Втори артилерийски полк 4 страница

Награждаван е с българския военен орден «За храброст II и IV ст., 2 кл.; с орден «Св. Александър» — I ст. с мечове, III ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга II ст.

ДОБРЕВ, Димитър Добрев (12. II. 1868 г., Русе–11. IV. 1944 г., В. Търново) — капитан I ранг от флота.

Завършва основно образование в родния си град. Като стипендиант на Славянския комитет учи в Московското реално училище, през 1883 г. се завръща от Русия и постъпва във Военното училище в София. Като юнкер участва в Сръбско-българската война (1885). Участва в детронацията на княз Александър I, заради което е разжалван и изпратен като редник в 7–и пехотен преславски полк. По-късно полага изпит по програмата на Военното училище. На 1. I. 1891 г. е произведен в чин подпоручик. През 1893 г. е преведен в Дунавската флотилия. На 1. I. 1894 г. е произведен в чин мичман I ранг. През 1896 г. учи пиротехническо, минно и артилерийско дело в Австрия, а по-късно завършва артилерийски клас в Русия. На 1. I. 1900 г. е произведен в чин лейтенант. Служи като старши офицер на кораба «Надежда». Участва в Руско-японската война (1904–1905), отличава се в голямото морско сражение при Цушима, попада в японски плен. През 1906 г. се завръща в България, където е произведен в чин капитан-лейтенант. От 1907 до 1911 г. заема различни длъжности във Военноморския флот: началник на Машинното училище, началник на морската минна отбрана, командир на учебния крайцер «Надежда». През 1911 г. е уволнен от флота по искане на цар Фердинанд. При започването на Първата балканска война (1912–1913) е мобилизиран във флота. Първоначално не заема отговорна длъжност, но по-късно е назначен за командир на подвижната отбрана във Варна. Под негово ръководство отрядът торпедоносци започва активни действия. С името му е свързан най-големият боен успех на Българския черноморски флот през войната. На 20. XI. 1912 г. под негово командване четири миноносеца — «Летящи», «Смели», «Строги» и «Дръзки», атакуват южно от нос Калиакра турски военни кораби, сред които кръстосвачът «Хамидие». В 0,43 часа от разстояние 500 м торпилата на «Дръзки» улучва «Хамидие» и го изважда от строя. След този успех турците се отказват от морския път Кюстенджа — Цариград и фактически вдигат блокадата на българските морски пристанища. След войната капитан I ранг Добрев преминава в запаса. Умира във В. Търново, а през 1945 г. тленните му останки са пренесени във Варна.

Награждаван е със Знака на войнишкия орден «За храброст» — IV ст.; с орден «Св. Александър» — IV ст. и орден «За заслуга» на военна лента.

Драмска пехотна бригада

Сформирана е на 18. IV. 1913 г. с щаб в Драма. Състав: 69–и и 70–и пехотен полк. С приключване на бойните действия се разформирова, а от състава й се формира 10–а беломорска дивизия. Към 16. VI. 1913 г. е към 2–ра армия в състав: офицери, подофицери и войници — 8583, пушки — 6945, оръдия — 18 и коне — 1883.

Допълващи дружини

Създават се към всеки полк, който е напуснал мирновременния си гарнизон. Приемат за обучение млади войници и изпращат попълнения на съответните полкове. През 1912 г. допълващите части наброяват 53 927 души, 1411 коня и 134 каруци.

ДЯЛОВ, Васил Дялов (12. XII. 1859 г., Котел–16. XI. 1938 г.) — генерал-майор от пехотата.

Завършва Военното училище в София с първия випуск. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 20–а варненска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, а на 30. VIII. 1885 г. в чин капитан. След Сръбско-българската война служи в 8–и пехотен приморски и 24–ти пехотен черноморски полк. На 17. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 1. I. 1892 г. в чин подполковник, а на 1. I. 1896 г. в чин полковник. Командва 1–ва бригада от 6–а пехотна дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на Хасковския отряд, който изтласква турците от Кърджали и осигурява тила на 2–ра българска армия при Одрин. По-късно е началник на 11–а пехотна сборна дивизия. Участва в обсадата и щурма на Одринската крепост като началник на Южния отдел от Източния сектор. В Междусъюзническата война (1913) с 11–а пехотна дивизия се сражава с гръцката армия в Западна Тракия и участва в нейното обкръжение в Кресненското дефиле. На 22. VI. 1913 г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Първата световна война заема длъжността офицер за поръчки при Министерството на войната. От февруари 1917 г. е началник на Беломорската дивизионна област, а от октомври 1918 г. на Тракийската дивизионна област. След войната излиза в запаса.

Награждаван е с военен орден «За храброст» — III и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — IV и V ст.; народен орден «За военна заслуга» — III и IV ст., и орден «За заслуга» на обикновена лента.

Единадесета пехотна сборна дивизия

Сформирана на 10. X. 1912 г. след първото примирие във войната. Състав: офицери, подофицери и войници — 24 399, коне — 4119, пушки — 20110 и оръдия — 68. Разформирована на 25. VIII. 1913 г. Участва в бойните действия за овладяване на Одринската крепост.

Единадесети пехотен сливенски полк

Сформиран с Указ № 61/23. XII. 1885 г., влиза в състава на 6–а пеша бригада. Участва в Сръбско-българската война (1885). През 1912 г. има състав: офицери — 46, чиновници — 4, подофицери и войници — 5304, коне — 606, волове — 99, обикновени коли — 46, товарни — 248, специални — 3, пушки и карабини — 3068, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна балканска дивизия.

Ереклер

На 9. X. 1912 г. 5–а пехотна дивизия от 3–та армия води ожесточени бойни действия към Ереклер. Към 13,00 часа авангардът на нейната 1–ва бригада минава през Ереклер и на излизане от селото завързва престрелка с авангарда на 7–а низамска дивизия. Командирът на бригадата развръща целия авангард и го усилва с още две дружини от 2–ри пехотен полк и насочва основните сили за обхват на левия турски фланг. В това време командирът на 7–а низамска дивизия получава сведение за настъпващата от Алмачик 2–ра бригада от 5–а пехотна дивизия, забелязва и отстъплението на Афионкарахисарската дивизия при Ескиполос, но счита, че и там настъпва българска пехота и заповядва дивизията да премине към отбрана на масива Каракая. Под напора на 1–ва бригада турските войски се оттеглят силно разстроени и с големи загуби, без да могат да се организират за отбрана. Към 16,30 часа те спират зад р. Сърсуват. На 800–1000 м от тях занощуват нашите дружини. Втора бригада нощува на позиции западно от Кадъкьой. Трета бригада пристига в Ереклер и се разполага на бивак западно от него. Второешелонната 6–а пехотна дивизия на 3–та армия също достига Ереклер.

В 4,15 часа на 10. X. 1912 г. командирът на 5–а пехотна дивизия получава заповед за настъпление. В решението на командира на дивизията заляга идеята за концентрична атака, но той не знае къде се намира 2–ра бригада. Праща заповедта до нея с офицери за свръзка, но те не могат да я намерят навреме и тя не взема участие в боя.

Към 9,00 часа започва настъпление 1–ва бригада. Най-напред противникът е забелязан от 2–ри пехотен полк. Той бързо се развръща срещу десния турски фланг. Тук е насочен и затъналият в калните ниви 5–и пехотен полк. Открива огън нашата артилерия. Турските колони спират настъплението и започват да отстъпват. Вдясно от 2–ри полк се развръща 5–и пехотен полк. До 14,00 часа боят се води с променлив успех.

Командващият армията генерал-лейтенант Р. Димитриев още от сутринта е в Ереклер. Той заповядва срещу десния турски фланг да се въведе и 3–та бригада, а срещу левия — 7–и пехотен полк от 4–та пехотна дивизия и 35–и пехотен полк от 6–а пехотна дивизия. У турците настъпва колебание. В същото време командирът на 7–а низамска дивизия получава заповед за отстъпление към Лозенград. Под натиска на 5–а пехотна дивизия оттеглянето на турците прераства в бягство. Въпреки проливния дъжд нашите поделения преследват устремно противника и до вечерта достигат Лозенградските фортове. Започва подготовка за атака на Лозенград на другия ден.

В срещния бой при Ереклер нашите войски проявяват висок боен дух и бойно майсторство. Тук командирите от всички степени ръководят непосредствено бойните действия. Успешно се осъществява преследване.

С победата при Ереклер фактически борбата за Лозенград завършва. В резултат на неуспешните боеве на 9 и 10 октомври на рубежа Одрин — Лозенград Източната турска армия е обърната в бягство. Нейните главни сили в безредие се оттеглят към Бунархисар и Люлебургаз.

Ескиполос и Петра

На 9. X. 1912 г. към 15,00 часа 3–ти турски корпус в състав от три дивизии заема за отбрана височините на 2,5 км южно от Ескиполос.

Докато корпусът формира бойния си ред, в района на Карамза пристига 3–та бригада (43–ти и 44–ти пехотен полк) от 4–та пехотна преславска дивизия и 19–и пехотен полк от 1–ва бригада на същата дивизия. До вечерта те се развръщат в дълбок боен ред. Трета бригада заема гората югоизточно и височините южно от Карамза, а 19–и пехотен полк заема Ескиполос. Поради тъмнината атаката се отлага за 5,30 часа на 10 октомври.

Сутринта на 10 октомври нашите части започват устремна атака, но без артилерийска поддръжка поради гъстата мъгла. Срещу основните сили на 3–ти корпус (23 табора, 13 батареи, 2 картечни роти и 4 ескадрона) настъпват нашите (12 дружини, 9 батареи и 3 картечни роти). В мъглата дружините се доближават на 700–200 крачки от противника. Някои от войниците викат на турски «Да живее падишахът!». Тези викове заблуждават турците и те прекратяват стрелбата. Следва мощен щиков удар в турските, окопи. След кратка ръкопашна схватка, а някъде и без да дочакат удара, първоешелонните табори се разбягват и всяват паника във второешелонните части. Личната намеса на командира на корпуса Махмуд Мухтар паша и неговия щаб ограничават паниката и турците се организират за нова съпротива по височините северозападно от Петра.

В това време нашата артилерия сменя позициите си. Макар и без артилерийска поддръжка, нашите дружини не спират настъплението. Към обяд те са на около 800 м от предния край на противника. В това време артилерията открива огън от новите позиции. Започва огневи двубой. Излива се пороен дъжд. Нашата артилерия с точния си огън нанася значителни загуби на турските батареи и пехота. На левия турски фланг един табор се вдига в контраатака и започва да обхваща фланга на 3–та дружина от 43–ти пехотен полк. Командирът на дивизията вижда заплахата и подкрепя дружината с артилерийски огън. Четвърта и 1–ва дружина от същия полк се притичват на помощ. Тук е насочена и една картечна рота. Турският табор не само е спрян, а и обърнат в бягство. Силният огън на настъпващите наши дружини, мощното «Ура!» и виковете «На нож!» обръщат в бягство целия ляв турски фланг. На бойното поле остават обози, боеприпаси, оръдия, ранени, дори и палатката на командира на 3–ти корпус заедно с оборудването.

Нашите полкове започват укрепване на успеха на изоставените турски позиции. Към 16,00 часа 43–ти пехотен полк преминава в преследване и вечерта достига Куюнгяур. Силният дъжд и мъглата пречат да продължи преследването и той се връща да нощува в Петра.

При Ескиполос и Петра лявата колона на 4–та пехотна дивизия нанася поражение на превъзхождащ противник и го обръща в бягство. Липсата на свежи части, бързина и настойчивост от страна на командването осуетяват по-нататъшното преследване. Независимо от това успехът предотвратява удара на 3–ти корпус срещу фланга и тила на 1–ва армия и осигурява условия за бързо овладяване на Лозенград. Това влияе на окончателното решение на турското командване да изостави Лозенградския укрепен район.

Етапни инспекции

Формират се по време на войната със задача да поддържат пътищата в тила на Действуващата армия.

Етапни комендантства

Военновременни формирования на Главното тилово управление при ЩДА. Те имат за задача да осигуряват продоволствието, транспорта, свързочната служба и медицинското обслужване на войската.

ЖЕКОВ, Никола Тодоров (25. XII. 1864 г., Сливен–1. XI. 1949 г., Фюсен-Алгой, Бавария, Германия) — генерал от пехотата.

Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във 2–ри артилерийски полк в Шумен. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик. Завършва генералщабната академия в Торино, Италия (1898). Служи във 2–ри артилерийски полк, офицер за поръчки в ГЩ. На 2. VIII. 1894 г. е произведен в чин капитан, а на 1. I. 1901 г. в чин майор и назначен за преподавател във Военното училище. От 1903 г. е началник на Школата за запасни подпоручици в Княжево. На 1. I. 1905 г. е произведен в чин подполковник, а на 18. V. 1909 г. в. чин полковник. От 1910 г. заема длъжността командир на 1–ви пехотен софийски полк, а от март 1912 г. е началник на Военното училище. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на щаба на 2–ра армия, която настъпва на Тракийския военен театър към Одринската крепост. Участва в щурма и овладяването на крепостта през март 1913 г. По време на Междусъюзническата война (1913) е болен. След войната е назначен за началник на щаба на окупационните войски в Западна Тракия. На 2. VIII. 1915 г. е произведен в чин генерал- майор, а на 5 август е назначен за военен министър. На 1 октомври с. г. е назначен за главнокомандващ Действуващата армия. На този пост остава през Първата световна война. На 6. X. 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След войната е уволнен от армията — 4. Х. 1918 г. Отдава се на научна и литературна дейност. Избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на ордена «За храброст» в България. На 6. V. 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата. През септември 1944 г. емигрира в Германия.

Кавалер на военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; на орден «Св. Александър» — I cт. с мечове и Великия Кръст на същия орден без мечове; на народен орден «За Военна заслуга» — IV ст. на обикновена лента.

Железопътна дружина

Съгласно Указ № 193/31. XII. 1907 г. се формира жп полк от железопътни дружини. От 31. XII. 1908 г. жп полкът се разформира в дружина с 4 експлоатационни роти. Участва по време на войната в строителството на жп линии и осигуряването на жп превози.

ЖОСТОВ, Константин Антонов (30. IX. 1867 г., с. Гайтаниново, Гоцеделчевско–30. VIII. 1916 г., Кюстендил) — генерал-майор (ГЩ).

Участва в Сръбско-българската война като доброволец в ученическия легион. Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен за командир на батарея в 3–ти артилерийски полк. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик, а на 2. VIII. 1984 г. в чин капитан. Завършва през 1897 г. висшия артилерийски курс във Виена. Служи в Артилерийската инспекция. На 2. V. 1902 г. е произведен в чин майор и назначен за началник на строево-домакинска част в Артилерийската инспекция. На 18. V. 1906 г. е произведен в чин подполковник. От 1907 г. е военно аташе в Санкт Петербург, а от 31 декември с. г. — военно аташе в Париж. През 1909 г. е назначен за началник на щаба на 8–а пехотна тунджанска дивизия. На 4. IX. 1910 г. е произведен в чин полковник, а от март 1912 г. заема длъжността началник на Школата за запасни подпоручици. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на щаба на 3–та армия, а по време на Люлебургаз-Бунархисарската операция и при атаката на Чаталджанската позиция изпълнява длъжността началник на щаба на съединените 1–ва и 3–та армия (ноември 1912). След примирието с Турция е военен съветник в българската делегация за подписването на Лондонския мирен договор (1913). След Междусъюзническата война е командир на 1–ва бригада от 7–а пехотна рилска дивизия, а от април 1915 г. — началник на дивизията. На 15 август с. г. е произведен в чин генерал-майор. При включването на България в Първата световна война е назначен за началник на щаба на Действуващата армия (до август 1916).

Награден е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — II и III ст. с мечове по средата; народен орден «За военна заслуга» — IV ст., V ст. с корона; орден «За заслуга» на обикновена лента.

Загуби на българската армия

По време на Първата балканска война българската армия губи от своите редове 84 454 души. От тях 45 000 убити и безследно изчезнали и 39 454 ранени.

«Зор-заман»

Наименование на първия български фронтови вестник излязъл в 4 броя. Първият брой излиза на 9. XII. 1912 г.

ИВАНОВ, Никола Иванов (18. II.1861 г., Калофер–10. IX. 1940 г; София) — генерал от пехотата.

Учи в Априловската гимназия в Габрово и Императорския лицей «Галата-Capай» в Цариград. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877–1878). След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и получава назначение в Източнорумелийската милиция. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1885 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. На 9 септември с. г. е произведен в чин капитан и назначен за началник на щаба на Търново-Сейменския отряд. По време на Сръбско-българската война (1885) е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот. След войната е флигеладютант на княз Александър I Батенберг. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. — полковник. Служи като началник на отделение във военното министерство, помощник-началник и началник на Генералния щаб (1894–1896). От 1896 до 1899 г. е назначен за военен министър, след това за началник на 4–та пехотна преславска и 2–ра пехотна тракийска дивизия. На 15. XI. 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1907 г. е началник на 2–ра военноинспекционна област. На 2 август е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата балканска война (1912–1913) е командващ 2–ра армия, която воюва на Тракийския военен театър. Под неговото ръководство се организира обсадата и превземането на Одринската крепост (март 1913). В Междусъюзническата война (1913) неговата 2–ра армия води тежки боеве срещу цялата гръцка армия от Кукуш до Горна Джумая (дн. Благоевград). В края на юли 1913 г. е отзован от командването на армията и назначен за офицер за поръчки при Главното командване. На 7 август с. г. е уволнен. По време на Първата световна война остава в запаса. Изявява се като общественик и публицист. Избран е за председател на дружеството на запасните офицери в София. На 6. V. 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата.

Награден е с военен орден «За храброст» — II ст. и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II, III и IV ст. с брилянти; народен орден «За военна заслуга» — I ст. Той е един от седемте офицери, удостоени със званието «Почетен флигеладютант» на държавния глава.

Издръжка на армията

През 1912 г. са отделени 21,32% от бюджета на страната, което се равнява на 40 501 000 лева.

Изпитателна техническа комисия

Сформирана през 1912 г. в Артилерийски отдел. Занимава се с въпросите по изпитанието на оръжията и способите на стрелба. Съставена е от офицери от Софийския гарнизон.

Източен сектор

Реките Марица, Тунджа и Арда разделят Одринската крепост и прилежащата й местност на четири естествени сектора: Северозападен, Западен, Южен и Източен.

Съгласно замисъла на командването на 2–ра армия за провеждане на Одринската операция в участъка на Източния сектор трябва да се нанесе главният удар, а в останалите сектори — Северозападен, Западен и Южен — спомагателни. В Източния сектор действат 50–и, 23–ти, 53–ти, 54–ти и 56–и пехотен полк, 1–ва бригада от 11–а пехотна дивизия и 2–ра бригада от 8–а пехотна дивизия, артилерийски, инженерни, конни и интендантски части. Силите и средствата на Източния сектор са, както следва: 71 000 души и 230 оръдия, а на противостоящия противник — 40 000 души и 160 оръдия.

За началник на сектора се назначава генерал-майор Георги Вазов, брат на Иван Вазов.

За подобряване управлението на войските от сектора генерал Вазов го разделя на два дивизионни отдела (Северен и Южен), а тях от своя страна на бригадни участъци.

Настъплението на войските започва в 4,00 часа на 12. III. 1913 г. без артилерийска подготовка. Зад щурмовите колони се движат придружаващите артилерийски батареи с готовност за развръщане и прикриване на войските. След около час частите на Северния и Южния отдел достигат загражденията на противника. Въпреки турския огън определените групи правят проходи и войските преминават на удар с «на нож». Противникът не издържа и започва да се оттегля към главната фортова линия. Частите на 2–ри бригаден участък на Северния отдел заемат хребетите Маслак, Комлук и Малтепе. Трети бригаден участък овладява Ескикомлук, Енксерджи, Бекчили и Мезартепе, а тези на първи бригаден участък съдействат на втори от север за овладяването на Маслак. С най-голям успех се увенчават действията на 23–ти шипченски, 10–и родопски, 32–ри загорски и 29–и ямболски пехотен полк.

Със заемане на турските позиции придружаващата артилерия се развръща и открива огън по оттеглящия се противник. Под нейното прикритие към овладените хребети се изнася и полевата гаубична артилерия (бригадните групи). Крепостната артилерия (армейските групи) също открива огън, възпрепятства резервите на противника и не му дава възможност да проведе контраатака. Конният отряд на сектора през цялото време на атаката се движи по долината на Марица, очиства я от турски съпротиви и охранява левия фланг на Южния отдел.

След овладяването на предната турска позиция в сектора се създават условия за пробив на главната фортова линия. В някои от бригадните участъци подемът сред войските е изключителен. Командването на армията в стремежа си за максимално използване на успеха незабавно поставя задача за продължаване на настъплението и през деня. Войските от главната ударна групировка настъпват, но срещат силна турска съпротива. За да не се разколебаят от понесените загуби и за създаване на по-добра организация и подготовка на настъплението им, командването на армията се принуждава да спре атаката и да се върне към първоначалния план.

Щурмът на главната турска позиция започва вечерта на 12 март и се предшества от артилерийска подготовка, която продължава с различна интензивност на огъня до 22,00 часа През това време щурмовите колони подготвят атаката. Извършва се прегрупиране. Частите на 2–ри и 3–ти бригаден участък се съсредоточават срещу най-важните обекти — фортовете Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Йълдъзтабия. Войските на 1–ви бригаден участък получават задача да атакуват форта Таштабия и да съдействат на войските на 2–ри участък. За сигнал за атаката се определя изгревът на луната, усилен 15–минутен налет на артилерията и 10–минутна пауза.

В 22,40 часа на 12 март луната изгрява. Артилерията усилва интензивността на огъня по предварително пристреляните цели от фортовия пояс, а пехотата започва настъплението. Към 2,00 часа на 13 март 10–и пехотен полк излиза пред позициите на противника и без да дочака завършването на проходите, се вдига на удар. Само за половин час е овладян фортът Айджиолу и войските се насочват към Кестенлик.

Трудно се развива настъплението на 23–ти пехотен полк, където турците със силен огън спират придвижването му. В този критичен момент 1–во артилерийско отделение на 5–и артилерийски полк под командването на майор Друмев се изнася на огневи позиции пред пехотата и от упор открива силен огън. Това довежда до успех и в 4,00 часа се овладяват фортовете Айвазбаба, Йълдъз и Топйолу. Отбраната в направлението на главния удар се пробива. Скоро над джамията «Султан Силим» се развява знамето на победата, побито от редник Михо Георгиев от 29–и пехотен полк, а редник Иван Балахуров от същия полк пленява командващия турския гарнизон Шукри паша. До обяд градът е овладян.

В действията за пробива на турската отбрана при Одрин войските от Източния сектор проявяват най-добрите качества на българския войник — смелост, инициативност и съзнателност. В заповедта си от 13. III. 1913 г. генерал Г. Вазов пише: «Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин!»

Иллеритабия

В боевете на Чаталджанската позиция особено се отличава 29–и ямболски полк. На 5 ноември в 6,00 часа първата му дружина, водена от капитан Пирузев, достига безшумно турските окопи пред форта Иллеритабия и без стрелба, с удар «На нож!» се хвърлят в турските окопи. Изненадани, турските войници не оказват никаква съпротива. Почти всички са избити в окопите или в бягство към укреплението. Докато се води боят в окопите, пристига и втората дружина на полка. Двете дружини едновременно се хвърлят за овладяване на форта. Събудени от шума и гърмежите, турските войници откриват огън, но това не смущава ямболци. Дружините във вериги с ускорени крачки прегазват четириредната телена мрежа пред укреплението и изведнъж се оказват пред турските войници. Следва светкавичен удар с нож. Противникът не издържа и побягва, но само малка част успява да намери спасение в мъглата.

Фортът е овладян. Това е най-сериозният успех за нашата армия при Чаталджа. С овладяването на този важен опорен пункт всъщност се осъществява вклиняване в главната позиция на противника. За съжаление, този успех не е развит. Турската артилерия открива огън по форта. По него открива огън и нашата артилерия, тъй като нашето командване не знае, че фортът е овладян от двете дружини. Турското командване хвърля два полка, за да овладее отново форта. Оставени без всякаква поддръжка и попаднали под двоен артилерийски огън, двете дружини към 10,00 часа са принудени да се оттеглят.

Едва след тяхното оттегляне на командването става ясно, че Иллеритабия е бил овладян от смелите ямболци.

Не е по-добро положението и при турците. Те също не знаят, че фортът е овладян от дръзките българи. Сутринта на 18 октомври главнокомандващият Източната турска армия Абдулах паша със свитата си инспектира фортовете. Когато наближава Иллеритабия, в гъстата мъгла е посрещнат от силен пушечен огън и е ранен в крака. Бързо изнесен назад, той заповядва цялата турска артилерия, която има възможност, да открие огън по форта и да се контраатакува с два полка.

Инженерна техника и въоръжение

В навечерието на Първата балканска война (1912–1913) техниката и въоръжението са съсредоточени в три пионерни дружини на постоянен гарнизон в София, Ямбол и Шумен; една телеграфна дружина, дислоцирана в столицата; една понтонна дружина, квартируваща в Никопол; една железопътна дружина в София и в главния инженерен склад с инженерна работилница. Стрелковото въоръжение за инженерните войски е недостатъчно. Личното оръжие на войнишкия състав е карабина «Манлихер» (вж. Кавалерийско въоръжение). Поради недостига на карабини някои инженерни части заминават за фронта без оръжие. Едва в хода на бойните действия те се въоръжават с част от доставените от Австрия 15 000 пушки и 10 000 карабини «Манлихер».

Личното офицерско оръжие е сабя, обр. 1905 г., и пистолет «Парабелум» или револвер «Смит и Уесън» (вж. Пехотно въоръжение).

При мобилизацията трите пионерни дружини формират девет пионерни дружини (всяка от които е с две пионерни роти), които преминават в подчинение на командирите на съществуващите до този момент девет пехотни дивизии, девет инженерни парка, девет нестроеви взвода, три допълващи и три колоездачни роти, три гълъбни станции и обози за съществуващите технически роти. Те ползват значителна и разнообразна материална част в зависимост от задачите — строителство, минноподривно дело, фортификация и други. Мостовата рота в дивизионната пионерна дружина разполага със 70–метров понтонен и 80–метров мост на козлови опори — австрийска конструкция, а колоездачните роти имат на разположение 276 велосипеда. По време на войната българската армия разполага и с 2 мотоциклета.

Телеграфната дружина развръща девет телеграфни полуроти за дивизионните пионерни дружини, три парка за щабовете на армиите, един парк за Главната квартира, радиотелеграфно отделение, телеграфен парк и допълваща телеграфна полурота. Тя осигурява проводна свръзка с щаба на армията и с частите на пехотните дивизии чрез зачислената й техника и материали (вж. Средства за свръзка).

Понтонната дружина с личен състав от 641 души взема участие във войната с две понтонни роти, девет мостови полуроти, допълваща полурота, нестроеви взвод и санитарен персонал. Всяка една от двете понтонни роти разполага с по един 105–метров лек понтонен мост. Целият материал е натоварен на 60 специални коли, а обозът е запрегнат с 343 коня. Мостовите полуроти имат щатен 40–метров мост с товароподемност да издържа полска артилерия. Поради това, че е еднотипен и тежък, някои от пехотните дивизии не могат да го използват. Повечето мостове се строят с подръчни средства, и то не от мостоваците, а от пионерите. На 8. X. 1912 г. при прехвърлянето на части от 8–а пехотна тунджанска дивизия на десния бряг на Марица мостовата полурота построява мост при с. Пашакьой, като за целта освен щатния 40–метров мост се използва и подръчен материал, взет от селото. След като влиза в подчинение на 2–ра армия, понтонната дружина с материалната си част построява два понтонни моста на Арда при с. Делиелес и понтонен мост на Марица при Кадъкьой (дн. Капитан Андреево). На 20. XII. 1912 г. втора рота заминава за гара Урли, където получава 200–метров комплект, нов турски, мост пленен от нашите войски, с който е компенсиран недостигът на понтони. Същата рота построява този мост на Марица при Омурбей, южно от Одрин. До падането на крепостта този мост служи за свръзка между Южния и Източния сектор.

⇐ Предыдущая 1 2 345 6 7 8 9 10 Следующая ⇒