Осма част 2 страница

— Не, всяка крайност е лоша — спокойно каза Натали, като прибра ножчето му за разрязване в определеното на масата място.

— Е, елате тук, съвършени деца — каза той на влизащите хубави момчета, които се поклониха на Левин и пристъпиха към баща си очевидно за да го питат нещо.

На Левин се искаше да поприказва с тях, да чуе какво ще кажат на баща си, но Натали заприказва с него и в тоя миг в стаята влезе в придворен мундир Махотин, колега по служба на Лвов, за да отидат заедно да посрещат някого, и започна безконечен разговор за Херцеговина, за княжна Корзинска, за Думата и за скоропостижната смърт на Апраксина.

Левин дори бе забравил за дадената му поръка. Спомни си едва когато излизаше в антрето.

— Ах, Кити ми поръча да поприказваме с вас за Облонски — каза той, когато Лвов се спря на стълбата, изпращайки него и жена си.

— Да, да, maman иска ние, les beaux-fr& #232; res[140], да му се поскараме — каза той с усмивка и се изчерви. — И после, защо пък аз?

— Тогава аз ще му се поскарам — усмихната каза Лвова, която изчакваше края на разговора в бялата си ротонда от кучешка кожа. — Е, да вървим.

На утринния концерт свириха две много интересни неща.

Едното беше фантазията Крал Лир в полето, а другото — квартет, посветен на паметта на Бах. И двете парчета бяха нови и в нов дух и Левин искаше да си състави свое мнение за тях. След като отведе балдъзата си до стола й, той се спря до колоната и реши да слуша колкото може по-внимателно и по-добросъвестно. Мъчеше се да не се отвлича и да не разваля впечатлението си, като гледа ръкомахането на капелмайстора с бял нагръдник, което винаги така неприятно отвличаше музикалното внимание, дамите с шапки, грижливо превързали ушите си с ленти за концерта, и всички тия лица, които или не бяха заети с нищо, или бяха погълнати от най-разнообразни интереси, но само не и от музика. Мъчеше се да отбягва срещи със специалисти по музика и дърдорковци, стоеше, загледан надолу пред себе си, и слушаше.

Но колкото повече слушаше фантазията Крал Лир, толкова по-далеч бе от възможността да си състави каквото и да било определено мнение. Музикалният израз на чувството непрестанно се подемаше, сякаш се събираше, но веднага се разпадаше на откъси от нови музикални изрази, а понякога просто на крайно сложни звукове, но несвързани с нищо друго освен с прищявката на композитора. Но дори самите откъси от тия музикални изрази, понякога хубави, не бяха приятни, защото бяха съвсем неочаквани и с нищо неподготвени. Веселост и тъга, и отчаяние, и нежност, и тържество се редуваха без всякаква причинна връзка, сякаш чувства на луд човек. И също като у лудия тия чувства преминаваха неочаквано.

През цялото време на изпълнението Левин изпитваше чувство на глух човек, който гледа балет. Когато пиесата свърши, той беше в пълно недоумение и чувствуваше голяма умора от напрегнатото и с нищо невъзнаградено внимание. От всички страни се чуха силни ръкопляскания. Всички станаха, закрачиха насам-натам, заприказваха. Понеже искаше от впечатленията на другите да разясни недоумението си, Левин тръгна да се разхожда, търсейки специалисти, и се зарадва много, като видя един от известните специалисти в разговор с познатия му Песцов.

— Забележително! — каза плътният бас на Песцов. — Здравейте, Константин Дмитрич. Особено образно и, така да се каже, скулптурно и богато с краски е онова място, дето чувствувате приближаването на Корделия, дето жената, das ewig Weibliche[141], влиза в борба със съдбата. Нали?

— Но какво търси тук Корделия? — плахо запита Левин, който съвсем бе забравил, че фантазията изобразява крал Лир в полето.

— Появява се Корделия… ето! — каза Песцов, като удари с пръсти по атлазената програма, която държеше в ръка, и я даде на Левин.

Едва тук Левин си спомни заглавието на фантазията и побърза да прочете в руски превод стиховете на Шекспир, напечатани на гърба на програмата.

— Без това не може да се следи — каза Песцов, като се обърна към Левин, понеже събеседникът му си бе отишъл и той нямаше с кого да приказва вече.

През антракта между Левин и Песцов започна спор за достойнствата и недостатъците на Вагнеровата насока в музиката. Левин доказваше, че грешката на Вагнер и на всички негови последователи е в това, че музиката иска да навлезе в областта на друго изкуство, че също така греши и поезията, когато описва чертите на лицата, нещо, което трябва да прави живописта, и като пример за такава грешка посочи оня скулптор, който решил да извае от мрамор сенките на поетичните образи, изправени около фигурата на поета върху пиедестала. „Тия сенки са толкова малко сенки у скулптора, че дори се държат за стълбата“ — каза Левин. Тая фраза му се хареса, но той не си спомняше дали не я е казвал и по-рано, и именно на Песцов, и затова сега се смути.

А Песцов доказваше, че изкуството е едно и че то може да постигне висшите си прояви само в съчетание на всички родове.

Втория номер на концерта Левин не можа вече да чуе. Песцов, който се бе спрял до него, почти през цялото време приказваше, като критикуваше пиесата за нейната излишна, сладникава и надута простота и я сравняваше с простотата на прерафаелитите в живописта. На излизане Левин срещна още много познати, с които приказва и за политика, и за музика, и за общите им познати; между другото срещна граф Бол, за посещението у когото съвсем бе забравил.

— Щом е така, идете сега — каза му Лвова, на която той съобщи това, — може да не ви приемат, а след това елате да ме вземете от заседанието. Все ще ги заварите.

— Може би не приемат? — каза Левин, когато влезе в антрето у графиня Бол.

— Приемат, заповядайте — каза вратарят, като му събличаше шубата.

„Колко неприятно! — мислеше Левин, като сваляше с въздишка едната си ръкавица и оправяше шапката си. — Та защо идвам? Какво ще приказвам с тях? “

Когато мина през първата приемна, Левин срещна на вратата графиня Бол, която с угрижено и строго лице заповядваше нещо на слугата. Тя видя Левин, усмихна му се и го покани да влезе в съседната малка приемна, отдето се чуваха гласове. В тая приемна седяха в кресла двете дъщери на графинята и един познат на Левин московски полковник. Левин се приближи до тях, здрависа се и седна до дивана, като държеше шапката си на коленете.

— Как е жена ви? Бяхте ли на концерта? Ние не можахме да отидем. Мама трябваше да отиде на панихида.

— Да, научих… Каква скоропостижна смърт! — каза Левин.

Дойде графинята, седна на дивана и запита също за жена му и за концерта.

Левин отговори и повтори думите за скоропостижната смърт на Апраксина.

— Впрочем тя винаги е била с крехко здраве.

— Бяхте ли вчера в операта?

— Да, бях.

— Лука беше много добра.

— Да, много добра — каза той и понеже му беше съвсем безразлично какво ще си помислят за него, започна да повтаря онова, което стотина пъти бе чувал за особения талант на певицата. Графиня Бол се преструваше, че слуша. След това, когато той поприказва достатъчно и млъкна, започна да приказва полковникът, който мълчеше досега. Полковникът заприказва също за операта и за осветлението. Най-после, след като съобщи за предполагаемото folle journ& #233; e[142] у Турин, полковникът се засмя, дигна шум, стана и си отиде. Левин също стана, но по лицето на графиня Бол долови, че не е дошло още време да си тръгне. Трябвало още една-две минути. Той седна.

Но понеже все мислеше колко глупаво е всичко това, не намираше тема за разговор и мълчеше.

— Няма ли да отидете на публичното заседание? Казват, че щяло да бъде много интересно — започна графинята.

— Не, аз обещах на моята belle-soeur да мина да я взема — каза Левин.

Настъпи мълчание. Майката и дъщерята се спогледаха още веднъж.

„Е, изглежда, че сега е вече време“ — помисли Левин и стана. Дамите му стиснаха ръка и го помолиха да предаде mille choses[143] на жена си.

Когато му подаваше шубата, вратарят го попита:

— Моля, де живеете? — И веднага си записа в една голяма, хубаво подвързана книга.

„Разбира се, все едно ми е, но все пак ми е съвестно и е ужасно глупаво“ — помисли Левин, като се утешаваше с това, че всички правят така, и се запъти за публичното заседание на комитета, дето трябваше да намери балдъзата си, за да си отидат заедно в къщи.

На публичното заседание на комитета имаше много народ и беше почти цялото общество. Левин свари за прегледа, който, както казваха всички, беше много интересен. Когато свърши четенето на прегледа, цялото общество се събра и Левин срещна и Свияжски, който го покани тая вечер непременно в Дружеството за селско стопанство, дето щели да четат един знаменит доклад, и Степан Аркадич, който току-що бе пристигнал от надбягванията, и още мнозина други познати, и той поприказва още и послуша разни мнения за заседанието, за една нова пиеса и за един процес. Но вероятно поради умора, каквато бе започнал да изпитва, когато говореше за процеса, той направи грешка и отпосле няколко пъти с яд си спомняше за тая грешка. Говорейки за предстоящото наказание на един чужденец, когото съдеха в Русия, и за това колко неправилно би било да го накажат с изгонване извън границите, Левин повтори онова, което бе чул вчера при разговор от един познат.

— Мисля, че да го изгонят извън границите, е все едно да накажат щуката, като я пуснат във водата — каза Левин. И след това вече си спомни, че тая мисъл, изказана от него уж като своя и чута от един познат, беше от една басня на Крилов и че неговият познат бе повторил тая мисъл от подлистника на един вестник.

След като се отби с балдъзата си в къщи и завари Кити весела и в добро здраве, Левин се запъти за клуба.

VII

Левин пристигна в клуба тъкмо навреме. Заедно с него дойдоха гости и членове. Левин не бе идвал в клуба много отдавна, откак след завършване на университета живееше в Москва и посещаваше обществото. Той помнеше клуба, външните подробности на уредбата му, но съвсем бе забравил впечатлението, което по-рано му правеше клубът. Но още щом пристигна в широкия полукръгъл двор, слезе от файтона и се покачи по външната стълба и насреща му вратарят, с лента през рамо, безшумно му отвори вратата и му се поклони; още щом видя в антрето галошите и шубите на членовете, които бяха сметнали, че е по-лесно да свалят галошите си долу, отколкото да ги внасят горе; още щом чу тайнственото позвъняване, с което съобщаваха за идването му, и качвайки се по полегатата постлана стълба, видя статуята на площадката, а при горната врата на третия етаж остарелия познат вратар в клубна ливрея, който, без да бърза, но и без да се бави, отваряше вратата и оглеждаше гостите — Левин бе обхванат от отдавнашното си впечатление от клуба, впечатление на отмора, задоволство и приличие.

— Моля, шапката — каза вратарят на Левин, който бе забравил правилото, че в клуба шапките се оставят в антрето. — Отдавна не сте идвали. Князът още вчера ви записа. Княз Степан Аркадич още не е дошъл.

Вратарят познаваше не само Левин, но и всички негови приятели и роднини и веднага спомена за близките му хора.

Като мина през първия хол с параваните и вдясно преградената стая, дето седеше продавачът на плодове, Левин изпревари един бавно вървящ старец и влезе в шумната от навалица трапезария.

Мина край почти заетите вече маси, като оглеждаше гостите. Тук-там пред погледа му се изпречваха най-различни, и стари и млади, и едва познати и близки хора. Нямаше нито едно сърдито и угрижено лице. Сякаш заедно с шапките всички бяха оставили в антрето и своите тревоги и грижи и без да бързат, се готвеха да използуват материалните блага на живота. Тук бяха и Свияжски, и Шчербацки, и Неведовски, и старият княз, и Вронски, и Сергей Иванич.

— А! Защо закъсня? — усмихнат каза князът, като му подаде ръка през рамото си. — Как е Кити? — прибави той, оправяйки кърпата, която бе пъхнал над копчето на жилетката си.

— Нищо, здрава е; ще обядват и трите у дома.

— А, Алини-Надини. Тук при нас няма място. Иди на оная маса и заеми по-скоро място — каза князът и като се обърна, предпазливо пое чинията с рибя чорба.

— Левин, елате насам! — извика наблизо един добродушен глас. Беше Туровцин. Той седеше с един млад военен, а до тях имаше два обърнати стола. Левин с радост пристъпи до тях. Той винаги бе обичал добродушния гуляйджия Туровцин — с него го свързваше споменът за обяснението му с Кити, — а днес, след всички напрегнато-умни разговори, добродушният вид на Туровцин му беше особено приятен.

— Тия места са за вас и Облонски. Той ще дойде ей сега.

Военният, който седеше много изправено, с весели, винаги засмени очи, беше петербургчанинът Гагин. Туровцин ги запозна.

— Облонски вечно закъснява.

— А, ето го.

— Сега ли си дошъл? — каза Облонски, като пристъпи бързо към тях. — Здравей. Пи ли ракия? Я ела.

Левин стана и отиде с него към голямата маса, отрупана с ракии и най-разнообразни мезета. Изглежда, че от двадесетте мезета човек можеше да си избере нещо по вкуса, но Степан Аркадич поиска някакво особено мезе и един от застаналите прави лакей в ливреи веднага му донесе исканото. Те изпиха по една чаша и се върнаха на трапезата.

Веднага след рибята чорба на Гагин поднесоха шампанско и той нареди да наливат в четирите чаши. Левин не се отказа от предложеното вино и поиска втора бутилка. Той беше огладнял и затова ядеше и пиеше с голямо удоволствие и с още по-голямо удоволствие вземаше участие във веселите и най-обикновени разговори на събеседниците. Като сниши гласа си, Гагин разправи един нов петербургски анекдот и тоя анекдот, макар и неприличен и глупав, беше толкова смешен, че Левин се разсмя така силно, та привлече вниманието на съседите.

— Също като оня анекдот: „Това не мога да го търпя! “ Знаеш ли го? — запита Степан Аркадич. — Ах, това е прелест! Дай още една бутилка — каза той на лакея и започна да разправя.

— Пьотр Илич Виновски ви моли — прекъсна един старичък лакей Степан Аркадич, като поднесе две тънки чаши с кипящо шампанско и се обърна към Степан Аркадич и Левин. Степан Аркадич взе чашата и като се спогледа на другия край на масата с едни плешив, с червеникави мустаци господин, усмихнат му кимна с глава.

— Кой е той? — запита Левин.

— Ти си го срещал веднъж у дома, помниш ли? Чудо човек.

Левин направи същото като Степан Аркадич и взе чашата.

Анекдотът на Степан Аркадич беше също много забавен. Левин разправи един свой анекдот, който също се хареса. След това заприказваха за коне, за днешните надбягвания и за това колко майсторски Атлазения на Вронски взел първа награда. Левин не забеляза как мина обедът.

— А, ето ги! — вече в края на обеда каза Степен Аркадич, като се наведе през облегалото на стола и протегна ръце на идващите към него Вронски и един висок гвардейски полковник. По лицето на Вронски играеше също общото клубно весело добродушие. Той весело се облакъти на рамото на Степен Аркадич, пошепна му нещо и със същата весела усмивка протегна ръка на Левин.

— Много се радвам, че ви срещам — каза той. — Аз ви търсих тогава на изборите, но ми казаха, че сте си заминали — каза му той.

— Да, заминах си същия ден. Току-що говорихме за вашия кон. Поздравявам ви — каза Левин. — Било е много бързо яздене.

— Но и вие имате коне.

— Не, баща ми имаше; но аз ги помня и зная.

— Ти къде обядва? — запита Степен Аркадич.

— Ние бяхме на втората маса, зад колоните.

— Той получи поздравления — каза високият полковник. — Втора императорска награда. Ех, да имах такова щастие в картите, както той в конете!

— Но защо да губя златното си време. Отивам в инферналната — каза полковникът и се отдръпна от масата.

— Това е Яшвин — каза Вронски на Туровцин и седна на опразненото до тях място. След като изпи предложената му чаша, той поръча бутилка. Дали под влияние на клубното настроение или на изпитото вино Левин се разприказва с Вронски за най-породистия добитък и много се радваше, че не чувствува никаква враждебност към тоя човек. Той дори му каза между другото, че чул от жена си, че тя го срещнала у княгиня Мария Борисовна.

— Ах, княгиня Мария Борисовна е прелест! — каза Степен Аркадич и разправи за нея един анекдот, който разсмя всички. Особено Вронски се засмя така добродушно, че Левин се почувствува напълно примирен с него.

— Хайде, свършихте ли? — каза Степен Аркадич усмихнат и стана. — Да вървим!

VIII

Когато стана от масата, чувствувайки, че при ходенето ръцете му се махат особено правилно и леко, Левин тръгна с Гагин през високите стаи към билярдната. Като минаваше през големия салон, той се сблъска с тъста си.

— Е, как е? Харесва ли ти нашият храм на безделието? — каза князът, като го улови под ръка. — Ела да се разходим.

— И без това исках да се пораздвижа, да погледам. Интересно е.

— Да, за тебе е интересно. Но моят интерес е вече друг, не като твоя. Ето ти гледаш тия старчета — каза той и посочи един прегърбен член на клуба с увиснала устна, който мина насреща им, като влачеше едва краката си в меките ботуши — и мислиш, че те така са се родили като очукани яйца.

— Как тъй очукани яйца?

— Ти дори не знаеш това название. То е наш клубен термин. Знаеш ли, когато търкалят яйцата и ги търкалят много, те съвсем се очукват. Така става и с нас: ходиш-ходиш в клуба и заприличаш на очукано яйце. Ти се смееш, но ние току гледаме кога ще станем сами очукани яйца. Познаваш ли княз Чеченски? — запита князът и по лицето му Левин видя, че се кани да разправи нещо смешно.

— Не, не го познавам.

— Как може тъй! Княз Чеченски е известен. Но все едно. Та той винаги играе на билярда. Преди три години още не беше очукано яйце и се перчеше, наричаше другите очукани яйца. Но веднъж идва в клуба, а нашият вратар… нали го знаеш Василий? Оня дебелия. Той е голям шегаджия. Княз Чеченски го пита: „Е, Василий, кои и кои са дошли? Има ли очукани яйца? “ А той отговаря: „Вие сте третото. “ Да, братко, така е!

Като разговаряха и се здрависваха с познатите, които срещаха, Левин и князът обиколиха всички стаи: голямата, дето имаше вече маси и играеха на карти обикновените партньори; диванната, дето играеха шахмат и дето седеше Сергей Иванович, разговаряйки с някого; билярдната, дето при канапето се беше образувала весела компания с шампанско, в която участвуваше Гагин; надникнаха и в инферналната, дето около една маса, до която бе седнал вече Яшвин, се трупаха много комарджии. Стараейки се да не вдигат шум, те влязоха и в тъмната читалня, дето под лампи с абажури седеше млад човек със сърдито лице — той преглеждаше едно след друго списанията — и един плешив генерал, задълбочен в четене. Влязоха и в оная стая, която князът нарече „умната“. В тая стая трима господа разпалено говореха за последната политическа новина.

— Княже, заповядайте, готово е — каза един от неговите партньори, който го намери и тук, и князът излезе. Левин поседя, послуша, но като си спомни за всички тазсутрешни разговори, изведнъж му стана ужасно скучно. Той бързо стана и отиде да търси Облонски и Туровцин, с които винаги беше весело.

Туровцин седеше с чаша питие на високия диван в билярдната, а Степан Аркадич и Вронски разговаряха при вратата в далечния ъгъл на стаята.

— Не че скучае, но тая неопределеност, неяснота на положението й — чу Левин и искаше бързо да се махне, но Степан Аркадич го извика.

— Левин! — каза Степан Аркадич и Левин забеляза, че на очите му имаше не сълзи, а влага, както се случваше с него винаги, когато си пийнеше или се разчувствуваше. Днес беше и едното, и другото. — Левин, не си отивай — каза той и здраво стисна лакътя на ръката му, очевидно не искаше да го пусне по никой начин.

— Това е моят искрен, едва ли не най-добър приятел — каза той на Вронски. — За мене ти си още по-близък и скъп. И аз искам и зная, че вие трябва да бъдете приятели и близки, защото и двамата сте добри хора.

— Е, остава само да се разцелуваме — добродушно шеговито каза Вронски, като подаде ръка.

Той бързо улови протегнатата му ръка и силно я стисна.

— Много, много се радвам — каза Левин, стискайки ръката му.

— Момче, бутилка шампанско — каза Степан Аркадич.

— И аз се радвам — каза Вронски.

Но въпреки желанието на Степан Аркадич и взаимното им желание те нямаха какво да си говорят, и двамата чувствуваха това.

— Знаеш ли, че той не се познава с Ана? — каза Степан Аркадич на Вронски. — И аз искам непременно да го заведа при нея. Да отидем, Левин!

— Наистина ли? — каза Вронски. — Тя ще се радва много. Аз бих си отишъл още сега — прибави той, — но се безпокоя за Яшвин и искам да остана тук, докато той свърши.

— Какво има, не му ли върви?

— Губи всичко и само аз мога да го удържа.

— Да изиграем ли една пирамидка? Левин, ще играеш ли? Отлично — каза Степан Аркадич. — Постави пирамидката — обърна се той към маркьора.

— Отдавна е готова — отвърна маркьорът, който бе наредил вече топките в триъгълник и за развлечение търкаляше червената топка.

— Е, да почваме.

След играта Вронски и Левин седнаха до масата на Гагин и по предложение на Степан Аркадич Левин започна да се обзалага за асовете. Вронски ту седеше до масата, заобиколена от постоянно идващи при него познати, ту отиваше в инферналната да види какво прави Яшвин. Левин изпитваше приятен отдих след тазсутрешната умствена умора. Радваше го, че враждебността му към Вронски се бе прекратила и чувството на спокойствие, приличие и удоволствие не го напущаше.

Когато играта свърши, Степан Аркадич улови Левин под ръка.

— Е, да идем ли още сега у Ана? А? Тя си е в къщи. Отдавна съм й обещал да те заведа при нея. Къде смяташ да ходиш довечера?

— Почти никъде. Бях обещал на Свияжски да отида в Дружеството за селско стопанство. Добре, да отидем — каза Левин.

— Отлично, да вървим! Виж дали е пристигнала моята карета — обърна се Степан Аркадич към лакея.

Левин се приближи до масата, плати проиграните за асовете четиринадесет рубли, плати на старичкия лакей, който стоеше до вратата, някакви, известни само нему разноски за клуба и като размахваше някак особено ръце, мина през всички зали за към изхода.

— Каретата на Облонски! — със сърдит бас извика вратарят. Каретата се приближи и двамата се качиха. На първо време, още докато каретата излизаше от вратата на клуба, Левин продължаваше да се намира под впечатлението на клубното спокойствие, удоволствие и несъмнена приличност на всичко околно; но щом тя излезе на улицата и той почувствува люлеенето й по неравния път, чу сърдития вик на файтонджията, който идваше отсреща, и видя при слабото осветление червената табела на кръчмата и дюкянчето, това впечатление изчезна и той започна да обмисля постъпките си и да се пита дали прави добре, дето отива при Ана. Какво ще каже Кити? Но Степан Аркадич не му даде да се замисли и сякаш досетил се за съмненията му, ги разпръсна.

— Колко се радвам — каза той, — че ще се запознаеш с нея! Знаеш ли, че Доли отдавна искаше това. И Лвов ходи у тях и продължава да ходи. Макар че ми е сестра — продължи Степан Аркадич, — смело мога да кажа, че тя е забележителна жена. Ти ще видиш. Положението й е много тежко, особено сега.

— Защо пък особено сега?

— Сега водим преговори с мъжа й за развод. И той е съгласен; но има затруднения относно сина и тая работа, която трябваше да се свърши отдавна, се протака вече три месеца. Щом получи развод, тя ще се омъжи за Вронски. Колко е глупав тоя стар обичай на въртене, „Исайя ликуй“, в който никой не вярва и който пречи за щастието на хората! — прибави Степан Аркадич. — И тогава вече тяхното положение ще бъде определено, като моето, като твоето.

— Но какви са затрудненията? — запита Левин.

— Ах, това е дълга и скучна история! Всичко това е така неопределено у нас. Но работата е там, че в очакване на тоя развод тя живее вече три месеца тук, в Москва, дето всички познават и него, и нея; не излиза нийде, не се вижда с никоя жена освен с Доли, защото, разбираш ли, не иска да ходят у дома й по милост; оная глупачка княжна Варвара, и тя я остави, понеже смята това за неприлично. Така че друга жена в това положение не би могла да намери сили в себе си. Но ще видиш как тя е наредила живота си, колко е спокойна, достойна. Наляво, в уличката, срещу черквата! — извика Степай Аркадич, като се наведе през прозореца на каретата. — Уф, колко е горещо! — каза той, като разкопча още повече и без това разкопчания си кожух въпреки дванайсетградусовия студ.

— Но тя има дъщеря; сигурно е заета с нея? — каза Левин.

— Изглежда, че ти си представяш всяка жена само като самка, une couveuse[144] — каза Степан Аркадич. — Щом е заета, то е непременно с децата. Не, струва ми се, тя я възпитава отлично, но това е между другото. Преди всичко тя е заета с това, че пише. Виждам, че се усмихваш иронично, но напразно. Тя пише детска книга и никому не казва за това, но на мене я чете и аз давах ръкописа на Воркуев… знаеш, оня издател… и самият той е писател, струва ми се. Той разбира и казва, че това е забележителна книга. Но ти мислиш, че това е жена-автор? Ни най-малко. Ще видиш, че тя е преди всичко жена със сърце. Сега при нея живее едно момиче англичанка с цялото си семейство, за което тя се грижи.

— Това да не би да е нещо филантропично?

— Ти веднага искаш да видиш лошото във всичко. Не филантропично, а сърдечно. У тях, сиреч у Вронски, имаше един треньор англичанин, майстор в работата си, но пияница. Той съвсем се пропи, delirium tremens[145], и захвърли семейството си. Тя ги видяла, помогнала им, обикнала ги и сега цялото семейство е на нейните ръце; помага им, и то не тъй, отвисоко, с пари, а сама подготвя момчетата по руски за гимназията, а момичето е прибрала при себе си. Но ти ще я видиш.

Каретата влезе в двора и Степан Аркадич позвъни продължително на входа, пред който бе спряла една шейна.

И без да пита слугата, който им отвори вратата, в къщи ли е господарката, Степан Аркадич влезе в антрето. Левин вървеше подире му и все повече и повече се съмняваше дали постъпва добре, или не.

Когато се погледна в огледалото, Левин видя, че се е изчервил, но той бе уверен, че не е пиян, и по постланата стълба тръгна нагоре след Степан Аркадич.

В горния етаж Степан Аркадич запита поклонилия му се като на близък човек лакей кой е у Ана Аркадиевна и получи отговор, че е дошъл господин Воркуев.

— Де са те?

— В кабинета.

Когато минаха малката трапезария с тъмни дървени стени, по мекия килим Степан Аркадич и Левин влязоха в полутъмния кабинет, осветен от една лампа с голям тъмен абажур. Друга лампа-рефрактор гореше на стената и осветяваше един голям, в естествена големина женски портрет, на който Левин неволно обърна внимание. Това беше портретът на Ана, рисуван от Михайлов в Италия. Докато Степан Аркадич надникваше зад трелажа и мъжкият глас замлъкна, Левин гледаше портрета, който, блестящо осветен, изпъкваше в рамката, и не можеше да се откъсне от него. Той дори забрави де се намира и без да слуша това, което говореха, не снемаше очи от чудния портрет. Това не беше картина, а жива прелестна жена с черни виещи се коси, голи рамене и ръце и замислена полуусмивка на покритите с нежен мъх устни, която победно и нежно го гледаше и го смущаваше с очи. Тя не беше жива само защото беше по-красива, отколкото може да бъде една жива жена.

— Много се радвам — изведнъж чу той до себе си глас, очевидно отправен към него, гласа на същата тая жена от портрета, на която той се любуваше. Ана бе излязла да го посрещне иззад трелажа и в полуосветения кабинет Левин видя същата жена от портрета в тъмна, разноцветносиня рокля, не в същата поза, не със същия израз, но на същата висота на хубостта, на която тя бе доловена от художника на портрета. В действителност тя беше по-малко блестяща, но затова пък като жива имаше и нещо ново привлекателно, каквото нямаше на портрета.

Тя бе станала да го посрещне, без да скрива радостта си, че го вижда. И в спокойствието, с което му протегна малката си и енергична ръка и го запозна с Воркуев и посочи червенокосото хубаво момиче, което седеше и се занимаваше тук и което тя нарече своя възпитаница, имаше познатите и приятни на Левин маниери на жена от висшето общество, винаги спокойна и естествена.

— Много, много се радвам — повтори тя и в нейните уста тия прости думи, кой знае защо, добиха особено значение за Левин. — Аз ви познавам и обичам отдавна и поради приятелството ви със Стива, и заради вашата жена… познавах я много за малко, но тя остави в мене впечатление на прелестно цвете, именно на цвете. А тя ще бъде скоро вече майка!

Тя говореше свободно и бавно, като местеше от време на време погледа си от Левин върху брат си, и Левин чувствуваше, че впечатлението, което е направил, е добро и му стана веднага леко, просто и приятно с нея, сякаш се познаваха още от детинство.

— Ние с Иван Петрович се настанихме в кабинета на Алексей — каза тя в отговор на Степан Аркадич, който я запита може ли да се пуши — тъкмо за да можем да пушим — и като погледна Левин, вместо да го запита дали пуши, дръпна към себе си костенурковата табакера и си извади цигара.

— Как си със здравето днес? — запита я брат й.

— Добре. Нерви, както винаги.

— Нали е необикновено хубав? — каза Степан Аркадич, който забеляза, че Левин поглежда към портрета.

⇐ Предыдущая 51 52 53 54 555657 58 59 60 Следующая ⇒