Седма част 8 страница

Ала от женитбата си насам Левин се бе променил много; той беше търпелив и макар да не разбираше защо всичко е наредено така, казваше си, че понеже не знае всичко, той не може да съди, че сигурно така трябва и се мъчеше да не се възмущава.

Сега, присъствувайки на изборите и участвувайки в тях, той се мъчеше също да не осъжда, да не спори, а доколкото е възможно, да разбере тая работа, с която с такава сериозност и увлечение се занимават уважавани от него честни и добри хора. Откак се бе оженил, Левин бе открил толкова нови, сериозни страни, които по-рано поради лекомисленото му отношение към тях му се виждаха нищожни, че и в изборите той допускаше и търсеше сериозно значение.

Сергей Иванович му обясни смисъла и значението на очаквания от изборите преврат. Губернският представител, в чиито ръце по закон се намираха толкова важни обществени работи — и настойническите дела (същите, от които страдаше сега Левин), и грамадните дворянски суми, и гимназиите — девическа, мъжка и военна, и народното образование според новия закон, и най-после земството — губернският представител Снетков беше човек от старото дворянство, прахосал грамадно състояние, добър и своеобразно честен човек, но съвсем неразбиращ нуждите не новото време. Той винаги във всичко държеше страната на дворянството, открито пречеше за разпространяването на народното образование и придаваше съсловен характер на земството, което трябваше да има грамадно значение. На негово място трябваше да се постави някой нов, съвременен, делови човек, съвсем нов, и работата да се поведе така, че от всички подарени на дворянството права, но подарени не като на дворянство, а като на елемент от земството, да се извлекат ония изгоди на самоуправление, каквито можеха да се извлекат. В богатата Кашинска губерния, която винаги вървеше пред другите във всяко отношение, сега се бяха събрали такива сили, че ако работата тук се поведеше както трябва, тя можеше да послужи като образен и за другите губернии, за цяла Русия. И затова цялата тая работа имаше голямо значение. Като губернски представител на мястото на Снетков се предполагаше да поставят или Свияжски, или, още по-добре, Неведовски, някогашен професор, изключително умен човек и голям приятел на Сергей Иванович.

Събранието бе открито от губернатора, който държа реч пред дворяните да избират длъжностните лица не по пристрастие, а по заслуги и за благото на отечеството и той се надява, че както и в по-раншните избори кашинското благородно дворянство ще изпълни свято дълга си и ще оправдае голямото доверие на монарха.

След като свърши речта си, губернаторът тръгна из салона и дворяните шумно и оживено, а някои дори възторжено, тръгнаха подире му и го наобиколиха, когато обличаше шубата си и приятелски разговаряше с губернския представител. В желанието си да вникне във всичко и да не пропусне нищо Левин стоеше също тук сред тълпата и чу как губернаторът каза: „Моля, предайте на Мария Ивановна, че жена ми съжалява много, че тя ходи в приюта. “ И след това дворяните весело взеха шубите си и всички отидоха на черква.

В черквата, вдигнал заедно с другите ръка и повтаряйки думите на свещеника, Левин се кълнеше с най-страшни клетви, че ще изпълни всичко, на което се надяваше губернаторът. Черковната служба винаги имаше влияние върху Левин и затова, когато произнесе думите: „целувам кръста“ и се обърна към тълпата от млади и стари хора, които повтаряха същото, той се почувствува покъртен.

На втория и третия ден се разглеждаха делата за дворянските суми и за девическата гимназия, които, както обясни Сергей Иванович, нямаха никакво значение, и Левин, зает с ходене по работите си, не присъствува на тях. На четвъртия ден на губернската маса се извърши проверка на губернските суми. И тук за пръв път стана сблъскване между новата и старата партия. Комисията, която бе натоварена да провери сумите, докладва на събранието, че всички суми са налице. Губернският представител стана, за да благодари на дворянството за доверието, и се просълзи. Дворяните го поздравяваха високо и му стискаха ръка. Но в това време един дворянин от партията на Сергей Иванович каза, че чул, че комисията не е проверявала сумите, понеже смятала проверката като обида за губернския представител. Един от членовете на комисията, без да мисли много, потвърди това. Тогава един дребен, много млад на вид, но много ядовит господин заяви, че на губернския представител сигурно би му било приятно да даде отчет за сумите и че излишната деликатност на членовете на комисията го лишава от това нравствено удовлетворение. Тогава членовете на комисията се отказаха от думите си и Сергей Иванович започна логически да доказва, че трябва или да се признае, че сумите са проверени от тях, или че не са проверени, и подробно разви тая дилема. На Сергей Иванович възразяваше един бъбрив оратор от противната партия. След това говори Свияжски и отново ядовитият господин. Разискванията продължиха много и не доведоха до нищо. Левин се зачуди, че за тая работа спорят така дълго и особено за това, че когато запита Сергей Иванович дали предполага, че сумите са похарчени, Сергей Иванович отвърна:

— О, не! Той е честен човек. Но тоя стар метод на бащинско семейно управляване дворянските работи трябваше да се изобличи.

На петия ден бяха изборите за уездни представители. В някои уезди тоя ден беше доста бурен. В Селезневски уезд Свияжски бе избран без балотаж, единодушно, и тоя ден той даде обед.

XXVII

На шестия ден бяха насрочени губернските избори. Големите и малките салони бяха пълни с дворяни в различни мундири. Мнозина бяха дошли само за тоя ден. В салоните се срещаха отдавна невидели се познати, кой от Крим, кой от Петербург, кой от чужбина. На губернската маса, под портрета на императора, ставаха разисквания.

Както в големия, така и в малкия салон дворяните се групираха на лагери и по враждебността и недоверчивостта на погледите, по млъкването, когато се приближаваха чужди лица, по това, че някои с шепнене се отдръпваха дори в далечния коридор, се виждаше, че всяка страна има тайни от другата. По външния си вид дворяните рязко се разделяха на стари и нови. Повечето от старите бяха или със стари закопчани дворянски мундири, с шпаги и шапки, или със специалните си флотски, кавалерийски, пехотни, служебни мундири. Мундирите на старите дворяни бяха ушити постарому, с буфани на раменете; очевидно те бяха малки, къси в талията и тесни, сякаш тия, които ги носеха, бяха пораснали за тях. А младите бяха с разкопчани дворянски мундири с ниски талии и широки в раменете, с бели жилетки, или с мундири с черни яки и сърмени украшения, с нашивки от Министерството на правосъдието. Към младите принадлежаха и придворните мундири, които украсяваха тук-там тълпата.

Но деленето на млади и стари не съвпадаше с деленето на партии. Според наблюденията на Левин някои от младите принадлежаха към старата партия и, обратно — някои от най-старите дворяни си шепнеха със Свияжски и очевидно бяха горещи привърженици на новата партия.

Левин стоеше в малкия салон, дето пушеха и закусваха, до една група от своите, ослушваше се какво говорят и напразно напрягаше умствените си сили да разбере за какво става дума. Сергей Иванович беше центърът, около който се групираха другите. Сега той слушаше Свияжски и Хлюстов, представител от друг уезд, принадлежащ към тяхната партия. Хлюстов не се съгласяваше да се застъпи от името на уезда си за кандидатурата на Снетков, а Свияжски го убеждаваше да направи това и Сергей Иванович одобряваше тоя план. Левин не разбираше защо враждебната партия трябва да се застъпва за кандидатурата на оня представител, когото те искаха да провалят.

Степан Аркадич, който току-що си бе похапнал и пийнал, като бършеше устата си с напарфюмирана батистена кърпичка с ивички, се приближи до тях в камерхерския си мундир.

— Заемаме позиция, Сергей Иванич! — каза той, оправяйки бакенбардите си.

И като се вслуша в разговора, той потвърди мнението на Свияжски.

— Достатъчен е един уезд, а Свияжски очевидно е вече опозиция — каза той думите, които бяха ясни за всички освен за Левин.

— Е, Костя, изглежда, че и ти се приобщи? — прибави той, като се обърна към Левин и го улови под ръка. Левин би се радвал да се приобщи, по не можеше да разбере за какво става дума и като се отдръпнаха няколко крачки от разговарящите, изказа пред Степан Аркадич недоумението си защо трябва да се моли губернският представител.

— O, sancta simplicitas! [132] — каза Степан Аркадич и кратко и ясно обясни на Левин каква е работата.

Ако, както в миналите избори, всички уезди се застъпеха за губернския представител, него щяха да изберат с мнозинство. Това беше излишно. Сега и осемте уезда са съгласни да се застъпят; а ако два се откажат, Снетков може да се откаже от кандидатурата си. И тогава старата партия може да избере друг от своите, тъй като цялата сметка ще бъде изгубена. Но ако само уезда на Свияжски реши да не се застъпи, Снетков ще се кандидатира. Дори да го изберат, нарочно ще го сменят, така че противната партия ще обърка сметката, и когато издигнат кандидатурата на някого от нашите, те ще го отхвърлят.

Левин разбра, но не напълно, и искаше да зададе още няколко въпроса, когато изведнъж всички заприказваха, зашумяха и се повлякоха към големия салон.

— Какво е това? Какво? Кого? — Доверие ли? Кому? Какво? — Ще отхвърлят ли? — Недоверие. — Не допущат Флеров. — Какво, какво под съд? — Така няма да допуснат никого. Това е подло. — Законът! — чуваше Левин от различни страни и заедно с всички, които бързаха нанякъде и се страхуваха да не пропуснат нещо, тръгна към големия салон и притискан от дворяните, се приближи до губернската маса, при която разгорещено спореха за нещо губернският представител, Свияжски и други първенци.

XXVIII

Левин стоеше доста далеко. Един дворянин, който дишаше тежко с хъркане до него, и друг, който скърцаше с дебелите си подметки, му пречеха да чува ясно. Той чуваше отдалеч само мекия глас на представителя, след това пискливия глас на ядовития дворянин и най-после гласа на Свияжски. Доколкото можа да разбере, те спореха за значението на един параграф от закона и за значението на думите: който се намира под следствие.

Тълпата се отдръпна, за да стори път на приближаващия се до масата Сергей Иванович. След като изчака да свърши речта си ядовитият дворянин, Сергей Иванович каза, че според него би било най-правилно да се справят с параграфа от закона и помоли секретаря да намери тоя параграф. В закона се казваше, че в случай на разногласие трябва да се прибегне до гласуване.

Сергей Иванович прочете параграфа и започна да обяснява значението му, но в тоя миг го прекъсна един висок, дебел, попрегърбен помешчик с боядисани мустаци, в тесен мундир с яка, която подпираше врата му отзад. Той пристъпи до масата и като тропна с пръстена си по нея, високо извика:

— Да се гласува! Дайте топките! Няма какво да се приказва! Дайте топките!

Тук веднага заприказваха няколко гласа и високият дворянин с пръстена, озлобявайки се все повече и повече, крещеше все по-високо и по-високо. Но не можеше да се разбере какво казва.

Той казваше същото, което предлагаше Сергей Иванович; но очевидно мразеше и него, и цялата му партия и това чувство на омраза се предаде на цялата му партия и предизвика отпор от също такова, макар и по-прилично озлобление от другата страна. Чуха се викове и за мит всичко се обърка, така че губернският представител трябваше да моли за ред.

— Да се гласува, да се гласува! Който е дворянин, ще разбере. Ние проливаме кръв… Доверие на монарха… Да не се смята представителят, той не е слуга… Но не е там работата… Позволете, топките! Мръсотия! … — чуваха се озлобени, яростни викове от всички страни. Погледите и лицата бяха още по-озлобени и по-яростни от думите. Те изразяваха непримирима омраза. Левин никак не разбираше каква е работата и се учудваше на тая разгорещеност, с която се разглеждаше въпросът дали да се гласува, или да не се гласува мнението за Флеров. Той забравяше, както отпосле му обясни Сергей Иванович, силогизма, че за общото благо трябва да се провали губернският представител, а той може да бъде провален, като получат повече топки; а за да получат повече топки, трябва да се даде на Флеров право на глас; а за да се признае Флеров за способен, трябва да се обясни как да се разбира параграфът от закона.

— А един глас може да реши цялата работа и трябва да бъдеш сериозен и последователен, ако искаш да служиш на общественото дело — завърши Сергей Иванович.

Но Левин бе забравил това нещо и му беше тежко да вижда тия уважавани от него добри хора в такава неприятна, зла възбуда. За да се отърве от това тежко чувство, без да дочака края на разискванията, той отиде в салона, дето нямаше никого освен лакеите около бюфета. Когато видя лакеите, заети с бърсане на съдове и подреждане на чинии и чаши, когато видя спокойните им оживени лица, Левин изпита неочаквано чувство на облекчение, сякаш бе излязъл на чист въздух от някоя воняща стая. Той закрачи насам-натам, като гледаше с удоволствие лакеите. Много му хареса как един лакей с побелели бакенбарди, изказвайки презрение към другите млади лакеи, които му се надсмиваха, ги учеше как трябва да се сгъват салфетките. Левин тъкмо се канеше да заприказва със стария лакей, когато секретарят на дворянската опека, едно старче, което имаше за специалност да познава по име и презиме всички дворяни от губернията, отвлече вниманието му.

— Моля, Константин Дмитрич — каза му той, — търси ви брат ви. Гласува се мнението.

Левин влезе в салона, получи една беличка топка и след брат си Сергей Иванович пристъпи до масата, при която с многозначителен и ироничен израз на лицето стоеше Свияжски, като прибираше в шепа брадата си и я миришеше. Сергей Иванович пъхна ръка в кутията, пусна нейде топката си и като стори място на Левин, спря се до масата. Левин пристъпи, но понеже се смути, забравил напълно каква е работата, се обърна към Сергей Иванович с въпроса: „Къде да пусна? “ Той попита тихо, в същия миг, когато наблизо приказваха, така че се надяваше да не чуят въпроса му. Но приказващите млъкнаха и мнозина чуха неприличния му въпрос. Сергей Иванович се намръщи.

— Това е въпрос на лично убеждение — строго каза той.

Някои се усмихнаха. Левин се изчерви, набързо пъхна ръка под сукното и пусна топката отдясно, понеже беше в дясната му ръка. След като я пусна, той си спомни, че трябваше да пъхне и лявата си ръка и веднага пъхна и нея, но беше вече късно и като се смути още повече, бързо се отдръпна в най-задните редици.

— Сто двадесет и шест гласа за! Деветдесет и осем против! — прозвуча гласът на секретаря, който не изговаряше добре буквата „р“. След това се чу смях: в кутията намериха едно копче и два ореха. Дворянинът бе допуснат и новата партия победи.

Но старата партия не се смяташе за победена. Левин чу, че молят Снетков да се кандидатира, и видя, че тълпа дворяни бе заобиколила губернския представител, който говореше нещо. Левин пристъпи по-близо. Като отговаряше на дворяните, Снетков говореше за доверието на дворянството, за любовта към него, която той не заслужава, защото цялата му заслуга се състои в предаността към дворянството, на което той е посветил дванадесетгодишната си служба. Няколко пъти той повтори думите: „Служих, доколкото ми бяха силите, с вяра и правда, ценя и благодаря“ — и веднага прекъсна от задавящите го сълзи и излезе от салона. Дали тия сълзи произлизаха от съзнанието за несправедливостта към него, от любовта му към дворянството или от натегнатото положение, в което се намираше, чувствувайки се заобиколен от врагове, но вълнението му се предаде и на другите, повечето от дворяните бяха трогнати и Левин почувствува нежност към Снетков.

На вратата губернският представител се сблъска с Левин.

— Пардон, извинете, моля — каза той като на непознат човек; но след като позна Левин, плахо се усмихна. На Левин се стори, че той искаше да каже нещо, но не можа да продума от вълнение. Изразът на лицето и цялата му фигура в мундир, кръстове и бели панталони с галони, както вървеше бързо, напомни на Левин преследван звяр, който вижда, че работата му е лоша. Тоя израз върху лицето на представителя особено трогна Левин, защото едва вчера той бе ходил у дома му по настойническото дело и бе го видял в цялото му величие на добър и семеен човек. Голяма къща със стари семейни мебели; ненаперени, възмръснички, но почтителни стари лакеи, очевидно още от по-раншните крепостни, непроменили господаря си; дебела, добродушна жена с шапчица с дантели и турски шал забавлява хубавичката си внучка, дъщеря на дъщеря й; напет син — гимназист от шести клас, се е върнал от гимназията и поздравявайки баща си, целува голямата му ръка; внушителните ласкави думи й жестове на домакина — всичко това вчера бе възбудило у Левин неволно уважение и съчувствие. Сега тоя старец бе трогателен и жалък за Левин и затова му се искаше да му каже нещо приятно.

— Значи, вие сте пак наш представител — каза той.

— Едва ли — каза представителят, като се озърна изплашено. — Аз съм уморен, стар съм вече. Има по-достойни и по-млади от мене, нека послужат.

И представителят се скри в една странична врата. Настъпи най-тържественият миг. Трябваше да пристъпят веднага към изборите. Водачите и на едната, и на другата партия брояха на пръсти белите и черните топки.

Разискванията за Флеров дадоха на новата партия не само гласа на Флеров, но й позволиха да спечели и време, така че можаха да докарат трима дворяни, които бяха лишени от възможност да участвуват в изборите поради интригите на старата партия. Привържениците на Снетков бяха напили двамата от дворяните, които имаха слабост към виното, а на третия бяха задигнали мундира.

Като научи за това, новата партия успя през време на разискванията за Флеров да изпрати файтон със свои хора, които да обмундироват дворянина и от двамата пияни да доведат единия на изборите.

— Доведох единия, с вода го поливах — рече придружаващият го помешчик, като се приближи до Свияжски. — Нищо му няма, бива го.

— Не е ли много пиян, няма ли да падне? — каза Свияжски, като поклати глава.

— Не, юнак е. Само дано не го напият тук… Казах на бюфетчика да не му дава по никой начин.

XXIX

Тесният салон, в който пушеха и закусваха, беше пълен с дворяни. Вълнението все растеше и по всички лица се забелязваше безпокойство. Особено силно се вълнуваха водачите, които знаеха всички подробности и броя на топките. Те бяха ръководители на предстоящото сражение. А останалите, като редници преди сражение, макар че се готвеха за боя, засега още търсеха развлечения. Едни закусваха, прави или седнали до масата; други, запушили цигари, крачеха насам-натам из дългия салон и разговаряха с приятели, с които не бяха се виждали много отдавна.

На Левин не му се ядеше, а и не пушеше; не искаше да отиде при своите, сиреч при Сергей Иванович, Степан Аркадич, Свияжски и другите, защото заедно с тях разговаряше оживено и Вронски в щалмайстерски мундир. Левин го видя още вчера на изборите и старателно го отбягваше, понеже не искаше да се срещне с него. Отиде до прозореца и седна, наблюдавайки групите и вслушвайки се в това, което се говореше около него. Особено му беше тъжно, защото виждаше, че всички бяха оживени, улисани и заети, а само той и едно старо-старо беззъбо старче с флотски мундир, седнало до него, фъфлейки, стояха незаинтересовани и без работа.

— Голям вагабонтин! Казвах му, не слуша. Как не! Той за три години не можа да ги събере — енергично каза един попрегърбен, среден на ръст помешчик с напомадени коси, увиснали над бродираната яка на мундира му, като потракваше силно с токовете на новите си, обути очевидно за изборите ботуши. И помешчикът хвърли недоволен поглед към Левин и рязко се обърна.

— Да, мръсна работа, има ли смисъл да се говори — рече с тънък глас дребният помешчик.

След тях цяла тълпа помешчици, заобиколила едни дебел генерал, бързо се приближи до Левин. Очевидно помешчиците търсеха място да си поприказват така, че да не ги чуят.

— Как смее да говори той, че аз съм наредил да откраднат панталоните му! Той сигурно ги е пропил. Плюя на него и на княжеската му титла! Как смее да говори тъй, това е свинство!

— Но позволете! Те се основават на закона — казваха в друга група, — жената трябва да бъде записана дворянка.

— Дотрябвал ми е законът! Аз говоря от душа. Защо сме благородни дворяни! Имай доверие.

— Ваше превъзходителство, елате, Fine champagne[133]. Друга тълпа вървеше подир един дворянин, който крещеше нещо; това беше един от тримата пияни.

— Винаги съм съветвал Мария Семьоновна да я даде под аренда, защото тя не изкарва нищо — с приятен глас каза един помешчик с побелели мустаци, в полковнишки мундир от стария генерален щаб. Беше същият оня помешчик, когото Левин бе срещнал у Свияжски. Той го позна веднага. Помешчикът също се взря в Левин и те се поздравиха.

— Много ми е приятно. Как не! Много добре си спомням. Миналата година у Николай Иванович, представителя.

— Как е вашето стопанство? — запита Левин.

— Все така, със загуби — с покорна усмивка, но с израз на спокойствие и увереност, че това така и трябва да бъде, отвърна помешчикът и застана до него. — Ама вие как попаднахте в нашата губерния? — запита той. — Дошли сте да вземете участие в нашия coup d’& #233; tat[134] — каза той, като изговаряше твърдо, но лошо френските думи. — Дошла е цяла Русия: и камерхери, и едва ли не министри. — Той посочи представителната фигура на Степан Аркадич с бели панталони и камерхерски мундир, който вървеше с един генерал.

— Трябва да ви призная, че почти не разбирам значението на дворянските избори — каза Левин.

Помешчикът го погледна.

— Но какво има за разбиране тук? Няма никакво значение. Пропаднала институция, която продължава движението си само по силата на инерцията. Погледнете, мундири — а те ви казват: това е събрание на мирови съдии, на постоянни членове и така нататък, но не на дворяни.

— Но тогава защо идвате? — запита Левин.

— Първо, по навик. Освен това трябва да се поддържат връзките. Един вид нравствено задължение. И после, право да ви кажа, имам интерес. Зет ми иска да се кандидатира за постоянен член. Те не са богати хора и затова трябва да го прокараме. Но тия господа защо идват? — каза той, като посочи ядовития господин, който приказваше зад губернската маса.

— Това са новото поколение дворяни.

— Че са ново, ново са. Но не са дворяни. Те са земевладелци, а ние сме помешчици. Като дворяни, те посягат сами на себе си.

— Но нали казвате, че това е отживяла институция.

— Че е отживяла, отживяла е, но все пак трябва да се отнасяме с по-голямо уважение към нея. Да вземем Снетков… Добри или не, ние сме расли хиляда години. Да речем, че ви се случи да направите пред къщата си градинка, да я планирате, а на това място расте някое столетно дърво… Макар то да е чепато и старо, но заради цветните лехи вие няма да отсечете стареца, а ще планирате така лехите, че да използувате и дървото. Такова дърво не може да се отгледа за една година — предпазливо каза той и веднага промени темата на разговора — Ами вашето стопанство как е?

— Не е добре. Около пет процента.

— Да, но вие не смятате себе си. Нали и вие струвате нещо? Да ви кажа за себе си. Преди да се заема със стопанството, получавах като чиновник по три хиляди рубли. Сега работя повече, отколкото на службата, и също като вас получавам по пет процента, и то ако Бог даде. А моят труд е нахалост.

— Но защо правите това? Нали е чиста загуба?

— Правиш го и това си е! Какво да ви кажа? Навик и знаеш, че така трябва. Ще ви кажа нещо повече — продължи помешчикът, като се облакъти на прозореца и се разприказва, — синът ми няма никакво влечение към стопанството. Очевидно ще става учен. Така че няма кой да продължи работата. И все работиш. Ето днес съм садил градина.

— Да, да — каза Левин, — точно така е. Аз винаги чувствувам, че няма истинска сметка в моето стопанство, но ето на, работиш… Чувствуваш някакъв дълг към земята.

— Чакайте да ви кажа — продължи помешчикът. — Дойде ми на гости съсед — търговец. Разходихме се из стопанството, в градината. „Не — каза Степан Василич, у вас всичко е наред, само градината ви е занемарена. “ А пък тя е в ред. „Според моя ум аз бих изсякъл тия липи. Само че когато цъфтят. Това са хиляда липи, от всяка ще излязат по две хубави кори. А днес липовите кори са на цена, бих насякъл и липови трупи. “

— И с тия пари той би накупил добитък или земица, би купил на безценица и би я дал под наем на селяните — с усмивка довърши Левин, който очевидно неведнъж се бе сблъсквал с подобни сметки. — И той ще забогатее. А вие и аз — дай Боже поне да запазим своето и да го оставим на децата си.

— Чувах, че сте женен? — каза помешчикът.

— Да — с гордост и задоволство отвърна Левин. — Да, това е някак чудно — продължи той. — Така си живеем ние без сметка, сякаш като древни весталки сме поставени да пазим някакъв огън.

Помешчикът се усмихна под белите мустаци.

— Между нас има и такива, да речем, като нашия приятел Николай Иванич или граф Вронски, който се засели сега; те искат да водят агрономическа промишленост; то засега това гълта само капитал и не довежда до нищо.

— Но защо не направим като търговците? Защо не изсечем градините си за липови кори? — каза Левин, като се върна към поразилата го мисъл.

— За да пазим огъня, както казахте вие. А това не е дворянска работа. И нашата дворянска работа се извършва не тук, на изборите, а там, в нашия кът. Има и един съсловен инстинкт, който казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Същото е и със селяните, доколкото виждам: добър селянин, а гледа да наеме колкото може повече земя. Колкото и да е лоша земята, все оре. Също без сметка. На чиста загуба.

— Същото правим и ние — каза Левин. — Много, много ми е приятно, че се видяхме — прибави той, като видя идващия към него Свияжски.

— Срещаме се за пръв път, откак бяхме се видели у вас — каза помешчикът, — и се разприказвахме.

— Е, поодумахте ли новите порядки? — усмихнат каза Свияжски.

— И това стана.

— Изказахме болката си.

XXX

Свияжски улови под ръка Левин и тръгна с него към своите.

Сега вече не можеха да отминат Вронски. Той стоеше със Степан Аркадич и Сергей Иванович и гледаше право приближаващия се Левин.

— Много ми е приятно. Струва ми се, имах удоволствието да ви срещна… у княгиня Шчербацкая — каза той, подавайки ръка на Левин.

— Да, помня добре нашата среща — каза Левин и като се изчерви силно, веднага се обърна и заприказва с брат си.

Леко усмихнат, Вронски продължи да говори със Свияжски, очевидно без всякакво желание да влезе в разговор с Левин; но Левин, разговаряйки с брат си, непрестанно поглеждаше към Вронски и мислеше за какво да заприказва с него, за да заглади грубостта си.

— За какво става дума сега? — запита Левин, като погледна Свияжски и Вронски.

— За Снетков. Той трябва или да се откаже, или да се съгласи — отвърна Свияжски.

— Но той съгласи ли се, или не?

— Там е работата, че не прави нито едното, нито другото — каза Вронски.

— Ами ако се откаже, кой ще се кандидатира? — запита Левин, като погледна Вронски.

— Който иска — каза Свияжски.

— Вие ли? — запита Левин.

— Само не аз — каза Свияжски, като се смути и хвърли изплашен поглед към ядовития господин, застанал до Сергей Иванович.

— Тогава кой? Неведовски? — каза Левин, чувствувайки, че се забърква.

Но това беше още по-лошо. Неведовски и Свияжски бяха и двамата кандидати.

— Аз пък в никакъв случай — отвърна ядовитият господин.

Той беше самият Неведовски. Свияжски го запозна с Левин.

— Какво, и тебе ли те засегна на болното място? — каза Степан Аркадич, като смигна на Вронски. — Това е нещо като конни надбягвания. Може да става обзалагане.

— Да, това нещо засяга на болното място — каза Вронски. — И щом си се заловил веднъж за работа, иска ти се да я свършиш. Борба! — каза той намръщен и свил силните си скули.

— Какъв практичен човек е Свияжски! Всичко му е така ясно.

— О, да — разсеяно каза Вронски.

Настъпи мълчание, през време на което Вронски — тъй като човек все трябва да гледа нещо — погледна Левин, краката му, мундира му, а след това лицето му и срещнал мрачните му, насочени към него очи, за да каже нещо, рече:

— Но как така — вие сте постоянен селски жител, а не сте мирови съдия? Не сте в мундир на мирови съдия.

— Защото смятам, че мировият съд е глупашко учреждение — мрачно отвърна Левин, който през всичкото време чакаше случай да заприказва с Вронски, за да заглади грубостта си при първата им среща.

— Напротив, аз не мисля така — със спокойно учудване каза Вронски.

— Това е играчка — прекъсна го Левин. — Мировите съдии не ни са нужни. Цели осем години аз не съм имал нито едно дело. А когато съм имал, решаваха го наопаки. Мировият съдия е на четиридесет версти от мене. За едно дело, което струва две рубли, трябва да изпращам пълномощник, който ми струва петнадесет.

И той разправи как един селянин откраднал брашно от мелничаря и когато мелничарят му казал това, селянинът го дал под съд за клевета. Всичко това беше не на място и глупаво и докато го разправяше, Левин сам чувствуваше това.

— О, той е такъв оригинал! — каза Степан Аркадич с бадемовата си усмивка. — Но да вървим, изглежда, че гласуват…

⇐ Предыдущая 48 49 50 51 525354 55 56 57 Следующая ⇒