Втори артилерийски полк 1 страница

Стр 1 из 13Следующая ⇒

Българската армия в Първата балканска война 1912–1913

Енциклопедичен справочник

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител:проф. д-р А. Нейкова

Автори: Петко Йотов, Ангел Добрев, Благой Миленов, Румен Руменин, Светлозар Недев, Илия Илиев

Дизайн:Давид Нинов

София, 2017

Предложеният кратък енциклопедичен справочник на Първата балканска война 1912–1913 г. обхваща най-важните моменти от подготовката и планирането на войната, основните сили на воюващите страни, организационната структура, въоръжението и състава на българската войска. В енциклопедичен вид са показани операциите и по-характерните боеве, бойната дейност и особеностите във военното изкуство на видовете и родовете войски. Внимание е отделено на приносите в световното военно изкуство. Дадени са резултатите от войната и Лондонския мирен договор.

Твърде вероятно е в справочника да има и пропуски, слабости и грешки. Авторите ще бъдат благодарни на читателите, ако те им изпратят своите бележки и препоръки.

Краткият енциклопедичен справочник е предназначен за широк кръг читатели. Той е една основа за събуждането на интереса им за по-пълно изучаване и познаване на величието и подвига на българското войнство в тази свещена война.

Предговор

Първата балканска война 1912–1913 г. е войната на големите надежди и големите разочарования. Блясък на българския дух и българското оръжие. Блясък в гъстата мъгла, спусната от великите сили на Балканите. Война, започната с неописуема радост, завършила с неотразима победа на българското войнство и тъжни последици за майка България. И тръгват с гайди и кавали нашите предци на кървав празник. И доказват защо тръгват така.

Тъжно е да се възхвалява война, но за съжаление Балканската война е неизбежна. Александър I казва: «Всяка война, която е неизбежна, е справедлива». Борбата на великите сили за влияние на Балканите изключва мирния път за освобождаването на Тракия и Македония.

«Те победиха, защото бяха готови да умрат» — пише полковник Дрангов. Те победиха, и около 45 хиляди победители загинаха. Тъй дълго желаното обединение пак не се получи. Твърде много и противоречиви са целите на великите сили на Балканите, за да допуснат осъществяването на българските национални идеали. Там, на бойното поле, великите сили не могат да пречат на българския войник да побеждава, но на масата на преговорите те са истинските победители.

Балканската война! Толкова често споменавана и толкова непознавана. Излишно е да оспорваме предишните оценки за нея, но не можем да не подчертаем, че тя е война за национално обединение, война на големи надежди, на големи победи и големи разочарования. Още с Берлинския договор великите сили залагат на Балканите буретата с барут, поставят им фитилите, а сетне, та и до днес подтикват една или друга от Балканските държави да палят по някой фитил.

Участието на България в Първата балканска война 1912–1913 г. е продължение на националноосвободителните борби на българския народ против турското робство. Във войната ярко се откроява възрожденският народностен дух на българския народ от различните български земи.

Създаването на съюза между България, Сърбия, Гърция и Черна гора се определя от надеждата, че с разгрома на Турция най-после ще се възцарят братски отношения между балканските народи. Тази надежда се потвърждава и от решителната цел, която се поставя на войната — разгром на основните турски сили и пълно ликвидиране на турското владичество на Балканите. Съюзът се създава чрез сключени договори между правителствата на България и Сърбия, България и Гърция и на устно договаряне между правителствата на България и Черна гора.

За България целта на участието във войната е национално обединение на българския народ в границите, признати с фермана на турското правителство за утвърждаване на Екзархията — 1870 г., от Конференцията на посланиците на великите сили в Цариград — 1876 г. и потвърдени от Санстефанския мирен договор — 3. III. 1878 г.

Така поставената цел на войната отхвърля несправедливите решения на Берлинския договор от 13. VII. 1878 г., който разкъса България на пет части. Съединението и Сръбско-българската война само частично решават несправедливостта на Берлинския договор. Княжество България и Източна Румелия са съединени, но Македония, Беломорска Тракия и Източна Тракия остават под властта на Турция. Друга част от българските земи са дадени на Сърбия и Румъния.

В турски източници от 1882 г. се признава, че от общото население на Македония (1 836 382 души) 1 251 385 са чисти българи, 463 387 — турци, 57 230 — гърци, а останалите — други малобройни народности. За Източна Тракия в. «Куриер д’Ориан» от 1878 г. посочва, че там има 438 000 българи, 140 000 Гърци и 121 982 турци. В Западна Тракия според статистическите данни от 1902 г. живеят 207 800 българи, 185 972 турци и 70 708 гърци. Тези данни не се нуждаят от коментар. Можем само да добавим, че известна част от посочените турци са от български произход. Поради претенциите на Сърбия и Гърция за големи териториални придобивки, дори за изконни български земи, съюзът не е скрепен с общ договор и общо споразумение за подялба на освободените територии. На тази основа не се постига и общо военно споразумение за единен план и единно военно командване. Само между България и Сърбия има договореност между генералните щабове за участие на една наша дивизия в състава на 2–ра съюзна армия и известна сръбска помощ в Източна Тракия.

Като отчита, че основните сили на турската армия са в Източна Тракия, българското командване поставя решителна стратегическа цел на нашата армия — бърз разгром на тези сили, с което да се принуди Турция да иска мир. Замисълът предвижда с решителни настъпателни действия на две армии в общо направление на Люлебургаз да се разгроми противникът на рубежа Одрин — Лозенград, след което да се премине в решително преследване и притискане към р. Ергене. За осигуряване на десния фланг една армия да блокира Одринската крепост. За прекъсване на оперативната връзка между Тракийския и Македонския театър на военните действия се отделят сили за действие по долината на Места, Родопите и Беломорска Тракия. За съюзниците се предвижда сръбската армия да действа във Вардарска Македония, гръцката в Епир и към Солун, а черногорските войски в Албания.

Най-голямата тежест от войната понася българската войска. България по това време наброява четири и половина милиона население и в навечерието на войната разполага с около 600–хилядна армия, от която 370 000 души пряко участват във войната. Съюзниците изпращат на фронта: Сърбия от общо 291 хиляди мобилизирани — 190 000, Гърция от около 170 000 мобилизирани — 120 000 и Черна гора — 30 000 души.

Турският Генерален щаб има различни варианти за война на Балканите и срещу съюзниците. Но във всичките варианти като главен противник се смята Българската армия. Окончателният турски план се уточнява в хода на войната. Замисълът предвижда, като се опрат на крепостите Одрин и Лозенград, основните сили да нанесат удари по долината на Тунджа и Марица към Пловдив и Стара Загора и след разгрома на Българската войска да се развие успехът към София и през проходите на Стара планина. Западната армия да води отбранителни действия за сковаване на силите на Сърбия, Гърция и Черна гора. След разгрома на Българската войска и Македония да се предприемат активни настъпателни действия.

В навечерието на войната турската армия е групирана, както следва: в Източна Тракия, в Родопите и в долината на Места. Общо срещу България 280 хиляди души; в Македония около 150 хиляди души — срещу съюзническите войски.

Бойните действия в Първата балканска война започват на 5. X. 1912 г. Българската армия провежда Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операция. С подновяването на боевете след първото примирие от 16. I. 1913 г. нашите войски отразяват настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия, провежда се Одринската операция и със сключеното второ примирие на 13. III. 1913 г. се слага край на военните действия.

Войната завършва на 17. V. 1913 г. с подписването на Лондонския мирен договор между Турция и съюзниците.

Българското войнство изпълнява достойно своята стратегическа задача, но българското политическо ръководство скача много нависоко, при това не с претенциите си, а с тяхната осигуреност. Та коя от великите сили в този момент би подкрепила България, след като ще загуби всички останали балкански държави?

И въпреки това Първата балканска война е славна летопис в нашата нова история. Славна не само с чудеса от героизъм, но и с много новости в нашето и световното военно изкуство.

Авиационна техника

По време на Първата балканска война 1912–1913 г. трите аеропланни отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк, който е в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски. Те разполагат с 29 самолета, закупени от различни европейски страни. Самолетите са едноместни и двуместни, моноплани (едноплощници) и биплани (двуплощници) със скорост до 110 км и височина на полета до 1500 м. Шест от тези самолета са доставени от Франция: един самолет тип «Блерио XXI» с двигател «Гном», с мощност от 70 конски сили (к. с.), полетно тегло 550 кг и скорост 90 км/час; един самолет тип «Блерио XI» с двигател «Анзани», с мощност 35 к. с., полетно тегло 310 кг и скорост 65 км/час; два самолета тип «Блерио ХI–2» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 530 кг и скорост 95 км/час; един самолет тип «Воазен» с двигател «Рено», с мощност 70 к. с., полетно тегло 550 кг и скорост 70 км/час и един самолет тип «Сомер» с двигател «Рено», с мощност 70 к. с., полетно тегло 600 кг и скорост 80 км/час. От Русия са закупени един самолет тип «Блерио XI бис» с двигател «Гном», с мощност 50 к. с., полетно тегло 370 кг и скорост 95 км/час; два самолета тип «Блерио XI–2 бис» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 570 кг и скорост 85 км/час; пет самолета тип «Фарман VII» с двигател «Гном», с мощност 50 к. с., полетно тегло 600 кг и скорост 80 км/час; два самолета тип «Нюпорт IV» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 670 кг и скорост 90 км/час и осем самолета тип «Блерио» с двигатели «Гном» от 50 до 70 к. с.

Четири самолета тип «Албатрос» с двигател «Аргус», с мощност 100 к. с., полетно тегло 620 кг и скорост 70 км/час са доставени от Германия, а от Англия е закупен един самолет «Бристол» с мотор «Гном» от 50 к. с. По време на войната българската авиация разполага и с два турски биплана тип «Харлан», германско производство, пленени от българските войски след овладяването на Лозенград, които обаче се оказват негодни за използване.

Доставените самолети, макар и последни модели на световното самолетостроене, са все още несъвършени. Те имат слаба конструкция, малка мощност на двигателите и ограничен район на действие. Липсата на бордни уреди (разполагат само с оборотомер и манометър) не им позволява полети при лошо време. Тъй като самолетите нямат бордно въоръжение, правят се опити за създаването на специални авиобомби. Първоначално за бомбардиране се използват доставените от Русия авиационни бомби «Гелгар», конструирани от поручик Владимир Гелгар. Те са крушообразни, алуминиеви, в две разновидности: леки — 0,250 кг и тежки — до 1,5 кг, с дървена опашка. По проект на офицера от инженерните войски капитан Стоян Величков, известен наш специалист по взривните вещества, се изготвят и първите авиационни бомби тип «Величко». Тези първи български авиационни бомби са дълги 45 см, тежки 8 кг и имат голяма сила на поражение. Със съдействието на тенекеджийската работилница на Шулц — Зилберман в София се изработват 50 броя бомби тип «Величко». Същата работилница изработва и 30 авиационни бомби, конструирани от офицера от Инженерните войски Б. Бояджиев. Заедно с изготвянето на първите авиационни бомби се работи и за изнамирането на приспособления за хвърлянето им.

По време на войната на летище Мустафа паша (дн. Свиленград) за първи път у нас е организирана служба за снабдяване на аеропланното отделение с гориво и резервни части. Тук е създадена и първата аеропланна фронтова работилница за ремонт на повредените самолети.

През Първата балканска война балонното отделение, което също е в състава на Въздухоплавателния парк, разполага с два сферични балона — «София–1» и «Годар». Първият български сферичен балон — «София–1», изработен през първата половина на 1912 г. с доставен от Русия материал, е с обем 640 куб. м. Той може да се издига и с него да се провеждат наблюдения при скорост на вятъра 5–6 м/сек. Вторият сферичен балон — «Годар», доставен от Франция през 1911 г., е с обем 640 куб. м, но поради некачественото му изработване е подложен на значителен ремонт. В началото на декември 1912 г. е получен подареният от Русия змейков балон, с който се формира второ балонно отделение. Особено полезни се оказват балоните при обсадата и атаката на Одринската крепост, където те се използват успешно за коригиране огъня на българската артилерия.

Авиация

Първото аеропланно отделение е сформирано в края на юли 1912 г. от поручиците Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов. Два дни преди обявяването на войната отделението е в състав от 2 офицери, 3 подофицери, 26 редници, които разполагат с 1 моноплан «Блерио». По-късно са получени още 3 биплана «Албатрос», а офицерите стават петима. Към края на октомври 1912 г. в аеропланното отделение броят на летците достига 22 души. Дислоцирано е на летището край Свиленград.

Второ аеропланно отделение е разширено на 3. XI. 1912 г. и прехвърляно последователно на летищата Чорлу, Кабакча и Черкезкьой.

Трето аеропланно отделение е формирано на 10. XI. 1912 г. и пребазирано на летищата в с. Балабанджик край Малгара и летище Урша.

Трите аеропланни отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски.

Типът самолети е «Блерио», «Нюпорт», «Фарман», «Воазен», «Сомер», «Албатрос», «Бристол».

На 16. X. 1912 г. е бойното кръщение на българската военна авиация. С биплан «Албатрос» пилотът Радул Милков и наблюдателят поручик Продан Таракчиев летят над Одрин, разузнават за разположението на противника и хвърлят две ръчни гранати.

На 19. X. 1912 г. по време на изпълнение на бойна задача загива поручик Христо Топракчиев.

Летците от 1–во аеропланно отделение извършват много полети за разузнаване, бомбардиране и коригиране на артилерийския огън, както и за пускане на позиви. Извършвано е и въздушно фотографиране на позиции на противника.

Общо във войната Второ аеропланно отделение извършва 80 полета.

Трето аеропланно отделение разузнава за движението на турските сили на Галиполския полуостров, Булаирската позиция и движението на флота в Мраморно море.

Общо по време на войната аеропланите на отделения загубват два самолета «Албатрос» и по един «Блерио», «Бристол» и «Фарман». Загива само един летец (вж. Топракчиев, Христо Андреев).

Автомобилна техника

В навечерието на войната се поставя началото на използването на автомобила за нуждите на армията. През 1904 г. за нуждите на военното министерство е закупен първият автомобил «Де дион бутон». За подготовка на механик-шофьори са доставени 3 коли «Де дион бутон» и една кола «Мерцедес Бенц». С решение на Министерския съвет от 1. IV. 1910 г. се разрешава на Министерството на войната да достави от къщата «Даймлер» в Австрия «един трен в комбинация с един камион влекач с две ремаркета». През същата година са закупени от Франция 6 товарни и 2 пътнически автомобила, единият от които е 10–местен автобус, производство на фирмата «Шнайдер». Съгласно подписания договор във Франция са изпратени група военнослужещи, които след неколкомесечна специализация се завръщат в България заедно със закупените автомобили. До започването на войната са подготвени шофьори от четири набора.

През 1911 г. към железопътната дружина е създадена първата автомобилна единица, приравнена към полурота, с която се поставя началото на използването на автомобила за нуждите на армията. След обявяване на мобилизацията автомобилната рота в състава на Действуващата армия разполага с 10 леки и 8 товарни автомобила. От тази рота е сформирано едно автомобилно отделение към Главната квартира, а към щабовете на трите действащи армии е придаден по един лек автомобил. За техническото обслужване и ремонта на автомобилите е организирана малка работилница с подвижно духало, ръчна бормашина и най-необходимите инструменти — крикове, ключове, клещи, чукове и други.

В хода на бойните действия автомобилите показват големите си предимства пред животинския обоз. Това кара командването да попълни недостига на автомобили, които се полагат по щат на пехотните дивизии, с доставка на 20 нови автомобила — 4 товарни автомобила «Бенц», 6 санитарни линейки «Даймлер» и 10 автомобила «Фиат» с товароподемност 1,5 т. Заедно с пленените няколко противникови превозни средства, между които и лекият автомобил на Мехмед Шукри паша, комендант на Одринската крепост, през войната Българската армия разполага с около 40 автомобила. Поддържането на наличните автомобилни превозни средства обаче представлява значителна трудност, защото липсват добре обзаведени ремонтни автомобилни работилници и запасни части.

По време на мобилизацията е направен опит за нуждите на войсковия транспорт да се използват и наличните в населението товарни и пътнически автомобили. Разпоредено е да се реквизират всички автомобили заедно с необходимите им резервни части и да се изпратят в Железопътната дружина в София. Приложението на тази разпоредба обаче не е пълно, защото за някои автомобили липсват резервни части. Все пак автомобилното отделение освен собствената си материална част приема граждански автомобили и скоро автомобилният парк нараства на 114 автомобила — 48 командирски (пътнически), 36 товарни и 30 санитарни линейки, обслужвани от 3 офицери, 4 чиновници и 337 подофицери и войници. В хода на бойните действия автомобилите се използват за поддържане връзка между Главното командване и командващите армии, за организиране и провеждане на рекогносцировка от щабовете на армиите, а товарните автомобили и санитарните линейки за подвоз на боеприпаси и материали и евакуация на ранени по направленията Караагач — Сейменли — Димотика и Узункюпрю — Кешан.

Автомобилно отделение

Сформирано е през 1912 г. към Първа армия. Състои се от 127 души и 12 леки автомобила.

АГУРА, Георги Василев (8. II. 1853 г., с. Чешмевароита, Бесарабия–10. II. 1915 г., София) — генерал-лейтенант (Военносъдебно ведомство).

Учи в Духовната академия в Измаил и духовния институт в Яш. На военна служба от 25. XII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик, назначен е за флигеладютант при Особата на княз Александър I Батенберг. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва Военно-юридическата академия в Санкт Петербург. Той е първият български офицер с юридическо образование. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. След Съединението (1885) е назначен за началник на военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885) командва Владайския отряд (Княжевския), който получава задача да отбранява Владайското дефиле и Бучинския проход. При настъплението към Цариброд командва колона, с която участва в овладяването на града. След войната разгръща организационна дейност във Военносъдебното ведомство. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник. В качеството си на княжески комисар защитава в Народното събрание приемането на военнонаказателен закон. Под негово ръководство се приема във войската нов Дисциплинарен устав. От 1886 до 1901 г. е преподавател във Военното училище по законоведение и етика. На 15. XI. 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. През Балканските войни (1912–1913) изпълнява длъжността началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и уволнен от армията в запаса.

Награден e с орден «Св. Александър» — II, III и IV ст.; народен орден «За военна заслуга» — I ст., и орден «За заслуга» на обикновена лента.

Аеропланна работилница

Първата аеропланна работилница е създадена на фронта през 1912 г. с началник Иван Каролев.

Дислоцирана е на летището в Свиленград със задача да ремонтира повредени самолети.

Аеропланни отделения

Първото аеропланно отделение е формирано в края на юли 1912 г. от поручиците Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов.

В навечерието на Балканската война е в състав от 2 офицери, 3 подофицери, 26 редници и един моноплан «Блерио». След началото на войната броят на летците достига 22 души, а на самолетите — 29.

Второто аеропланно отделение е сформирано на 3. XI. 1912 г., а третото на 10 ноември с. г. Организационно и материално и трите отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк от състава на Железопътната дружина при Инженерните войски.

Аеропланна рота

Първото въздушно подразделение е сформирано на 23. II. 1906 г. То е в състава на Железопътната дружина в София. След края на Втората балканска война 1913 г. аеропланното отделение е демобилизирано и преустроено в летателна рота от състава на въздухоплавателния парк. Състав: летци — 9, аеромеханици — 4, войници — 20 и самолети — 20. Летището се намира северно от София.

Айроболски отряд

Той е сформиран на 26. X. 1912 г. Състав: 1/2 дружина, две картечници от 28–и пехотен полк и четири дружини от Македоно-Одринското опълчение. От 25. XI. 1912 г. е в състава на Кърджалийския отряд.

Айвазбаба

В 22,55 часа на 12. III. 1913 г. след изгрева на луната цялата обсадна артилерия на Източния сектор открива бърз огън в продължение на 15 минути. За пръв път стреля цялата артилерия на източния сектор. Изключително висок материален и морален ефект. Турските позиции кипят от разривите на снарядите. Пръскащите се шрапнели така осветяват местността, че батарейните командири наблюдават точните попадения на снарядите от своите оръдия. Турските батареи не могат да стрелят, защото голяма част от разчетите са избити. Пехотата понася големи загуби от огъня на нашата артилерия.

Според заповедта на началника на Северния отдел форт Айвазбаба следва да се атакува от 23–ти, 53–ти и 56–и полк. Трите щурмови колони на 23–ти пехотен шипченски полк настъпват едновременно, но понасят значителни загуби от турския пушечен огън. Луната осветява местността и турците насочват добре своя огън срещу нашите войски. Към 2,00 часа щурмовите колони достигат на около 50 крачки от телените мрежи. Напред излизат работните команди. Под силния противников огън до разсъмване са направени само 7 прохода в телените заграждения. В това време пехотата на няколко пъти отстъпва на 200–300 крачки назад, за да се прикрие от силния турски огън. На разсъмване противниковият огън става още по-точен. Заедно с ранените бойници започват да се оттеглят и много други. Част от войниците остават залегнали до телените мрежи, готови да се хвърлят в атака. Към 5,00 часа командирът на 23–ти полк полковник Пашинов развява полковото знаме, застава начело на 12–а рота и командва «След мен юнаци!». Целият полк тръгва след своя командир. В бойния ред са и по-леко ранените. В това време артилерийското отделение на майор Друмев препуска в галоп със запрегнатите оръдия към форта и със своя вихър и викове «Ура!» увлича още повече пехотинците от 23–ти и 53–ти пехотен полк, които се хвърлят върху телените мрежи. Към форта от юг се насочват част от силите на 10–и пехотен родопски полк. Артилеристите разпрягат и заемат позиции на около 300 м от форта. Започват стрелба почти «от упор». Виждайки бясната атака по фронта и удара във фланг на стрелящата под носа им българска артилерия, турските войници панически бягат към града. Помощ оказват и три дружини от 53–ти пехотен полк. Фортът Айвазбаба, най-силният на източния сектор, е овладян. В 10,00 часа българските войски с развети знамена, начело с полковите оркестри влизат в Одрин.

Аламидере (Полковник Серафимово)

Двадесет и първи пехотен средногорски полк от 1–ва бригада на Родопския отряд (всъщност бригадата се състои от полка и четата на Стефан Калфа) на 7. Х. 1912 г. овладява Девин. С това лишава турците от възможността да настъпят към Пловдив. Селата Петково, Давидово и Момчиловци посрещат сърдечно българските войници освободители. По камбанариите се веят български знамена.

Продължавайки своите действия, 21–ви полк освобождава Смолян, а на 18 октомври и Рудозем. След боевете за него обстановката се усложнява, настъпват огромни турски сили. Горното командване нарежда полкът да отстъпи и изостави освободените села. Командирът на полка полковник Владимир Серафимов отговаря: «Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител».

На 20 октомври след мразовита нощ, която войските прекарват на открито, почти без сън, полкът преминава в решително настъпление. Пет турски контраатаки отразяват храбрите средногорци. Лявото крило на полка достига турските окопи. Следва атака «на нож», турците не издържат и отстъпват. Боят се води целия ден. Късно вечерта турците отстъпват по целия фронт. Пленено е едно оръдие и голямо количество снаряди.

Тази блестяща победа срещу превъзхождащия противник се дължи на умелото управление на боя от командирите и особено на полковник Серафимов. Важно обстоятелство за постигане на победата е и участието на местното родопско население, което подпомага войските. Помощ оказват дори и жените — носят патрони на войниците и помагат на ранените.

Този съвместен подвиг при с. Аламидере влиза в аналите на нашата история като «Родопската Шипка».

Арменската доброволческа рота

На 16. X. 1912 г., след като е сформирана според изискванията на военния щат, Арменската доброволческа рота е зачислена като 2–ра рота от новосформираната 12–а лозенградска дружина в състава на 3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение. Първоначалният състав на ротата е 231 опълченци, а в хода на бойните действия нараства на 273 души. За командир е назначен подпоручик Гарягин Нъждех, а за войвода — изтъкнатият деец на арменското националноосвободително движение Антраник Озанян.

Включена в състава на Кърджалийския отряд под командването на генерал Никола Генев, Арменската рота взема участие в ожесточените ноемврийски боеве при Мъстанли (дн. Момчилград), Узунхамитлер и Балкан Тореси и дава своя принос за пленяването на силния турски корпус на Явер паша. Доблестно се сражават арменците и в боевете за отразяване на десанта на турците при Шаркьой.

По време на бойните действия арменските доброволци показват висок боен дух и голяма смелост и получават висока оценка от българското Главно командване и високи бойни отличия. Само в боя при Узунхамитлер Арменската рота дава 7 убити и 16 ранени. За отлична служба от ротата са произведени един — в чин подпоручик, 8 — младши подофицери и 16 души — ефрейтори. Участници в ротата са наградени с 25 ордена «За храброст» и 10 ордена «За военна заслуга». Орден «За храброст» е окачен и на бойното знаме на Арменската рота.

Артилерия

В навечерието на войната артилерията се дели на планинска, полска и крепостна.

Планинската артилерия се състои от три планински полка в състав всеки от две отделения с по две батареи. Извън тях по време на войната се формират още три планински артилерийски полка с по четири отделения.

Полската артилерия е от девет полка всеки от по три отделения с общо шест батареи.

Крепостната артилерия се състои от три батальона и една батарея.

Всяка пехотна дивизия има в състава си по един артилерийски полк, а всяка една от трите военноинспекционни области — по едно гаубично отделение.

По време на войната артилерията в дивизиите се увеличава двойно. Всеки артилерийски полк формира по един скорострелен и един нескорострелен артилерийски полк.

Гаубичните отделения към армиите развръщат по две отделения — скорострелно и нескорострелно.

Численият състав на артилерията към 1. IX. 1912 г. е:

планинска артилерия — 189 офицери, 14 чиновници, 9974 подофицери и войници, 602 ездитни коня, 5686 товарни коня;

полска артилерия — 68 офицери, 6 чиновници, 3578 подофицери и войници, 526 ездитни коня, 2646 впрегатни коня, 378 коли;

крепостна артилерия — 278 офицери, 6 чиновници, 10 404 подофицери и войници, 413 ездитни коня, 180 впрегатни коня, 9374 вола, 4125 коли.

Артилерийска инспекция

Тя е създадена към щаба на артилерията с Указ № 55/15. XII. 1897 г. От 1901 г. е към военното министерство. През 1912 г. е в състав: инспектор на артилерията, инспектор по въоръжението, техническа част, строево-домакинска част, крепостно-артилерийска част, артилерийски комитет, изпитателна комисия и артилерийски полигон. Подчинени й са всички артилерийски части, щабове и учреждения, които не влизат в състава на дивизиите. Последните са й подчинени в учебно и техническо отношение.

Артилерийски комитет

През 1912 г. е в състава на Артилерийската инспекция. Състои се от отговорни офицери от Артилерийската инспекция и няколко командири от артилерийските части. Разглежда по-важните въпроси, свързани с въоръжението и артилерийската подготовка на частите.

12 3 4 5 6 7 8 9 10 Следующая ⇒