Осма част 1 страница

От три месеца вече Левини живееха в Москва. Отдавна вече бе минал срокът, когато, според най-точните пресмятания на сведущи в тия работи хора, Кити трябваше да роди; а тя все още носеше бременността и по нищо не личеше, че времето е по-близо сега, отколкото преди два месеца. И лекарят, и акушерката, и Доли, и майка й, и особено Левин, който не можеше без ужас да си помисли за наближаващото, започваха да изпитват нетърпение и безпокойство; само Кити се чувствуваше напълно спокойна и щастлива.

Сега тя ясно съзнаваше, че у нея се заражда едно ново чувство на любов към бъдещото, а за нея донейде и настоящо дете и с наслада се вслушваше в това чувство. Сега това дете не беше вече само частица от нея, а понякога живееше и свой, независим от нея живот. Често пъти й ставаше неприятно от това, но едновременно й се искаше да се смее при тая странна нова радост.

Всички, които тя обичаше, бяха при нея и всички бяха така добри към нея, така й угаждаха, така й се виждаше всичко приятно, че ако не знаеше и не чувствуваше, че това трябва да свърши скоро, тя не би и желала по-добър и по-приятен живот. Само едно разваляше прелестта на тоя живот, а именно — че мъжът й не беше оня, какъвто тя го обичаше и какъвто беше на село.

Тя обичаше неговия спокоен, ласкав и гостоприемен тон в село. А в града той постоянно изглеждаше неспокоен и нащрек, сякаш се страхуваше да не би някой да го обиди и главно да не обиди нея. Там, на село, той очевидно знаеше, че е на мястото си, за никъде не бързаше и никога не стоеше без работа. А тук, в града, постоянно бързайте, сякаш да не пропусне нещо, и нямаше какво да прави. И на нея й бе жал за него. Тя знаеше, че на другите той не се вижда жалък; напротив, когато го наблюдаваше в обществото, както понякога наблюдават любимия човек, стараейки се да го видят като чужд, за да си дадат отчет за впечатлението, което прави на другите, Кити виждаше, дори със страх за ревността си, че той не само не е жалък, но е и много привлекателен със своята донейде старомодна порядъчност, със срамежливата си учтивост към жените, със силната си фигура и с особеното си, както й се струваше, изразително лице. Но тя го виждаше не отвън, а отвътре; виждаше, че тук той не е истинският; иначе не можеше да определи състоянието му. Понякога в душата си тя го укоряваше, че не умее да живее в града, а понякога съзнаваше, че за него е наистина трудно да уреди тук живота си така, че да бъде доволен от него.

И наистина, какво трябваше да прави той? На карти не обичаше да играе. В клуба не ходеше. Да дружи с весели мъже като Облонски, тя знаеше сега какво значи… това значеше да пие и след пиенето да ходи някъде. Тя не можеше да помисли без ужас къде ходят в такива случаи мъжете. Да ходи в обществото? Но тя знаеше, че в такъв случай трябва да намира удоволствие в сближаването с млади жени, и не можеше да иска това. Да седи у дома си при нея, майка й и сестрите й? Но колкото и да й бяха приятни и весели тия все едни и същи разговори — „Алини-Надини“, както наричаше тия разговори между сестрите старият княз, — тя знаеше, че сигурно му е скучно да ги слуша. Но какво му оставаше да прави? Да продължи да пише книгата си? Той се опита да прави това и отначало ходеше в библиотеката да търси цитати и справки за книгата си; но както й казваше, колкото повече не работеше нищо, толкова по-малко време му оставаше. А освен това й се оплакваше, че тук бе разговарял прекалено много за книгата си и затова всичките му мисли за нея са се объркали и са изгубили интерес.

Единствената полза от тоя градски живот беше, че тук в града нямаше никога свади помежду им. Дали защото градските условия бяха други, или защото и двамата бяха станали по-предпазливи и по-благоразумни в това отношение, в Москва помежду им нямаше скарвания поради ревност, от каквито се страхуваха толкова много, когато се преместваха в града.

В това отношение се случи дори едно много важно и за двама им събитие, а именно срещата на Кити с Вронски.

Старата княгиня Мария Борисовна, кръстница на Кити, която я обичаше много, бе пожелала непременно да я види. Кити поради положението си не ходеше нийде, но сега отиде заедно с баща си у почтената бабичка и там срещна Вронски.

При тая среща Кити можеше да се укори само в това, че за миг, когато видя в цивилните дрехи толкова познатите й някога черти, дъхът й спря, кръвта преля в сърцето й и ярка руменина — тя почувствува това — изби на лицето й. Но това продължи само няколко секунди. Баща й, който нарочно заприказва високо с Вронски, още не бе свършил разговора си, когато тя беше вече напълно готова да гледа Вронски, да говори с него, ако трябва, също така, както говореше с княгиня Мария Борисовна, и главно така, че всичко до последната й интонация и усмивка да бъде одобрено от мъжа й, чието невидимо присъствие тя сякаш чувствуваше над себе си в тоя миг.

Тя размени няколко думи с него, дори спокойно се усмихна на шегата му за изборите, които той нарече „нашият парламент“. (Трябваше да се усмихне, за да покаже, че е разбрала шегата. ) Но веднага се обърна към княгиня Мария Борисовна и нито веднъж не го погледна, докато той стана да се сбогува; тогава тя го погледна, но очевидно само защото е неучтиво да не погледнеш човека, когато той се покланя за сбогуване.

Тя беше благодарна на баща си, че не й каза нищо за срещата й с Вронски; но по особената му нежност след посещението, през време на обикновената им разходка, видя, че той е доволен от нея. А и тя бе доволна от себе си. Никак не бе очаквала, че у нея ще се намери тая сила да задържи нейде в дъното на душата си всички спомени за по-раншното си чувство към Вронски и не само да изглежда, но и да бъде напълно спокойна и равнодушна към него.

Левин се изчерви много повече от нея, когато тя му каза, че е срещнала Вронски у княгиня Мария Борисовна. Много й беше трудно да му каже това, но още по-трудно бе да продължи да говори за подробностите на срещата, защото той не я разпитваше, а само я гледаше намръщен.

— Много съжалявам, че те нямаше — каза тя. — Не че те нямаше в стаята… аз не бих била така естествена в твое присъствие… Сега се червя много повече, много, много повече — каза тя, като се изчерви до сълзи. — Но да можеше да надзърнеш отнякъде.

Правдивите й очи казаха на Левин, че тя е доволна от себе си и въпреки че бе се изчервила, той веднага се успокои и започна да я разпитва, а тъкмо това тя искаше. Когато той научи всичко, дори и тая подробност, че само в първия миг не е могла да не се изчерви, но отпосле й е било също така просто и леко, както с първия срещнат човек, Левин се развесели напълно и каза, че се радва много за това и сега вече няма да постъпи така глупаво, както на изборите, а ще се помъчи при първа среща с Вронски да бъде колкото може по-любезен.

— Така мъчително е да мислиш, че има един човек почти враг, с когото е тежко да се срещаш — каза Левин. — Много, много съм доволен.

— Моля ти се, отбий се у семейство Бол — каза Кити на мъжа си, когато в единадесет часа, преди да излезе от къщи, той й се обади. — Знам, че ще обядваш в клуба, татко те е записал. Ами сутринта какво ще правиш?

— Ще отида само у Катавасов — отвърна Левин.

— Защо толкова рано?

— Той обеща да ме запознае с Метров. Исках да поприказвам с него за моето съчинение, той е известен петербургски учен — каза Левин.

— Да, неговата ли статия толкова хвалеше ти? Е, ами после? — каза Кити.

— Може да се отбия и в съда по делото на сестра ми.

— Ами на концерта? — запита тя.

— Защо ще ходя сам!

— Не, иди; там дават тия нови неща… Това те интересува толкова много! Аз бих отишла непременно.

— Е, във всеки случай ще се отбия у дома преди обед — каза той и погледна часовника си.

— Но облечи си сюртука, та да отидеш право у графиня Бол.

— Непременно ли трябва?

— Ах, непременно! Той е идвал у нас. Какво ти струва пък? Ще се отбиеш, ще седнеш, ще поприказваш пет минути за времето, ще станеш и ще си излезеш.

— Няма да повярваш, толкова съм отвикнал от тия работи, че просто ми е съвестно. Как така? Дошъл чужд човек, седнал, поседял без всякаква работа, попречил им, развалил настроението си и си отишъл.

Кити се засмя.

— Но нали си правил визити като ерген? — каза тя.

— Правил съм, но винаги съм се стеснявал, а сега съм отвикнал дотолкова, че, Бога ми, по-добре да не обядвам два дни, отколкото да направя тая визита. Така ми е съвестно! Все ми се струва, че ще се обидят, ще кажат: защо ли си дошъл без работа?

— Не, няма да се обидят. Аз отговарям за това — каза Кити, като го погледна засмяна в лицето. Тя улови ръката му. — Хайде, сбогом… Отбий се, моля ти се.

Той искаше вече да излезе, след като целуна ръка на жена си, когато тя го спря.

— Костя, знаеш ли, че са ми останали само петдесет рубли.

— Нищо, ще се отбия да взема от банката. Колко? — каза той с познатия за нея израз на недоволство.

— Не, почакай. — Тя задържа ръката му. — Да си поприказваме, това ме безпокои. Струва ми се, не харча за нищо излишно, а парите се топят. Има нещо, което не е в ред.

— Ни най-малко — каза той, като се закашля и я гледаше изпод вежди.

Тя познаваше това кашляне. То бе признак на силното му недоволство, но не от нея, а от себе си. Той наистина беше недоволен, но не от това, че бяха похарчили много пари, а защото му напомнят за онова, което той иска да забрави, понеже знае, че в това има нещо нередно.

— Аз поръчах на Соколов да продаде пшеницата и да вземе аванс срещу мелницата. Във всеки случай ще имаме пари.

— Не, но аз се страхувам, че изобщо много…

— Ни най-малко, ни най-малко — повтори той. — Хайде, сбогом, миличка.

— Не, право да ти кажа, понякога съжалявам, че послушах мама. Колко хубаво щеше да бъде на село! А тук ви измъчих всички и харчим толкова пари.

— Ни най-малко, ни най-малко. Откак съм женен, нито веднъж не се е случвало да кажа, че би било по-добре иначе, отколкото е…

— Истина ли? — каза тя и го гледаше в очите.

Той каза това, без да мисли, само за да я утеши. Но когато я погледна и видя, че тия правдиви мили очи са устремени въпросително към него, той повтори същото вече искрено. „Аз съвсем забравям за нея“ — помисли той. И си спомни за онова, което ги очакваше така скоро.

— А скоро ли? Как чувствуваш? — прошепна той, като я улови за двете ръце.

— Аз съм мислила толкова пъти, че сега не мисля и не зная нищо.

— И не те ли е страх?

Тя се усмихна презрително.

— Никак.

— Ако има нещо, аз съм у Катавасов.

— Не, нищо няма да има, не мисли. Аз ще отида с татко да се разходя на булеварда. Ще се отбием у Доли. Ще те чакам преди обед. Ах, да! Знаеш ли, че положението на Доли става съвсем невъзможно? Задлъжняла е до гуша, а няма пари. Вчера приказвахме с мама и Арсений (така тя наричаше мъжа на сестра си Лвова) и решихме вие двамата да се карате на Стива. Това е абсолютно невъзможно. С татко не може да се говори… Но ако ти и той…

— Но какво можем да направим ние? — каза Левин.

— Все пак ти ще отидеш у Арсений, поговори с него; той ще ти каже какво сме решили.

— Добре, с Арсений аз съм съгласен предварително на всичко. Ще се отбия при него. Впрочем ако отида на концерт, ще отидем с Натали. Е, сбогом.

На външната стълба старият, още ерген, слуга Кузма, който се грижеше за домакинството в града, спря Левин.

— Подковахме Красавчик (това беше левият кон от впряга, докаран от село), но все куца — каза той. — Какво ще заповядате?

На първо време в Москва Левин се интересуваше от конете, докарани от село. Искаше му се да уреди тоя въпрос колкото може по-добре и по-евтино; но оказа се, че собствените коне струват по-скъпо от файтонджийските и затова все пак наемаха файтон.

— Изпрати да извикат ветеринаря; сигурно има нещо натъртено.

— Добре, ами за Катерина Александровна? — запита Кузма.

Сега вече Левин не се учудваше така много, както беше на първо време от живота му в Москва, че за да отидат от Воздвиженка до Сивцев Вражек, трябваше да впрягат в тежката карета два силни коня, да карат каретата четвърт верста по разкаляния сняг и да стоят там четири часа, след като са заплатили за това пет рубли. Сега вече това му се виждаше естествено.

— Кажи на файтонджията да впрегне в нашата карета — каза той.

— Слушам, господарю.

И след като разреши, благодарение на градските условия, така просто и лесно затруднението, което в село би изисквало толкова личен труд и внимание, Левин излезе на външния вход, извика един файтонджия, качи се и замина за улица Никитска. По пътя не мислеше вече за парите, а размишляваше как ще се запознае с петербургския учен, който се занимаваше със социология, и какво ще говори с него за книгата си.

Тия странни за селския жител непроизводителни, но неизбежни разходи, които му се налагаха от всички страни, поразяваха Левин само на първо време в Москва. Но сега той бе свикнал вече с тях. В това отношение с него се случи онова, което, както казват, се случва с пияниците: първата чашка изпиваш трудно, втората — по-лесно, а след третата — вървят една след друга. Когато разменяше първата сторублева банкнота, за да купи ливреи на лакея и вратаря, Левин неволно съобрази, че тия никому ненужни, но неизбежно необходими ливреи, ако се съди от учудването на княгинята и Кити, когато той загатна, че може и без ливреи — че тия ливреи ще струват двама летни работници, сиреч около триста работни дни от Великден до Заговезни, и то всеки ден тежка работа от ранни зори до късна вечер, — тая сторублева банкнота все още трудно се отскубна от ръцете му. Но следващата банкнота, разменена за купуване на провизии, за да поканят на обед роднини, което струваше двадесет и осем рубли, макар и да накара Левин да си спомни, че двадесет и осем рубли са девет четвъртини овес, който с потене и пъшкане косяха, връзваха, вършееха, отвяваха, отсяваха и насипваха — тая следваща банкнота той даде все пак по-лесно. А сега разменяните банкноти отдавна вече не предизвикваха такива мисли и вървяха една след друга. Дали трудът, употребен за придобиване на парите, отговаря на удоволствието, което дава купеното с тях — това съображение отдавна бе забравено. Забравена беше и стопанската сметка, че има известна цена, под която не бива да се продава известно количество жито. Ръжта, за цената на която той толкова дълго държеше, бе продадена петдесет копейки по-евтино крината, отколкото даваха за нея преди един месец. Дори и сметката, че при такива разходи не могат да прекарат цяла година без дългове — и тая сметка нямаше вече никакво значение. Искаше се само едно: да има пари в банката, без да се пита откъде са те, така че да знаят винаги с какво ще купят говеждо за утре. И досега тая сметка за него беше в ред; той имаше винаги пари в банката. Но сега парите в банката се бяха свършили и той не знаеше добре откъде ще ги вземе. И тъкмо това бе развалило за миг настроението му, когато Кити му напомни за пари; но той нямаше време да мисли за това. Седеше във файтона и размишляваше за Катавасов и за предстоящото си запознаване с Метров.

III

При това си идване в Москва Левин отново се сближи с някогашния си другар от университета, професор Катавасов, с когото не бе се виждал от женитбата си. Катавасов му беше приятен с яснотата и простотата на светогледа си. Левин мислеше, че яснотата в Катавасовия светоглед произтича от бедността на неговата натура, а Катавасов мислеше, че непоследователността на Левиновите мисли произтича от недостиг на дисциплина на ума му; но яснотата на Катавасов беше приятна на Левин, а изобилието на недисциплинирани мисли у Левин беше приятно на Катавасов и те обичаха да се срещат и спорят.

Левин бе прочел на Катавасов някои места от съчинението си и те му се харесаха. Вчера Катавасов срещна Левин на една публична лекция и му каза, че известният Метров, чиято статия бе харесала на Левин, се намира в Москва и бил се заинтересувал много от онова, което Катавасов му казал за съчинението на Левин, и че Метров ще бъде у дома му утре в единадесет часа и ще му бъде много приятно да се запознае с него.

— Наистина се поправяте, драги, приятно ми е, че ви виждам — каза Катавасов, като посрещна Левин в малката приемна. — Чувам звънеца и мисля: не може да бъде да идва навреме… Е, как ви се струват черногорците? Родени за войници.

— Но какво има? — попита Левин.

Катавасов накратко му съобщи последните новини и след като влязоха в кабинета, запозна Левин с един среден на ръст, набит, с много приятна външност човек. Беше Метров. За късо време разговорът се спря върху политиката и върху това как гледат висшите кръгове в Петербург на последните събития. Метров предаде наученото от сигурен източник, което по тоя случай било казано уж от императора и един от министрите. А Катавасов бил чул също като сигурно, че императорът казал съвсем друго. Левин се помъчи да измисли такова положение, при което можеше да бъде казано и едното, и другото, и разговорът на тая тема се прекрати.

— Той почти е написал една книга за естествените, условия на работника по отношение на земята — каза Катавасов. — Аз не съм специалист, но като естественик, харесва ми това, че той не взема човечеството като нещо извън зоологическите закони, а, напротив — вижда неговата зависимост от средата и в тая зависимост търси законите на развитието.

— Това е много интересно — каза Метров.

— Собствено аз бях започнал да пиша селскостопанска книга, но понеже се залових с главното оръдие на селското стопанство, работника — каза Левин, като се изчерви, — неволно стигнах до съвсем неочаквани резултати.

И предпазливо, сякаш опитваше почвата, Левин започна да излага възгледите си. Той знаеше, че Метров бе написал статия против общоприетото политико-икономическо учение, но не знаеше до каква степен може да се надява на съчувствието му към новите си възгледи и не можеше да отгатне това по умното и спокойно лице на учения.

— Но в какво виждате особените качества на руския работник? — каза Метров. — Дали в неговите, така да се каже, зоологически качества или в ония условия, в които той се намира?

Левин видя, че в тоя въпрос се изказваше вече една мисъл, с която не бе съгласен; но той продължи да излага мисълта си, която се състоеше в това, че руският работник има съвсем различен от другите народи възглед за земята. И за да докаже това положение, побърза да прибави, че според него тоя възглед на руския народ произтича от съзнанието му за своето призвание да засели грамадни свободни пространства на изток.

— Лесно е човек да се заблуди, ако вади заключение от общото призвание на народа — каза Метров, като прекъсна Левин. — Състоянието на работника винаги ще зависи от отношението му към земята и капитала.

И без да остави вече Левин да довърши мисълта си, Метров започна да му излага особеността на учението си.

В какво се състоеше особеността на учението му, Левин не разбра, защото не се и мъчеше да разбере; той виждаше, че въпреки статията си, в която опровергаваше учението на икономистите, и Метров като другите гледа все пак на положението на руския работник само от гледище на капитала, работната заплата и рентата. Макар че трябваше да признае, че в източната, най-голяма част на Русия рентата е още нула, че за девет десети от осемдесетмилионното руско население работната заплата се състои само в изхранване на хората и че капиталът още не съществува другояче освен във вид на най-първобитни оръдия, все пак той разглеждаше всеки работник само от това гледище, при все че в много отношения не се съгласяваше с икономистите и имаше своя нова теория за работната заплата, която теория именно изложи на Левин.

Левин слушаше неохотно и отначало възразяваше. Искаше му се да прекъсне Метров, за да каже една своя мисъл, която според него трябваше да направи излишно по-нататъшното изложение. Но по-късно, като се убеди, че до такава степен гледат различно на работата, че никога няма да се разберат, той престана да противоречи и само слушаше. Въпреки че сега съвсем не го интересуваше това, което казваше Метров, той все пак изпитваше известно удоволствие, като го слушаше. Самолюбието му бе поласкано от това, че такъв учен човек така охотно, с такова внимание и доверие към Левиновото познаване на предмета му излагаше мислите си, като от време из време посочваше само със загатване цялата страна на работата. Той приписваше това на своето достойнство, понеже не знаеше, че Метров, след като бе приказвал с всичките си близки, особено охотно говореше по тоя въпрос с всеки нов човек, пък и изобщо говореше особено охотно с всички по занимаващия го, още неясен за самия него въпрос.

— Но ние ще закъснеем — каза Катавасов, като погледна часовника, щом Метров свърши изложението си.

— Да, днес в Дружеството на любителите има заседание по случай петдесетгодишния юбилей на Свинтич — отговори Катавасов на въпроса на Левин. — Ние с Пьотр Иванич се готвехме да отидем. Обещал съм да чета за неговите съчинения по зоология. Елате с нас, много е интересно.

— Да, наистина време е — каза Метров. — Елате с нас, а оттам, ако искате, ще отидем у дома. Много бих искал да чуя вашето съчинение.

— Не, защо? То още не е довършено. Но на заседанието ще дойда с удоволствие.

— Е, драги, чухте ли? Изказа особено мнение — каза Катавасов, който в другата стая обличаше фрака си.

И започна разговор по университетския въпрос.

Тая зима университетският въпрос беше много важно събитие в Москва. Трима стари професори в съвета не бяха приели мнението на младите; младите бяха изказали особено мнение. Това мнение според едни беше ужасно, а според други беше най-естествено и правилно мнение и професорите се разделиха на две партии.

Едни, към които принадлежеше Катавасов, виждаха в противната страна фалш, донос и измама; други — детинщина и неуважение към авторитетите. Макар че не принадлежеше към университета, откак бе в Москва, Левин няколко пъти вече бе слушал и говорил по тая работа и бе си съставил мнение за нея; той взе участие в разговора, който продължи и на улицата, докато тримата стигнаха до стария университет.

Заседанието бе започнало вече. Около покритата със сукно маса, до която седнаха Катавасов и Метров, седяха шест души и единият от тях, наведен отблизо над ръкописа, четеше нещо. Левин седна на един от празните столове край масата и шепнешком попита седналия до него студент какво четат. Студентът изгледа недоволно Левин и каза:

— Биография.

Макар че Левин не се интересуваше от биографията на учения, но неволно слушаше и научи интересни и нови неща за живота на знаменития учен.

Когато четецът свърши, председателят му благодари и прочете изпратените му стихове от поета Мент по случай тоя юбилей и каза няколко благодарствени думи за стихотвореца. След това с високия си креслив глас Катавасов прочете своите бележки върху научните трудове на юбиляря.

Когато Катавасов свърши, Левин погледна часовника си, видя, че е вече два часът и помисли, че до концерта няма да успее да прочете съчинението си на Метров, пък и сега вече не му се искаше да прави това. През време на четенето той мислеше и за проведения разговор. Сега му беше ясно, че макар мислите на Метров може да имат значение, и неговите мисли също имат значение; тия мисли могат да се уяснят и да доведат до нещо само когато всеки работи отделно в избрания път, а от споделяне на тия мисли не може да излезе нищо. И след като реши да се откаже от поканата на Метров, в края на заседанието Левин се приближи до него. Метров запозна Левин с председателя, с когото разговаряха за политическите новини. При това Метров разправи на председателя същото, което бе разправил на Левин, а Левин направи същите бележки, които бе направил вече тая сутрин, но за разнообразие изказа и едно свое ново мнение, което в момента му хрумна. След това заприказваха пак по университетския въпрос. Понеже Левин бе чул вече всичко това, побърза да каже на Метров, че за съжаление не може да се възползува от поканата му, сбогува се и се запъти към Лвов.

Лвов, женен за Натали, сестрата на Кити, бе прекарал целия си живот в столиците и в чужбина, дето бе получил и възпитанието си, и служеше като дипломат.

Миналата година той напусна дипломатическата служба, но не поради някоя неприятност (той никога и с никого не бе имал неприятности), и мина на служба в дворцовото ведомство в Москва, за да може да даде най-добро възпитание на двете си момчета.

Въпреки напълно противоположните им навици и възгледи и въпреки че Лвов беше по-стар от Левин, тая зима те се сближиха много и се обикнаха.

Лвов си беше в къщи и Левин влезе при него без предупреждение.

В домашен сюртук с колан, с кожени пантофи, Лвов седеше в креслото и с pince-nez със сини стъкла четеше книга, сложена на пюпитър, като държеше предпазливо настрана с красивата си ръка изгоряла до половината пура.

Когато той видя Левин, неговото прекрасно, изтънчено и още младо лице, на което къдравите блестящи сребърни коси придаваха още по-благороден израз, светна в усмивка.

— Прекрасно! Аз исках да изпратя някого у вас. Е, как е Кити? Седнете тук, по-удобно е… — Той стана и приближи люлеещия се стол. — Четохте ли последния циркуляр в Journal de St. -P& #233; tersbourg? Аз го намирам отличен — каза той с донейде френски акцент.

Левин разправи това, което според Катавасов се говори в Петербург, и след като поприказваха за политика, разказа му за запознаването си с Метров и за отиването си на заседанието. Това нещо заинтересува много Лвов.

— Завиждам ви, че имате достъп в тоя интересен учен свят — каза той. И след като се разприказва както обикновено, веднага премина на по-удобния за него френски език. — Наистина нямам и време. И службата, и занятията ми с децата ме лишават от това; а освен това не се срамувам да кажа, че и образованието ми е твърде недостатъчно.

— Аз не мисля така — усмихнат каза Левин и както винаги се трогна от неговото ниско мнение за себе си, което той си бе съставил съвсем искрено, а не от желание да изглежда или дори да бъде скромен.

— Ах, разбира се! Сега аз чувствувам колко малко съм образован. Дори за възпитанието на децата си трябва да опресня много неща в паметта си и просто да се уча. Защото не е достатъчно да има учители, трябва да има и наблюдател, както във вашето стопанство е необходимо да има работници и надзирател. Ето чета тая работа — той показа граматиката на Буслаев, сложена на пюпитъра, — искат го от Миша, а то е толкова трудно… Я ми обяснете. Тук той казва…

Левин искаше да му обясни, че това нещо не може да се разбере, а трябва да се заучи; но Лвов не се съгласи с него.

— Но вие се присмивате на тия работи!

— Напротив, не можете да си представите как, като ви гледам, аз се уча винаги на онова, което ми предстои, а именно възпитанието на децата.

— Няма какво да се учите — каза Лвов.

— Зная само — каза Левин, — че не съм виждал по-добре възпитани деца от вашите и не бих желал по-добри от тях.

Лвов видимо искаше да се сдържи да не издаде радостта си, но цял светна в усмивка.

— Само дано са по-добри от мене. Това е всичко, което желая. Вие не знаете — започна той — какъв труд се иска за такива деца, които, като моите, бяха занемарени от тоя живот в чужбина.

— Ще насмогнете. Те са толкова способни деца. Главното е нравственото възпитание. Тъкмо на това се уча, като гледам вашите деца.

— Вие казвате — нравствено възпитание. Не можете да си представите колко трудно е това! Едва сте се справили с някоя лоша черта, проявяват се други и пак борба. Ако не беше опората в религията — помните ли, ние сме говорили за това, — без тая помощ никой баща само със своите сили не би могъл да възпитава.

Тоя разговор, който винаги интересуваше Левин, бе прекъснат от хубавицата Наталия Александровна, която влезе, облечена вече за излизане.

— А пък аз не знаех, че сте тук — каза тя и очевидно не само не съжаляваше, но дори се радваше, че е прекъснала тоя разговор, който й бе отдавна познат и бе й омръзнал. — Е, как е Кити? Днес аз ще обядвам у вас. Виж какво, Арсений — обърна се тя към мъжа си, — ти ще вземеш каретата…

И мъжът и жената започнаха да обсъждат как ще прекарат деня. Понеже мъжът трябваше да отиде да посрещне някого по служба, а жената — на концерт и на публично заседание на югоизточния комитет, трябваше да решат и обмислят много неща. Като свой човек, Левин беше длъжен да вземе участие в тия планове. Решено бе Левин и Натали да отидат на концерта и на публичното заседание, а оттам да изпратят каретата в кантората за Арсений и той да мине да я вземе и я отведе у Кити; или ако не е свършил работата си, да изпрати каретата и Левин да отиде с жена му.

— Виж как ме разваля той — каза Лвов на жена си, — уверява ме, че нашите деца са прекрасни, когато аз знам, че имат толкова лоши навици.

— Арсений стига до крайност, аз винаги съм казвала това — рече жена му. — Ако търсиш съвършенство, никога няма да бъдеш доволен. И право казва татко, че когато са възпитавали нас, е била едната крайност — държали са ни в долния етаж, а родителите ни са живеели в горния; сега обратното — родителите в килера, а децата — в горния етаж. Сега вече родителите не трябва да живеят, а всичко се прави за децата.

— Какво от това, щом така е по-приятно? — каза Лвов, като се усмихна с хубавата си усмивка и докосна ръката и. — Който не те познава, ще помисли, че не си майка, а мащеха.

⇐ Предыдущая 50 51 52 53 545556 57 58 59 Следующая ⇒