първата редица, която се добрала до шатрата на василевса.

Пред нея стояли стратегът Теодор и патрицият Валериан всред разни големци. Странното е, че други големци своевременно успели да изчезнат, предусетили какво има да се случи.

Валериан направил няколко крачки назад, дано напусне мястото, което почвало да пари под сандалите му, но в гръб го подпряла друга войнишка редица.

— Къде е василевсът наш? — ръмжели мъжете.

— Заболя пресветлият! — викал Валериан в отговор, но никому не било до лъжите му.

Войската обезумяла. Онзи, който не е присъствувал на войнишки бунт, едва ли ще си го представи — то е по-ужасяващо и опасно от наводнение, от земетръс.

На склона срещу нашия стан (това виждах аз, макар че все още не смеех да му повярвам), трите кохорти се разпиляха като прекатурен кош орехи. Не разчленявах нищичко всред главозамайващата суматоха и глъч, но очевидно беше, че всички насреща са повилнели. Една след друга бяха свлечени пъстротъканите шатри — като платна на кораб с прекършени мачти. Моят приятел Валериан отървал кожата като се сврял под такова някакво платно.

Чест прави на стратега Теодор, че не загубил присъствие на духа. Той се изпънал в цял ръст пред метежниците и им креснал:

— Давам тройна плата всекиму, който влезе в бой!… Тройно давам!…

— Рибата от блатата ли ще нахраним срещу твоите смрадни солди! — крещели му в отговор.

— Ти легни под копитата, пък ще ти дадем петорно! … Имало и твърде много неприлични крясъци, които не ще отбележа.

Тогава излязъл из своята проста шатра стратегът Ираклий, поставен от василевса под стража докато бъдела уточнена неговата участ. Старият воин се упътил към най-голямата гъстотия в метежа. Макар и обезумели, бойците му стрували път — всеки почитал и заслугите на Ираклия, и злочестината му.

— Позор, бойци на Византия! — викнал им безоръжният бивш стратег. — Позорите империята пред лицето на варвари!

Никой не му попречил, та Ираклий се добрал до вече съвсем тесния кръг, враждебно сключен около стратези и велможи. Той вдигнал строго ръка — знак, че иска да говори. И тъкмо в този миг се случило нещо страшно.

Самият аз никак не бях подготвен за него; заплеснат в събитията у ромеите, пропуснал съм кога беше се раздвижила българската конница. Сега челото й се подаде през портите ни, Тя излезе — цялата и в пълния си нетърпелив блясък — в дола. Там българите взеха да се строяват докато зад тях непрестанно прииждаха още и още.

Не можех повече! Четвърти ден пред погледа ми воюваха мъжки свои и чужди, гинеха, понасяха рани, а аз се гушех нависоко в кулата и раздавах заповеди. Така повече не може! — рекох си. Рекли са си го в онзи миг навярно още мнозина от моите стрелци, защото вкупом се смъкнаха от стената, отвързаха конете си и напряха към вратата. Вместо да ги спра, последвах ги — усещах се нетърпелив и пъргав като момче. Скоро яхах през полето, което четири дни бях само съзерцавал.

Пред нашата конница стояха българските боили и таркани, пременени така, както биваха при жертвоприношения или на сватба. Вярно излиза, казах си, че българите броели за най-голям празник битката.

Поразен бях, когато открих всред тях паметта на племето — този все още млад, малко занесен мъж с тънки стави и дребни черти; той незабелязано присъствуваше на всички важни събития. Порази ме, че паметта на племето бе нарушил закона — той нямаше право да влиза в бой. Какво ще стане със спомена, ако бъде убит оня, който го пази? Но младият мъж в черно стоеше във втората редица, съвсем необичаен всред изпечените, яки бойци. Близо до него зърнах синовете си. И те, както целият конен народ, задъхано очакваха хана.

Той пък бе изчакал да напусне крепостта последният наш конник. С тъп звук се заклопиха след Аспаруха огромните порти — всеки годен за бой българин беше върху бойното поле.

В бяла риза под ризницата си от тънки халки, с лек шлем и кръгъл щит, ханът плавно заобиколи строя ни, за да излезе начело. Той изтегли меч, вдигна го и викна:

— След мен!

И тъй, ювиги Аспарух се понесе пред българския народ.

Когато го разкажеш, то излиза длъжко, а истината е, че цялата наша поява и строяването ни преминаха бързо. Ромеите там горе, разбунени, като ритнат пчелен кошер, нямаха време да схванат опасната промяна в нещата. Всичко, което нищожна част от тях смогна да извърши, бе да се изправи в стена на билото на хълма и да препречи пред нас своите щитове. Отвъд тяхната несигурна редица обаче продължила да бушува суматохата, допълнително засилена поради страха от българите.

Бях само няколко крачки зад хана, когато той налетя върху ромейската стена, последван от бойците си. Както предвиждах, врагът не издържа. Липсваше му заповед и воля за победа. Настървени допреди малко един против друг, току-що изтрепали немалко свои началници, ромейските хоплити спасяваха собствения си живот или поне се стремяха, да го продадат по-скъпо. Понеже бяха войници по поминък, те и сега показаха войнишки качества — не бих казал, че битката с тях бе лесна. Понеже бяха отчаяни до крайност, зарязани на произвола, ромеите се биеха нестройно, но зверски.

Това и потрябва на българите, за да се нажежат. Мярках наоколо си мъже, които познавах от дълго — нищо познато не намерих у тях. Хвърковати, те невиждано ловко направляваха конете си; конят сякаш бе част от яздача та двамата образуваха всепобеден кентавър.

Битката всред ромейския стан, където растяха камари от убити, валяха се разни шатри, хоругви и коли, продължи до пладне.

Бидейки все зад хана, не ми побираше умът как у този изнурен от безсънна тревога мъж избуя такава действена сила. Ханът винаги улучваше най-гъстото място в боя. С кратки заповеди Аспарух разместваше конницата си така, че тя изтласкваше все по-далеко от нашата крепост вражето войнство.

В преките схватки ханът бе загубил шлема си — плитка алена рязка минаваше през челото му и напомняше, че гибелта беше се разминала отблизко с него. Прочее, докато работеше хладнокръвно с меча, Аспарух не изпусна из поглед цялостния развой на сражението, а именно:

Словените се биеха пеши с леките си копия, лъкове и дървени щитове. Тъй като от поколения те бяха преглъщали своята жажда за мъст, отприщиха я сега в кръвнишко тържество — полуголите словенски бойци наваляха с радостни крясъци върху ромейските дружини. Българските конници — мъже и жени — прелитаха от едно кълбо врагове към друго. Конските копита вършеха не по-малко работа от мечовете. А участието на жени всред нас всяваше у християните суеверна уплаха. Неведнъж някой от тях изпускаше оръжието си и закриваше лице с длани, щом се озовеше пред жена на кон. Българките не щадяха такива бойци. Макар и обречен на провала, отпорът на ромеите взе многобройни български жертви, но ние напредвахме и напредвахме. Ромейският стан остана зад прахоляка на боището.

Тогава именно стратегът Теодор (той се би храбро въпреки безизходицата, в която го бе блъснала низостта на василевса) нареди да свирят за оттегляне.

Над овършаното, потно, окървавено полесражение звукът на рог прозвуча като вдовишки писък …

Стратегът Теодор побягна, защитен от личната си стража. — отпраши по посока на морето. Бягаха подире му със своите дружини магистри, патриции и клир, силеха се да докопат спасителния бряг, още по-спасителните катърги …

В това време — докато пешите ромеиски войски някак се събираха, за да се опазят при отстъплението си — Аспарух заповяда:

— Най-младите — след мен! Останалите да довършат останалото!

Дотук не бях почувствувал умора, ни боязън, а сега сърцето ми проплака: защо не бях и аз от младите! Видях как подир хана, който подгони бягащите ромеиски големци, се впуснаха мъже и жени на кон — наистина не яздеха, а летяха те. Прелетяха покрай мене, без да съществувам за тях, моите трима синове.

Върнах се печално към угасващото полесражение, където немладите наши бойци си вършеха работата — раздаваха историческа справедливост.

Ако усилният ни труд по някое време секна, то стана поради умора. Кой на кон, кой пеши, лъхтяхме от задух. От заранта до надвечер бяхме секли, а сеченето изисква повече сили от копан.

Стояхме, загледани след остатъка от бляскавата рат на василевса, която — не по-малко изтощена от нас — се влачеше уж тичешком към Изгрев. Хиляди мъже стояха всред полето, натоварено с мъртви и умиращи. Заникът ги обгаряше в алено, та не изглеждаха грозни, нито страшни.

През миговете, когато издъхвате великата за историята им битка, българите се смълчаха, слязоха от седло. Без усмивка, без думи, без триумф, те сякаш още не вярваха на победата си. Те просто обърнаха лице към лицето на Тангра в няма благодарност.

Българските воини все още си отпочиваха от своята доскорошна ярост, когато се зададе Аспарух начело на нашите млади. Те яздеха бавно на запенени коне. По някой бе взел зад себе си втори яздач. Мнозина носеха пленено оръжие или яркоцветна мантия, скъпа завивка. А също — и мъртви. Мъртвите бойци лежаха напреки коня, още не вкочанени, те се поклащаха при всяка стъпка и като че ли участвуваха в победния празник… Млади, млади, пъргави момчета, двайсетина по-жилави и от тях момичета — такива запомних аз онези, които спечелиха държавата българска. Кървавата заря — бог Тангра — огряваше челата им, вечерникът играеше в лъскавите черни коси. Имаше у тия млади тъй вдъхновена, тъй трогателна гордост, че едва сдържах сълзите си.

Не дълго ги сдържах. Към средата на голямата дружина яздеха синовете ми. Само двама! Вторият — Баян, на седемнайсет — държеше в прегръдката си моя първороден. Топло червенееше кръвта по шията и гърдите Ишбулови.

— Лошо ли раниха Ишбула? — притичах към Баян. Той спря и ме погледна чуждо.

— Убиха брата ми… — рече.

31.

Не знаете вие що е варварска победа — няма нищо по-истинско като тържество и като мъка у един народ, извоювал своето право да съществува и заплатил това право със синовете си.

Онгълът отново живна след дни на настръхнало очакване в смълчания мрак. Първият белег на живота е огънят — навред из онгъла лумнаха огньове. Не яли, не пили по човешки от четири дни, българите чествуваха своя щастлив жребий. Това ставаше просто — в ядене, пиене и песни.

Българите, казах, а трябваше да се разбира: българи и словени. След общата победа словените в стана ни бяха повече от нас. Те се разположиха и около нашето укрепление, защото вътре нямаше доволно място.

Всеки пируваше според скромното си имане. Чуваха се скокливи напеви, протяжен вик на рогове. Чуваше се и плач. Така е види се орисано на човека — в живота му ликуване и болка се смесват по божа воля в неразделно единство. Кълна се, тържествуваше душата ми заради българската победа (бях двайсетгодишният свидетел на търпението, на мъките, жертвите и упорството, с които българите я заслужиха) и ридаеше душата ми — загинал бе моят първороден син …

Седяхме около нашия огън — момичетата и момчетата ни, горката Ие. Потискахме своята печал, нали не само при нас за последна нощ лежеше мъртъв син. Където и да погледнеш, виждаше се все това — вечеряха за последно мъртви с живите си близки.

Помръкнала като тежко болна, Ие не ридаеше. С привична грижа насилваше тя в паниците ни сварена риба, варено просо. Тя постави и до главата на мъртвия ни син една паница. Сетне се върна при живите, наля ни кумис в друга Отпихме жадно — попукани бяха устните ни от жар, от изнурение — и Ие я отнесе при мъртвеца.

Жена ми остана там — по тесния и гръб преминаваха гърчове и сдържано ридание. Криеха лицето й някога разкошните й, сега отънели, прошарени коси. Не смеех да я доближа и й продумам — та що е бащината мъка пред майчината?

Нашите живи деца се хранеха мълчаливо. Те бяха — някак по новому — затворени в себе си, сякаш ме принуждаваха да осъзная, че са вече големи. Беше им придала възраст мъката и изпитанията български.

— Ие! … — най-после повиках жена си. — Бог дал, бог взел…

Като вой на вълчица изби скръбта на Ие, досега затискана с върховно усилие. Към нея присъединиха неудържимите си вече жалби знайни и незнайни майки — стенеше целият онгъл. Не усещах, че плача и аз, човешките сили си имат предел.

— Ие! … — докоснах боязливо острото й рамо.

— Не бог взе Ишбула! … — писна жена ми. — Посякоха го твоите,. Проклети да бъдат, дано и .тях настигне смъртта, дано изплачат очите си майките им, дано!

Нейните — не нашите — деца ме гледаха сякаш бях чужд. Нито Ие, в несвястната си болка, взе назад своето жестоко обвинение, нито синове и дъщери понечиха да го смекчат с една думица.

Без някой от тях да ме спре, аз тръгнах към върха.

Там също всичко бе ново за мене: хан Аспарух, още не свлякъл плетената ризница, цял в засъхнала пот и прах, говореше на своя променен съвет — всред бомли и таркани седяха на равна нога и словенските старейшини.

— … След като утре отдъхнем — обясняваше им ханът, — дружините ми ще се отправят, водени от тебе, тебе, тебе, към ония твърдини, където все още има ромейска войска.

— Може вече и да я няма! — сурово отбеляза княз Славун.

— Ако бъде там, ще я очистим! — още по-сурово натърти ханът. — След днешния ден не бива да остане читав ромей из земите, обитавани от съюза на словенските князе! Такъв е законът на победата!

— А ние? — попита старият княз.

— Потегляте с моята войска, това е ясно… Казах! Така разпусна новия си съвет хан Аспарух.

— Не подобава на годините ми да ти целуна ръка, ювиги … — каза на сбогуване старият, достолепен Славун. — А бих…

И най-видният от тукашните словенски князе се оттегли в тъмнината.

Бяхме сами с хана както някога. Едва сега — това ми напомни нашата предишна близост — усетих как Аспарух се отпуска, сякаш освободен от всякакво човешко присъствие, от дълга да бъде вожд за пример и упование.

— Свърши се! — промълви той с неизразима умора.

И най-неочаквано Аспарух се засмя. Горчиво, стори ми се.

— По-скоро, започва … — опроверга себе си ханът. — Трудно е да постигнеш, сто пъти по-трудно — да отстоиш постигнатото …

— Ти пропусна в заповедите си мене — напомних му още по-горчиво, понеже не можех повече да понеса своята самота пред законната съобщност на победителите.

— Какво? — разсеяно попита ханът.

— Що да върша аз по-утре. когато българските и словенските мъже тръгнат да чертаят границите на твоята власт, ювиги? Къде е мястото ми, работата ми?

Аспарух отговори не веднага.

— Ти, Велизарие — каза спокойно, — ще си вървиш. Зная колко нещо те свързва с мене — целият твой живот…

Може и да не вярвате, но не помръднах, не отроних дума. Голямата битка, мъката ми по моя първороден бяха ме пречупили. През ония дни остарях, но и помъдрях.

— Разбери ме, Велизарие! — обърна към мен също състарено лице хан Аспарух. — След нашия съюз и обща победа словените са… Как да река? Ще станат те част от нас. А словенството е престрадало от ромейско насилие, не ще търпи ромеец помежду ни. Не искам да те видя пронизан изневиделица или отровен, Велизарие! Върви си!…

Мълчание.

— Разбирам … — казах аз. Наистина, разбирах го.

Идват такива мигове в живота човешки, ако човек поживее дълго и усилно — мигове на прелом.

Младият земен жител се чувствува хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.

Узрее ли обаче земният жител, той забелязва, че е един от многото. Узнава той, че щастието е не наше право, а все по-плаха жажда, с която си умираме. Затуй, когато дойде миг преломен и зрелият човек проумее, че оттук нататък му предстой самотия, нищета, унизена старост, то дори не се противи на бедите — не брани плахата си жажда за щастие. Животът го е научил, че се раждаме за мъка, та ето я, мъката е навестила и него по реда му.

Така си обяснявам защо не изпросих от хан Аспаруха милостта да остана при българите, пък нищо, че някой можело да ме прониже или отрови. Просто аз, Велизарий, бях узрял за страданието.

32.

Зазоряваше се. В ниския край на онгъла ни, край блатата, словени и българи снощи бяха изкопали грамадна кръгла яма — там щяха да намерят вечно спокойствие нашите мъртви. Над мъртвите вече се издигаше натрупаната от стотици ръце могила, а народът, дето беше погребал мъже и синове, стоеше наоколо й. Там бяха Ие, децата ни, нейните отрасли племенници — цялата Ишбулова рода. Докато другите полека се разотиваха, прекрачих към Ие, която не можеше да се отдели от братския гроб. Не се боях, че моята иначе зла вест ще я рани болно — жена ми е претръпнала, безчувствена. По-узряла и от мене беше Ие за всяко следващо страдание.

— Ие — казах й, — след всичко, което стана и което има да става, ювиги мисли, че трябва да се махнем.

— Къде? — погледна ме тя с невиждащи очи.

— Там, откъдето дойдох преди двайсет години. Ти си ми жена, те са ми деца, Ие. Трябва да ме последвате, защото съм поел пред бога грижата за вас. Ти не би оставила без баща и стопанин своя дом, нали, Ие?

Жена ми не отговори. Тя не пристъпваше, а пълзеше към мястото, където двамата ни отрасли синове, на които помагаха яките им вуйчовци, опъваха нашите шатри. Момичетата, все още скръбни, но вече живнали, скубеха и принасяха наръчи суха трева за постелята ни.

Вървяхме полека с моята жена из стръмното нагорнище на битието. Изпитвах неизпитвана нежност към Ие, но не смеех да прегърна майката, току-що погребала син. Тя пристъпваше като насън, нямаше я.

— Велизарие! — каза внезапно Ие и спря на десет крачки от децата ни. — Свидни мой, позволи да не идваме с тебе!

— Как, Ие! — всъщност не я питах, вече премръзнал в самотата, която ме чакаше оттук до гроба. — Нели заради своите късни години създавах и храних деца? Няма ли да ми остане нищо от цял живот мъки и борба? Кой ще ме приглежда, кой ще затвори очите ми на смъртния одър, Ие? — Молех се унизено, чувах гласа на собственото си унижение, а не изпитвах срам; онова, което ме грозеше и срещу което се бранех безнадеждно, бе по-страшно от всякакви унижения.

В неизразима болка притвори очи жена ми, поклати посребряла глава:

— Нека децата ми да живеят всред свои, в родата си! — тихо отговори тя. — Бих умряла от страхове за тях, ако те бъдат под властта Христова … Ти ни обичаш, свидни мой, зная — още по-тихо продължи най-свидната ми. — Не може да не ни желаеш доброто, а нашето добро е тук.

Кой баща не би отстъпил пред подобна молба? А и какво можех да обещая на Ие, на децата си? Не беше ли оправдан нейният страх от всичко ромейско и християнско? Долу, край вадите, още не беше слегнала, дълго нямаше да слегне пръстта над ония; които ромеите бяха избили. Пръстта над Ишбула …

Тук, а не другаде витаеха душите на всички свои мъртви, за да придадат още сила и вяра на живите. Духът Кубратов и святата душа на Пагане. Можех ли да сравня жертвата, която животът искаше от мене, с нейната саможертва? Имах ли право да се противя, след като си спомних готовността на Пагане да умре заради българското бъдеще? Тя умря заедно с нероденото си дете, а моите деца — макар далеко от очите ми — щяха да строят каменни домове, щяха да жънат, да яздят, да се плодят и да воюват. Бях им дал най-великото — живот. Сега животът ми ги отнемаше.

Яздехме и яздехме …

Яздех за последно до човека, във вярност към когото преминаха моите мъжки години. Ханът пожела да ме изпроводи до билото на Голямата планина (нарекоха я по-късно — Стара),. Там беше границата между ромеите и словенския съюз, наш съюзник.

Яздехме и яздехме, както две десетилетия вече — откак българите отпаднаха от историята на света. Колко много може да се промени в нея, ако един народ устои на изпитанията и!

Мъчително за мене бе, че яздехме всред могъща ханска дружина през местата, които ми напомняха друго едно пътуване, когато за първи път и тайно прекосихме двамина благодатна Мизия. Сега тя принадлежеше на хан Аспарух.

Покрай пътя ни никнеха словенски селца, сламени хижи; пресичахме реките, край които словенството мирно се трудеше.

— Ханът! — разпознаваше ни навремени по някой, дето беше се сражавал на наша страна при онгъла или пък бе слушал разказа на участник в този бой.

— Ханът! — предаваше се вестта покрай речния бряг или из селцето.

Тази единствена дума имаше силата на чародейство — тя мигом събираше тълпа, която се впускаше да настигне конете ни. Не просто за да се порадва на българския владетел, а понеже държеше да чуе от негови уста отговора на съществени въпроси:

— Вярно ли е, ювиги — питаше някой, — че повече няма да видим ромей отсам Голяма планина?

— Вярно ли е, че границата с василевса зърви все по билото? Та нали и отвъд живеят наши.

— Вярно ли е, всестветли, че ромеите ни дали мир, че щели да ти плащат данък?

С такива въпроси ни засипваше словенството, което не вярваше на очите и ушите си, а само на ханската дума. Ханът отвръщаше:

— Истина е, че междата ни с василевса минава по билото на Голяма планина. Засега… Че има мир и получих дан, за да не нападат войските ми Византия. Засега… Нека първом издигнем каменни твърдини, нека построим свой средец и достойно капище на Тангра, който ни дари победа! По-нататък ще видим …

Над планинските върхове се свечеряваше. Синееше далечината на юг — плодни поля, спокойни реки …

Ханът съзерцаваше земята на василевса с израз, който бях забравил, мечтателен и самоуверен, и ведър. За миг той ми се стори отново млад, какъвто бе в началото на нашия път.

После ме погледна — със същата усмивка, с която беше ме открил край ручея да оплаквам своето насилено сиротство. И каза с тогавашния си топъл глас:

— Преди много години (нали помниш?) моята власт поиска от мене Пагане. Днес тя ми иска тебе, приятелю от младост. Помниш, нали, последните думи на ювиги Кубрата: „Никога не съм казвал, че е леко да бъдеш хан!“.

Нека не описвам самата си раздяла с Аспаруха. Усещам, че нямам сили да я преповторя.

33.

И така, седя аз в работната стая на покойния ми баща пред разпилените неизписани кожи, както и пред купчината вече изписани, подредени. Светлината от свещта чертае жълт кръг върху масата; извън него всичко тъне в мътен хлад. Из мътилката от време на време излиза по някой. (Или може би така ми се струва — нерядко имам чувството, че е помътен и разумът ми, че се поболявам от тъга по миналото и ужас пред бъдещето.)

Иде например все по-надменният началник на всичко тайно Валериан.

— От честите ни разговори долавям, Велизарие, че пишеш не книгата, която всесветлият ти заръча — многозначително произнася той.

И се стопява в мрака. За да отвори място на стратега Ираклий.

— Пощади ме в своите писания, Велизарие! — моли той. — Не моя бе вината, че загубих …

Най ме потискат посещенията на Константин Погоната, който се промъква в стаята ми след полунощ.

— Ако не ти, друг ще изпълни заръката ми, но аз съм сигурен, че ще разсъдиш, Велизарие. Какъв е смисълът на твоето упорство? …

Колко много са хората, които се нуждаят от една лъжа! — мисля си с горчивина и отврата. — На по чудо оцелелия очевидец, разбира се, нали за това служат очевидците …

Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.

Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път — да остана в един свят, който бях научен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане нито по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие…

Чувам как навън в ходника тежко се разстъпва стражът. Мислите си, не съзнавам ли, че съм затворник? Като затворниците се мятах аз от малкото прозорче (какви вълшебни нощи над Златния рог!) към вратата, пазена неотстъпно. Немислимо беше всяко бягство …

Сядам пред свещта, вторачен в своя завършен труд. Не го виждам — виждам онези далечни близки, които написаха книгата ми с живота и със смъртта си. Те ми говорят, макар и повечето да са отдавна вече мъртви. Обезумявам … И има от какво — викам си.

Наистина душата ми е болна, щом се опитвам да заговоря призраци.

На вас дължа и издължих аз най-скъпото на този свят, истината — това им казвам.

Задрямал съм над свещта — през същата или през някоя следваща вечер, напоследък времето спря.

— Тактактактак — сепва ме грубо блъскане по вратата.

Какво ли има да губи човек след като е изгубил всичко? — придавам си смелост и отлоствам.

Стражите, изпратени от Валериан. Уморих се да ги чакам.

— Ти ли си … — недопитват те, понеже бързам с отговора:

— Аз съм единственият жив свидетел! — заявявам им с нездрава надменност. — Водете ме!

А наум казвам вам:

Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом завинаги … До утре!

Информация за текста

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 11 февруари 2004 г.

Публикация:

БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“

ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.

РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.

⇐ Предыдущая 12 13 14 15 16 17 18 192021 Следующая ⇒