Втори артилерийски полк 2 страница

Артилерийско въоръжение

През 1904 г. българската артилерия започва да се превъоръжава с нова скорострелна материална част. През месец ноември е направена най-значителната до този момент военна поръчка. С фирмата «Шнайдер-Крьозо» е подписан договор за 324 броя 75–мм скорострелни полски оръдия «Шнайдер». Те са с дължина 32 калибъра, маса на позиция 1050 кг, маса на снаряда 6,5 кг, начална скорост 500 м/сек и далекобойност 6000 м. При всяко оръдие има 38 снаряда, а в зарядната кола — 98 снаряда. С тези оръдия през следващите години се превъоръжават всички полски батареи, а съществуващите 87–мм нескорострелни оръдия са извадени в резерв за мобилизационни нужди.

Планинската артилерия се превъоръжава със 75–мм скорострелни планински оръдия «Шнайдер» с дължина 16 калибъра, маса на позиция 506 кг, маса на снаряда 5,1 кг, начална скорост 330 м/сек и със 75–мм скорострелни планински оръдия «Круп» с дължина 14 калибъра, маса на позиция 446 кг, маса на снаряда 5,1 кг, начална скорост 330 м/сек.

За крепостната артилерия, която е въоръжена с най-различни системи оръдия, са закупени 150–мм Д/12 скорострелни гаубици с дължина 12 калибъра, маса на позиция 1810 кг, маса на снаряда 40 кг, начална скорост 260 м/сек. По проект на артилерийския инженер подполковник Калин Найденов фирмата «Шнайдер» произвежда 150–мм гаубица не на платформа, а на полски лафет с еластична рилна лопата. Така преустроена, гаубицата може да се използва като тежко полско оръдие. Изменение по български проект е направено и в зарядната камера на 120–мм Д/28 оръдие, което е с дължина 28 калибъра, маса на позиция 2570 кг, маса на снаряда 20 кг, начална скорост 500 м/сек. От фирмата «Грюзонверк» в Магдебург са получени и 30 броя 57–мм скорострелни куполни оръдия.

За сформираните през 1911 г. 3 гаубични батареи са доставени 120–мм скорострелни гаубици с дължина 13 калибъра, маса на позиция 1370 кг, маса на снаряда 20,65 кг, начална скорост 150–330 м/сек. Тази система полски гаубици «Шнайдер» се оказва много подходяща и по време на бойните действия показва своите предимства.

Основните характеристики на доставените артилерийски системи оръдия и гаубици за полската и планинската артилерия показват много добри качества. Те са сравнително леки и скорострелни, със значителна начална скорост и пробивна сила. Това обаче не може да се каже за крепостната артилерия. Всички крепостни системи, включително и новата 150–мм гаубица, са тежки, трудноподвижни и непригодни за бързо придвижване с конска тяга. Едновременно с превъоръжаването на българската артилерия с нова скорострелна материална част се извършва и превъоръжаването й с оптически прибори. Освен съществуващите бинокли «Хюст» и «Гьорц» на въоръжение се приемат т. нар. Галилееви бинокли и бинокли «Крайс», с които се осъществява увеличение 6 пъти. За офицерите са внесени бинокли «Цайс» със същото увеличение. Доставени са и батарейни тръби «Гьорц» с увеличение 17 пъти, които предоставят добри възможности за наблюдение и позволяват оръдията да се насочват от закрита огнева позиция. Закупено е и известно количество далекомери «Гьорц» за артилерията и картечните роти. Стрелковото оръжие за личния състав в артилерийските части е артилерийската магазинна карабина «Манлихер» от двата образеца: «Манлихер», обр. 1890 г., се различава от пехотната пушка «Манлихер», обр. 1895 г. (вж. Пехотно въоръжение), главно по мерника, който е секторен, и по липсата на полуложа, маса 3060 г, дължина 1005 мм, начална скорост на куршума 580 м/сек. Прикладът не е облекчен. «Манлихер», обр. 1895 г. с маса 3060 г и дължина 1005 м, не се различава по други показатели от пехотната пушка, обр. 1895 г. (за личното оръжие на офицерския състав виж Пехотно въоръжение).

В навечерието на Първата балканска война българската армия разполага с 1108 оръдия. От тях 774 оръдия са в полската артилерия — 324 бр. 75–мм скорострелни оръдия «Шнайдер», 78 бр. 75–мм нескорострелни и 306 бр. 87–мм нескорострелни оръдия «Круп», 36 скорострелни и 30 нескорострелни 120–мм гаубици «Шнайдер». В планинската артилерия има 146 оръдия — 92 бр. 75–мм скорострелни оръдия «Шнайдер» и «Круп» и 54 бр. 75–мм нескорострелни оръдия «Круп». Крепостната артилерия разполага със 188 оръдия — 14 бр. 150–мм Д/30 оръдия, 24 бр. 150–мм Д/12 скорострелни гаубици, 12 бр. 120–мм Д/30 оръдия, 24 бр. 120–мм Д/28 оръдия, 6 бр. 120–мм Д/25 оръдия, 17 бр. 24–фунтови къси и дълги оръдия, 49 бр. 9–фунтови медни и стоманени оръдия, 12 бронзови 6–дюймови мортири и 30 бр. 57–мм куполни оръдия. Ясно е, че за възможностите на страната е направена значителна крачка напред в снабдяването на армията с артилерия, но тя все още не достига да покрие нуждите на пехотата. По броя на оръдията си дори полевата артилерия, която е най-многочислена, не е в състояние да задоволи нуждите съобразно с възприетия по онова време разчет — 4 оръдия на 1000 пехотинци. А в българската армия 4 оръдия се падат на 1600 пехотинци, т. е. тя е попълнена едва 75% по тогавашните изисквания. Освен това само около 50% от артилерийските оръдия и гаубици са модерни скорострелни системи. Останалите са без противооткатни устройства, полуизносени и стари образци. Крайно недостатъчен за обсадата на една силна крепост е крепостнообсадният парк. Тук едва 13% от оръдията са скорострелни. Артилерийските бойни припаси също са недостатъчни. За нескорострелните оръдия са осигурени по 530 снаряда, за скорострелните — по 727 и за обсадните — по 550 снаряда.

Независимо че снабдяването с артилерийска материална част е недостатъчно, в резултат на отличната подготовка на личния състав, на героизма и самообладанието на бойците и командирите българската артилерия има съществен дял за крайната победа във войната. Тя изпълнява с чест задачите по поддържането на действията на пехотата чрез мощен огън както в настъпление, така и в отбрана. За първи път в света при Одрин българската артилерия прилага нови форми на огневи маньовър и дава своя принос не само за развитието на българското военно изкуство, но и за развитието на световното военно изкуство.

Балонни отделения

Първо балонно отделение е към Въздухоплавателния парк в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски. Притежава 2 балона и 5 офицери.

По време на война отделенията стават 2, а след края на Втората балканска война образуват балонна рота.

Боен състав

В началото на войната в състава на Българската армия влизат: Щаб на Действащата армия, Главно тилово управление, 1–ва, 2–ра и 3–та армия, флот, Македоно-Одринско опълчение, армейски части, допълващи части, Народно опълчение и гранични части. Общо личен състав 599 879 души — 6757 офицери, 592 336 подофицери и редници и 786 чиновници; 116 442 коне и волове, 28 065 каруци, 36 леки коли, 3 камиона, 2 мотоциклета, 276 велосипеда, 239 картечници, 1116 оръдия, 29 самолета, 2 балона, 1 крайцер, 6 торпедни миноносеца, 2 миноносеца, 3 парахода, 3 яхти, 3 парни катера, 3 шлепа и 4 плота за минни заграждения.

Бойните действия на Седма пехотна рилска дивизия

При започване на войната 7–а пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров е включена в състава на 2–ра съюзна армия и е съсредоточена в района на Кадин мост — Ваксево — Слатино — Кочериново. Тя получава заповед да настъпи и овладее Царево село, Горна Джумая и в. Повлен. Срещу дивизията в района Струмица — Кочани — Царево село е разположен 5–и турски корпус.

След преминаване на границата в три колони 7–а пехотна рилска дивизия веднага атакува частите на противника. На 5/18. X. 1912 г. средната колона — 2–ра бригада (14–и пехотен македонски и 22–ри тракийски полк), овладява Царево село, а лявата колона от 3–та бригада (40–и и 50–и пехотен полк) освобождава Горна Джумая въпреки ожесточената съпротива на турските части при с. Бараково. Настъплението на дивизията продължава. Втора бригада овладява Пехчево, а 1–ва бригада (13–и пехотен рилски и 26–и пехотен пернишки полк) след ожесточени нощни боеве на 11/24 октомври завзема Кочани. Три дни по-късно, заплашени от обхождане на фланговете, турците се оттеглят и частите на дивизията овладяват Кресненското дефиле. На 16/29. X. 1912 г. те са посрещнати тържествено в Щип. Четири дни по-късно е освободена Струмица. След тежък бой на линията Пулево — Родово частите на 2–ра и 3–та бригада овладяват Рупелското дефиле и завземат Петрич. Победоносното настъпление продължава с освобождаването на Демирхисар и Кукуш. На 27. X./9. XI. 1912 г. рилци при проливен дъжд устремно атакуват авангарда на противника в блатистата местност при с. Айватово. Турските части правят опит за съпротива, но той завършва с бягство към Солун. В града е обкръжена турска групировка в състав от 27 000 души. Същия ден генерал Георги Тодоров получава съобщение от командира на 2–ра гръцка дивизия, че турската войскова част се е предала. За избягване на нежелателни инциденти 7–а пехотна рилска дивизия е спряна на достигнатата линия. На 29. X./11. XI. 1912 г. след споразумение с гръцкото командване две български дружини влизат в града. Така завършват действията на рилци в състава на 2–ра съюзна армия. Скоро след това дивизията е изтеглена от района на Солун и включена в състава на новосформираната 4–та българска армия за действие на Галиполския полуостров.

След денонсиране на примирието и подновяването на военните действия 7–а пехотна рилска дивизия взема участие в тежките отбранителни боеве срещу превъзхождащ по численост противник при Булаир. Рано сутринта на 26. I./8. II. 1913 г. турският булаирски корпус без артилерийска подготовка, под прикритието на мъглата започва мощно настъпление. По крайбрежието на Саройския залив настъпва Мюретебната дивизия, а по крайбрежието на Мраморно море — 27–а пехотна дивизия. Противникът се приближава незабелязано до охранението, което атакува и успява да отхвърли. В завързалия се ожесточен бой Мюретебната дивизия е спряна от огъня на българската артилерия, но 27–а дивизия прониква в позициите. Създава се критична обстановка за отбраняващия се в района на чифлика Доганарслан 22–ри пехотен тракийски полк. Командването на 7–а пехотна рилска дивизия взема бързи мерки за прегрупиране и съсредоточаване на свежи сили. В 14,00 часа 22–ри пехотен тракийски полк, усилен с три пехотни дружини, започва решителна контраатака. На много места се води тежък ръкопашен бой. Противникът е принуден да отстъпи. Към 16,30 часа чифликът Доганарслан е напълно овладян и целостта на отбраната на дивизията възстановена. В този бой противникът понася тежки загуби. От своя страна 7–а пехотна рилска дивизия дава 114 убити и 437 ранени (вж. Булаир).

БОРИС, княз Търновски, херцог Саксонски (30. I. 1894 г., София–28. VIII. 1943 г., София) — престолонаследник.

При раждането си е обявен за син на войската и е произведен в чин подпоручик. Зачислен е в състава на 1–ва рота от 6–и пехотен търновски полк. На 20. I. 1912 г. е произведен в чин капитан. В Първата балканска война участва като офицер за свръзка при началника на Щаба на Действуващата армия. Бойното си кръщение получава в боя за Свиленград. По-късно в състава на 7–а пехотна рилска дивизия участва в бойните действия при с. Ливазово и Демирхисар и влизането й в Солун. През март е на позициите при Булаир в състава на 4–а армия. Наравно с обикновените войници участва при овладяването на Одринската крепост. От 15. I. 1915 г. следва курса във Военната академия в София. След включването на България в Първата световна война заминава на фронта като офицер за специални поръчки при началника на Щаба на Действуващата армия. На 14. II. 1916 г. е произведен в чин майор, а в края на войната през 1918 г. в чин подполковник. На 3. X. 1918 г. е провъзгласен за цар на България под името Борис III. До смъртта си е върховен главнокомандващ българската войска. Кавалер е на най-високите български и много чуждестранни военни и граждански отличия.

БОСЕВ, Георги Петров (16. VII. 1864 г., Лясковец — неизв.) — полковник от артилерията.

На военна служба от 21. IX. 1881 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин подпоручик. Зачислен е в артилерията. Участва в Сръбско-българската война (1885). На 1. I. 1887 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1890 г. в чин капитан. Назначен е за временен командир на парка при Софийския артилерийски склад. На 1. I. 1895 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1904 г. в чин подполковник. От 1900 г. е началник отделение в 4–ти артилерийски полк, след това е председател на Д. К. в 3–ти артилерийски полк. На 19. II. 1911 г. е произведен в чин полковник, назначен е за командир на 2–ри планински артилерийски полк. През Първата балканска война (1912–1913 г.) заема длъжността началник на артилерията в Македоно-Одринското опълчение, което под командването на генерал Н. Генев се сражава в Източните Родопи, а след това в състава на 4–та армия при Шаркьой.

Носител е на военен орден «За храброст» — IV ст.; на орден «Св. Александър» — IV и V ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — 5 кл. на обикновена лента и орден «За заслуга» с военна лента.

Босилеградски отряд

Формиран е през 1913 г. Състав: седем пехотни дружини, една нескорострелна батарея, едно скорострелно отделение и два ескадрона.

БОЯДЖИЕВ, Климент Ефтимов (15. VII. 1861 г., Охрид, Македония–15. VII. 1932 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).

Учи в Софийската мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1883 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 4–та пехотна самоковска дружина, а след това е командир на рота в 1–ви пехотен софийски полк. През Сръбско-българската война (1885) е адютант в щаба на Западния корпус. След войната е ротен командир в 1–ви и 2–ри пехотен полк. На 24. III. 1886 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1888 г. в чин капитан. През 1893 г. завършва Генералщабната академия в Торино, Италия. След завръщането си е старши адютант в щаба на 5–а и 3–та пехотна дивизия, дружинен командир в 24–ти пехотен черноморски полк. На 1. I. 1894 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1899 г. в чин подполковник. Командва 8–и пехотен приморски полк и 2/4–а бригада (1908). На 1. I. 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1910 г. е назначен за началник на 4–та пехотна преславска дивизия. Същата година е произведен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912–1913) неговата 4–та пехотна дивизия е включена в състава на 3–та армия. В рамките на Лозенградската операция участва в сраженията при Селиолу, Гечкенли, Ескиполос и Петра, в резултат на което е разкъсана отбранителната линия на турците Одрин — Лозенград. След това в Люлебургаз-Бунархисарската операция с дивизията си извоюва победа при Карагач. След неуспешната атака при Чаталджанската укрепена линия поема командването на авангардните части на 1–ва и 3–та армия (ноември 1912 г.) и организира отбраната на позицията. През Междусъюзническата война (1913) командва маневрена група в състава на 5–а армия, която успешно атакува сръбските части на укрепената позиция Побит камък. След войната е назначен за военен министър (23. VIII. 1913 г.), по-късно — за началник на Щаба на Българската армия (1915). На 2. VIII. 1915 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война (1915–1919) е командващ 1–ва българска армия. През септември 1916 г. е уволнен от армията.

Награждаван е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. и орден «За заслуга» на военна лента. Той изработва през 1900 г. първата релефна карта на България.

БРАДИСТИЛОВ, Стою Петков (14. IX. 1863 г., Панагюрище–29. VIII. 1930 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).

На военна служба е от 17. IX. 1881 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1884 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1886 г. е произведен в чин поручик. Служи във 2–ри пехотен искърски полк, след това като офицер от ГЩ е зачислен в щаба на 2–ра пехотна бригада. На 1. I. 1889 г. е произведен в чин капитан. Завършва италианската генералщабна академия в Торино (1891). Служи като старши адютант в щаба на 3–та пехотна балканска дивизия (1892–1893). На 1. I. 1894 г. е произведен в чин майор, заема длъжността началник на щаба на 4–та пехотна преславска дивизия (1895–1898). На 14. II. 1899 г. е произведен в чин подполковник. През 1900 г. е началник на Силистренския постоянен гарнизон. На 2. VIII. 1903 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на 12–и пехотен балкански полк, след това заема длъжността помощник-началник на Щаба на армията (1909–1911). На 20. I. 1912 г. е произведен в чин генерал-майор и е началник на канцеларията на Министерството на войната. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на 10–а пехотна сборна дивизия. В състава на 1–ва армия тя осигурява дясното крило на главните ударни сили в Лозенградската операция (9–11. Х. 1912), а след това в Люлебургаз-Бунархисарската операция (15–19. Х. 1912). По-късно е началник на окупационния корпус при Чаталджа и Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913) командва частите, дислоцирани между Места и Марица. След войната е началник на канцеларията на Министерството на войната (1914–1918). На 15. VIII. 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. На 16. XII. 1918 г. се уволнява по собствено желание и преминава в запаса.

Награждаван е с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове, IV и V ст. без мечове; с народен орден «За военна заслуга» — IV ст. на обикновена лента.

Булаир

На 24. I. 1913 г. 7–а пехотна дивизия заема определената й полоса за отбрана. В същото време за отбрана срещу нея се организира турският Булаирски корпус. На 25 януари в щаба на корпуса се получава директива, с която се разпорежда на следващия ден в 6,00 часа корпусът да атакува 7–а пехотна дивизия и да се съедини с 10–и корпус в района на Еникьой.

Боят при Булаир започва в оказания час. Турските дивизии напускат изходното си положение в района на Соукдере (североизточно от Булаир) и започват устремно настъпление срещу 7–а пехотна дивизия. Турската артилерия обаче не успява да подави нашата, която успешно води огън по турските колони. Успех постига лявофланговият турски полк, който до 8,30 часа овладява района на Рязана могила. Тук полкът е прикован от огъня на нашата отбрана. Към 12,00 часа нашият 13–и полк с мощна контраатака го отхвърля назад. Силният и точен наш огън забавя настъплението и на останалите сили на Мюретебната дивизия срещу центъра на позицията. Това дава възможност на 22–ри полк да нанесе удар в предпозиционното пространство и да спре Мюретебната дивизия.

Обстановката на 22–ри полк обаче се усложнява. Полковете на 27–а турска дивизия обхващат дълбоко левия му фланг. Създава се опасност не само за фланга на полка, а и за фланга на цялата отбрана. Тук са насочени второешелонните две дружини на 22–ри полк, но под натиска на превъзхождащия противник те отстъпват. На помощ идва природата. Източно от Сивритепе пада непрогледна гъста мъгла. Мъглата силно намалява темпа за настъпление на 27–а турска дивизия, обърква се бойният й ред. Опиянени от победата, считат, че българите са отстъпили към Ексемил, таборите не бързат да подновят настъплението.

Като използва бездействието на противника, командването на дивизията прехвърля в полосата на полка още три дружини. Нарежда на 13–и полк с енергична контраатака да осигури контраатаката в полосата на 22–ри полк.

В 12,00 часа 13–и полк провежда заповяданата контраатака. Това неочаквано действие обърква турците и след колеблива съпротива те побягват назад. Контраатаката в полосата на 22–ри полк започва в 14,00 часа. За кратко мъглата се вдига и турците виждат почти до себе си нашите плътни вериги. Стреля с точен огън нашата артилерия. Започва ожесточен щиков бой, победата е наша. В мъглата турците бягат към Булаир. Бяга цялата 27–а дивизия. Нашата отбрана е възстановена. Заповядано е да не се преследва. Оттеглянето на 27–а дивизия поставя в опасност и Мюретебната дивизия. При това положение командирът на корпуса заповядва общо отстъпление. Боят при Булаир на 7–а дивизия е един от най-успешните отбранителни боеве в цялата война.

Високият боен дух, умелото управление на боя, точният огън на артилерията, своевременните контраатаки и ударите в предпозиционното пространство са в основата на победата на дивизията срещу цял корпус.

БЪЧЕВАРОВ, Кръстю Петров (24. XII. 1861 г., Разград — неизв.) — полковник-артилерист.

На военна служба е от 10. II. 1879 г. Завършва Военното училище в София. На 8. IX. 1881 г. е произведен в чин подпоручик. Служи в артилерията. Участва в Сръбско-българската война (1885). На 30. VIII. 1884 г. е произведен в чин поручик, на 30. VIII. 1886 г. — в чии капитан, а на 2. VIII. 1890 г. — в чин майор. Назначен е за командир на батальон в 6–и артилерийски полк. На 1. I. 1895 г. е произведен в чин подполковник, а на 1. I. 1904 г. — в чин полковник. От 1900 г. е командир на Шуменския крепостен батальон, след това поема командването на 8–и артилерийски полк. През Първата балканска война (1912–1913) заема длъжността началник на артилерията в 8–а пехотна тунджанска дивизия, която воюва на Тракийския военен театър в състава на 2–ра армия.

Награждаван е с военен орден «За храброст» — IV cт.; орден «Св. Александър» — V ст.; народен орден «За военна заслуга» — III и IV ст. 5 кл. на обикновена лента, и орден «За заслуга» с военна лента.

ВАЗОВ, Георги Минчев (5. I. 1860 г., Сопот–13. VIII. 1934 г., София) — генерал-лейтенант от Инженерни войски.

Брат е на поета Иван Вазов. Учи в Априловската гимназия в Габрово (1874). На военна служба е от 20. VIII. 1878 г. като стажант в 55–и подолски руски полк. Постъпва в Одеското пехотно юнкерско училище, което завършва на 9. VIII. 1880 г. (произведен в старши портупей юнкер). В България с Височайша заповед № 115 е произведен в чин подпоручик със старшинство от 1. I. 1880 г. и получава назначение в 1–ва софийска дружина като субалтер офицер на 2–ра рота. На 11. XII. 1881 г. с Приказ № 207 по Източнорумелийската милиция е назначен за субалтер офицер в 1–ва пловдивска дружина. През 1882 г. е зачислен във втора рота на Учебния батальон в Пловдив, а от април с. г. е назначен за трети адютант при главния управител на Източна Румелия. През ноември 1882 г. постъпва в Николаевската военноинженерна академия в Санкт Петербург. На 15. IX. 1883 г. е произведен в чин поручик. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6. IX. 1885) се завръща в България. Изпратен е в разпореждане на капитан Ж. Велчев за укрепването на границата с Турция при Търново Сеймен, Елхово и Тополовград. Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец в авангардния отряд на майор П. Стоянов и в боевете при Цариброд и Пирот. След войната е назначен за преподавател по фортификация във Военното училище. С Височайша заповед № 17 е произведен в чин капитан със старшинство от 30. VIII. 1885 г. Той е един от активните детронатори на княз Александър I Батенберг (август 1886), поради което след неуспеха емигрира в Русия. През 1888 г., след тригодишно прекъсване, завършва Николаевската военноинженерна академия и служи като военен инженер в Закаспийския военен окръг. През октомври 1897 г. е произведен в чин подполковник, а в края на с. г. се завръща в България и постъпва в българската армия като офицер за особени поръчки при Военноинженерната инспекция. През 1900 г. е произведен в чин полковник и поема командването на 2–ра пионерна дружина (1900–1904), след това е началник на Инженерните войски и инспектор на Инженерните войски (1904–1908). През 1906 г. е произведен в чин генерал-майор. От 25. IV. 1908 г. внезапно е освободен от заеманата длъжност и назначен за генерал за особени поръчки при военното министерство. На 6 май с. г. е уволнен от армията. В следващите две години срещу него се образува процес за злоупотреби, за което получава символична присъда. В навечерието на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за началник на военните съобщения и етапите (17. IX. 1912). На 9 ноември с. г. заема длъжността тракийски военен губернатор. Като специалист е привлечен при обсадата на Одринската крепост. На 19. I. 1913 г. е назначен за началник на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одрин. На неговия участък се нанася главният удар при общия щурм на Одринската крепост (12 срещу 13. III. 1913). Тук българските части овладяват първите фортове — Айвазбаба, Айджийолу и др. След падането на Одрин отново заема предишната си длъжност — тракийски военен губернатор и началник на крепостта Одрин (28. III. 1913), а на 16 април с. г. поема цялото управление на новоосвободените земи в Тракия. На 5. VIII. 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. По време на Междусъюзническата война (1913) е назначен за военен министър (28 юни) в правителството на д-р С. Данев, а след това в правителството на д-р В. Радославов. На 22. VIII. 1913 г. подава оставка и преминава в запаса. През Първата световна война не е мобилизиран в българската армия. Отдава се на публицистична и обществена дейност. Той е първият председател на Колоездачния съюз и дългогодишен член на Съюза на запасните офицери. Автор е на мемоарни трудове.

Награден е с военен орден «За храброст» — III и IV ст., 2 кл., с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове и V ст. без мечове; с народен орден «За военна заслуга» — III ст.

Варненски укрепен пункт

Формиран е през 1912 г. Като военновременно формирование има за задача да организира Варна като укрепен пункт за продължителна отбрана.

ВЕЛЧЕВ, Вълко Стамов (28. II. 1859 г., Ст. Загора–6. XI. 1935 г., София) — генерал-майор от пехотата.

На военна служба е от 15. VII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в Източнорумелийската милиция. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1885 г. завършва военна академия в Русия. На 9 септември с. г. е произведен в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е началник на щаба на авангарда, който атакува Цариброд и Пирот. След войната при детронацията на княз Александър I Батенберг (1886) застава на страната на контрапреврата в Пловдив. На 17. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник, а на 14. II. 1901 г. в чин генерал-майор. Служи като началник на 2–ра пехотна тракийска дивизия, а от 1909 г. — началник на 8–а пехотна тунджанска дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) командва новосформираната 11–а пехотна дивизия, която в състава на 2–ра армия обсажда Одринската крепост. Назначен е за началник на войските в Северозападния сектор. След овладяването на крепостта (март 1913 г.) става началник на Одринския гарнизон. По време на Междусъюзническата война (1913) командва новосформирания Южен отряд. След войната участва в политическия живот на страната. Изявява се като противник на монархията и левичар, привърженик на единодействието на БКП и БЗНС в Старозагорския край. След Септемврийското въстание (1923) е преследван от цанковистите.

Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст.; с орден «Св. Александър» — III, IV и V ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — II и III ст. и орден «За заслуга» на обикновена лента.

ВИНИЦКИ, Димитър Лазаров (22. X. 1850 г., Санкт Петербург–III. 1935 г., София) — санитарен полковник.

Завършва Медико-хирургическа академия (ветеринарни науки). Участва в Руско-турската война (1877–1878) като ветеринарен лекар в предния артилерийски запас — строеви отдел. След войната остава в България и е първият организатор на военната и гражданската служба в Източна Румелия. Назначен е за ветеринарен лекар на милицията и жандармерията при учебния батальон в Пловдив, участва в основаването на образцова селскостопанска ферма в с. Садово, Пловдивско. След Съединението на България (1885) е назначен при Главната квартира на Действуващата армия в Южна България. В края на Сръбско-българската война (1885) служи като ветеринарен лекар във 2–ри артилерийски полк в Шумен. През 1886 г. по собствено желание се уволнява от армията, назначен е за окръжен ветеринарен лекар във Варна, преподава анатомия в Земеделското училище в Русе. През 1893 г. отново постъпва в армията. На 4 октомври с. г. е произведен в чин капитан и назначен за ветеринарен лекар в 3–ти артилерийски полк. На 1. I. 1901 г. е произведен в чин подполковник. От 1906 г. става началник на Военноветеринарната секция и ветеринарно-ремонтната част при военното министерство и главен ветеринарен лекар на войската. Тази длъжност заема по време на Балканските войни (1912–1913). През февруари 1914 г. с чин полковник излиза в запаса. Разгръща широка дейност по организирането на ветеринарното дело. Избран е за член на Съюза на ветеринарните лекари в България.

Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст.; орден «Св. Александър» — III и IV ст.; народен орден «За военна заслуга» — III ст.

ВОЕНЕН МИНИСТЪР ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА — НИКИФОРОВ, Никифор Петров (12. IV. 1858 г., Ловеч–12. VIII. 1935 г., София) — генерал- лейтенант от пехотата.

На военна служба е от 18. VIII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен първоначално в 16–а пехотна плевенска дружина, а след това е в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва офицерска стрелкова школа. До септември 1885 г. заема длъжността ротен и дружинен командир в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. В Сръбско-българската война (1885) командва 6–и пехотен търновски полк, с който участва в боевете при Драгоман, Цариброд и при овладяването на Пирот. След войната е командир на 7–и пехотен преславски, 9–и пехотен пловдивски и 10–и пехотен родопски полк и началник на 4–та пеша бригада и 4–та пехотна преславска дивизия. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник. От 1891 до 1894 г. е инспектор на пехотата, началник на канцеларията във военното министерство (1896–1904). На 2. VIII. 1895 г. е произведен в чин полковник, а на 15. X. 1900 г. в чин генерал-майор. През 1904 г. е командирован в Министерството на външните работи, където до 1909 г. е български дипломатически агент, а до 1910 г. и пълномощен министър в Берлин. На 16. V. 1911 г. е назначен за военен министър в правителството на И. Гешов (от 11. VII. 1911 г. — министър на войната). На този пост остава през цялото време на Първата балканска война (до 1. VI. 1913). Като военен министър допринася твърде много за подготовката на българската армия за войната срещу Турция. По негово време е приет Закон за Военната академия, издаден е указ за обща мобилизация на въоръжените сили на царството и Временен правилник за служба през време на военно положение. На 2. VIII. 1912 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След подписването на Лондонския мирен договор (17. V. 1913) заедно с правителството подава оставка и е освободен от заемания пост. На 4. VIII. 1913 г. излиза в запаса. По време на Първата световна война е на разположение на Щаба на Действуващата армия (ЩДА).

⇐ Предыдущая 123 4 5 6 7 8 9 10 Следующая ⇒