Информация за текста 7 страница

— Не даваме! — изстъпи срещу нас стар едноок воин — Няма да оставим ювиги да ни зареже! — отчаяно кресна той. — Не може стадо без пастир …

— Но не може и пастирът да върви подир стадото си! властно заяви ханът.

Онзи, смутен, отстъпи встрани; отляха се и другите зад него. Аспарух вървеше из тесния проход между хората, като гледаше само напред.

— Недей, ювиги, жив да си! — изплака от сърне непозгата млада жена.

Ханът вдигна ръка, за да смълчи тревогата на народа си.

— Аз реших, сега решете вие! — каза той. — Седем дни и седем нощи ще чакам на отвъдния бряг …

През предстоящите седем денонощия имах достатъчно време да разсъждавам върху пресмелото решение на хана — та нали людете можеха да не последват вожда си! А именно като разсъждавах, трябваше да заключа — не можеха да не го последват, немислимо бе. Те бяха обвързани към него не от месец и не от година на съвместна борба, на общи болки, надежди, падение, възмогване — българите, убеден бях, не си представяха друг хан освен Аспаруха. Случайно ли през почти двете десетилетия на властта му никой български благороден мъж не понечи да му я оспори, камо ли да я заграби? Не броя покойния Онегавона, който се домогваше не до ханска власт, а до власт над хана — това е различно, то бива честата, дори обичайна грешка на служителите божи, които си въобразяват, че общуването им с бога ги поставя над земните властели.

С една дума, когато Аспарух обяви на народа си, че ще изчака неговата воля, той всякак ще да е бил уверен в изхода на уж несигурната възможност: да бъде последван или не. Хранените хора на хана — очите и ушите му — бяха го уверили, че повечето българи не така твърдо, както преди, държаха на кишавите или прашни наши поселища по северния бряг; те не отговаряха на ръста ни, на силата ни. На нашите възможности, вкратце. Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.

Такъв тласък — според умното пресмятане на хана — беше неговата безвъзвратна раздяла със стария ни онгъл.

Бяхме се разположили в рядка горичка върху издигнатия южен бряг на Истъра. Пуснахме конете да пасат свободно, нощувахме и се хранехме на открито, както при всеки поход. Рано утрин, когато се упътех към височината, виждах там хана, неизменно втренчен в обраслата низина насреща. Надвечер, речех ли да го приканя край огъня, заварвах го пак там, приковал поглед в отсрещните водни ивици и петна, където угасваше денят.

— Ювиги … — позволих си да издумам на четвъртата вечер, — струва ми се, че ти даде твърде кратък срок на човешките колебания. Когато бъде изправен пред неизвестност, човек иска време, за да надмогне навика си, своята привързаност към някое място и някакъв бит. Предълго чаках! — тихо отговори ханът.

— Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад… — издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.

— Тъкмо това не биваше! — каза Аспарух. — Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или… Не, друго „или“ няма …

На шестото утро, когато и ханът, и аз не стояхме прави, ами се изтягахме в тревата и мълчахме, понеже всичко бе казано, слухът ми долови неясни далечни шумове. Навдигнах се, викнах като обезумял:

— Ювиги, идат!

Аспарух, чиито очи продължаваха да съзерцават безоблачното небе и кръженето на ястребите, изговори насмешливо:

— Нали ти казвах? А ти не вярваше…

— Вярвах! — измъкнах се. — Само че очакването поболява всекиго.

— За мене то беше не очакване, а отдих. Последният … От днеска, та до смъртта си, близка или не, няма да отдъхна. Започва се …

Но аз вече не го слушах, вперил очи в брега, който допреди дни беше нашата временна и нежелана родина. Сега там — из високия ракитак и върбалаците произлизаше едва видимо движение — клатеха се ниски клони, полягаше тревата, мяркаха се тъмни и светли петна. Докато станаха видни първите стъпки на преселението. Тъмните петна се оказаха български конници, светлите — пеши словени. Закратко ниският, обрасъл бряг се запълни с народ.

— Насаааааааааааааам! … — крещеше така хан Аспарух, че викът му може би наистина стигаше до оттатък.

Първи нагазиха реката словените — повечето от тях бяха в ладиите си. Други пък хвърляха ризи в еднодръвките, като се хвърляха да плуват голи. Истърът загъмжа от хора и лодки. Безразборни викове съпътствуваха туй радостно преплуване. Когато то се изсипа на десния бряг, еднодръвките се върнаха за нов товар — празни, те се стрелкаха като оси. Придошлите отсам словени нахлузваха дрехи, оправяха се с дечурлигата и с покъщнината си, а реката неспирно изхвърляше още и още.

Едва тогава нагази Истъра българската конница.

Това бе зрелище, което не мога описа!… Колко ли пъти вече бяхме прекосявали реката с голяма или с малка дружина, бяхме се връщали претоварени. Струваше ми се, че за нас могъщата вода бе станала удобен път, който започваше от дворовете ни; не бях помислял, че до ден конният народ ще я набъка тъй, та вълните да прелеят над ръба и — гръб до гръб плаваха българските коне, блъскаха се малките салове от сплетен върбалак. Истърът вреше и кипеше…

Погледнах ли хан Аспаруха, не го познах — беше се преобразил. Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни … Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.

Помня още една невъобразима гледка, запазила се до днес пред очите ми: как народът на българите се откърти от брега и тръгна по своята нова земя. Би трябвало в онези мигове — ако у мене тайно тлееше нещо ромейско и християнско — да ми се свие сърцето: през поданните на василевса владения най-волно препусна българската конница!

Помня и как погледът ми с нежна гордост търсеше, как намери всред яздачите трима съвсем млади, още юноши — синовете ми; целите те изразяваха вече не юношеска, а мъжка решимост. Дано децата ни живеят по-леко от нас, боже! — помолих се горещо.

Конницата поведе Аспарух. Яздейки до хана, гледах неговите ръце — тежки, самоуверени, властни, те сякаш държеха поводите на съдбата българска. Снажният яздач озладяваше движението, превръщаше го в строен бяг. Не бяг бе това, а хармония между равнина, човек, животно — хармонията на тяхното сбъднато слияние… Така най-после всички българи на Аспаруха вкупом навлязоха в златна Мизия.

Благодаря ти, господи — мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, — че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може — въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън — да подмени истината за нея с лъжа …

21.

Минали бяха месеци, преваляше и онова лято. Чудно, никакви ромейски войски не ни попречиха да слепим и тук своя нов онгъл — той твърде напомняше стария наш. Укрепили го бяхме както си знаехме — изкоп и землен насип, набити в него яки греди. Издигнаха се над укреплението ни шест кули, всичкото — измазано с бяла глина. Но ние всякак усещахме, че тук ще бьдем не за дълго; неразтоварени бяха колите ни, нераздиплени — повечето шатри. Никой от новия онгъл не се зае с мирен труд, понеже непременно ни предстоеше война.

Една от малобройните опънати шатри бе ханската, но не тържествената негова, а проста, войнишка. Пред нея почти през ден се събираше съветът на Аспаруховите сановници.

— И днес осъмнахме без лоши вести.

С тия думи ме посрещна боритарканът Паган, когато една заран се явих всред съвета; всички чакаха Аспаруха.

— Ювиги! — повиках го аз.

Затуй, че отговор нема, надникнах в шатрата му. Постелята на хана беше празна.

— Кога ли е излязъл? — попита се Паган. — От доста време сме тук …

Еклив тропот ни накара да се озърнем. Ханът пристигаше на кон, изпрашен, запотен, щедро засмян.

— Нека добър бъде денят ви! — поздрави бодро той преди да скочи.

Аспарух сам си поля, накваси лице и жадно пи от мяха.

— Снощи не ме сдържа, не ми идеше сън — обясни той. — Яхах до онова прастаро светилище, помниш ли го, Велизарие?… Искаше ми се отново да зърна природните стени от жълт камък, синята верига на планините. Там дадох обет да издигна капище и аз, ако Тангра ми дари победа.

— До планините не срещна ли ромейска войска? — изрече боритарканът Паган въпроса, който вълнуваше всички ни.

— Никаква.

— Дали пък … съвсем ще се оставят от бой? — запита се на глас Паган. — Може да…

— Бой бездруго ще има — увери го ханът, сядайки всред нас. И след късо колебание ни сподели своите мисли: — Докато нощес яхах през Мизия, стана ми страшно — прекалено хубава, тучна и плодна е тя… Станеш ли неин господар, готви се не за една, а за безкрай войни!

Боритарканът махна ръка с нехайство, което означаваше: ти само това искай от нас!

— Прочее, битката с ромеите ще бъде преди зима, зиме никой не води война. Велизарие, ти остани! — заповяда ханът, от което следваше, че другите бяха свободни да се оттеглят.

Вече сами, Аспарух ме изгледа с присвити очи, умислен.

— Трябва ми съгледвач в Константиновия град — каза той. — Съгледвачромей… Нужно е да науча що има на ум василевсът, какво ни готви. Склоняваш ли?

Прехапах устни. Закратко претеглих всичко, което криеше за мене подобно пътешествие.

— Не, ювиги! — отговорих смирено, но твърдо. — Прощавай, дето за първи път от двайсет години възроптавам! Но ако се появя в Константинопол, ще ме изпитват, ще ме наглеждат и вардят. Каква ще бъде ползата ти, ако отида, а не се върна?

— Трябва да се върнеш! — натърти ханът.

— Невъзможно е! — натъртих и аз. — Проводи жреца Безмера,той ти е предан, говори ромейски, а …

— Ювиги, вести! — прекрати спора ни с вика си един чигот. — Дошли са някакви важни словени.

— А! Това ли било … — разочаровано каза ханът. — Помислих си, че иде пратеник на василевса …

Подир малко видяхме да пристъпват преко стана ни княз Славун и свитата му. Едва ги разпознахме, защото в нашия спомен живееше един друг словенски вожд с друго обкръжение. Сега идеше към нас много стар, полусляп, просто облечен мъж, чието достойнство се отгатваше само по множеството му огърлици и дългата тояга — оръжие Славун не носеше. Въоръжени, някак го следваха десетина негови хранени мъже. Те сякаш вървяха през пусто поле, очите им отбягваха чуждите погледи, при все че наоколо вече се тълпеше любопитен народ.

— Поздрав! — каза ханът, без да стане. — Какво те води, стари познайнико Славуне?

— Княз Славун! — поправи го полуслепият словенски вожд.

— Нека ме прости старостта ти, княже! — извини се с достойнство ханът. — Но след нашата отколешна среща не се разделихме като приятели. Бъди добре дошъл!

Словените се разположиха мълчешком, а аз пак си помислих, че те се държат необяснимо унило. Като хора, току-що претърпели поражение.

— И прав, и неправ излязох аз при онази наша среща — вдигна към хана побелели зеници княз Славун. — Прав бях, че юнашката шетня на конниците ти, към които се приши ха мнозина словени, ще накара василевса да даде огън на нашите села и нивя. А неправ бях, дето не смислих, че само в сговор с тебе можем се опази. Това дойдох да ти призная …

Имаше нещо трогателно в доблестното смирение на речта му.

Покъртен беше и ханът.

— Нека не припомняме миналото, княже! — кротко каза той.

— В миналото ти сам рече: времето само ще покаже! То показа. Василевсът не ще миряса докато ни има. Ето защо: ромеите и ние сме с различна вяра, нас те зоват езичници, техният бог им повелява да ни требят. А твоят народ, както и моят тачат едничкото достойно за почит великата,-безначална и вечна природа. Ювиги, не ни забранявай да я зовем Перун, при все че за българите тя е Тангра!

— Не са важни имената! — като заклинание изрече ханът. — Естеството е едносъщно за всяка жива твар.

— Ювиги, не скверни нашите оброчища, свещени дървета, извори, а ние ще божим и камъка! — като заклинание каза княз Славун.

— Слънце и небе, вода и камък, това е един-единствен бог! — като първожрец нареждаше хан Аспарух. — Ние сме негови рожби и сговорът ни ще бъде природен. Още преди ти и аз да седнем на приказка, старче, най-природно се съчетаха нашите два народа. Те ни изпревариха, защото на народите е дадено ясновидство…

— Колкото и закъснял, сговорът ни иде съвсем навреме! — оживи се, като внезапно прогледнал, полуслепият княз. — Нека ти обадя, че Константин Брадати се стяга за най-голяма битка с българите. На пристана на Константиновия град, казват, корабите били повече от рибата. Из цяла Анатолия плъзнали глашатаи да събират свирена войска. Походът бил назначен за времето на равни ден и нощ. Кога е то?

— Моите жреци ще го пресметнат точно — увери го ханът. — А как узна тъй изтънко що става в ромейската столнина?

— Известно е, ние сме навсякъде! — горчиво отговори князът. — Всеки втори човек в града на Константина е роб из Словениите. Нищо не остава скрито за нас.

— Сега речи ми, ювиги — пак смирено помоли той, — какво си мислиш за войната, която ни грози? Дали (както има обичай) да уловим планината и да оставим похода да се навилнее до умора, до глад? Дали …

— Искам да говоря само с княз Славуна! — заповяда Аспарух.

Всички, съветът на боилите и свитата на княза, се оттеглихме. Още дълго, чак до пладне всъщност, гледахме отдалече как двамата властели седят и си приказват. За какво ли? — питах се, въпреки че се догаждах за какво.

Вечерта на същия ден стана приношението, с което господарите на българи и на словени скрепиха своя сговор.

Още преди заник Славун и Аспарух, всеки със своите хора. се упътиха към един от немалкото околни хълмове. Предвождаше ни полуслепият старец. Той крачеше начело на малката дружина конници и пешаци, учудващо уверен в посоката, с учудващо пъргава стъпка. На мене, християнина, той напомняше библейски патриарх; вечерникът ветрееше ризата му, белите коси. Вдъхновено бе лицето, върху което десетилетията бяха опнали мрежа от дълбоки гънки. В едва зрящите очи се оглеждаше цялата хубост на смълчания за кротка дрямка божи свят.

Зад княз Славуна пристъпваше ханският вран кон. Ханът ни беше в облекло на първожрец, следваше го ловно куче от рядка порода — малко такива животни бяха очитавели при преселението ни. А приближените на княза водеха пък на въже пъстър и игрив козел, дето все се теглеше да пасе.

Празнично бе нашето вечерно шествие през мекото поле, по облия хълбок на хълма — там, на върха растяха сякаш от правреме невиждано мощни четири дъба. Сиянието на залеза се процеждаше през клонака им, между вейките цвъртяха безчет птици. А под дъбовете стърчеше прост, груб камък, отесан отгоре.

Навярно ми е личало доколко внушението на това избрано от Перуна място ме зашемети, навярно и аз съм изглеждал твърде особено, та хан Аспарух попита:

— Що ти има, Велизарие?

— Дотук бях отстъпил от своя господар, от своето рождение, но не и от вярата си, ювиги … — признах му открито. — Чест ти прави, че никога не поиска от мене гова. А днес чувствувам, че освен варварин, съм станал и езичник — никой бог не може да вдъхне у човека такава страхопочит, каквато ни навява божият свят.

Княз Славун вървеше крачка пред ханския кон, той ме чу. И каза без да се обърне.

— Не бих държал при себе си християнин, ювиги! Ти не си патил от бога им. Непреклонен, стиснат и кръвник е техният бог.

— Затуй пък познавам Велизария, старче — кротко отби нападката му ханът.

— Беда ще ти навлече християнинът, чуй думата ми!

Така, докато за лишен път и все примирено слушах израза на варварското недоверие към личността ми, нашето малко шествие опря до оброчището. Там, в червеносинята заря на късния залез вождовете на два народа трябваше да принесат жертва на бога, когото наричаха различно.

Това те сториха пестеливо — без думи.

Хранените хора на хана и на княза обкръжиха господарите си; двамата господари излязоха напред, при грубия лишасъл камък. По двамина българи, по още толкова словени простряха върху камъка кучето и козела — ръцете им с мъка удържаха подивелите от страх жертвени животни. Пред очите им бяха двата животински корема; виждаше се как под ребрата лудо се блъскат две още живи сърца.

Аспарух и Славун едновременно извадиха обредните си ножове. После князът направи знак с глава и заби своя в гърлото на козела. А хан Аспарух сряза кучето от главата до опашката.

Вече отдавна не ме отвращаваше този обряд на езичници. Не ме отблъсна и ловкостта, с която ханът бръкна в горещата утроба на кучето, изтръгна още трептящото му сърце и го вдигна високо.

— Гледайте! — призова той. — По волята на Тангра ние ще победим!…

Българите размениха смутени погледи никой никога не бе присъствувал на тъй кратко тълкувание след принесена жертва.

Надолу се връщахме по мрак. Един от нашите бе качил княз Славун на своя кон. Движехме се разбито, умълчани. По едно време ханът ме доближи. Чувствувах как се двоуми преди да ме запита:

— Велизарие, смяташ ли, че моите хора ми повярваха?

— За кое, ювиги?

— Дали не разбраха, че аз нищичко не смислям от тази мазна червена каша? Та аз не съм се учил за жрец.

— Можеше негли да изречеш по-витиевати, по-пространни тълкувания. Хората ти всякак ще ги разнесат между народа …

— Не ми дойде на ум. На ум ми беше едно: трябва да победим! Това и изрекох, какво повече?

22.

Трябва да победим! — като че ли говореше всяко движение на хилядите българи, които от следващата заран се хвърлиха да заздравяват и разширяват нашия онгъл. Вече споменах, че той твърде приличаше на предишния — ров, насип и прочие. Мястото на новия обаче бе различно, много подходящо за отбрана. Впрочем, през усилните дни, които предстояха, ние пригодихме именно за отбрана дървената стена — увенчахме я с добре защитена, също дървена пътека, където щяха да клечат стрелците, две огромни врати от дебели греди трябваше да пропускат и да прибират на закрито българската конница.

Ето и как изглеждаше местността, където бе съдено да отстоим себе си.

Пред нашето укрепление се простираше стръмна поляна, която слизаше към немалка долина. От една страна долът опираше о млада гора, а от другите му три страни се кълбяха голи хълмове. Най-високият от тях владееше над цялата местност — той и бе заключен в крепостта ни. Насрещната стръмнина беше почти толкова висока, колкото и той, но плешива.

Задният (срещуположен на врати и кули) склон на укрепения ни хълм се спускаше направо в крайистърските блата — обширни, гъсто обрасли в тръстика.

Както виждате, нашето място за защита бе избрано вещо. Иначе във всичко си личеше бързотията, с която бяхме го претворили в боен стан — все още влажна бе калта, налепена от жени и невръстни върху дървената стена. (Лепяха я, за да я направят устойчива на огън.) Все още във вътрешността на кулите ечаха удари — народът строеше стълби и подове за стражата, — а дъските на пътеката за стрелците сълзяха смола. Навсякъде горяха огньове, край които се къпеха в пот железарите — те ковяха по-дебели от пръст клинци за крепостните вратни, закаляваха мечовете и ножовете, източваха по-вехгите, лееха безчет върхове за стрели. Онгълът напомняше грамадна работилница, където никой не знаеше отдих. Ония, които не бяха годни за мъжки усилия — дребосък, старци, — примъкваха подвижното българско имане към склона над мочурището; не ни се вярваше врагът да ни заплаши тъкмо от нея страна. Както се знае, войската отбягва всяко водно място, затуй пък то принадлежи на словените.

Те и сега бяха там; спокойните води, в които си почиваше светлината, оживяваха от човешката голота, коронясана със злато. Множество рус народ извършваше — до колене или до гърди във вода — неясни за мене действия.

Озърнах се наблизо си. Тук жрецът Безмер и щерката на ковача Кормисош (вече отдавна мъж и жена, вече с три до петгодишни сополанчета наоколо) купчеха скиталческия си имот. Булката — румена под слънцето на късното лято — разстилаше тръстикова рогозка, върху която стопанинът и подреди като гърнета децата им. Той тъкмо се упъти към лицевия склон на онгъла — види се, да домъкне още нещо, когато го запитах:

— Що работят вашите в блатата? Оттук не е явно.

— Че що да бъде! — отговори той. — Плетат салове от върбов клонак, тръстика режат.

— За какво?

Безмер стоеше в цял ръст пред мене, плещест, светнал и засмян като пред годеж — смееше се на мене.

— Скоро ще узнаеш за какво, ромеецо — загадъчно обеща той и ме отмина.

Колко отдавна никой не беше се обръщал така към мене! … — помислих си, душевно угнетен.

Вървях аз от ковашки огън към огън. Край всекиго ковача седяха или стърчаха бойци, чакайки ред. Дочакали го, те подаваха оръжието си, като следяха дали то ще добие достатъчно смъртоносна острота, Щом някой получеше своя меч, замахваше с него срещу сухата трева. Бога ми, с такъв меч ставаше коситба!

Трите ми момчета — осемнайсет, седемнайсет, петнайсет годишни — бяха при ковача Кормисош, известен познавач на желязото. На мъжете около огъня не бе до мене, та можех до насита да съзерцавам новите лица на синовете си. Възмъжали за месеци — за последните ни месеци в очакване на неизбежната война, — с едва наболи мустаци, те бяха се съсредоточили в работата на Кормисош, сякаш от нея зависеше животът им. То така си и беше.

Най-големият, Ишбул, сега пое източеното свое оръжие. Момчето го улови с алчна, жестока ръка, развъртя го над главата си, после с един мах съсече ниска трънка.

— Избиввам ги, тяхната вяра христова! — произнесе при това с глас, който не познавах.

Варварски хищен бе изразът му, по варварски широка и корава бе стъпката, с която моят първороден син отмина нагоре, без да ме забележи. Навярно е имало умоляваща надежда в погледа, с който се обърнах към по-малките му братя; просто се навирах в очите им. Но двете момчета, съзирайки ме, не промениха вид, не ми проговориха.

Повлякох се и аз нагоре. Там на самия гол връх самотно се изрязваше ханската шатра. Не вярвах, че ще заваря пред нея боилския съвет.

След нашия сговор с княз Славуна в съвета седяха и словенски първенци. Те бяха се променили твърде от деня, когато дойдоха да ни предложат сговор — словените вече се държаха със самочувствие и достойнство, при все че заемаха място (ако изключим стария княз) зад българските боили.

Щом ханските хранени хора ме мярнаха, освободиха ми къде да седна.

— Прочее, докато тук привършвате работата, аз ще отскоча с чиготите си до морето. Ще се върнем чак когато видим ромеите да слизат.

— А ако ромеите са поели по сухо? — попитах аз.

— По билото на планината княз Славун е разположил свои съгледвачи Те ще …

— Не се издавай пред него! — рязко му попречи князът. — До вдругиден василевсът ще научи що кроим.

Ханът стисна зъби и премълча. за да продължи след малко, откъдето бе прекъснат:

— … Те ще ни обадят, ако се зададе по сухо ромейска войска. Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.

— С чиготите само? — зачуди се князът.

— Няма да давам бой при морето! — заяви хан Аспарух. — Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.

— Петдесет пъти по хиляда, обаждат нашите от Константиновия град — промълви княз Славун. — Не се е запомнило …

— Друго се помни, старче — с корава усмивка изрече ханът: — броят на бойниците бива равен на опасността. Ще рече, василевсът има българите за преголяма опасност.

23.

Бях до хана. Морето се стелеше под нас, приказно хубаво в своята благодатна есенна умора, без ни една гънка върху синия си, гальовен гръб. Кърваво-червеният скален бряг се извисяваше внезапно зад него и ни позволяваше да обхванем синята далечина. Зад нас беше се разположила дружината, разседлала от осем дни вече. Българите дремеха под ласкавото слънце, говореха си или решеха конете. Бе меко, сънливо, спокойно време.

През ония дни само ханът излъчваше безпокойство За броени дни той измършавя. Натегнат, от тъмно до тъмно не се отделяше от отвеса на брега, приковал поглед в хоризонта. У себе си аз усещах не по-малко напрежение идните дни трябваше да решат изхода на едно дело, към което неволно в началото, а по-сетне и с цяла воля бях принадлежал. Почти двайсет години … Речи го, един мъжки живот.

Надвечер Слънцето клонеше някъде над сушата, морето бе станало по-ярко и непрозирно в полегатите му лъчи. Ханът за малко напусна своята безсменна стража, дойде при мене.

— Надвечерен покой… — промълви той. — Дивя се колко спокойни са хората ми пред битка, от която ще зависи всичко… За тях тя е просто ново зърно в наниза на българските изпитни: хазари и преселване, редушки и глад, усилия. Сега пък — ромеи.

— Ювиги! — възкликна някой.

Като се извърнах към него и към морето, съзрях, че то е обсипано с голям брой черни точици.

Ханът мигновено залепна о скалния ръб — очите му се превърнаха в зорки острия, които прерязаха разстоянието до хоризонта. После той ги впи в мене, все така безжалостни.

— За този ден, за дните от утре нататък се готвя вече дълго — изговори той многозначително. — Ти не знаеш, Велизарие, кой е последният дълг на всеки роб по нас: да убие господаря си по негова поръка.

Занемях.

— Каквото и да повеля отсетне, нека важи сегашната ми повеля: убий своя хан, Велизарие, ако той загуби битката с василевса!

Не усетих как се смъквам на колене пред този страховит Аспарух.

— Пощади ме, ювиги!… — шепнех. — Отмени страшната си заповед!

— Не! — като с нож отсече ханът. — Искам за мене непобедата да означава смърт. Ето защо: не бива да вярваме дори на себе си, хора сме. Прочее, ако бъде сигурно, че щом не надвия, ще умра, тогава бих заложил в боя сетната своя сила, цялата си воля. Казах!

Не можех да не се подчиня, да не приема клетва, че ще изпълня най-тежката от всички задачи, които съм получавал от хана. Аспарух се вслушваше във всеки звук на клетвата ми (закълнах се по християнски), сякаш проверяваше неговата истинност. Явно, за него бе от голяма важност да бъде уверен, че не ще надживее нашето възможно поражение.

Тогава — разтерзан, ужасен — ме споходиха разбъркани, откъслечни спомени. Като например: у дома, в Константинопол, нямаше роби българи. Всякакви други, но не и българи, макар дружини и племена от отделни Българи преди Кубратовата да бяха воювали неведнъж с ромеите. Вероятно ли беше в една война да не паднат пленници от две страни? — Не. А защо в родината ми нямаше роби българи? Дали са ги избивали, дали бяха се убивали сами? Нямаше го велеученият дякон Партений да отвърне на въпросите, които твърде късно си поставях …

Колкото до сетния дълг на най-приближения до владетеля роб из Изтока, също си спомних — бях чувал като дете невнятни легенди. За понтийския цар Митридата, за кого още? … След загуба на битка, на война, на държава източните господари нареждали на робите си да ги довършат, понеже не се доверявали на собствената си ръка. Христе, кой да допусне (онова дете ли, захласнато в пъстро-тъканите, дъхави предания), че до ден ще му се падне сам да бъде палач на човека, с когото бе делил постеля, залък тъй много изобщо! …

Те наближаваха и наближаваха; катъргите им бяха движени от хиляди весла. Ние ги следяхме без да проговорим; всеки броеше наум.

Ханът не се осланяше на тяхното броене, а ми съобщаваше своето: трийсет… четирийсет … сто и деветдесет … триста и шейсет… четиристотин и деветдесет… Четиристотин деветдесет и три! А аз записвах числата върху песъкливата земя.

Нямаше у него и помен от болезнената острота, с която бе ми заповядал собственото си убийство. Още не бях дошъл на себе си подир своя обет, а Аспарух вече ме разпитваше:

— По колцина хоплити носи една катърга?

— Най-малко стотина.

— Пресметни тогава!

Извърших сметката пак върху пясъка.

— Около петдесет хиляди човека … — прошепнах. Настъпила беше — докато пресмятахме вражата сила — светла есенна нощ. Месецът рисуваше върху водите сребърна пътека. Ромейските катърги, или прости, но големи ладии, бяха съвсем близо, речи го — под скалистия нос, където бяхме накацали. Те не можеха съвсем да доближат брега, закотвиха се преди плитчината. От там войската се прехвърли в по-малките лодки, дето я изнесоха на сушата.

Но преди това и по-скоро успоредно с това видяхме суетня около една катърга, която изпъкваше всред другите с позлатеното изображение на носа си, с яркоцветните си, макар прибрани сега платна. От великолепната катърга се спуснаха също не в обикновените корита няколко десетки мъже. Един от тях се отправи към брега сам в лодката си. Тя се понесе стремглаво, защото имаше поне десет гребци.

— Василевсът! произнесох с трепет.

До онзи миг все още не ми се вярваше, че срещу варварския ни онгъл ще потегли начело на войските си лично Константин Четвърти Погонат.

— А как иначе! — отрезви ме студеният глас на хана.

Макар от стотина стъпки височина, смогнахме да различим василевса по разкошната бойна премяна — позлатен нагръдник и шлем, около който бе изковано подобие на корона. Немлад, натежал мъж, дори накуцвайки, Константин беше внушителен — той премина с господарска крачка дългата дъска между лодката му и брега. Той стъпи твърдо на пясъка.

⇐ Предыдущая 12 13 14 15 161718 19 20 21 Следующая ⇒