Осма част 4 страница

— Но не бързайте толкова. Вие не знаете тия работи. Аз сигурно съм излишен, но понеже обещах, ще дойда. Но няма защо да бързаме. Седнете, моля ви се, ще пиете ли кафе?

Левин го погледна, като го питаше с поглед дали се подиграва с него. Но лекарят не мислеше да се подиграва.

— Зная, зная — усмихнат каза лекарят, — и аз съм семеен човек; но в тия минути ние, мъжете, сме най-жалките хора. Имам една пациентка, при такива случаи мъжът й винаги се крие в конюшнята.

— Но как мислите, Пьотр Дмитрич? Мислите ли, че ще бъде благополучно?

— Всичко говори за благополучен изход.

— Но вие ще дойдете ли веднага? — каза Левин, като гледаше със злоба слугата, който донесе кафето.

— След един час.

— Не, за Бога!

— Та оставете ме да изпия кафето си.

Лекарят започна да пие кафето. И двамата млъкнаха.

— Но турците ги бият здравата. Четохте ли вчерашната телеграма? — каза лекарят, като дъвчеше кифлата.

— Не, не мога повече! — каза Левин и скочи. — След четвърт час ще дойдете ли?

— След половин час.

— Честна дума?

Когато се върна в къщи, Левин завари княгинята и двамата заедно се приближиха до вратата на спалнята. Очите на княгинята бяха просълзени и ръцете й трепереха. Когато видя Левин, тя го прегърна и заплака.

— Как е, как е, мила Лизавета Петровна — каза тя, като улови за ръка излязлата насреща им със светнало и загрижено лице Лизавета Петровна.

— Добре върви — каза тя, — убедете я да легне. Ще бъде по-леко.

Откак бе се събудил и разбрал каква е работата, Левин се приготви да понесе твърдо онова, което му предстои, без да размишлява и без да пресмята нищо, затворил всичките си мисли и чувства, без да разваля настроението на жена си, а наопаки, като я успокоява и поддържа смелостта й. Като не си позволяваше дори да мисли какво ще стане и как ще свърши, след като бе разпитал колко време обикновено продължава тая работа, Левин мислено се бе приготвил да търпи и да се владее четири-пет часа и това му се виждаше възможно. Но когато се върна от лекаря и видя отново страданията й, той започна все по-често и по-често да повтаря: „Господи, прости, помогни! “, да въздиша и да вдига глава нагоре; и почувствува страх, че няма да издържи, ще се разплаче или ще избяга. Толкова мъчително му беше. А бе минал само един час.

Ала след тоя час минаха още един, два, три, минаха и петте часа, които той си беше определил като най-дълъг срок за търпение, а положението беше все същото: и той все търпеше, защото не можеше да прави нищо друго, освен да търпи, като мислеше всеки миг, че е стигнал до последните граници на търпението и че още малко и сърцето му ще се пръсне от състрадание.

Но минаваха още минути, часове и още часове и неговите чувства на страдание и ужас растяха и се напрягаха още повече.

За Левин не съществуваха вече всички ония обикновени условия на живота, без които не можем да си представим нищо. Той изгуби представа за времето. Ту минутите — ония минути, когато тя го извикваше при себе си и той държеше потната й ръка, която ту го стискаше с необикновена сила, ту го отблъскваше — му се виждаха часове, ту часовете му се виждаха минути. Той се зачуди, когато Лизавета Петровна го помоли да запали свещта зад паравана и узна, че е вече пет часът вечерта. Ако му кажеха, че сега е едва десет часът сутринта, той също малко би се зачудил. Също така малко знаеше и де е бил през това време, както и кога какво е станало. Той виждаше възпаленото й лице, което ту недоумяваше и страдаше, ту се усмихваше и го успокояваше. Виждаше и княгинята, зачервена, напрегната, с разпилени къдри на белите коси и в сълзи, които тя усилено гълташе, хапейки устни, виждаше и Доли, и лекаря, който пушеше дебели цигари, и Лизавета Петровна с твърдо, решително и успокояващо лице, и стария княз, който се разхождаше из салона с намръщено лице. Но не знаеше как те идваха и излизаха и де бяха. Княгинята беше ту с лекаря в спалнята, ту в кабинета, дето се озова сложената трапеза; ту това не беше княгинята, а беше Доли. След това Левин помнеше, че го пращаха някъде. Веднъж го изпратиха да премести масата и дивана. Той с усърдие свърши това, като мислеше, че то е необходимо за нея, и едва отпосле научи, че е приготвил легло за себе си. След това го пращаха при лекаря в кабинета да пита нещо. Лекарят му отговори и заприказва за неуредиците в Думата. След това го пращаха да отнесе в спалнята при княгинята една икона със сребърен позлатен филон и той със старата прислужница на княгинята се катери по шкафа да я свали и строши кандилото, а прислужницата на княгинята го успокояваше и за жена му, и за кандилото и той отнесе иконата и я постави при главата на Кити, като я подпъхна грижливо зад възглавницата й. Но той не знаеше къде, кога и защо стана всичко това. Не разбираше също защо княгинята го бе уловила за ръка и като го гледаше жално, молеше го да се успокои, а Доли го убеждаваше да си хапне нещо и го изведе от стаята, и дори лекарят сериозно и със състрадание го гледаше и му предлагаше капки.

Той знаеше и чувствуваше само, че това, което ставаше, прилича на онова, което ставаше преди една година в хотела на губернския град при смъртното легло на брата Николай. Но онова бе мъка, а това беше радост. Но и оная мъка, и тая радост бяха еднакво извън обикновените условия на живота, бяха в тоя обикновен живот сякаш пролуки, през които се виждаше нещо висше. И еднакво тежко и мъчително идваше това, което ставаше, и еднакво непостижимо при съзерцаване на това висше нещо душата се издигаше на такава висота, която по-рано не е дори познавала и където разсъдъкът не успяваше още да я настигне.

„Господи, прости и помогни! “ — непрекъснато си повтаряше той въпреки толкова дългото и сякаш пълно отчуждение, чувствувайки, че се обръща към Бога също така доверчиво и искрено, както и в дните на детинството и ранната младост.

През цялото това време той имаше две различни настроения. Едното бе извън нейното присъствие, с лекаря, който пушеше една след друга дебели цигари и ги гасеше в края на пълната пепелница, с Доли и с княза, дето ставаше дума за обеда, за политика, за болестта на Мария Петровна и дето Левин изведнъж за миг забравяше напълно какво става и се чувствуваше сякаш събуден от сън; а другото настроение — в нейно присъствие, до главата й, дето сърцето му искаше да се пръсне от състрадание и все не се пръскаше, а той непрекъснато се молеше на Бога. И всеки път, когато долетелият от спалнята вик го изваждаше от минутната забрава, той попадаше под същото това странно заблуждение, което го бе обзело в първия миг; всеки път, когато чуеше вика, той скачаше, тичаше да се оправдава, спомняше си пътем, че не е виновен, и му се искаше да защити, да помогне. Но като я погледнеше, отново виждаше, че не може да помогне, идваше в ужас и казваше: „Господи, прости и помогни! “ И колкото повече времето минаваше, толкова по-силни ставаха и двете настроения: толкова по-спокоен ставаше той извън нейното присъствие и напълно забравяше за нея и толкова по-мъчителни ставаха и самите нейни страдания, и чувството на безпомощност пред тях. Той скачаше, искаше да избяга някъде, а тичаше при нея.

Понякога, когато тя час по час го извикваше, той я обвиняваше. Но след като видеше покорното й усмихнато лице и чуеше думите: „Аз те измъчих“, той обвиняваше Бога, но като си спомняше за Бога, веднага го молеше да прости и помилва.

Той не знаеше дали е рано или късно. Всички свещи вече догаряха. Доли току-що бе ходила в кабинета и бе предложила на лекаря да си полегне. Левин седеше, слушаше разказите на лекаря за един шарлатанин-магнетизатор и наблюдаваше пепелта от цигарата му. Бе настъпил един момент на отдих и той се бе забравил. Забравил бе напълно какво става сега. Слушаше лекаря и го разбираше. Изведнъж се чу вик, който не приличаше на нищо. Викът беше толкова страшен, че Левин дори не скочи, а без да си поеме дъх, изплашено-въпросително погледна лекаря. Лекарят наведе глава настрана, като се ослушваше, и одобрително се усмихна. Всичко беше така необикновено, че вече нищо не поразяваше Левин. „Сигурно така трябва“ — помисли той и продължаваше да седи. Чий беше тоя вик? Той скочи, изтича на пръсти в спалнята, отмина Лизавета Петровна и княгинята и застана на своето място, при възглавницата. Викът бе утихнал, но нещо бе се променило сега. Какво — той не виждаше и не разбираше и не искаше да види и разбере. Но го виждаше по лицето на Лизавета Петровна: лицето на Лизавета Петровна беше строго и бледо и все така решително, макар че челюстите й слабо потреперваха, а очите й бяха втренчени в Кити. Възпаленото измъчено лице на Кити с полепналия на потното й чело кичур беше обърнато към него и търсеше погледа му. Издигнатите й ръце търсеха неговите ръце. Тя улови с потните си ръце студените му ръце и започна да ги притиска към лицето си.

— Не си отивай, не си отивай! Аз не се страхувам, не се страхувам — бързо каза тя. — Мамо, вземи ми обиците. Пречат ми. Ти не се ли страхуваш? Скоро, скоро, Лизавета Петровна…

Тя говореше бързо-бързо и искаше да се усмихне. Но изведнъж лицето й се изкриви, тя го отблъсна от себе си.

— Не, това е ужасно! Ще умра, ще умра! Върви си, върви си! — развика се тя и отново се чу същият на нищо неприличащ вик.

Левин се улови за главата и избяга от стаята.

— Нищо, нищо, всичко е добре! — каза подире му Доли.

Но каквото и да казваха те, той знаеше, че сега всичко е изгубено. Опрял глава на вратата, той стоеше в съседната стая и чуваше нечий никога нечуван от него писък, рев и знаеше, че пищи онова, което по-рано беше Кити.

Той отдавна вече не желаеше детето. Сега мразеше това дете. Сега дори не искаше и тя да живее, а искаше само да се прекратят тия ужасни страдания.

— Докторе! Какво е това? Какво е това? Боже мой! — каза той, като улови за ръка влезлия лекар.

— Свършва се — каза лекарят. И когато казваше това, лицето му беше така сериозно, че думите свършва се Левин разбра в смисъл — умира.

Обезумял, той се втурна в спалнята. Първото нещо, което видя, беше лицето на Лизавета Петровна. То беше още по-намръщено и по-строго. Лицето на Кити не се познаваше. На онова място, дето то беше по-рано, имаше нещо страшно и по напрегнатия израз, и по звука, който излизаше оттам. Той опря глава на дървеното облегало на кревата, чувствувайки, че сърцето му ще се пръсне. Ужасният вик не млъкваше, той стана още по-ужасен и сякаш стигнал до последния предел на ужаса, изведнъж утихна. Левин не вярваше на слуха си, но не можеше да се съмнява: викът бе секнал и се чуваше тихо шетане, шумолене и бързо дишане, и нейният прекъсващ се, жив и нежен, щастлив глас тихо произнесе: „Свърши се. “

Той вдигна глава. Безсилно отпуснала ръце върху одеялото, необикновено прекрасна и тиха, тя безмълвно го гледаше и искаше, но не можеше да се усмихне.

И изведнъж от тоя тайнствен и ужасен, неземен свят, в който бе живял през тия двадесет и два часа, Левин за миг се почувствува пренесен в по-раншния, обикновен свят, но който сега сияеше с такава нова светлина на щастие, че той не можа да я понесе. Всички обтегнати струни се скъсаха. Ридания и радостни сълзи, които той никак не бе предвидил, бликнаха в него с такава сила и разтърсиха цялото му тяло, че дълго време му пречеха да говори.

Паднал на колене пред леглото, той държеше пред устните си ръката на жена си и я целуваше и тая ръка отговаряше на целувките му със слабо движение на пръстите. А в това време там, в долния край на леглото, в ловките ръце на Лизавета Петровна, като пламъче над светилник мъждукаше животът на едно човешко същество, което не бе съществувало никога по-рано, но което сега също така, със същото право, със същата значителност за себе си, ще живее и ще плоди себеподобни същества.

— Живо е! Живо е! И при това момче. Не се безпокойте! — чу Левин гласа на Лизавета Петровна, която с трепереща ръка потупваше гръбчето на детето.

— Мамо, истина ли е? — обади се гласът на Кити. Отговориха й само хълцанията на княгинята.

И сред мълчанието, като несъмнен отговор на въпроса на майката, се чу един съвсем друг глас, който не приличаше на сдържаните гласове в стаята. Това беше смелият, дръзкият, непризнаващ нищо вик на появилото се незнайно откъде ново човешко същество.

По-рано, ако кажеха на Левин, че Кити е умряла, че и той е умрял заедно с нея, че децата им са ангели и че Бог е тук пред тях — той не би се зачудил на нищо; но сега, след като се бе върнал в света на действителността, той правеше големи усилия на мисълта, за да разбере, че тя е жива и здрава и че това така отчаяно пискащо същество е негов син. Кити беше жива, страданията се бяха свършили. И той беше неизразимо щастлив. Той разбираше това и беше напълно щастлив. Но детето? Откъде е, защо е, кое е то? … Той никак не можеше да разбере, не можеше да свикне с тая мисъл. Това му се виждаше нещо излишно, едно богатство, с което дълго не можеше да свикне.

XVI

В десет часа старият княз, Сергей Иванович и Степан Аркадич седяха в стаята на Левин и след като поприказваха за родилката, започнаха разговор и за странични неща. Левин ги слушаше и неволно си спомняше за изминалото, онова, което беше до тая сутрин, спомняше си и за себе си, какъв беше вчера преди това. Оттогава бяха минали сякаш сто години. Той се чувствуваше на някаква недосегаема висота, от която старателно се спущаше, за да не обиди ония, с които говореше. Говореше и непрестанно мислеше за жена си, за подробностите на сегашното й състояние, и за сина си, като се мъчеше да свикне с мисълта за неговото съществуване. Целият мир на жената, който след женитбата бе добил за него ново, неизвестно значение, сега в мислите му се издигна така високо, че той не можеше да го обгърне с въображението си. Той слушаше, че говорят за вчерашния обед в клуба, и си мислеше: „Какво става с нея сега, дали е заспала? Как се чувствува? Какво мисли? Крещи ли синът Дмитрий! “ И посред разговора, по средата на фразата, той скочи и излезе от стаята.

— Прати да ми съобщят мога ли да отида при нея — каза князът.

— Добре, ей сега — отвърна Левин и без да се спре, отиде при нея. Тя не спеше, а разговаряше тихо с майка си, като кроеше планове за предстоящото кръщаване.

Стъкмена, сресана, с кокетна шапчица от нещо синьо, извадила ръце върху одеялото, тя лежеше по гръб; посрещна го с поглед и с погледа си го привличаше към себе си. Погледът й, и без това светъл, засияваше още повече, колкото повече се приближаваше той. На лицето й личеше същата оная промяна от земното към неземното, каквато се вижда върху лицата на покойници; но там е сбогуване, а тук — среща. Сърцето му бе обзето пак от вълнение, подобно на онова, което бе изпитал в минутата на раждането. Тя улови ръката му и го запита дали е спал. Той не можеше да отговори и се извърна, убеден в слабостта си.

— А пък аз се бях унесла, Костя! — каза му тя. — И сега ми е така хубаво.

Тя го гледаше, но изведнъж изразът й се промени.

— Дайте ми го — каза тя, като чу писъка на детето. — Дайте го, Лизавета Петровна, да го види и той.

— Е, хайде, нека те види и татко ти — каза Лизавета Петровна, като изправи и поднесе нещо червено, странно и мърдащо. — Чакайте, най-напред да се стъкмим — и Лизавета Петровна сложи това мърдащо и червено нещо на кревата, започна да разповива и повива детето, като го повдигаше и обръщаше с един пръст и го посипваше с нещо.

Левин гледаше това мъничко жалко същество и правеше напразни усилия да намери в душата си някакви признаци на бащинско чувство. Той изпитваше само погнуса от него. Но когато го разголиха и се показаха неговите тънки-тънки ръчички и крачета, шафранени, също с пръстчета и дори с голям пръст, който се отличаваше от другите, и когато той видя как Лизавета Петровна притиска като меки пружинки тия стърчащи ръчички и ги прибира в платнените пелени, обхвана го такава жалост към това същество и такъв страх да не би тя да го повреди, че той задържа ръката й.

Лизавета Петровна се засмя:

— Не бойте се, не бойте се!

Когато повиха детето и то се превърна в твърда кукличка, Лизавета Петровна го залюля, сякаш се гордееше от своята работа, и се отдръпна, та Левин да може да види сина си в цялата му хубост.

Извърната, без да снема очи, Кити също гледаше натам.

— Дайте го, дайте го! — каза тя и дори понечи да стане.

— Какво правите, Катерина Александровна, не бива да се движите така! Почакайте, ще ви го подам. Нека първо да ни види татко какви сме юнаци!

И Лизавета Петровна вдигна към Левин с едната си ръка (другата подпираше само с пръстите люлеещата се главичка) това странно, люлеещо се и червено същество, което криеше главичката си зад края на пелената. Но то имаше и нос, невиждащи очи и мляскащи устни.

— Прекрасно дете! — каза Лизавета Петровна.

Левин с огорчение въздъхна. Това „прекрасно“ дете му внушаваше само чувство на погнуса и жалост. То съвсем не беше онова чувство, което той очакваше.

Той се извърна, докато Лизавета Петровна го нагласяваше върху непривикналата гръд.

Изведнъж нечий смях го накара да вдигне глава. Смееше се Кити. Детето бе захапало гръдта й.

— Е, стига, стига! — каза Лизавета Петровна, но Кити не го пущаше. То заспа на ръцете й.

— Погледни сега — каза Кити, като обърна детето към него, така че да може да го види. Старческото личице изведнъж се намръщи още повече и детето кихна.

Като се усмихваше и едва сдържаше сълзите си от умиление, Левин целуна жена си и излезе от тъмната стая.

Това, което изпитваше към мъничкото същество, съвсем не беше онова, което той очакваше. В това чувство нямаше нищо весело и радостно; напротив, това беше един нов мъчителен страх; съзнание, че той става отново уязвим. И на първо време това съзнание беше така мъчително, страхът да не би да пострада това безпомощно същество беше така силен, че заглушаваше странното чувство на безсмислена радост и дори гордост, което той изпита, когато детето кихна.

XVII

Работите на Степан Аркадич вървяха зле.

Парите за две трети от гората бяха вече похарчени, а срещу десет на сто отбив той бе взел в аванс от търговеца почти цялата сума за последната трета. Търговецът не даваше вече пари, толкоз повече, че тая зима Даря Александровна, която за пръв път заяви открито правата си върху имота, отказа да подпише контракта, че е получила парите за последната трета от гората. Цялата заплата отиваше за домашни разходи и за изплащане на дребни, несвършващи се дългове. Нямаха никакви пари.

Това беше неприятно, неудобно и според Степан Аркадич не трябваше да продължава така. Според него причината беше, че получаваше много малка заплата. Службата, която заемаше, беше очевидно много добра преди пет години, но сега не беше вече същото. Петров, като директор на банка, получаваше дванадесет хиляди; Свентицки — член на дружество — седемнадесет хиляди; Митин, който основа банка, получаваше петдесет хиляди. „Очевидно аз съм заспал и са ме забравили“ — мислеше си Степан Аркадич. И той започна да се ослушва, да се вглежда и към края на зимата надуши една много хубава служба и поведе атака за нея, отначало от Москва, чрез лели, вуйчовци и приятели, а след това, когато работата назря, напролет замина и той за Петербург. Това беше една от ония служби, които сега, независимо от заплатите, от хиляда до петдесет хиляди годишно, бяха повече, отколкото по-рано, топлички служби с рушвети; то беше служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии и банковите учреждения. Тая служба, както и всички такива служби, изискваше огромни знания и дейност, които трудно можеха да се съчетаят в един човек. И понеже нямаше човек, който да съчетава тия качества, все пак беше по-добре тая служба да заеме един честен, а не нечестен човек. А Степан Аркадич беше не само човек честен (без ударение), но беше и честен човек (с ударение), с това особено значение, което в Москва има тая дума, когато казват: честен деец и честен писател, честно списание, честно учреждение, честно направление, и което означава не само че човекът или учреждението не са безчестни, но и че са способни при случай да разкритикуват правителството. Степан Аркадич се движеше в Москва в ония кръгове, дето бе въведена тая дума, минаваше там за честен човек и затова имаше повече от другите права върху тая служба.

Тая служба даваше от седем до десет хиляди годишно и Облонски можеше да я заема, без да напуща държавната си служба. Тя зависеше от две министерства, от една дама и от двама евреи и Степан Аркадич трябваше да види в Петербург всички тия хора, макар че те бяха вече подготвени. Освен това Степан Аркадич бе обещал на сестра си Ана да получи от Каренин решителен отговор за развода. И той замина за Петербург, след като изпроси петдесет рубли от Доли.

Седнал в кабинета на Каренин, Степан Аркадич слушаше неговия проект върху причините за лошото състояние на руските финанси и чакаше само минутата, когато той ще свърши, за да му заприказва за своята работа и за Ана.

— Да, това е много вярно — каза той, когато Алексей Александрович свали pince-nez-то, без което не можеше вече да чете, и въпросително погледна бившия си шурей, — това е много вярно в подробностите, но все пак принципът на нашето време е свободата.

— Да, но аз издигам друг принцип, който обгръща принципа на свободата — каза Алексей Александрович, като подчерта думите „който обгръща“, и пак сложи pince-nez-то, за да прочете отново на слушателя си мястото, дето се говореше за това.

И като прелисти красиво написания, с грамадни бели полета ръкопис, Алексей Александрович отново прочете убедителното място.

— Аз не искам протекционната система не заради ползата за частните лица, а за общото благо — еднакво и за низшите, и за висшите класи — каза той, като погледна Облонски над pince-nez-то. — Но те не могат да разберат това, те са заети само с личните си интереси и се увличат от фразите.

Степан Аркадич знаеше, че когато Каренин започне да говори за това какво правят и мислят те, същите ония, които не искат да приемат проектите му и са причина за цялото зло в Русия, тогава вече е близо към края; и затова сега той на драго сърце се отказа от принципа за свободата и се съгласи напълно. Алексей Александрович млъкна, като прелистваше умислено ръкописа си.

— Ах, сетих се — каза Степан Аркадич, — исках да те помоля, в случай че видиш Поморски, да му кажеш една думичка, че бих желал много да заема откриващата се служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии.

Степан Аркадич бе свикнал вече с названието на тая служба, така близка на сърцето му, и го произнасяше бързо, без да сбърка.

Алексей Александрович разпита в какво се състои дейността на тая нова комисия и се замисли. Той съобразяваше дали в дейността на тая комисия няма нещо противоположно на неговите проекти. Но понеже дейността на това ново учреждение беше много сложна, а неговите проекти обгръщаха много голяма област, той не можа изведнъж да схване това и като свали pince-nez-то си, каза:

— Несъмнено мога да му кажа: но защо всъщност искаш да заемеш тая служба?

— Заплатата е по-добра, до девет хиляди, а моите средства…

— Девет хиляди — повтори Алексей Александрович и се намръщи. Високата цифра на тая заплата му напомни, че от тая страна предполагаемата дейност на Степан Аркадич е в противоречие с главния смисъл на проектите му, които клоняха винаги към икономия.

— Аз смятам и съм написал изложение за това, че в наше време тия грамадни заплати са признак на една лъжлива икономическа assiette[153] в нашето управление.

— Но как искаш ти? — каза Степан Аркадич. — Да речем, един директор на банка получава десет хиляди — но той заслужава това. Или един инженер получава двадесет хиляди. Полезна работа, както щеш кажи!

— Аз смятам, че заплатата е заплащане на стока и тя трябва да зависи от закона за търсенето и предлагането. Но ако определянето на заплатата отстъпва от тоя закон, както например, когато виждам, че института завършват двама инженери, и двамата с еднакви знания и способности, но единият получава четиридесет хиляди, а другият се задоволява с две хиляди; или когато за директори на дружествени банки назначават с големи заплати прависти и хусари, които нямат никакви особени специални познания, аз заключавам, че заплатата не се определя според закона за търсенето и предлагането, а просто от пристрастие. И тук има злоупотреба, която е важна сама по себе си и се отразява вредно върху държавната служба. Аз смятам…

Степан Аркадич побърза да прекъсне зет си.

— Да, но съгласи се, че се открива едно ново, несъмнено полезно учреждение. Както щеш кажи, полезна работа! Държат особено на това, работата да се върши честно — каза Степан Аркадич с ударение.

Но московското значение на думата честно беше непонятно за Алексей Александрович.

— Честността е само отрицателно качество — каза той.

— Но ти все пак ще ми направиш голяма услуга — каза Степан Аркадич, — ако кажеш една думичка на Поморски. Така, между другото…

— Но, струва ми се, че тая работа зависи повече от Болгаринов — каза Алексей Александрович.

— От своя страна Болгаринов е напълно съгласен — каза Степан Аркадич, като се изчерви.

Степан Аркадич се изчерви при споменаването на Болгаринов, защото същия ден сутринта той ходи у евреина Болгаринов и това посещение му остави неприятен спомен. Степан Аркадич беше уверен, че делото, на което той иска да служи, е ново, полезно и честно дело; но тая сутрин, когато Болгаринов, очевидно нарочно, го накара да чака два часа заедно с други просители в приемната, изведнъж му стана неловко.

Дали му бе неловко, защото той, потомък на Рюрик, княз Облонски, чака два часа в приемната на един евреин, или защото за пръв път в живота си не последва примера на прадедите си да служи на правителството, а минаваше на ново поприще — но, така или иначе, беше му много неловко. През тия два часа чакане у Болгаринов, докато се разхождаше неспокойно из приемната, разчесваше бакенбардите си, влизаше в разговор с другите просители и измисляше каламбур за това как е чакал у евреина, Степан Аркадич старателно скриваше от другите, и дори от себе си, чувството, което изпитваше.

Но през цялото време му беше неловко и досадно и самият той не знаеше защо; дали защото не излизаше нищо от каламбура му[154] или от нещо друго. Най-после, когато Болгаринов го прие с необикновена учтивост, като тържествуваше очевидно от унижението му и почти му отказа, Степан Аркадич побърза да забрави това. И като си го спомни едва сега, се изчерви.

XVIII

— Сега имам още една работа и ти знаеш каква е. За Ана — каза Степан Аркадич, като помълча малко й се отърси от това неприятно впечатление.

Още щом Облонски произнесе името на Ана, лицето на Алексей Александрович съвсем се промени: вместо по-раншното оживление то изрази умора и мъртвешка бледност.

— Какво всъщност искате от мене? — каза той, като се обърна на креслото и щракна pince-nez-то си.

— Решение, някакво решение, Алексей Александрович. Сега аз се обръщам към тебе — Степан Аркадич искаше да каже „не като към оскърбен мъж“, но понеже се изплаши да не развали работата с това, замени го с думите: — не като към държавник — което беше не на място, — а просто като към човек, и то към добър човек и християнин. Ти трябва да я съжалиш — каза той.

— Сиреч, всъщност как? — тихо каза Каренин.

— Да, да я съжалиш. Ако ти я виждаше като мене — цяла зима съм прекарал с нея, — ти би я съжалил. Положението й е ужасно, именно ужасно.

— Струва ми се — отвърна Алексей Александрович с по-тънък, почти писклив глас, — че Ана Аркадиевна има всичко, което искаше.

— Ах, Алексей Александрович, за Бога, да не правим рекриминации! Миналото е минало и ти знаеш какво иска и очаква тя — развод.

— Но аз смятах, че Ана Аркадиевна се отказва от развода, щом аз изисквам задължението да остави сина при мене. Така й и отговорих и мислех, че тая работа е свършена. И я смятам за свършена — пискливо каза Алексей Александрович.

— За Бога, не се горещи — каза Степан Аркадич, като докосна коленете на зет си. — Работата не е свършена. Ако ми позволиш да направя рекапитулация, работата беше така: когато се разделихте, ти беше добър, колкото може човек да бъде великодушен; даде й всичко — свобода и дори развод. Тя оцени това. Не, не мисли кой знае какво. Тя го оцени. И то до такава степен, че в първите минути, чувствувайки вината си пред тебе, не е обмислила и не е могла да обмисли всичко. Тя се отказа от всичко. Но действителността и времето показаха, че положението й е мъчително и невъзможно.

— Животът на Ана Аркадиевна не може да ме интересува — прекъсна го Алексей Александрович, като повдигна вежди.

— Позволи ми да не вярвам това — меко възрази Степан Аркадич. — Положението й е не само тежко за нея, но и без всякаква полза за когото и да било. Ще речеш, тя си го е заслужила. Тя знае това и не те моли; тя казва открито, че не смее да моли за нищо. Но аз, всички роднини, всички, които я обичаме, те молим. Защо се измъчва тя? Кому е по-добре от това?

— Позволете, изглежда, че вие ме поставяте в положението на обвиняем — рече Алексей Александрович.

— О, не, о, не, ни най-малко, разбери ме — каза Степан Аркадич, като докосна отново ръката му, сякаш бе уверен, че с това докосване ще смекчи зет си. — Аз казвам само едно: положението й е тежко, ти можеш да го облекчиш и няма да изгубиш нищо. Аз ще наредя всичко така, че няма да разбереш. Та ти обеща.

⇐ Предыдущая 53 54 55 56 575859 60 61 62 Следующая ⇒