Седма част 7 страница

— Изобщо турски възгледи — с усмивка каза Весловски, като се обърна към Ана.

— Аз не мога да защищавам схващанията му — каза Даря Александровна пламнала, — но мога да кажа, че той е много образован човек и ако беше тук, би знаел какво да ви отговори, но аз не умея.

— Аз го обичам много и ние сме големи приятели — добродушно усмихнат каза Свияжски. — Mais pardon, il est un petit peu toqu& #233; [126]; например той твърди, че и земството, и мировите съдии — всичко това е ненужно и не иска да участвува в нищо.

— Това е нашето руско равнодушие — каза Вронски, като си наливаше вода от леденото шише в тънката чаша със столче, — да не чувствуваме задълженията, които ни налагат нашите права, и затова да отричаме тия задължения.

— Аз не познавам човек, който да изпълнява по-строго задълженията си — каза Даря Александровна, ядосана от тоя тон на превъзходство от страна на Вронски.

— Напротив, аз — продължи Вронски, очевидно засегнат, кой знае защо, от тоя разговор, — напротив, аз, какъвто ме виждате, съм много благодарен за честта, която ми направиха благодарение на Николай Иванич (той посочи Свияжски), като ме избраха за почетен мирови съдия. Смятам, че за мене дългът да ходя на събрание, да обсъждам делото за коня на някой селянин е също така важен, както и всичко, каквото мога да направя. И ще смятам за чест, ако ме изберат за земски делегат. С това ще мога само да се отплатя за изгодите, от които се ползувам като земевладелец. За нещастие хората не разбират това значение, което трябва да имат в държавата едрите земевладелци.

На Даря Александровна беше странно да слуша как той бе спокоен в правотата си на трапезата у дома си. Тя си спомни, че и Левин, който смяташе обратното, бе също така твърд в схващанията си на трапезата у дома си. Но тя обичаше Левин и затова беше на негова страна.

— Значи, можем да разчитаме на вас, графе, за следващото събрание? — каза Свияжски. — Но трябва да тръгнем по-рано, за да можем на осми да бъдем вече там. Не бихте ли ми направили честта да дойдете у дома?

— А пък аз съм донейде съгласна с твоя beau fr& #232; re — каза Ана. — Само че не така, както смята той — с усмивка прибави тя. — Боя се, че в последно време ние имаме твърде много от тия обществени задължения. Както по-рано имаше толкова много чиновници, че за всяка работа бе необходим чиновник, така и сега всички са обществени дейци. Алексей е тук от шест месеца и, струва ми се, е член на пет-шест разни обществени учреждения — попечителство, съдия, земски делегат, съдебен заседател, по конете нещо. Du train que cela va[127], всичкото му време ще отиде за това. И боя се, че при тия толкова много работи всичко е само формално. Вие на колко места сте член, Николай Иванич? — обърна се тя към Свияжски. — Струва ми се, на повече от двадесет?

Ана говореше шеговито, но в тона й се чувствуваше раздразнение. Даря Александровна, която наблюдаваше внимателно Ана и Вронски, веднага забеляза това. Забеляза също, че при тоя разговор лицето на Вронски веднага доби сериозен и упорит израз. Забеляза това, а също, че и княжна Варвара веднага, за да промени разговора, заприказва бързо за петербургските познати и като си спомни, че в градината Вронски бе говорил не на място за дейността си, Доли разбра, че с тоя въпрос за обществената дейност е свързана някаква интимна свада между Ана и Вронски.

Обедът, вината, сервирането — всичко беше много хубаво, но всичко беше такова, каквото Даря Александровна бе виждала на специалните обеди и балове, от които бе отвикнала, и то със същия характер на безличност и принуденост; и ето защо всичко това в един обикновен ден и при малък кръг й направи неприятно впечатление.

След обеда поседяха на терасата. Сетне започнаха да играят на lawn tennis. Играчите, разделени на две групи, се разположиха на грижливо изравнения и отъпкан крокетграунд, от двете страни на опънатата мрежа с позлатени стълбове. Даря Александровна се опита да играе, но дълго време не можа да разбере играта, а когато я разбра, беше толкова уморена, че седна с княжна Варвара и само наблюдаваше играчите. Нейният партньор Тушкевич също се отказа от играта; но другите дълго продължиха да играят. Свияжски и Вронски, и двамата, играеха много добре и сериозно. Те следяха зорко хвърляната към тях топка, без да бързат и без да се бавят, ловко изтичваха към нея, изчакваха скока, сръчно и точно отбиваха топката с ракетата и я прехвърляха през мрежата. Весловски играеше по-лошо от другите. Той се горещеше много, но затова пък въодушевяваше с веселостта си играчите. Смехът и виковете му не преставаха. С разрешение на дамите той съблече сюртука си, както и другите мъже, и едрата му красива фигура с бели ръкави на ризата, с румено потно лице и поривисти движения така се и врязваше в паметта.

През нощта, когато Даря Александровна си легна, щом затвореше очи, виждаше подскачащия по крокетграунда Васенка Весловски.

Но през време на играта на Даря Александровна не й беше весело. Не й се харесваха продължаващите при това закачливи отношения между Васенка Весловски и Ана и тая обща неестественост на възрастните, които сами, без децата, играят детска игра. Но за да не развали настроението на другите и за да прекара някак времето, след като си отпочина, тя пак се присъедини към играта и се преструваше, че й е весело. През целия ден все й се струваше, че играе на театър с по-добри от нея актьори и че нейната лоша игра разваля цялата работа.

Тя бе дошла с намерение да прекара два дни, ако и хареса. Но още вечерта, през време на играта, реши да си замине утре. Мъчителните майчини грижи, които тя така мразеше по пътя, сега, след като прекара един ден без тях, й се виждаха вече в друга светлина и я привличаха.

Когато след вечерния чай и нощната разходка с лодка Даря Александровна влезе сама в стаята си, съблече роклята и седна да подреди редките си коси за през нощта, тя почувствува голямо облекчение.

Беше й дори неприятно да мисли, че Ана ще дойде ей сега при нея. Щеше й се да бъде сама с мислите си.

XXIII

Доли искаше вече да си легне, когато Ана влезе при нея в нощен тоалет.

През деня Ана няколко пъти бе започвала разговор за интимни работи и всеки път, след като кажеше няколко думи, млъкваше. „После, насаме ще си изприкажем всичко. Имам да ти разправя толкова много неща“ — казваше тя.

Сега бяха сами и Ана не знаеше за какво да говори. Тя седеше до прозореца, гледаше Доли, прехвърляше в паметта си всички запаси от интимни разговори, които изглеждаха неизчерпаеми, и не намираше нищо. В тоя миг й се струваше, че всичко вече е казано.

— Е, как е Кити? — каза тя, като въздъхна тежко и загледа виновно Доли. — Кажи ми истината, Доли, не ми ли се сърди тя?

— Да ти се сърдили? Не — усмихната каза Даря Александровна.

— Но ме мрази, презира ме?

— О, не! Но ти знаеш, това не се прощава.

— Да, да — каза Ана, като се обърна и загледа през отворения прозорец. — Но аз не бях виновна. И кой е виновен? Какво значи виновен? Нима можеше да бъде иначе? Е, как мислиш ти? Можеше ли ти да не бъдеш жена на Стива?

— Наистина не знам. Но ти ми кажи…

— Да, да, но ние не сме свършили за Кити. Щастлива ли е тя? Казват, че той бил прекрасен човек.

— Малко е да се каже прекрасен човек. Аз не познавам по-добър човек.

— Ах, колко се радвам! Много се радвам! Малко е да се каже прекрасен човек — повтори тя.

Доли се усмихна.

— Но ти ми кажи за себе си. Аз имам дълъг разговор с тебе. Ние говорихме с… — Доли не знаеше как да го нарече. Неловко й беше да го нарече графа, а също така и Алексей Кирилович.

— С Алексей — каза Ана, — знам, че сте говорили. Но аз исках да те попитам откровено, какво мислиш за мене, за моя живот?

— Как да ти кажа така изведнъж? Наистина не зная.

— Не, все пак ми кажи… Ти виждаш живота ми. Но не забравяй, че ни виждаш през лятото, когато не сме сами… Но ние пристигнахме ранна пролет, живеехме съвсем сами и ще живеем сами и аз не желая нищо по-хубаво от това. Но представи си, че аз живея сама без него, сама, а това ще стане… По всичко виждам, че това ще се повтаря често, че половината от времето си той ще прекарва вън от къщи — каза тя, като стана и седна по-близо до Доли.

— Разбира се — прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — разбира се, аз няма да го задържа насила. Не го и задържам. Днес има конни надбягвания, неговите коне се състезават, той отива. Много се радвам. Но ти помисли за мене, представи си моето положение… Но защо да говорим за това! — Тя се усмихна. — Та какво говори той с тебе?

— Той ми говори за това, за което сама искам да говоря, и за мене е лесно да бъде негов адвокат; говори ми дали няма възможност и не е ли добре… — Даря Александровна се запъна — да се оправи, да се подобри твоето положение… Ти знаеш как гледам аз… Но все пак… ако е възможно, трябва да се омъжите…

— Значи, развод? — каза Ана. — Знаеш ли, че единствената жена, която в Петербург дойде при мене, беше Бетси Тверская? Нали я познаваш? Au fond c’est la femme la plus d& #233; prav& #233; e qui existe. [128] Тя имаше връзки с Тушкевич и най-безсрамно лъжеше мъжа си. И тя ми каза, че не иска да ме познава, докато положението ми не се уреди. Не мисли, че сравнявам… Аз те познавам, миличка. Но неволно си спомних… Е, какво ти каза той? — повтори тя.

— Каза ми, че страда и за тебе, и за себе си. Може би ще кажеш, че това е егоизъм, но такъв законен и благороден егоизъм! Той иска, първо, да узакони дъщеря си и да бъде твой мъж, да има право над тебе.

— Коя жена-робиня може да бъде робиня до такава степен като мене, при моето положение? — мрачно я прекъсна тя.

— А главното, което иска… иска да не страдаш.

— Това е невъзможно! Е?

— И което е най-законното — иска децата ви да имат име.

— Но кон деца? — каза Ана, без да гледа Доли и като зажумя.

— Ани и бъдещите…

— Той може да бъде спокоен за това, аз няма да имам вече деца.

— Как можеш да кажеш, че няма да имаш? …

— Няма да имам, защото не искам.

И въпреки вълнението си Ана се усмихна, като долови наивния израз на любопитство, учудване и ужас по лицето на Доли.

— Каза ми лекарят след моята болест…

………………………………………………………………

— Не може да бъде! — каза Доли с широко отворени очи. За нея това беше едно от ония открития, чиито последици и изводи са така значителни, че в първия миг човек само чувствува, че не може да съобрази всичко, но че ще трябва да мисли много и много за това.

Това откритие, което изведнъж й обясни защо някои семейства имат само по едно-две деца, събуди у нея толкова мисли, съображения и противоречиви чувства, че тя не можеше да каже нищо и само гледаше учудено Ана с широко отворени очи. Това беше същото, за което тя мечтаеше и днес по пътя, но сега, като научи, че е възможно, се ужаси. Чувствуваше, че това е твърде просто решение на един твърде сложен въпрос.

— N’est ce pas immoral? [129] — само каза тя и млъкна.

— Защо? Помисли, аз трябва да избера едно от двете: или да съм бременна, сиреч болна, или да бъда приятел, другар на мъжа си, все едно на мъжа — с умишлено повърхностен и лекомислен тон каза Ана.

— Е да, е да — каза Даря Александровна, като слушаше същите аргументи, които си бе привеждала сама, и не намираше вече в тях по-раншната убедителност.

— За тебе, за другите — каза Ана, сякаш догаждаше мислите й — може още да има съмнение; но за мене… Разбери, аз не съм му жена; той ме обича, докато обича. Но с какво ще поддържам любовта му? С това ли?

Тя протегна белите си ръце към корема.

С необикновена бързина, както става в минути на вълнение, в главата на Даря Александровна се тълпяха мисли и спомени. „Аз — мислеше тя — не привличах Стива; той ме остави и отиде при други и първата, с която ми измени, не го задържа с това, че беше винаги хубава и весела. Той остави нея и взе друга. И нима Ана ще привлече и задържи с това граф Вронски? Ако той търси това, ще намери още по-привлекателни и весели тоалети и маниери. И колкото и да са бели, колкото и да са прекрасни голите й ръце, колкото и да е красива пълната и снага, пламналото й лице под тия черни коси, той ще намери още по-хубави, както търси и намира моят отвратителен, жалък и мил мъж. “

Доли не отговори нищо и само въздъхна. Ана забеляза тая въздишка, която изразяваше несъгласие, и продължи. Тя имаше в запас още аргументи, при това толкова силни, че не можеше да им се възрази нищо.

— Казваш, че това не е хубаво? Но трябва да разсъдим — продължи тя. — Ти забравяш моето положение. Как мога да искам деца? Не говоря за страданията, аз не се страхувам от тях. Помисли, какви ще бъдат моите деца? Нещастни деца, които ще носят чуждо име. Поради самото си раждане те ще бъдат поставени в необходимостта да се срамуват от майка си, от баща си, от незаконния си произход.

— Но тъкмо затова е необходим разводът.

Но Ана не я слушаше. Искаше й се да доизкаже същите ония доводи, с които толкова пъти се бе убеждавала.

— Защо ми е даден разум, ако не го употребя да не създавам нещастници в света?

Тя погледна Доли, но преди да дочака отговор, продължи:

— Бих се чувствувала винаги виновна пред тия нещастни деца — каза тя. — Ако ги няма, поне не ще са нещастни, а ако са нещастни, само аз ще съм виновна за това.

Това бяха същите доводи, които Даря Александровна сама си привеждаше; но сега тя слушаше и не ги разбираше. „Как може да бъде виновна пред несъществуващите същества? “ — мислеше тя. И изведнъж й мина мисълта: можеше ли в някой случай да бъде по-добре за нейния любимец Гриша, ако той не съществуваше никога? И това й се видя така нелепо, така странно, че тя поклати глава, за да разсее тая шеметна бъркотия от безумни мисли.

— Не, не знам, това не е хубаво — само каза тя с израз на отвращение върху лицето.

— Да, но не забравяй какво си ти и какво съм аз… И освен това — прибави Ана, въпреки многото свои доводи и оскъдните доводи на Доли, сякаш все пак съзнаваше, че това не е хубаво — не забравяй главното, че аз сега не съм в онова положение, в каквото се намираш ти. За тебе въпросът е: искаш ли да нямаш повече деца, а за мене: искам ли да имам. А това е голяма разлика. Ти разбираш, че не мога да желая това при моето положение.

Даря Александровна не възрази. Тя изведнъж почувствува, че се озова така далеч от Ана, че помежду им съществуват въпроси, по които никога няма да се разберат и за които е по-добре да не се приказва.

XXIV

— Тъкмо затова ти трябва да уредиш положението си, ако е възможно — каза Доли.

— Да, ако е възможно — каза Ана изведнъж със съвсем друг, тих и тъжен глас.

— Нима разводът е невъзможен? Разправяха ми, че мъжът ти е съгласен.

— Доли! Аз не искам да говоря за това.

— Добре, да не говорим — побърза да каже Даря Александровна, като забеляза израз на страдание върху лицето на Ана. — Виждам само, че ти гледаш твърде мрачно.

— Аз ли? Ни най-малко. Аз съм много весела и доволна. Ти видя, je fais des passions. [130] Весловски…

— Да, право да ти кажа, мене не ми хареса тонът на Весловски — каза Даря Александровна в желанието си да промени разговора.

— Ах, ни най-малко! Това ласкае Алексея и повече нищо: но той е дете и е изцяло в ръцете ми; разбираш ли, аз го въртя, както си искам. Все едно, че е твоят Гриша… Доли — изведнъж промени тя разговора, — ти казваш, че гледам мрачно. Ти не можеш да разбереш. Това е твърде ужасно. Аз се мъча съвсем да не гледам.

— Но, струва ми се, трябва. Трябва да се направи всичко възможно.

— Но какво може да се направи? Нищо. Ти казваш да се омъжа за Алексей и че не съм мислела за това. Аз да не съм мислила за това! — повтори тя и на лицето й се появи руменина. Стана, изпъчи гърди, тежко въздъхна и закрачи с леката си походка насам-натам из стаята, като се спираше от време на време. — Аз ли не мисля? Няма ден и час, когато да не мисля и да не се осъждам, че мисля… защото от мислене по това човек може да полудее. Да полудее — повтори тя. — Когато мисля за това, не мога да заспя без морфин. Но добре. Нека говорим спокойно. Казват ми — развод. Първо, той няма да ми го даде. Сега той е под влияние на графиня Лидия Ивановна.

Даря Александровна, право обтегната на стола, обръщаше глава и със страдалчески-съчувствен израз на лицето следеше крачещата Ана.

— Трябва да се опиташ — тихо каза тя.

— Да предположим, че се опитам. Какво значи това? — каза тя очевидно една мисъл, която бе премисляла хиляди пъти и бе научила наизуст. — Това значи, че аз, която го мразя, но все пак се признавам за виновна пред него — и го смятам за великодушен, — да се унижа да му пиша… Е, да предположим, че направя усилие и му пиша. Ще получа или оскърбителен отговор, или съгласие. Добре, получила съм съгласие… — В това време Ана беше на другия край на стаята и се спря там, като правеше нещо с пердето на прозореца. — Ще получа съгласие, ами си… синът ми? Та те няма да ми го дадат. Той ще отрасне, презирайки ме, у бащата, когото съм оставила. Разбери, че аз обичам две същества — Серьожа и Алексей, — струва ми се, еднакво, по и двамата повече, отколкото себе си.

Тя дойде в средата на стаята и спря пред Доли, притиснала гърдите си с ръце. В белия пеньоар фигурата й изглеждаше особено голяма и широка. Тя бе навела глава и с блеснали мокри очи гледаше изпод вежди дребната, слабичка и жалка в закърпената си блузка и нощна шапчица Доли, която трепереше цяла от вълнение.

— Аз обичам само тия две същества и едното изключва другото. Не мога да ги събера наедно, а само това ми трябва. И щом това не може, все едно ми е… Все едно. Все някак ще се свърши и затова не мога, не обичам да говоря за това. Така че не ме укорявай, не ме съди за нищо. С твоята чистота ти не можеш да разбереш всичко, от което страдам.

Тя пристъпи, седна до Доли и я улови за ръка, като се взираше виновно в лицето й.

— Какво мислиш? Какво мислиш за мене? Не ме презирай. Аз не заслужавам презрение. Именно аз съм нещастна. Ако има някой нещастен, това съм аз — рече тя и заплака, като се обърна настрана.

Когато остана сама, Доли се помоли и си легна. Докато говореше с Ана, тя искрено я съжаляваше, но сега не можеше да си наложи да мисли за нея. Спомените за в къщи и децата възникнаха във въображението й с особена, нова за нея прелест, в някакво ново сияние. Тоя неин мир й се видя сега така скъп и мил, че по никой начин не искаше да прекара извън него нито един излишен ден и реши да си замине утре непременно.

А в това време, като се върна в кабинета си, Ана взе една чашка и капна в нея няколко капки лекарство, в което важна част беше морфинът, и след като ги изпи и поседя известно време неподвижно, отиде в спалнята успокоена и весела.

Когато тя влезе в спалнята, Вронски внимателно я погледна. Той търсеше следи от разговора, който, той знаеше това, тя сигурно е имала с Доли, след като така дълго бе се заседяла в стаята й. Но в нейния израз, възбудено-сдържан и криещ нещо, той не откри нищо друго освен оная, макар и позната нему, но все още пленяваща го хубост, съзнанието за нея и желанието тя да му въздействува. Той не искаше да я попита какво са говорили, по се надяваше, че тя сама ще каже нещо. Но тя каза само:

— Радвам се, че Доли ти се хареса. Нали?

— Та аз я познавам отдавна. Тя, изглежда, е много добра, mais excessivement terre-& #224; -terre[131]. Но все пак аз много й се зарадвах.

Той улови Ана за ръката и я погледна въпросително в очите.

Тя разбра иначе тоя поглед и му се усмихна.

На другата сутрин въпреки молбите на домакините Даря Александровна се приготви да си върви. Левиновият кочияш с вехтия си кафтан и полуфайтонджийска шапка, с различните коне, в каляската със закърпени калници мрачно и решително подкара към покрития, посипан с пясък вход.

Сбогуването с княжна Варвара и с мъжете беше неприятно на Даря Александровна. След като прекара един ден, и тя, и домакините ясно разбраха, че не си подхождат и че е по-добре да не се срещат. Само на Ана беше тъжно. Тя знаеше, че сега, след заминаването на Доли, никой вече не ще раздвижи в душата й ония чувства, които бяха се надигнали у нея при тая среща. За нея бе мъка да се докоснат тия чувства, но тя все пак знаеше, че това е най-добрата част от душата й и че тая част от душата й бързо линееше в тоя живот, който тя водеше.

Когато излязоха в полето, Даря Александровна изпита приятно чувство на облекчение и й се дощя да попита спътниците си дали им е харесало у Вронски, когато изведнъж кочияшът Филип заприказва сам:

— Че са богати, богати са, но ми дадоха само три крини овес. До първи петли го изхрупаха до зрънце. Какво са три крини? Само да закусят конете. Днес овесът се продава по четиридесет и пет копейки. У нас дават на конете, колкото могат да изядат.

— Скъперник господар — потвърди писарят.

— Ами конете им харесаха ли ти? — запита Доли.

— Конете им — дума да не става. И храната добра. И все пак ми се видя някак скучно, Даря Александровна, на вас не зная как — каза той, като обърна към нея хубавото си и добро лице.

— И на мене също. Ще стигнем ли до довечера, а?

— Трябва да стигнем.

Когато се върна в къщи и завари всички здрави и особено мили, Даря Александровна с голямо оживление разправяше за пътуването си, за това как са я посрещнали добре, за разкоша и добрия вкус в живота на Вронски и Ана, за развлеченията им и не даваше никому да каже дума против тях.

— Трябва човек да познава Ана и Вронски — сега аз опознах него повече, — за да разбере колко мили и трогателни са те — напълно искрено казваше тя сега, забравила онова неопределено чувство на недоволство и неловкост, което изпитваше там.

XXV

Вронски и Ана прекараха цялото лято и част от есента на село все при същите условия и все така не вземаха никакви мерки за развод. Бяха решили помежду си, че няма да отидат никъде; но и двамата чувствуваха, че колкото по-дълго живеят сами, особено през есента, и без гости, не ще издържат тоя живот и ще трябва да го променят.

А иначе животът им беше такъв, че не можеха да желаят по-добър: имаха всичко в изобилие, бяха здрави, имаха дете и двамата имаха занимания. Когато нямаха гости, Ана все така се занимаваше със себе си и доста много четеше — и романи, и сериозни книги, каквито бяха на мода. Тя си доставяше всички книги, за които имаше похвални отзиви в получаваните от нея чужди вестници и списания, и ги четеше с онова внимание към четенето, което се среща само в усамотението. Освен това тя изучаваше по книги и специални списания всички въпроси, с които се занимаваше Вронски, така че той често се обръщаше направо към нея по агрономически, архитектурни и дори понякога конезаводски и спортни въпроси. Той се учудваше на нейните знания и памет и отначало се съмняваше и искаше потвърждение; тя намираше в книгите това, за което той питаше, и му показваше.

Уредбата на болницата също я занимаваше. Тя не само помагаше, но и много работи измисляше и уреждаше сама. Но главната й грижа все пак беше самата тя — доколко е скъпа на Вронски, доколко може да му замени всичко, което той бе оставил. Вронски ценеше това, станало единствена цел в живота й желание не само да му се харесва, но и да му служи, но заедно с това се измъчваше от тая любовна мрежа, в която тя се мъчеше да го уплете. Колкото повече време минаваше, колкото по-често той се виждаше уплетен в тая мрежа, толкова повече му се искаше не да се измъкне от нея, а да опита дали тя не пречи на свободата му. Ако не беше това постоянно усилващо се желание да бъде свободен, да няма сцени всеки път, когато трябва да отиде в града на заседание или на надбягвания, Вронски щеше да бъде напълно доволен от живота си. Ролята, която той си беше избрал, роля на богат земевладелец, от каквито трябва да се състои ядрото на руската аристокрация, не само му бе допаднала напълно, но сега, след като бе прекарал така половин година, му доставяше постоянно растящо удоволствие. И работата му, която все повече и повече го занимаваше и поглъщаше, вървеше отлично. Въпреки грамадните суми, които му костваха болницата, машините, доставените от Швейцария крави и много други работи, той беше уверен, че не разпилява, а увеличава имота си. Там, дето ставаше въпрос за доходи, продажба на гори, жито, вълна и даване земя под наем, Вронски беше твърд като кремък и умееше да държи цена. В работите на едрото стопанство, както в това, така и в другите имения, той се придържаше към най-прости, нерискуващи методи и беше във висша степен пестелив и пресметлив в дребните стопански работи. Въпреки хитростта и ловкостта на немеца, който го въвличаше в покупки и представяше всяка сметка така, че отначало трябваше много повече, но след като се пресметнеше, същото нещо можеше да се направи и по-евтино и да се получат веднага печалби, Вронски не му се поддаваше. Той изслушваше управителя, разпитваше и се съгласяваше с него само когато доставяното или урежданото беше най-ново, неизвестно още в Русия, и което можеше да предизвика учудване. Освен това той се решаваше на големи разходи само когато имаше излишни пари, но и тогава, когато правеше тия разходи, проучваше всички подробности и настояваше да има най-хубавото срещу парите си. Така че, както бе повел работите, беше ясно, че не разпилява, а увеличава имота си.

През месец октомври имаше дворянски избори в Кашинска губерния, дето бяха именията на Вронски, Свияжски, Кознишев, Облонски и една малка част на Левин.

Тия избори поради много обстоятелства и поради лицата, които участвуваха в тях, привличаха общественото внимание. Много говореха и се готвеха за тях. Московски, петербургски и задгранични жители, които никога не бяха участвували в избори, се събраха сега на тия.

Вронски отдавна вече бе обещал на Свияжски да отиде на тия избори.

Преди изборите Свияжски, който често посещаваше Воздвиженско, се отби да вземе Вронски.

Един ден преди това между Вронски и Ана стана почти скарване за това предполагаемо заминаване. Беше най-скучното, тежко на село есенно време и затова, готвейки се за борба, със строг и студен израз, както никога по-рано не бе говорил с Ана, Вронски й съобщи за заминаването си. Но за негово учудване Ана посрещна много спокойно това съобщение и само попита кога ще се върне. Той я погледна внимателно, понеже не можеше да разбере това спокойствие. Тя се усмихна на неговия поглед. Той познаваше тая нейна способност да се затваря в себе си и знаеше, че това става само тогава, когато е решила нещо, без да му съобщи плановете си. Той се страхуваше от това; но така му се искаше да отбягва сцените, че се престори и донейде искрено повярва в това, в което му е искаше да вярва — в благоразумието й.

— Надявам се, че няма да скучаеш?

— Надявам се — каза Ана. — Вчера получих един колет книги от Готие. Не, няма да скучая.

„Тя нарочно държи тоя тон, и толкоз по-добре — помисли той, — иначе се повтаря все едно и също. “

И той замина за изборите, без да успее да я предизвика към откровено обяснение. За първи път от началото на тяхната връзка той се разделяше с нея, без да се обясни докрай. От една страна, това го безпокоеше, а от друга страна, той смяташе, че така е по-добре. „Отначало ще бъде както сега, нещо неясно, прикрито, а след това тя ще свикне. Във всеки случай аз мога да й дам всичко, но не и мъжката си независимост“ — мислеше той.

XXVI

През септември Левин се премести в Москва заради раждането на Кити. Той живееше без работа вече цял месец в Москва, когато Сергей Иванович, който имаше имение в Кашинска губерния и вземаше живо участие в подготовката на предстоящите избори, се накани да отиде на изборите. Той покани и брат си, който имаше избиратели в Селезневски уезд. Освен това в Кашин Левин имаше едно настойническо дело, много важно за сестра му, която живееше в чужбина, и друго — за получаване пари от откупване на селяните.

Левин все още не се решаваше, но Кити, която виждаше, че той се отегчава в Москва и го съветваше да замине, без негово знание му поръча дворянски мундир за осемдесет рубли. И тия осемдесет рубли, платени за мундира, бяха главната причина, която накара Левин да замине. Той отиде в Кашин.

Левин беше в Кашин вече шести ден, като посещаваше всеки ден клуба и тичаше по делото на сестра си, което все не се уреждаше. Всички дворянски представители бяха заети с изборите и затова не можеше да се разреши едно такова просто настойническо дело. А другото дело — за получаване на парите — също така срещаше спънки. След дълги ходатайства за вдигане на запора парите бяха готови за изплащане; но нотариусът, един много услужлив човек, не можеше да издаде контролния документ, защото имаше нужда от подписа на председателя, а председателят, без да е предал длъжността си, участвуваше в сесията. Всички тия старания, ходене от място на място, разговори с много добри, почтени хора, които разбираха напълно неприятното положение на просителя, но не можеха да му помогнат, цялото това напрежение, което не даваше никакви резултати, причини на Левин мъчително чувство, подобно на онова досадно безсилие, което изпитваш насън, когато искаш да употребиш физическа сила. Това нещо той изпитваше често, когато разговаряше с добродушния си пълномощник. Изглежда, че тоя пълномощник правеше всичко възможно и напрягаше всичките си умствени сили, за да извади Левин от затруднение. „Опитайте това — неведнъж му казваше той, — идете там и там. “ И пълномощникът правеше цял план как да се заобиколи това съдбоносно начало, което пречеше на всичко. Но веднага прибавяше: „Все пак ще го забавят; но вие опитайте. “ И Левин опитваше, ходеше, тичаше. Всички бяха добри и любезни, но излизаше, че заобиколената пречка израстваше пак накрая и отново преграждаше пътя. Особено обидно беше, че Левин просто не можеше да разбере с кого се бори, кой печели от това, че делото му не приключва. Изглежда, че никой не знаеше; не го знаеше и пълномощникът. Ако Левин можеше да разбере, както разбираше защо е необходимо да застанеш в редица, за да можеш да стигнеш до гишето на гарата, нямаше да му бъде обидно и досадно; но никой не можеше да му обясни защо са спънките, които срещаше по делото.

⇐ Предыдущая 47 48 49 50 515253 54 55 56 Следующая ⇒