Седма част 9 страница

И те се пръснаха.

— Не разбирам — каза Сергей Иванович, който бе забелязал неуместното държане на брат си, — не разбирам как може човек да бъде лишен до такава степен от всякакъв политически такт. Ето какво нямаме ние, русите. Губернският представител е наш противник, с него ти си ami cochon[135] и го молиш да се кандидатира. А граф Вронски… аз няма да го правя свой приятел; той ме покани на обед, но няма да отида; ала той е наш — защо ще си създаваш враг от него? После, ти питаш Неведовски дали ще се кандидатира! Това не се прави.

— Ах, аз не разбирам нищо! И всичко това са глупости — мрачно отвърна Левин.

— Казваш, че всичко това са глупости, но щом се заловиш, всичко объркваш.

Левин млъкна и те заедно влязоха в големия салон.

Губернският представител, въпреки че чувствуваше във въздуха подготвения му капан и въпреки че не всички се застъпваха за него, все пак реши да се кандидатира. Всичко в залата млъкна, секретарят гръмогласно обяви, че за губернски представител се кандидатира гвардейският ротмистър Михаил Степанович Снетков.

С чинийки, в които бяха топките, уездните представители отиваха от масите си към губернската маса и изборът започна.

— Сложи я вдясно — прошепна Степан Аркадич на Левин, когато той се приближи до масата заедно с брат си след представителя. Но Левин бе забравил сега съображенията, които му обясняваха, и се страхуваше да не би Степан Аркадич да е сгрешил, като му каза „вдясно“. Нали Снетков е враг. Когато пристъпи до кутията, той държеше топката в дясната си ръка, но като помнели, че е сбъркал, пред самата кутия премести топката в лявата си ръка и очевидно след това я пусна отляво. Вещото лице, което стоеше до кутията и което само по движението на лакътя познаваше кой къде пуща топката, недоволно се намръщи. Той нямате върху какво да упражни своята проницателност.

Всичко утихна и се чу броенето на топките. След това един глас съобщи колко са „за“ и колко „против“.

Представителят бе избран със значително мнозинство. Вдигна се врява и всички стремително се втурнаха към вратата. Снетков влезе, дворяните го наобиколиха и го поздравяваха.

— Е, сега свършено ли е? — обърна се Левин към Сергей Иванович.

— Едва започва — усмихнат каза Свияжски вместо Сергей Иванович. — Кандидатът за представител може да получи повече топки.

Левин пак бе забравил съвсем за това. Едва сега си спомни, че тук имаше някаква тънкост, но му беше досадно да си спомня в какво се състои тя. Той се умърлуши и му се поиска да се измъкне от тая тълпа.

Понеже никой не му обръщаше внимание, пък и, изглежда, не беше нужен никому, незабелязано се запъти към малкия салон, дето закусваха, и почувствува голямо облекчение, като видя отново лакеите. Старчето-лакей му предложи да си хапне нещо и той се съгласи. След като изяде едно кюфте ние с фасул и поприказва с лакея за по-раншните господа, Левин не пожела да се върне в салона, дето му беше толкова неприятно, а отиде да се разходи на балкона.

Балконът беше пълен с пременени дами, които се навеждаха през перилата и се мъчеха да не пропуснат нито една дума от онова, което се говореше долу. Около дамите седяха и стояха прави елегантни адвокати, гимназиални учители с очила и офицери. Навред се говореше за изборите и за това как се бе измъчил представителят и колко хубави бяха разискванията; в една група Левин чу похвала за брат си. Една дама казваше на някакъв адвокат:

— Колко се радвам, че чух Кознишев! За това заслужава да погладува човек. Прелест! Колко ясно и разбрано говори! Във вашия съд никой не говори така. Само Майдел, но и той далеч не е така красноречив.

Левин намери свободно място при перилата, наведе се и остана да гледа и слуша.

Всички дворяни седяха зад преградките по уезди. Посред салона се бе изправил един човек в мундир и с тънък, висок глас обявяваше:

— Кандидатира се за губернски представител на дворянството щабротмистър Евгений Иванович Опухтин!

Настъпи гробно мълчание и се чу слаб старчески глас:

— Отказва се!

— Кандидатира се придворният съветник Пьотр Петрович Бол — пак започна гласът.

— Отказва се! — чу се млад писклив глас.

Отново започваше същото и пак „отказва се“. Така продължи около един час. Облакътен на перилата, Левин гледаше и слушаше. Откачало той се учудваше и искаше да разбере какво значи това; после, като се убеди, че не може да го разбере, стана му скучно. След това си спомни голямото озлобление и вълнение, което виждаше по всички лица, и му стана тъжно; реши да се махне и тръгна надолу. Когато минаваше през коридора на балкона, той срещна един умърлушен гимназист с отекли очи, който крачеше насам-натам. А на стълбите срещна една двойка: дама, която бързо тичаше на токовете си, и лекия помощник-прокурор.

— Аз ви казвах, че няма да закъснеете — каза прокурорът в това време, когато Левин се отдръпна, за да стори път на дамата.

Левин беше вече на стълбите при изхода и вадеше от джоба на жилетката номерчето за шубата си, когато секретарят го улови:

— Моля, Константин Дмитрич, гласуват.

Кандидатирал се беше толкова категорично отказалият се Неведовски.

Левин се приближи до вратата на салона; тя беше затворена. Секретарят почука, вратата се отвори и срещу Левин се измъкнаха двама зачервени помешчици.

— Сила нямам вече — каза единият от зачервените помешчици.

Зад помешчиците се провря ли пето на губернския представител. Това лице беше страшно от изнемога и уплаха.

— Нали ти казах да не пущаш никого! — извика той на пазача.

— Отварям да влязат, ваше превъзходителство!

— Господи! — С тежка въздишка, навел глава, губернският представител повлече уморено белите си панталони през средата на салона към голямата маса.

Издигнаха кандидатурата на Неведовски, както и беше подготвено, и той бе избран за губернски представител. Мнозина бяха весели, мнозина — доволни, щастливи, мнозина — във възторг, мнозина — недоволни и нещастни. Губернският представител беше в отчаяние, което не можеше да скрие. Когато Неведовски излезе от салона, тълпата го заобиколи и възторжено вървеше подире му, също както първия ден вървеше след губернатора, който бе открил изборите, и също както вървеше след Снетков, когато бяха го избрали.

XXXI

Тоя ден новоизбраният губернски представител и мнозина от тържествуващата партия на новите обядваха у Вронски.

Вронски бе дошъл на изборите не само защото му бе скучно на село и трябваше да упражни правата си за свобода пред Ана, но и за да се отплати на Свияжски, като го подкрепи в изборите, за всичките му грижи към него през време на земските избори и най-вече за да изпълни строго всичките си задължения на дворянин и земевладелец, за какъвто беше се обявил. Но той никак не очакваше, че изборите така ще го погълнат, така ще засегнат слабото му място и че толкова добре ще може да върши тая работа. В кръга на дворяните той беше съвсем нов човек, но очевидно имаше успех и не грешеше, като мислеше, че е добил вече влияние между тях. На влиянието му помагаха неговото богатство и знатност; прекрасното помещение в града, отстъпено му от стария познайник Ширков, който се занимаваше с финансови сделки и бе открил процъфтяващата банка в Кашин; отличният готвач на Вронски, доведен от село; приятелството му с губернатора, който му беше колега, и то покровителствуван колега; и най-вече — простите му, еднакви към всички обноски, които много скоро накараха повечето от дворяните да променят мнението си за неговата мнима гордост. Той сам чувствуваше, че освен тоя смахнат господин, женен за Кити Шчербацкая, който & #224; propos de bottes[136], с комична злоба му наприказва куп неуместни глупости, всеки дворянин, с когото се запознаваше, ставаше негов привърженик. Вронски ясно виждаше, а и другите признаваха това, че за успеха на Неведовски бе помогнал твърде много той. И сега на трапезата у дома си, празнувайки избирането на Неведовски, той изпитваше приятно чувство на тържество за своя избраник. Самите избори така го бяха увлекли, че реши за следващите три години, ако бъде женен, и той да се кандидатира — също както, след като спечелеше наградата чрез жокея, му се искаше да се състезава в конните надбягвания.

Сега именно се празнуваше победата на жокея. Вронски седеше начело на трапезата, от дясната му страна седеше младият губернатор, генерал от свитата. За всички други, както бе видял Вронски, той беше господар на губернията, бе открил тържествено изборите, бе произнесъл реч и бе възбудил и уважение, и раболепие у мнозина; за него обаче той беше Маслов Катка — такъв беше прякорът му в Пажеския корпус, — който се смущаваше пред него и когото Вронски се мъчеше mettre & #224; son aise[137]. От лявата му страна седеше Неведовски с младото си непоколебимо и ядовито лице. С него Вронски се държеше просто и с уважение.

Свияжски понасяше весело неуспеха си. Това дори не беше неуспех за него, както сам той каза, обръщайки се с чаша в ръка към Неведовски: не можеше да се намери по-добър представител на това ново направление, което дворянството трябва да вземе. И затова всичко честно, както каза той, стои на страната на днешния успех и го чествува.

Степан Аркадич също се радваше, че е прекарал весело времето и че всички са доволни. През време на отличния обед се разправяха епизоди от изборите. Свияжски комично предаде сълзливата реч на губернския представител и като се обърна към Неведовски, отбеляза, че негово превъзходителство ще трябва да избере друга, по-сложна от сълзите контрола на сумите. Друг шеговит дворянин разправи как за бала у губернския представител били изписани лакеи в чорапи и как сега ще трябва да си ги изпратят обратно, ако новият губернски представител не даде бал с лакеи в чорапи.

На трапезата непрекъснато се обръщаха към Неведовски и казваха: „Нашият губернски представител“ и „ваше превъзходителство“.

Казваха тия думи със същото удоволствие, с каквото наричат младата омъжена жена madame и по името на мъжа й. Неведовски си даваше вид, че не само е равнодушен, но и презира това звание, а очевидно беше, че е щастлив и се въздържа да не изрази възторг, който не подхожда за тая нова, либерална среда, в която се намираха всички.

През време на обеда изпратиха няколко телеграми до хора, които се интересуваха от хода на изборите. И Степан Аркадич, комуто беше много весело, изпрати до Даря Александровна телеграма със следното съдържание: „Неведовски е избран с дванадесет гласа. Поздравявам те. Предай. “ Той я продиктува гласно, като забеляза: „Трябва да ги зарадваме. “ А Даря Александровна, след като получи телеграмата, само въздъхна за похарчената рубла и разбра, че телеграмата е била изпратена в края на обеда. Тя знаеше, че в края на обедите Стива има слабост „faire jouer le t& #233; l& #233; graphe“[138].

Всичко, заедно с отличния обед и вината, доставени не от руски търговец, а направо от чужбина, беше благородно, просто и весело. Свияжски беше подбрал обществото от двадесет и пет души измежду съмишлениците, либерални, нови дейци и заедно с това остроумни и порядъчни. Дигаха тостове, също полушеговити, и за новия губернски представител, и за губернатора, и за банковия директор, и за „нашия любезен домакин“.

Вронски беше доволен. Той никак не очакваше такъв мил тон в провинцията.

В края на обеда стана още по-весело. Губернаторът помоли Вронски да отидат на концерт, уреждан в полза на братството от жена му, която искаше да се запознае с него.

— Там где има бал и ти ще видиш кашата хубавица. Наистина забележително.

— Not in my line[139] — отвърна Вронски, който обичаше тоя израз, но се усмихна и обеща да отиде.

Едва преди да станат от трапезата, когато всички запушиха, камериерът на Вронски се приближи до него с писмо на поднос.

— От Воздвиженско с нарочен пратеник — каза той с многозначителен израз.

— Чудно колко прилича на помощник-прокурора Свентицки — каза на френски един от гостите за камериера, докато Вронски намръщен четеше писмото.

Писмото беше от Ана. Той знаеше съдържанието му още преди да го прочете. Предполагайки, че изборите ще свършат за пет дни, той бе обещал да се върне в петък. Днес беше събота и той знаеше, че писмото съдържа укори, задето не се е върнал навреме. Писмото, което бе изпратил вчера вечерта, сигурно не беше стигнало още.

Съдържанието беше същото, както очакваше, но формата беше неочаквана и особено неприятна за него.

„Ани е много болна, лекарят казва, че може да е възпаление. Сама не мога да се справя. Княжна Варвара не е помощница, а пречка. Чаках те завчера, вчера и сега изпращам човек да научи де си и какво правиш. Исках да дойда, но се отказах, като зная, че ще ти бъде неприятно. Прати някакъв отговор, за да зная какво да правя. “

Детето било болно, а тя искала да дойде. Дъщерята била болна, а пък пише с такъв враждебен тон.

Това невинно веселие след изборите и тая мрачна, тежка любов, при която трябваше да се върне, поразиха Вронски с противоположността си. Но трябваше да замине и с първия влак през нощта той си замина.

XXXII

Преди още Вронски да замине за изборите, Ана бе обмислила, че сцените, които се повтаряха помежду им при всяко негово заминаване, могат само да го охладят, а не да го привържат към нея, и реши да направи всички възможни усилия над себе си, за да понася спокойно раздялата. Но студеният строг поглед, с който той я погледна, когато дойде да й съобщи за заминаването, я оскърби и още преди да бе заминал, спокойствието й бе вече нарушено.

Когато отпосле в самотата си мислеше за тоя поглед, който изразяваше право на свобода, тя както винаги стигна до едно — съзнание за своето унижение. „Той има право да отиде когато и където си иска. И не само да отиде, но и да ме остави. Има всички права, а аз нямам никакви. И понеже знае това, той не трябваше да го направи. Но какво направи той? … Погледна ме студено, строго. Разбира се, това е неопределимо, неосезаемо, но това нещо го нямаше по-рано и тоя поглед значи много нещо — мислеше тя. — Тоя поглед показва, че той започва да изстива. “

И макар да бе убедена, че той започва да изстива, все пак нямаше какво да прави, не можеше да промени с нищо отношението си към него. Също както и по-рано тя можеше да го задържи само с любовта и привлекателността си. И също както по-рано със занимания през деня и с морфин нощем можеше да заглуши страшните мисли какво ще стане, ако я разлюби. Наистина имаше още едно средство: не да го задържи — в това отношение тя не искаше нищо друго освен любовта му, — а да се сближи с него, да бъде в такова положение, че той да не я напусне. Това средство беше разводът и бракът. И тя започна да го желае и реши да се съгласи още при първия случай, когато той или Стива й заприказват за това.

С такива мисли Ана прекара без него пет дни, дните, през които той трябваше да отсъствува.

Разходките, разговорите с княжна Варвара, посещенията в болницата и главно четенето, четенето на книги една след друга поглъщаха времето й. Но на шестия ден, когато кочияшът се върна сам, тя почувствува, че не е в състояние да заглуши с нищо мисълта си за него и за това какво прави там. В същото време се разболя дъщеря й. Ана започна да се грижи за нея, но и това не я развличаше, толкоз повече, че болестта не беше опасна. Колкото и да се мъчеше, тя не можеше да обича това момиченце, но не можеше и да се преструва, че го обича. Надвечер тоя ден, останала сама, Ана почувствува такъв страх за него, че реши да замине за града, но след като размисли добре, написа онова противоречиво писмо, което Вронски получи и което тя бе изпратила с нарочен пратеник, без да го препрочете. На другата сутрин получи неговото писмо и се разкая, че му е писала. С ужас очакваше да се повтори тоя строг поглед, с който той я стрелна при заминаването, особено когато ще научи, че момиченцето не е било тежко болно. Но все пак се радваше, че му е писала. Сега Ана вече си признаваше, че той се отегчава при нея, че със съжаление захвърля свободата си, за да се върне при нея, и въпреки това се радваше, че той ще си дойде. Нека се отегчава, но ще бъде тук при нея, за да може тя да го вижда и да знае всяко негово движение.

Тя седеше в приемната, под лампата, с една нова книга от Тен и четеше, като се ослушваше в шума на вятъра навън и очакваше всеки миг пристигането на колата. Няколко пъти й се стори, че чува тропот на колела, но се бе излъгала; най-после се чу не само тропането на колелата, но и викът на кочияша, и глух звук в покрития вход. Дори княжна Варвара, която нареждаше картите, потвърди това и Ана, пламнала, стана, но вместо да отиде долу, както по-рано бе ходила на два пъти, тя се спря. Изведнъж я досрамя за своята измама, но най-много я достраша как ще я посрещне той. Чувството на обида беше вече минало; тя се страхуваше само от неговия израз на недоволство. Спомни си, че от два дни вече дъщеря й е съвсем здрава. Дори я доядя на нея, че се бе оправила тъкмо в това време, когато бе изпратено писмото. След това си спомни за него, че той е тук, цял, с ръцете си, с очите си. Чу гласа му. И като забрави всичко, радостно изтича насреща му.

— Е, как е Ани? — плахо каза той отдолу, като гледаше тичащата насреща му Ана.

Той седеше на стола и лакеят събуваше топлия му ботуш.

— Нищо, по-добре е.

— А ти? — каза той като се отърсваше.

Тя улови с двете си ръце ръката му и я потегли към талията си, без да снема очи от него.

— Е, много се радвам — каза той, като оглеждаше студено нея, прическата й, роклята й, която той знаеше, че е облякла заради него.

Всичко това му се харесваше, но то му се бе харесвало вече толкова пъти! И върху лицето му се изписа опя строг каменен израз, от който тя толкова много се страхуваше.

— Е, много се радвам. А ти здрава ли си? — каза той, като избърса с кърпичка мократа си брада и целуна ръката й.

„Все едно — мислеше тя, — само да е тук, а когато е тук, той не може, не смее да не ме обича. “

Вечерта мина щастливо и весело в присъствието на княжна Варвара, която му се оплака, че докато го нямало, Ана вземала морфин.

— Но какво да правя? Не можех да спя… Пречеха ми мислите. Когато той е тук, никога не вземам. Почти никога.

Той разправи за изборите и с въпросите си Ана умееше да го наведе тъкмо на онова, което го радваше — на успеха му. Тя му разправи всичко, което го интересуваше у дома. И всичките й сведения бяха най-радостни.

Но късно вечерта, когато останаха сами, Ана, виждайки, че го е завладяла отново напълно, поиска да заличи тежкото впечатление от погледа му заради писмото. Тя каза:

— Признай, че те е било яд, когато получи писмото, и не ми повярва, нали?

Още щом каза това, тя разбра, че колкото и любовно да бе разположен сега към нея, той не бе й простил.

— Да — каза той. — Писмото беше толкова странно! Хем Ани била болна, хем си искала да дойдеш.

— Всичко това бе истина.

— Но аз не се съмнявам.

— Не, съмняваш се. Виждам, че си недоволен.

— Нито за миг. Наистина недоволен съм само от това, че ти сякаш не искаш да допуснеш, че има задължения…

— Задължения да отидеш на концерт…

— Но да не говорим — каза той.

— Защо да не говорим?

— Искам само да кажа, че могат да се случат непредвидени работи. Ето сега ще трябва да замина за Москва по делото за къщата… Ах, Ана, защо си толкова раздразнителна? Нима не знаеш, че аз не мога да живея без тебе?

— Но ако е така — каза Ана и гласът й изведнъж се промени, — ти се измъчваш от тоя живот… Да, ти си дойдеш за един ден и пак гледаш да заминеш, както правят…

— Ана, това е жестоко. Аз съм готов да дам целия си живот…

Но тя не го слушаше.

— Щом ще заминеш за Москва, и аз ще дойда. Няма да остана тук. Ние трябва или да се разделим, или да живеем заедно.

— Та ти знаеш, че това е единственото ми желание. Но заради това…

— Трябва развод ли? Аз ще му пиша. Виждам, че не мога да живея така… Но ще дойда с тебе в Москва.

— Сякаш ме заплашваш. Та аз не желая нищо така много, както да не се разделям с тебе — усмихнат каза Вронски.

Но когато каза тия нежни думи, в очите му блесна не само студеният, но и зъл поглед на преследван и ожесточен човек.

Тя видя тоя поглед и разбра правилно значението му.

„Щом е така, това е нещастие! “ — казваше тоя му поглед. Това беше едно минутно впечатление, но тя не го забрави никога вече.

Ана писа писмо до мъжа си, в което го молеше за развод, и в края на ноември, след като се разделиха с княжна Варвара, която трябваше да отпътува за Петербург, тя замина заедно с Вронски за Москва. В очакване да получат всеки ден отговор от Алексей Александрович, а след това и развод, те се настаниха сега заедно като съпрузи.

Седма част

⇐ Предыдущая 49 50 51 52 535455 56 57 58 Следующая ⇒