Седма част 6 страница

А най-чудното беше, че на въпроса колко зъба има вече детето, Ана се обърка и съвсем не знаеше за последните два зъба.

— Понякога ми е тежко, че тук съм сякаш излишна — каза Ана, като излизаше от детската стая и повдигаше шлейфа си, за да не закачи играчките при вратата. — Не беше така с първото дете.

— Аз мислех, че е обратното — плахо каза Даря Александровна.

— О, не! Знаеш ли, аз видях Серьожа — каза Ана, като замижа, сякаш се взираше в нещо далечно. — Но за това ще поприказваме после. Няма да повярваш, аз съм като гладна, на която изведнъж са поднесли богат обед и тя не знае с кое да започне. Богатият обед — това си ти и предстоящите ми разговори с тебе, каквито не съм могла да имам с никого; и не зная с кой разговор да започна най-напред. Mais je ne vous ferai gr& #226; ce de rien. [107] Трябва да изкажа всичко. Да, трябва да ти опиша обществото, което ще намериш у нас — започна тя. — Започвам с дамите. Княжна Варвара. Ти я познаваш и аз зная мнението ти и мнението на Стива за нея. Стива казва, че единствената цел на живота й е да докаже предимството си над леля Катерина Павловна; всичко това е истина; но тя е добра и аз съм й така благодарна. В Петербург имаше един миг, когато ми бе необходим un chaperon[108]. И попаднах тъкмо на нея. Но наистина тя е добра. Много облекчи положението ми. Виждам, че ти не можеш да разбереш цялата тежест на моето положение… там, в Петербург — прибави тя. — Тук съм напълно спокойна и щастлива. Но за това после. Трябва да ги изброя. След това Свияжски — той е земски представител и много порядъчен човек, но очаква нещо от Алексей. Ти разбираш, че с богатството си сега, когато се заселихме в село, Алексей може да има голямо влияние. После Тушкевич — ти си го виждала, той беше при Бетси. Сега са го уволнили и той дойде при нас. Както казва Алексей, той е един от ония хора, които са много приятни, ако ги вземаме за това, за което искат да се представят, et puis, comme il faut[109], както казва княжна Варвара. След това Весловски… ти го познаваш. Много мило момче — каза тя и дяволита усмивка сбърчи устните й. — Каква е тая просташка история с Левин? Весловски я разправяше на Алексей — и нас не ни се вярва. Il est tr& #232; s gentil et na& #239; f[110] — каза тя отново със същата усмивка. — Мъжете имат нужда от развлечение и на Алексей е необходима среда, затова аз ценя цялата тая компания. У нас трябва да е оживено и весело и Алексей да не желае нищо ново. След това ще видиш управителя, немец, твърде добър и разбира от работата си. Алексей го цени много. После лекарят, млад човек, не че е съвсем нихилист, но знаеш ли, яде с ножа… а е много добър лекар. После архитектът… Une petite cour. [111]

— Е, княжна, ето ви и Доли, вие толкова искахте да я видите — каза Ана, която заедно с Даря Александровка излезе на голямата каменна тераса, дето на сянка, зад гергефа, седеше княжна Варвара и бродираше възглавница за креслото на граф Алексей Кирилович. — Тя казва, че не иска нищо до обед, но вие наредете да поднесат закуска, а пък аз ще отида да намеря Алексей и ще доведа всички.

Княжна Варвара ласкаво и някак си покровителствено посрещна Доли и веднага започна да й обяснява, че се е преселила у Ана, защото винаги я е обичала повече от сестра й Катерина Павловна, същата, която бе възпитавала Ана, и че сега, когато всички са изоставили Ана, тя смятала за свой дълг да й помогне в тоя преходен, най-тежък период.

— Мъжът й ще й даде развод и тогава аз пак ще се оттегля в своето уединение, а сега мога да бъда полезна и колкото и да ми е тежко, ще изпълня дълга си не както другите. А ти колко си мила, колко хубаво направи, че дойде! Те живеят напълно като най-добри съпрузи; ще ги съди Бог, а не ние. А нима Бирюзовски и Авениева… Ами самият Никандров, ами Василев с Мамонова, ами Лиза Нептунова… Та никой нищо ли не говореше? А накрая всички започнаха да ги приемат. И после, c’est un int& #233; rieur si joli, si comme il faut. Tout-& #224; -fait & #224; l’anglaise. On se r& #233; unit le matin au breakfast et puis on se s& #233; pare. [112] Всеки прави каквото си иска до обед. Обедът е в седем часа. Стива е направил добре, че те е изпратил. Той трябва да поддържа връзки с тях. Ти знаеш, че чрез майка си и брат си Вронски може да направи всичко. После те правят много добрини. Той не ти ли е казал за своята болница? Ce sera admirable[113] — всичко е от Париж.

Разговорът им бе прекъснат от Ана, която бе намерила мъжката компания в билярдната и заедно с тях се върна на терасата. За обед беше още рано, времето бе отлично и затова се направиха няколко различни предложения за прекарване на останалите два часа. Във Воздвиженско имаше твърде много начини за прекарване времето и нито един не беше като ония, които се прилагаха в Покровско.

— Une partie de lawn tennis[114] — предложи Весловски, като се усмихна с хубавата си усмивка. — Ние сме пак с вас, Ана Аркадиевна.

— Не, горещо е; по-добре да тръгнем из градината и да се повозим на лодка, да покажем бреговете на Даря Александровна — предложи Вронски.

— Съгласен съм на всичко — каза Свияжски.

— Аз смятам, че най-приятно за Доли ще бъде да се разходи, нали? А след това вече с лодка — каза Ана.

Така и решиха. Весловски и Тушкевич отидоха в къпалнята и обещаха да приготвят там лодката и да почакат.

В две двойки тръгнаха по алеята: Ана със Свияжски, а Доли с Вронски. Доли беше някак смутена и неспокойна от тая съвсем нова за нея среда, в която бе се озовала. По принцип, на теория, тя не само оправдаваше, но дори одобряваше постъпката на Ана. Както става изобщо често с безукорно нравствените жени, уморени от еднообразието на нравствения живот, тя отдалеч не само извиняваше престъпната любов, но дори й завиждаше. Освен това тя искрено обичаше Ана. Но в действителност, като я видя в средата на тия чужди за нея хора, с техния нов за Даря Александровна добър той, стана й неловко. Особено неприятно й беше да вижда княжна Варвара, прощаваща им всичко заради удобствата, от които се ползуваше.

Изобщо по принцип Доли одобряваше постъпката на Ана, но й беше неприятно да вижда тоя човек, заради когото бе направена тая постъпка. Освен това Вронски никога не бе й харесвал. Тя го смяташе за много горд и не виждаше у него нищо такова, с което той би могъл да се гордее освен с богатството. Но против волята си тук, у дома си, той й импонираше повече от по-рано и тя не можеше да бъде свободна с него. В негово присъствие изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше пред прислужницата заради блузката си. Както пред прислужницата не че я беше срам, но й беше неловко заради кръпките, така и с него не че я беше срам, а й беше постоянно неловко.

Доли се чувствуваше смутена и търсеше тема за разговор. Макар да смяташе, че поради гордостта му сигурно са му неприятни похвалите за къщата и градината, тя не намери друга тема за разговор и затова все пак му каза, че много й е харесала къщата.

— Да, това е една много красива постройка, и то в хубав, стар стил — каза той.

— Много ми харесва дворът пред външния вход. Така ли си беше и по-рано?

— О, не! — каза той и лицето му просия от удоволствие. — Ако бяхте го видели тая пролет!

И отначало предпазливо, а след това увличайки се все повече и повече, той започна да й насочва вниманието върху различни подробности от украсата на къщата и градината. Виждаше се, че посветил много труд за подобряването и украсата на имението си, Вронски чувствува нужда да се похвали с тях пред новодошлата и искрено се радваше от похвалите на Даря Александровна.

— Ако искате да видите болницата и не сте уморена, тя е близо. Да отидем — каза той, като я погледна в лицето, за да се убеди, че наистина не й е скучно.

— Ти ще дойдеш ли, Ана? — обърна се той към нея.

— Ще дойдем. Нали? — обърна се тя към Свияжски. — Mais il ne faut pas laisser le pauvre Весловски et Тушкевич se morfondre l& #224; dans le bateau. [115] Трябва да им съобщим. Да, това е паметник, който той ще остави тук — каза Ана, като се обърна към Доли със същата хитра, многозначителна усмивка, с която по-рано говореше за болницата.

— О, капитално дело! — каза Свияжски. Но за да не покаже угодничество пред Вронски, той веднага прибави една леко осъдителна забележка. — Все пак чудя се, графе — каза той, — как вие, който правите толкова много нещо в санитарно отношение за народа, сте така равнодушен към училищата.

— C’est devenu tellement commun les & #233; coles[116] — каза Вронски. — Разбирате ли, не от това, а ей така, увлякох се. Оттук трябва да минем за болницата — обърна се той към Даря Александровна, като посочи страничния изход от алеята.

Дамите разтвориха слънчобраните и тръгнаха по страничната алея. Когато минаха няколко завоя и излязоха от една вратичка, Даря Александровна видя отпреде си на високо място една голяма червена, почти довършена вече постройка с чудновата форма. Небоядисаният още железен покрив ослепително блестеше под яркото слънце. Близо до довършената постройка се издигаше друга, заобиколена със скеля, и работници с престилки редяха тухли, изсипваха хоросан от кофите и заглаждаха с инструментите си.

— Колко бързо върви работата у вас! — каза Свияжски. — Когато бях последния път, още нямаше покрив.

— До есента всичко ще бъде готово. Вътре почти всичко вече е довършено — каза Ана.

— Ами това новото какво е?

— Помещение за лекаря и за аптеката — отвърна Вронски, но видя идващия към него архитект с късо палто, извини се пред дамите и тръгна насреща му.

След като заобиколиха ямата, от която работниците вземаха вар, той се спря с архитекта и започна да говори нещо разпалено.

— Фронтонът все излиза по-ниско — отвърна той на Ана, която го запита какво има.

— Аз ви казах, че трябва да се вдигне фундаментът — каза Ана.

— Да, разбира се, щеше да бъде по-добре, Ана Аркадиевна — каза архитектът, — но сме пропуснали вече.

— Да, аз се интересувам много от това — отвърна Ана на Свияжски, който изрази учудване от нейните познания по архитектура. — Новата постройка трябва да подхожда на болницата. А тя бе замислена отпосле и започната без план.

Когато свърши разговора си с архитекта, Вронски се присъедини към дамите и ги поведе навътре в болницата.

Въпреки че отвън още довършваха корнизите, а в долния етаж боядисваха, в горния етаж почти всичко беше вече завършено. Минаха по широката желязна стълба на площадката и влязоха в първата голяма стая. Стените бяха измазани като мрамор, грамадните цели прозорци бяха вече поставени, само паркетът не беше още довършел и дърводелците, които рендосваха един изправен квадрат, оставиха работата, за да свалят ширитите, с които бяха привързали косите си, и да се здрависат с господата.

— Това е приемната — каза Вронски. — Тук ще има пюпитър, маса, шкаф и повече нищо.

— Насам, минете отсам. Не се приближавай до прозореца — каза Ана, като опитваше дали боята е изсъхнала. — Алексей, боята е вече изсъхнала — прибави тя.

От приемната минаха в коридора. Тук Вронски им показа направената нова система вентилация. След това им показа мраморните вани, леглата с необикновени пружини. После показа една след друга болничните стаи, склада, стаята за бельо, след това печките от нов тип, после едни колички, които няма да вдигат шум, когато возят по коридора необходимите неща, и много други работи. Свияжски преценяваше всичко като човек, който познава всички усъвършенствувания. Доли просто се учудваше на невижданото от нея досега и в желанието си да разбере всичко, подробно разпитваше за всичко, което правеше очевидно удоволствие на Вронски.

— Да, аз мисля, че това ще бъде единствената напълно образцово уредена болница в Русия — каза Свияжски.

— Ами няма ли да има родилно отделение? — запита Доли. — Това е толкова необходимо на село. Аз често…

Въпреки учтивостта си Вронски я прекъсна.

— Това не е родилен дом, а болница и тя ще бъде за всички болести освен заразните — каза той. — Я погледнете това… — и той подкара към Даря Александровна едно новоизписано кресло за оздравяващи. — Погледнете. — Той седна в креслото и започна да го движи. — Болният не може да ходи, слаб е още или го болят краката, а има нужда от въздух и затова язди, вози се…

Даря Александровна се интересуваше от всичко, всичко й харесваше много, но най-много й харесваше самият Вронски с това естествено наивно увлечение. „Да, той е много мил, добър човек“ — мислеше от време на време тя, без да го слуша, а го гледаше и вникваше в израза му и мислено се поставяше на мястото на Ана. Сега той й харесваше толкова много с оживлението си, че тя разбираше как Ана е могла да се влюби в него.

XXI

— Не, аз мисля, че княгинята е уморена и конете не я интересуват — каза Вронски на Ана, която бе предложила да отидат до конезавода, дето Свияжски искаше да види новия жребец. — Вие идете, а пък аз ще изпратя княгинята до в къщи и ще си поговорим — каза той, — ако ви е приятно — обърна се той към нея.

— Аз не разбирам нищо от коне и много се радвам — каза някак зачудена Даря Александровна.

По лицето на Вронски тя виждаше, че той има да й каже нещо. И не се излъга. Още щом влязоха през вратичката отново в градината, той погледна натам, където бе отишла Ана, и като се убеди, че тя не може пито да ги чуе, нито да ги види, започна.

— Разбрахте ли, че искам да поговоря с вас? — каза той, като я гледаше със засмени очи. — Аз не се лъжа, че сте приятелка на Ана. — Той свали шапката си, извади кърпичка и избърса с нея плешивеещата си глава.

Даря Александровна не отговори нищо и само го погледна изплашено. Когато остана насаме с него, изведнъж я достраша: плашеха я неговите засмени очи и строгият израз на лицето му.

През ума й минаха най-различни предположения за това, което той се кани да й говори: „Той ще почне да ме моли да им дойда на гости с децата и аз трябва да откажа; или пък ще иска да създам в Москва кръг за Ана… Дали пък не ще заприказва за Васенка Весловски и за отношенията му с Ана? А може би за Кити, за това, че се чувствува виновен? “ Тя предвиждаше всичко неприятно, но не се сещаше за онова, което той искаше да говори с нея.

— Вие имате такова влияние върху Ана, тя толкова ви обича — каза той, — помогнете ми.

Даря Александровна гледаше въпросително-плахоенергичното му лице, което ту изцяло, ту отчасти попадаше под светлината на слънцето в сянката на липите, ту отново се помрачаваше от сянката и очакваше какво ще каже той по-нататък; но той шареше с бастуна си по пясъка и мълчаливо вървеше до нея.

— Щом сте дошли у нас, вие, единствената жена от по-раншните приятелки на Ана — аз не смятам княжна Варвара, — разбирам, че сте направили това не защото смятате нашето положение за нормално, а защото, макар че схващате цялата тежест на това положение, все така я обичате и искате да й помогнете. Правилно ли съм ви разбрал? — запита той, обърнат към нея.

— О, да — отвърна Даря Александровна, като затваряше слънчобрана си, — но…

— Не — прекъсна я той и забравяйки, че с това поставя в неловко положение събеседницата си, неволно се спря, така че и тя трябваше да се спре. — Никой друг повече и по-силно от мене не чувствува цялата тежест в положението на Ана. И това е ясно, ако ми правите чест да ме смятате за човек със сърце. Аз съм причината за това положение и затова го чувствувам.

— Разбирам — каза Даря Александровна и неволно му се любуваше, задето бе казал искрено и твърдо това. — Но именно защото се смятате за причина, боя се, че преувеличавате — каза тя. — Разбирам, че нейното положение е тежко в обществото.

— В обществото е ад! — бързо каза той и мрачно се начумери. — Не можете да си представите по-лоши морални мъки от ония, които тя преживя за две седмици в Петербург… и аз ви моля да вярвате това.

— Да, но тук, докато нито Ана… нито вие чувствувате нужда от обществото…

— Обществото! — с презрение каза той. — Каква нужда мога да имам аз от обществото?

— Дотогава — а това може да бъде винаги — вие ще сте щастлив и спокоен. Аз виждам по Ана, че тя е щастлива, напълно щастлива, тя успя вече да ми каже — усмихната каза Даря Александровна; и казвайки това, сега тя неволно се усъмни дали наистина Ана е щастлива.

Но Вронски сякаш не се съмняваше в това.

— Да, да — каза той. — Зная, че тя се съвзе след всичките си страдания; щастлива е. Щастлива е с днешното. Но аз… аз се боя от онова, което ни очаква… Извинете, вие искате да вървим?

— Не, все едно.

— Е, тогава да седнем тук.

Даря Александровна седна на градинската пейка в ъгъла на алеята. Той спря пред нея.

— Виждам, че е щастлива — повтори той и съмнението дали тя е щастлива порази още по-силно Даря Александровна. — Но може ли това да продължава така?

Дали сме постъпили добре или зле, това е друг въпрос; но жребият е хвърлен — каза той, като премина от руски на френски език — и ние сме свързани за цял живот. Съединени сме с най-светите за нас връзки на любовта. Имаме дете, а може да имаме и други. Но законът и всички условия на нашето положение са такива, че се явяват хиляди компликации, които сега, като си отпочива душевно след всички страдания и изпитни, тя не вижда и не иска да види. И това е ясно. Но аз не мога да не виждам. Моята дъщеря по закон не е моя дъщеря, а на Каренин. Аз не искам тая лъжа! — каза той с енергичен жест на отрицание и мрачно-въпросително погледна Даря Александровна.

Тя не отговори нищо и само го погледна. Той продължи:

— Утре ще ни се роди син, мой син, и той по закон ще бъде Каренин, няма да е наследник нито на името, нито на имота ми и колкото и да сме щастливи в семейството, колкото и деца да имаме, между мене и тях няма да има връзка. Те ще са Каренини. Разберете тежестта и ужаса на това положение! Опитах се да заприказвам за това на Ана. Това я дразни. Тя не разбира, а и аз не мога да й изкажа всичко. Сега погледнете от другата страна. Аз съм щастлив с любовта й, но трябва да имам занятие. Намерих това занятие, гордея се с него, смятам го за по-благородно от занятията на предишните ми другари при двореца и в службата. И без съмнение няма да променя вече тая си работа с тяхната. Работя тук, заседнал на едно място, и съм щастлив, доволен, и не ни трябва нищо повече, за да бъдем щастливи. Обичам тая дейност. Cela n’est pas un pis-aller[117], напротив…

Даря Александровна забеляза, че на това място от обяснението си той се заплита и не разбираше добре това отстъпление, но чувствуваше, че след като бе почнал веднъж да говори за интимните си отношения, за които не можеше да говори с Ана, сега той изказваше всичко и че въпросът за неговата дейност на село се намира в същия тоя дял от интимни мисли, както и въпросът за отношенията му с Ана.

— И така, продължавам — каза той, като се опомни. — Главното е, че като работя, трябва да съм убеден, че направеното няма да умре с мене, че ще има кой да го наследи — а при мене не е така. Представете си положението на човек, който знае предварително, че неговите и на любимата му жена деца няма да бъдат негови, а на другиго, на някого си, който ги мрази и не иска да знае за тях. Това е ужасно!

Той млъкна, очевидно силно развълнуван.

— Да, естествено, разбирам това. Но какво може да направи Ана? — запита Даря Александровна.

— Да, това ме довежда до целта на моя разговор — каза той, като правеше усилие да се успокои. — Ана може, това зависи от нея… Дори за да помоли императора за осиновяване, необходимо е развод. А това зависи от Ана. Мъжът й беше съгласен на развод — тогава вашият мъж бе уредил напълно тая работа. Знам, че и сега той не би отказал. Достатъчно би било само да му се пише. Тогава той отговорил направо, че ако тя изрази желание, той не ще откаже. Разбира се — мрачно каза той, — това е една от ония фарисейски жестокости, на които са способни само тия хора без сърце. Той знае каква мъка й коства всеки спомен за него и понеже я познава, иска тя да му пише. Аз разбирам, че за нея това е мъчително. Но причините са толкова важни, че трябва passer par dessus toutes ces finesses de sentiment. Il y va du bonheur et de l’existence d’Anne et de ses enfants. [118] Не говоря за себе си, макар че ми е тежко, много тежко — каза той с израз на заплашване към някого, задето му е тежко. — И така, княгиньо, аз се улавям безсъвестно за вас като за спасителна котва. Помогнете ми да я склоним да му пише и да иска развод!

— Да, разбира се — замислено каза Даря Александровна, като си спомни живо последната си среща с Алексей Александрович. — Да, разбира се — решително повтори тя, като си спомни за Ана.

— Употребете влиянието си върху нея, убедете я да му пише. Аз не искам и почти не мога да приказвам с нея за това.

— Добре, ще поприказвам. Но как може самата тя да не мисли за това? — каза Даря Александровна и изведнъж, кой знае защо, си спомни за новия странен навик на Ана да зажумява. И тя си спомни, че Ана зажумява именно когато се засягат интимни страни от живота й. „Сякаш зажумява пред своя живот, за да не види всичко“ — помисли Доли. — Непременно ще поприказвам с нея за себе си и за нея — отвърна Даря Александровна на неговия израз на благодарност.

Те станаха и тръгнаха към къщи.

XXII

Доли се бе върнала вече, когато при нея дойде Ана и внимателно я погледна в очите, сякаш я питаше какъв разговор е имала с Вронски, но не я запита.

— Май че е време вече за обед — каза тя. — Ние съвсем не сме се видели още. Разчитам на вечерта. Сега трябва да отида да се облека. Мисля, и ти също. На постройката се изцапахме съвсем.

Доли отиде в стаята си и я досмеша. Тя нямаше какво да облече, защото бе облякла вече най-хубавата си рокля; но за да ознаменува с нещо приготвянето си за обеда, тя помоли прислужницата да изчисти роклята й, промени ръкавелите и панделката и сложи дантели на главата си.

— Ето всичко, що можах да направя — усмихната каза тя на Ана, която с трета, пак извънредно семпла рокля влезе при нея.

— Да, ние тук прекаляваме с кокетството — каза тя, сякаш се извиняваше за своята премененост. — Алексей е доволен от твоето идване, както рядко се случва да бъде доволен от нещо. Той положително е влюбен в теб — прибави тя. — Ами ти не си ли уморена?

До обед нямаше време да говорят за каквото и да е. Когато влязоха в приемната, завариха там вече княжна Варвара и мъжете с черни сюртуци. Архитектът беше във фрак. Вронски представи на гостенката лекаря и управителя. С архитекта бе я запознал още в болницата.

Дебелият лакей, блестящ с кръглото си бръснато лице и колосаната си бяла вратовръзка, доложи, че яденето е готово и дамите станаха. Вронски помоли Свияжски да предложи ръка на Ана Аркадиевна, а самият той се приближи до Доли. Весловски преди Тушкевич предложи ръка на княгиня Варвара, така че Тушкевич, управителят и лекарят тръгнаха сами.

Обедът, трапезарията, приборите, прислугата, виното и яденето не само отговаряха на общия тон на новия разкош в къщата, но сякаш бяха още по-разкошни и по-нови от всичко. Даря Александровна наблюдаваше тоя нов за нея разкош и като домакиня, която реди къща — макар че не се надяваше да приложи в къщата си нищо от всичко видяно, дотолкова с разкоша си всичко беше далеч над нейния начин на живот, — неволно вникваше във всички подробности и се питаше кой и как ли е направил всичко това. Васенка Весловски, нейният мъж и дори Свияжски и мнозина други, които тя познаваше, никога не се замисляха за това и вярваха, че всеки порядъчен домакин желае да даде на гостите си да почувствуват именно, че всичко така добре уредено у него не му е коствало никакъв труд, а е станало от само себе си. Но Даря Александровна знаеше, че от само себе си не може да се приготви дори кашица за закуска на децата и че за такава сложна и хубава уредба е трябвало нечие упорито старание. И по погледа на Алексей Кирилович, как той огледа трапезата и как направи с глава знак на лакея, и как предложи на Даря Александровна избор между студената чорба и супата, тя разбра, че всичко се прави и поддържа от самия домакин. Очевидно от Ана всичко това зависеше не повече, отколкото от Весловски. Тя, Свияжски, княжната и Весловски бяха еднакво гости, ползуващи се весело от това, което е било приготвено за тях.

Ана беше домакиня само във воденето на разговора. И тоя разговор, твърде труден за една домакиня с малко гости, с лица като управителя и архитекта, лица от съвсем друг мир, които гледат да не се смущават от необикновения разкош и не могат да вземат дълго участие в общия разговор, тоя труден разговор Ана водеше с обикновения си такт, естествено и дори с удоволствие, както забеляза Даря Александровна.

Заприказваха за това как Тушкевич и Весловски се возили сами в лодката и Тушкевич започна да разправя за последните надбягвания в Яхтклуба в Петербург. Но при първата пауза Ана веднага се обърна към архитекта, за да го извади от мълчанието.

— Николай Иванич ахна — каза тя на Свияжски, — като видя колко е израсла новата постройка, откак бе тук последния път; но аз ходя всеки ден и всеки ден се чудя колко бързо върви строежът.

— С негово сиятелство се работи добре — каза с усмивка архитектът (той беше със съзнание за своето достойнство, почтителен и спокоен човек). — Не е като да имаш работа с губернските власти. Там, дето други биха изписали купища книжа, аз доложа на графа, поприказваме и с три думи всичко е готово.

— Американски методи — усмихнат каза Свияжски.

— Да, там зданията се строят рационално…

Разговорът премина върху злоупотребите от страна на властите в Съединените щати, но Ана веднага го прехвърли на друга тема, за да извади управителя от мълчанието.

— Виждала ли си някога жътварки? — обърна се тя към Даря Александровна. — Когато те срещнахме, бяхме излезли да ги видим. И аз ги видях за пръв път.

— Но как работят те? — запита Доли.

— Също като ножици. Една дъска и много малки ножици. Ей така.

С хубавите си бели, отрупани с пръстени ръце Ана взе един нож и вилица и започна да показва. Очевидно тя виждаше, че от нейното обяснение няма да се разбере нищо; но понеже знаеше, че говори приятно и че ръцете й са хубави, продължаваше да обяснява.

— По-право като ножчета за подостряне на моливи — игриво каза Весловски, който не снемаше очи от нея.

Ана се усмихна едва доловимо, но не му отговори.

— Нали, Карл Федорич, като ножица? — обърна се тя към управителя.

— O, ja — отвърна немецът. — Es ist ein ganz einfaches Ding[119] — и започна да обяснява устройството на машината.

— Жалко, че тя не връзва снопите. Аз видях на Виенската изложба, връзва снопите с тел — каза Свияжски. — Ония са по-удобни.

— Es kommt drauf an… Der Preis vom Draht muss ausgerechnet werden. [120] — И немецът, изтръгнат от мълчанието, се обърна към Вронски: — Das l& #228; & #223; t sich ausrechnen, Erlaucht. [121] — Немецът посегна вече към джоба си, дето имаше молив и тефтерче, в което изчисляваше всичко, но като си спомни, че е на трапезата и долови студения поглед на Вронски, се въздържа. — Zu kompliziert, macht zu viel Klopot[122] — завърши той.

— W& #252; nscht man Dochots, so hat man auch Klopots[123] — каза Васенка Весловски, иронизирайки немеца. — J’adore l’allemand[124] — обърна се той пак със същата усмивка към Ана.

— Cessez[125] — шеговито-строго му каза тя.

— А ние мислехме, че ще ви заварим на полето, Василий Семьонич — обърна се тя към лекаря, един болнав човек, — бяхте ли там?

— Бях, но офейках — с мрачна шеговитост отвърна лекарят.

— Значи, хубаво упражнение сте направили.

— Великолепно!

— Е, а как е здравето на бабата? Надявам се, че не е тифус?

— Дали е тифус, или не, но не е добре.

— Колко жалко! — каза Ана и като отдаде по тоя начин своята дан на учтивост към слугите, се обърна към своите.

— И все пак, Ана Аркадиевна, според вашия разказ би било трудно да се построи машината — шеговито каза Свияжски.

— Не, защо пък? — каза Ана с усмивка, която показваше, че тя знае, че в нейните обяснения за устройството на машината е имало нещо мило, доловено и от Свияжски. Тая нова черта на младежко кокетство неприятно порази Доли.

— Но затова пък познанията на Ана Аркадиевна в архитектурата са необикновени — каза Тушкевич.

— Разбира се, аз чух, когато вчера Ана Аркадиевна рече: подпори и цокли — каза Весловски. — Така ли е?

— Няма нищо чудно, когато виждаш и чуваш толкова работи — каза Ана. — А вие сигурно не знаете дори от какво правят къщите?

Даря Александровна виждаше, че Ана е недоволна от тоя игрив тон между нея и Весловски, но сама неволно изпадаше в него.

В тоя случай Вронски постъпи съвсем не така, както Левин. Очевидно той не приписваше никаква важност на дърдоренето на Весловски, а, наопаки — поощряваше тия шеги.

— Е, кажете, Весловски, с какво съединяват камъните?

— Разбира се, с цимент.

— Браво! Ами какво е цимент?

— Нещо като рядка каша… не, мазилка — каза Весловски, като възбуди общ смях.

Разговорът между обядващите, с изключение на лекаря, архитекта и управителя, потънали в мрачно мълчание, не пресекваше и ту се отплесваше, ту се запъваше и засягаше някого на болното място. Веднъж Даря Александровна бе засегната на болното място и така се разгорещи, че дори се изчерви и след това вече се мъчеше да си спомни дали не е казала нещо излишно и неприятно. Свияжски заприказва за Левин, като разправяше за странните му мнения, че машините са само вредни за руското стопанство.

— Аз нямам удоволствието да познавам тоя господин Левин — усмихнат каза Вронски, — но той вероятно никога не е виждал ония машини, които осъжда. А ако е виждал и пробвал, това е било отгоре-отгоре, и то не чуждестранна, а някоя руска машина. Какви възгледи може да си състави човек в такъв случай?

⇐ Предыдущая 46 47 48 49 505152 53 54 55 Следующая ⇒