Втори артилерийски полк 6 страница

— полковник Каданов, Димитър Димитров, роден на 15. II. 1861 г. в с. Шипка, Казанлъшко, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г.

10–и пехотен родопски полк — полковник Топузов, Стоян Димитров, роден на 15. VII. 1864 г. в Кюстендил, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 14. IV. 1910 г., починал след раняване — 13. I. 1913 г.

— подполковник Янков, Георги Янков, роден на 23. III. 1862 г. в Пазарджик, подпоручик — 8. IX. 1885 г., полковник — 1. XI. 1913 г., починал — 21. XII. 1923 г.

11–и пехотен сливенски полк — полковник Семерджиев, Христо Панов, роден на 16. III. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. X. 1908 г.

— подполковник Попов, Константин Иванов, роден на 14. X. 1864 г. в Ямбол, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 23. XI. 1931 г.

12–и пехотен балкански полк — полковник Тасев, Стефан Тасев, роден на 17. XI. 1866 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 21. XII. 1885 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г.

13–ти пехотен рилски полк — полковник Манов, Стефан Попов, роден на 9. I. 1858 г. в Берковица, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. X. 1908 г.

14–ти пехотен македонски полк — полковник Михайлов, Васил Михайлов, роден на 30. VIII. 1859 г. в с. Огнилово, Македония, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. X. 1908 г., починал — 7. VIII. 1925 г.

— полковник Банов, Петю Тодоров, роден на 17. III. 1869 г. в Нова Загора, подпоручик — 7. XI. 1887 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.

15–и пехотен ломски полк — полковник Хранов, Теофан Хранов, роден на 15. I. 1863 г. в Радомир, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 1. I. 1910 г.

16–и пехотен ловчански полк — полковник Кусев, Антон Георгиев, роден на 25. X. 1860 г. в Прилеп, подпоручик — 6. X. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г., починал — 24. VI. 1924 г.

17–и пехотен доростолски полк — полковник Хаджиев, Рачо Минчев, роден на 20. XI. 1859 г. в Ловеч, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г., починал — 5. III. 1925 г.

18–и пехотен етърски полк — полковник Бончев, Иван Бончев, роден на 20. VI. 1866 г. в Ескиджумая, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 1. I. 1918 г.

19–и пехотен шуменски полк — полковник Василев, Въло Василев, роден на 14. VI. 1862 г., в Харманли, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 1. I. 1916 г.

20–и пехотен добруджански полк — полковник Бошнаков, И.

21–ви пехотен средногорски полк — полковник Серафимов, Владимир Георгиев, роден на 23. VIII. 1860 г. в с. Аджар, Пловдивско, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 1. I. 1909 г.

22–ри пехотен тракийски полк — полковник Савов, Сава Панайотов, роден на 6. XII. 1864 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-полковник — 29. VII. 1919 г.

23–ти пехотен шипченски полк — полковник Пашинов, Иван Парашкевов, роден на 5. I. 1862 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 5. VIII. 1917 г.

24–ти пехотен черноморски полк — полковник Недялков, Христо Янков, роден на 23. XII. 1864 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., генерал-лейтенант — 7. I. 1919 г., починал — 1930 г.

25–и пехотен драгомански полк — полковник Динолов, Йордан Георгиев, роден на 8. I. 1863 г., подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 10. VII. 1911 г.

26–и пехотен пернишки полк — полковник Зафиров, Атила Спасов, роден на 16. VIII. 1858 г., подпоручик — 30. VIII. 1880 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г., починал — 1924 г.

28–и пехотен струмски полк — полковник Цеков, Иван Цеков, роден на 15. X. 1861 г. в Рахово, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., о. з., генерал-майор — 6. V. 1936 г.

29–и пехотен ямболски полк — полковник Златарев, Кръстю Христов, роден на 23. II. 1864 г. в Охрид, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., генерал-лейтенант — 25. VI. 1919 г., убит при атентата в «Св. Неделя» — 6. IV. 1925 г.

30–и пехотен шейновски полк — полковник Рашков, Петър Лазаров, роден на 10. V. 1863. г. в Калофер, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., подполковник — 27. IX. 1904 г.

31–ви пехотен варненски полк — полковник Марков, Марко Генчев, роден на 5. V. 1861 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г., починал — 7. VIII. 1924 г.

33–ти пехотен свищовски полк — полковник Чакъров, Манол Димитров, роден на 23. X. 1862 г. в Кюстендил, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г., починал — 29. III. 1926 г.

34–ти пехотен троянски полк — полковник Георгиев, Георги Рашов, роден на 15. VII. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 23. X. 1918 г.

35–и пехотен врачански полк — полковник Бошнаков, Георги Николов, роден на 17. XI. 1862 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 27. II. 1918 г.

36–и пехотен козлодуйски полк — полковник Радойков, Станчо Симеонов, роден на 14. X. 1859 г. в Кула, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., генерал-майор — 30. V. 1917 г. Убит при атентата в «Св. Неделя» — 16. IV. 1925 г.

37–и пехотен пирински полк — полковник Панайотов, Стефан Панайотов, роден на 28. VIII. 1864 г. в Хасково, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., подполковник — 18. V. 1906 г.

38–и пехотен одрински полк — подполковник Писинов, Диониси Иванов, роден на 12. VII. 1863 г. в Охрид, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., о. з., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.

40–и пехотен беломорски полк — подполковник Събев, Христо Димитров, роден на 26. V. 1863 г. в Карлово, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 18. V. 1913 г.

41–ви пехотен полк — полковник Филипов, Стоян Филипов, роден на 18. III. 1859 г. в Пирдоп, подпоручик — 10. V. 1879 г., полковник — 1. I. 1904 г.

42–ри пехотен полк — полковник Колев, Тилю Колев, роден на 15. II. 1859 г. в с. Голямо Асеново, Старозагорско, подпоручик — 20. X. 1883 г., генерал-майор — 23. X. 1911 г., починал — 21. IX. 1928 г.

43–ти пехотен полк — полковник Стоянов, Стоян Стоянов, роден на 20. XII. 1859 г. в с. Върбица, Османпазарско, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г.

44–ти пехотен тунджански полк — подполковник Радков, Руси Христов роден на 1. IX. 1864 г. в с. Хюсеинче, Разградско, завършил военна академия, подпоручик — 28. IV. 1887 г., полковник — 28. VII. 1913 г.

45–и пехотен чегански полк — подполковник Върбанов, Иван Върбанов, роден на 12. VIII. 1866 г. в Русе, подпоручик — 7. I. 1886 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.

46–и пехотен полк — подполковник Цветанов, Иван Великов, роден на 24. XII. 1864 г. в Брезник, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 27. I. 1913 г.

47–и пехотен ардински полк — полковник Попов, Тодор Николов, роден на 12. VI. 1860 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., подполковник — 1. I. 1903 г.

49–и пехотен калимански полк — полковник Попов, Иван Георгиев, роден на 24. VIII. 1864 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 28. VII. 1913 г.

50–и пехотен полк — полковник Симеонов, Андрей Симеонов , роден на 24. XI. 1861 г. в Тулча, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1905 г.

51–ви пехотен вардарски полк — полковник Узунов, Марин Маринов, роден на 17. VII. 1860 г. в Русе, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., полковник — 2. V. 1902 г., починал — 21. VII. 1920 г.

52–ри пехотен моравски полк — полковник Воденичаров, Васил Иванов, роден на 20. XII. 1861 г. в Чирпан, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1905 г.

53–ти пехотен осоговски полк — полковник Узунов, Атанас Христов, роден на 18. I. 1859 г. в Казанлък, подпоручик — 8. IX. 1881 г., подполковник — 1. I. 1894 г.

54–ти пехотен битолски полк — полковник Димитров, Тодор Димитров, роден на 10. I. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 28. VII. 1913 г.

55–и пехотен охридски полк — подполковник Георгиев, Г.

56–и пехотен велешки полк — подполковник Буюклиев, Никола Стайков, роден на 7. X. 1865 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., подполковник — 13. V. 1906 г., починал — 6. III. 1923 г.

57–и пехотен дрински полк — подполковник Байчев, Врайко Байчев, роден на 18. VII. 1860 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 28. VII. 1913 г., починал — 1. II. 1923 г.

58–и пехотен гюмюрджински полк — подполковник Панайотов, Харалан Панайотов, роден на 4. II. 1860 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 10. V. 1879 г., полковник — 28. VII. 1913 г.

60–и пехотен полк — подполковник Антонов, Константин Антонов, роден на 21. XI. 1864 г. в Плевен, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 1. IV. 1914 г.

64–ти пехотен полк — подполковник Цонков, Марин Цонков, роден на 15. X. 1864 г. в Ловеч, подпоручик — 3. XII. 1885 г., генерал-майор — 1. IV. 1919 г., починал — 10. X. 1926 г.

69–и пехотен полк — полковник Моллов, Евстати Петров, роден на 6. V. 1816 г. в с. Беброво, Еленско, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 23. X. 1931 г.

70–и пехотен полк — полковник Николов, Асен Николов, роден на 14. V. 1867 г. в Търново, подпоручик — 3. XII. 1885 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г.

1–ви сборен полк от Македоно-Одринското опълчение — подполковник Свинаров, Димитър Иванов, роден на 4. I. 1864 г. в с. Петрич, Пазарджишко, подпоручик — 7. IX, 1885 г., подполковник — 31. XII. 1906 г.

КУПОВ, Георги Петров (18. X. 1883 г., Варна–1959 г.) — капитан I ранг от флота.

Завършва Морския кадетски корпус в Санкт Петербург и специализира в минния офицерски клас в Кронщад. На 21. II. 1905 г. е произведен в чин мичман II разряд, а на 15. X. 1908 г. в чин мичман I ранг. На два пъти е преподавател в Морското военно училище. По време на Първата балканска война (1912–1913) командва миноносеца «Дръзки». През нощта на 20. XI. 1912 г. заедно с други български миноносци участва в историческата атака на турския кръстосвач «Хамидие». Изстреляното от «Дръзки» торпедо попада в носовата част на противниковия кораб. През пробива с размер 4–5 м се наводнява предната му част, той се наклонява и е откаран на буксир в Цариград, където го ремонтират цели 2 месеца. През Първата световна война служи във флота. При демобилизацията се уволнява и излиза в запаса. Отдава се на обществена дейност. Председател е на варненската секция на Народния съюз на запасните офицери. Той е един от създателите на Българското дунавско гражданско корабоплаване.

Командване на пехотна дружина

През 1912 г. е в състав: командир на дружината, адютант и дружинен фелдшер.

Конен отряд

Сформиран е през 1912 г. в състав: Лейбгвардейски конен полк, Тимошки сръбски конен полк и 2–ра пехотна дружина от 54–ти пехотен полк. Разформирован е на 15. III. 1913 г.

Крепостни батальони

През 1891 г. крепостните батареи се реорганизират в крепостни батальони. Задачата им е да подготвят офицери и войници за артилерийска служба при отбрана на крепости или укрепени позиции и за атаки на крепости. През 1912 г. има три крепостни батальона: Софийски (офицери, подофицери и войници — 3308, коне — 411, волове — 604, каруци — 162 и оръдия — 84), Видински (офицери, подофицери и войници — 1396, коне — 148, каруци — 29, оръдия — 88) и Шуменски (офицери, подофицери и войници — 2384, коне — 160).

КУТИНЧЕВ, Васил Иванов (25. II. 1857 г., Русе–2. IV. 1941 г., София) — генерал от пехотата.

На военна служба от 25. II. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 24–та силистренска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, командва рота в 23–та русенска дружина и в 5–и пехотен дунавски полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. След Съединението поема командването на 1–ва дружина от 5–и пехотен полк. Със своята дружина участва в Сръбско-българската война (1885) и се сражава на десния фланг на Сливнишката позиция. След това участва в овладяването на Цариброд и атаката на Пирот. След войната е произведен в чин майор (1. IV. 1887). Командва 10–и пехотен родопски и 1–ви пехотен софийски полк. На 2. VIII. 1891 г. е произведен в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник. Назначен е за командир на 2–ра бригада от 5–а пехотна дунавска дивизия. На 1. I. 1904 г. е произведен в чин генерал-майор, поема командването на 6–а пехотна бдинска и 1–ва пехотен софийска дивизия. През 1908 г. е назначен за началник на 1–ва военноинспекционна област. На 2. VIII. 1912 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата балканска война (1912–1913) е командващ 1–ва българска армия, която съвместно с 3–та армия осъществява Лозенградската, Люлебургазко-Бунархисарската операция и атаката на Чаталджанската позиция. В Междусъюзническата война (1913) неговата 1–ва армия се сражава със сърбите на Тимошкия фронт на западната граница. От 11 юли поема командването на 2–ра армия, която осъществява обкръжението на гръцката армия в долината на Места и Струма. След войната е началник на 1–ва военноинспекционна област. През Първата световна война (1915–1918) е назначен за началник на Моравската военноинспекционна област и генерал за поръчки в Министерството на войната. След края на войната е произведен в чин генерал от пехотата. На 24. XII. 1918 г. е уволнен от армията и преминава в запаса.

Награден е с военен орден «За храброст» — II и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — I ст. с мечове отгоре и Великия кръст на ордена с мечове — II, III, IV и V ст.; народен орден «За военна заслуга» — II ст.

Кърджалийски отряд

Създаден през октомври 1912 г. за действия в Родопите и преди всичко в Гюмюрджинското направление. Има следния състав: 3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение, две дружини от 40–и пехотен полк, 10–а, 32–ра и Сборна софийска допълваща дружина, 16–а опълченска дружина, 4–то планинско артилерийско отделение от 2–ри артилерийски полк и полуескадрон от 3–ти конен полк. От 25. XI. 1912 г. в състава му влиза Айроболския отряд (1/2 дружина и две картечници от 28–и пехотен полк, четири дружини от Македоно-Одринското опълчение).

Срещу отряда противостои Мастънлийската групировка от Кърджалийския турски корпус на Явер паша в състав 5–6 табора.

Бойните си действия Кърджалийският отряд започва на 4. X. 1912 г. с разгрома на противника при Мастънлъ (Момчилград), като отхвърля турските части към хребета на Източните Родопи при прохода Маказа. В боевете за височината Балкан Тореси отрядът принуждава противника да се оттегли към Гюмюрджина. На 9 ноември войските му влизат в Гюмюрджина, където се срещат с части от Родопския отряд. Без да се задържа, Кърджалийският отряд настъпва на изток и освобождава Дедеагач и Фере. Съвместно с Конната бригада на 12 и 13 ноември обкръжава останките на Кърджалийския корпус в района на Мерхамлъ.

В началото на декември 1913 г. влиза в състава на новосформиращата се 4–та българска армия.

Лозенград

За 11. X. 1912 г. щабът на Действуващата армия няма данни за обстановката в полосата на 3–та армия. По тази причина тя не получава задача за този ден. Генерал-лейтенант Р. Димитриев (командващ 3–та армия) прави извод, че в двудневните боеве срещу него са действали две турски дивизии, а главните сили на противника са в Лозенград. Ето защо той заповядва атаката да започне в 6,00 часа на 11 октомври. Сутринта на 11 атаката не започва навреме поради гъстата мъгла. Дивизиите изпращат разузнавателни органи към фортовете, които не откриват огън. Появява се съмнение, че са изоставени. Р. Димитриев изпраща един офицер с няколко конници на разузнаване в Лозенград. Скоро офицерът докладва, че в града няма противник.

Към 11,30 часа 5–а пехотна дивизия и предният отряд на 6–а пехотна дивизия влизат в Лозенград. Българското население посреща радостно нашите войски. На градския площад се провежда парад. В 15,00 часа се получава сведение, че при Кавакли се появяват турски поделения. В това направление е насочена 2–ра бригада от 6–а пехотна дивизия. През нощта тя атакува селото и към 1,30 часа на 12 октомври го овладява, като отхвърля няколко табора от 1–ви корпус.

Лозенград е овладян. За съжаление не се организира преследване на противника още същия ден. Пропуска се възможността в близките дни да му се нанесе окончателно поражение.

Командващият армията организира преследване на противника на 12 октомври с цел да овладее Бабаески и Люлебургаз и да прекъсне жп линията Одрин — Цариград. Частите на 3–та армия се убеждават че пред тях противникът отстъпва панически, изоставяйки обози оръжие и снаряжение. Главното командване обаче дава необоснована заповед за прекратяване на преследването. То не познава обстановката и се страхува от удар откъм Бунархисар. Спирането на настъплението спасява Източната турска армия от пълен разгром и й позволява да се организира за отбрана на линията Бунархисар — Люлебургаз Командващият Източната армия, опасявайки се от пълна катастрофа настоява за дипломатическа намеса. Виждайки паническото отстъпление редица висши турски офицери, включително и от Главната квартира са на мнение, че трябва да се организира нова съпротива на линията Чаталджа.

Лозенградска операция

Това е първата стратегическа операция на българската армия в Балканската война (1912–1913 г.). Тя е известна във военната история и като Лозенградското срещно сражение поради това, че съчетава множество срещни боеве, обединени от общ замисъл.

В операцията пряко или косвено участват и трите български армии, като успехът се постига най-вече благодарение усилията на 3–та и част от силите на 1–ва армия.

До началото на операцията бойните действия се развиват, както следва: на 5/18. X. 1912 г. настъпват 1–ва и 2–ра армия, като унищожават слабата турска съпротива до 8/20. X. 1912 г. и подхождат към рубежа Одрин, Чомлек, Акпънар, Гечкенли — на 10–15 км от границата. Втора армия започва блокирането на Одрин. Родопският и Хасковският отряд настъпват в заповяданите им направления. Трета армия, скрито се изнася към рубежа за въвеждане на левия фланг на стратегическата групировка. По останалите фронтове бойните действия се развиват благоприятно за съюзниците.

Замисълът за операцията предвижда следното: Втора армия продължава действията си по блокирането на Одрин; Първа армия с първия си ешелон отразява удара на Одринския гарнизон, а с втория (1–ва пехотна дивизия) осигурява десния фланг на 3–та армия. Трета армия нанася флангов удар в общо направление към Лозенград. За възпрепятстване оттеглянето на противника и подхода на резервите му се предвижда кавалерийската дивизия, която прикрива фронта на 3–та армия, да проникне дълбоко в тила му и да прекъсне шосейните и жп пътища.

Източната турска армия към началото на бойните действия продължава мобилизацията и съсредоточаването си в района Одрин, Лозенград и Люлебургаз, като с кавалерийската си дивизия, 1–ви, 2–ри, 3–ти и 4–ти корпус заема рубежа Одрин — Лозенград. Заедно с гарнизона на крепостта Одрин противникът разполага с 22 дивизии (около 124 000 души и 378 оръдия). Замисълът му за действие предвижда със силите на три от корпусите (1–ви, 2–ри и 4–ти) и кавалерийската дивизия да се приковат по фронта настъпващите български войски. С Одринския гарнизон и 3–ти корпус да се нанесе концентричен удар за тяхното обкръжаване и унищожаване. При успех се предвижда едновременно с фланговите удари в настъпление да преминат и останалите войски.

На 9 октомври войските на двете страни настъпват почти едновременно. Докато първоешелонните части и съединения на 1–ва българска армия отразяват настъплението на одринския гарнизон, за уплътняване междината с 3–та армия се въвежда вторият й ешелон, който в срещен бой при Гечкенли отхвърля основните сили на 1–ви турски корпус. На направлението на главния удар след краткотраен марш към 15,00 часа 3–та армия също въвежда първия си ешелон в направленията на Ескиполос и Ериклер. От движение войските на армията се развръщат и атакуват съединенията на настъпващия 3–ти турски корпус. В множеството срещни боеве противникът се принуждава да се оттегли към Петра и северно от Лозенград. На 10 октомври настъплението на 3–та армия продължава с успех и турските войски се отхвърлят от Петра към Лозенград. Тук турското командване възнамерява, опирайки се на първокласната Лозенградска крепост, да спре настъплението на българските войски, които с нощни действия достигат подстъпите на Лозенград. След мощна тричасова артилерийска подготовка към обяд на 11 октомври 3–та армия въвежда втория си ешелон — 6–а пехотна дивизия. До края на деня отбраната на противника е пробита и градът е овладян, като авангардите продължават настъплението си и излизат на рубежа Карали — Енимал — Леферджи.

Успешни са действията и на 1–ва армия, пред която противникът също се оттегля. Опитът за удар на турския гарнизон от Одрин не успява и той се затваря в крепостта.

В резултат на мощното настъпление на българските войски Източната турска армия е напълно дезорганизирана и сломена. Тя отстъпва панически на юг, като изоставя по пътя си въоръжение, убити и ранени.

Загубите са, както следва: българи — 532 убити и около 1400 ранени; турци — 1000 убити и 1500 ранени.

Лондонски мирен договор

Започналите на 21. I. 1913 г. след провала на първото примирие бойни действия са неуспешни за Турция и след падането на Одрин (13. III. 1913 г.) тя отново се принуждава да седне на масата за преговори. В резултат на тези преговори в Лондон, в Сенджеймския дворец, на 17. V. 1913 г. се подписва договор за мир между Турция и съюзниците от Балканския съюз.

Съгласно чл. 2 от договора Турция отстъпва на съюзниците всички територии на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море с изключение на Албания.

Член 3 предоставя правото на великите сили (без САЩ) да решават съдбата на Албания.

Съгласно чл. 4 Турция отстъпва на съюзниците о. Крит, а чл. 5 предоставя правото на силите да определят съдбата на турските острови в Егейско море с изключение на о. Крит и Атонския полуостров.

Член 6 посочва, че финансовите въпроси, произтичащи от военното положение и териториалните изменения, посочени по-горе, се предоставят на международна комисия, свикана в Париж с участието на всички заинтересувани страни.

Въпросите, свързани с военнопленниците, подсъдността, народността и търговията, се предвижда да се уредят със специални конвенции (съгл. чл. 7).

От заинтересуваните страни мирният договор се подписва, както следва:

— от българска страна — д-р Стоян Данев, председател на Народното събрание, и Михаил Маджаров, извънреден и пълномощен посланик в Лондон;

— от гръцка страна — Стефан Скулидис, бивш министър на вътрешните работи, Йоан Генадиус, извънреден и пълномощен посланик в Лондон, и Георгиос Страйт, извънреден и пълномощен посланик във Виена;

— от Черногорска страна — Йован Попович, бивш управител на легацията в Истанбул, и граф Луи Войнович, бивш министър на правосъдието;

— от сръбска страна — Стоян Новакович, бивш председател на съвета на министрите, Андрей Николич, председател на Скупщината, Миленко Везнич, извънреден и пълномощен министър в Париж, и Йован Павлович, бивш посланик в София.

— от турска страна — дивизионен генерал Осман Низами паша, бивш посланик в Берлин, Белзария ефенди, сенатор, министър на благоустройството, и Ахмет Рашид бей, съветник по правораздаване към Високата порта.

ЛУДОГОРОВ, Руси Христов (20. III. 1869 г., Разград–VI. 1934 г., с. Княжево, София) — полковник от Инженерни войски.

На военна служба от 13. IX. 1888 г. Завършва Военното училище в София. На 2. VIII. 1890 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във 2–ри артилерийски полк, след това в 6–а резервна батарея. На 2. VIII. 1893 г. е произведен в чин поручик. През 1897 г. завършва артилерийската инженерна апликационна школа в Торино, Италия, а през 1899 г. — електротехнически курс за инженери в същия град. На 1. I. 1900 г. е произведен в чин капитан и е старши офицер на телеграфическия парк, а по-късно командва рота във 2–ра интендантска дружина и е завеждащ специална част във 2–ра помощна дружина. През 1904 г. е приведен във военното министерство, а по-късно служи като дивизионен инженер във 2–ра пехотна тракийска дивизия. На 31. XII. 1906 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1911 г. в чин подполковник. От май с. г. е назначен за началник на флота с права на командир на бригада. През Първата балканска война (1912–1913) под негово ръководство българският флот не само отбранява черноморския бряг, но нанася и удари по морските комуникации на турския военен флот, между които атаката на крайцера «Хамидие». През 1913 г. е назначен за командир на 1–ва планинска дружина. На 1. I. 1915 г. е произведен в чин полковник. През Първата световна война (1915–1918) последователно заема длъжностите командир на жп дружина, началник-управление на жп съобщения, командир на жп бригада. След дойната се уволнява от армията (1919). Занимава се с научна дейност.

Награден е с орден «Св. Александър» — III ст. с мечове отгоре; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. на военна лента, V кл. на обикновена лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.

Люлебургаз-Бунархисарска операция

Това е една от най-забележителните операции не само в българското, но и в европейското военно изкуство. За първи път в практиката на европейските армии се създава оперативно обединение, по-голямо от армия. За първи път в новата ни история българската войска прави пробив на подготвена полева отбрана.

Победата при Лозенград създава условия за развитие на успеха и за пълен разгром на Източната турска армия. Тази възможност обаче не се използва от българското Главно командване, което прекратява преследването, и това позволява на турските войски да се оттеглят и организират за отбрана на рубежа Люлебургаз — Бунархисар — р. Караагач дере.

Операцията се провежда от 1–ва и 3–та българска армия — общо шест дивизии (от тях една кавалерийска) — всичко 160 360 души с 360 оръдия и 160 тежки картечници.

Замисълът предвижда с удари по фланговете да се обкръжи и разгроми противникът. Главният удар се нанася от 3–та армия в направление Лозенград — Бунархисар — Чорлу, а другият от 1–ва армия към Люлебургаз — Чорлу. Част от силите на 3–та армия ангажират противника по фронта. Кавалерийската дивизия получава задача да проникне дълбоко в разположението на противника. За добиване на по-точна разузнавателна информация командването на 3–та армия иска и получава два самолета. Войските на 2–ра армия продължават действията си по блокиране на Одринската крепост.

Използвайки паузата в бойните действия, турското командване извършва прегрупиране на войските си в Тракия. От състава на Източната армия се изважда 3–ти корпус и с подведените от Виза и Сарай 17–и и 18–и корпус се сформира 2–ра източна армия. Отбраната си турците изграждат по хребетите източно от р. Караагач дереси в две позиции, на които се изработват позиции за пехотата и площадки за артилерията и картечниците. Общо турските сили, съсредоточени на рубежа Люлебургаз — Бунархисар, наброяват 20 съединения (18 пехотни, една кавалерийска дивизия и една кавалерийска бригада) около — 130 000 души, 340 оръдия и 100 картечници. Съотношението на силите е, както следва: 1,2:1 в личен състав; 1:1 в артилерия и 1,6:1 в картечници в полза на българската войска.

Замисълът на турското командване предвижда с отбрана на подготвения рубеж с 1–ва и част от 2–ра източна армия да се прикове ударната групировка на българската армия и като се нанесе контраудар с основните сили на 2–ра източна армия в направлението Бунархисар — Лозенград, да се постигне обрат във войната.

Изнасянето на българските войски от района на Лозенград започва на 14 октомври. До обяд на следващия ден 3–та армия с десния си фланг (5–а пехотна дивизия) достига Бунархисар и атакува от движение частите на 3–ти турски корпус, като ги отхвърля. До края на деня дивизията достига главната турска позиция при Пуралия. В центъра 4–та преславска пехотна дивизия към 15,00 часа излиза пред турските позиции, а левият фланг на армията (6–а пехотна дивизия) едва вечерта достига пред Люлебургаз. Първа армия се изнася с десен отстъп на 3–та армия.

Решаващ за хода на операцията се оказва 16 октомври. Войските на 3–та армия продължават настъплението си по целия фронт. На направлението на главния удар към Бунархисар се проявява контраударът на 2–ра източна армия, а към Караагач войските от центъра спират от плътния огън на противника. На десния фланг на армията 6–а пехотна дивизия прави безуспешен опит да настъпи на изток от Люлебургаз. Създава се критична обстановка. Втора източна армия отхвърля главната ударна групировка западно от Бунархисар, което налага 1–ва армия да ускори придвижването си към Люлебургаз. До успех се стига едва след обяд, когато войските от центъра (4–та пехотна дивизия) успяват да извършат малък пробив при Караагач. За да използва този успех и да отрази контраудара на противника, командващият 3–та армия генерал-лейтенант Радко Димитриев извършва прегрупиране. Артилерията се разделя на две групи: едната — за разширяване на пробива, а другата за спиране удара на противника. Войските от десния фланг и центъра се съсредоточават на фронт 6–8 км. За подобряване на управлението се създават съединените армии (1–ва и 3–та армия) и се променя замисълът на операцията. Вместо притискане на противника на юг към Чорлу главният удар на съединените армии се насочва от центъра на противниковата отбрана на североизток към Чангора за притискане към Странджа планина.

През следващите три дни (17, 18 и 19 октомври) операцията се развива по новия замисъл. С лявото си крило 3–та армия отразява противниковия контраудар, а с основните си сили (4–та и 6–а дивизия) разширява пробива по фронта на 12–15 км и в дълбочина на около 15–20 км. По такъв начин се застрашава левият фланг на 2–ра източна армия и тя отслабва натиска си при Бунархисар срещу левия фланг на 3–та армия. В решително настъпление преминава и 1–ва армия. Кавалерийската дивизия се изнася южно от р. Ергене. Устойчивостта на турската отбрана рязко се нарушава. Създават се благоприятни условия за обкръжаване на противника. За да избегне това, турското командване решава да оттегли войските си към Чаталджа. Това оттегляне бързо се превръща в паническо бягство с изоставяне на голямо количество въоръжение и войсково имущество. Турското правителство прави предложение за спиране на действията и сключване на примирие.

⇐ Предыдущая 1 2 3 4 567 8 9 10 Следующая ⇒