Осма част 5 страница

— Обещанието бе дадено по-рано. И аз смятах, че въпросът за сина решава работата. Освен това се надявах, че Ана Аркадиевна ще има достатъчно великодушие… — едва, с треперещи устни рече побледнелият Алексей Александрович.

— Тъкмо тя предоставя всичко на твоето великодушие. Тя иска, моли те за едно — да я извадиш от това невъзможно положение, в което се намира. Тя не иска вече сина си. Алексей Александрович, ти си добър човек, влез за миг в положението й. За нея, в нейното положение, въпросът за развода е въпрос на живот и смърт. Ако не беше обещал по-рано, тя щеше да се помири с положението си, щеше да живее на село. Но ти обеща, тя ти писа и се премести в Москва. И ето тя живее вече шест месеца в Москва, дето всяка среща е нож в сърцето й, и очаква всеки ден решението. Та това е все едно да държиш някой осъден на смърт цели месеци с примка на шията и да му обещаваш може би смърт, а може би и помилване. Съжали се над нея и освен това аз се наемам да уредя всичко това… Vos scrupules[155]…

— Аз не говоря за това, за това… — с погнуса го прекъсна Алексей Александрович. — Но може би съм обещал това, което не съм имал право да обещавам…

— Значи, ти се отказваш от това, което си обещал?

— Никога не съм отказвал да изпълня възможното, но искам да имам време, за да обмисля доколко обещаното е възможно.

— Не, Алексей Александрович! — заприказва Облонски, като скочи. — Аз не искам да вярвам това! Тя е толкова нещастна, колкото може да бъде нещастна само една жена, и ти не можеш да откажеш една такава…

— Доколкото обещаното е възможно. Vous professez d’& #234; tre un libre penseur. [156] Но като вярващ човек, при такава важна работа аз не мога да постъпя против християнския закон.

— Но в християнските общества и у нас, доколкото зная, разводът се допуща — каза Степан Аркадич. — Разводът се допуща и от нашата църква. И ние виждаме…

— Допуща се, но не в тоя смисъл.

— Алексей Александрович, не мога да те позная — каза Облонски, след като помълча. — Нима не беше ти (и нима ние не оценихме това? ), който прости всичко и движен именно от християнско чувство, беше готов да пожертвуваш всичко? Ти сам каза: дай горната си дреха, когато ти искат ризата, а сега…

— Моля ви — с писклив глас заприказва Алексей Александрович, като стана изведнъж на крака, бледен и с разтреперана челюст, — моля ви да прекратите, да прекратите… тоя разговор.

— Ах, не! Добре, прости, прости ми, ако съм те огорчил — започна Степан Аркадич, като се усмихваше смутено и протегна ръка, — но все пак, като пратеник, аз предадох само това, което бяха ми поръчали.

Алексей Александрович подаде ръка, замисли се и рече:

— Трябва да обмисля и да потърся указания. Другиден ще ви дам окончателен отговор — каза той, като съобрази нещо.

XIX

Степан Аркадич се канеше вече да си отиде, когато Корней доложи:

— Сергей Алексеич!

— Кой е тоя Сергей Алексеич? — започна Степан Аркадич, но веднага си спомни. — Ах, Серьожа! — каза той. „Сергей Алексеич“ — аз мислех, че е директорът на департамента. — „Ана ме помоли да го видя“ — спомни си той.

И той си спомни оня плах, жалък израз, с който на изпращане Ана му рече: „Все пак ти ще го видиш. Научи подробно де е той и кой е при него. И, Стива… ако е възможно! Нали е възможно? “ Степан Аркадич разбра какво значи това „ако е възможно“ — ако е възможно да се направи разводът така, че тя да вземе сина си… Сега Степан Аркадич видя, че за това не може и да се мисли, но все пак му беше драго да види племенника си.

Алексей Александрович напомни на шурея си, че на сина му никога не говорят за майка му и го помоли да не споменава нито дума за нея.

— Той бе много болен след онова свиждане с майка си, което ние не предви-дих-ме — каза Алексей Александрович. — Страхувахме се дори за живота му. Но разумното лекуване и морските бани през лятото подобриха здравето му и по съвета на лекаря аз съм го дал сега в училище. И наистина влиянието на другарите му оказа хубаво въздействие и той е напълно здрав и се учи добре.

— Ех, че юнак е станал! И то не Серьожа, а цял Сергей Алексеич! — усмихнат каза Степан Аркадич, като гледаше пъргаво и свободно влязлото хубаво едро момче в синя куртка и дълги панталони. Момчето имаше здрав и весел вид. То се поклони на вуйчо си като на чужд човек, но след като го позна, изчерви се и сякаш обидено и разсърдено от нещо, бързо се обърна настрана. Момчето пристъпи до баща си и му подаде едно свидетелство с бележките, които бе получило в училище.

— Е, това е добре — каза бащата, — можеш да си вървиш.

— Той е отслабнал, пораснал е и е престанал да бъде дете, а е станал момче; това ми харесва — каза Степан Аркадич. — Е, помниш ли ме?

Момчето бързо погледна към баща си.

— Помня те, mon oncle[157] — отвърна то, като погледна вуйчо си и пак се загледа в земята.

Вуйчото повика момчето и го улови за ръка.

— Е, как е работата? — каза той в желанието си да го заприказва и не знаеше какво да каже.

Като се червеше и не отговаряше, момчето внимателно дърпаше ръката си от ръката на вуйчо си. Щом Степан Аркадич пусна ръката му, то погледна въпросително баща си и като птица, пусната на свобода, с бързи крачки излезе от стаята.

Изминала бе една година, откак Серьожа бе видял майка си за последен път. Оттогава никога вече не бе чувал за нея. Тая година постъпи в училище и опозна и обикна другарите си. Сега вече не го занимаваха ония мечти и спомени за майка му, които след срещата си с нея го разболяваха. Когато те го навестяваха, той старателно ги пропъждаше, понеже ги смяташе срамни и свойствени само на момиченцата, но не и на едно момче, и при това ученик. Той знаеше, че между баща му и майка му е имало скарване, което бе ги разделило, знаеше, че му е съдено да остане при баща си и се мъчеше да свикне с тая мисъл.

Беше му неприятно, че видя вуйчо си, който приличаше на майка му, защото това извика у него същите ония спомени, които той смяташе за срамни. Това му беше толкова по-неприятно, защото от някои думи, които бе чул, докато чакаше при вратата на кабинета, и особено по израза върху лицата на баща си и вуйчо си се досещаше, че сигурно говорят за майка му. И за да не осъжда баща си, с когото живееше и от когото зависеше, и главно за да не се отдава на чувствителност, която смяташе така унизителна, Серьожа се мъчеше да не гледа тоя вуйчо, който бе дошъл да наруши спокойствието му, и да не мисли за онова, което той му напомняше.

Но когато излезлият след него Степан Аркадич го видя на стълбата, извика го и го попита как прекарва междучасията в училището, Серьожа заприказва с него, понеже го нямаше баща му.

— Сега играем на железопътна линия — каза той, отговаряйки на въпроса му. — Знаете ли как е то: двама души сядат на чина. Това са пътниците. А един се изправя на чина. И всички се впрягат. Може и с ръце, може и с коланите, и се пускат през всички стаи. Вратите се отварят предварително. Много трудно е да бъдеш кондуктор.

— Тоя изправеният ли? — усмихнат запита Степан Аркадич.

— Да, тук трябва и смелост, и ловкост, особено когато се спрат изведнъж или някой падне.

— Да, това не е шега — каза Степан Аркадич, като се взираше с тъга в тия живи, майчини очи, които сега вече не бяха детски, не бяха напълно невинни. И макар че бе обещал на Алексей Александрович да не говори за Ана, той не се стърпя.

— А помниш ли майка си? — изведнъж запита той.

— Не, не я помня — бързо рече Серьожа, силно се изчерви и наведе очи. И вуйчо му вече не можа да откопчи нищо от него.

След половин час гуверньорът славянин намери възпитаника си на стълбите и дълго не можа да разбере дали той се сърди, или плаче.

— Е, сигурно сте се ударили, когато сте паднали? — каза гуверньорът. — Нали ви казах, че тая игра е опасна. Трябва да кажа на директора.

— Дори да съм се ударил, никой не би забелязал. Това е сигурно.

— Но тогава какво има?

— Оставете ме! Помня, не помня… Какво го интересува това? Защо да помня? Оставете ме на мира! — обърна се той вече не към гуверньора, а към целия свят.

Степан Аркадич както винаги не губеше напразно времето си в Петербург. В Петербург освен работите — развода на сестра му и службата — той трябваше както винаги и да се освежи, както казваше той, след московската спарена атмосфера.

Въпреки своите caf& #233; s chantants и омнибуси Москва все пак беше застояло блато. Степан Аркадич чувствуваше винаги това. След като бе живял в Москва, особено близо до семейството си, той се чувствуваше отпаднал духом. Когато живееше дълго време в Москва, без да я напуща, той стигаше дотам, че започваше да се безпокои от лошото си настроение и от укорите на жена си, от здравето и възпитанието на децата, от дребните интереси на службата си; безпокоеше го дори това, че има дългове. Но достатъчно беше да дойде и да поживее в Петербург, в оня кръг, в който той се движеше, дето хората живееха — именно живееха, а не вегетираха, както в Москва, — и веднага всички тия мисли изчезваха и се стопяваха като восък от огъня.

Жената ли? … Тъкмо днес той бе приказвал с княз Чеченски. Княз Чеченски имаше жена и семейство — деца, възрастни пажове, а имаше и друго, незаконно семейство, от което имаше също деца. Макар че и първото му семейство беше добро, княз Чеченски се чувствуваше по-щастлив във второто. И той водеше по-големия си син във второто семейство и разправяше на Степан Аркадич, че смята това нещо полезно и поучително за сина си. Какво биха казали за това в Москва?

Децата ли? В Петербург децата не пречеха на бащите си да живеят. Те се възпитаваха в заведения и не съществуваше това, разпространено в Москва — например у Лвов, — диво разбиране, че на децата принадлежи целият разкош на живота, а не родителите само трудът и грижите. Тук разбираха, че човек е длъжен да живее за себе си, както трябва да живее образованият човек.

Службата ли? Тук и службата не беше онова упорито, безнадеждно бреме, което влачеха в Москва; тук съществуваше интересът от службата. Някоя среща, услуга, сполучлива дума, умение да имитираш различни лица — и човек изведнъж си прави кариера, както Брянцев, с когото Степан Аркадич се срещна вчера и който беше сега пръв сановник. Тая служба беше интересна.

И особено петербургският възглед за паричните въпроси действуваше успокоително на Степан Аркадич. Бартнянски, който харчеше поне петдесет хиляди при тоя train[158], воден от него, му каза вчера забележителни думи по тоя повод.

Преди обеда, след като се разприказваха, Степан Аркадич каза на Бартнянски:

— Струва ми се, че си близък с Мордвински; можеш да ми направиш услуга: кажи му, моля ти се, една думичка за мене. Има една служба, която бих желал да заема. Член на агентството…

— Е, все едно, няма да го запомня… Но защо ти е потрябвало да се пъхаш в тия железопътни работи с евреите? … Както искаш, но все пак е мръсотия!

Степан Аркадич не му каза, че това е полезна работа; Бартнянскн не би разбрал това.

— Трябват пари, няма с какво да живея.

— Но нали живееш?

— Живея, ами дълговете?

— Какво приказваш? Много ли са? — със съчувствие каза Бартнянски.

— Твърде много, двадесетина хиляди.

Бартнянски весело се засмя.

— О, щастлив човек! — каза той. — Аз имам един и половина милиона дълг и нямам нищо, но както виждаш, още мога да живея!

И Степан Аркадич не само на думи, но и на дело видя, че това е истина. Живахов имаше триста хиляди дълг и нито пукната пара в джоба, а живееше, и то още как! Граф Кривцов отдавна вече съвсем го бяха отписали, а издържаше две жени. Петровски бе пропилял пет милиона, по си живееше все така и дори завеждаше финансите и получаваше двадесет хиляди заплата. Но освен това Петербург действуваше физически приятно върху Степан Аркадич. Подмладяваше го. В Москва той попоглеждаше от време на време прошарените си коси, задрямваше след ядене, изтягаше се, бавно, със запъхтяване изкачваше стълбите, скучаеше с младите жени, не танцуваше по баловете. Но в Петербург се чувствуваше винаги десет години по-млад.

В Петербург той изпитваше същото, което му бе казал едва вчера шестдесетгодишният княз Пьотр Облонски, който току-що се бе върнал от чужбина.

— Тук ние не умеем да живеем — каза Пьотр Облонски. — Ще повярваш ли, прекарах лятото в Баден; право да ти кажа, чувствувах се като съвсем млад човек. Видя ли някоя млада женичка, обземат ме мисли… Похапнеш си, пийнеш си малко — сила, бодрост. Дойдох в Русия — трябваше да замина при жена си, и то на село, — няма да повярваш, след две седмици тръгнах по халат, престанах да се обличам за обед. Друго нещо е, когато мислиш за младички! Съвсем се превърнах на старец. Остава само да спасяваш душата си. Заминах за Париж — и пак се оправих.

И Степан Аркадич чувствуваше тая разлика като Пьотр Облонски. В Москва той се занемаряваше дотолкова, че наистина, ако поживееше там дълго време, чисто и просто би стигнал дотам, да спасява душата си; а в Петербург се чувствуваше отново човек на място.

Между княгиня Бетси Тверская и Степан Аркадич съществуваха отдавнашни, твърде странни отношения. Степан Аркадич винаги я задиряше на шега и й говореше, пак на шега, най-неприлични неща, понеже знаеше, че това й харесва най-много. На другия ден след разговора си с Каренин Степан Аркадич се отби у дома й и се чувствуваше така млад, че в това шеговито задиряне и занасяне неочаквано стигна толкова далеч, че не знаеше вече как да се измъкне, защото за нещастие тя не само не му се нравеше, но му беше и противна. А тоя тон се бе установил, защото той й се нравеше много. Така че той се зарадва много от идването на княгиня Мяхкая, която тури край на тяхното уединение.

— А, и вие сте тук — каза тя, когато го видя. — Е, как е горката ви сестра? Не ме гледайте така — прибави тя. — Откакто върху нея се нахвърлиха всички, всички, които са сто хиляди пъти по-лоши от нея, аз смятам, че тя направи много добре. Не мога да простя на Вронски, че не ми съобщи, когато тя беше в Петербург. Бих отишла при нея и бихме ходили с нея навред. Моля, предайте й моята любов. Е, кажете ми нещо за нея.

— Да, нейното положение е тежко, тя… — започна да разправя Степан Аркадич, който в душевната си простота взе за истинска монета думите на княгиня Мяхкая „кажете ми нещо за сестра си“. Княгиня Мяхкая по навик веднага го прекъсна и сама започна да разправя:

— Тя направи това, което всички освен мене правят, но го крият; а тя не искаше да лъже и направи много добре. А още по-добре направи, дето остави тоя ваш полуумен зет. Вие ще ме извините. Всички казваха, че бил умен, умен, само аз казвах, че е глупав. Сега, когато той се свърза с Лидия Ивановна и с Landau, всички казват, че бил малоумен, а аз на драго сърце не бих се съгласила с всички, но тоя път не мога.

— Но обяснете ми, моля ви се — каза Степан Аркадич, — какво значи това? Вчера бях при него по въпроса за сестра си и исках окончателен отговор. Той не ми даде отговор и каза, че ще помисли, а тая сутрин вместо отговор получих покана за тазвечерния прием у графиня Лидия Ивановна.

— А, видяхте ли! — с радост започна княгиня Мяхкая. — Те ще питат Landau какво ще каже той.

— Как тъй Landau? Защо? Кой е тоя Landau?

— Как, нима не познавате Jules Landau, ie fameux Jules Landau, le clairvoyant[159]? Той също е малоумен, но от него зависи съдбата на сестра ви. Вижте какво става, когато човек живее в провинцията, вие не знаете нищо. Виждате ли, Landau бил commis[160] в един парижки магазин и отишъл веднъж при лекар. В чакалнята на лекаря заспал и в съня си започнал да дава съвети на всички болни. И то чудни съвети. След това жената на Юрий Меледински — нали го знаете, оня болния — научила за тоя Landau и го извикала при мъжа си. Той го лекува. И според мене никаква полза няма от това, защото си е все така слаб, но те вярват в него и го мъкнат със себе си. Доведоха го в Русия. Тук всички се юрнаха при него и той започна да лекува всички. Излекува графиня Беззубова и тя го обикна дотолкова, че го осинови.

— Как го осинови?

— Така, осинови го. Сега той не е вече Landau, а граф Беззубов. Но работата е там, че Лидия — аз я обичам, но главата й не е на място — е зяпнала по Landau и без него нито тя, нито Алексей Александрович не могат да решат нищо и затова съдбата на сестра ви сега е в ръцете на тоя Landau или, с други думи — граф Беззубов.

XXI

След отличния обед и голямото количество коняк, изпит у Бартнянски, Степан Аркадич, който закъсня само малко от определеното време, влезе у графиня Лидия Ивановна.

— Кой друг е у графинята? Французинът ли? — запита Степан Аркадич вратаря, като оглеждаше познатото палто на Алексей Александрович и едно странно, смешно палто със закопчалки.

— Алексей Александрович Каренин и граф Беззузубов — строго отвърна вратарят.

„Княгиня Мяхкая позна — помисли Степан Аркадич, качвайки се по стълбата. — Странно! Все пак добре би било да се сближа с нея. Тя има грамадно влияние. Ако каже една думичка на Поморски, работата е сигурна. “

Навън беше още съвсем светло, но в малката приемна на графиня Лидия Ивановна със спуснати пердета горяха вече лампи.

До кръглата маса под лампата седяха графинята и Алексей Александрович и тихо разговаряха. На другия край се бе изправил и оглеждаше портретите на стената един среден на ръст, мършав човек с женски таз, с хлътнали в коленете крака, много бледен, красив, с блестящи, прекрасни очи и дълги коси, легнали върху яката на сюртука му. След като се здрависа с домакинята и с Алексей Александрович, Степан Аркадич неволно погледна още веднъж непознатия човек.

— Monsieur Landau! — обърна се към него графинята с мекота и предпазливост, които поразиха Облонски. И тя ги запозна.

Landau бързо се обърна, пристъпи и като се усмихна, пъхна неподвижната си потна ръка в протегнатата ръка на Степан Аркадич и веднага пак се отдръпна и загледа портретите. Графинята и Алексей Александрович многозначително се спогледаха.

— Много се радвам, че ви виждам, особено днес — каза графиня Лидия Ивановна и посочи на Степан Аркадич място до Каренин.

— Аз ви запознах с него като с Landau — с тих глас каза тя, погледна французина и веднага след това Алексей Александрович, — но той всъщност е граф Беззубов, както сигурно знаете. Само че не обича тая титла.

— Да, чувах — отвърна Степан Аркадич, — казват, че излекувал напълно графиня Беззубова.

— Тя бе днес у дома и е така за окайване! — обърна се графинята към Алексей Александрович. — Тая раздяла ужасно й тежи. Това е такъв удар за нея!

— Но той положително ли заминава? — запита Алексей Александрович.

— Да, заминава за Париж. Вчера чул един глас — каза графиня Лидия Ивановна, като гледаше Степан Аркадич.

— Ах, глас! — повтори Облонски, чувствувайки, че трябва да бъде колкото може по-внимателен в тая компания, в която става или трябва да става нещо особено, за което той няма още ключа.

Настъпи минутно мълчание, след което графиня Лидия Ивановна, сякаш пристъпвайки към главната тема на разговора, с тънка усмивка каза на Облонски:

— Аз ви познавам отдавна и много ще ми е драго да ви опозная по-отблизо. Les amis de nos amis sont nos amis. [161] Но за да бъде човек приятел, трябва да вниква в душевното състояние на приятеля си, а аз се страхувам, че вие не правите това по отношение на Алексей Александрович. Вие разбирате за какво ми е думата — каза тя, като повдигна прекрасните си замислени очи.

— Графиньо, аз разбирам донейде, че положението на Алексей Александрович… — каза Облонски, понеже не разбираше добре за какво става дума и затова искаше да се задоволи с общи приказки.

— Промяната не е във външното му положение — строго каза графиня Лидия Ивановна, като едновременно следеше с влюбен поглед Алексей Александрович, който стана и се премести при Landau, — промени се сърцето му, дадено му е ново сърце и аз се страхувам, че вие не сте вникнали напълно в тая промяна, която стана в него.

— Но в общи черти аз мога да си представя тая промяна. Ние винаги сме били близки и сега… — каза Степан Аркадич, като отговори с нежен погледна погледа на графинята, питайки се с кой от двамата министри тя е по-близка, та да знае за кого от двамата ще трябва да я помоли.

— Станалата в него промяна не може да отслаби чувствата му на любов към ближните; напротив, промяната, която стана в него, трябва да увеличи любовта. Но аз се страхувам, че не ме разбирате. Искате ли чай? — каза тя и посочи с очи лакея, който поднасяше чай.

— Не напълно, графиньо. Разбира се, неговото нещастие…

— Да, нещастието, което се превърна във висше щастие, когато сърцето му стана ново и се изпълни с него — каза тя, като гледаше влюбено Степан Аркадич.

„Смятам, че може да я помоля да говори и на двамата министри“ — мислеше Степан Аркадич.

— О, разбира се, графиньо — каза той, — но аз мисля, че тия промени са така интимни, че никой, дори най-близкият човек, не обича да говори за тях.

— Напротив! Ние трябва да говорим и да си помагаме един на друг.

— Да, без съмнение, но случва се такава разлика в убежденията и при това… — с мека усмивка каза Облонски.

— В делото на светата истина не може да има разлика.

— О, да, разбира се, но… — и Степан Аркадич се смути и млъкна. Той разбра, че става дума за религията.

— Струва ми се, че той ще заспи след малко — с многозначителен шепот каза Алексей Александрович, като се приближи до Лидия Ивановна.

Степан Аркадич се обърна. Landau седеше до прозореца, облакътен върху облегалото на стола, навел глава. Когато забеляза обърнатите към него погледи, той вдигна глава и се усмихна с детински наивна усмивка.

— Не му обръщайте внимание — каза Лидия Ивановна и с леко движение побутна стола на Алексей Александрович. — Забелязала съм… — започна тя, но в това време в стаята влезе лакеят с писмо. Лидия Ивановна бързо погледна писмото и като се извини, с необикновена бързина написа и предаде отговора и се върна при масата. — Забелязала съм — продължи тя започнатия разговор, че московчани, особено мъжете, са най-равнодушните към религията хора.

— О, не, графиньо, струва ми се, че московчани имат репутация да са най-ревностните — отвърна Степан Аркадич.

— Но доколкото разбирам, вие за съжаление сте от равнодушните — с уморена усмивка му каза Алексей Александрович, като се обърна към него.

— Как може човек да бъде равнодушен! — каза Лидия Ивановна.

— В това отношение аз не че съм равнодушен, но съм в очакване — каза Степан Аркадич с най-смекчаващата си усмивка. — Не смятам, че за мене е дошло време за тия въпроси.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха.

— Ние никога не можем да знаем дали за нас е настъпило време, или не — строго каза Алексей Александрович. — Ние не трябва да мислим дали сме готови, или не: благодатта не се ръководи от човешки съображения; тя никога не осенява трудещите се, а осенява неподготвените като Савел.

— Не, струва ми се, още не — каза Лидия Ивановна, която в това време следеше движенията на французина.

Landau стана и се приближи до тях.

— Ще ми позволите ли да слушам? — запита той.

— О, да, аз не исках да ви преча — каза Лидия Ивановна, като го гледаше нежно, — седнете при нас.

— Трябва само да не си затваряме очите, за да не се лишим от светлината — продължи Алексей Александрович.

— Ах, ако знаехте онова щастие, което изпитваме, чувствувайки постоянното му присъствие в душата си! — каза графиня Лидия Ивановна, като се усмихваше блажено.

— Но понякога човек може да се чувствува неспособен да се издигне на тая висота — каза Степан Аркадич, който чувствуваше, че си криви душата, признавайки религиозната висота, но същевременно не се решаваше да признае свободомислието си пред една особа, която с една дума, казана на Поморски, може да му осигури желаната служба.

— Сиреч искате да кажете, че му пречи грехът? — каза Лидия Ивановна. — Но това е погрешно мнение. За вярващите няма грях, грехът е вече изкупен. Pardon — прибави тя, като погледна лакея, който бе влязъл пак с друго писмо. Тя го прочете и отговори устно: кажете му, утре у великата княгиня. — За вярващия няма грях — продължи тя разговора.

— Да, но вярата без дела е мъртва — каза Степан Аркадич, като си спомни тая фраза от катехизиса, и отстояваше независимостта си вече само с усмивка.

— Това е от посланието на апостол Яков — каза Алексей Александрович, като се обърна с някакъв укор към Лидия Ивановна, сякаш очевидно се касаеше за нещо, за което неведнъж вече бяха говорили. — Колко вреда е причинило погрешното тълкуване на това място! Нищо друго не отблъсква така много от вярата, както това тълкуване. „Аз нямам дела и затова не мога да вярвам“ — а такова нещо никъде не е казано. Казано е тъкмо обратното.

— Да се трудиш за Бога, с труд и пост да спасяваш душата си — с погнуса и презрение каза графиня Лидия Ивановна, — това са диви понятия на нашите монаси… И такова нещо никъде не е казано. То е много по-просто и по-леко — прибави тя, като гледаше Облонски със същата окуражаваща усмивка, с която в двореца окуражаваше младите, смутени от новата обстановка фрейлини.

— Ние сме спасени от Христа, който пострада за нас. Ние сме спасени от вярата — потвърди Алексей Александрович, като одобряваше с поглед думите й.

— Vous comrpenez l’anglais? [162] — запита Лидия Ивановна и като получи утвърдителен отговор, стана и започна да рови книгите в лавицата.

— Искам да прочета „Safe and Happy“[163] или „Under the wing“[164]? — каза тя, като погледна въпросително Каренин. И след като намери книгата и седна отново на мястото си, разтвори я. — Много е късо. Тук е описан пътят, по който се добива вярата, и онова висше неземно щастие, което при това изпълва душата. Вярващият човек не може да бъде нещастен, защото не е сам. Сега ще видите. — Тя се приготви вече да чете, но пак влезе лакеят. — Бороздина ли? Кажете й утре в два часа. Да — каза тя, като постави пръст на мястото в книгата и с въздишка погледна пред себе си със замислените си прекрасни очи. — Ето как действува истинската вяра. Познавате ли Мари Санина? Знаете ли нейното нещастие? Тя изгуби единственото си дете. Беше се отчаяла. Е, и какво стана след това? Тя намери тоя приятел и сега благодари на Бога за смъртта на детето си. Ето какво щастие дава вярата!

— О, да, това е много… — каза Степан Аркадич доволен, че ще четат и ще го оставят да се опомни малко.

„Не, виждам, че е по-добре да не я моля днес за нищо — мислеше си той, — само дано се измъкна оттук, без да объркам нещо. “

— Вие ще се отегчите — каза графиня Лидия Ивановна, като се обърна към Landau, — вие не разбирате английски, но то е късо.

— О, ще разбера — каза със същата усмивка Landau и затвори очи.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха многозначително и четенето започна.

XXII

Степан Аркадич се чувствуваше съвсем озадачен от тия нови за него странни думи, които чуваше. Сложният петербургски живот изобщо му действуваше възбудително, като го изваждаше от московския застой, но той обичаше и разбираше тия усложнения в близките и познати нему кръгове; в тая чужда среда беше озадачен, слисан и не можеше да обгърне всичко. Като слушаше графиня Лидия Ивановна и чувствуваше втренчените в него красиви, наивни или лукави — той сам не знаеше — очи на Landau, Степан Аркадич започна да усеща някаква особена тежест в главата.

В главата му се въртяха най-разнообразни мисли. „Мари Санина се радва, че детето й умряло… Добре би било да запуша сега… За да се спасиш, трябва само да вярваш, и монасите не знаят как трябва да става това, знае го само графиня Лидия Ивановна… И отде е тая тежест в главата ми? Дали от коняка или от това, че всичко туй е много странно? Все пак струва ми се, че досега не съм направил нищо неприлично. Но все пак не бива да я моля. Разправят, че те карали хората да се молят. Дано не ме накарат. Това ще бъде вече твърде глупаво. И какви глупости чете, а ги изговаря хубаво. Landau бил Беззубов. Защо пък Беззубов? “ Изведнъж Степан Аркадич почувствува, че долната му челюст започва неудържимо да се извива за прозявка. Той оправи бакенбардите си, за да скрие прозявката, и се отърси. Но след това почувствува, че го избива на сън и се кани да хърка. Сепна се в момента, когато гласът на графиня Лидия Ивановна каза: „Той спи! “

Степан Аркадич изплашено се сепна, чувствувайки се виновен и изобличен. Но веднага се успокои, щом разбра, че думите „той спи“ не се отнасят за него, а за Landau. Французинът беше заспал също като Степан Аркадич. Но сънят на Степан Аркадич, както мислеше той, би ги обидил (впрочем той и това не мислеше, дотолкова всичко му се виждаше странно), а сънят на Landau ги зарадва извънредно много, особено графиня Лидия Ивановна.

— Mon ami[165] — каза Лидия Ивановна, която, за да не шуми, предпазливо прибра диплите на копринената си рокля и във възбудата си нарече Каренин „mon ami“, а не Алексей Александрович, — donnez lui la main. Vous voyez? [166] Шш! — зашътка тя на влезлия пак лакей. — Не приемай никого.

Французинът спеше или се преструваше, че спи, опрял глава на облегалото на стола, и с потната си ръка, която лежеше на коляното му, правеше слаби движения, сякаш ловеше нещо. Алексей Александрович стана уж предпазливо, но се закачи за масата, пристъпи и сложи ръка в ръката на французина. Степан Аркадич също стана и широко разтваряше очи, за да се събуди, ако спи; той гледаше ту единия, ту другия. Всичко това не беше сън. Степан Аркадич чувствуваше, че в главата му всичко все повече и повече се обърква.

⇐ Предыдущая 54 55 56 57 585960 61 62 63 Следующая ⇒